Кристалната пантофка

Глава двадесет и първа

За Пейдж денят на бала, изглежда, се приближаваше с бясна скорост. С всеки изминат ден се тревожеше все повече и повече.

Никоу, разбира се, не стори нищо, за да разпръсне опасенията й. Все още почти не го виждаше, освен при обичайните му сутрешни посещения в библиотеката и сдържаните разговори на вечеря. Бе свикнала да се забавлява, като си го представяше като малка топчица, скрита дълбоко в пазвата й — като издут балон, който всеки момент заплашваше да се спука право в лицето й. Въпреки това тя не даваше и най-малкия признак, че въздиша по него всеки път, когато я погледнеше с хладните си, тъмни очи, сякаш никога не се бяха любили. И ако понякога си мислеше, че погледът му бе по-топъл, тя бързо го отдаваше на своето развихрено въображение.

Сега Сюзън прекарваше повече време в замъка, за да помага с планове за бала и приготовления за кралските особи. За най-голям ужас на Пейдж, Едуард също се бе установил в замъка, за да подреди покоите си за посещенията на аристократите.

Тя се изненада, че при своето отвращение към бала сребърната лисица се бе съгласила на такава доблестна саможертва. Може би присъствието му тук бе за добро; по този начин Никоу можеше да го държи под око — ако въобще вярваше, че Едуард наистина настройваше даргентийците срещу Никоу.

Междувременно обаче Едуард можеше да наблюдава всичко наоколо.

Тя бе намекнала на Шарлот и Руди за слуховете, които се разпространяваха в града.

— О! Вече много хора ни казаха за подмолните действия на нашия скъп роднина — бе отвърнал Руди, а издутият му като корабно платно нос остана извърнат настрана, даже, след като погледът му наистина за момент бе срещнал нейния.

— Но, благодаря ви, Пейдж, че и вие ми казахте.

Тя също бе отвела Алфред настрана. Очевидно мъжът също се безпокоеше за упоритото царствено магаре, което бе поверено на грижите му.

— Никоу винаги е склонен да върши нещата, както си е наумил, без значение какви ще бъдат последиците от това. Тази негова неумолима решителност му помогна да възвърне свободата на своята родина.

— Тя може и да му помогне да я загуби отново, ако пренебрегне чувствата на поданиците си — отвърна Пейдж, като осъзнаваше, че се обръща точно към подходящия човек. Тя бе чула Алфред да отвръща дръзко на шефа си винаги когато чувстваше, че Никоу имаше нужда от порицание. Сега бедният Алфред изглеждаше много разстроен. Бръчките му около начупените му устни бяха станали по-дълбоки.

Въпреки цялото оживление около себе си, Пейдж бе решила да следва възможно най-неотклонно ежедневния си режим на работа. Въпреки това след обяда, два дни преди бала, се върна по-рано от града. Отново се бе срещнала с Анет и Марсел Мартин. Новините от Дарджънт Сити не бяха добри.

Откри принца до рова. Облечен в провинциалната си риза, която подчертаваше мускулите му, той седеше на една пейка и гледаше замислено към водата. Палецът и показалецът му галеха краищата на брадата му.

Пейдж си спомни предишните пъти, когато идваше при рова с Никоу. Тя докосна устни, после отпусна ръцете си отстрани.

Принцът, изглежда, се бе самозабравил в размишления. Дали се притесняваше за бала, който щеше да промени бъдещето му след два дни? Щеше да бъде или благословен — или заробен — от избора си на булка. Тя въздъхна. Това въобще не я радваше.

Чудеше се защо и той не се суетеше около приготовленията като прислугата. Или, възможно беше, именно поради суетенето на прислугата се нуждаеше от миг спокойствие.

— Никоу — каза тихо тя, за да не го стряска.

Той се обърна към нея. В първия момент кафеникавите му очи, изглежда, не я познаха. След момент те се спряха върху нейните.

— Искате да ми покажете ли нещо, Пейдж?

Тя поклати глава отрицателно, но приближи към него. Вятърът разроши косите й, които нахлуха в лицето й. Тя ги приглади назад безуспешно. Гъските, които цапаха в рова, крякаха ядосано, че никой от хората на пейката не им хвърляше трохи. Те приближиха към брега.

