Кристалната пантофка

Глава осма

В същия миг тя почувства аромата на люляци. Мъглив стълб дим внезапно проблесна пред стената близо до гравираното балдахиново легло. Оформи се и се появи Милисънт.

— Извика ли ме, Елеонора, скъпа?

Пак Елеонора. Пейдж прехапа устни, за да не се разкрещи на златокосата стара жена, съчувствени очи и дразнеща усмивка. В крайна сметка този път тя самата я бе извикала. Искаше да й зададе един въпрос.

— Милисънт, ти ли съчини даргентийската легенда, че принцът трябва да се ожени за обикновена жена?

— Не ми се наложи. Не е ли просто чудесна? Съвсем подходяща е за принца да се влюби в теб.

Пейдж изрева подигравателно.

— Правилно. Е добре, направила си си труд за нищо, Милисънт. Подозирам, че ти си насадила идеята за бала в главата на принца, но той е разбрал твоята измама. Иска само да си намери принцеса, присъствието, на която ще привлече много туристи, а семейството й — много пари. Нямам шанс да му осигуря нито едно от двете.

За първи път Милисънт изглеждаше разтревожена. Малкото й чело се проряза от повече бръчки, които Пейдж някога бе виждала там, и тя вдигна пръст към напуканите си устни.

— Ами, скъпа, предполагам, че мога да те превърна в принцеса.

Пейдж реши да я иронизира.

— Разбира се, само ако е красива. Вечно красива. А също и блестяща.

В слънчевите й очи, погледнали надолу, се появи тъга.

— Елеонора, скъпа, това не влиза в правилата. Тайната на вълшебните приказки… ако можеше да я разбереш. Изисква само малко съсредоточаване.

— Зная повече, отколкото да се съсредоточавам във вълшебни приказки, Милисънт. Правех го, когато бях в гимназията, и това бяха най-нещастните ми години, които някога мога да си представя.

Милисънт потъна в леглото и поклати глава.

— Много добре си спомням това време.

Пейдж погледна към малката фигурка. Дюшекът под нея не потъваше. Разбира се, че не. Не съществуваше такова нещо като вълшебна фея. Тогава нямаше да има значение, ако тя излееше яда си на някой, който въобще не присъстваше.

Обаче тя не можеше да си обясни своя гняв — как Никоу я привличаше и как тя в действителност, дълбоко в себе си, копнееше с цялото си сърце да можеха приказките да се сбъдват. Милисънт щеше да си помисли, че нейното вълшебно кръщелничество бе довело до нещо, назряло за промяна. Може би вече си го бе помислила, ако можеше да разчита на развълнуваната аура на Пейдж или на вътрешното й въображаемо съзнание. В своя самозащита Пейдж започна отново да се оплаква, за което винаги бе обвинявала Милисънт. Тя седна на леглото до старото същество, което не бе там.

— И аз помня. Толкова се срамувах, че нямах кавалер за абитуриентския бал, докато брат ми не ми уговори Робърт Кокс, най-високомерното момче в училище.

— Най-хубавото също — измърмори Милисънт.

Господин Всичко, спомни си Пейдж. Приятелката му се бе разболяла от дребна шарка.

— Не бе ли това интересно съвпадение?

— Престани да ми четеш мислите, Милисънт! — скара й се Пейдж. Тя се умълча. — Винаги съм си мислила, че всичко бе вълшебство.

Милисънт изглеждаше шокирана.

— Но тогава аз ти обясних, мила…

— Няма значение. — Пейдж се надигна и прекоси стаята. — Всичко бе цяла катастрофа. — Имаше втора среща в същото време с най-добрата си приятелка, Лия. Как се казваше нейният кавалер? Новото момче в училище, което печелеше пари, като продаваше стръв за риба ли?

— Той бе такъв хубав младеж.

— Милисънт! — Пейдж се опита да насочи мислите си към нещо друго, но след като се бе върнала към болезнените си спомени, те се отприщиха като кална вода — отвратителни, натрапчиви и много лепкави.

Тогава не можеше да реши дали кавалерът на Лия миришеше повече на изкуствен тор или на умрели червеи. Тя знаеше, че Робърт никога повече нямаше да я покани на среща, но поне се надяваше на една прекрасна вечер.

Поради някаква причина, която и тя самата не можеше да си обясни, бе започнала всичко, като седна на леглото. Главата й бе отпусната в ръцете и тя се молеше да си има вълшебна кръстница.

За нейна най-голяма изненада Милисънт се бе появила.

Сега Милисънт се изправи и застана до Пейдж като облак вълшебен прашец.

