Крепостта

6

Крепостта

сряда, 23 април

06.22

Изминаха часове преди Вьорман най-сетне да намери време за чаша кафе, в компанията на подофицер Остер. Редник Грюнщад бе отнесен в една стая, където бе оставен насаме със себе си. Преди това, двама от войниците го съблякоха, измиха го и го положиха в леглото. Изглежда, че се бе подмокрил из основи по време на преживения кошмар.

— Доколкото си представям нещата, — заговори Остер, — стената се е срутила и един от каменните блокове е паднал на врата на нещастника, откъсвайки главата му.

Вьорман почувства, че Остер се старае да говори спокойно и разумно, но вътрешно е объркан и потресен като всички останали.

— Обяснение, не по-лошо от всяко друго, при липсата на възможност за съдебно-медицинска експертиза. Но това все още не ни пояснява, какво са търсели двамата долу, нито състоянието в което намерихме Грюнщад.

— Това е шок.

Вьорман поклати глава.

— Този човек е участвал в сражения. Сигурен съм, че е виждал и по-страшни неща. Не мога да приема, че шокът е единственото обяснение. Трябва да има още нещо.

Той също се бе постарал да реконструира хода на събитията от изминалата нощ. Каменният блок с разкривения златен кръст отгоре, завързаният за крака на Лутц колан, проходът в стената… всичко навеждаше на мисълта, че Лутц е пропълзял в тясната шахта, очаквайки да открие още злато и сребро. Но там имаше само една малко, празно помещение… като тясна затворническа килия… или пък скривалище. Никакво разумно обяснение нямаше за съществуването на подобно помещение на това място.

— Сигурно са нарушили структурата на стената като са извадили най-долния камък — продължи Остер. — И това е причинило срутването.

— Съмнявам се — отвърна Вьорман и отпи глътка кафе. — Що се отнася до пода на подземието, да, съгласен съм, че се е срутил надолу. Но стената на коридора… — той си спомни как бяха разхвърляни каменните отломки, сякаш стената бе взривена отвътре. Ето това бе съвсем необяснимо. Вьорман положи чашата. Обясненията ще трябва да почакат.

— Хайде. Чака ни работа.

Вьорман се отправи към кабинета си, а Остер отиде да докладва за инцидента по радиостанцията. Вьорман му бе наредил да го представи като нещастен случай.

Вьорман се облегна на перваза на прозореца и погледна към потъналия в сянка двор на крепостта, под озарените от утринните лъчи на слънцето небе. Крепостта се беше променила. В нея се долавяше някакво неспокойствие. Вчера тя не бе нищо повече от една стара каменна постройка. Днес имаше още нещо. Всяка една от сенките бе по-дълбока и мрачна от преди и злокобна, по някакъв неуловим начин.

Вьорман реши, че причината сигурно ще е в ранния час и шокът от преживяната смърт. Най-сетне слънцето изгря над планинските върхове и прогони сенките от стаите на крепостта. Но Вьорман бе дълбоко убеден, че светлината не ще успее да изличи прокобата, която се долавяше наоколо. Единствено можеше да я прогони за известно време под повърхността.

Чувстваха го и хората му. Виждаше го съвсем ясно. Трябваше по някакъв начин да ги накара да забравят за лошите си мисли. Веднага щом се появи Александру ще го изпрати до селото да докара една каруца с дървен материал. После ще нареди на войниците да сковат маси, столове и койки. И тогава крепостта ще се изпълни със звънливия и ободряващ шум на удрящи в дървото чукове. Вьорман се приближи към прозореца, който гледаше навън, към моста. Ето го, Александру, този път с двете си момчета. Скоро всичко ще бъде наред.

Той вдигна поглед към огряното от слънцето селце, чиято долна част все още тънеше в сянка. Изведнъж осъзна, че жадува да нарисува селцето точно такова, каквото е сега. Вьорман отстъпи назад — селцето, оградено в черната рамка на прозореца, блестеше като бисер. Ето така ще го пресъздаде… в рамка. Контрастът направо го омагьосваше. Изпитваше неудържимото желание да се захване за работа незабавно. Винаги рисуваше най-добре, когато беше под въздействието на някакъв стрес. Това бяха любимите му мигове, изгубен сред перспектива и композиция, светлина и сянка, цветове и тъкан.

