Крепостта

10

Крепостта

Вторник, 29 април

01.18

Майор Кемпфер лежеше буден в леглото, все още разгневен от неподчинението на Вьорман. Поне подофицер Остер се беше оказал човек на място. Подобно на повечето редовни войници, той очевидно изпитваше страхопочитание пред черната униформа и знака „Мъртвешка глава“ — отличия, към които началникът му бе съвсем безразличен. Но всъщност Кемпфер и Вьорман се познаваха доста отдавна, още когато SS просто не съществуваше.

Подофицерът се бе постарал да осигури подходящи помещения за двата взвода есесовци и бе предложил един задънен коридор да бъде използван като затвор за заложниците. Великолепен избор — коридорът бе издълбан навътре в скалата и в него имаше врати към четири просторни стаи. Единственият изход навън бе през друг дълъг коридор, който се спускаше от двора под ъгъл спрямо първия. Кемпфер предположи, че първоначалният замисъл е бил тук да са складовите помещения, защото вентилацията бе лоша и нямаше огнища в стаите. Подофицерът се бе погрижил да прекарат кабели с осветление навсякъде чак до дъното на коридора и с това ставаше направо невъзможно някой да изненада хората му, които щяха да дежурят през нощта по двойки.

За самия майор Кемпфер, подофицерът бе избрал една просторна стая на втория етаж в задната част на крепостта. В началото Остер бе предложил да го настани в кулата, но Кемпфер отказа, защото разположеше ли се под Вьорман, това би означавало, че стои по-долу от него в йерархията. А избере ли последния етаж на кулата ще трябва ежедневно да изкачва прекалено много стъпала. Тук, в задната част на крепостта бе далеч по-приятно. Имаше широк прозорец към двора, разполагаше с легло, взето от един от подчинените на Вьорман, а вратата бе от масивно дъбово дърво със солидна брава. Майорът лежеше изтегнат в леглото, а на пода до него гореше лампа.

Погледът му се спря на кръстовете в стената. Струваше му се че са навсякъде. Интересно. Понечил бе да попита подофицера за тях, но замълча, опасявайки се че така ще загуби малко от страховития си ореол. А той беше важна част от мистериозността на есесовеца и майорът държеше на нея. Може би ще е най-добре ако попита Вьорман — когато отново намери сили да разговаря с него.

Вьорман… мислите му все се връщаха към него. Странна ирония на съдбата бе, че го бе събрала на едно място с човека, когото най-малко би желал да срещне. Когато Вьорман беше наблизо, Кемпфер не можеше да се държи като онзи офицер от SS, който винаги бе мечтал да бъде. Вьорман просто щеше да впие поглед в него, да го прониже през есесовската униформа, през воала на силата и да съзре вътре един изплашен осемнадесет годишен младеж. Този съдбовен ден във Вердюн беше повратна точка в живота и на двамата…

… с изненадваща контраатака британците бяха пробили немската линия. Кемпфер, Вьорман и всички наоколо бяха притиснати от убийствен огън, войниците се топяха непрестанно, картечницата косеше наред, британците се втурнаха в атака… те отстъпиха и се прегрупираха, единственото разумно нещо в този ад, от командващия не идваха никакви заповеди… вероятно бе убит… редник Кемпфер се огледа и видя, че от неговото отделение бяха останали живи само двама — другият бе един зелен новобранец — доброволецът Вьорман, шестнадесет годишно хлапе, твърде младо за да воюва… той махна на хлапето да го последва назад… Вьорман поклати глава и запълзя към замлъкналата картечница… първите изстрели отидоха на вятъра, но в следващите се долови нарастваща увереност… Кемпфер продължи да отстъпва… знаеше, че не след дълго британците ще видят сметката на хлапето.

Но през онзи ден Вьорман остана жив. Успял бе да задържи противника докато пристигнат подкрепления. Повишиха го, наградиха го с Железен кръст. Когато Великата война свърши, той бе кандидат-офицер и успя да запази поста си дори след страхотните съкращения в армията, които бе наложил Версайският договор.

А Кемпфер, син на дребен чиновник от Аусбург, след войната се озова на улицата. Беше уплашен, нямаше пукната пара — един от безчислените ветерани на победената армия. Не бяха герои — бяха срам за нацията. Накрая се записа в редовете на нихилистите от „Фрайкорпс оберланд“, през 1927 година след като доказа своя чистокръвен германски произход го приеха в Нацистката партия, а през 1931 влезе в редовете на SS. И от този момент SS стана негов втори дом. Изгубил бе първия си след войната и се бе заклел никога повече да не бъде бездомник.