— Възползвах се от възможността, скъпа. Ние, кръстниците феи, разполагаме с най-приятните здания за почивка след пенсиониране, а сега почти никой не вярва в нас. Басейни, фонтани, градини и всички онези пасти, които можем да ядем. Но колко по-прекрасно е да се почувстваш желан. Когато ти ме викаше, аз се почувствах щастлива, че съм избрана от теб. — Тя прегърна Пейдж. Усещането беше, сякаш я обвиваше меко бебешко одеялце.

Очите на Пейдж се замъглиха от сълзи при любовта, която това същество излъчваше. Тя се отдръпна, като си спомни, че бе ядосана.

— А аз не бях толкова щастлива — процеди тя. — Наистина, ти ми помогна с дрехите: красива рокля, високо вдигната коса, даже ми помогна да изтърпя онези проклети контактни лещи, които родителите ми бяха купили. През цялата вечер очите ми не се насълзиха. Тази част от вечерта бе съвършена!

После кавалерът й я взе от къщи и катастрофата започна. Робърт бе изглеждал впечатлен, но когато я питаше, тя не знаеше какво да му отговори. Искаше й се да блесне, но единствената блестяща личност бе Лия.

Тя се обърна към старата жена.

— Проклятие, Милисънт, защо не можеше да скриеш малко блясък в онази красива рокля? Всичко, което исках, бе само една чудесна вечер.

— Но ти просто не разбираше…

— Тайната на вълшебните приказки. И все още не я разбирам, но съм ненаситна за наказания. — Оттогава насам тя рядко бе викала Милисънт, само в случаи на дълбоко отчаяние, но тя никога не й бе давала точно това, което Пейдж си би пожелавала — при все че външният й вид със сигурност се бе подобрил за една или две вечери. — А сега — защо ми намери тази работа? Даже някак си да успееш да накараш Никоу да ме забележи — нещо твърде невероятно, — той никога няма да се ожени за мен. Той иска принцеса.

— Зная. — Милисънт изглеждаше толкова тъжна, че Пейдж си помисли дали да не я успокои. Колко абсурдно; тя беше кръстницата. Предполагаше се, че тя трябва да се грижи за Пейдж.

— Съжалявам, Милисънт. Не можеш да ми помогнеш, след като магията ти не е наред. По-добре да се връщам към работата си.

Милисънт започна да избледнява.

— Магията ми е в ред, скъпа Елеонора. Нещата все още могат да се оправят.

— Само в твоите мечти, Милисънт.

С лек пукот и мирис на люляци старата жена изчезна. Пейдж остана сама с глупавите си мечти.

Тя бързо се преоблече в тениска и джинси и забърза към библиотеката. Този следобед си води бележки в компютъра. Хрумнаха й много идеи. Планираше и да говори по-подробно с хората, които бе срещнала през този ден. Въведе в компютъра местните народни приказки, които бе чула, разпечата ги и ги съхрани на диска. После се върна към първата кутия с книжа.

Когато Никоу дойде, за да я разведе из замъка, тя му отказа: твърде много документи; твърде малко време. И твърде силно, но напразно влечение към Никоу.

Особено когато го видя да влиза с царствената си осанка, все още в провинциалното си облекло с разпусната риза, която подчертаваше ширината на раменете му, и тесните панталони, които подчертаваха тесния му ханш. Като затаи дъх и потисна възбудата си, Пейдж все пак намери сили да му откаже. Тя преглътна с мъка, когато той я погледна. Чувствените му устни бяха стиснати. Ако имаше някаква болка в тъмните му очи, то тя не искаше да я види. Но тя се замисли — само за миг — дали да не промени решението си.

И навярно щеше, само ако бе показал и най-малък признак на уязвимостта си от предишната нощ. Но не стана така.

— Ще вечеряме след два часа. Искам да ми правите компания. — Отново бе в едно от повелителните си настроения.

Тя бе негова служителка, не подчинена. А и също не приемаше заповеди от никого.

— Аз искам да продължа работата си. — Тя погледна към него, както се издигаше застрашително над нея. — Вижте, Никоу, прав бяхте за пътуването до града днес. Хареса ми, че се срещнах с някои хора и всички те бяха готови да ми помогнат. — Освен Едуард, помисли си тя. — Но вие ме наехте за работа с прекалено кратък срок. Трябва да наваксам изгубеното време.

Дълбокият му строг глас можеше да замрази водата в рова.

— Ще изпратя Мейбъл с един поднос. — Той напусна залата и остави Пейдж с някакво празно усещане отвътре. Може би тя трябваше да прекара с него още няколко минути. Щеше да се зарадва на една разходка из замъка… Не! Ставаше смешна.

Работи до късно, свърши първата кутия и се зарови във втората. Благодареше на Бога за легендите, които все още не бе научила. Съмняваше се, че ще може за по-малко от две седмици да състави достоверна история на Даргентия. