Кристалната пантофка

Глава шестнадесета

— Каква очарователна спалня — каза Александра Конър.

Пейдж винаги си бе мислила за майка си като Александра. Както нейното собствено, истинско, малко име — Елеонора, Александра й звучеше като възпитана, прекрасна… блестяща жена. А тези думи със сигурност подхождаха на майката на Пейдж — красноречивата, главозамайващо привлекателна телевизионна водеща.

По нищо не приличаше на Пейдж.

Пейдж не искаше да води майка си в своята стая, но Александра бе настояла.

— Трябва непременно да видя къде точно в истинския замък живее моето бебче.

Пейдж се почувства, сякаш смучеше палец в устата си и викаше гу-гу.

Не биваше да се безпокои за това, че канеше майка си тук. От години насам Милисънт се месеше в живота й, но никога досега не бе издавала присъствието си пред семейството на Пейдж.

Все пак Пейдж се огледа наоколо. Слава богу, не усещаше никакъв мирис на люляци. Нито пък забеляза някакъв стълб от вълшебен прашец. Просто си беше същата чудесна стая в кулата със сводести стени и балдахиново легло, която тя отскоро обитаваше. Бе добавила някои свои собствени вещи — книги по история, за да си чете, преди да заспи, няколко тефтера и автоматични писалки. Тук Пейдж се чувстваше като у дома. Мислеше, че стаята бе прекрасна. Беше се топла и уютна.

Но как изглеждаше тази стая в очите на Александра?

— Значи моето бебче спи тук. Колко… прелестно. — Със съвършена походка на модел, Александра тръгна по персийския килим към балдахиновото легло. Полата й бе тясна и достатъчно къса, за да разкрие съвършените й крака. Носеше косата си, черна като косата на Пейдж, на любимата си прическа — стегнат, гладък кок. Начинът, по който разкриваше лицето й, подчертаваше прекрасно оформените й скули и грациозно вдлъбнатите й бузи. Гримът й бе, както винаги, безупречен.

Тя разгледа гравираните рози и листа, които пищно украсяваха таблата на леглото. После докосна с пръст полираното дърво. Благодаря на Бога за Алфред, помисли си Пейдж. Майка й не носеше бели ръкавици, но Пейдж щеше да се почувства унизително, ако Александра бе избърсала цял слой прах от таблата.

Майка й вдигна поглед.

— Стенописът е твърде… интересен. Знаеш ли кого се предполага, че изобразява?

— Н… не — заекна Пейдж. — Искам да кажа, това е сцена от гръцката митология, но…

— Но, любима, нали си историчка. — Бе избрала да стане историчка против желанието на родителите си. — С мозък като твоя, скъпа, ти със сигурност ще станеш доктор. Или: А може би адвокат — Пейдж осъзна, че трябваше да знае какво точно изобразяваше сцената. Тя сведе главата си засрамена.

— Обиколката на замъка бе очарователна. — Александра ловко смени темата. Очевидно не забеляза унижението на Пейдж.

Въобще не приличаше на обиколката й с Никоу: бърза и тиха. Пейдж въобще не бе обърнала внимание на многобройните стаи и прекрасните неща в тях. Но през това време тя можеше да поговори с родителите си върху по-общи теми.

Мислеше си за обиколката, която бяха направили с Никоу. Споменът за нея й напомни за нощта, през която тя толкова много се нуждаеше от Милисънт — нощта, през която трябваше да избяга от Никоу, преди идването на полунощ да изтрие нейния временен блясък.

О, какво ли не би дала за една-единствена частица блясък в този момент! Тя просто трябваше да покаже на Александра колко добре се справяше.

Александра приглади ватираната кувертюра на леглото, обърна се грациозно и седна. После изискано кръстоса крака. Тя се усмихна на Пейдж и погледна дъщеря си, сякаш очакваше от нея да произнесе един или два дълбокомислени коментара.

Пейдж напъна мозъка си да измисли нещо. Каквото и да е. Нищо не й хрумна.

— Много любезно беше от страна на твоя принц Никоу да ни покани на вечеря — наруши тишината Александра.

— Той не е моят принц Никоу. Той е моят шеф. — Все пак след този прекрасен следобед в планините Пейдж можеше да усети, че цялата се изчервява от смущение. — И, да, много мило беше от негова страна.

— Разбира се, че ще се преоблечеш за вечеря, нали? — попита майка й.