В SS се научи как да всява ужас и да причинява болка, научи се на изкуството да оцелява — да си отваря очите за слабостите на хората над него и същевременно да си пази гърба от подчинените. Така постепенно се издигна до първи помощник на Рудолф Хьос, най-неумолимият унищожител на евреи.

Не след дълго го произведоха в щурбанфюрер и малко след това получи назначението да оглави лагера в Плойещи.

Мечтаеше час по-скоро да започне работа в Плойещи. Ала все още на пътя му се изправяха невидимите убийци на Вьормановите хора. Трябваше първо да се прави с тях. Всъщност, обидно му бе, че му дадоха подобна дреболия. Искаше да се справи колкото се може по-бързо, не само за да поеме към лагера, но и за да докаже на Вьорман, че е некадърник. Бърза разправа с врага и сетне ще си тръгне триумфално, а Вьорман ще стане за смях.

Така ще запуши устата на мръсника, за да не посмее да разказва за случката във Вердюн. И ако Вьорман реши някога да го обвини в предателство и позорен страх пред лицето на врага, Кемпфер спокойно ще отвърне, че опонентът му е огорчен и разочарован от това, че не е могъл да се справил с нещо, което Кемпфер е решил с лекота.

Извърна се и угаси лампата на пода. Да… трябваше му бързо решение. Чакаше го толкова работа, далеч по-важна от тази.

Единственото, което подсъзнателно го тревожеше и не му даваше мира бе странния факт, че Вьорман бе уплашен. Наистина уплашен. А Вьорман не бе от хората, които се плашеха лесно.

Затвори очи и се помъчи да заспи. Постепенно почувства как сънят се спуска върху него като меко, топло покривало. Почти се бе увил в него, когато някой го издърпа брутално. Пробуди се с настръхнала кожа, треперещ от страх. Нещо се приближаваше към вратата на стаята му. Не чуваше никакъв шум. И въпреки това знаеше, че е там. Нещо обвито в такава невероятна аура на зло, на студена омраза, на пронизваща неприязън, че долавяше присъствието му дори през дебелата стена и масивната врата, отделяща го от него. То беше там, навън и се движеше по коридора, подмина врата и продължи, отдалечавайки се… нататък…

Сърцето му забави своите удари, кожата му започна да изстива. Изминаха няколко минути преди да намери сили да се убеди, че всичко е било само един кошмар, макар и доста осезателен.

Майор Кемпфер стана от леглото и олюлявайки се започна да се сблича. По време на кошмара неволно бе изпуснал пикочния си мехур.

Фридрих Валц и Карл Флик — войници от първи взвод под командването на майор Кемпфер бяха застинали неподвижно в черните си униформи и блестящи каски и трепереха. И на двамата им беше дотегнало, беше им студено и им се спеше. Не бяха привикнали към подобни нощни постове. В Аушвиц разполагаха с топли стаи и наблюдателни кули, където можеха да си седят, да пият кафе и да играят на карти, докато затворниците мръзнеха в мръсните бараки. Рядко се налагаше да излязат навън за да отворят вратата, или да обходят периметъра.

Вярно, и сега бяха вътре, но мястото бе хладно и влажно като бараките на затворниците. И това никак не им се нравеше.

Флик преметна шмайзера през рамо и почеса замислено брада. Въпреки ръкавиците, пръстите му бяха измръзнали. Приближи се до Валц, който се бе подпрял на стената близо до извивката към предния коридор. Оттук можеха да наблюдават цялата дължина на коридора чак до черния квадрат на нощта отвън и същевременно държаха под око затворниците в дъното на другия коридор.

— Карл, ще се побъркам — рече Валц. — Да измислим нещо.

— Какво например?

— Какво ще кажеш, ако ги накараме да направят малко Sachengruss?

— Но те не са евреи.

— Но не са и немци.

Флик обмисли този довод. Sachengruss, или саксонският поздрав бе неговият любим способ за прекършване волята на новопристигналите в Аушвиц. Караше ги с часове да повтарят едно и също упражнение — клякане до долу с ръце скръстени на тила. Дори мъж във великолепна форма само след половин час беше гроги. За Флик винаги най-вълнуващ бе онзи момент, в който затворниците за пръв път усещаха, че собственото им тяло започва да им изневерява, а мускулите и ставите се раздират от непоносима болка. И страхът, изписан на лицата им. Защото онези, които не издържаха или биваха разстреляни, или ги ритаха докато започнат отново с упражнението. Не можеха да застрелят някой от румънците тази нощ, но поне щяха да се позабавляват. Макар че и в това имаше известен риск.