Останалата част от деня се изниза някак неусетно. Излезе, за да присъства на полагането на обезглавеното тяло в подземието, където го оставиха да лежи, покрито с един мръсен чаршаф. Температурата тук долу бе близка до нулата. Не се виждаше никаква растителност, мястото изглеждаше сякаш е предназначено именно за трупохранилище. Тъкмо ще имат възможност да уредят транспорта на Лутц по-нататък през седмицата.

При други обстоятелства Вьорман сигурно щеше да нареди да се огледа внимателно цялото подземие, ако не за друго, то нищо чудно по стените на издълбаните в скалата пещери да открият интересни рисунки от миналото. Но не и този път. Каза си, че е студено, по-добре да изчакат лятото. Но знаеше, че не това е причината. Имаше нещо в тази пещера, което го караше да я напусне, колкото се може по-скоро.

С напредване на деня ставаше все по-ясно, че с Грюнщад ще си имат проблеми. Нямаше никакви белези за подобрение. Войникът продължаваше да лежи, така както го бяха оставили, вперил неподвижен поглед в тавана. От време на време по тялото му преминаваше гърч и той издаваше сподавен вопъл, понякога започваше да пищи с пълни гърди. И продължаваше да се подмокря. В подобно състояние, без да приема храна и вода, без квалифицирана медицинска помощ, едва ли щеше да изкара и седмица. Няма как, ако не се оправи ще трябва да го транспортират заедно с останките на Лутц.

През целия ден Вьорман държеше под око хората си, вслушвайки се внимателно в настроенията им и остана доволен от разведряването, което настъпи, когато се захванаха за дърводелска работа. Работеха здравата, въпреки недоспиването и смъртта на Лутц. Всички познаваха добре Лутц, знаеха че е хитрец и сметкаджия, не един и двама от тях си бяха патили заради него. И сякаш бяха стигнали до мълчаливото съглашение, че той сам си е бил виновен за смъртта.

Вьорман се постара да не им остави свободно време за размисъл. Първо ги накара да сковат тоалетни с докарания от селото материал, после маси и столове. Когато най-сетне денят си отиде, всички бяха толкова изморени, че нямаше желаещи дори да изпушат по една цигара след вечеря. С изключение на часовите, всички до един се отправиха към леглата.

Вьорман извърши някои промени в постовете, така че часовоят в двора да държи под наблюдение коридора, който водеше към стаята на Грюнщад. Нещастникът продължаваше да вие и стене и никой не искаше да си ляга близо до него. Все пак, дебелият Ото бе спечелил симпатията на останалите войници и те се чувстваха задължени, да не му позволят да се нарани.

Наближаваше полунощ, а Вьорман все още не можеше да си легне, въпреки налегналото го изтощение. С настъпването на мрака отново го завладя напрежението, което не му позволяваше да склопи очи. Най-накрая той се предаде на тревогата и реши да провери дали някой от постовете не е заспал.

Обиколката го отведе до коридора на Грюнщад и Вьорман си помисли, че не е зле да надникне при него. Опитваше се да си представи какво е довело нещастника до подобно състояние. Спря се пред отворената врата и надзърна вътре. В далечния край на стаята бе оставена запалена газова лампа. Войникът бе в едно от по-спокойните си състояния, само дишаше учестено и от време на време започваше да хленчи. Хленченето обикновено завършваше с протяжен вой и Вьорман би предпочел в този момент да е някъде по-далеч. Ужасно обезкуражаващо бе да слуша подобни звуци от гърлото на едно човешко същество… чийто разум е изгубен неизвестно къде.

Тъкмо наближаваше края на коридора и се готвеше да излезе в двора, когато се чу поредният вой. Само че този не беше като предишните. До ушите му достигна пронизителен писък, сякаш Грюнщад се бе събудил внезапно и бе осъзнал, че е обхванат от пламъци, или пък пронизан от хиляди остриета — в гласът се долавяше не само душевна но и физическа болка. А после писъкът внезапно спря, сякаш някой бе дръпнал шнура на радиото.

Вьорман замръзна за миг, борейки се с подсъзнателно съпротивляващото се тяло, после с невероятно усилие си наложи да се обърне и да се затича обратно по коридора. Той нахлу в стаята. Вътре бе студено, по-студено отколкото преди минута и лампата бе угаснала. С разтреперани пръсти Вьорман запали една клечка и потърси с очи Грюнщад.

Още един мъртвец. Очите на нещастника бяха изцъклени и вперени в тавана, устните му бяха замръзнали по средата на писъка в гримаса на ужас. А на шията… зееше огромна и страшна рана. Леглото бе подгизнало в кръв, с кръв бяха напръскани и стените.

Преди още Вьорман да осъзнае случилото се, в него заговори дългогодишният рефлекс. Ръката му измъкна пистолета от кобура и той се огледа наоколо за извършителя. Но не видя никой. Вьорман изтича до тесния прозорец, пъхна глава и погледна надолу към стената. Не се виждаше никакво въже, от тук нямаше никаква възможност за бягство. Той се извърна и отново огледа стаята. Това беше направо невъзможно! Никой не беше излязъл след него по коридора, нито пък би могъл да се измъкне през прозореца. И въпреки това Грюнщад беше убит.

Мислите му бяха прекъснати от шума на тичащи крака — часовоите бяха чули писъка. Слава Богу! Вьорман трябваше да признае, че е уплашен. Мисълта, че ще остане дори още само секунда в тази стая му беше направо непоносима.

Вторник, 24 април

Вьорман нареди да положат тялото на Грюнщад до това на Лутц, а след това хората отново се заеха с дърводелска работа. Почти беше уверен, в района има някаква нелегална съпротивителна група. И все пак не можеше да е съвсем сигурен, защото той самият беше в онзи коридор в мига на убийството и знаеше, че няма никакъв начин убиецът да се измъкне незабелязан покрай него — освен ако не можеше да лети, или да ходи по стени. Тогава, каква беше тайната?

Първото което предприе бе да удвои нощната стража и да постави допълнителни постове край казармите, за да пазят спящите.

Под непрестанния шум от блъскащите в двора чукове, в ранния следобед Вьорман най-сетне намери свободно време да разпъне триножника с платното. А след това се зае да рисува. Трябваше да върши нещо, каквото и да е, само да заличи от паметта си спомена за ужасеното лице на Грюнщад. Не след дълго бе погълнат от избора на подходящи цветове, смесваше боите, докато най-сетне получи оттенък, наподобяващ този на стените на неговата стая. Целия следобед прекара в подготовка на платното, нарисува фона и рамката на прозореца, като остави в средата светло петно за място на селцето.

Нощта прекара в сън. След прекъснатия покой на първата нощ и пълната липса на сън през втората, изчерпаното му тяло просто се строполи в леглото.

Редник Руди Шрек обхождаше бдително и предпазливо поверения район, като не изпускаше от очи крачещия на отвъдния край на двора Венер. В началото на вечерта, двама часови за такова малко място му се струваха прекалено, но с падането на мрака, който ставаше все по-гъст и непрогледен, Шрек почувства облекчение при мисълта, че съвсем близо до него има друг човек. Двамата с Венер се бяха уговорили да обикалят двора покрай стената на крепостта, разположени на срещуположните му краища. Така, макар и разделени, покриваха по-голям район.

Руди Шрек не се страхуваше за живота си. Неспокоен, да, но не и уплашен. Чувстваше се бодър, на щрек, стискаше в ръцете си готов за стрелба автомат, с който умееше да борави добре — онзи, който бе видял сметката на Ото предишната нощ нямаше да успее и с него. И все пак, не би имал нищо против дворът да е малко по-осветен. Наредените по стената мъждукащи крушки въобще не можеха да разпръснат спусналия се мрак. Двата ъгъла в дъното на двора сякаш бяха извори на непрогледна тъмнина.

