28

Магда се стресна в съня си, дочула изстрелите откъм крепостта. В първия миг си помисли, че немците са научили за предателството на баща й и го екзекутират. Но тази ужасна мисъл не продължи повече от секунда. Изстрелите не приличаха на обичайната стрелба по команда. Бяха объркани и хаотични, като при битка.

Боят не трая дълго.

Свита на влажната земя, Магда забеляза, че звездите започват да избледняват в посивялото небе. Ехото на изстрелите не след дълго заглъхна в студения, утринен въздух. Някой или нещо вече бе взело победата горе. Магда бе сигурна, че това е Молашар.

Тя се надигна и се приведе над Глен. Лицето му бе покрито с едри капки пот, дишането му бе ускорено. Когато дръпна чаршафа за да огледа раните, от устните й се откъсна слаб вик — тялото му бе окъпано в синкава светлина, извираща от острието. Протегна ръка и го докосна предпазливо. Сиянието не я изгори, но почувства на дланта си приятна топлина. Под разкъсания плат на ризата му, Магда опипа нещо твърдо и дребно. Бръкна за да го извади.

В утринния здрач й трябваха няколко секунди преди да разпознае това, което държеше в ръка. Излято бе от олово. Куршум.

Магда отново плъзна ръка по тялото на Глен. Не след дълго напипа още куршуми — имаше ги почти навсякъде. И раните му — бяха толкова малко. Повечето кървави отвърстия бяха изчезнали, оставяйки след себе си едва забележими белези. Тя разтвори окървавената риза, оголвайки корема му, където под кожата се виждаше неголяма подутина. Пред очите й подутината нарасна и изведнъж се разтвори, изхвърляйки още един куршум. Гледката бе едновременно ужасяваща и чудесна — острието на меча и неговото сияние изваждаха куршумите и изцеляваха раните! Магда не можеше да откъсне очи.

Сиянието започна да отслабва.

— Магда…

Тя подскочи от изненада. Гласът на Глен звучеше далеч по-уверено и силно. Зави го отново с чаршафа. Очите му бяха отворени, вперени в крепостта.

— Почини си още малко — прошепна тя.

— Какво става там?

— Имаше стрелба — доста дълго.

Глен изпъшка и направи опит да седне. Магда го прегърна и внимателно го положи на земята. Беше толкова слаб.

— Трябва да отида в крепостта… трябва да спра Рашалом.

— Кой е Рашалом?

— Онзи, когото баща ти нарича Молашар. Нарочно е обърнал името си наопаки… истинското му име е Рашалом… трябва да го спра!

Той отново се надигна уморено и Магда обгърна раменете му.

— Зазорява се вече. Вампирът няма къде да отиде след изгрев слънце, така че…

— Изгрев слънце на него му влияе точно толкова, колкото и на теб!

— Но нали вампирите…

— Той не е вампир! И никога не е бил! Ако беше, — в гласа на Глен за пръв път се долови отчаяние, — нямаше да си губя времето с него.

Завладя я неистов ужас, по гърба й се плъзна хладна ръка.

— Не е вампир?

— Той е първоизточника на легендите за вампири, но онова, за което жадува не е кръв. Този мотив се е прокраднал допълнително в легендите, защото хората могат да виждат кръвта и да я докосват. Онова, с което се храни Рашалом не може да види или докосне никой.

— Искаш да кажеш, че е е вярно това, което ми разказа снощи, преди войниците да… да се появят? — тя не желаеше да си припомня предишната нощ.

— Да. Той черпи силата си от човешката болка, страдание и безумие. Може да се храни с агонията на умиращите от ръката му, но укрепва много повече от безчовечността на едни хора към други.

— Това е невероятно! Нито едно същество не е в състояние да живее от подобни неща! Те са твърде… нематериални!

— И слънчевата светлина ли е „нематериална“ за растението, което зависи от нея? Повярвай ми — Рашалом се храни с неща, които не могат да бъдат докоснати или видени — и всички те са лоши.

— Говориш за него, сякаш е самият Дявол!

— Искаш да кажеш Сатаната? Лукавия? — Глен се усмихна отпаднало. — Забрави религията, сега не е моментът. А и тя нищо не значи. Защото също служи на Рашалом.

— Не мога да повярвам…

— Той е наследник на Първата епоха. Представя се за петстотин годишен вампир, защото това съвпада с историята на крепостта и на този район. И защото така всява по-лесно страх — и получава удоволствие. Но всъщност е много, много по-стар. Всичко, което е казал на баща ти — всичко — е лъжа… с изключение на това, че е слаб и трябва да набере сила.

— Всичко ли? Ами това, че ме защити? И че излекува татко? А какво ще кажеш за селяците, които майорът бе взел за заложници? Щяха да ги екзекутират, ако не беше ги спасил!

— Никого не е спасил. Ти ми каза, че той убил двамата войници, оставени да пазят селяните. Но дали Молашар ги е освободил? Не! Не само е уплашил, но и унизил майора, като е накарал мъртвите войници да маршируват до стаята му. Рашалом се е опитал да предизвика майора сам да екзекутира жителите на селото. Именно от подобни жестокости черпи сили той. И след близо хилядолетие на затворничество, има нужда от много сила. За щастие, събитията се обърнаха против него и селяните избягаха.

— Затворничество? Но той е казал на татко… — гласът й затрепери. — Още една лъжа?

Глен кимна.

— Рашалом въобще не е издигал тази крепост. Нито се е крил в нея. Крепостта беше построена като клопка, за да го задържи тук… вечно. Кой би могъл да предвиди, че проходът Дину и това място някой ден ще предизвикат интереса на военните? Или че някакъв глупак ще разруши стената на неговата килия? А сега, ако избяга на свобода…

— Но той вече е на свобода.

— Не. Още не. Това е поредната му лъжа. Той иска баща ти да повярва че е свободен, но инак все още е прикован към крепостта, с помощта на другата част на това — Глен придърпа чаршафа и показа долния край на острието. — Дръжката на това острие е единственото нещо на земята, от което Рашалом се страхува. И единствената вещ, която притежава власт над него. Тя може да го окове. Дръжката е ключът. Ключът, който го държи затворен в крепостта. Острието е безполезно без нея, но съeдинени, двете части са в състояние да го унищожат.

Магда разтърси глава, опитвайки се да схване по-ясно. С всяка измината минута, историята ставаше все по-невероятна!

— Но тогава… къде е дръжката? И как изглежда?

— Виждала си изображението й хиляди пъти по стените на крепостта.

— Кръстовете! — умът на Магда изригна като вулкан. Значи това въобще не са били кръстове! Били са модели на дръжката на меча — нищо чудно, че напречните им части бяха толкова високо! Години на ред ги бе гледала и нито за миг не й бе хрумнало дори! И ако Молашар — или може би е по-правилно да го нарича Рашалом — наистина е източник на вампирските легенди, това обяснява защо страхът му от меча, в легендите на хората е прераснал в страх от кръста. — Но къде…

— Заровена дълбоко в подземията. Докато дръжката остава в пределите на крепостта и Рашалом е прикован към нея.

— Но той би могъл да я изкопае и да се отърве от нея.

— Не може да я докосва, дори да се приближава до нея.

— Значи е във вечна клопка!

— Не — отвърна с отпаднал глас Глен, гледайки право в очите на Магда. — Той има баща ти.

Магда почувства, че й прилошава, искаше й се да закрещи с всичка сила „НЕ!“, но не можеше. Беше се вкаменила от думите на Глен… думи, чиято достоверност за нищо на света не можеше да отрече.

