Крепостта

27

Магда дойде на себе си и почти веднага почувства болезнен натиск върху ръката си. Отвори очи. Високо горе блещукаха звездите. Нечия тъмна сянка се бе надвесила над нея, и я дърпаше силно за ръката.

Къде е той? И защо толкова силно я боли главата?

Различни картини изплуваха в мислите й — Глен… моста… стрелбата… клисурата…

Глен беше убит! Не беше сън — Глен е мъртъв!

Тя се надигна, стенейки болезнено и в същия миг, онзи който я дърпаше нададе уплашен писък и побягна към селото. Когато световъртежът отмина, тя докосна с ръка раната на дясното си слепоочие и потръпна от болка при допира.

Едва сега осъзна, че е ожулен и пръстът на дясната й ръка, на който носеше мамината златна халка. Кожата бе разранена от двете страни. Онзи, който се бе надвесил над нея сигурно се е опитвал да я свали! Някой от селяците ще да е. Вероятно я е сметнал за мъртва и после, когато се раздвижи е побягнал ужасен.

Магда се изправи и изведнъж светът около нея започна да се люлее. Когато най-сетне се успокои, гаденето премина и ревът в ушите й понамаля, тя направи първите предпазливи крачки. Всяка стъпка предизвикваше остра болка в главата й, но тя продължи, пресече пътя и хлътна в храсталака. В безоблачното небе бавно плуваше половин луна. Нямаше я одеве. Колко ли дълго бе лежала в безсъзнание? Трябва веднага да намери Глен!

Жив е още, повтаряше си тя. Трябва да е жив! Само така можеше да си го представи. Но как би могъл да бъде? Как може човек да оцелее след толкова много куршуми… и след падането в клисурата?

Магда заплака, внезапно завладяно от мисълта за невъзвратимата загуба. Ненавиждаше се за това, че е неспособна да се овладее в този миг. Какви ли не объркани мисли се блъскаха в главата й. На тридесет и една години най-после бе срещнала мъжа, когото можеше да обича. Беше прекарала един ден с него, един неописуем ден, в който за пръв път бе осъзнала цялата красота на света, само за да й бъде изтръгнат и брутално убит.

Не беше справедливо!

Тя застана на ръба на клисурата и се загледа в мъглата, която я изпълваше. Възможно ли е да мразиш една каменна сграда? Тя мразеше крепостта. За нея бе олицетворение на злото. Да имаше само сила, би я запратила в ада, заедно с всички, които са вътре — да! Дори баща й!

Но крепостта се носеше, мълчалива и недостижима, върху мъгливото море, осветена отвътре, черна отвън и не й обръщаше никакво внимание.

Приготви се да се спусне в клисурата, както го бе сторила по-предишната нощ. Две отминали нощи… струваха й се цяла вечност. Мъглата отново стигаше досами ръба, правейки още по-опасно спускането. Лудост бе да рискува живота си, за да открие мъртвото тяло на Глен в мрака. Но животът й не значеше нищо, както и преди няколко часа. Трябваше да го намери… да докосне раните му, да почувства замрялото му сърце и хладната кожа. Трябваше да е сигурна, че вече нищо не може да му помогне. Инак никога не ще намери покой.

В мига когато приседна на ръба и спусна крака в мъглата, тя чу как под нея се срутиха рой дребни камъчета. отначало си помисли, че от тежестта й са се отронили няколко буци. Но само след секунда шумът се повтори. Магда замря, заслушана. Последва нов звук — нечие измъчено дишане. Някой се изкачваше през мъглата!

Уплашена, Магда отстъпи назад и се скри в храстите, готова да побегне. Тя затаи дъх, когато над ръба се показа една ръка и се вкопчи в меката пръст и треволяка. Последва я още една ръка и после глава. Магда мигновено разпозна очертанията на тази глава.

— Глен!

Изглежда не я чу, а продължи отчаяно да се притегля към ръба. Магда изтича при него. Вкопчи се в ръцете му и като събра всички сили, на които дори не знаеше че е способна, издърпа го на равното, където го остави да лежи по лице, задъхан, стенещ. После приклекна до него, объркана и безпомощна.