Нощта бе хладна. И което бе още по-лошо, през здраво залостената порта се просмукваше нощна мъгла и постепенно изпълваше двора на крепостта. Металната каска и автоматът бяха покрити със стичащи се капки. Шрек избърса очите си с ръка. Трябваше да признае, че е уморен. Не само изморен, а и отегчен от всичко, с което трябваше да се примирява в казармата. Войната нямаше нищо общо с първоначалните му представи. Когато преди две години, на осемнадесет, се записа в армията, главата му бе пълна с мечти за блестящи победи, велики битки и храбро сражаващи се воини на полето на честта. Така поне бе описана войната в историческите книги. Но истинската война се оказа нещо съвсем различно. Тя се състоеше предимно от чакане. И това чакане обикновено бе мръсно, студено, неприятно и влажно. Руди Шрек чувстваше, че вече се е наситил на войната. Искаше да се прибере у дома, в Трейша. Там живееха родителите му, а имаше и една девойка — Ева, която напоследък пишеше все по-рядко. Жадуваше за предишния живот, където не се налагаше да носи тази противна униформа, нито имаше внезапни проверки, строеви подготовки, подофицери и началници. Нямаше и нощни стражи.

Ето че отново наближаваше североизточния край на двора. Мракът тук изглеждаше по-непрогледен от където и да е… далеч по-непрогледен от предишния път. С приближаването Шрек забави крачка. Глупаво е да се притеснявам, повтаряше си той. Това е само игра на светлината. Нищо от което да се бои.

И все пак… не искаше да върви натам. Изпитваше желание да заобиколи този участък. Би отишъл във всеки друг ъгъл, освен този.

Шрек изправи рамене и пое решително натам. Това беше само една сянка.

А той е възрастен човек, няма какво да се бои от мрака. Руди продължи напред, на една ръка от стената, право към потъналия в мрак ъгъл…

… и изведнъж се изгуби. Студен, изсмукващ мрак се спусна над него. Той се обърна назад, за да се върне по обратния път, но мракът беше навсякъде. Сякаш целият останал свят бе изчезнал. Шрек придърпа шмайзера от рамото и го приготви за стрелба. Целият трепереше от студ и въпреки това от него шуртеше пот. Щеше му се всичко това да е само някакъв номер, помисли си, че може би Венер е изключил по някакъв начин светлината в мига, когато навлизаше в ъгъла. Мракът беше толкова гъст, че сякаш притискаше очите му и прояждаше пещери в смелостта му.

Някой се приближаваше към него. Шрек не можеше нито да го чуе, нито да го види, но знаеше, че има някой. И този някой идваше все по-близо.

— Венер? — повика тихичко той, стараейки се да прикрие уплахата в гласа си. — Ти ли си, Венер?

Но това не беше Венер. Шрек го осъзна с приближаването му. Това беше някой — или по-точно нещо друго. Приличаше на дълго и тежко въже, което изведнъж се уви около краката му. В мига, когато се отдели от земята, редник Руди Шрек нададе пронизителен писък и натисна спусъка на автомата. А след това тъмнината го погълна и войната свърши за него.

Вьорман се стресна в съня си от няколко къси откоса на шмайзер. Той скочи към прозореца, гледащ към двора. Един от часовоите тичаше към задната част. Къде беше другият? Проклятие! Беше оставил двама часовои в двора! Тъкмо преди да се обърне, за да изтича долу, Вьорман забеляза нещо на стената. Бледо петно… което приличаше на…

На тяло… обърнато наопаки… нечие голо тяло се полюшваше, завързано за краката. Дори от това разстояние, Вьорман виждаше кръвта, която се стичаше от разкъсаната шия към лицето. Един от неговите войници, в пълно бойно снаряжение беше убит, разсъблечен и окачен да виси като заклано пиле в касапницата.

И тогава страхът, който досега само го бе пронизвал като тънка игла, се превърна в смразяваща, задушаваща хватка.