— Нека да ти кажа какво според мен се е случило — заговори той след продължителна пауза. — Рашалом е бил освободен още през първата нощ, след нанасянето на германците. Имал е сила да убие само един. След това си е отдъхнал и нахранил. Първоначалната му стратегия, мисля, е била да ги убива един по един, да се храни от агонията им през деня и от страха, който е растял сред живите, след всяка поредна жертва. Внимавал е да не прекалява с убийствата и най-вече — да не избива офицери, инак е щял да ги прогони. Сигурно се е надявал да последва една от трите възможности: германците изпадат в паника и взривяват крепостта, с което го освобождават; докарват допълнителни подкрепления, с което го снабдяват с нови жертви за храна; или сред хората открива някой, склонен към сътрудничество.

Магда едва чуваше собствения си глас.

— Баща ми.

— Или теб. По думите ти заключих, че вниманието на Рашалом първоначално е било съсредоточено върху теб. Но сетне капитанът те изгони тук, извън пределите на крепостта. Ето защо Рашалом се е спрял на баща ти.

— Но той би могъл да използва някой от войниците?

— Той черпи силата си най-вече от разрухата на онова, което е добро у хората. Подкопаването на ценностите дори при един единствен достоен човек го обогатява повече от хиляди убийства. За Рашалом това е празник! Войниците за него са безполезни. Ветерани от Полша и други кампании, те с гордост са убивали за техния фюрер. Нищо ценно няма в тях за Рашалом. Ами подкрепленията им — есесовци от лагерите на смъртта! Същества изпаднали на най-низкото стъпало! И така — единствената полза, която е имал от немците, освен страхът и агонията, която им е всял, е че са можели да копаят вместо него.

Магда не можеше да повярва на чутото.

— Да копаят…?

— Да изкопаят дръжката. ПРедполагам, че „шумът“, който си чула в подземията, след като те е прогонил баща ти, е идвал от групата мъртъвци, отправила се към изкопа.

Крачещи трупове… тази мисъл й се стори гротескна, повече от фантастична, но тя си спомни за разказа на майора — как в стаята му влезли двама мъртви войници.

— Но щом разполага със сила да накара мъртвите да ходят, защо не накара някой от тях да махне дръжката?

— Невъзможно. Дръжката анулира силата му. Всеки труп ще се върне към безжизненото си състояние в мига, когато я докосне — той пое дъх. — Баща ти ще е онзи, който трябва да я изнесе навън.

— Но в мига, когато татко я докосне, няма ли Рашалом да изгуби власт над него?

Глен поклати печално глава.

— Трябва да си осъзнала вече, че той помага на Рашалом доброволно… въодушевено. Баща ти ще може да я носи без затруднение, защото ще действа според собствената си воля.

Магда почувства, че нещо в нея замира.

— Но татко не знае! Защо не му го каза?

— Защото това е негова битка, а не моя. И защото не можех да рискувам Рашалом да узнае, че съм тук. Така или иначе, баща ти нямаше да ми повярва — той предпочита да ме мрази. Рашалом е изпипал майсторски работата с него, разрушавайки малко по малко характера му, обелвайки слой по слой нещата, в които вярва, оставяйки само сърцевината, жизнената му същност.

Това бе самата истина. Беше се случило пред очите на Магда и тя не бе посмяла да го признае пред себе си, но беше вярно!

Ти можеше да му помогнеш!

— Може би. Съмнявам се. Баща ти воюваше не толкова против Рашалом, колкото срещу себе си. А срещу злото трябва да се изправяме сами. Баща ти съзнателно си затвори очите пред тъмните страни на Рашалом, които виждаше и не след дълго съзираше в него решение на всички свои проблеми. Рашалом започна с религията на баща ти. Той не се страхува от кръста, но се престори, че го е страх, за да накара баща ти да подложи на съмнение цялото му интелектуално наследство, подкопавайки вярата и ценностите, които извличаше от това наследство. След това Рашалом те спаси от потенциалните ти изнасилвачи — още едно доказателство за неговата находчивост и хитрост — поставяйки баща ти в дълг пред него. Рашалом продължи, като му обеща унищожение на нацизма и спасение за вашия народ. А след това — последният удар — премахването на всички симптоми на болестта, която измъчва баща ти от години. Едва тогава Рашалом се сдоби със своя верен роб, готов да направи всичко, каквото поиска се от него. Не само обезличи човека, когото наричаш свой баща, но и го моделира като инструмент, който ще помогне на най-големия враг на човечеството да бъде освободен от крепостта.

Глен с мъка приседна.

— Трябва да спра Рашалом веднъж и завинаги!

— Остави го — прошепна сразено Магда, мислейки за онова, което бе останало от баща й по негова воля. Чудеше се, дали тя или някой друг би издържал на подобен натиск? — Може би така и баща ми ще бъде освободен от въздействието на Рашалом и всичко ще се върне по местата си.

— Ако Рашалом излезе на свобода никой от нас няма да види бял ден!

— В този свят на хитлеровци и железни гвардии, какво повече би могъл да стори един Рашалом?

— Ти въобще не си ме чула! — ядоса се Глен. — Веднъж излязъл на свобода, Рашалом ще направи от Хитлер играчка за бъдещото ти дете.

— Нищо не може да бъде по-лошо от Хитлер! — възкликна Магда. — Нищо!

— Рашалом може. Не разбираш ли, Магда, че колкото и да е зъл Хитлер, при него все още има някаква надежда? Хитлер все пак е човек. Той ще умре, или някой ден ще го убият… може би утре, може би след тридесет години, но той ще умре. Той контролира само една малка част от света. И въпреки, че в момента изглежда непобедим, тепърва му предстои да се изправи срещу Русия. Англия също не се е предала още. Да не забравяме и Америка — ако американците решат да преустроят усилията си във военна насока, нито една страна, пък било това и Германия, не би издържала дълго срещу тях. Така че виждаш сама, че и в този момент все още има надежда.

Магда кимна бавно. Думите на Глен съвпадаха със собствените й мисли — досега не бе изгубвала надежда.

— Но Рашалом…

— Рашалом, както ти казах, се храни от човешката деградация. И никога досега в историята на човечеството не е имало такова изобилие на деградация, каквото има в настоящия момент в Източна Европа. Докато дръжката е закопана в подземията, Рашалом е не само затворен, но и изолиран от събитията навън. Премахне ли се пречката — и всичко ще потече към него — смъртта, мизерията, кланетата в Бухенвалд, Дахау, Аушвиц и всички останали лагери на смъртта, ще нахлуе ужасът на войната. А той ще го абсорбира като гъба, ще му се радва и ще расте все по-силен. Мощта му ще се стигне отвъд всякаква представа.

Но и това няма да го задоволи. Той ще иска още. Ще се придвижва бързо из света, ще избива глави на правителства, ще хвърля цели държави в хаос, ще превръща народа в безпощадна тълпа. Коя армия би издържала срещу легионите от мъртъвци, които е в състояние да вдигне насреща й?

Не след дълго хаосът ще цари навсякъде. И тогава ще започне истинският ужас. Нямало нищо по-лошо от Хитлер ли казваш? Представи си целия свят като един голям лагер на смъртта!

Умът на Магда се замъгли от рисуваните от Глен картини.

— Това не може да се случи!

— Защо не? Да не мислиш, че няма да има достатъчно доброволци, които да служат в лагера на Рашалом? Нацистите доказаха, че не малко човешки същества горят от желание да избиват събратята си. Но нещата ще стигнат по-далеч. Видя ли какво стана днес със селяните? Всичко най-лошо в тях изплува на повърхността. Реакцията им към света бе редуцирана до гняв, омраза и насилие.

— Но как?

— Под въздействие на Рашалом. Вътре в крепостта силата му расте, подхранвана от убийствата и страха и от бавната деградация на характера на баща ти. Не само че той набира сила, но и войниците рушат стените на крепостта. С всеки изминат ден те демонтират по някоя част от съоръжението, нарушавайки неговата цялост. А по такъв начин и влиянието на Рашалом стига все по-далеч отвъд пределите на крепостта.