— Остави тая работа — посъветва го Флик. — Само двамата сме. Ами ако някой от тях се опита да се прави на герой?

— Ще вкарваме само по двама в стаята. Хайде, Карл! Ще се позабавляваме.

— Добре де — отвърна усмихнато Флик.

Е, нямаше да е последното състезание в Аушвиц, когато двамата се надпреварваха по колко кости могат да счупят на затворник и той да продължава работа. Но поне щяха да намерят разтуха в нощта.

Флик извади връзката с ключове и се приближи към залостената врата, зад която се намираха заложниците. Всичките бяха наблъскани в едно тясно помещение. Още щом отвори вратата той плъзна поглед по лицата им. Прочете само страх и увереност, че не могат да чакат милост от него. И при тази гледка нещо в него започна да се пробужда, едно неописуемо, великолепно чувство и той се опиваше от силата му.

Тъкмо понечи да влезе, когато ненадейно го спря гласът на Валц.

— Само за минутка, Карл.

Обърна се. Валц гледаше встрани по коридора, лицето му имаше изненадано изражение.

— Какво има? — попита Флик.

— Нещо не е наред с една от крушките там. Най-първата, току що изгасна.

— И какво?

— Нали ти казах — изгасна — той погледна бързо към Флик и отново се извърна към коридора. — Сега угасна и втората! — гласът му изтъня и потрепери. Той сграбчи шмайзера и го вдигна пред себе си. — Ела веднага тук!

Флик побърза да се присъедини към приятеля си. Тъкмо когато стигна разклонението изгасна и третата крушка. Колкото и да се мъчеше, не можеше да различи нищо в непрогледния мрак зад угасналите лампи. Сякаш коридорът бе погълнат от черен потоп.

— Не ми харесва тази работа — отбеляза Валц.

— И на мен. Но не виждам никой. Може би причината е в генератора. Или пък е прекъснат кабела — Флик сам не вярваше на предположенията си. Но трябваше да каже нещо, за да не даде воля на нарастващия в него страх. От есесовците се очакваше да всяват, а не да изпитват страх.

Четвъртата крушка също започна за избледнява. Мракът бе само на няколко крачки от тях.

— Ела насам — рече Флик и отстъпи назад по коридора. Чуваше развълнувания шепот на затворниците в последната стая зад тях. Макар да не виждаха угасващите лампи, вероятно и те бяха доловили, че нещо не е наред.

Притихнал зад Валц, Флик трепереше от нарастващия хлад и не отделяше поглед от притъмнелия коридор. Търсеше нещо, по което да стреля но отпред имаше само непрогледна тъмнина.

И изведнъж мракът го обгърна, смрази жилите му и се спусна като пелена пред очите му. Само за един миг, който му се стори дълъг колкото човешки живот, редник Карл Флик се превърна в жертва на онзи бездушен ужас, който толкова обичаше да всява у другите, заедно с него дойде и непоносимата разкъсваща болка. После всичко изчезна.

Бавно, постепенно, се появи светлината в коридора. Единствените звуци идваха откъм стаята със затворниците — тихия хленч на жените, уплашеното хлипане на мъже, осъзнали, че смъртта ги е подминала. Един от мъжете се престраши и надникна през полуотворената врата. Виждаше съвсем ограничен участък от коридора. Никакво движение навън. На пода нямаше нищо освен кръв, огромно застинало яркочервено петно. Кръв имаше и по стената, но тя бе размазана. Кървавите драсканици сякаш се подреждаха в букви, в послание, което му се стори странно познато. Думите бяха като среднощен вой на кучета, едновременно реален, близък и неуловим.

Мъжът се извърна и се присъедини към сгушените си съселяни.

Зад вратата имаше някой.

Кемпфер отвори очи, уплаши се, че кошмарът се повтаря отново. Не, този път не долавяше предишното злокобно присъствие. Който и да стоеше отвън, бе човек. При това доста непохватен в прокрадването. Кемпфер извади безшумно люгера и впери поглед във вратата.

— Кой е там?

Никакъв отговор.

Но нечия ръка натискаше трескаво дръжката. Изпод вратата се мяркаше сянката на човека отвън, но Кемпфер не можеше да познае кой може да е. Понечи да запали лампата, но сетне се отказа. Тъмнината в стаята му даваше известно предимство — нападателят щеше да е осветен от светлината в коридора.

— Представи се!

Дръжката на вратата замря, после се чу поскърцване, като че ли нечие масивно тяло се бе опряло на дървената преграда, мъчейки се да премине през нея. В тъмнината, на Кемпфер му се стори, че вратата хлътва навътре. Невъзможно — близо петсантиметрова дъбова врата! Скърцането се усили, вратата изпука и Кемпфер почувства, че го облива хладна пот. Целият трепереше. Изход от тук нямаше. Изведнъж се разнесе нов звук — сякаш нещото отвън дращеше по вратата. Звукът се усилваше, парализираше го. Дървото пращеше оглушително, заплашвайки да се разтроши на хиляди парченца, няколко винта изхвърчаха от железните панти. Досети се, че в ръката си стиска пистолет, но не можеше да помръдне.

Изведнъж бравата отхвръкна, вратата се отвори с трясък и се блъсна в стената. Осветени от коридорната лампа, на прага стояха две фигури. По каските Кемпфер позна, че са немски войници, а ботушите бяха като на есесовците от неговото подразделение. Но видът им кой знае защо съвсем не го успокои. Какво търсеха тук и защо бяха разбили вратата на стаята му?

— Кой е? — извика той.

Войниците не отговориха. Вместо това пристъпиха едновременно напред. Имаше нещо странно в начина, по който се движеха — неуловимо и гротескно. За един кратък миг майор Кемпфер си помисли, че ще продължат напред докато го прегазят. Но те като по команда спряха досами леглото. Никой от тях не промълви дума. Дори не отдадоха чест.

— Какво искате? — би трябвало да е разгневен, но все още не можеше да преглътне страха си. Целият се тресеше, макар че се опитваше да се успокои.

— Отговаряйте! — това прозвуча по-скоро като молба.

Но отговор нямаше. Той затършува с ръка и напипа фенерчето на пода до леглото, като не сваляше насочения към фигурите люгер. Поколеба се дали да го запали, заслуша в собственото си пресекливо дишане. Трябваше да види кои са тези хора и какво искат, ала нещо в него се бунтуваше против това.

Дойде миг, в който повече не можеше да издържа. Кемпфер изпъшка мъчително, натисна копчето и насочи фенера нагоре.

Над него се бяха надвесили редниците Флик и Кемпфер, с мъртвешки бели лица и изцъклени очи. Кървава бразда прорязваше шиите и на двамата. Никой не помръдваше — мъртвите войници изглежда не можеха, а Кемпфер не смееше. В продължение на една безкрайно дълга минута той лежеше парализиран в леглото, насочил фенерчето към лицата им, а устата му се гърчеше в безгласен вик на ужас, който изглежда не можеше да премине отвъд стиснатото му гърло.

След това безшумно, почти грациозно войниците се наведоха напред и се строполиха върху своя командира, притискайки го с мъртвешката си плът към чаршафите.

И докато се бореше да се освободи от прегръдката на труповете, Кемпфер чу някъде отдалече вик на смъртна уплаха. Някаква малка частица от ума му се зае да разпознае вика и най-сетне успя.

Беше неговият собствен.

— Сега вече вярваш ли ми?

— Да вярвам в какво? — Кемпфер не смееше да срещне погледа на Вьорман. Вместо това разглеждаше стиснатата в ръката си стъклена чаша с коняк, чието съдържание бе изгълтал на един дъх. Бавно и мъчително усещаше, че възстановява контрол над себе си. Тук, в стаята на Вьорман се чувстваше далеч по-спокоен.

— Че с есесовски методи този проблем няма да се реши.

— Нашите методи винаги са решавали проблемите.

— Не и този път.

— Но аз още не съм започнал! Нито един от заложниците не е бил застрелян!

Още докато произнасяше тези думи, Кемпфер си даде сметка, че се е изправил пред ситуация, която далеч надхвърля компетенцията на SS. Нямаше друг подобен прецедент, нито пък някой, към когото да се обърне за помощ. Тази крепост бе обитавана от нещо отвъд страха, отвъд насилието. Нещо, което обладаваше далеч по-голям опит от неговия във всяването на ужас. Това със сигурност не беше партизанска група, нито някой фанатизиран бранш на Националната Селска Партия. Беше нещо отвъд пределите на война, националност или раса.

Но въпреки това, заложниците трябваше да умрат призори. Не можеше да ги освободи — това би означавало да признае поражението си и да накърни авторитета на SS. Не биваше никога да позволява подобно нещо да се случи. Нямаше никакво значение, че смъртта им не ще окаже въздействие на онова… нещо, което избиваше войниците. Заложниците бяха обречени да умрат.

— Не… няма да умрат — произнесе Вьорман сякаш бе прочел мислите му.

— Какво? — Кемпфер го погледна стреснато.

— Селяните… аз ги пуснах да си вървят.

— Как си посмял! — беше разгневен и най-сетне отново се почувства жив. Надигна се от креслото.

— Ще ми благодариш по-късно, когато осъзнаеш, че не се е наложило да обясняваш пред началството систематичното избиване на едно цяло румънско село. А точно това щеше да се случи. Познавам добре хората от твоя тип. Веднъж захванете ли се с нещо, колкото и безсмислено да е то, продължавате го докрай. Ето защо реших да ти попреча да започнеш. Така поне ще виниш само мен. Готов съм да приема упреците ти, а междувременно да потърсим някое по-безопасно място, където да заемем позиция.

Кемпфер се отпусна назад, преценявайки че решението на Вьорман му е дало възможност да излезе от трудната ситуация. Чувстваше се изигран. Не можеше да докладва на началството, че се е провалил. Това би означавало край на кариерата му.

— Няма да се откажа — рече той, мъчейки се да звучи решително.

— И какво ще сториш? Не можеш да се бориш с това!

— Ще се боря!

— Как? Ти дори не знаеш срещу какво си се изправил. Как тогава ще се биеш с него?

— С оръжие! С огън! С… — Кемпфер се присви в креслото, когато Вьорман се наведе над него. Проклинаше се за своето малодушие, но не можеше да направи нищо.

— Слушай, хер щурбанфюрер. Тези мъже са били мъртви, когато са нахлули в стаята ти снощи. Мъртви! Кръвта им е изтекла още в задния коридор. Умрели са в твоя скалъпен затвор. И въпреки това са преминали по коридора до твоята стая, разбили са вратата, приближили са се до леглото и са се стоварили върху теб. Как ще се бориш с нещо подобно?

Кемпфер потрепери при спомена.

— Сигурно не са били умрели преди да стигнат стаята ми. Дошли са от лоялност към мен, за да докладват за раните си.

Не вярваше и на дума от произнесеното. Обяснението му бе хрумнало току що.

— Мъртви са били, приятелче — рече Вьорман без следа от съчувствие в гласа си. — Не си огледал телата им, защото си бил прекалено зает да почистваш лайната от гащите си. Но аз ги огледах. Разгледах ги внимателно, както и всички останали жертви на тази прокълната крепост. И повярвай ми — тези двамата са били убити на място. Всички големи кръвоносни съдове в шията и на двамата бяха разкъсани. Също и трахеята. Дори да беше самият Химлер, едва ли щяха да имат възможността да ти докладват.

— Били са пренесени! — продължаваше да настоява той, въпреки яркия спомен от нощта. — Не са вървели!

Вьорман се облегна назад и го загледа с такова презрение, че Кемпфер се почувства дребен и беззащитен.

— И да лъжеш ли се научи в SS?

Кемпфер не отговори. Не се нуждаеше от оглед на труповете, за да се увери, че са били мъртви, когато са влизали в стаята му. Знаеше го още в оня миг, когато освети лицата им с фенерчето.

Вьорман се изправи и пое към вратата.

— Ще съобщя на хората, че тръгваме на зазоряване.

— НЕ! — изкрещя Кемпфер по-силно, отколкото му се искаше.

— Не гориш от желание да останеш тук, нали? — попита малко насмешливо Вьорман.

— Трябва да приключа тази мисия!

— Не можеш! Ще загубиш! Сляп ли си, та не виждаш какво те чака?

— Разбирам само, че трябва да променя метода.

— Само един луд би останал!

Не искам да остана! — помисли си Кемпфер. — И аз искам да си тръгна също като другите. При друг подобен случай досега да беше издал заповед за тръгване. Но сега нямаше право на подобно решение. Наредено му бе да разреши проблема в крепостта — веднъж и завинаги — преди да се отправи към Плойещи. Провали ли се, зад гърба му имаше поне дузина подчинени, готови да сграбчат удалата им се възможност и да поемат командването на Плойещи. Длъжен бе да успее. Не го ли направи, чака го забрава в някоя задънена службица, докато бившите му колеги от SS се разпореждат със света.

Нуждаеше се от помощта на Вьорман. Трябваше да го задържи тук поне още няколко дни, докато намерят подходящо решение. После ще го предаде на военен съд за освобождаването на заложниците.

— Какво мислиш е това, Клаус? — запита с мек глас.