Никоу прихна да се смее, когато Пейдж дойде при него. За нейна най-голяма изненада той хвана ръцете й в своите. Докосването му бе топло, но тя се разтрепери.

— Знаете, че не трябва да правите така — каза той.

— Да правя какво?

— Да се тревожите за мен.

— Въобще не се тревожа за вас — каза тя и повдигна брадичката си с негодувание. Тя напразно се опитваше да се отскубне от него, когато ръцете му още по-здраво я стиснаха.

— Само за другите. Тук съм да ви накарам за последен път да се вслушате в разума си. Никой не е против да танцувате на бала с всички принцеси на света. По десет пъти с всяка, ако искате. Но с тези разгневени граждани, които Едуард непрекъснато настройва срещу вас, само ако оповестите, че ще се ожените за обикновена жена, всичко мигновено ще утихне. — Тя извърна погледа си от неговия. — Подходяща обикновена жена, разбира се. Може би Сюзън. Или може би някоя от туристките.

— Моят народ просто не разбира. Ако бях оповестил, че ще се женя за обикновена жена, щяха ли всички тези туристи да се съберат тук?

— Разбира се, ако бяхте казали, че булката ще бъде една от тях. Вижте колко много отзиви получихте за състезанието. Участието на публиката винаги помага. И ако това участие означава принц като награда, ами…

Студенината в смръщената му гримаса можеше да замрази дори Хадес. Тя със сигурност бе накарала Пейдж да се запита дали не бе по-добре да внимава какво говореше.

— И тогава какво? — попита Никоу. — Може и да има много аплодисменти за сватбата, но кой би посетил тази малка страна само за да види принца и незнайната му булка? Освен ако не искате да обещаете, че публиката ще участва и на медения ми месец.

Само ако публиката беше тя, помисли си тъжно Пейдж. И той беше прав: кой щеше да продължи престоя си само за да види една никому неизвестна булка? Никой. Ако не друго, действителността трябваше да я предпази от дълбокото разочарование. Тя внимателно издърпа ръцете си от Никовите и се обърна към рова. Крякащите гъски все още цапаха с плавници по затревения бряг. Лебедите се носеха по повърхността на водата и протягаха дългите си извити шии.

— Една принцеса ще продължи да привлича туристите в страната — продължи Никоу. — А освен това тази връзка може да ни донесе и финансова помощ. Не съм горделив, когато се отнася до моята страна; приех заема, защото спешно се нуждаехме от пари — особено, след като не успяхме да намерим Легендарните.

Тази забележка проряза Пейдж като с нож. Най-вероятно тя можеше да ги намери, като се вземеше предвид обхватът на нейното проучване.

Но тя се бе провалила.

Извърна глава, за да го погледне, като стоеше все още на брега.

— Как ми се иска да не бяхте толкова упорит, Никоу — промълви тя, въпреки че със сърцето си не го осъждаше. — Ако бяхте обещали само на думи, за да постъпите разумно…

— Да обещая само на думи ли, сладка ми Пейдж? — В гласа му се долавяше леко раздразнение, което не бе забелязала преди. Той очевидно се опитваше да я забрави.

И успяваше. Наведе се напред, а прочувственият му тон допълваше напрегнатото му изражение. Той щеше да я целуне; тя знаеше това. И също знаеше, че щеше да избяга.

Вместо това той не помръдна. Само за миг на нея й се прииска да бе принцеса, за която Никоу искаше да се ожени.

Но тя бе само една обикновена жена. И той не се интересуваше от нея. Тя бързо затвори очи точно когато устните му се приближаваха към нейните.

Тя рязко се извърна настрани.

Трябваше да каже нещо и се върна към последната тема, която обсъждаха.

— Само размислете върху възможността да кажете на народа си, че ще си изберете обикновена жена — помоли го тя. — Винаги можете да кажете по-късно, че отново сте си променили решението.

Изведнъж той стисна ръцете си в юмруци и почти изкрещя:

— Няма да излъжа народа си, без значение за какво!

Пейдж потрепери от болка и се втурна покрай статуята на лебеда обратно към вратата в крепостната стена.

Докато седеше в библиотеката и работеше през останалата част от утринта, през главата й минаваха какви ли не ядни мисли, въртящи се предимно около думи като муле и твърдоглав.