Крепостта бе построена по един древен план, изображенията на дръжката бяха разположени по строго определен начин в стените, за да прекъснат връзката на Рашалом със света, да отнемат силата му и да го изолират. Сега тази подредба е нарушена и първи заплащат за това селяните. Ако Рашалом избяга и започне да се храни от лагерите на смъртта, тогава ще плаща целият свят. Защото Рашалом няма да е така избирателен като Хитлер, когато става дума за жертви — всички ще се превърнат в страдащи. Раса, религия — нищо няма да има значение. Ще има равенство в мъката. Богатите няма да могат да откупят свободата си, нито вярващите ще получат опрощение, или пък изобретателните ще намерят своя шанс за бягство. Ще страдат всички. Най-вече жените и децата. Хората ще се раждат в мизерия, ще прекарват дните си в отчаяние и ще умират в агония. Поколение след поколение, всички ще страдат, за да нахранят Рашалом. — Той спря, за да си почине и продължи: — Но най-лошото от всичко, Магда, е че няма да има надежда. И няма да има край! Рашалом ще бъде недосегаем… непобедим… безсмъртен. Освободи ли се сега, няма начин да бъде спрян. В миналото, мечът е съумявал да го удържи. Но сега… когато светът е такъв… той ще стане прекалено силен дори за меча — обединен от острието и дръжката. Рашалом не бива да напуска крепостта!

Магда видя, че Глен се готви да поеме към укреплението.

— Не! — извика тя и протегна ръце да го задържи. Не биваше да го пуска. — В състоянието, в което си, той ще те унищожи! Няма ли кой друг да го стори?

— Само аз. Никой друг не е в състояние. Също като баща ти, трябва да се изправя срещу злото сам. В края на краищата, вината е моя, че Рашалом още съществува.

— Но защо?

Глен не отговори. Магда потърси друг начин.

— Откъде идва Рашалом?

— Беше време, когато той беше… човек. Но се отдаде на тъмната сила и бе променен завинаги.

Магда преглътна болезнено.

— Но щом Рашалом служи на „тъмната сила“, на коя сила служиш ти?

— На друга.

Тя почувства съпротивата му, но продължи да настоява.

— Силата на доброто?

— Може би.

— И за колко дълго.

— За цял живот.

— Защо да е… — страхуваше се от отговора. — Защо да е твоя вината, Глен?

Той погледна встрани.

— Името ми не е Глен — то е Глекен. Аз съм стар колкото Рашалом. Аз построих тази крепост.

Куза не беше виждал Молашар откакто слязоха в подземието за да намерят талисмана. Молашар бе споменал нещо за немците и за това, че трябва да си платят за нахлуването в крепостта, сетне бе изчезнал. Труповете го последваха, подреждайки се в колона зад мистериозното същество, което ги управляваше.

Куза остана сам, сред студения мрак, плъховете и талисмана. Съжали, че и той не е тръгнал. Но всъщност, това едва ли имаше някакво значение, след като съвсем скоро те всички щяха да са мъртви — офицери и войници. Щеше да му е приятно, да присъства на смъртта на майор Кемпфер, да го гледа как страда в мъките, които е причинявал на безброй невинни и безпомощни жертви.

Но Молашар му бе наредил да чака тук. И едва сега, когато отгоре се носеше безпорядъчна стрелба, Куза разбра защо: Молашар не искаше да излага на риск от раняване човека, комуто бе поверил източника на своята мощ. Не след дълго стрелбата утихна. Оставяйки талисмана зад себе си, Куза взе фенерчето и се покатери до края на изкопа, където замря сред плъховете. Те вече не го плашеха, цялото му внимание бе съсредоточено върху завръщането на Молашар.

И не след дълго чу стъпките му. Бяха повече, отколкото очакваше. Той насочи светлината от фенерчето към входа на подземната галерия и в същия миг иззад ъгъла се появи майор Кемпфер, приближавайки се към него. От устата на Куза се откъсна уплашен вик и той едва не се строполи в изкопа. Ала веднага забеляза изцъклените очи, безжизненото изражение и осъзна, че майорът от SS е мъртъв. Зад него крачеше Вьорман, в същото състояние, а от врата му висеше разкъсано въже.

— Помислих си, че ще ти е приятно да видиш тези двамата — произнесе Молашар, който вървеше най-отзад. — Особено този, който трябваше да вдигне лагера на смъртта, за нашите сънародници — власите. Сега ми остава да намеря Хитлер и да ви отърва от него, също както постъпих с неговите слуги. Но първо — талисмана. Ти трябва да се погрижиш той да бъде скрит в планината. Едва след това ще мога да посветя цялата си енергия на ликвидирането на нашия общ враг.

— Да! — възкликна Куза, усещайки, че сърцето му бие. — Талисманът е тук!

Той се плъзна надолу в изкопа и сграбчи талисмана. Докато се катереше нагоре, забеляза, че Молашар отстъпва назад.

— Увий го — промълви той. — Иначе безценният метал ще привлече нежелано внимание върху себе си.

— Разбира се — отвърна Куза и протегна ръка към натрупаните наблизо парцали. — Като излезем горе на светло ще го загърна грижливо. Не се тревожи. Ще се погрижа да бъде на…

— Увий го още сега! — заповедта проехтя в галерията.

Куза замря, поразен от злобата в гласа на Молашар. Не разбираше защо се държи по такъв начин. Но в края на краищата, може би това бе типично за нрава на един боляр от петнадесети век.

Той въздъхна.

— Е, добре — приклекна в края на изкопа и уви талисмана с няколко ката парцали. Най-отгоре постави хартия.

— Чудесно! — отбеляза гласът някъде зад и над него. Куза вдигна глава и забеляза, че Молашар е застанал в далечния край на галерията. — А сега — побързай. Колкото по-скоро науча, че талисманът е в безопасност, толкова по-бързо ще се отправя към Германия.

Куза пое с трескава крачка. Насочи се към тунела, който щеше да го изведе навън, в новия ден — не само за неговия народ, но и за цялото човечество.

— Това е дълга история, Магда… от една друга епоха. Страхувам се, че нямаме достатъчно време, за да ти я разкажа.

Гласът му звучеше така, сякаш идва от далечния край на дълъг и тъмен тунел. Той й бе обяснил, че Рашалом е по-стар дори от юдейството, а сетне бе споменал, че той е на възрастта на Рашалом. Но това не беше възможно! Мъжът, който я обичаше, не би могъл да е останка от отдавна отминала епоха! Той беше истински! Беше човек! От плът и кръв!

Някакво движение привлече вниманието й и я върна в настоящия момент. Глен се опитваше да се изправи на крака, използвайки острието за подпора.Почти успя да застане на колене, но бе твърде слаб за да продължи.

— Кой си ти? — запита го, гледайки право в него. Имаше чувството, че го вижда за пръв път. — И кой е Рашалом?

— Началото е твърде далеч — заговори той, покрит с пот, олюляващ се на лишеното от дръжка острие. — Далеч преди фараоните, преди Вавилон, дори преди Месопотамия. В онази епоха, когато имаше друга цивилизация.

— Първата епоха — промълви Магда. — И друг път си го казвал — идеята не беше нова за нея. Беше попадала на подобни сведения в някои исторически книги и археологически списания, които бе преглеждала, помагайки на баща си. Според тази теория, цялата позната история представяла само Втората епоха на Човека, но много, много отдавна е имало могъща цивилизация, разпростираща се на територията на Европа и Азия и дори отвъд нея — в земите на Атлантида и Му — един огромен свят, за който се смятало, че е изчезнал след гигантски по сила катаклизъм. — Тази идея отдавна бе опровергана — рече с разтреперан глас Магда. — Всички историци и археолози са на мнение, че е плод на нездрав разсъдък.