— Кое? — запита грубо и раздразнително Вьорман.

— Ами убийствата… кой или какво ги извършва.

Вьорман приседна, на лицето му се изписа тревога.

— Не зная. А не мисля, че в този момент това е най-важното. Имаме осем трупа в мазето и трябва да се постараем да не станат повече.

— Хайде, стига, Клаус. Тук си от една седмица… трябва да имаш някаква идея.

Продължавай да говориш, повтаряше си той. Колкото по-дълго разговаряш, толкова по-далеч е мига, когато ще трябва да се прибереш в онази стая.

— Войниците мислят, че е вампир.

Вампир! Не за това искаше да разговарят, но той с мъка се овладя и придаде на лицето си любезно изражение.

— И ти ли мислиш като тях?

— Предишната седмица — Божичко, само до преди три дни — бих се изсмял на подобна мисъл. Сега обаче не съм сигурен. В нищо вече не съм сигурен. Ако наистина е вампир, не е като онези, за които сме чели в разказите на ужасите. И сме гледали по филмите. Единственото, в което съм сигурен е че убиецът не е човешко същество.

Кемпфер се опита да си спомни какво бе чел за вампирите. Дали не пиеха човешка кръв? Кой би могъл да каже? Гърлата на нещастните жертви бяха разпорени от край до край и дрехите им бяха така опръскани с кръв, че само специалист и то след подробно изследване би могъл да определи каква част от нея е изтекла. Спомни си как като дете бе гледал американската версия на „Дракула“ с немски субтитри. Преди доста години беше, но дори тогава идеята за съществуването на вампири му се струваше смешна. Но сега… явно убиецът не беше някой хитроумен славянин, който да се прокрадва в късните часове из крепостта. А в мазето лежаха вече осем трупа. Нима трябваше да въоръжи хората си с дървени клинове и чукове?

— Мисля, че трябва да се обърнем към първоизточника — произнесе той, когато мислите му спряха в задънена улица.

— И къде според теб е той?

— Не къде — кой. Искам да открием собственика на крепостта. Това съоръжение е било издигнато със строго определена цел и продължава да се поддържа в идеално състояние. Зад всичко това би трябвало да се крие някаква причина.

— Александру и момчетата му твърдят, че не знаят кой е собственикът.

— Поне така казват.

— Защо им е да лъжат?

— Всички лъжат. Все някой би трябвало да им плаща.

— Парите са дадени на съдържателя на страноприемницата и той ги разпределя между Александру и момчетата му.

— Тогава да разпитаме съдържателя.

— Накарай го да преведе посланието от стената.

Кемпфер втренчи поглед.

— Какво послание? Коя стена?

— Там долу, където убиха хората ти. Има нещо написано на стената с кръвта им.

— На румънски ли?

Вьорман сви рамене.

— Не зная. Не мога да разпозная дори буквите, камо ли езика.

Кемпфер скочи на крака. Ето нещо, с което можеше да се справи.

— Искам да видя този съдържател!

Името му беше Юлиу.

Близо петдесетгодишен възпълен мъж, плешив, но с гъсти черни мустаци. Небръснатата му близо три дена брада потрепваше нервно, докато стоеше облечен само по нощница в задния коридор, където държаха за заложници неговите съселяни.

Съвсем като в добрите стари дни, мислеше си Кемпфер докато наблюдаваше от сянката на близката стая. Постепенно идваше на себе си след преживяното. Обърканото, уплашено лице на съдържателя го върна в онези ранни години от службата в SS в Мюнхен, когато почти всяка нощ измъкваха по някой заможен евреин от топлото му легло, пребиваха го пред очите на семейството му и после се наслаждаваха да ги гледат как се обливат в страхлива пот в утринния хлад.

Но съдържателят не беше евреин.

Е, това нямаше кой знае какво значение. Евреин, франкмасон, циганин или румънец — не това интересуваше Кемпфер, а друго — неговата самоувереност, чувството, че стъпва здраво на краката си — ето кое трябваше първо да смаже. Всички рано или късно научаваха, че на този свят за тях няма безопасно място.

Остави съдържателя да трепери под хладната светлина на крушката, докато му позволи собственото търпение. Юлиу бе изправен точно на мястото, където са били убити двамата есесовци. Заедно с него докараха от страноприемницата и всичко, което би могло да се използва като дневник или счетоводна книга. Очите на мъжа нервно подскачаха от кървавите петна на пода към червените драсканици по стената, а сетне се вперваха в непроницаемите лица на четиримата войници, които го бяха измъкнали от леглото за да го доведат на това ужасно място. Самият Кемпфер избягваше да гледа към петната. Все не можеше да забрави разпорените гърла на войниците, които се бяха надвесили над него в леглото.

