Глава двадесет и трета

Тя го бе направила!

Не, за да бъде точна, Милисънт го бе направила. Не само че вълшебната кръстница на Пейдж се бе появила точно в момента, когато тя наистина се нуждаеше от нея, но феята бе действала точно както Пейдж бе пожелала.

Но какво, по дяволите, тази вълшебна супержена правеше, като си играеше с Алфред?

Е, добре, после щеше да се погрижи за това. Разбира се, сега Алфред знаеше някои от тайните й, но и тя самата знаеше тайната му.

Сега тя, обикновената Пейдж Конър от Съединените американски щати, вечеряше в Парадната зала на даргентийския дворец на бала на един принц. Роклята й бе елегантна. Косата й бе съвършено фризирана и прихваната с една ослепителна диадема. Носеше контактни лещи със зелен оттенък, като очите й нито се насълзяваха, нито премигваха често. В малко вътрешно джобче на роклята, тя носеше медальона с лебеда, ей така, за късмет. Беше си преправила гласа само малко и сега сама не можеше да разпознае собствената си интонация. Всичко бе съвършено.

Поне засега. Милисънт, която щъкаше около нея и оглеждаше вълшебството си, я бе предупредила както обикновено.

— До полунощ, Елеонора — й бе казала тя. — Знаеш как стават нещата. Запомни: трябва да се върнеш тук точно преди дванадесет часа. Една секунда след това и всичко ще възвърне обичайния си вид.

Точно както при случая с блясъка, когато тя за първи път едва не бе съблазнила Никоу. Или той почти я бе съблазнил — не бе напълно сигурна кой кого.

И сега тя бе тук. Пред нея се простираше величествено украсена маса, с фина ленена покривка, скъпи, кристални чаши и изящен порцелан. На всяко място бе оставено по едно копие от специалното издание на нейната брошура, подвързана с пергаментова кожа, напечатана с изящни букви, със страници, зашити една за друга със сребърен конец. С тежка, сребърна вилица тя отхапваше от вкусен гълъб, пълен с ориз и гъби. Като фон се разнасяха звуците на старинни мелодии.

Но най-голям интерес от всичко наоколо представляваха хората. Бе заобиколена с представители на всички кралски фамилии в света. Даже разпозна сред тях някои популярни особи — семейство Грималди от Монако и няколко членове на фамилията Уиндзор от Обединеното кралство.

Отгоре галерията бе препълнена с оживени туристи. Непоколебими, но приятелски настроени даргентийци всяваха ред сред зрителите отгоре; туристите се редуваха на перилата на балкона да наблюдават романтичната сцена, която се разиграваше долу на дансинга. Пейдж се питаше дали някой от тях не бе прозрял през маската й, че тя не бе с по-благородна кръв от тяхната собствена. Но тя се съмняваше в това.

А до нея седеше принц Никълас, принцът на Даргентия. Ако преди го бе считала за красив, то сега той изглеждаше великолепно в бялата си риза с жабо и червената лента, обсипана с ордени, които подчертаваха още повече широката му гръд. Той изглеждаше съвсем като принц, какъвто в действителност си и беше — съвършен във всяко едно отношение с царствената си осанка.

Той я смяташе за принцеса Елеонора от Монтебик. Въпреки че никога не бе вярвала, че Люис Лейн не можеше веднага да разпознае в лицето на Супермен Кларк Кент, Железният мъж никога не бе имал вълшебна кръстница. Пейдж бе помолила Милисънт да я омагьоса до неузнаваемост. А от начина, по който Никоу я гледаше, ставаше ясно, че той дори не подозираше, че тя бе обикновената Пейдж Конър.

Тя се усмихна и погледна в чинията си.

— Харесва ли ви ястието? — Нежността в дълбокия му баритон превърна този обикновен въпрос в истинска милувка за ухото й. Все пак в него имаше нещо, което тя не можеше да разбере. Дали не бе фалш или очарование? Каквото и да беше то, тя не го бе чувала преди.

— О, да. — Тя извърна глава и премигна. — Но още повече ми харесва компанията.

Чувстваше се чудесно. О, дали Милисънт най-накрая бе успяла!

Не само че тя наистина изглеждаше като принцеса Елеонора — за втори път в живота си тя наистина изглеждаше блестящо.

Разбира се, това нямаше да трае дълго време. Тя се намираше тук само заради безопасността на Никоу. За да го убеди, ако поданиците му се разбунтуваха и настояваха да се придържа към легендата, че най-добре за всички щеше да бъде, ако пренебрегнеше поне за миг ината си и се съгласеше с тях.

Едуард седеше на тяхната маса и флиртуваше с една от принцесите. Тя и него можеше да държи под око, но може би той бе планирал „бомбата“ да се взриви автоматично, без неговата явна намеса.

Тя щеше да остане нащрек, при все че бе възможно това за Едуард да е само слух или даргентийците, които се бе опитал да разбунтува, да не го бяха послушали. Може би нищо лошо нямаше да се случи в тази прекрасна нощ.

Но за всеки случай и само за тази нощ тя бе принцеса. Принцеса Елеонора от Монтебик.

Но точно след ястието от риба тя преживя нещо неприятно. Никоу грубо я бе изоставил. Нима той толкова бързо я бе разпознал?

Тя го бе последвала, за да се убеди, че нямаше да бъде сам, ако го нападнеха разгневените му поданици. Изглеждаше радостен, че я виждаше. И я бе поканил да се върнат заедно на масата.

Не, той не можеше да е узнал играта й — въпреки че възможността за това някак си я дразнеше. Смяташе го за прозорлив, но той не се различаваше от повечето мъже, заслепени от красивите финтифлюшки и блясъка.

За всеки случай тя измисли начин, за да го изпита.

— Този памфлет за миналото на Даргентия е очарователен. Вие ли го написахте?

— Не, наех един виден историк от Съединените щати да свърши тази работа. — Тонът му бе безизразен и той продължи да яде. Нима това бе всичко, което можеше да каже за нея?

— И доволен ли сте от този историк? — Тя сви изящните си рамена, когато любопитният му поглед падна върху нея. — Може и да поискам също такъв памфлет за Монтебик.

Монтебик съществуваше наистина; Милисънт я бе уверила в това. Това бе мъничък Средиземноморски остров, който вероятно винаги е бил италианско владение, но вълшебната фея на Пейдж добави ред-два в книгите по история за някакво въображаемо кралско семейство, за да представи промененото его на Пейдж в достоверна светлина.

— Да, предполагам, че мога да ви я препоръчам.

Предполагам? И нищо по-блестящо за нея? Пейдж едва не се намръщи. Знаеше, че трябва да прекрати тази тема; повече въпроси за самата нея могат да доведат до отговори, които тя не искаше да чуе. Но продължи:

— Тогава историкът е жена?

— Да. Отлична професионалистка. Изключителна.

Какво наистина си мислеше за нея? Преди да успее да разбере какво да стори с раздразнението си, Алфред влезе в залата и направи знак на Никоу.

— Извинете ме — каза принцът. Той попи устните си със салфетка и стана от мястото си.

Пейдж го наблюдаваше, докато той се отправяше към прислужника. По дяволите! Скучното описание на американската историчка я нараняваше.

Е, добре, тя нямаше да позволи на това чувство да развали вечерта й. Обърна се към мъжа, който седеше от дясната й страна.

— Не ви ли се струва, че храната е прекрасна? — попита тя принц Михаил.

— Да, вечерята е чудесна. — Английският му бе гърлен със силно подчертан акцент. — Харесва ли ви?

— Много. — Тя дари на принца една прелестна усмивка.

Когато отвърна на усмивката й, дебелите му бузи се издуха като балони и почти закриха светлокафявите му очи.

— Какво ще кажете за един танц по-късно?

Бе планирала да не се отделя от Никоу нито за миг тази вечер. Така винаги щеше да знае къде се намира той и можеше да го подкрепи, ако възникнеше някаква неприятност. Но не можеше да обясни това на мъжа до себе си с нос като на мишка.

— Може би — отвърна тя и сведе поглед престорено свенливо.

Усмивката му се разшири и разкри един златен зъб.

Пейдж погледна към Никоу. Той и Алфред разговаряха много оживено. Алфред държеше в ръцете си някакви книжа и двамата често поглеждаха към нея.

Дали Алфред не я бе издал? Дори това да бяха резултатите от проучването му за Монтебик, нищо не можеше да разкрие истинската й самоличност.

Освен ако Милисънт не се бе провалила. Но Алфред сигурно щеше да я прикрие. А дали/?

Тя изгуби апетит. Когато Мейбъл дойде на тяхната маса, за да попита дали всички харесват ястията й, тя се втренчи в наполовина пълната чиния на Мейбъл.

— Нещо не е ли наред? — попита загрижено тя. Поне по лицето й се виждаше, че не я бе разпознала.

Храната бе чудесна, но не така стоеше въпросът с опасенията на Пейдж. За да успокои готвачката, Пейдж отвърна:

— Толкова съм развълнувана, че почти нищо не мога да хапна.

Това бе истина. Една огромна буца заседна в стомаха й, когато Никоу се приближи. Дали сега щеше да я изхвърли като мръсно коте?

Но той се усмихна и отново седна на мястото си. Не направи коментар за това, което го бе откъснало от вечерята, когато се върна към ястията на масата.

Тя нямаше да се безпокои повече за това. Поне не много.

Скоро чиниите бяха отсервирани. Пейдж забеляза, че сред лакеите бяха и двамата братя Ле Бланк — пламенните привърженици на легендите, — които тя бе видяла да говорят с Едуард. Може би присъствието им въобще не биваше да я изненадва. Никоу бе наел даргентийци отвсякъде, за да помагат за бала. Все пак тя и тях, заедно с Едуард, щеше да държи под око. Но да наблюдава трима души само със своите две очи, това бе твърде голяма хапка за нейната уста.

По-добре — и по-забавно — беше да съсредоточи вниманието си към Никоу.

Засега вниманието й бе погълнато единствено от храната пред нея. За момента всичко бе спокойно. Десертът се състоеше от лека френска торта и плодов сладолед от Италия. Кафето бе силно и тъмнокафяво, с цвят, който й напомняше за очите на Никоу.

После вечерята приключи.

Пейдж стана, когато Никоу издърпа стола й. Тя се обърна към него и успя да застане толкова близо до него, че почти опря гърдите си в неговите. Тя погледна в разширените му от дързостта й очи.

— Как ще прекараме остатъка от вечерта, ваше височество?

— Както вие пожелаете.

Тя се усмихна двусмислено. Но каза само:

— Да потанцуваме.

— Така да бъде.

Докато принцът я водеше към дансинга, оркестърът засвири нова мелодия. Усети изгаряща топлина на мястото, където той докосна ръката й. После я завъртя в ритъма на мелодията.

Дълбоките му, тъмни, хипнотизиращи я очи се втренчиха в нейните. Когато Пейдж се унесе в танцовите стъпки по дансинга, изпита импулсивното желание да прокара пръсти по неговите чувствени, усмихващи се устни, да докосне копринената му брада. Тя се засмя на глас. Чувстваше се, сякаш вълшебната пръчка на Милисънт висеше над нея и сипеше щастие върху главата й. О, каква прекрасна вечер се очертаваше пред нея в обятията на IKOV.

Първият танц продължи много по-дълго от три минути, може би, за да компенсира това, че Никоу не бе танцувал с нея преди вечерята. Когато той свърши, Никоу я хвана за ръка и я отведе до края на дансинга. После я пусна и направи лек поклон.

— Благодаря ви, ваше височество. Сега трябва да ме извините.

Кръвта на Пейдж замръзна във вените й.

— Но… — Къде бе блясъкът на Милисънт сега, когато тя така отчаяно се нуждаеше от него? Едва се сдържа да не сведе глава, за да прикрие тревогата в очите си. Вместо това протегна ръце нагоре, за да стегне диадемата си. — Но, ваше височество, аз се надявах, че цяла нощ ще танцувате с мен. — Тя приглади леките гънки на дългата си, бяла рокля.

— Нищо не би ме ощастливило повече от това — каза той, — но разбирате ли… — Той посочи към всички онези танцьори, които се бяха присъединили към тях — цяло море от блясък и красота. — Всички те са мои гости. Не искам да пренебрегвам никого. Сигурен съм, че ще можете да танцувате, колкото пожелаете. Толкова очарователна жена като вас… — И той й обърна гръб. След миг хвана за ръката една грациозна жена в рокля с цвят на праскова, чиято шия напомняше на Пейдж за лебедите.

Тя стоеше там разгневена. Как можеше да опази Никоу, ако не танцуваше с него през цялата нощ? Нима не ставаше така в приказките — принцът е толкова очарован от принцесата, че не обръща внимание на никой друг? Милисънт! — извика Пейдж наум. — Какво да правя сега?

Продължи да кокетничиш, скъпа, отвърна гласът в мислите й.

Така и направи. Първо потърси с поглед тромавия принц Михаил. Той бе в края на дансинга, като очевидно се чудеше на коя от прекрасните млади дами да се спре. Предишната му партньорка Сюзън се намираше близо до него, но сега тя блестеше в обятията на друг, много по-елегантен от него мъж. Лицето на нещастния Михаил бе тъжно, докато светлокафявите му очи не се спряха върху Пейдж.

— Принцесо! Забавлявате ли се?

Тя нацупи долната си устна.

— Не, Михаил. Все още не съм танцувала достатъчно.

— Бихте ли… Искам да кажа, ще ми позволите ли следващия танц?

— А защо не, ваше височество. Ще ми бъде много приятно.

Той я завъртя в кръг и тя се опита да не обръща внимание на резките му прикляквания и подскоци в сравнение с грациозните движения на принц Никоу.

Наблюдаваше блясъка и великолепието, когато другите танцьори се въртяха под нежните звуци на музиката. Просторната зала се загря от топлината, излъчвана от всички тези движещи се хора. От време на време я лъхваше мимолетният мирис на скъп парфюм.

Михаил очевидно щеше да бъде щастлив от възможността да бъде неин партньор през останалата част от вечерта. Но тя откри, че щеше да бъде почти невъзможно да наблюдава Никоу, докато кимаше в ритъм след танцовите стъпки на Михаил.

А тя бе тук само за да наблюдава Никоу.

И така, тя си избра нов кавалер. Съзря Руди на дансинга да танцува с дългокраката Трета. Като благодари на Михаил, тя се извини и се насочи към братовчеда на Никоу.

За щастие, той стоеше близо до Никоу, който отново бе сменил дамата си. За нещастие, тази дама бе една великолепна брюнетка. Никоу изглеждаше прехласнат от разговора си с нея.

Все пак, когато Пейдж мина покрай него, той извърна поглед към нея. Очите им се срещнаха и нещо недоизказано премина през тях. Вълна от топлина обля Пейдж.

Сигурно и той усети магнитното привличане помежду им. Тя отвори устни, като се опитваше да каже нещо.

Но погледът на Никоу се върна към жената в прегръдките му. В очите на Пейдж се появи мъка.

Тя се съвзе. Време бе отново да заблести.

Руди я забеляза над голото рамо на Грета. Пейдж стоеше спокойна, усмихваше се кокетно и после свеждаше поглед. Преструваше се, че наблюдаваше някой друг, което не бе трудно за нея, защото бе истина. Но тя знаеше точно къде бе Никоу — наблизо, с красивата брюнетка в обятията си.

Когато песента свърши, Руди се поклони и извини пред Грета. Той се доближи до Пейдж. Очите му шареха по каменния под на балната зала.

— Принцесо Елеонора — заекна той, — мога ли да танцувам с вас следващия танц?

Пейдж запърха с клепки, сякаш той можеше да забележи това.

— Ще бъда очарована.

Въпреки че той нямаше изящни маниери, Руди бе изненадващо добър танцьор — при все че не толкова добър, колкото Никоу. Той я въртеше в прекрасни кръгове, с които се промъкваха сред многобройните други танцьори. Музиката бе нежна, ритъмът — класически, и Пейдж танцуваше щастлива с обикновено срамежливия братовчед на принца.

Най-хубавото бе, че тя остана близо до Никоу и дразнещо красивата му дама.

— Даргентия е прекрасно място — каза тя замечтано, но с достатъчно висок глас, за да я чуе през музиката. — Колко ли щастлив се чувствате да живеете тук и да сте роднина с принц Никълас.

— Да, Очарователният принц. Всички даргентийци се гордеят с него.

— Но… — отвърна Пейдж — усещам някакво „но“ в гласа ви.

— О, не, принцесо — бързо я опроверга Руди, без да среща погледа й. — Ако вие станете избраницата на нашия принц, ще бъдете много щастлива.

Тази идея породи у Пейдж искрица надежда, която премина през нея, макар и само за миг. Тя моментално си спомни коя бе и защо бе тук. Принцеса Елеонора бе също такъв мит, каквито бяха толкова почитаните от даргентийците легенди, а принц Никоу бе решен да се ожени единствено за булка със синя кръв.

Все пак тя реши да изпита Руди още малко.

— А какво ще кажете за легендите, за които толкова много съм слушала? Тези, които казват, че той трябва да открие изчезналите съкровища на короната, а после да се венчае за обикновена жена.

Руди отговори тактично:

— Има хора, които наистина считат, че легендите трябва да се следват дословно. Но всички са сигурни, че Никоу взема интересите на даргентийците присърце.

— Даже и ако той не се подчини на легендите?

— Той ще стори правилното нещо, принцесо Елеонора, каквото и да се окаже то.

Радостна да се увери в неизменната вярност на Руди, тя си помисли дали да не му се довери.

Но това би означавало да разкрие вълшебството на Милисънт, тъй като иначе Руди със сигурност нямаше да повярва, че ослепителна принцеса пред него бе обикновената Пейдж Конър. А опазването на тайната бе едно от многобройните правила на Милисънт.

Правило, което самата вълшебна фея бе нарушила с Алфред.

Въпреки това Пейдж нямаше да каже и дума по този въпрос, но щеше да остане нащрек с всяка частица от тялото си. Само по този начин можеше да помогне на Никоу.

Когато танцът приключи, тя се извини. Никоу, изглежда, си търсеше нова партньорка и тя се изпречи на пътя му.

Той се отправи към нея. Очите им се срещнаха. Той спря рязко, усмихна се и мина покрай нея.

Пейдж се почувства разочарована. Прехапа устни, но отново се застави да възвърне ослепителната си усмивка. Тя се престори, че не я интересуваше как Никоу се покланя на младата жена с превзета усмивка пред него — една ниска, зачервена личност, която сякаш бе изляла върху себе си един тон парфюм с есенция на лавандула.

Погледът на Пейдж падна върху най-близкия до себе си свободен кавалер. Той бе брат на някоя принцеса, помисли си тя, даже нямаше още двадесет години. Но късо подстриганият красавец я завъртя галантно в следващия танц. Той се състоеше от сложни, плъзгащи се стъпки и завъртания. За щастие, партньорът й танцуваше добре, така че тя можеше да го следва с лекота, като през цялото време погледът й не се отделяше от Никоу.

Поне тук, където имаше толкова много хора, той се намираше в пълна безопасност.

А дали това бе така? Може би нямаше да се появят никакви разярени поданици, които да развалят бала, за да пречупят желанието на Никоу да се ожени за принцеса.

А дали точно това щяха да направят?

Пейдж внезапно се разтревожи и се огледа наоколо. Може би трябваше да се сприятели с Елкинс.

А, ето го! Точно в средата на дансинга се намираше самият Джордж Елкинс, натруфен в официален костюм, който не скриваше огромното му туловище. Шарлот танцуваше с него. Какво ли казваше този шеф на охраната от Кокни, че лелята на Никоу се изчервяваше така? Въпреки волята си Пейдж се усмихна очарователно и кавалерът й отвърна на усмивката.

След този танц тя отново привлече погледа на Никоу. Въпреки че усмивката му изглеждаше почти тъжна, той отново си избра друга дама.

С въздишка на уста, Пейдж си потърси друг кавалер за следващия танц.

Едуард. Той бе останал сам.

Тя успя да се доближи до него и започна да флиртува със сребърната лисица. Мигновено отвърна поглед, когато лукавите му очи срещнаха кокетния й поглед. Приглади ръкавите на падащата на дипли бяла рокля, като знаеше, че той я наблюдаваше. Тя изглеждаше много добре в тази прелестна рокля. Благодаря ти, Милисънт!

— Искате ли да танцуваме? — каза той на френски език, а тънките му устни едва се разтегнаха във фалшива усмивка. Той протегна ръка към нея. Ръкавиците му бяха снежнобели, сякаш през цялата нощ не бе докосвал нищо и никого.