Пейдж се огледа. Джинсите й бяха изсъхнали, но нейната тениска от Смитсън бе изцапана с кал от брега на вира.

Не можеше да остане с тези дрехи — не и до майка си, облечена в един от прекрасните си скъпи, направени по поръчка, костюми.

— Разбира се — отвърна тя.

— Ще почакам тук, докато се преоблечеш.

С въздишка на уста, Пейдж отвори гардероба и извади от там една от своите бежови блузи и разкроените си черни поли. Не бяха точно стилни, но поне бяха нещо по-добро от работните й дрехи.

— Предполагам, че си си донесла нещо по-елегантно от това — обади се Александра. — Тази безформена черна пола само подчертава още повече черните рамки на очилата ти. Опитвала ли си напоследък да носиш контактните си лещи?

Пейдж бързо върна на закачалките блузата и полата си и извади синята си рокля.

— Това е по-приемливо — отбеляза Александра.

Пейдж въздъхна от облекчение. След грозния тъмносин костюм това бе най-женствената дреха, която притежаваше.

Никоу седеше в кресло от червена кожа в трофейната зала. Защо седяха тук, заобиколени от древните жители на околностите на замъка — лосове и антилопи, норки и маймуни, които надничаха от стените, той не знаеше. Не знаеше дали широкото кресло или прозрачните очи на животните го притесняваше повече.

Но бащата на Пейдж Конър, Франк, се чувстваше като у дома си.

Той бе висок, слаб мъж, с много малко бръчки по сияещото си продълговато лице. Косата му бе по-тъмнокестенява, отколкото беше обикновено при мъжете от неговата възраст. Никоу се питаше дали тя бе естествено кестенява, или този неестествен за възрастта му цвят бе резултат на боядисване.

— За да привлечете туристи, които да напълнят тези хотели — казваше франк, — вие се нуждаете от реклама и публичност. Навсякъде. По целия свят. — Изящните му пръсти се въртяха във въздуха. — Разбира се, добре направена реклама. Някоя от онези подсъзнателно приемани, секси красавици винаги помага; по такъв начин умножих приходите си.

Очевидно, помисли си Никоу без капка въодушевление. Франк се опитваше да го привлече като клиент на рекламната си агенция.

— С радост бих се наел да ви направя реклама — каза Франк.

— Ще обмисля това много сериозно — каза Никоу. Вече го бе направил и сериозно обмисляше как да изхвърли този младеещ продавач с всичките му идеи.

Но този мъж бе бащата на Пейдж Конър. След чудесния следобед, който Никоу наскоро бе прекарал с нея — затъмнен само от онова злощастно, но временно недоразумение — това значеше много.

Сега ясно виждаше как Пейдж бе развила своята решителност; тези двама души трябва са я възпитавали. Но с такива родители как можеше да бъде толкова сладка и срамежлива? Животът с родители като тези би подготвил всеки за прословутите Олимпийски игри.

Добре, че все пак тя бе успяла да се превърне в това, което беше, радваше се той. Изглежда, единствената й тайна бе желанието й да открие някакъв неясен предшественик просто от любопитство във връзка със собствената си прабаба. Тя не възнамеряваше да стане принцеса. Въпреки неговото първоначално инстинктивно недоверие, тя се оказа невинна и простодушна. Сега той вярваше, че нейното прекрасно тяло не бе обладано от духа на красива интригантка. От това, което Никоу чу, разбра, че родителите й не възнамеряваха да останат в Даргентия дълго време. Заради нея той щеше да играе ролята на очарователния домакин — поне за тази вечер. Но той жадуваше за следващия път, когато можеше да остане насаме с Пейдж.

Само ако можеше, помисли си Пейдж, Никоу и тя да останеха насаме тази вечер. Как с толкова хора наоколо ще можеше да се наслади на несравнимото им преживяване в планината от този следобед?

Но той бе достатъчно мил да покани родителите й на вечеря. Бе дори още по-мил да превърне вечерята във вечерно парти. Тя се чувстваше засипвана — и смаяна — от толкова много любезност.

Сега той седеше начело на дългата дървена маса в залата с гранитни стени, където блюдата се сервираха в изобилие. От пресечените на кръст фенери по стените се отделяше приглушена светлина. Блещукащите пламъчета от малките тънки свещички, поставени в няколкото свещника, танцуваха по лицата на малкото гости.

Щастлива, Пейдж седеше до Никоу. Той изглеждаше чудесно в широката си, бяла, провинциална риза, която разкриваше силния му врат и част от гърдите му.

Без дрехи той изглеждаше даже още по-добре. Но Пейдж не смееше да си мисли за това. Не тук. Не сега.

От дясната й страна седяха родителите й. От другата страна на масата бяха Шарлот, Руди, Сюзън… и, въпреки че присъствието му я отвращаваше и Никоу би трябвало да му се бе противопоставил, Едуард.

— Кажете ми кой сте вие и с какво се занимавате — обърна се Александра към Едуард с най-подкупващия си тон на журналист. Пейдж го бе чувала хиляди пъти по телевизията. Не познаваше някой, който не би отговорил на този глас.

— Аз съм много далечен роднина на Никоу — отвърна Едуард с копринено мекия си, равномерен глас, който показваше, че вниманието на Александра му бе приятно. Тази нощ той носеше тъмен костюм и риза с цветовете на даргентийското знаме — червено и сребристо — и лилава вратовръзка. — А това, с което се занимавам, е колекциониране на неща.

Пейдж опита от ароматния силен бульон с привкус на вино, приготвен от внимателната пъргава Мейбъл. Какво, питаше се тя, искаше да каже Едуард?

Майка й не се смути да попита:

— Разкажете ни какво точно колекционирате. — Тя се бе освежила преди вечеря и се бе преоблякла в една сладка малка рокличка, както я нарече тя — лъскава синя рокля с пайети, която блещукаше, докато тя се движеше. Пейдж бледнееше пред нея със светлосинята си рокля шемизета; тя сякаш се сливаше с дърворезбата на мебелите наоколо. Александра си бе променила прическата, така че две съвършено извити, черни къдри се спускаха от двете страни на прекрасно изваяното й лице.

— Дреболии. — Едуард размаха във въздуха ръката си с безупречно поддържан маникюр, очевидно забавлявайки се с недоумението, което предизвикваше.

— Том Палеца — изтърси Руди, като целият се изчерви и заби поглед в супата си. — Малко пари, малко власт и няколко дребни хорица.

За такъв срамежлив човек каква смелост да произнесе това — помисли си Пейдж. Искаше й се Руди да не седеше толкова далече от нея и тя да можеше да го потупа по слабия гръб. Когато всички погледи бяха вперени в него, той почервеня като узрял домат над закопчаната си догоре бяла риза. Сведе глава толкова ниско, че тънкият му дълъг нос почти докосна лъжицата му.

— Руди — предупреди го меко майка му. Но, изглежда, Шарлот имаше малък проблем да придвижи горната си устна над стърчащите й навън зъби, докато се мъчеше да се усмихне. Яркочервената й коса тази вечер бе фризирана на лимби, но крещящо жълтата рокля й подхождаше твърде добре.

Сюзън се разсмя на глас. Красивата руса братовчедка на Никоу носеше черна тясна рокля с дълбоко деколте. Пейдж недоумяваше как всеки мъж в тази стая можеше да се съсредоточи в бульона си.

— Туш, Руди! — каза Сюзън. После се обърна към Едуард, който бе от дясната й страна. — Да е пропуснал някакви други дреболии?

— Хотели — каза Едуард и се усмихна лукаво към Никоу.

Защо принцът позволяваше на този мъж да се измъква така безочливо? Пейдж недоумяваше. Но тя знаеше отговора. Никоу нямаше избор.

Тя осъзна, че си играеше с медальона лебед, който бяха открили с Никоу в имението на Алфред. Защо не бяха открили Легендарните? Тогава Едуард щеше да види.

Това може би щеше да впечатли дори родителите й.

— Не — каза Руди. — Хотели не. Балът бързо ще ги напълни.

— Също така бързо могат и да се изпразнят — изръмжа Едуард.

Пейдж си спомни, че условията за отлагане изплащането на първата вноска от заема от страна на Никоу бе хотелите да са пълни поне за един месец.

— Но няма да се изпразнят — отрече Сюзън сладко. — Имаме толкова много идеи да задържим хората в тях.

Апетитът на Пейдж се изпари, когато забеляза презрителната гримаса на Едуард.

Никоу прекрати неловката тишина.

— Искам да зная какво доведе насам нашите гости, семейство Конър. Освен това да посетят чудесната си дъщеря, разбира се.

Пейдж не пропусна да забележи смаяните погледи, които баща й и майка й си размениха. Тя бързо подаде празната си купа на Алфред, който като допълнителен прислужник тази вечер си бе облякъл смокинг. Двете бръчки покрай устните му се изкривиха, когато той окуражаващо й се усмихна.