— О, Глен, ти си… — ръцете й бяха мокри и тъмни на лунната светлина — …ти кървиш! — успя само да произнесе тя.

Ти трябваше да си мъртъв! — помисли си тя, но не произнесе тези думи. Щом не го каза, може би нямаше да се случи. Но дрехите му бяха подгизнали от кръв, шуртяща от десетките смъртоносни рани. Това, че все още дишаше бе направо чудо. А фактът, че бе успял да се изкатери по склона на клисурата надхвърляше всякакви представи! И въпреки това, той лежеше пред нея… и то жив. Щом бе издържал досега… може би…

— Отивам за доктор! — още една глупава идея — по-скоро рефлекс. В целия проход нямаше никакъв доктор. — Ще повикам Юлиу и Лидия! Те ще ми помогнат да те върна в…

Глен промърмори нещо, Магда се наведе над него и допря ухото си до устните му.

— Иди в стаята ми — прошепна той с отпаднал, дрезгав глас. Дъхът му бе примесен с мирис на кръв. Той кървеше отвътре!

— Ще те отнесем там веднага щом повикам Юлиу…

Но дали Юлиу ще се съгласи да помогне?

Пръстите му се забиха в ръката й.

— Слушай! Донеси калъфа… видя го вчера… онзи, с острието…

— Той няма да ти помогне сега! Имаш нужда от медицинска помощ!

— Трябва да го направиш! Нищо друго няма да ме спаси!

Тя се изправи, поколеба се за миг, после се втурна по пътеката. Главата й отново се цепеше от болка, но Магда не й обръщаше внимание. Глен искаше острието. В това нямаше никакъв смисъл, но в гласа му се долавяше такава увереност…

Без да забавя крачка Магда влетя в страноприемницата, изкачи на един дъх стъпалата и спря едва когато се озова в мрака, в стаята на Глен. Пипнешком намери гардероба и вдигна калъфа. Капакът се отвори с пронизително скърцане — беше забравила да затвори катарамите, когато вчера я бе изненадал Глен. Острието се изтърколи от калъфа и с трясък се стовари върху огледалото. Стъклото се разтроши и се пръсна по пода. Магда приклекна, бързо напъха острието обратно в калъфа, закопча катарамите и после го вдигна на ръце, изпъшквайки от неочакваната тежест. Преди да си тръгне дръпна чаршафа от леглото, после влезе в нейната стая за другия чаршаф.

Долу я очакваха Юлиу и Лидия, разтревожени от шума, който бе вдигнала в стаята. Лицата им бяха изпънати.

— Не се опитвайте да ме спрете! — викна им Магда, докато се носеше край тях. Нещо в гласа й ги накара да се отдръпнат встрани.

Препъвайки се, тя прекоси храсталака и едва когато наближи Глен забави ход, като се молеше да е още жив. Намери го да лежи на същото място, неподвижен, с отслабнал глас.

— Острието… — прошепна той, когато девойката се наведе над него. — Извади го от калъфа.

В един ужасен миг Магда си помисли, че ще поиска от нея да го довърши. Готова бе на всичко за Глен — на всичко, освен това. Ала нима един смъртно ранен човек би изкачил със сетни сили клисурата, само за да поиска подобно нещо? Тя отвори калъфа. Вътре се въргаляха две едри парчета от строшеното огледало. Побутна ги встрани и вдигна хладното, тъмно острие с две ръце, усещайки грапавините на руническите надписи по гладката повърхност.

Притисна го в протегнатата му ръка и едва не го изпусна, когато то засия със слаб, синкав блясък, подобен на пламъка от газова горелка. Глен въздъхна облекчено, чертите му внезапно се смекчиха, а на лицето му се изписа спокойствие… изглеждаше като човек, който се е прибрал у дома след дълго и опасно пътуване в развилнялата се зима.

Глен ориентира меча по дължината на окървавеното си и изранено тяло, острието само на няколко сантиметра от краката му, а клиноподобният противоположен край, където трябваше да е дръжката, опря в брадичката си. После го обгърна с ръце и склопи очи.

— Не бива да оставаш тук — рече й той с отпаднал глас. — Върни се по-късно.

— Няма да те изоставя.

Той не отговори. Дишането му постепенно се успокои и задълбочи. Изглеждаше сякаш спи. Магда продължи да го наблюдава внимателно. Синкавото сияние плъзна бавно по ръцете му, покривайки ги с прозрачен слой светлина. Тя го загърна с чаршафа, най-вече за да не забележат светлината от крепостта. Наметна се с другия чаршаф, приседна и се опря на един камък. Милиарди въпроси, оставени до този миг на заден план, сега нахлуха с пълна сила.

Кой е той, всъщност? Що за човек е, след като бе получил рани, от които всеки друг отдавна да е загинал, а после бе изкачил склона на клисурата — труднодостъпен дори при нормални условия. Що за странни навици — да се крие огледалото в гардероба, заедно с някакво древно острие, без дръжка? Защо, макар и в предсмъртна агония притискаше същото това острие към гърдите си? Как да дари с любов и доверие такъв човек? Не знаеше нищо за него.

Изведнъж си спомни за думите на баща й: Той принадлежи към групата, която направлява нацистите и ги използва за да постигне собствените си нечисти намерения. Той е по-лош и от нацистите!

Дали не беше прав Куза? Нима бе така заслепена от увлечението си, та не забелязваше дори очевидното? Глен със сигурност не беше обикновен човек. Имаше си свои тайни — в разговорите с нея съвсем не беше открит до край. Ами ако наистина Глен е враг, а Молашар — техен съюзник?

Тя се сгуши в чаршафа. Единственото, което можеше да прави, бе да чака.

Клепачите й натежаха и се склопиха — последствие от сътресението и ритмичното дишане на унесения Глен. Тя направи отчаян опит да не заспи… само за малко… само да си отпочинат очите й.

Клаус Вьорман знаеше, че е мъртъв. И въпреки това… не беше мъртъв.

Спомняше си съвсем ясно мига на смъртта. Беше удушен, бавно и мъчително, тук — в подземието, в мрака, осветен само от лъча на изпуснатия на земята фенер. Ледени пръсти с невъобразима сила се бяха затворили около гърлото му, спирайки притока на въздух, докато накрая кръвта заблъска в ушите му и после се спусна черната завеса.

Но не вечната черна завеса. Още не.

Не можеше да разбере защо все още е в съзнание. Лежеше по гръб, разтворил очи и гледаше в мрака. Не знаеше още колко ще продължи това. Времето бе изгубило значение. Като се изключи зрението, инак бе отрязан от тялото си. Сякаш то вече не му принадлежеше. Нищо не чувстваше, нито каменистия под отдолу, нито хладния въздух, който го лъхаше в лицето. Никакъв звук не достигаше до ушите му. Не дишаше, не можеше и да помръдне — дори пръстите си. Когато по лицето му изпълзя един плъх, прикривайки очите му с телцето си, той дори не можа да ги затвори.

Беше мъртъв. И въпреки това не беше мъртъв.

Изчезнал бе страхът, заедно с него и болката. Освободен бе от всякакви чувства, освен съжалението. Дошъл бе тук долу, за да потърси отплата, но бе намерил само ужас и смърт — неговата собствена.

Вьорман изведнъж осъзна, че го носят. Макар да не чувстваше нищо, той откри, че някой го влачи грубо из тесния, тъмен тунел, в помещението отвъд него и после…

… на светло.

Погледът му се плъзгаше по дължина на безчувственото му тяло. Докато го влачеха по коридора, очите му гледаха в каменната стена, която Вьорман почти веднага разпозна — това бе стената, на която бяха изписани с кръв древните слова. Стената беше измита, но отдолу все още прозираха тъмночервените петна.

Пуснаха го на пода. Погледът му бе насочен към отчасти разрушения таван право над него. В периферията на зрението му се движеше нечия тъмна фигура. Вьорман зърна дълго и извито като змия въже, преметнато през една оголена гледа над него, видя как примката се приближава към лицето му и после тялото му отново се раздвижи…

… нагоре…

… докато краката му се люшнаха над земята и безжизненото му тяло започна бавно да се поклаща. Тъмната сянка изчезна надолу по коридора и Вьорман остана сам, увиснал на преметнатото през шията му въже.

Искаше да закрещи и да потърси милост от Бога. Защото сега вече знаеше със сигурност, че създанието на мрака, което управляваше крепостта, бе обявило война не само на телата на войниците, нахлули във владенията му, но и на душите им.

Даваше си ясна сметка, за ролята, която му бяха наложили в тази война — на самоубиец. Неговите войници трябваше да си помислят, че е сложил край на живота си! А това ще ги деморализира напълно! Техният командващ офицер, човекът, на когото се уповаваха в трудни минути се беше обесил — постъпка страхлива и достойна за презрение.

Не биваше да позволи подобно нещо да се случи. Но не можеше да направи нищо срещу това. Защото беше мъртъв.

Това ли беше наказанието, задето си бе затворил очите пред жестокостите на войната? Ако е така, беше твърде сурово — една ужасна разплата! Да виси тук и да гледа уплашените лица на неговите войници и насмешливите погледи на есесовците. И най-нечовешкото изпитание — да види надменната усмивка на Кемпфер!

Затова ли не му беше позволено да потъне във вечната забрава? За да присъства на този унизителен миг?

Ако можеше да направи нещо!

Коквото и да е, само да си възвърне гордостта и мъжеството. Последен жест, който да осмисли поне смъртта му.

Един единствен!

Какъвто и да е!

Ала всичко, което можеше да стори, бе да виси и да се поклаща, в очакване да бъде открит.

Куза вдигна глава, когато в стаята се разнесе пронизително скърцане. Онази част от стената, зад която се намираше проходът към основата на кулата бавно се отместваше. Когато плочата спря да се движи, иззад нея се разнесе гласът на Молашар.

— Всичко е готово.

Най-сетне! Очакването бе направо непоносимо. От известно време Куза почти бе изгубил надежда, че ще види Молашар тази вечер. Никога не бе се отличавал с особено търпение, ала за пръв път през целия си живот бе така припрян. Опитал се бе да се разсее с мисли за Магда… но и това не помогна. Наближаващото унищожаване на „вожда Хитлер“ прогонваше всичко друго от главата му. Отново и отново Куза кръстосваше по цялата дължина на двете стаи, тръпнещ в очакване да започне и същевременно, неспособен да направи каквото и да било, преди да получи наставления от Молашар.

И ето че Молашар бе тук. В мига, когато Куза се провираше през тесния проход в стената, той почувства, че в ръката му пъхат някакъв хладен металически обект.

— Какво…?

Беше фенерче.

— Ще ти потрябва.

Куза включи светлината. Фенерчето беше армейско — немско производство. Стъклото беше пропукано. Зачуди се, чие ли…

— Последвай ме.

Молашар уверено го поведе по тясната извита стълба, край вътрешната стена на кулата. Изглежда не се нуждаеше от никаква светлина, за да следва пътя си. Но не и Куза. Стараеше се да не изостава от Молашар, насочил светлината в краката си. Да можеше поне за миг да се огледа. Стара негова мечта беше да обследва основата на крепостта, но до този момент можеше да разчита единствено на помощта на Магда. Ала сега не беше време за подобни отклонения. Обеща си, когато всичко свърши да се върне и да завърши сам огледа.

Не след дълго стигнаха до тесен процеп в стената. преминаха през него и се озоваха в подземието. Молашар ускори крачка и Куза на свой ред трябваше да бърза, за да не остане назад. Но не посмя да се оплаче, а и бе твърде щастлив от факта че отново се движи и ръцете му са затоплени от собствената си, възстановена циркулация. Кожата му дори се потеше! Не е ли чудесно?