И склонен към целувки.

Не, по-добре бе да се придържа към животинските сравнения — тези, които оприличаваха Никоу като инат, а не като сексапилен мъж.

Защо просто не даде на народа си малка надежда, докато не свърши балът и не си избере булка? Дотогава може би туризмът в Даргентия ще бележи своя бум и хората ще бъдат омилостивени от непрестанния приток на пари. Но, не; Никоу нямаше да се престори, дори за съвсем кратко време, че подхранваше желанията на поданиците си. Нямаше да го стори, дори това да ги накараше да се почувстват по-добре.

Притежаваше всичко, което можеше да прекъсне силното й желание да излее мислите си върху страниците с каталозите на монитора. Пред нея имаше още исторически данни, които да сортира; вече окончателно бе приключила с предупрежденията си към Никоу.

Но безпокойството й не бе спряло.

За нея бе неописуема изненада, когато късно през този следобед Никоу я посети в библиотеката.

— Печелите — изсумтя той, като не звучеше ни най-малко доволен.

Какво бе спечелила, се питаше Пейдж? Удоволствието от присъствието му, което я дразнеше?

— Елате с мен — нареди й той.

Повече от любопитство, отколкото да се подчини на заповедта му, тя се съгласи. Той я заведе навън при конюшните, а после отвори вратата на фиата.

— Къде отиваме? — попита тя.

— Ще видите.

Тя наистина видя малко по-късно, когато паркираха колата близо до парка със статуята на стария Никълас Първи. Цяла тълпа от граждани я заобикаляше. Очевидно чакаха нещо или някого.

Никоу.

Когато се появи, облечен в бежова риза, той ясно се разграничаваше от тълпата, защото даргентийците обичаха да носят ризи с ярки цветове. Той се изкачи на пиедестала на известния си предшественик и започна реч на френски език.

— Благодаря, че всички вие дойдохте тук. Искам да ви кажа само няколко думи, защото въпреки слуховете, които стигнаха до ушите ми… — Той погледна Пейдж, сякаш тя бе тази, която бе разбунтувала най-непокорните от тях. — Мисля за всички вас и чувствата ви.

Сред събраните граждани се разнесе мърморене. Много от хората Пейдж познаваше от срещите си с тях, когато събираше народните приказки и легенди: Анет и Марсел Мартин, разбира се. Също братята Ле Бланк, мадам Дефо, Пелерин и съседа му — месаря, мосю Полон и сладката му, възрастна майка и други.

Но не и Едуард.

Няколко души близо до нея й се усмихнаха.

— Той ще ни каже, че балът е само блъф — се обади един мъж с остър нос.

— В края на краищата, той ще се ожени за обикновена жена — съгласи се слабата като върлина жена до него. Усмивка озари лицето й.

Пейдж се чудеше дали в края на краищата идеята й бе добра. Разбира се, че трябваше да каже на хората, че бе загрижен за тях. Но ако не стореше това, което те желаеха, щеше ли да има някакво значение неговата загриженост? Тя се заслуша, когато той продължи речта си.

— Ето защо, дължа ви обяснение за моите доводи. Балът ще се състои, както бе планиран. Организирам този бал, за да си намеря знатна булка, защото нашата страна е бедна. Иска ми се да ви обещая, че ще се оженя за обикновена жена, за да се изпълни поне част от предсказанията на легендата. Опитвам се по всякакъв начин да изправя икономическото състояние на Даргентия отново на крака. Но женитбата ми с обикновена жена няма да помогне на никого.

Явно тълпата не искаше да чуе това.

— Няма значение — извика някой.

— Ще се справим, но не и ако родината ни отново загуби свободата си.

И още един изкрещя:

— Следвай предсказанията на легендата!

Никоу вдигна умолително ръце. Пейдж забеляза, че той все още носеше пръстена с печат, който бяха открили през онзи паметен ден, когато… По-добре да се съсредоточи върху речта му, а не да се връща към спомените си.

— Приятели мои — продължи той, — по-вероятно е страната да падне, защото не може да оцелее икономически, отколкото заради това, че не сме спазили една древна легенда.

— Той е прав — извика някой близо до Пейдж.