— Да, зная — кимна Глен с подигравателна усмивка. — Също като онези „специалисти“, които се присмиваха на предположенията, че Троя е съществувала, докато Шлиман не им натри носовете. Но не смятам да споря с теб. Първата епоха наистина е съществувала. Аз бях роден през нея.

— Но сега…

— Остави ме да свърша. Нямаме много време, а аз бих искал да разбереш някои неща, преди да потърся Рашалом. Всичко беше различно през онази Първа епоха. Тогава този свят бе бойно поле на две… — той затърси подходяща дума. — Не бих искал да кажа „божества“, защото ще получиш погрешната представа, че се касае за строго определени персонажи. Това бяха две огромни, непонятни… сили… могъщества, владеещи тези земи. Едната, Тъмната сила, наричана още Хаос, се претворяваше във всичко враждебно на човечеството… А другата сила беше…

Той поспря за миг и Магда не се сдържа да подхвърли:

— Имаш предвид Бялата сила… силата на Доброто?

— Не е толкова просто. Наричахме я Светлината. Важното беше, че се противопоставя на Хаоса. И така Първата епоха бе разделена на два лагера — онези, които търсеха превъзходство посредством Хаоса и другите, които се възправиха срещу им. Рашалом бе некромансерът на своето време, брилянтен ученик на Тъмната сила. Той й се отдаде напълно и с времето стана водач на Хаоса.

— А ти избра да си водачът на Светлината — на Доброто — надяваше се, да й отвърна с „да“.

— Не… не бих казал, че съм правил избор. Не мога да твърдя и че силата, на която служа е добра, или светла. Аз бях… призован. Обстоятелствата бяха твърде сложни, за да ги обяснявам сега, а и с времето са изгубили значението си за мен — но така или иначе, те ми позволиха да застана в редовете на армията на Светлината. Постепенно осъзнах, че не бих могъл да я напусна, а с времето се превърнах в неин преден отряд, водач. Получих меча. Острието и дръжката бяха изковани от един древен народ, отдавна изчезнал от лицето на Земята. И този меч бе създаден с една едничка цел — да унищожи Рашалом. А след това дойде време за последната битка между враждуващите сили — Армагедон, Рагнарок, всички съдбовни сражения, събрани в едно. Последвалия катаклизъм — земетресения, огнени бури, огромни вълни — изтри всички следи от Първата епоха на човечеството. Само шепа хора оцеляха, за да започнат всичко отначало.

— Ами силите?

Глен вдигна рамене.

— Все още съществуват, но след катаклизма интересът им една към друга намаля. Почти нищо не бе останало за тях в този разрушен свят, чийто обитатели се бяха върнали към първичен начин на живот. Вероятно са насочили вниманието си някъде другаде, докато Рашалом и аз воювахме през времето и пространството и никой от двама ни не бе в състояние да наложи волята си над другия, нито пък бе повален от болест или старост. И някъде по този път ние изгубихме нещо…

Той погледна надолу, към парчето от огледало, което бе изпаднало от калъфа и се въргаляше в краката му.

— Подръж го пред лицето ми — помоли я.

Магда вдигна парчето и го доближи до бузата му.

— Как изглеждам? — запита той.

Магда надникна в огледалото… и го изпусна с писък. Огледалото беше празно! Също както баща й бе разказал за Рашалом!

Мъжът, когото обичаше, нямаше отражение!

— Отраженията ни бяха отнети от Силите, на които служим, може би за да напомнят на мен и Рашалом, че животът повече не ни принадлежи.

Мислите му за миг отплуваха надалеч.

— Странно е да не виждаш лицето си в огледало, или във застинала вода. Човек никога не може да привикне — той се усмихна тъжно. — Всъщност, предполагам, че вече съм забравил как изглеждам.

Сърцето на Магда се сви.

— Глен…

— Но нито за миг не спрях да преследвам Рашалом — продължи той, разтърсвайки глава. — Винаги когато научавах за клане или убийства, отправях се натам и го намирах. Ала с течение на времето цивилизацията започна да се възражда, хората се струпваха на все по-големи групи, а Рашалом ставаше все по-изобретателен. Сееше наоколо си смърт и страдание, а когато през четиринадесети век пое от Константинопол за Европа, във всеки град по пътя си пускаше заразени с чума плъхове…

— Черната смърт!

— Да. Ако не беше Рашалом, това щеше да е неголяма епидемия, но както сама знаеш, се превърна в най-страшната катастрофа на Средните векове. Именно тогава ми хрумна как да го спра завинаги, преди да е измислил нещо още по-ужасяващо. И ако си бях свършил работата както трябва, сега нямаше да сме тук.

— Но как можеш да се виниш? Защо Рашалом да е избягал заради твоя грешка? Германците бяха тези, които го пуснаха.

— Той трябваше да е мъртъв! Можех да го убия преди половин хилядолетие, но не го сторих. Дойдох тук, за да се срещна с Влад Наколвача. Чул бях за жестокостта му и тя ми напомни за похватите на Рашалом. Очаквах Рашалом да се представя за Влад. Но грешах. Влад беше само един безумец, изпаднал под влиянието на Рашалом, подхранващ мощта на Рашалом чрез мъките на хиляди невинни. Ала дори той не би могъл да се сравни с онова, което всеки ден става в лагерите на смъртта. Аз издигнах крепостта. Аз примамих Рашалом да влезе в нея. Аз го оковах със силата на дръжката и го зазидах в стената на подземието, където трябваше да остане вечно — той въздъхна. — Или поне си мислех, че ще остане вечно. Можех да го убия тогава — трябваше да го убия тогава — но не го направих.

— Защо?

Глен затвори очи и потъна в продължително мълчание.

— Не е лесно да са каже… но се страхувах. Разбираш ли, бях съществувал дълго време като противотежест на Рашалом. Но какво би станало, ако най-сетне го победя и го убия? Изчезне ли веднъж заплахата му, какво ще се случи с мен? Зад себе си имах хилядолетия, но така и не изпитвах умора от живота. Може би ти е трудно да повярваш, но винаги откривах по нещо ново — той отвори очи и погледна замислено Магда. — Винаги. Страхувам се, че двамата с Рашалом сме свързани, че в съществуванието си зависим един от друг. Че аз съм ян, а той — ин. Още не съм готов да умра.

Магда трябваше да знае истината.

— А можеш ли да умреш?

— Да. Доста е трудно да бъда убит, но не съм безсмъртен. Ако не беше ми донесла острието, раните от тази нощ щяха да ме довършат. Стигнал бях предела на силите си и щях да го премина… ако не беше ти — очите му надникнаха за миг в нейните, после се впериха в крепостта. — Рашалом сигурно ме мисли за мъртъв. Това може само да ми е от полза.

Магда жадуваше да го притисне в прегръдките си, но не смееше да го докосне. Сега вече разбираше защо на лицето му понякога се изписваше мъка.

— Не отивай там, Глен.

— Наричай ме Глекен — поправи я тихо. — Толкова отдавна не са ми казвали истинското име.

— Добре… Глекен — думата прозвуча приятно, сякаш го свързваше още по-здраво с нея. Но имаше още толкова незададени въпроси. — Ами онези ужасни книги? Кой ги скри там?

— Аз. В нечестиви ръце могат да бъдат опасни, а нямах сили да ги унищожа. Познанието от какъвто и да е характер — дори за злото — трябва да бъде съхранено.

Имаше още един важен въпрос, който Магда не смееше да зададе. Беше открила, че не отдава значение на истинската му възраст, след като тя не променяше с нищо мъжа, когото познава. Но какво изпитваше той към нея?