Вдясно от него, някакво бледо сияние идещо отдолу осветяваше част от стълбата. Той премести светлинния кръг вляво. Труповете бяха изчезнали. Немците сигурно ги бяха вдигнали. Странно, че бяха оставили разхвърляните им покривала.

Над звука на забързаните им стъпки, постепенно до ушите на Куза стигна някакъв друг шум. В началото едва доловимо драскане. Когато навлязоха в тесния тунел, шумът постепенно се усили. Куза последва Молашар из многобройните завои и извивки и след едно рязко свиване Молашар спря и подкани професора да застане до него. Дращещият звук бе толкова силен, че отекваше в стените.

— Подготви се — рече с неразгадаемо изражение Молашар. — Възползвах се по определен начин от труповете на убитите. Това, което ти предстои да видиш може и да те отврати, но то е единственият начин да си възвърна талисмана. Всъщност има и други начини… но за момента не са подходящи.

Куза бе искрено се съмняваше, че онова, което Молашар е сторил с мъртвите немци би му въздействало по какъвто и да е начин.

Двамата влязоха в една подземна галерия, чийто таван бе покрит с ледени висулки, а подът бе невъобразимо мръсен. В средата на галерията имаше дълбок изкоп. Стържещият шум тук бе почти оглушителен. Откъде ли идваше? Куза се огледа, лъчът от фенерчето блесна по стените и тавана, озарявайки галерията с многобройни отражения.

Забеляза някакво движение в краката си и по края на изкопа. Множество дребни помръдващи фигури. Плъховете! Куза затаи дъх. Стотици плъхове бяха наобиколили изкопа, бутаха се и се гърчеха нетърпеливи… възбудени… чакащи…

Куза съгледа нещо много по-едро от плъх да пълзи нагоре по стената на изкопа. Той пристъпи напред и насочи светлината надолу — и едва не я изпусна. Все едно, че бе надникнал в някой от кръговете на ада. Почувствал се внезапно отмалял, Куза протегна ръка и се облегна на близката стена. Затвори очи и задиша тежко, като куче в августовска жега, мъчейки се да възстанови изгубеното си самообладание, да удържи надигащата се в стомаха му вълна и най-вече да възприеме онова, което бе видял.

Долу в изкопа имаше десет мъртъвци, всички облечени в немски униформи — сиви и черни и всички те се движеха — дори обезглавеният!

Куза отвори очи. В озарената от призрачно сияние подземна галерия, той впери поглед в един от пълзящите нагоре трупове, който миг преди да стигне ръба се подхлъзна и срина обратно на дъното.

Куза се отблъсна от стената и приближи края на изкопа, за да разгледа по-ясно сцената.

Изглежда те нямаха нужда от очи, защото не поглеждаха ръцете си, докато копаеха в студената, твърда земя. Мъртвите им стави се раздвижваха вдървено, несръчно, сякаш се съпротивляваха на силата, която ги движеше, но въпреки това работеха неуморно, в пълна тишина и крайниците им бяха изненадващо ефективни с механичните си жестове. Ботушите им тъпчеха калта, а пръстите им се забиваха в тъмния слой земя, разширявайки и задълбочавайки изкопа… а шумът от движенията им отекваше злокобно в стените и тавана на подземното помещение. Изведнъж шумът изчезна, сякаш не го е имало. Всички долу замряха неподвижно.

Молашар заговори до него.

— Моят талисман е лежи долу, под не повече от десетина сантиметра пръст. Ти трябва да го извадиш от земята.

— А защо не те… — Куза почувства, как стомахът му се свива при мисълта, че трябва да се спусне долу.

— Твърде несръчни са.

Куза погледна Молашар умолително и попита:

— А не можеш ли ти да го изровиш? Ще го занеса където пожелаеш… след това.

В очите на Молашар блесна нетърпение.

— Това е част от задачата ти! И то най-лесната! Нима се страхуваш, да не си изцапаш ръцете, когато ни чака толкова работа?

— Не! Разбира се, че не! Аз просто… — той хвърли поглед на труповете.