Най-сетне майор Кемпфер почувства, че ръцете му измръзват въпреки кожените ръкавици и реши, че е дошъл моментът да поговори с Юлиу. При вида на черната есесовска униформа съдържателят отстъпи назад и едва не се препъна в купчината прашни книги.

— Чия е крепостта? — запита Кемпфер с тих и заплашителен глас вместо предисловие.

— Не зная, хер офицер.

Мъжът говореше немски с отвратителен акцент, но все пак бе по-добре, отколкото да прибягват до услугите на преводач. Кемпфер зашлеви съдържателя с опакото на ръката си. Не изпитваше злоба, това бе стандартна процедура.

— Кой държи крепостта?

— Не зная!

Зашлеви го отново.

— Кой?

Съдържателят изхрачи кръв и заплака. Чудесно — вече беше сломен.

— Не зная! — повтори през сълзи той.

— Кой дава парите, с които плащаш на работниците?

— Пратеник.

— От кого?

— Не зная. Никога не ми казва. Мисля, че идват от банка. Пратеникът пристига два пъти в годината.

— Подписвал си някакви документи — чек, или бележка? От кого?

— Подписвам се на писмо. В горния край е името на Средиземноморската банка в Швейцария. Цюрих.

— И как идват парите?

— В злато. Златни монети по двадесет леи. Плащам с тях на Александру и момчетата му. Винаги е било така.

Кемпфер гледаше как Юлиу си трие очите и постепенно идва на себе си. Беше се добрал до следващата брънка от веригата. Ще трябва да се свърже с централното управление на SS и да поиска разследване за това кой изпраща златни монети от Цюрих в този затънтен край на Трансилванските Алпи. Първо чия е сметката и после, кому принадлежи крепостта.

И тогава?

Не знаеше, но за момента това му се виждаше единственото разумно решение. Обърна се и загледа думите на стената. Кръвта, с която бяха изписани — кръвта на Флик и Валц — вече бе станала ръждивокафява. Самите букви или бяха грубо надраскани, или просто не напомняха на нито един от познатите му писмени знаци. Една две все пак му се сториха познати. Но като цяло, посланието изглеждаше неразбираемо. Въпреки всичко, в него сигурно се криеше някакъв смисъл.

???

Той махна с ръка към думите.

— Какво значи това?

— Не зная, хер офицер! — мъжът се сгърчи пред яростния поглед на Кемпфер. — Моля… недейте!

Нямаше съмнение, ако се съди по държанието му, че Юлиу казваше истината. Но той никога не се осланяше на първото си впечатление. Ще трябва да притисне този проклет румънец, да го смачка, да го прекърши и после да го изпрати в селото, за да разказва за безжалостната съдба, която очаква всеки, попаднал в ръцете на хората с черни униформи. И тогава всички ще знаят — трябва да сътрудничат, да пълзят в краката и да треперят от желание, да се поставят в услуга на SS.

— Лъжеш — изкрещя той и удари с разтворена длан Юлиу в лицето. — Тези думи са на румънски! Искам да знам какво пише!

— Приличат на румънски, хер офицер — стенеше от болка Юлиу, — но не са. Не знам какво пише! Това съвпадаше с оскъдната информация, която Кемпфер бе получил от собствения си речник. Заел се бе да изучава румънски още от първия ден, когато научи за проекта в Плойещи. Вече имаше най-обща представа от дако-румънския диалект и се надяваше не след дълго да го говори свободно. Нямаше намерение да позволява на румънците, с които щеше да работи в лагера, да разговарят по между си без да ги разбира.

Но имаше още три разпространени диалекта, които доста се различаваха един от друг. И написаните на стената знаци, макар и да приличаха, изглежда не принадлежаха на нито един от тях.

Юлиу — съдържателят на страноприемницата и вероятно единственият грамотен човек в селото — не беше в състояние да ги разчете. Но въпреки това, щеше да страда.

Кемпфер застана с гръб към него и четиримата есесовци. Не говореше конкретно на някой от тях, но значението на думите му бе пределно ясно.

— Научете го на преводаческото изкуство.

Настъпи кратка сърцераздирателна пауза, после се чу приглушен удар, последван от болезнен вик. Нямаше защо да гледа. Можеше сам да си представи картината на случилото се — един от войниците бе забил приклада в гърба на съдържателя и го бе свалил на колене. Останалите войници са се приближи и всеки миг щяха да обсипят с ритници своята жертва. Познаваха добре онези места на тялото, където болката бе непоносима.