— Oui, merci, мосю — отвърна Пейдж, като се стараеше да прозвучи очарована. Оркестърът засвири ча-ча-ча, чийто отсечен ритъм не й позволяваше да го разпита подробно. Когато обаче свърши, Пейдж остана до Едуард.

— Кажете ми, мосю — каза тя с нисък и гърлен глас. — Чух, че сте близък с принца. Не мислите ли, че този бал е едно изключително събитие?

Смехът му прозвуча безрадостно.

— Това бе глупава идея. Тя няма да спаси страната.

— Това ли бе целта на бала?

— Даргентия е много бедна страна — процеди през зъби той. — И принцът продължава да крои интриги, за да я спаси. Но това няма да помогне.

Пейдж се престори на шокирана.

— А защо не? Може би тук принцът ще успее да си намери богата булка от знатен род.

Вие ли? Презрителният поглед на Едуард питаше.

— Разбира се, че може и така да стане — каза той, — но истинската причина за бала е да превърне тази страна в голяма туристическа атракция. Смятате ли, че това място може да се превърне във втори Лондон, Париж или Рим?

— Много е хубава. — Пейдж се опита да скрие отбранителния тон в гласа си; той нямаше и най-малка представа, че за нея тази страна бе от огромно значение. Решена да го подтикне да разкрие плановете си, тя се наведе към него заговорнически и излъга:

— Дочух, че принцът е открил съкровището на даргентийската корона. Вярно ли е това?

Едуард бе висок мъж, а когато се изправи, изглеждаше още по-висок.

— Не зная, ваше височество. Но ако причината, поради която сте тук, е да се опитате да се ожените за богат и могъщ принц, губите си времето.

— Но принц Никълас не е ли…

— Той със сигурност не е богат, а ако неговата власт наричате могъщество, то подозирам, че това няма да продължи дълго време. Твърде скоро ще загуби и нея. — Дълбокият, мрачен смях на Едуард смрази Пейдж.

— Разкажете ми нещо повече. — Тя се насили да се усмихне и докосна диадемата си, като се наведе към него.

Кестенявите му очи се присвиха и после той отново се засмя.

— Не, не мисля, че трябва. Но дръжте очите си отворени… — Той, изглежда, се задави със собствените си думи, а после възвърна самообладанието си. — Помислете върху това: ако възнамерявате да свържете вашето семейство и страна с Даргентия, скоро ще откриете, че е по-добре да си потърсите друга партия. — Той се протегна към нея и я потупа по рамото с облечената си в ръкавица ръка.

Тя се застави да премигне кокетно с очи, без да потрепери.

— Ще имам това предвид — отвърна меко тя.

Но мислите й бяха безрадостни. Ако правилно бе разбрала недоизказаното от думите на Едуард, той намекваше, че нещо наистина щеше да се случи на бала. Той вероятно си мислеше, че щеше да се добере до властта. А това можеше да се случи само ако Даргентия не успееше да развие туризма си.

Тя вдигна поглед към претъпканата галерия и се заслуша в развълнуваното жужене на гласовете.

Тази нощ нещо трябваше да изплаши гостите.

Тази нощ.

Слуховете, изглежда, бяха истина. Едуард трябва да бе подстрекавал поданиците на Никоу да настояват за неговото сляпо спазване на легендите и женитбата му с обикновена жена.

Пейдж трябваше да предотврати всяка намеса. Дали нямаше да й помогне, ако преглътне отвращението си към Едуард и да се залепи за него? Сребърната лисица, изглежда, бе харесал принцеса Елеонора.

Но както и преди си бе помислила, коварният план може би се задействаше от само себе си. Може би никой нямаше нужда да чака сигнал от Едуард.

По-добре беше да се залепи за смелия, упорит Никоу, който я вбесяваше.

Тя го потърси с поглед, като се опитваше да не изглежда това твърде очевидно.

— Тези танцуващи двойки са такава прекрасна гледка — обърна се тя към Едуард.

— Не сте ли чули легендите, ваше височество? Ако принц Никоу има и капчица разум, той ще си избере булка от горната галерия, а не оттук, в балната зала. — Той срещна погледа й и се усмихна изкуствено. — Може би трябва да се качите там горе и да го изчакате.