Молашар проследи погледа му. Не каза нищо, не даде никакъв сигнал, но труповете се раздвижиха отново, обърнаха се и едновременно излязоха от изкопа. После се подредиха по края, а плъховете пълзяха в краката им. Молашар втренчи настойчив поглед в Куза.

Без да чака повече наставления, Куза приседна на края и се свлече във влажната пръст. После закрепи фенерчето на един камък и започна да копае рохката почва в най-долния край на изкопа. Ръцете му не чувстваха нито студа, нито влагата. След като преодоля първоначалното отвращение от факта, че трябва да копае там, където до скоро са ровили труповете, професорът откри, че дори му е приятно отново да се захване за физическа работа, макар и толкова мръсна. А и беше длъжен да се отплати на Молашар. На моменти почти изпитваше удоволствие да заравя пръсти в хладната земя. Постепенно увеличи усилията си и заработи трескаво.

Малко след това пръстите му докоснаха нещо в калта. Дръпна го и в ръцете му се озова малък пакет, дълъг не повече от една стъпка и дебел само няколко сантиметра. Пакетът беше тежък — много тежък. Той разкъса изгнилата хартия и след това разви парцаливото парче плат, служещо за вътрешна обвивка.

Вътре имаше нещо блестящо, металическо и тежко. Куза затаи дъх — в първия миг си помисли, че е кръст. Не, това бе невъзможно. Предметът приличаше на кръст, доколкото приличаха и стотиците странни метални изображения, вградени в стените на крепостта. Ала нито едно от тях не можеше да се сравни напълно с него. Защото без съмнение, това бе оригиналът, шаблонът по който бяха моделирани всички останали. Горният му край бе заоблен, почти цилиндричен, а на самия връх се виждаше тъмно и дълбоко отвърстие, покрито със злато. Напречната част изглежда бе излята от сребро. Куза разгледа внимателно предмета, търсейки някакви надписи или инкрустации, но не откри нищо.

Значи това бе талисманът на Молашар — ключът към силата. Предметът пробуждаше в Куза неясна тревога. В него се таеше сила — чувстваше я как се прелива в ръцете му. Той го вдигна високо, за да го покаже на Молашар и изведнъж забеляза някакво сияние около талисмана — или може би това бе само отражение от светлината на фенерчето?

— Открих го!

Не можеше да види къде е Молашар, но когато вдигна талисмана над главата си, труповете се отместиха назад.

— Молашар! Чуваш ли ме?

— Да — гласът сякаш идеше от тунела. — Силата ми сега е в ръцете ти. Пази го внимателно докато го скриеш така, че никой да не го намери.

Въодушевен, Куза стисна по-здраво талисмана.

— Кога трябва да тръгна? И как?

— До един час — веднага щом приключа с германските негодници. Всички до един трябва да платят за това, че дръзнаха да влязат в крепостта ми.

Някой заблъска по вратата, крещейки името му. По гласа реши, че е подофицер Остер… изглеждаше на ръба на истерията. Но майор Кемпфер не желаеше да рискува. Той скочи от леглото и сграбчи люгера.

— Кой е? — постара се да прикрие яда в гласа си. За втори път през тази нощ го будеха. Първия път заради безплодната разходка отвъд моста, по идея на евреина. Той погледна часовника си — почти четири часа! За какво ли го будеха в този час? Дали не са открили поредната жертва?

— Подофицер Остер, господин майор.

— Какво има този път? — тросна се Кемпфер, отваряйки вратата. Един поглед по пребледнялото лице на подофицера и Кемпфер разбра, че се е случило нещо ужасно. Нещо повече от обикновена смърт.

— Намерихме капитана… господин майор… капитан Вьорман…

— Значи и него е спипало? Вьорман? Убит? Един офицер?

— Самоубил се е, господин майор.

Кемпфер загледа подофицера в безмълвен шок, неспособен да възприеме случилото се.

— Чакай тук — той затвори вратата и се заоблича трескаво. После излезе навън и нареди: — Заведи ме при него.