— Принцът е загрижен за нас — каза и някой друг. — Ние всички трябва да го последваме и да се надяваме на най-доброто.

Никоу говори още няколко минути. Когато свърши и гражданите се разотидоха, той се обърна към Пейдж.

— Какво ще кажете? — Думите му бяха предизвикателни и това се виждаше от надменно вдигнатата му брадичка. Прииска й се да го зашлеви и така да изтрие от тези чувствени устни усмивката, която я караше да кипне от гняв. Може би ако се наведеше малко напред, тя можеше да я изтрие с целувка… Нямаше значение. Той бе сторил това, което тя искаше. Резултатът беше ли същият, който очакваше?

— Сигурна съм, че са блажени онези, които не следват сляпо легендите. Сега те трябва да са сигурни в чувствата си към вас.

— А тези, които ги следват сляпо?

— Съмнявам се, че каквото и да правите или казвате, освен ако не намерите Легендарните и не се ожените за обикновена жена, ще ги ощастливи.

— А вие, Пейдж… — Гласът му, изглежда, се смекчи, което накара Пейдж да потрепери. — Какво мислите? Той я погледна, докато караше, и ръката му се протегна към нея. Топлият му, грапав палец погали чувствителната кожа на бузата й.

— Мисля — прошепна тя, като извърна глава, — че е по-добре да внимавате със знака стоп пред нас.

Пейдж прекара следващия ден — последния преди бала — в библиотеката както обикновено.

Тя бързо преглеждаше старинните документи, като удвои усилията си. Надяваше се, че щеше да открие в тези последни часове, преди Никоу да си избере булка, някаква, макар и бегла, следа, която би й помогнала да намери Легендарните.

Поне това щеше да успокои духовете и да даде на Даргентия икономическа независимост.

— Пейдж?

Тя скочи от стола си.

— Съжалявам. — Шарлот се колебаеше на прага на библиотеката. Съвсем оголеният й зъб стърчеше от подутите й устни. — Не исках да ви срещна.

Стресна, помисли си Пейдж.

— Мога ли да вляза?

— Разбира се.

Шарлот заситни към масата, а дантелената й червеникавокафява пола се замотаваше около краката й. Спря се до Пейдж.

— Дойдох да ви съобщя, че безброй туристи пристигат за бала. Гледах горе от парапета.

Парапета?

— В града цари такова оживление; случи се и първото за страната пътно забъркване.

Задръстване, разбира се.

— Искате ли да видите?

— Разбира се!

Тя последва Шарлот в задния двор, после нагоре по каменните стълби при външната стена, докато най-накрая се изкачиха до парапета, който я заобикаляше. Никога преди не бе идвала тук. Дъхът й секна при гледката на блестящата река Арджънт, която криволичеше през града и планините.

— Каква красота!

— Пътното забъркване ли? Да, очарователно е, разбира се, но чак пък прекрасно…?

Пейдж се засмя. Погледна към града. Целият път от двете страни на моста бе задръстен от коли. През последните няколко дни Пейдж бе срещала по улиците на Дарджънт Сити много туристи, но сега гостите на Никовия бал прииждаха като река.

— Видях ви да се качвате тук — обади се женски глас зад тях. Пейдж се обърна. Сюзън се присъедини към тях. — Четири от кралските семейства, които ще отседнат в замъка, пристигат с по-късен полет днес. Повечето вече са придружени до някои от правителствените резиденции, където ще отседнат. Организирах пътешествия с лодки и игри за туристите, които пристигнаха вчера и онзи ден, а повече забавления са предвидени за утре. Не бях за този налудничав план, но всичко това е толкова вълнуващо.

Пейдж трябваше да се съгласи с нея.

По-късно, когато дойде време за обяд и Никоу я повика да се присъедини към тях, Пейдж реши, че можеше да мине и без това вълнение. Само пътят обратно към нейната стая й отне много усилия. Залите бяха претъпкани с чужденци и Пейдж се почувства неудобно в тениската и джинсите си сред изискано облечените царствени гости.

Замисли се сериозно дали да не остане в стаята си. Твърде лошо, че не можеше просто да извика Милисънт, която да я нагости с шоколадови бисквити.

Милисънт. В края на краищата, тя в действителност не вярваше в своята вълшебна фея, нали?