— Престанете веднага! — нареди нечий глас и Кемпфер веднага позна, че принадлежи на Вьорман.

Разгневен от намесата, есесовецът се обърна готов да се изправи срещу него. Отново неподчинение! Открито предизвикателство към по-старшия по чин! Ала в мига, когато понечи да отвърне, Кемпфер видя, че другият е поставил ръка върху дръжката на пистолета. Дали наистина смята да го използва? Все пак…

Есесовците гледаха с объркани погледи своя началник. Кемпфер не посмя да им нареди да продължат, нещо в изцъкления поглед и пребледнялото лице на Вьорман го караше да бъде предпазлив.

— Този нещастник отказа да ни сътрудничи — рече неуверено той.

— И ти смяташ, че като наредиш да го пребият до смърт ще получиш онова, което искаш? Каква интелигентност! — Вьорман приближи до Юлиу и изблъска встрани есесовците, сякаш бяха бездушна мебел. Той сведе поглед към хленчещия съдържател, после огледа един по един войниците.

— Така ли трябва да действа немският войник в името на родината? Обзалагам се, че за родителите ви ще е много интересно да наблюдават как ритате един невъоръжен и беззащитен човек. Каква храброст! Защо не ги поканите някой ден да ви погледат? Или може би и тях сте ритали до смърт, преди да влезете в армията?

— Трябва да ви предупредя, капитане… — заговори Кемпфер, но Вьорман бе насочил вниманието си към съдържателя.

— Какво можеш да ни кажеш за крепостта? Нещо, което не сме научили до сега?

— Нищо — промълви Юлиу на пода.

— Някакви легенди, страшни истории или бабешки приказки?

— През целия си живот не съм чувал нито една.

— И никой досега не е умирал в крепостта? Никога?

— Никога.

Кемпфер се вгледа в лицето на мъжа, озарено от надеждата, че ще се измъкне почти невредим от това нощно премеждие.

— Май има един, който може би ще ви помогне. Ако ми позволите да погледна в книгата за регистрация…? — съдържателят посочи към смачкания тефтер зад него.

Вьорман кимна, Юлиу запълзя по пода и вдигна омазнената книга. После трескаво запрелиства страниците, докато най-сетне намери онова, което търсеше.

— Ето — това е! Този човек е бил по тези места три пъти през последните десет години. Всеки път все по-болен, всеки път придружен от дъщеря си. Той е голям учен от университета в Букурещ. Експерт по историята на този район.

Кемпфер също бе заинтригуван.

— И кога е идвал за последен път?

— Преди пет години — Юлиу погледна боязливо към Кемпфер и неволно се сви.

— Какво искаше да кажеш с това, че бил болен? — запита Вьорман.

— Последният път вървеше с две патерици.

Вьорман дръпна книгата от ръцете на съдържателя.

— Кой е той?

— Професор Теодор Куза.

— Да се надяваме, че още е жив — рече Вьорман и и хвърли книгата на Кемпфер. — Уверен съм, че твоите хора от SS в Букурещ ще го открият лесно. Не губи повече време.

— Никога не си губя времето, капитане — тросна се Кемпфер, мъчейки се да възстанови част от изгубения си пред хората авторитет. Никога нямаше да прости на Вьорман за случилото се. — Като излезеш на двора ще видиш, че хората ми проучват стената камък по камък. Докато се извърши проверката в Цюрих и издирят този професор, ние ще разглобим крепостта парче по парче. Така че, дори ако не постигнем нищо навън, не ще остане и помен от това място, та никой да не може да се крие в него.

Вьорман сви рамене.

— Предполагам, че така е по-добре, отколкото да седим и да чакаме поредната жертва. Ще наредя на подофицер Остер да координира усилията на моите хора с твоите — той се обърна, вдигна Юлиу на крака и го бутна по коридора. — Ще вървя с теб, — рече той на съдържателя, — за да не те спре часовоят.

Но съдържателят се спря и прошепна нещо на капитана. Вьорман започна да се смее.

Кемпфер почувства, че в него се надига гняв. Сигурно говореха за него, подиграваха му се.

— Какво толкова смешно има, капитане?

— Този професор Куза, — рече Вьорман с подигравателна усмивка, — ученият, който може би ще знае нещо повече за крепостта… той бил евреин!

Капитанът отново избухна в смях и гласът му отекна надолу по коридора.