Докато следваше Остер през лабиринта от коридори, Кемпфер осъзна, че мисълта за самоубийството на капитана го тревожи далеч повече, отколкото ако го бяха намерили убит като всички останали. Просто не беше в стила на капитана. Вярно, хората се променят, но Кемпфер не можеше да си представи, че юношата, който собственолично бе обърнал в бягство цял британски взвод по време на предишната война, би сложил край на живота си, независимо от обстоятелствата.

И въпреки това… Вьорман беше мъртъв. Единственият човек, който би могъл да вдигне ръка към него и да го нарече „Страхливец!“ беше замлъкнал завинаги. Ето това си заслужаваше всички страдания, които бе изтърпял Кемпфер откакто пристигнаха в това проклето място. Изпитваше дори удоволствие от края, който бе избрал за себе си Вьорман. Нищо няма да бъде скрито в окончателния доклад — капитан Клаус Вьорман, приключил службата си със самоубийство. По-лошо дори от дезертьорство. Какво ли не би дал Кемпфер да зърне лицата на жена му и двете момчета, с които Вьорман така се гордееше — и какво ли ще си помислят те, когато научат за края на техния баща, техния герой?

Вместо да го поведе към стаята на Вьорман, Остер сви вдясно по коридора, в дъното на който бяха затворили селяците през първата нощ след пристигането им. Тази част на крепостта бе почти разрушена от войниците. Направиха още един завой и тогава видяха Вьорман.

Увиснал на дебело въже, тялото му се полюшваше леко сякаш от вятър, но в коридора въздухът бе неподвижен. Въжето беше преметнато през една оголена греда на тавана и после завързано. Наоколо не се виждаше никакъв стол и Кемпфер се зачуди как ли се е покатерил там капитанът. Може би е стъпил на онази купчина от разтрошени камъни и после…

… очите. Очите на Вьорман бяха изскочили от орбитите. За миг, докато се приближаваше, Кемпфер си помисли, че се движат и го следват, после се досети, че това е само игра на светлината, идеща от единствената крушка на тавана.

Той спря пред тялото на полюшващия се офицер. Вдигна поглед към подутото, ливидно от застоялата кръв лице…

… отново тези очи. Сякаш гледаха право към него. Кемпфер извърна лице и съгледа сянката на Вьорман на стената. Очертанията й бяха същите — съвсем същите — като сянката на трупа, която бе открил на Вьормановата картина.

Побиха го ледени тръпки.

Предчувствие? Нима Вьорман бе предвидил своята смърт? Или идеята за самоубийството е лежала в подсъзнанието му?

Настроението му още повече се влоши, когато си даде сметка, че той е единствения офицер в крепостта. Сега цялата отговорност падаше върху него. Нещо повече — беше се превърнал в мишена за следващото покушение. Какво трябва да…

… изстрели откъм двора.

Кемпфер се извърна уплашен. Остер погледна назад по коридора и после се обърна към него. Ала изненадания вид на лицето му мигновено се смени с ужас, когато подофицерът вдигна втрещени очи към нещо зад Кемпфер. Есесовецът направи крачка встрани и погледна зад себе си, за да види какво е предизвикало подобна реакция, но в същия миг почувства че в гърлото му се впиват ледени пръсти и дъхът му секва.

Кемпфер се задърпа отчаяно, помъчи се да ритне онзи зад него, но краката му се мятаха безпомощно във въздуха. Отвори уста да изкрещи, но от гърлото му излезе само мъчително хъркане. Дърпайки, дращейки пръстите, които неумолимо го отдалечаваха от живота, той се изви трескаво за да погледне нападателя си. Вече знаеше кой е — дълбоко в едно мрачно кътче на съзнанието си. Но трябваше да го види! Сгърчи се още, зърна ръкава на нападателя, сив войнишки плат, после плъзна поглед нагоре… нагоре… към лицето на…

… Вьорман!

Но той е мъртъв!

