Кристалната пантофка

Глава двадесет и четвърта

Пейдж измърмори някакво извинение на Михаил и избяга от дансинга, а после се завъртя около него. Сигурно грешеше. Никоу трябваше да бъде тук.

Но него го нямаше.

Добре тогава. Трябваше да върши нещата едно по едно. Огледа залата за неговите поданици.

Не съзря нито един от тях. Нито пък Едуард. О, не!

Нито дори Руди или Шарлот, Сюзън или Алфред, или някой друг, който познаваше отпреди тази нощ. Не видя дори Мейбъл. Нито този Елкинс.

Само ако можеше да разпознае някой от охраната!

Но доколкото разбираше, те също бяха изчезнали.

След вечерята тя загуби и следите на братята Ле Бланк. Може би именно тях трябваше да последва, а не Никоу. В края на краищата, те бяха възможните съзаклятници на Едуард. И те със сигурност дадоха ясно да се разбере, че желаеха Никоу да се вслуша в легендите — да намери Легендарните, а после да се ожени за обикновена жена.

Той не бе съумял да постигне първото отчасти и заради нея, а сега като домакин на този бал демонстрираше, че няма да изпълни и второто. Той бе обяснил всичко това на поданиците си, но не изглежда да ги бе ощастливил.

Дали сега те не се канеха да му покажат колко нещастни се чувстваха по отношение на него и идеите му?

Тя трябваше да присъства там, за да ги убеди в противното.

Щеше ли да успее? Сякаш тя, обикновената Пейдж Конър, щеше да бъде много по-убедителна, отколкото техният принц.

Едва не забави крачка. Какво си мислеше? Защо дори бе тук, вярваща, че може да помогне на принц Никоу пред заплахата от гнева на разярените му поданици?

Погледна се с презрение — и се усмихна. Не бе просто обикновената Пейдж Конър, не и в този момент; тя бе заслепяващата принцеса Елеонора!

Вдигна китката си и погледна инкрустираната с диаманти гривна, която Милисънт бе сътворила с магия за нея. Вече минаваше единадесет часът. Тя бе пристигнала по-късно, а вечерта бе минала така бързо. Не разполагаше с много време.

Тя излезе бързо от залата. Стрелна се покрай облечени в ярки дрехи хора, които кимаха на любопитните й погледи. Това ли трябваше да прави някой, който бе ослепително красив?

Тя се огледа. Червената пътека се раздвояваше. Накъде да тръгне?

Към галерията на втория етаж. Оттам можеше да огледа цялата бална зала. Вече не знаеше колко пъти бе казала:

— Извинете — а после усмихнато си проправяше път през тълпата от официално облечените мъже и жени. Много от тях се опитваха да я спрат. Явно я бяха разпознали от танца й с Никоу.

— Гласувах за вас — каза една дама в къса черна рокля.

— Благодаря — отвърна Пейдж с ослепителната си усмивка, с която прикриваше дълбоко в себе си тревогата.

— Такава очарователна принцеса — отбеляза един седемдесетгодишен мъж в розов смокинг.

Пейдж отново си послужи с блестящи маниери, за да му поблагодари както подобава на принцеса.

Но Пейдж не можеше да види Никоу нито на балкона, нито долу.

Къде беше той? Може би показваше замъка на следващата принцеса в списъка си. Наблизо се намираше портретната галерия. Като си проправи път обратно през тълпата на балкона, тя се насочи към нея. Галерията бе ярко осветена, но освен прадедите на Никоу, нямаше никого другиго. Те се взираха в нея с обвинителен поглед.

— Ще го открия, обещавам — прошепна тя.

Когато се опита бързо да напусне залата, един особено високомерен поглед я накара да замръзне на място до вратата. Тя се спря пред портрета в цял размер на крал Никълас Първи, целия облечен в бяла униформа с блестящи медали върху нея. Изглеждаше ядосан и невъзмутим със своята аристократична осанка. Тя потрепери. Това ли бе предшественикът и съименникът на Никоу?

Не го хареса.

Сякаш за да го успокои, тя се обърна към него:

— Всичко с Никоу ще бъде наред — тя се молеше така да бъде. — Но бих искала твоят Алфред да бе по-ясен по отношение на загадката си. Никоу щеше да бъде много по-добре сега, ако бе успял да намери тези проклети скъпоценности на короната.

Ти ще ги откриеш, обади се един глас в съзнанието й. Тя въздъхна на глас.