Знаеше, че гримасата, която му направи, бе лишена от всякаква усмивка. Въпреки това тя се изненада колко дълбоко наранена се почувства. Защо родителите й не можеха да приемат комплимент по отношение на тяхната дъщеря — пък бил той просто от любезност?

Баща й пръв се обърна към Никоу.

— Познахте, Никоу. Умирахме от любопитство да видим как нашата Пейдж се справя тук с първото си малко назначение в чужбина.

Малко назначение ли? Пейдж отвори уста да възрази, но намесата на майка й я накара да забие поглед в пода.

— Разбирате ли, донесохме няколко неща. Пейдж се обадила на брат си Джо и го помолила да й изпрати някои компютърни програми. Не зная какви са точно, но си мислехме да попътуваме из Европа. Да донесем тези неща, ни послужи като отличното извинение.

О, Джо, вътрешно простена Пейдж. Защо въобще бе споменавал на родителите й, че се бе обаждала? Но тя наистина не можеше да го вини за това. Александра Конър бе известна с умението си да изкопчи истината даже от камъните. Съпругът й Франк, говореше с такъв ласкателен език, че хората мигновено му се доверяваха.

Мирисът на свещи около масата се смесваше с аромата на лук, домати, риба и подправки. Алфред влезе в залата, като тикаше пред себе си количка, на която бяха наредени блюда със спагети в сос от риба, раци и миди. Пъргавата Мейбъл бързо сервира блюдата на масата.

— Мейбъл е готвачка, възпитаничка на Кордон Блю — изтъкна гордо Пейдж на родителите си.

— Наистина ли? — попита баща й. Той с интерес изгледа поруменялата Мейбъл. — Мислили ли сте някога да продадете рецептите си? Може би даже вашия сос от спагетите?

— О, не, мосю — отвърна тя, като размаха ръце във въздуха. Тя продължи на английски език със силен френски акцент. — Толкова съм щастлива да обслужвам нашия чудесен принц. Това е всичко, което някога съм искала.

Бащата на Пейдж изглеждаше непоколебим и на Пейдж й се прииска да потъне вдън земя. Нима той наистина се опитваше да изкуши готвачката на принца да го напусне с обещание за повишение? Искаше й се да вземе вкусния сос на спагетите и да го захвърли в красивото лице на баща си.

Разбира се, не го направи. Тя не можеше да направи нищо неловко. Особено пък със своите родители. Те й мислеха доброто. Винаги го бяха правили.

— Толкова чудесно от ваша страна бе да наемете Пейдж — каза Александра, която седеше отдясно на Пейдж. — Искам да кажа, ние винаги сме знаели, че тя е великолепна историчка — тя наблегна на последната дума, — но някой от вашия ранг да го оцени — ние не можем да се гордеем повече от това.

Пейдж не можеше да се чувства по-унизена от тази забележка. Все пак нищо не каза. Отново родителите й й мислеха само доброто.

Макар че седеше през няколко места от принца, Александра се наведе напред и се обърна направо към Никоу.

— Казвала ли ви е някога, че винаги е мечтала да стане принцеса и да живее в замък?

Пейдж чу шум от падане на прибори и погледна към Никоу. Сребърният му нож и вилица бяха паднали в чинията пред него, сякаш той ги бе захвърлил там. Бе разлял няколко капки доматен сос по покривката и чашата си за вино. За щастие, бялата му риза беше неопетнена. Дали случайно бе изпуснал приборите си? Или в действителност ги бе захвърлил?

Тя се осмели да срещне погледа му. Мракът в тях преди бе нищо в сравнение с гневния поглед, с който я стрелна.

Тя потрепери. Той беше бесен. Не можеше да го обвинява за това.

Унижението, което изпитваше преди, не можеше да се сравни с огромната вълна от срам, която я заля със силата на планински водопад. Трябваше да му обясни.

— Майко — каза тя, — това е мечтата на всяко малко десетгодишно момиче. Тогава вълшебните приказки изглеждат истински.

— Но ти не престана да мечтаеш, мила — продължи Александра. — Ти бърбореше за вълшебни приказки дори когато беше в горните класове на гимназията. Дори по времето, когато абитуриентският ти бал настъпи, ти споменаваше нещо за някаква вълшебна кръстница.