— А аз? — запита най-сетне тя. — Не си ми казвал… — искаше да узнае, дали не е само поредното му завоевание, спирка по пътя. Беше ли любовта, която грееше в очите му измама? И въобще, способен ли бе той да обича? Не смееше да изрази на глас мислите си. Дори непроизнесени й причиняваха болка.

Глекен сякаш надникна в нея.

— А би ли ми повярвала, ако ти кажа?

— Та нали вчера…

— Обичам те, Магда — рече той и протегна ръка. — Толкова дълго живях затворен в себе си. Ти ме докосна. Никой не беше способен да го стори — от толкова дълго време. Може би съм по-стар от всичко, което познаваш, но все още съм мъж. Това никой не можа да ми отнеме.

Магда бавно постави ръце на раменете му и се притисна нежно към него. Искаше да го задържи на това място, да го закотви далеч от опасната крепост.

След известно време той прошепна в ухото й.

— Помогни ми да се изправя, Магда. Трябва да спра баща ти.

Магда знаеше, че трябва да му помогне, макар да се страхуваше за него. Сграбчи ръката му и го дръпна, но коленете му се подкосиха. Накрая той се стовари на земята и я блъсна със свит юмрук.

— Трябва ми още време!

— Аз ще отида — произнесе Магда, без да знае от къде са дошли думите. — Мога да посрещна баща ти при портата.

— Не! Твърде опасно е!

— Ще поговоря с него. Той ще ме послуша.

— Баща ти не е на себе си сега. Ще слуша само Рашалом.

— Трябва да опитам. Нима имаме друга възможност?

Глекен мълчеше.

— Тогава тръгвам — искаше й се да изправи гордо глава, за да покаже, че не се бои. Но трепереше от страх.

— Не пресичай прага — предупреди я Глекен. — Каквото и да правиш, не пристъпвай в крепостта. Там сега е царството на Рашалом!

Зная, мислеше си Магда, докато тичаше към крепостта. Но няма да позволя и на тате да премине от тази страна — ако носи със себе си дръжката на меча.

Куза се бе надявал, че когато стигне подземието, няма да се нуждае от фенерчето, но всички светлини бяха угаснали. Въпреки това забеляза, че коридорът не тъне в непроницаем мрак. По стените се виждаха светещи петна. Вгледа се и откри, че блестят изображенията на кръстове, които приличаха на талисмана. Сиянието им се усилваше, когато ги доближаваше и постепенно отслабваше, след като ги подминаваше, откликвайки на предмета в ръката му.

Теодор Куза крачеше по централния коридор завладян от страхопочитание. Никога досега не бе се доближавал така непосредствено до свръхестественото. И никога вече нямаше да гледа на света и мястото си в него по начина, по който го правеше доскоро. Замисли се затова, колко заслепен е бил, когато мислеше че знае всичко, ала не виждаше дори капаците пред очите си. Сега завесата бе вдигната и около него имаше цял един нов свят.

Той притисна увития талисман към гърдите си, чувствайки близостта на свръхестественото… но и пропастта, деляща го от неговия Бог. И какво бе направил този Бог за своя народ? Колко хиляди, милиони бяха загинали през последните години, зовейки името му, без да получат отговор?

Скоро на молбите им щеше да бъде отвърнато и Теодор Куза беше съпричастен в наближаването на този миг.

Докато се изкачваше към двора, завладя го неясно безпокойство и той спря някъде по средата на пътя. Проследи с поглед спускащата се надолу пелена на мъглата, а мислите му се гонеха объркано.

Наближаваше кулминацията на неговия живот. Най-сетне ще може да направи нещо, да заеме активна позиция срещу нацистката заплаха. Защо тогава не можеше да се отърве от усещането, че нещо не е наред? Трябваше да признае, че го ядат съмнения за Молашар, макар да нямаше нищо конкретно. Всички детайли съвпадаха…

Съвпадаха ли? Имаше нещо много странно във формата на талисмана — толкова напомняше онзи кръст, от който Молашар се боеше. Но може би това бе молашаровият начин за прикритие — придал му е форма, подобна на свят предмет, за да хвърли прах в очите на преследвачите си — също както бе сторил с крепостта. Ами нескритото нежелание на Молашар да се доближава до талисмана, настояванията му Куза незабавно да го изнесе от крепостта? Ако талисманът наистина бе толкова важен за Молашар, ако в действителност той бе източника на неговата сила, защо сам не му намери скривалище?

Бавно, механично, Куза изкачи последните стъпала към двора. На върха примижа, за да свикне със сивкавата светлина на предизгревното утро и веднага намери отговора на всички въпроси. Дневната светлина! Разбира се! Молашар не можеше да се придвижва през деня на открито и затова се нуждаеше от помощта на друг! Какво облекчение да забрави всички съмнения — дневната светлина обясняваше всичко!

Докато очите му се адаптираха към сиянието на утрото, той погледна към отвъдния край на потъналия в руини двор и забеляза, че някой го чака при вратата. В един ужасяващ миг си помисли, че един от часовоите е избягнал кланицата, но веднага забеляза, че фигурата е твърде дребна, за немски войник.

Беше Магда. Изпълнен с радост, той забърза към нея.

От входа на крепостта, Магда плъзна поглед из вътрешния двор. Цареше пълно мълчание и пустош, навсякъде се виждаха следи от снощната битка — брезентът и вратите на камионите бяха надупчени от куршуми, стъклата им бяха изпочупени, дупки по стените на крепостта, над разбитите генератори се виеше дим. Нищо не помръдваше. Ниско над двора се стелеше непрогледна мъгла и Магда си помисли, че тя скрива засъхналата по земята кръв.

Зачуди се какво ли прави тук, потръпваща в утринния хлад, очакваща баща си, който би могъл да държи в ръцете си съдбата на света. Едва сега, когато за пръв път бе получила възможност да обмисли онова, което й бе разказал Глен — Глекен — в душата й започна да се прокрадва съмнение. Думите прошепнати в мрака, губеха тежестта си на дневна светлина. Толкова лесно бе да повярва на Глекен, докато чуваше гласа му и го гледаше в очите. Но сега, далеч от него, останала сама и чакаща… тя изпитваше несигурност.

Струваше й се безумие — необятни, невидими, непознати сили… Светлина… Хаос… в схватка за власт над човечеството! Абсурдно! Това бе присъщо по-скоро за приказките, трескав сън на наркоман!

И въпреки това…

… имаше Молашар — или Рашалом, или както се наричаше в действителност. Той не беше сън, но не беше и човек, нито пък каквото и да било, познато или срещано от нея. И със сигурност беше олицетворение на злото. Знаеше го още от първия миг, когато я бе докоснал.

А освен това — имаше и Глекен — ако това бе истинското му име — който не изглеждаше зъл, но не беше изключено да е умопобъркан. Беше реален и притежаваше острие от меч, което излъчваше сияние и изцеляваше смъртоносни рани. И тя го бе видяла с очите си. На всичко отгоре той нямаше отражение…

А може би тя е обезумяла?

Не, не е обезумяла. Ако наистина светът е изправен пред гибел, тук, в този затънтен планински проход, тогава на кого да повярва? На Рашалом, прекарал близо пет века зазидан в стената и сега заканващ се да сложи край на хитлеровото господство и неговите жестокости? Или на червенокосия мъж, любовта на нейния живот, който я бе излъгал за толкова много неща, дори за името си? И когото собствения й баща обвиняваше, в сподвижничество с нацистите?

Защо всичко това се струпа на мен?

Защо именно тя трябваше да направи избора, когато всичко е толкова объркано? На кого да повярва? На баща си, комуто е вярвала цял живот, или на непознатия, успял да вдъхне живот в нея на чувства, за чието съществуване не бе предполагала дори? Не беше честно!