Дали не я бе разпознал? Не, разбира се, че не. Той просто се опитваше да се подиграе с ослепителната принцеса, която мислеше, че държеше в обятията си. Тя се засмя.

— О, но тогава, мосю, той със сигурност няма да ме избере. Съмнявам се, че принц Никълас от Даргентия би се оженил за жена, която се е пошегувала с него.

Това бе единственото истинско нещо, което бе казала през тази вечер. Но вече не я бе грижа за себе си. Единственото й желание сега бе само успехът на Никоу и оцеляването на Даргентия.

Съзря принца в центъра на дансинга. Сега танцуваше с ниска, слаба жена, със ситно накъдрена коса с широко падаща, морскосиня рокля.

Ако изпитваше толкова силно увлечение към принцеса Елеонора, защо тогава я избягваше? Той със сигурност можеше да танцува с нея всеки втори танц.

Не й се искаше да остане дълго време с Едуард, при все че все още желаеше да го държи под око. Тя вдигна поглед към кавалера си в очакване.

— Искате ли да танцуваме? — попита той.

— Разбира се.

Когато валсът приключи, Едуард, изглежда, искаше да запази компанията на принцеса Елеонора за себе си, но Пейдж се извини.

— Мисля, че имам нужда от почивка. — Когато той се опита да я последва, тя се усмихна сладко и вдигна ръка. — О, моля ви, не искам да ви развалям празника. Има толкова много други млади дами, които с радост ще приемат да танцуват с вас.

Тя бързо се оттегли, а после се извърна, за да се увери, че Едуард не я следваше. За щастие, той се бе спрял да поговори с една ниска блондинка в дълга, черна, прилепнала по тялото, рокля.

Когато следващият валс започна, Пейдж застана близо до дансинга. Погледът на принц Никълас блуждаеше сред тълпата. Принцеса Елеонора отново се изпречи на пътя му. Той се усмихна. Тя сведе брадичка и облиза устните си. Сигурно този път той нямаше да откаже на толкова изкусителна покана.

И наистина не отказа. Започна да се приближава към нея. Всичко в Пейдж потрепери от очакване.

Тя бе тук просто за да му помогне да спаси страната си, предупреди се тя наум. Нямаше смисъл да се вълнува толкова само защото Негово височество идваше към нея. И какво ако усмивката на чувствените му устни бе за нея? И дори ако напрегнатите му, кафеникави очи се втренчваха в нея, всичко бе само бизнес. Сигурно бе така.

Той спря пред нея. Гръдта му едва не се докосна до нейната, което накара всичко у нея да затрепти. Гласът му отекна някъде издълбоко в него.

— През цялата тази вечер жадувах да танцувам отново с вас.

— И аз също — едва доловимо прошепна тя. Устата й пресъхна. Почувства се замаяна от аромата на есенни листа и цитрусови плодове.

Той хвана ръката й и я привлече към себе си. Тя въздъхна, когато стегнатото му топло тяло се притисна в нейното. Допирът му й се стори като прелюдия за правене на любов.

Оркестърът засвири бавна, чувствена мелодия, пропита с дълбоко, затрогващо чувство, твърде пламенно, за да стимулира въртеливите движения на валса или на който и да било друг танц, познат на Пейдж.

Но Никоу, изглежда, не го интересуваше. Той просто водеше принцеса Елеонора, притиснал я плътно до себе си. Едната му ръка бе положена на гърба й, а другата здраво стискаше ръката й към неговите широки гърди. Тя сгуши глава под брадичката му. Усети как къдрите на брадата му се смесиха с косите й.

Стъпките им следваха чувствения ритъм на музиката. Пейдж усети в тялото си едно откликващо пулсиране. Спомни си онзи прекрасен следобед с него, горе в планините. Споменът за техните стенания и нашепвания, милувки и тласъци, отекна в съзнанието й, въплътен във вълшебните, затрогващи ритми на музиката.

Краката й едва не се подкосиха. Никоу я задържа. Той я привлече още по-близо до себе си и на нея й се прииска отново да припадне.

Затвори очи. Нямаше представа къде се намира. Бе напълно замаяна.

— Принцесо — промърмори той в косите й. Ръцете му още по-силно я прегърнаха.