Завладян от неистов ужас, Кемпфер се мяташе и късаше плътта на мъртвите ръце, които бяха стиснали гърлото му. Безполезно. Бавно и неумолимо ръката го повдигаше нагоре, докато накрая само пръстите на краката му докосваха пода. Сетне и те се отлепиха. Кемпфер протегна ръце за помощ към Остер, но подофицерът се беше вцепенил. На лицето му беше замръзнала маска на ужас, той отскочи назад, подпря се на стената и започна да отстъпва — да се отдалечава — от него! Изглежда дори не виждаше Кемпфер. Погледът му бе фиксиран по-нагоре, към неговия доскорошен командващ офицер… мъртъв… и същевременно сеещ смърт.

Безпорядъчни картини изплуваха в замъгления ум на Кемпфер, парад от видения, звуци, които се сливаха и размътваха с всеки удар на блъскащото му сърце.

… откъм двора продължаваха да отекват изстрели, примесени с писъци и болезнени викове… Остер направи още една крачка към вратата, но все така обърнат към него. Не видя двамата мъртъвци, които излязоха иззад ъгъла — единият от тях, есесовецът редник Флик, убит през първата нощ в крепостта… Остер най-сетне ги зърна, но твърде късно и не знаеше на къде да побегне… още изстрели… този път стреляше Остер, насочил шмайзера си към пристъпващите трупове, куршумите разкъсваха униформите им, отблъснаха ги, но не можеха да ги спрат… Остер закрещя, труповете го сграбчиха за ръцете у го блъснаха в каменната стена… гласът му секна с глух удар и пращенето на разтрошения му череп…

Погледът на Кемпфер се замъгли… звуците идваха някъде отдалеч… а той неспирно повтаряше една и съща кратка молитва:

О, Боже! Моля те, остави ме да живея! Ще направя всичко, което поискаш, само, моля те, дай ми живот!

Изпращяване… краката му блъснаха пода… въжето на обесения се бе скъсало под тежестта на двете тела… ала пръстите, стинали гърлото му не отслабваха своята хватка… мислите му постепенно се забавиха… в бледата светлина на коридора той видя как трупът на сержант Остер се надига и тръгва след убийците си… краят е близо, но миг преди да се спусне мрака Кемпфер зърна за последен път разкривените от смъртта черти на Вьорман…

… и видя, че той се усмихва.

В двора цареше хаос.

Навсякъде крачеха трупове, нахвърляха се върху войниците — часовои и почиващи. Куршумите не можеха да ги спрат — те вече бяха мъртви. Ужасените им доскорошни приятели изстрелваха пълнител след пълнител, но труповете продължаваха да настъпват към тях. И най-страшното бе, че убият ли някого, пресният труп се надигаше и се присъединяваше към редовете на атакуващите.

Две ужасени, облечени в черни униформи фигури дръпнаха резето на портата, но преди да побягнат навън бяха сграбчени и съборени на земята. Само след миг се изправиха отново и застанаха на пост до вратата, за да попречат на останалите живи войници да избягат.

Внезапно всички светлини изгаснаха. Генераторите замряха, поразени от автоматен откос.

Един есесовец скочи в джипката и завъртя ключа, надявайки се да си пробие път навън. Но когато подаде прекалено рязко газ, студеният двигател заглъхна. Издърпаха го от седалката и го задушиха преди да успее да повтори опита си.

Редник със сива куртка се сгърчи под тежестта на един обезглавен труп, принадлежал някога на Лутц.

Изстрелите постепенно затихнаха. Чуваха се само отделни откоси, после изчезнаха и те. Утихнаха и писъците на войниците, остана само един самотен вой откъм помещенията. Скоро и той секна. Настъпва тишина. Труповете бяха застинали неподвижно в двора, сякаш очакваха по-нататъшни нареждания.

Изведнъж, те започнаха да се свличат безшумно на земята и останаха да лежат там. Двама от мъртъвците поеха към входа на подземията. На сред двора стоеше само една-единствена черна фигура — безспорният господар на крепостта.

И когато през полуотворената порта откъм клисурата нахлу мъгла, той се обърна и закрачи надолу, към подземната галерия.