Тя въздъхна. Никой не обещавал животът да е честен.

Трябваше да реши. И то бързо.

Спомни си за последните думи на Глен: Каквото и да правиш, не пристъпвай в крепостта! Там сега е царството на Рашалом.

Но тя знаеше, че трябва да пресече прага. Зловещият ореол, обгърнал крепостта, правеше невероятно трудно дори само доближаването до нея. Трябваше да почувства сама какво е вътре. Това ще й помогне да реши.

Тя вдигна крак, после се поколеба. Пот се стелеше по тялото й. Всичко в нея се съпротивляваше, но друг избор нямаше. Стиснала зъби, тя затвори очи и прекрачи прага.

Злото избухна насреща й, отне дъха й, сви стомаха й на възли и я накара да се люшне. Беше по-силно, по-интензивно отвсякога. Тя замря, жадуваща да се обърне и побегне. Успя да се пребори с това желание, а след това почувства, че е готова да се изправи срещу бурята от зла прокоба, която бушуваше около нея. Дори въздухът, който поемаше потвърждаваше онова, което вече знаеше — нищо добро няма да се роди в тази крепост.

И именно тук, отвъд прага трябваше да срещне баща си. Да го спре, ако носи със себе си дръжката на меча.

Погледът й бе привлечен от движение в двора. Баща й бе излязъл от входа към подземието. Спря, огледа се за миг, сетне я забеляза и забърза към нея. Необходими й бяха няколко секунди за да възприеме гледката на тичащия през руините инвалид и едва след това тя забеляза, че дрехите му са покрити с кал. В ръцете си държеше набързо увит в парцали пакет.

— Магда! Получих го! — извика той и спря задъхан пред нея.

— Какво получи, татко? — гласът й прозвуча уморено. Но вътрешно трепереше, очакваща отговора.

— Талисманът на Молашар — източника на неговата сила!

— Откраднал си го от него?

— Не. Той ми го даде. Трябва да го скрия на безопасно място, докато той е в Германия.

Магда почувства, че изстива отвътре. Баща й се готвеше да изнесе нещо от крепостта, точно както бе предположил Глекен.

Трябваше да знае как изглежда.

— Искам да го видя.

— Сега няма време. Трябва да…

Той понечи да я заобиколи, но Магда застана на пътя му, задържайки го в границите на крепостта.

— Моля те! Покажи ми го!

Той се поколеба, втренчил питащ поглед в лицето й, след това дръпна парцалите и й позволи да надникне.

Онова, което видя вътре накара дъха и да секне. О, Боже! Очевидно беше много тежък, по всяка вероятност изкован от злато и сребро — съвсем като вградените в стената кръстове. На върха си имаше отвор, отговарящ по размери на клина в долната част на острието, което носеше Глекен.

Това бе дръжката на неговия меч. Дръжката… ключа към крепостта… единственият предмет, който прегражда Молашар от света. Магда разглеждаше талисмана, баща й каза нещо, но тя не го чу. Думите не можеха да стигнат до нея. Всичко което чуваше, бе разказа на Глекен за онова, което ще стане със света, ако Рашалом бъде пуснат на свобода. Всяка нейна клетка се противеше на това, което й предстоеше, но нямаше друг избор. Трябваше да спре баща си, на всяка цена.

— Върни се обратно, татко — рече тя, търсейки в очите му поне искрица от онзи, предишния човек, когото бе обичала през целия си живот. — Остави талисмана в крепостта. От самото начало Молашар те е лъгал. Това не е източникът на неговата сила — талисманът е единственото нещо, което е в състояние да издържи на силата му! Молашар е враг на всичко добро в този свят! Не бива да го пускаш на свобода!

— Глупости! Та той вече е свободен! И е на наша страна — виж какво направи с мен! Аз мога да вървя!

— Но само до там, докъдето си тръгнал. Само за да изнесеш талисмана от крепостта — защото докато дръжката е зад стените и той не може да си тръгне!

— Лъжи! Молашар ще убие Хитлер и ще премахне лагерите на смъртта!

— Той се храни от лагерите на смъртта, татко! — все едно, че разговаряше с глух. — Веднъж в живота си ме послушай! Повярвай ми! Направи това, което ти казвам! Не изнасяй талисмана от крепостта!

Той продължи напред, без да й обръща внимание.

— Пусни ме да мина!

Магда опря ръце в гърдите на човека, който я бе отгледал, възпитал и дал всичко от себе си за нея.

— Послушай ме, татко!

— Не!

Магда напрегна мускули и го блъсна назад с всичка сила. Мразеше се затова, но нямаше друга възможност. Трябваше да престане да мисли за него, като за инвалид — той беше здрав и силен — и изпълнен с решимост също като нея.

— Вдигаш ръка на баща си? — запита той с дрезгав, злобен глас. На лицето му пламтеше гняв и изненада. — Това ли научи след прекараната нощ в прегръдките на твоя червенокос любовник? Аз съм твой баща! Заповядвам ти да ме пуснеш!

— Не, татко — отвърна тя със сълзи на очи. Никога досега не беше дръзвала да му противоречи, но трябваше да го стори — не само заради тях двамата, но и заради целия свят.

Гледката на сълзите й го смути. За миг чертите му се смекчиха и той отново бе предишния човек. Отвори уста да заговори, после я хлопна. Ръмжейки яростно, Куза се хвърли напред и замахна с дръжката към главата й.

Рашалом чакаше неподвижно в подземната галерия, обгърнат в мрак. Тишината се нарушаваше единствено от шума на лазещите по труповете на двамата офицери плъхове, които бе запратил в калта веднага, след като недъгавия бе отнесъл прокълнатата дръжка. Скоро тя ще е вън от крепостта и той отново ще е свободен.

И тогава гладът му ще бъде утолен. Ако наистина е вярно онова, което му бе казал недъгавият и което бе научил от немските войници, тогава Европа отново се бе превърнала в средище на човешкото страдание. А това означаваше, че след дълги години на борба и тежки загуби от Глекен, съдбата му най-сетне наближаваше звездния си миг. Беше решил, че всичко е загубено, когато Глекен го бе зазидал в крепостта, но в края на краищата, победата щеше да е негова. Човешката алчност го бе освободила от тясната килия, която бе обитавал близо пет века. Човешката омраза и жаждата за власт щяха да го дарят със сила, за да стане властелин на планетата.

Той чакаше. Но гладът му бе все така незадоволен. Не идваше очакваният прилив на сила. Нещо не беше наред. Недъгавият досега два пъти да е излязъл от крепостта. Три пъти дори!

Нещо никак не беше наред. Той разшири взора си, докато почувства присъствието на дъщерята на недъгавия. Тя ще трябва да е причината за забавянето. Но защо? Едва ли би могла да знае…

… освен ако Глекен й е разказал всичко за талисмана, преди да умре.

Рашалом махна едва доловимо с ръка и зад него труповете на майор Кемпфер и капитан Вьорман се изправиха на крака и зачакаха, неподвижно.

Завладян от хладен гняв, Рашалом се отправи към изхода на галерията. Нямаше да е трудно да се справи с дъщерята. Двата трупа провлачиха крака след него. Следваше ги цяла армия от плъхове.

Магда гледаше ужасена как над главата й с убийствена сила се спуска сребърно-златната дръжка. Нито за миг не бе предполагала, че баща й е в състояние да й причини зло. Но ето че сега се опитваше да я убие. Спаси я инстинктът за самосъхранение — в последния миг тя отстъпи назад, сетне се хвърли в краката му и го събори. Стовари се върху него, вкопчила пръсти в металната дръжка, изви я и я изтръгна от ръцете му.

Той заби нокти в кожата й, драскайки като обезумяло животно, мъчеше се да докопа отново дръжката и крещеше:

— Дай ми я! Дай ми я! Всичко ще развалиш!

Магда скочи на крака и отстъпи назад, стиснала с две ръце излятата от злато ръкохватка. Намираше се ужасно близо до прага, но въпреки това бе успяла да задържи талисмана в пределите на крепостта.

Баща й също се изправи на крака и се втурна към нея, разперил ръце. Магда отскочи встрани, избягвайки директното стълкновение, но той успя да я хване за лакътя и я завъртя. В следния миг скочи отгоре й, удари я в лицето и закрещя неистово.

— Татко, спри! — извика тя, но той сякаш не я чуваше. Беше като побесняло животно. В мига, когато свиваше изкаляните си нокти пред очите й, тя замахна с металната дръжка без да мисли какво прави — движението беше почти автоматично. — Спри!

Призля й, когато чу звука от съприкосновението на метала с черепа му. Изумена, тя се отдръпна назад, а баща й се строполи, изчезвайки в мъглата под нея.

Какво направих?

— Защо ме принуди да те ударя? — изпищя тя над неподвижното му тяло. — Не можа ли поне този път да ми се довериш? Поне веднъж?

Трябваше да го изведе навън — поне на няколко крачки отвъд прага. Но преди това да се освободи от дръжката, да я остави някъде в крепостта. Сетне ще се помъчи да изнесе баща си навън, в безопасност.

Отвъд двора чернееше входът към подземието. Би могла да я хвърли долу. Тя се втурна към него, но замря по средата на пътя. Някой се изкачваше по стълбите.

Рашалом!

Изглеждаше сякаш се носи над стълбите, приличаше на огромна мъртва риба, надигаща се от дъното на езерото. При вида й, очите му се превърнаха в пламтящи сфери от ярост, които я пронизваха. Той оголи зъби и се плъзна над мъглата към нея.

Магда не отстъпи. Глекен й бе казал, че в дръжката се крие сила, по-голяма от тази на Рашалом.

Нещо се раздвижи зад гърба на чудовището. От входа излязоха две човешки фигури, с отпуснати, мъртвешки бледи лица. Магда ги разпозна незабавно — капитанът и ужасният майор. Не се нуждаеше от по-внимателен поглед за да установи, че са мъртви. Глекен й бе разказал за ходещите мъртъвци и тя донякъде бе подготвена, но въпреки това кръвта замръзна в жилите й при вида им. Ала колкото и да бе странно, все още се чувстваше в безопасност.

Рашалом спря на десетина крачки от нея и бавно вдигна ръце, като че ли разперваше крила. Първоначално нищо не се случи. След това Магда забеляза раздвижване в мъглата, която покриваше двора на крепостта и се виеше около краката й. Навсякъде около нея се надигнаха ръце, сграбчвайки във въздуха, последваха ги глави и сетне тела. Подобно на злокобни и страховити гъби разцъфващи над мочурливата земя, възкръсваха мъртвите немски войници.

Магда видя опустошените им тела, разкъсаните им гръкляни, но дори сега не отстъпи назад. В ръцете си стискаше дръжката. Глекен й бе казал, че само тя е в състояние да неутрализира растящата сила на Рашалом. И тя му вярваше. Нямаше друг избор!

Труповете се подредиха от двете страни на Рашалом. Никой не помръдваше.

Може би се страхуват от дръжката! — помисли си с разтуптяно сърце Магда. — Сигурно не ще посмеят да ме доближат!

И тогава тя забеляза странни дребни вълни сред мъглата, около краката на труповете. Погледна надолу. Там където млечнобялата пелена се разсейваше, виждаха се пълзящи дребни фигури — сиви и кафяви. Плъхове! Отвращение се надигна в гърлото й и заля цялото й тяло. Магда започна да отстъпва. Те се приближаваха към нея, не в плътна редица, а в хаотично движение от прибягващи и пресичащи пътя си тела. Би могла да издържи на всичко — дори на ходещите мъртъвци — но не и на плъхове.

Забеляза, че на лицето на Рашалом разцъфна усмивка и разбра, че реакцията й е била точно, каквато той е предвиждал — да крачи назад и назад, все по-близо до вратата. Опита се да спре, да наложи на краката си да застанат неподвижно, но те продължиха да отстъпват пред плъховете.

От двете й страни я заобиколиха черни стени — намираше се в арката. Още няколко крачки и ще е отвъд прага… и Рашалом ще получи свободата си.

Магда затвори очи и спря.

До тук, рече си тя. Нито крачка назад… нито крачка… нито крачка… — повтаряше тя отново и отново, докато нещо докосна крака й и сетне отскочи. Нещо малко и покрито с козина. Още едно. И още едно. Тя прехапа устни за да не изпищи. Дръжката не действаше! Плъховете я атакуваха! Скоро ще я покрият цялата.

Завладяна от паника, тя отвори очи. Рашалом бе съвсем наблизо, вперил бездънните си очи в нейните през раздрипаната мъгла, зад него бе настръхнал мъртвешкият легион, а всичко наоколо бе покрито с телата на гадините. Той ги тласкаше напред, принуждаваше ги да се катерят по краката й. Магда чувстваше, че всеки миг ще изгуби контрол над себе си и ще побегне назад… вътре в нея се надигаше все по-неовладяем ужас, готов да погълне всичко, на което бе решена… дръжката не ме защищава! Тя понечи да се втурне назад и после замря. Плъховете я докосваха, но не я хапеха, нито пък дращеха. Допираха се в нея, сетне побягваха. Сигурно заради талисмана! Той беше в ръцете й и Рашалом губеше контрол върху плъховете в мига, когато я достигаха. Магда пое дълбоко и направи опит да се успокои.

Не могат да ме ухапят. Не могат да ме докоснат за повече от един миг. Най-много се страхуваше да не изпълзят нагоре по краката й. Сега вече знаеше, че не ще го сторят. И стоеше неподвижно и уверено.

Рашалом трябва да го е почувствал. Той се намръщи и направи знак с ръка.

Труповете отново се размърдаха. Заобиколиха го, сетне оформиха плътна стена от движеща се мъртвешка плът и провлачиха крака напред, приближавайки я сантиметър по сантиметър. Очите им бяха широко отворени, гримасите им озъбени и страшни. В движенията им не се долавяше някаква особена заплаха, нито омраза или дори конкретна цел. Не бяха нищо повече от мъртва плът. Но се приближаваха! Ако бяха живи, дъхът им вече щеше да я стига. Някои от тях миришеха така, сякаш са започнали да се разлагат.

Тя отново затвори очи, борейки се с проклетата слабост, сковала краката й и притисна дръжката към гърдите си.

… нито крачка назад… нито крачка… назад… заради Глекен… заради мен… заради онова, което е останало от татко… заради всички… нито крачка назад…

Нещо тежко и хладно се отпусна върху нея. Тя се люшна назад, надавайки вик на изненада и отвращение. Най-близките до нея трупове един по един се отпускаха и падаха върху й. Още един се стовари отгоре й и тя отстъпи. Извъртя се, позволявайки му да се плъзне покрай нея. Магда осъзна какво е намислил Рашалом — щом не може да я изплаши та сама да избяга от крепостта, той възнамеряваше да я изблъска, хвърляйки в атака своята армия от нежива плът. И успяваше. Деляха я само няколко сантиметра.

Още няколко трупа се стовариха отгоре й и тогава Магда се реши на отчаян ход. Стисна златната ръкохватка с две ръце и я завъртя в широк полукръг пред себе си, допирайки я в мъртвата плът на труповете пред нея.

Ослепително ярки блясъци и съскащ звук изригнаха при допира с труповете, кисел, жълтобял дим подразни ноздрите й… а труповете потрепериха в конвулсии и се строполиха като марионетки с прерязани конци. Тя направи крачка напред, замахвайки с дръжката, отново блеснаха светлини, чу се познатото съскане и звукът на падащи трупове.