Разбира се, че не. Дали крайното й убеждение, че феята не съществуваше, бе прогонило Милисънт?

Все пак бедното създание — било то плод на нейното въображение или истинска фея — винаги й мислеше доброто. Тя се бе опитвала да й помогне.

А как Пейдж й се бе отплатила? С остри думи, порицание и други подобни гадости. В този момент Пейдж се отвращаваше от себе си, тя въздъхна и седна на края на балдахиновото си легло. Облегна лакти на колената си и сведе глава в ръцете си.

— Съжалявам, Милисънт — каза на глас.

Не последва отговор. И никакъв мирис на люляци.

Е, добре, това надминаваше всякакви граници. Ако Милисънт бе истинска вълшебна фея, тя щеше да приеме извиненията на Пейдж и да се върне при нея. Но никой не се появи. В стаята както винаги се разнасяше мирисът на мухъл от вековете.

Добре тогава. Пейдж трябваше да престане да си въобразява, че Никоу изпитваше някакво увлечение по нея. Или че начинът, по който я поглеждаше или докосваше ръката й, беше нещо повече от обикновената учтивост на работодателя й.

Облече си рокля — пак онази невзрачна синя рокля шемизета. Почти започваше да съжалява, че бе отхвърлила предложението на родителите си да й купят стилна модерна рокля от Париж. Нужна й бе всяка възможна помощ, за да се изправи лице в лице дори с най-хубавите принцеси на света.

Когато свърши с приготовленията по тоалета си, тя се огледа в огледалото. Беше си същата Пейдж Конър с правата черна коса и проклетите очила.

С решителна гримаса на лицето си тя сграбчи един комплект с козметика от шкафа. После си сложи малко руж по бузите, сенки на клепачите, очна спирала на миглите, и светло червило на устните.

Дали сега изглеждаше по-добре?

Навярно не.

Тя поклати отчаяно глава и после излезе от стаята.

На обяда се чувстваше като повлекана.

В единия край на парадната зала на няколко маси бяха подредени блюда от китайски порцелан и кристални чаши.

Руди беше със смокинг. Закопчаната му догоре яка и голямата черна вратовръзка под яката само още повече подчертаваха големия му, издут като корабно платно, нос.

Шарлот бе избрала да носи розова рокля, която, както обикновено, въобще не си подхождаше с яркия цвят на оранжевата й коса. Въпреки това тя сияеше, когато забавляваше знатните гости около масата.

Никоу нареди на Пейдж да седне на неговата маса, до две невъзмутимо смеещи се принцеси и техните изпълнени с достойнство, царствени родители. Едното семейство бе от Скандинавия, а принцесата бе красива блондинка с дълги крака и къса разкроена рокля. Казваше се Грета.

Другата принцеса бе Наталия, от Източна Европа. Тя бе стройна брюнетка с дълбок, привлекателен глас.

И, разбира се, и двете бяха блестящи.

Всички, освен Пейдж, изглеждаха очаровани от тях. Никоу, в тъмния си костюм, който още повече подчертаваше прекрасната му руса коса, обърна внимание първо на едната, а после на другата принцеса. От време на време очите му се спираха върху Пейдж. Ако не го познаваше по-добре, би си помислила, че тези погледи я окуражаваха. Тя просто се усмихваше мило, сякаш се забавляваше. Без значение колко я болеше отвътре.

О, ако можеше да се бори за вниманието на Никоу с тези очарователни принцеси!

Сюзън бе на върха на своята слава. На нейната маса седяха не само принцесите с техните родители, но така също и братята им. Всеки мъж я изпиваше с очи — и тя явно осъзнаваше това.

Даже Алфред бе домакинът на една маса. Присъщата му резервираност бе изчезнала, докато той разговаряше с благородниците на своята маса. Едуард бе настанен на същата маса, но Алфред не го остави и дума да промълви. Това не бе добре за превъзбуденото его на начумерената сребърна лисица, помисли си Пейдж.

Към края на обяда, който заплашваше да продължи безкрайно, Пейдж набързо се извини и стана от масата. Видя, че погледът на Никоу я последва, когато напускаше стаята, но не забави крачка — не, докато почти не се сблъска с един чужденец пред вратата.

— Извинете — отстъпи тя назад.