— Милисънт, ти ли си?

Да, мила. Но по-добре е да отидеш при рова.

— Разбира се. Още сега тръгвам. Там ли е Никоу?

Да, и има нужда от теб.

„Благословени да сте ти и твоята магия, Милисънт“ — помисли си Пейдж.

Никоу имаше нужда от нея.

Тя повдигна полата на дългата си бяла рокля и изтича през залата. В края на стълбите едва не се сблъска с Руди.

— Нещо не е ли наред, ваше височество? — Той погледна право в очите й.

Тя отвърна на въпроса му с въпрос.

— Знаете ли къде е Никоу? Аз му обещах следващия танц.

Той бързо поклати глава.

— Трябва да е тук някъде. Той свика спешно съвещание на семейството, а после го отложи… Съжалявам. Не трябваше да ви казвам това.

Той очевидно бе обезпокоен. И Пейдж наистина трябваше да чуе това, но не като принцеса Елеонора.

— Ами, ако отново го видите, кажете му, че няма цял живот да чакам този танц. — Тя запази гласа си игрив, но дълбоко в нея мехурът на надеждата, че всичко бе наред, се спука.

Затича от една зала в друга. Повечето от тях бяха празни, но когато доближи Парадната зала, срещна различни представители на кралските фамилии. За щастие, сега тя се ориентираше добре в замъка. За нещастие, не можеше да тича бързо с дългата си рокля. Не че се опитваше да впечатли, когото и да било сега. Но обувките й бяха с високи токове, а дългите поли на роклята й се заплитаха в краката й.

Стигна до кухнята. Това бе най-прекият път до рова. Забеляза, че наоколо не се суетяха слуги, които да почистват след вечерята, и потрепери. Къде бяха всички? Дали това наистина не представляваше открит бунт?

Когато протегна ръка да отвори вратата, спря. Едуард се приближи към нея от обратната посока.

След като той се намираше тук, може би всичко бе наред. Той сигурно щеше да иска да присъства в разгара на събитията, ако въобще имаше такива.

Въпреки това пулсът й се ускори. Тя възпря краката си, въпреки че едва ги удържаше.

— Мосю — поздрави го тя кокетно. — Помислих си, че може да сте напуснали бала.

— Нима отсъствието ми ви е направило впечатление? — По лукавите устни на сребърната лисица се появи хладна, надута усмивка. Той се спря сковано до нея.

— Извикаха ме. Национално бедствие.

— О, боже! — Гърлото на Пейдж се сви. Това ли бе причината за срещата, която Никоу бе свикал? Тя запази гласа си престорено срамежлив и го погледна игриво.

— Какво бедствие?

— Покушение над нашия принц — отвърна той.

— Какво? — Пейдж усети как очите й се насълзяват. Нима бе закъсняла? — Да извикаме ли властите?

Едуард прихна да се смее. Смехът му бе дрезгав, отвратителен.

— Аз съм властта, ваше височество. А и покушението не бе нещо сериозно — угризение на съвестта, мисля аз.

Тогава той просто се шегуваше с нея. Или се опитваше да прикрие това, което ставаше в действителност?

Не бе за вярване; колкото повече посетители на Даргентия изплашеше, включително и принцеса Елеонора от Монтебик, толкова по-щастлив щеше да се чувства той.

Той не каза нищо повече по тази тема. Пейдж си помисли, че имаше предвид споменатата от Руди среща и неуспеха на Никоу да каже каквото си бе намислил. Почувства огромно облекчение, че покушението върху Никоу не бе физическо — поне не още. Но какво ли бе намислил принцът?

Даже и да знаеше Едуард, Пейдж не вярваше да й каже каквото и да било. Трябваше да намери Никоу.

— Може по-късно отново да потанцуваме, мосю — каза тя с най-нежния тон, на който бе способна. — Точно в този момент трябва да си напудря носа.

— Имате чудесен нос — отвърна той. Ръката му, облечена в ръкавица, се протегна към нея и го докосна. Пейдж се въздържа да не потрепери; вместо това тя се усмихна, обърна се и излезе от залата.

След миг тя се обърна, за да се увери, че Едуард бе тръгнал в обратната посока. После тя надникна в празната кухня и изтича през нея.

Нощта бе мрачна, черното небе бе обсипано от Луната и звездите. Някаква влага бе надвиснала във въздуха — знак за наближаваща буря.