Петък, 25 април

В подземието мъртъвците вече бяха трима. Щабът в Плойещи бе уведомен за смъртните случаи, но до момента нямаше никакъв отговор.

През деня в двора кипеше работа, но с далеч по-ниска продуктивност. Вьорман нареди, през следващата нощ часовоите да се движат по двойки. Струваше му се направо невероятно, някакви местни партизани да успеят да изненадат на пост един опитен, врял и кипял войник, но вероятно точно това бе станало. Невъзможно бе да се повтори, когато войниците се движат по двойки.

В ранния следобед той се върна при триножника и намери известно облекчение в атмосферата на обреченост, която тегнеше над крепостта. Отпърво добави още малко сивкави щрихи към стената, а после се зае да оформя рамката на прозореца. Решил бе да не рисува кръстовете, защото смяташе, че ще отвличат вниманието, а акцентът трябва да падне върху селцето. Работеше като автомат, съсредоточен върху движенията на четката, забравил за ужаса наоколо.

Тихо се спусна нощта. От време на време Вьорман се надигаше от леглото и поглеждаше към двора, сякаш щеше да запази живота на хората си, като ги държи непрестанно под око. При една от поредните проверки забеляза, че часовоят обикаля долу сам. Вьорман сметна, че ще предизвика излишна паника, ако му извика и пое надолу собственолично.

— Къде е твоят партньор? — запита той самотния часовой, когато излезе на двора.

Войникът се извъртя, после започна да заеква.

— Беше уморен, господин офицер. Позволих му да си почине.

Вьорман почувства, как в стомаха му се надига неясно безпокойство.

— Наредих да се движите по двойки! Къде е той?

— В кабината на първия камион, господин капитан.

Вьорман забърза към камиона и дръпна вратата на кабината. Седналият вътре войник не помръдна. Вьорман го побутна с ръка.

— Събуди се.

Войникът започна да се накланя към него, в началото бавно, после все по неудържимо, докато накрая се свлече в прегръдките на своя командир. Вьорман с мъка го задържа, но в следващия миг беше готов да го отблъсне ужасен. Защото, докато войникът се свличаше, главата му се изкриви назад и разкри грозната, кървава рана на шията. Вьорман положи тялото на земята, след това отстъпи назад и стисна зъби, за да заглуши напъващия го вик на ужас.

Събота, 26 април

На сутринта Вьорман нареди да не пускат в крепостта Александру и синовете му. Не изпитваше към тях подозрения, но подофицер Остер го беше предупредил, че хората са крайно изнервени от всичко, което се беше случило. Вьорман реши, че ще е по-добре да се избегнат всякакви възможности за саморазправа.

Но това не реши проблема. Малко по-късно същата сутрин в двора избухна свада. Един корпорал нареди на един от войниците да му даде своя осветен кръст. Редникът отказа и в последвалата свада се намесиха още десетина войници. Изглежда, че още след първата смърт сред тях бе плъзнал слухът за обитаващ в крепостта вампир. В началото всички се подсмихваха, но с всеки следващ инцидент тази идея придобиваше все повече тежест и сега вярващите бяха повече от невярващите. Все пак, намираха се в Румъния, в Трансилванските Алпи.

Вьорман прекрасно осъзнаваше, че трябва да пресича в зародиш подобни свади. Събра хората в двора и им говори близо половина час. Припомни им, за дълга като германски войници, че трябва да бъдат храбри пред лицето на опасностите, да останат верни на каузата и да не позволяват в редиците им да се насаждат страхове, които да ги обръщат един срещу друг и по такъв начин да ги водят към поражение.

— И накрая, — приключи той, щом забеляза, че хората губят търпение, — искам всички да забравите тези глупави суеверия. Срещу нас е изправен човек, или група и ние ще се справим с врага. Няма съмнение, че към крепостта води един, или няколко тайни входа, които позволяват на убиеца, или убийците, да проникват и изчезват незабелязано. Ще прекараме остатъка от деня в издирване на тези входове. Тази нощ половината от личния състав ще остане на пост. Трябва да се справим с това веднъж и завинаги!