— Няма проблем — каза мъжът. На Пейдж й отне малко време, за да разбере какво точно й казваше чужденецът. Свикнала да слуша американски английски, въпреки че тук често го говореха с френски акцент, тя трябваше да се замисли за значението на думите. Гласните звукове на мъжа звучаха, сякаш бяха попаднали в електрически миксер и бяха разбити на пюре.

— Виждам, че вече се познавате — се обади зад нея дълбок глас, който й се стори познат. Пейдж се обърна и видя Никоу. Той затвори зад себе си огромната дървена врата на Парадната зала, после се облегна на стената до огромен пейзаж на замръзналата през зимата река Арджънт. Скръсти ръце на гърдите си и се усмихна.

— Не точно — изрече чужденецът на своя странен английски език. Беше млад, набит мъж, с много късо подстригана коса и предизвикателно издадена напред челюст. Малките му очички огледаха Пейдж от главата до петите, сякаш я преценяваха, което я караше да се чувства неудобно в негово присъствие.

— Пейдж — каза Никоу, — това е Джордж Елкинс. Той е началникът на временно наетата охрана в замъка за бала. Той ще се погрижи за спокойствието на посетителите.

— О, чудесно — изрече тя, преди да размисли върху думите му. — Вие не се вслушвате в желанията на подчинените си, но ще пуснете срещу тях жандармерията, ако се осмелят да изразят своето мнение.

Отпуснатата поза на Никоу изчезна незабавно. Широките му рамена под тъмния костюм се стегнаха като леда на замръзналата Арджънт, а и погледът му не бе по-топъл.

— Не пускам никой срещу никого. Просто искам да съм сигурен, че няма да имаме неприятности.

— Няма да имаме неприятности, ако покажете на поданиците си, че вземате присърце техните чувства. Само така те ще спрат да слушат Едуард.

Пейдж осъзна, че бе почти на пръст разстояние от ядосания принц. Беше толкова близо до него, че усещаше топлината, която се излъчваше от тялото му под елегантните дрехи. Мирисът на есенни листа и цитрусови плодове замая главата й, и без това вече бе замаяна от чашата вино, която изпи на обяд. Тя бе извила главата си нагоре, за да погледне гневно в лицето му. Усети, че брадичката й бе също толкова предизвикателно вирната напред, колкото и неговата.

— Казах им, че ме интересуват — изръмжа Никоу. — И чувствата на моите поданици не влизат в работата на един чужденец.

— Напротив, влизат. Вие сам направихте така, че да влизат в работата на този чужденец. — Пейдж посочи към Елкинс. — А тази чужденка — тя посочи с пръст към себе си — е тук от достатъчно дълго време, за да я е грижа за това… — Тя спря потока си от думи, отстъпи назад и сведе глава, така че косата закри лицето й. — О, каква полза има да говорим?

— Да ви е грижа за какво? — попита принцът с по-мек тон.

— За… вашия народ. Вашата страна. — За теб, извика мислено тя, но не изрече гласно мисълта си. Имаше нужда от нещо, за което да се хване, и пръстите й сграбчиха гънките на полата.

— Е, стига вече, не се безпокойте — обади се Елкинс и потупа Пейдж по рамото с голямата си набита ръка. — Принцът ми разказа за вярата на неговия народ в тези легенди и как са разбунтувани от този Едуард. Тук съм просто, за да не позволя нещата да излязат от контрол.

Най-накрая Пейдж успя да разпознае акцента му: кокни. Никоу бе наел ченге от Кокни, за да пази безопасността на замъка от собствените си поданици.

— Ще видите, Пейдж, на бала утре. — Гласът на Никоу прозвуча нежно като милувка и тя му позволи да я погали. — Всичко ще е наред. — После замълча. — Вие трябва да бъдете на бала утре.

Тя не долови никакъв въпрос в гласа му. Той я изкушаваше, изкушаваше я да свали щита си, докато отново й заповядваше.

Тя най-малко имаше намерение да се подчинява на един арогантен принц, който не бе разбрал правилно приоритетите си.

— Разбира се — сладко отвърна тя. — А ако пожелаете да ме видите, просто се отбийте в кухнята. Ще бъда тази с най-мръсната престилка.

— Пейдж, вие няма…

Но тя не остана, за да го чуе докрай. Като им обърна гръб, тя се насочи по коридора, който водеше към стаята й. Тя бе нейният дом. Нейното царство. Не можеше да му каже нищо за това, как да ръководи бала.

Точно както той не можеше да й каже нищо за това, дали въобще да се появи на бала.

Но, о, колко много се тревожеше дали балът утре вечерта щеше да превърне Даргентия в любимо място на туристите, или ще откъсне тази малка, крехка държавица като гълъб, хванат в капан.

Тази нощ Пейдж на няколко пъти се събуждаше. Струваше й се, че усещаше мириса на люляци.

— Милисънт? — извика тя отново.

Разбира се, не последва отговор. Сънуваше. Милисънт бе изчезнала, както всички феи изчезват.

Но, о, да можеше сега Пейдж да използва поне едно вълшебство.

Още по-често си мислеше за това на другата сутрин — в деня на бала, когато се нуждаеше от всичката помощ на света, за да се съсредоточи единствено върху историята. Нищо не помогна; съзнанието й непрекъснато се връщаше към ужаса на настоящето.

Най-накрая, в ранния следобед, тя се предаде, скочи във фиата и се отправи към града. Училищата бяха във ваканция, за да отпразнуват голямото събитие. Дори учителката Анет не си бе у дома.

Пейдж остави колата до бордюра на пътеката за пешеходци; паркингите в сърцето на Дарджънт Сити, изглежда, бяха препълнени. Тя тръгна бързо по задръстените от хора улици и се отправи към „Dargentian Royale“.

Пътят й минаваше покрай банката на Едуард. За забавление — или просто ей така — тя се отби в нея. Не можеше да го види никъде наоколо. Тя изтегли малко пари от сметката си, в която Никоу депозираше заплатата й, и попита един-двама служители за тяхното мнение за шефа им. Може би бе твърде мнителна към банкера. Може би, в края на краищата, той щеше да бъде един добър премиер.

Но когато излезе, главата й се въртеше. Във вените на този човек трябва да течеше синя кръв — цвета на даргентийските франкове. А сърцето му трябва да биеше като печатница. Тя не чу нищо човешко за него.

И да, хората също така искаха Никоу да последва легендите. Речта му бе затрогваща и прочувствена, но той грешеше. Само като се подчинеше на легендите, си мислеха те, страната щеше да запази независимостта си — и да се спаси от лапите на техния стиснат, свадлив шеф, който наемаше и уволняваше без предизвестие, който не се спираше пред нищо, за да придобие чрез измама още някой и друг франк.

Пейдж отново тръгна към хотела. Вървеше бавно. Беше замаяна, а тротоарите — препълнени. Беше денят на бала. Тази вечер Никоу щеше да си избере принцеса.

А тя дори не бе му помогнала да намери Легендарните.

Здраво стисна медальона с лебеда, който висеше на шията й. Само ако бяха открили съкровището! Само ако ключът, който криеше пръстенът с печат, наистина водеше към Легендарните!

Какво значеше загадката на Алфред за скъпоценностите на короната?

През цялото време тя се опитваше да открие това.

Най-накрая стигна в „Dargentian Royale“. Току-що завършеното фоайе на хотела бе изпълнено с туристи от цял свят. Навсякъде имаше куфари. Пикола бяха наети от цялата страна — четиринадесет — осемнадесетгодишни и на възраст между тях. Всеки един носеше традиционните даргентийски поли на цветя и дантелени блузи или шарени ризи и всеки буташе багаж или показваше на туристите асансьорите. Чудесно! Помисли си Пейдж. Само ако можеше така да се задържат нещата в продължение на още един месец. Или десет. Или един милион.

Но ако Едуард успееше да внуши на даргентийците да развалят бала, страната щеше да остане така пуста, както Пейдж я бе видяла за първи път, преди да бе отворила вратите си за туристите.

Това сигурно нямаше да се случи. Всички хора от страната бяха дошли, за да приветстват туристите, ако това значеше нещо. Кой щеше да има време да развали бала?

Пейдж зърна Анет, която въвеждаше във фоайето една голяма група туристи, настояващи сами да носят багажа си. Тя помаха на Пейдж, като й казваше, че ще се срещнат навън на терасата.