За щастие, вечерята за туристите и гражданите на Дарджънт Сити бе приключила; само голите маси се изправяха в редици, за да покажат къде бе сервирана тя. В задния двор не се забелязваше жива душа.

Все пак, за да изглежда по-правдоподобно отстрани, Пейдж знаеше, че трябваше да се препъва на оскъдната светлина от фенерите по крепостните стени. Принцеса Елеонора не можеше да знае пътя от укрепленията до тихото кътче при рова.

Но тя нямаше време за преструвки. Никоу може би се намираше в беда.

Пейдж вдигна полите си и се втурна напред.

Както тичаше по пътеката към малката порта в крепостната стена, изведнъж тя спря и се ослуша. Някъде пред нея се разнасяха ядосани гласове, много по-високи, отколкото звуците от партито, идващи зад нея.

Пейдж се опита да преглътне едрата буца, която бе заседнала в гърлото й. О, Никоу, извика тя в сърцето си. Отново се затича с още по-голяма бързина. Какво можеше да стори срещу обезумялата тълпа? Може би, ако все още бе достатъчно умна, още можеше да му помогне по някакъв начин да спаси кралството. Но кога Пейдж Конър въобще е била достатъчно умна?

Запомни, предупреди се тя, в този момент, за около още един час, тя не бе обикновената Пейдж Конър. Тя бе ослепителната принцеса Елеонора от Монтебик. Тя можеше да върши чудеса.

Крачеше с уверена стъпка, когато бутна и отвори вратата в крепостната стена. И тогава замръзна на мястото си! Сърцето й се сви като гумена топка в ръцете на палаво дете.

Никоу се изправяше върху любимата й каменна пейка. В своя смокинг, украсен с ордените за слава на прадедите му, той изглеждаше като истински крал. Брадичката му, с късо подстригана, гъста брада, бе вдигната както винаги гордо и самоуверено.

Брегът на рова бе неясно осветен от електрическите фенери по стената. Но лицето на Никоу изглеждаше още по-мрачно от горчивата гримаса върху него.

Бе заобиколен от даргентийци. Те всички бяха ядосани.

Алфред също се изправяше до Никоу на пейката, като се опитваше да вземе думата.

— Чуйте ме — извика той. — Легендите не са това, което вие…

— Кои сте вие, за да говорите за нашите легенди? — изкрещя Жан ле Бланк. Сивият му мустак, който Пейдж ясно си спомняше от разговора си с братята Ле Бланк, сега изглеждаше повече застрашително, отколкото комично.

— Вие двамата живяхте далече от тук в лукс, а не в тирания като нас — съгласи се неговият висок брат на средна възраст.

— Вие въобще не трябва да се жените, докато не откриете Легендарните.

Странно, помисли си Пейдж, че мосю Пелерин — този гигант с ключа към съкровището, който се предаваше от поколения наред в семейството му и най-накрая се бе оказал безполезен, изтъкваше това пред разярената тълпа. В края на краищата отчасти и той бе виновен за това, че принцът все още не бе открил скъпоценностите на короната.

А дали бе виновен?

Тя бръкна в джоба си. Малкият медальон с лебеда все още бе там.

Изведнъж тя забеляза, че започна да трепери. Топлият, летен бриз духаше в изпотеното й лице, но я вледеняваше. Или може би нервността й я караше да трепери?

Тук присъстваха може би хиляди даргентийци. Много от тях носеха тъмните униформи, с които сервираха на гостите на принц Никоу. Те изпълваха пространството между стената и рова, като заобикаляха Никоу и Алфред от всички страни. По водата се носеха белите гъски, а в сенките, хвърляни от неясно осветените даргентийци, се носеха черните лебеди.

Лебеди, символите на Даргентия, й бе казал веднъж Алфред.

Като малкия медальон в джоба й, който тя все още стискаше в ръката си.

Като порутената статуя, сега заобиколена от вбесените даргентийци.

Какво казваше за символите гатанката, измислена от предшественика на Алфред за Легендарните? Не, това бяха духове.

Не си спомняше много добре загадката, въпреки че той й я бе написал и тя веднъж я бе научила наизуст. Но сега мъжът, на който тълпата не даваше да говори, сякаш мълвеше в главата й цялата загадка:

Нашият крал бяга. Той ще вземе със себе си Легендарните. От тях ще има най-голяма нужда, когато се възстанови тронът, за да пребъде.