Думите му приповдигнаха духовете на хората. В интерес на истината, той самият също се чувстваше по-уверен.

Вьорман продължи да обикаля сред хората до вечерта, окуражаваше ги, наблюдаваше как измерват стените и подовете, търсейки скрити помещения. Но не откриха нищо. Той също извърши няколко огледа на подземията. Слезе и в галерията под тях, която изглежда се спускаше към самото сърце на планината, но реши засега да я остави неизследвана. Нямаше време, а и по покрития с кал под не се виждаха никакви следи от скорошно минаване. Въпреки това нареди четирима души да останат на пост пред входа към подземията, в случай, че някой се опита да проникне в крепостта през галерията.

Все пак следобед успя да открадне един час от задълженията си и да нахвърли очертанията на селцето. Докато работеше с черния молив, той почувства как тревогата постепенно го напуска, сякаш платното я изсмукваше от него. На следващата утрин ще трябва да отдели малко време за да изрисува селцето в цветове и то такова, каквото изглеждаше при изгрев слънце.

С отмирането на деня светлината намаля и се наложи да преустанови работа. Още щом устави четките, Вьорман почувства как в него се пробуждат старите страхове. Докато слънцето грееше високо в небето, мисълта, че срещу тях е изправен опитен убиец му се струваше приемлива, колко и неприятна да бе тя. Готов бе да се разсмее на всякакви приказки за вампири. Но с настъпването на мрака, отново се върна страхът, заедно със спомена за окървавения мъртвец в прегръдките му, предишната нощ.

Една спокойна нощ. Една единствена нощ без смърт и може би ще успея да се преборя с това нещо. Половината от войниците ще пазят другата половина и настъпи ли утрото, всички ще си отдъхнем.

Една нощ. Само една нощ без смърт.

Неделя, 27 април

Утрото беше типично неделно утро — ярко и слънчево. Вьорман бе заспал в креслото, събуди се целият схванат. Изминаха няколко секунди, преди да осъзнае, че тази нощ бе минала без писъци и изстрели. Той нахлузи ботушите и се спусна на двора, за да се убеди собственолично, че не е загубил нито един човек през изминалата нощ. Часовоите на смяна го потвърдиха — никакви опити за нападение през нощта.

Вьорман изведнъж се почувства подмладен с десет години. Успяха! Значи все пак, можеха да спрат убиеца! Но десетте години започнаха да се топят като сняг, когато зърна уплашеното лице на войника, който бързаше към него.

— Господин офицер! — повика го войникът. — Нещо не е наред с Франц — искам да кажа — редник Гент. Не може да се събуди.

Вьорман почувства как тялото му се изпълва с безмерна тежест, сякаш силата му се бе изпарила за миг.

— Прегледа ли го?

— Съвсем не, господин офицер. Аз, аз…

— Заведи ме.

Той последва редника към помещенията край южната стена. Въпросният войник лежеше на крайната койка, с гръб към вратата.

— Франц! — извика приятелят му, щом влязоха. — Капитанът е тук!

Но Гент не помръдваше.

Моля те, Боже, нека да е болен, или да е умрял от сърдечен удар, мислеше си Вьорман, докато пристъпваше към леглото. Само да не е с разкъсано гърло. Каквото и да е, но не това.

— Редник Гент! — извика той. Тялото не помръдваше, нямаше го равномерното движение на белия чаршаф, като при спящ човек. Предчувстващ онова, което ще види, Вьорман се наведе към койката.

Гент бе завит до брадата. не се наложи да дърпа завивките надолу. Нямаше никакъв смисъл. Стъкленият поглед, бледата кожа и огромното кърваво петно на одеялото му подсказваха какво ще открие.

— Хората са на границата на паниката, господин капитан — обърна се към него Остер.

С бързи и опитни движения, Вьорман нанасяше цветове върху платното. Утринната слънчева светлина озаряваше селото точно както го искаше и той бързаше да се възползва от момента. Сигурен бе, че Остер го смята за побъркан и може би беше прав. Въпреки ужасяващите събития, той мислеше единствено за картината.