И после разхлабиха прегръдката си. Едва тогава Пейдж наистина осъзна, че музиката бе спряла.

Тя отвори очи. Преглътна с мъка. Опита се да отстъпи, но Никоу все още я държеше. Като повдигна брадичката си, тя го погледна. В тъмните му очи бушуваше огън. Устните му бяха отворени леко и на Пейдж й се прииска да ги докосне.

От балкона горе заваляха приветствия. Също и аплодисменти, макар и заглушени от покритите с ръкавици ръце. Пейдж почувства, че цялата поруменя, и се надяваше това да не е истина.

Разбира се, че само така й се струваше в тази вълшебна нощ, в която бе красива. В която бе ослепителна.

Само ако можеше хората на балкона наистина да изберат булката на Никоу! За пръв път те реагираха по този начин.

Но Пейдж знаеше правилата. Победителят в състезанието между туристите щеше да бъде този, който ще гласува за избраната от самия Никоу принцеса.

— Благодаря ви за този танц — каза той с дълбокия си плътен глас, който я накара да потрепери.

Тогава я пусна.

Тя се почувства слаба, сякаш щеше да се строполи на пода, но той я хвана за лакътя.

Едва тогава тя осъзна, че бяха останали сами на дансинга. Другите знатни особи се бяха отдръпнали встрани, наблюдаваха ги като една блестяща, смълчана тълпа в сравнение с оживените наблюдатели отгоре. Едуард се намръщи. В очите на някои принцеси Пейдж съзря ревност; други изглеждаха замислени. Но в никои нямаше приятелско чувство.

Това бе без значение; тя бе с Никоу. Само това бе от значение. След този танц, след тяхната неустоима връзка, той навярно разбираше, че те си принадлежаха — поне за тази нощ. Това бе всичко. И тя ще можеше да го защити.

Той щеше да остане до нея. Тя знаеше, че щеше да го направи.

Аплодисментите на туристите отгоре започнаха отново. Първо бяха само няколко, а после се подеха от цялата тълпа. Няколко мъжки гласа ги приветстваха. Пейдж отново усети как се изчервява — от удоволствие, както и от признателност. Всички бяха видели това. Всички, дори и кралските особи, бяха станали свидетели на магията на принцеса Елеонора от Монтебик в обятията на принц Никълас.

Само ако това бе действителност. Само ако тя бе принцеса, която можеше да се надява на благоволението на принца тази вечер. Само ако можеше той да я качи на жребеца си и да избяга с нея в нощта. Да я провъзгласи за своя булка.

Но най-доброто, на което можеше да се надява, бе, че ще може да му помогне да предотврати бунта на поданиците му, подстрекавани от Едуард.

Оркестърът засвири следващата песен. Това бе една весела жива мелодия и Пейдж се олюля под ритъма й. Тя се обърна в очакване към Никоу — и изведнъж замръзна на мястото си.

Погледът му изглеждаше замъглен, наранен. Но само за миг. Той затвори очи и се поклони.

Не! Той трябваше да остане с нея. Не можеше просто отново да я изостави.

Но той го направи.

— Благодаря ви, ваше височество. — Гласът му бе скован и официален. Някъде дълбоко в него се долавяше острота.

— Този танц бе прекрасен, но трябва отново да ви се извиня.

На Пейдж й се прииска да изкрещи: „Чакайте! Спрете!“

Вместо това вежливо му поблагодари.

Загледа се след него със сърце, натежало от отчаяние. Къде отиваше сега без нея?

Той се поклони пред друга дама. Отчаяна, Пейдж се огледа наоколо. Михаил стоеше наблизо и тя се насили да се усмихне. Трябваше да изглежда спокойна. Грациозна. Царствена.

— Може ли отново да танцувам с вас?

Бедният Михаил. Опитваше се да очарова жена, която в момента бе неспособна да прояви каквито и да е приятелски чувства.

— Разбира се — отвърна тя. Хвърли се в танца, но забави темпо, за да последва клатушкащите се движения на Михаил.

Танцът сякаш нямаше край. Когато приключи, тя се огледа наоколо и изстена.

Очите й шареха по дансинга, после се плъзнаха по останалата част на залата. Нищо.

Принц Никоу бе изчезнал.

Загрузка...