О, колко тъжен е денят, в който пълноправните владетели на Даргентия крал Никълас, кралица Ана, принц Стивън и принц Уензъл не могат повече да виждат скъпоценните и прекрасни Легендарни.

Но техните имена и души ще се запазят заедно с тяхното кралство.

Нима душите на всички наши воини също са избягали? Та как иначе би могъл да падне тронът?

Така и ще бъдат открити скъпоценните камъни на короната.

Какво можеше да значи това?

Пейдж се опитваше да се съсредоточи върху загадката. Поданиците на Никоу закрещяха още по-силно. От време на време започваха да говорят толкова разпалено, че Пейдж трябваше да се съсредоточи върху думите им, за да разбере френския език, на който говореха. За щастие, нейният френски се бе подобрил значително по време на престоя й в Даргентия.

— Вас не ви е грижа за нас — извика над другите един мъж.

Никоу вдигна ръце, като се опитваше да въдвори тишина сред тълпата.

— Казах ви и преди — започна той. — Най-голямата ми грижа е благоденствието на моя народ. И затова…

Друг крясък го заглуши. Но Пейдж не чу какво извика ядосаната жена. Мислите й се втурваха в главата й една след друга. Душите на нашите войни. Лебеди.

На вярна следа си! — извика един развълнуван глас в съзнанието й. — Захвани се за това, Елеонора.

Благодаря ти, Милисънт, помисли си тя. Но все още не знаеше…

— Моля — извика Никоу на разярените си поданици. — Имам нещо много важно да ви кажа.

— Единственото важно нещо, което можете да кажете — извика Пелерин, — е, че ще отстъпите престола на някой, който приема присърце грижите на неговия народ.

— Без повече приказки. Да нахлуем в замъка и да изгоним от там принцесите — изкрещя някой, който Пейдж не можа да разпознае.

Изведнъж тя чу тропота на много стъпки зад гърба си. Обърна се към вратата и вида цял взвод от здравеняци в смокинги, водени от Джордж Елкинс, който се насочваше към нея. Хората от охраната бяха пристигнали.

Но каква катастрофа щеше да бъде за Никоу, ако в стремежа си да управлява Даргентия и да въдвори ред в страната, заставеше своите охранителни войски да обявят война на народа му.

И колко ли бързо ще пристигнат туристите, за да разберат каква бе тази глъчка? Сигурно щяха да избягат в последвалия хаос яко дим.

Пейдж трябваше да действа. Сега!

Но как?

Съзнанието й, почти неволно, се върна към предишния й поток от мисли. Душите на нашите войни. Лебеди.

Имената и душите на истинските владетели ще останат в кралството. Имената ли? Крал Никълас, кралица Ана и принцовете, Стивън и Уензъл.

Стивън, Уензъл, Ана и Никълас. Първите букви на техните имена образуваха думата лебед на английски език: swan!

Всичко водеше до тези великолепни, горди птици.

Тя стисна силно малкия медальон, който все още държеше в ръката си. Каква връзка имаха лебедите със скривалището на Легендарните? Какъв лебед, освен медальона, би могъл да е останал от онова време…

— Внимание! — извика Пейдж. — Чакайте! — Гласът й се разнесе по-високо от останалите гневни гласове около нея и заплашителните стъпки, които се доближаваха откъм гърба й. Изведнъж целият този шум заглъхна.

Всички погледи бяха впити в нея.

Като пусна медальона обратно в джоба си, тя излезе от сянката на стената.

Веднага потърси погледа на Никоу. Въпреки че той я гледаше намръщено, на лицето му имаше изписано и нещо друго: страх. Но не за самия него, а за нея.

— Това не е ваша работа, принцесо Елеонора — каза той. — Върнете се обратно в замъка при другите.

— О, така и ще направя, ваше височество — отвърна тя с най-очарователния си глас. — Но първо трябва да се погрижа за един малък проблем тук.

Тя тръгна напред, като не обръщаше внимание на хората, които се изпречваха на пътя й. Полата на дългата й бяла рокля се развяваше около краката й и се завъртя в кръг, когато тя спря пред порутената статуя на лебеда.

И какво, ако носеше великолепна бална рокля? И какво, ако тази рокля бе снежнобяла? Щеше да я носи само за тази нощ.

Погледна часовника си. Оу! Оставаха й само четиридесет и пет минути.

За момент тя проучи статуята, като опипа камъните в пиедестала й и пукнатините в хоросана.

Знаеше, че всички я наблюдаваха. А какво щеше да стане, ако грешеше?

Не грешеше; беше сигурна в това.

Тя бързо коленичи, напълно безразлична към петното, което бе сигурна, че щеше да се появи върху роклята й. Започна да издърпва камъните от пиедестала. Хоросанът бе изронен и тя с лекота започна да изважда един след друг камъните, но нищо не намери — докато не хвана още един камък. Издърпа го навън, протегна ръце вътре — и усети студената повърхност на метал.

— Никоу! — извика развълнувано тя.

Никой не се втурна да го възпре, когато той скочи от пейката и се присъедини към нея. Двамата заедно започнаха да дърпат огромното ръждясало ковчеже, докато то се отдели от пиедестала на статуята.

Шепот на възхищение се разнесе около тях като перца на вятъра. Думата „Легендарните“ отекнаха навсякъде.

Пейдж погледна Никоу. Тъмните му очи блестяха в очакване. Ъгълчетата на устните му се извиваха в нервна усмивка. С треперещи, силни ръце, със символичния пръстен с печат на един от пръстите му, той се напъна и отвори скърцащия капак на ковчежето.

Вътре имаше парцаливи остатъци от стара мушама.

А в тях бяха скъпоценностите.

Един развълнуван рев отекна около тях. Всички, които ги заобикаляха, ги поздравяваха.

— Легендарните!

Скъпоценностите на короната бяха неописуемо красиви! Никоу и Пейдж ги опипваха, като едновременно с това въздишаха и се смееха. Рубини и диаманти, сапфири и аметисти с най-различна форма и големина.

Между тях имаше златна корона за краля и една за кралицата. Скъпоценната диадема и огърлицата, за които бе чула, че са инкрустирани с диаманти. Няколко огромни скъпоценни камъни, които някога може би са украсявали скиптри. Имаше изобилие от медальони, игли за шапки и купчина от перли. Пейдж ги докосваше с пръсти по гладката, студена, твърда повърхност.

Никоу внимателно ги взе изпод ръката й. Той се обърна към поданиците си и вдигна над главата си ковчежето със скъпоценности.

Всички млъкнаха. Никоу запази дълго време мълчание, като по този начин изостри нетърпението им да чуят неговите думи. Пейдж почувства нетърпението и въодушевлението на всички хора около нея. Те чакаха да чуят какво щеше да им каже техният принц.

И най-накрая той проговори:

— Мой народе, представям ви скъпоценностите на короната. Легендарните.

Дълго време никой не проговори. После отекна един вик:

— Да живее Никоу! Да живеят Легендарните! — Викът се поде от три гласа, после от тридесет; после цялата тълпа възкликна „Да живеят и преуспяват Никоу и Легендарните!“

Едва сега Пейдж си позволи да огледа тълпата. Сред тях разпозна много от хората, които бе посетила, докато събираше легендите: братята Ле Бланк, разбира се, и великана Пелерин. Но и други, които тя бе помислила за много по-приятни, си бяха направили труда да дойдат тук и да заставят със сила принца си да спази легендите на тази страна: тук бяха пълният мосю Полон и добре закръглената му съседка мадам Дефо. Обаче не забеляза Анет и Марсел Мартин. Те бяха твърде заети с посрещането на туристите в хотела — и въпреки че и те също държаха много на народните легенди, не бяха склонни да принуждават принца си насила да се вслуша в тях.

Пейдж погледна към портата в крепостната стена. Въпреки че Джордж Елкинс все още стоеше там с официално облечените си хора зад гърба, те останаха неподвижни. Устремът им бе задържан от събитията, които се развиха до рова.

Едва сега Пейдж си позволи да въздъхне с огромно облекчение.

Като се стараеше да остане незабележима зад статуята с лебеда, тя се загледа в порутената каменна творба и се усмихна. Колко ли често бе седяла до рова, взирайки се в истинските лебеди и пренебрегвайки древната скулптура, която съдържаше ключа към загадката, който можеше да спаси кралството?

Тя протегна ръка към статуята и погали студената й грапава повърхност. Почувства как по пръстите й полепна прахът и калта на вековете.

— Благодаря ти, приятелче — прошепна тя.

После отправи поглед към Никоу. Той отново се бе качил на пейката. Държеше здраво в силните си ръце ковчежето с Легендарните. Той бе господарят и все още държеше нещата в ръцете си.

А дали бе така? Пейдж разбра, че бурята все още не бе отминала.