— Не мога да ги виня. Предполагам, че искат да отидат в селото и да застрелят до един всички местни жители. Но това няма да…

— Моля за извинение, господин капитан, но не това е, за което мислят.

Вьорман свали четката.

— Така ли? А за какво, тогава?

— За това, че убитите са покрити с далеч по-малко кръв, отколкото би трябвало. Освен това, смятат, че смъртта на Лутц не е случайна… че и той е бил убит като другите.

— По-малко кръв…? Ах, разбирам. Отново разкази за вампири.

Остер кимна.

— Тъй вярно. Войниците говорят, че Лутц го е пуснал на свобода с отварянето на онова тясно помещение в подземието.

— Не мога да се съглася — отвърна Вьорман и отново се зае да рисува. Трябваше да запази самообладание, да остане като котва в бурното море. И да продължава да се придържа към реалността, далеч от суеверията. — За мен няма никакво съмнение, че Лутц е бил убит от паднал каменен блок. За мен няма никакво съмнение също така, че последвалите четири убийства нямат нищо общо с инцидента с Лутц. Убитите бяха целите опръскани в кръв. Господин офицер, не съществуват никакви пиещи кръв същества!

— Но гърлата им бяха разкъсани…

Вьорман се замисли. Да, бяха разкъсани. Не бяха прерязани с нож, или гарота. По-скоро приличаха на изтръгнати. Преднамерено. Но с какво? Със зъби?

— Който и да е убиецът, опитва се да ни сплаши. И не без успех, трябва да признаем. Ето какво ще направим. Тази вечер ще бдим всички, дори и аз. Войниците да се придвижват по двойки. И всички да си отварят очите та и нощна пеперуда да не прехвръкне незабелязана!

— Но, господин офицер, невъзможно е да бдим всяка нощ!

— Не, но ще го сторим тази нощ и може би следващата. Който и да е убиецът, ще го хванем.

— Разбрано, господин офицер! — кимна радостно Остер.

— Кажете ми нещо, подофицер — обърна се към него Вьорман в мига, когато Остер се готвеше да излезе.

— Да, господин капитан?

— Откакто се настанихме в крепостта, спохождали ли са ви кошмари?

Младежът сбърчи чело.

— Не, господин капитан. Струва ми се, че не.

— А някой от хората да е споменавал нещо подобно.

— Никой. Вие имате ли, господин офицер?

— Не — поклати глава Вьорман и Остер разбра, че разговорът е приключил. Никакви кошмари, помисли си Вьорман. Само дето дните се превърнаха в ужасни съновидения.

— Ще се свържа незабавно с Плойещи — рече Остер и излезе.

Вьорман се зачуди дали съобщението за петимата убити ще предизвика тревога в щаба на армията в Плойещи. Всеки ден Остер излъчваше по няколко съобщения, но до момента нямаше отговор. Нито предложение за помощ, нито пък заповед да напуснат крепостта. Изглежда не ги беше грижа какво става в този затънтен край, стига да се удържаше позицията. Налагаше се Вьорман час по-скоро да реши какво да сторят с телата. Отчаяно се молеше поне една нощ да няма никакви инциденти, преди да ги отправят към родината. Поне една.

Той се извърна към картината, но откри че светлината е сменила ъгъла си. Зае се да почиства четките. Не се надяваше да заловят убиеца през идната нощ, но може би събитията щяха да приемат нова насока. Ако всички бдяха и бяха на щрек, може би щяха да оцелеят. И тогава ще си възвърнат бойния дух. Неочаквано го порази една страшна мисъл: Ами ако убиецът е някой от неговите хора?

Понеделник, 28 април

Полунощ дойде и отмина без да се случи нищо особено. Подофицер Остер бе определил средата на двора за място за проверка и до момента нямаше данни някой да липсва. Допълнителните светлини в двора и върху кулата вдъхваха но войниците увереност независимо от присъствието на дългите сенки. Да се оставят будни всички войници от ротата бе драстична мярка, но сигурно щеше да даде положителен резултат.

Вьорман се подаде от един от прозорците, които гледаха към двора. Погледна към седналия на масата Остер и войниците, които кръжаха из двора по двойки. В далечината се чуваше приглушения тътен на работещите генератори. Няколко прожектора бяха насочени към скалата, оформяща задната стена на крепостта. Часовоите на крепостния вал държаха под наблюдение външната стена да не би някой да се прокрадва нагоре. Порталът беше здраво залостен, а едно отделение охраняваше пробива в стената.

Крепостта се пазеше грижливо.

Докато разглеждаше среднощната картина, Вьорман изведнъж осъзна, че той е единственият човек в цялото укрепление, останал сам. Извърна се и колебливо огледа потъналата в мрак стая зад него. Това беше привилегията да си офицер.

Отново плъзна поглед навън и зърна сгъстяващия се мрак в основата на кулата откъм южната стена. Докато гледаше натам, електрическата крушка отслабваше и накрая светлината й съвсем се изгуби. В първия момент си помисли, че е прекъснат кабела, но трябваше да отхвърли подобна възможност, когато забеляза, че всички останали крушки продължават да светят. Значи, изгоряла е само тази. Това ще да е. И все пак, странно, защо избледня така. Обикновено крушките първо светваха ярко и тогава угасваха. А тази сякаш просто се изгуби в мрака.

Един от часовоите на южната стена изглежда също я забеляза и закрачи натам за да види каква е причината. Вьорман понечи да му нареди да повика партньора си, но се отказа. Другият часовой се виждаше ясно до парапета. Тъмният ъгъл бе затворен отвсякъде. Едва ли имаше някаква опасност.

Проследи войника, който се изгуби в сянката — една странно дълбока сянка. След близо петнадесетина секунди Вьорман отклони поглед, но миг след това отново се втренчи натам, привлечен от странния хъркащ звук, последван от изтрополяване на метал по каменния под — изпуснато оръжие.

Неочакваният звук го накара да подскочи и докато се надвесваше напред, офицерът почувства, че дланите му се обливат в пот. Все още не можеше да надзърне в сянката.

Вторият часовой изглежда също бе доловил странният шум, защото се беше обърнал към сенчестия ъгъл.

Насред непрогледния мрак Вьорман съгледа бледа, червеникава искрица светлина. Докато нарастваше, той осъзна, че е от угасналата крушка. И тогава видя първия войник. Лежеше проснат по гръб, разперил ръце, с прегънати под тялото крака, а в шията му зееше кървава рана. Невиждащи очи се бяха втренчили нагоре към Вьорман, сякаш го виняха. Нямаше нищо друго, никой друг в ъгъла.

В мига, когато вторият часовой нададе вик за помощ, Вьорман се оттласна назад, подпря се на стената и преглътна горчилката, която беше бликнала от свития му стомах. Не можеше да помръдне, нито да говори. Божичко, Божичко!

Заклати се неуверено към масата, скована само преди два дни и сграбчи един молив. Час по-скоро трябваше да изкара хората си от тук — от крепостта, от прохода Дину ако е необходимо. Никаква защита не можеше да има срещу онова, на което току що бе станал свидетел. Не биваше повече да търси връзка с Плойещи. Следващото му съобщение щеше да поеме направо към Върховното командване.

И какво ще им съобщи? Плъзна поглед по подигравателно хилещите се от стената кръстове, но не получи никакво вдъхновение. Как да накара ония от Върховното командване да му повярват без да го сметнат за луд? Как да ги убеди, че той и хората му трябва да напуснат крепостта, че нещо необяснимо ги заплашва тук, нещо което дори не трепва пред немската военна мощ?

Започна да премисля различни варианти, но не можеше да се спре на нито един. Ненавиждаше самата мисъл, че трябва да изостави заетата позиция, но да прекара още една нощ тук значеше да предизвиква съдбата. Хората му вече бяха изгубили контрол. А при такава висока смъртност, не след дълго ще е само един офицер лишен от възможност да командва.

Да командва… устата му се изкриви в насмешлива усмивка. Той вече не командваше в крепостта. Нещо мрачно и страшно му бе отнело властта.