Сега Пейдж си спомни, че в своя ужас за това, което се бе случило през онази нощ, която бе прекарала с краля на стръвта за риба в училището „Хамилтън Хай“, тя се бе опитала да обясни на родителите си защо всичко се бе объркало. Но не бе продължила след първото си изречение, защото то ги бе накарало да избухнат в смях.

Тя бързо се бе затворила в себе си и никога не спомена за това отново — тъй като самата не можеше напълно да повярва в съществуването на Милисънт.

— Това е само една приказка, майко — отвърна тя. — Никога не съм искала да кажа…

— О, но ти бе толкова превзета — намеси се баща й, — като ни говореше за вълшебни феи и Пепеляшки и как един ден на всички ни ще покажеш…

— Как ще станеш принцеса — добави Александра.

На Пейдж й се прииска да избяга от стаята. Тя толкова здраво стисна салфетката си в скута, че усети как изхабените й нокти се забиваха в дланите й. Как можеше да се спаси от това ужасно унижение?

Сега Никоу щеше да я счита за още по-голяма лъжкиня, отколкото преди.

От другата страна на масата Руди погледна към нея само колкото да й покаже съчувствието си. Шарлот, която дъвчеше изпъкналата си долна устна, изглежда, също съчувстваше на Пейдж.

Но не и Сюзън. На съвършеното й лице бе изписана злорада усмивка. О, каква наслада изпитваше тя при този ритник в обикновения задник на Пейдж.

Едуард също несъмнено изпитваше голямо удовлетворение да вижда някой, дори толкова маловажен като Пейдж Конър, да скимти при намека, че е мечтала да бъде онази обикновена жена, която легендите предвиждаха да се омъжи за принца. Само ако той се осмели да стори такова нещо.

Тя не смееше да погледне принца в очите. Не и отново. Тя сведе главата си ниско напред с желанието да потъне в морето на черната си коса. Помисли си дали да не си свали очилата. Всичко щеше да се размаже пред очите й. Може би така щеше да замъгли и болката, която я терзаеше.

Шега, чу в съзнанието си тя. Милисънт!

Сега тя бе последната, с която Пейдж искаше да разговаря. Махай се, молеше се тя наум.

Но, скъпа, може би ти просто се нуждаеш, от малко чувство за хумор…

Трябва да съм луда да разговарям с теб тук и сега, отвърна Пейдж, без да пророни и звук.

Но тя се замисли върху съвета на Милисънт. Може би тя щеше да успее да излезе от неловкото положение, ако представи детските си мечти като шега, насочена към родителите й.

— О, мамо, татко — засмя се тя и размаха ръка във въздуха, сякаш изхвърляше мисълта в забвение. — Не знаех, че съм успяла. Тогава се шегувах с вас, не се ли досетихте?

Баща й я погледна въпросително. Тя винаги се бе гордяла с това, че имаше същите очи като неговите; наситеният кехлибар в очите му караха нейните да бледнеят. Той поклати красивата си глава, докато я наблюдаваше леко озадачен.

— Единственото ми желание е — каза той — такава да е била истината. Моето малко момиченце така и не се научи как да се шегува.

— Всъщност, тогава възприехме думите й за напълно сериозни — призна Александра. — Не че преди познавахме някакви принцове. — Тя затрепка с мигли, сякаш флиртуваше с Никоу, и Пейдж се смая, че майка й, изглежда, не забелязваше свъсената гримаса на принца. — Един наш приятел познаваше британския консул — продължи тя, — който беше пер в Кралството. Той имаше син на години колкото Пейдж и ние си помислихме, че сме подготвили нещата. Разбирате ли, младият мъж, изглежда, жадуваше да излиза с американка от добро семейство. Той дори си мислеше за женитба.

Пейдж се чудеше дали горещината на лицето й няма да подпали храната в чинията й. Тогава беше на двадесет. Родителите й я караха да се омъжи за дребничкия лорд Лафингтън — кльощав, с пъпчиво лице и груб глас. Пръстите му непрекъснато го сърбяха да я докосва в най-неподходящото време. Но никога пред нейните или неговите родители.

Той бе имал чувство за благоприличие.

Това бе причината защо Пейдж толкова бързо се отказа от първоначалната си идея за състезанието, на което туристите щяха да изберат булка на Никоу. Последното нещо, което искаше, бе да се омъжи за такъв отвратителен благородник. Тя дори не пожелаваше такова нещастие на най-заклетия си враг, а да не говорим за мъжа, на когото държеше.