— Това е само половината от легендата — извика дрезгав мъжки глас. Пейдж видя, че това бе кльощавият, но заплашително изправен Андре ле Бланк. Беше скръстил ръце пред себе си и гледаше сърдито към Никоу.

— Този бал е все пак един фарс. Длъжен сте да се ожените за обикновена жена.

— Я почакайте малко — обади се Алфред, който все още стоеше върху пейката, и размаха ръце, за да привлече вниманието към себе си. — Моето семейство дълго време е съветвало кралската фамилия. Легендата е възникнала, за да запълни необходимостта на народа от нея, но тази нужда вече отдавна е престанала да съществува.

— Мълчи, старче — каза Пелерин, чиято огромна фигура се надвеси над пейката.

— Позволете му да се изкаже — пресече го мосю Полон, управителят на универсалния магазин, който застана пред тълпата. — Какво искате да кажете, Алфред?

— И аз имам да ви разказвам една моя, собствена легенда — каза той с нисък глас, за да привлече вниманието на тълпата. — Само че това е истинска история — причината, поради която бе измислена легендата за скъпоценностите и женитбата на принца. Първият Алфред я съчинил и я разказал на сина си, така че неговите потомци я предавали от уста на уста в продължение на векове. Всяко следващо поколение се заклевало да я запази в тайна — въпреки че не виждам смисъла в това, освен в началото. — Той замълча и попи челото си. — Предполагам, както при всички легенди, здравият разум се омаловажава за сметка на традицията.

— Говорете по същество, старче — изръмжа един глас от тълпата, която бързо го застави да мълчи.

Издълженото лице на Алфред изглеждаше наранено, сякаш думите му го бяха уязвили.

— Мисля, че сега много по-важни неща са заложени на карта, отколкото задължението на моята семейна чест да запазя тайната. Ще говоря.

Пейдж бе заинтригувана и облиза устни в очакване. Може би сега щеше да чуе истинската история на тази страна.

Цялата тълпа също изглеждаше нетърпелива да чуе Алфред. Цареше пълна тишина, когато Алфред — един слаб човечец, който се изправяше смело пред възбудената тълпа, започна с историята си.

— Вие всички знаете историята как Никълас Първи бил прогонен от Даргентия.

Стотици глави кимнаха в съгласие на мъжделивата светлина. Добре, помисли си Пейдж. Всички щяха да се увлекат по думите му и може би щяха да забравят мрачните си мисли.

Никоу ги наблюдаваше от пейката. Тъмните му очи се стрелкаха тревожно от едната страна към другата, сякаш се безпокоеше, че жаждата за саморазправа отново щеше да набере сили в тях. Но всички бяха вперили очи в Алфред.

— И тогава, както и сега, семейството ми слугуваше на краля — започна лакеят. — В първия момент Алфред от онова време не избягал веднага. Той трябвало да изпълни своята мисия. Разбирате, французите нахлули в Даргентия. Има дори легенда, която разказва събитията от онова време: приказката за Орела, който прелитал през цялата страна и се грижел за прехраната на хората.

През тълпата се разнесе шепот. По време на своето проучване Пейдж бе открила, че историята за Орела бе може би най-популярната от всички легенди. Алфред бе намерил най-подходящия начин да задържи вниманието на слушателите към себе си.

Алфред наду тесните си гърди важно.

— Аз, приятели мои, зная кой е бил Орела.

— И аз също — обади се слаб гласец от задните редове на тълпата. Пейдж разпозна закръглената фигура на мадам Дефо. Ако добре си спомняше, мадам Дефо бе една от многобройните жители на Дарджънт Сити, които особено много се гордееха с легендата за Орела. — Той е бил братът на Никълас Първи, нали така?

Издутите гърди на Алфред се свиха, но само за миг.

— Така казва легендата. А знаете ли какво, приятели? Случайно зная, че това е истина. Всъщност той е причината, поради която са измислени легендите, които вие сега поставяте пред Никоу, сякаш те са закон. Но единствен моят прадядо Алфред е съчинил тези приказки, за да спаси страната.

— Какво искате да кажете? — извика набита дама, която си проби път през тълпата към предните й редици.

Алфред, чиято непокорна червеникава коса се развяваше на топлия, летен бриз, погледна нагоре към нощното небе, сякаш се двоумеше как да продължи. Много хора от тълпата последваха погледа му, но не и Никоу; неговият поглед не се отмести от поданиците му. Но даже и Пейдж най-накрая погледна към небето; луната се издигаше като ярък сърп, заобиколена от хиляди звезди. Въпреки влагата във въздуха, небето бе почти безоблачно.