Дори Рашалом отстъпи крачка назад.

Магда си позволи едва доловима, мрачна усмивка. Най-сетне пространството наоколо й бе достатъчно за да си поеме свободно дъх. Имаше оръжие и осъзнаваше как трябва да го използва. Забеляза, че погледът на Рашалом се измества вдясно и се обърна, за да види какво е привлякло вниманието му.

Татко! Беше дошъл на себе си, изправил се на крака и се подпираше на стената на арката. Магда почувства, че й призлява при вида на шуртящата по челото му кръв — от удара, който тя му бе нанесла.

— Ти! — извика Рашалом, сочейки баща й. — Вземи талисмана от нея! Тя е на страната на врага!

Магда забеляза, че баща й поклаща глава и сърцето й се изпълни с внезапна надежда.

— Не! — гласът на баща й бе слаб и дрезгав, но въпреки това отекна в каменните стени наоколо. — Видях всичко! Ако това, което държи в ръцете си наистина е изворът на твоята мощ, едва ли се нуждаеш от моята помощ, за да си го получиш. Вземи си го сам!

Магда знаеше, че никога досега не е била толкова горда с баща си, както в този момент, когато той се бе изправил срещу чудовището, опитало се до го лиши от душа. И почти бе успяло. Тя отри сълзите си и се усмихна, като едновременно поемаше и му даваше сила.

— Неблагодарник! — изсъска Рашалом, с лице, изкривено от гняв. — Ти ме излъга! Добре тогава — кажи добре дошла на болестта ти! Потопи се в своята болка!

Баща й се строполи на колене, с мъчителни стенания. Държеше ръцете си изпънати напред и ги гледаше как побледняват и се вдървяват отново в закривена хватка, която до вчера ги правеше безполезни. Гръбнакът му се изви и се сгърчи напред. Бавно, с агония извираща от всяка пора на кожата, тялото му се смали до предишните размери. Когато всичко свърши, той остана да лежи, хленчейки в гротескна пародия на ембрионална поза.

Магда коленичи до него, надавайки вик на ужас.

— Татко!

Струваше й се, че долавя физически болката му.

Но въпреки всичко преживяно, баща й не помоли за милост. Това изглежда разгневи още повече Рашалом. Надавайки пронизителни писъци, плъховете се втурнаха напред и заливайки като вълни тялото на баща й и го разкъсваха с дребните си зъби.

Магда забрави всичко и замахна с дръжката към плъховете, покосявайки редиците им. Но за всеки десет, които отблъскваше, нови сто впиваха резци в плътта на баща й. Тя заплака, обливайки се в сълзи и призовавайки за божията намеса на всички езици, които знаеше.

Единственият отговор дойде от Рашалом, подигравателно пошепване в ухото й:

— Хвърли дръжката през вратата и ще го спасиш! Запрати това нещо отвъд стените и той ще живее!

Магда си наложи да не му обръща внимание, но дълбоко в себе си чувстваше, че Рашалом вече е победил.Не можеше да позволи на ужаса да продължава — гадините щяха да изядат баща й жив! А тя беше напълно безпомощна. Не й оставаше нищо друго, освен да се откаже от всичко.

Все още не. Плъховете не хапеха нея, а баща й.

Тя се хвърли към него, прикри го с тялото си и пъхна дръжката по между им.

— Той ще умре! — шептеше омразният глас. — Той ще умре и за всичко ще бъдеш виновна само ти! Вината ще е твоя! Само твоя…

Гласът на Рашалом внезапно секна, после се разнесе нечовешки крясък — изпълнен с гняв, страх и недоверие.

— ТИ!

Магда изви глава и видя Глекен — слаб, блед, покрит със засъхнала кръв, подпрял се на стената на арката, само на няколко крачки от тях. Никой на този свят не би желала да види повече от него тъкмо сега.

— Знаех, че ще дойдеш.

Но ако се съдеше по външния му вид, цяло чудо бе, че е успял да пресече моста. В състоянието, в което се намираше, беше направо невъзможно да издържи срещу Рашалом.

Но въпреки това бе дошъл. В едната си ръка стискаше острието на меча, а другата протягаше към нея. Думите бяха излишни. Тя знаеше за какво е дошъл и знаеше какво се иска от нея. Отдръпна се от баща си и постави дръжката в ръката на Глекен.

Някъде зад нея, гласът на Рашалом прерасна във вой:

— Нееееееее!

Глекен я надари с отпаднала усмивка, сетне с едно единствено ловко движение обърна меча с острието надолу и постави дръжката върху клина. В мига, когато дръжката хлопна на мястото си с отчетлив, плътен звук, блесна ослепителна светлина. По-ярка от лятно слънце, тя започна да се разширява като кълбо от Глекен и меча му, за да бъде уловена и отразена от вградените в стената на крепостта негови изображения.

Светлината удари Магда сякаш бе плътна като полъх от пещ, едновременно добра и чиста, суха и топла. Сенките изчезнаха от всичко наоколо, което бе погълнато в ослепителното сияние. Мъглата се стопи, сякаш никога не я е имало. Плъховете се разбягаха с уплашени писъци. Снопове светлина пронизаха изправените наоколо трупове, поваляйки ги като изсушени дървета. Дори Рашалом се люшна назад, прикрил очите си с ръце.

Беше се завърнал истинският господар на крепостта.

Светлината постепенно избледня, прибирайки се в меча и не след дълго Магда можеше да вижда отново. Първото което забеляза бе Глекен — облечен в същите парцаливи и разкъсани дрехи, но променен до неузнаваемост. Изчезнала бе и последната следа от умората, слабостта и болката. Отново пред нея стоеше мъж изпълнен със сила, излъчващ страховита мощ и непоколебима решителност. А очите му горяха така яростно, така неумолимо и заплашително, че я накараха да почувства облекчение от факта, че е приятел, а не е враг. Това бе мъжът, който бе предвождал силите на Светлината срещу Хаоса преди хилядолетия… мъжът, когото обичаше.

Глекен изправи сглобения наново меч пред себе си, а руническите знаци се мятаха в бесен танц по металното острие. Сините му очи блеснаха, когато се извърна към нея и я поздрави.

— Благодаря, милейди — произнесе почти нежно той. — Знаех, че си смела, но не предполагах, че си толкова безстрашна.

Магда разцъфна от благодарност. Милейди… той ме нарече своя дама.

Глекен махна към баща й.

— Изведи го през вратата. Ще ви пазя, докато пресечете моста.

Магда почувства, че коленете й треперят, докато се изправяше. Огледа се, за да забележи наоколо разхвърляни в безпорядък трупове. Рашалом бе изчезнал.

— Къде е…

— Аз ще се погрижа за него — прекъсна я Глекен. — Но първо трябва да се убедя, че си в безопасност.

Магда се наведе, вдигна баща си, чието тяло бе възвърнала предишната си болнава лекота и го изтегли отвъд прага, на моста. Дишането му бе съвсем повърхностно. Кървеше от дузина малки рани. Тя се зае да попива кръвта с полата си.

— Сбогом, Магда.

В гласа на Глекен се долавяше страшна нотка на безвъзвратност. Вдигна глава и видя, че той я гледа с безмерна тъга.

— Сбогом? Къде отиваш?

— Да сложа край на една война, която трябваше да приключи в друга, отдавна отминала епоха — гласът му потрепери. — Бих искал…

Ужас скова тялото й.

— Ще се върнеш при мен, нали?

Глекен се обърна и пое в двора.

— Глекен?

Фигурата му се изгуби в разкритата паст на кулата. Викът й отекна в стените.

— Глекен!

Загрузка...