— Видяхте ли, майко — отвърна тя възможно най-лъчезарно, — че не бях толкова въодушевена тази вълшебна приказка да се сбъдне. Успях да избегна женитбата си с лорд Лафингтън.

— Очевидно, скъпа, ти си чакала по-добра партия от него — каза Александра със захаросана усмивка и недвусмислен поглед към Никоу.

Пейдж никога не се бе радвала толкова да се сбогува с родителите си. Алфред любезно им бе предложил да ги откара до Дарджънт Сити. С лимузината, разбира се.

Те не бяха отказали. Бяха убедили управителя на по-модерния на вид хотел да им позволи да останат в ремонтирана стая в почти завършената вече сграда.

Тя им бе обещала да ги посети на следващия ден, преди да отпътуват за френската Ривиера. Или Монако. Все още не бяха решили накъде да потеглят.

Сега Никоу се бе запознал с очарователните й, изтънчени и блестящи родители. Те несъзнателно бяха подчертали колко несръчна бе очилатата им дъщеря.

Какво го бе прихванало Никоу, за да я люби? Може би зад това в края на краищата се криеше Милисънт.

Пейдж трябваше да се скара на фантастичната си приятелка. Но не сега.

Сега трябваше да се погрижи да спаси работата си.

Веднага щом вечерята приключи, Едуард закара Сюзън в столицата. Шарлот и Руди се оттеглиха в своите покои. Докато Пейдж изпращаше родителите си с Алфред, с периферното си зрение бе забелязала Никоу да излиза през кухненската врата и да се отправя към рова.

Очакваше ли я там? Или просто искаше да бъде сам след ужасната вечеря?

Тя трябваше да разбере.

С надеждата, че той бе занесъл достатъчно хляб, забърза по едва осветената пътека зад замъка и премина през портата на външната стена. Нощта бе по-хладна от предишните. Или може би тревогата я караше да трепери.

Той не беше там, където тя очакваше да го открие. Никоу не седеше на любимата им пейка.

Вместо това тя трябваше да го потърси в сенките с присвити очи. След няколко минути го забеляза, облегнал се на порутената статуя с лебеда.

Тя направи няколко колебливи крачки към него.

— Мога ли да седна до теб?

— Достатъчно дълго време бяхме заедно през този ден.

Пейдж се шокира от грубия му отговор.

— Никоу, аз само исках да ти обясня…

Той излезе от сянката и светлината от фенерите освети лицето му. Тя спря да говори. Той бе свъсил гневно русите си вежди. Бе стиснал здраво изразителните си устни, които тя толкова обичаше и чийто вкус й бе познат. Брадата му бе презрително вдигната, тялото му — сковано. И тя не смееше да се изправи пред пламъците, с които я обгаряха черните му, разгневени очи.

Тя се огледа наоколо за гъските, но даже те знаеха кога да стоят настрана. Само ако можеше да си прегърне едно гъсе; отчаяно се нуждаеше от утеха.

Можеше да разбере раздразнението му, но защо бе толкова суров, толкова недостъпен? Толкова разгневен?

— Мисля, че родителите ти много добре ми обясниха. И не се ли чувстваш щастливка? Тук си, за да реализираш мечтите си. Замък, принц — който сама легендата ти предоставя. Той трябва да се ожени за обикновена жена. А ти, чудо на чудесата, просто случайно се оказваш обикновена жена. На кого му трябва далечна родствена връзка, след като можеш да се възползваш от настоящето? О, но разбира се, ти ми каза: последното нещо, за което си мислела, когато си пристигнала тук, било да станеш принцеса.

— Никоу, моля те. Ти не разбираш…

— Разбирам всичко, което трябва да разбера. — В смеха му нямаше веселие, само горчивина. — А аз си мислех, че аз съм този, който те съблазнява. Един нещастен, жалък книжен червей, който се крие зад очилата си, който дори не е познавал секса преди. Или и това бе трик? Ако е така, справяш се добре, Пепеляшке. Наистина много добре.

Пейдж не разбра, че бе вдигнала ръката си. Но тя внезапно я забеляза, когато бързо замахна с нея напред.

Рязко я спря, само на сантиметри от набелязаната цел. Взираше се ужасена в нея, сякаш ръката принадлежеше на някого другиго. Някой, който въобще не познаваше.

Тя едва не бе ударила принц Никълас, принца на Даргентия.

Премигна към Никоу, когато сълзите й размазаха скованите му черти. Отвори уста да се извини, но нищо не излезе.

Бързо се обърна и избяга в замъка.