Алфред продължи, като отново погледна слушателите си.

— Станало е така: Никълас Първи не бил особено добър владетел. При все че никой от даргентийците не искал французите да завладеят Даргентия, много от тях се разбунтували срещу него. Когато той избягал, трябва да са изпитали голямо облекчение — въпреки нашествието на френските завоеватели. Точно тогава се появил Орела.

— Братът на Никълас — повтори мадам Дефо, която застана до краката на Алфред и впери в него поглед, захласната от думите му.

— Точно той — съгласи се Алфред. — Той обикалял всички кътчета на Даргентия, за да се убеди, че народът му имало какво да яде. Но накрая французите започнали да го преследват. Нещата се развили твърде зле за него и той последвал примера на брат си. Избягал от Даргентия.

— Къде отишъл? — обади се глас от тълпата. На Пейдж й се стори, че от гневна тълпа те се бяха превърнали в деца, жадни да чуят приказката си за лека нощ.

Изглежда и Никоу забеляза това, защото седна на пейката и остави на прислужника си да им говори.

— Америка — отвърна Алфред. — Принц Уензъл се заселил в една колония на Америка, на име Уилиямсбърг.

Пейдж ахна. Тя усети погледа на Никоу върху себе си. Той седеше само на няколко стъпки от нея. Знаеше, че Пейдж се опитваше да открие нещо за своя тайнствен Уензъл. Въпреки това той се взираше не в Пейдж, а в Елеонора. Тя прикри грешката си с прозявка и една сънлива усмивка.

Но цялото й тяло пулсираше, сякаш се бе облегнала върху състезателна кола със запален мотор. Дали този не бе нейният Уензъл? Можеше ли нейният въображаем Уензъл да е бил братът на Никълас Първи и да бе свързан с толкова почитаните легенди на Даргентия?

Тя отново се заслуша в думите на прислужника, който бе привлякъл вниманието на всички даргентийци със своята приказка.

— Там той се оженил за обикновена жена на име, мисля, Лусинда.

Не, помисли си Пейдж. Летисия. Летисия Адамсън бе жената, която се бе омъжила за легендарния Орел, а той, от своя страна, превръщаше вълшебната й приказка в действителност. Но тази подробност, толкова важна за Пейдж, не бе от никакво значение за когото и да било другиго. Тя не каза нищо, само стисна силно статуята, за да се задържи на краката си.

— Когато нещата се поуспокоили, страната поискала отново да възвърне независимостта си — при все че вече били поробени. Мислите на народа се обърнали с надежда към Орела, но за повечето от тях всеки, който успеел да прогони французите, можел да се възкачи на престола. Но не и за моя прадядо Алфред. Може би някой от синовете на Никълас можел да стане крал, обаче те били все още много млади. Не, Алфред искал да се върне Орела — той също искал това да бъде желанието на целия народ. И така той съчинил легендата.

— Никой не може да съчинява легенди — разнесе се викът на Жан ле Бланк, и Пейдж, която наблюдаваше Никоу почти от същото близко разстояние, както и Алфред, забеляза как принцът настръхна и започна да се изправя на крака. Но останалите от тълпата изгледаха сърдито Жан и той замлъкна. Никоу остана на мястото си, но скръсти ръце на гърдите си.

— Все отнякъде трябва да са започнали — отвърна меко Алфред и попи потта от челото си. Очевидно напрежението не му понасяше, но той продължи с игрив тон:

— За да накара народа да чака принца Уензъл, който избягал в Америка, старият Алфред разпространил слуха, че единственият човек, който завинаги можел да разчупи оковите на френското владичество над Даргентия, първо трябвало да открие скъпоценностите на короната. Това не представлявало трудност за Уензъл; моят прадядо ги скрил и лесно можел отново да ги възстанови.

— Той е този, който също съчинил онази глупава гатанка, нали така? — обади се този път мосю Полон.

— И дал на моите прадеди пръстена с печат — проряза въздуха дрезгавият глас на Пелерин. Той погледна Никоу, който размаха ръката си пред всички, за да видят пръстена.

— Какво означава пръстенът?