Пейдж отиде да я изчака там и си избра едно сенчесто място. Почти цялата тераса бе изложена на слънцето, с изключение на сянката, хвърляна от самата сграда; насажденията около хотела бяха твърде малки фиданки все още. Но след няколко години, помисли си Пейдж, младите смокинови дървета и кленовете, рододендроните, лавандулите и многогодишните растения, засадени край алеите в градината, щяха да израснат и разцъфнат.

Заслуша се в глъчката, идваща от туристите, и се ухили. Този шум означаваше успех. Успеха на Никоу.

Това трябваше да продължи.

Скоро при нея дойдоха Анет и Марсел. Около красивите сиви очи на Анет се забелязваха тъмни кръгове, а късата й тъмна коса, изглежда, бе загубила чупките си. Набитото тяло на Марсел като че ли се бе стопило. Изражението на лицето му бе разтревожено.

— Повечето хора обичат Никоу и харесват идеята му за бала — каза Анет и се облегна върху външната стена на хотела. — Особено след неговата реч, те му вярват. Сигурни са, че той ще стори най-доброто за Даргентия, даже и не по начина, по който ние всички искаме това да стане. Но сега с тази фракция…

— Фанатици — процеди през зъби Марсел и прегърна съпругата си през рамо. Както Пейдж и преди бе забелязала, гневното му настроение се отразяваше в белотата на кокалчетата му. — Ръководени от Едуард. Те не се вслушват в разума си, даже, след като им казахме, че Едуард ги използва за постигане на собствените си цели. Те са уморени хора и не ги интересува мнението на другите. Мислят си, че Никоу е различен…

— Той е различен — прекъсна го жена му. — Той върши това, което смята за правилно.

— Кажете ми — каза Пейдж, — разбирам, че повечето даргентийци ще помагат на бала. Ще играят ли ролята на прислужници, за която бяха наети?

Марсел кимна. Лицето му бе почервеняло от гняв.

— Разбира се. И повечето ще се справят отлично. Но само няколко от тях са достатъчни, за да развалят бала. А точно това иска Едуард.

Но точно това Едуард нямаше да постигне. Не и ако Пейдж помогне на Никоу.

Все пак тя се замисли, докато управляваше фиата по обратния път за замъка. Не можеше да стори и най-малкото нещо, ако не присъстваше на бала.

Не бе излъгала Никоу; единственият начин, по който планираше да присъства там, бе да остане в кухнята и да помага на Мейбъл и другите готвачи. Възможността да реже лук я привличаше; така, ако й се доплачеше, поне щеше да разполага с добра причина.

Но сега нямаше време за сълзи. Имаше работа. Тя щеше да следи неотклонно Никоу и Едуард. Не можеше да се довери на Джордж Елкинс, този наемник от Кокни, да въдвори спокойствие.

Но тя не можеше да стори това сама. Имаше само един човек — или каквото беше там — който можеше да й помогне.

Тя паркира фиата в гаража и се насили, макар и през стиснати зъби, да поздрави кралските особи, които се разхождаха из залите. Тръгна към стаята си в кулата.

Милисънт, викаше в съзнанието си тя през целия път към кулата. Моля те, прости ми. Но се появи. Умолявам те. Знаеш, че каквото и да става, винаги съм вярвала в теб. Ще ти позволя да ме облечеш, както ти намериш за добре. Даже ще се помъча да разбера тайната на вълшебните приказки, при все че ти трябваше да ми я разкриеш досега. Не. Няма значение. Сама ще се справя. Но, моля те, Милисънт, появи се!

Тя се спря пред вратата и скръсти ръце. Щеше ли да се сбъдне желанието й? Щеше ли Милисънт да е вътре?

Тя се ослуша за миг. Да! Отвътре се чуваше шум. Леко шумолене като тихото бълбукане на планински поток.

Последното нещо, за което искаше да си мисли в замъка на Никоу, бяха планинските потоци. Като си пое дълбоко дъх, тя отвори вратата.

Милисънт наистина бе там.

Но тя не бе сама. Тя се намираше в обятията на Алфред. Дребничкият прислужник в костюма си и малката вълшебна кръстница с обичайния си ярък потник си разменяха една затрогваща, спираща дъха, вълнуваща, пламенна целувка.