— Той бе ключът към едно скривалище в имението на моите прадеди. Той е точно копие на една арка в къщата. Там той скрил медальон с лебед. Едва сега разбирам защо. Макар наистина да е вярвал, че постъпвал правилно, когато Уензъл се върнел, той измислил един последователен план и оставил следи за всеки принц само в случай, че вече не бил наблизо, за да оправи нещата — както и в действителност станало. Трябва да се е надявал, че принцът, който откриел медальона с лебеда, в най-лошия случай щял да си спомни лебедите при рова и щял да се досети за статуята на лебед, която се издигала точно там.

Всички погледи се обърнаха към Пейдж, а тя на свой ред погледна статуята и отново я погали, сякаш имаше пера.

— Тази принцеса разкри ключа — обади се Мейбъл от тълпата. Пейдж се чудеше дали всестранно развитата готвачка, облечена все още в своята престилка, бе познала в лицето на принцесата обикновената историчка.

Не, това не можеше да бъде.

— Обзалагам се, че тя е тази, която Никоу си е избрал за съпруга. — Гласът от тълпата не звучеше много приветливо. — Принцеса, вместо обикновена жена.

Пейдж нямаше сили да погледне Никоу, въпреки че жадуваше да види израза на лицето му.

Но какво значение имаше това сега? Ако той се съгласеше, това само щеше да означава, че е повярвал на фарса на принцеса Елеонора. Той не изпитваше никакъв интерес към своята обикновена историчка, Пейдж Конър. Тя съсредоточи погледа си в грапавия камък под дланта на ръката си, от който бе изваян лебедът. По-добре бе да помисли как се чувстваше отвън, отколкото в сърцето си.

Алфред вдигна ръце, за да успокои развълнуваната тълпа.

— Чакайте! Все още не съм свършил с мотивите за легендата. Спомнете си, че моят прадядо все още се опитва да приготви народа за връщането на Уензъл Орела. Уензъл се оженил за обикновена жена в Америка. А колкото до изискването човекът, който щял да се възкачи на даргентийския трон, да открие Легендарните, той добавил още една уловка. Този, който имал първото право да господства над Даргентия, трябвало да се ожени за обикновена жена. Толкова е просто за разбиране.

— Уензъл опитвал ли се е някога да се завърне? — Мадам Дефо бе седнала в края на пейката и извиваше главата си нагоре, за да може да наблюдава Алфред.

— Правил няколко опита, но французите предполагали завръщането му и били готови да го заловят. Накрая той се примирил и се установил завинаги в Америка. Алфред отишъл да живее при него, както и синовете на Никълас Първи, които били пълноправните наследници на трона — принц Никоу е потомък на по-големия престолонаследник, принц Стивън. Алфред от онова време бил техен прислужник, но продължил да се осведомява за състоянието на Даргентия. Така направили и неговите потомци. По този начин се запазила легендата през всичките тези векове.

— Тогава вие твърдите — обади се Пелерин, — че легендата, която настоява принцът да се ожени за обикновена жена, за да се запази свободата на кралството, е само начин да се издигне на власт онзи Уензъл?

— Точно така — отвърна Алфред. — След всичките тези години Никоу със свои собствени сили се възкачи на престола. На моите прадеди било наредено да пазят това в тайна, в случай че възникнела нужда от прилагането на легендата. Тази заповед се отнасяше и до мен. Но, приятели, няма никаква причина нашият Никоу да не се ожени за жената, която той сам си избере.

Повечето хора от тълпата обърнаха поглед към Никоу. Принцът, седнал на пейката с кръстосани един върху друг крака, имаше доволен вид, си помисли Пейдж. Алфред бе успял. Той бе разпръснал напрежението и помогна на Никоу да се върне към плановете си за бала.

Разбира се, Алфред знаеше, че Пейдж не бе принцеса. Но той бе подготвил почвата Никоу да си избере принцеса за булка.

Тя се насили да се усмихне щастливо на Никоу.

Но усмивката й замръзна, когато всеки един от тълпата извърна очи от принца към нея.

— Която жена пожелае — отекна глас от тълпата, докато се взираха в нея.

Пейдж преглътна с усилие и отвърна погледа си от всички тези очи, вперени в нея, към единствените две очи, които имаха някакво значение за нея. Никоу също я наблюдаваше напрегнато.

— Която жена пожелае — повтори той.

Никоу стана на крака. Той се наведе към мястото, където бе оставил ковчежето с Легендарните под пейката. После се отправи към нея.

Пейдж бе готова да избяга.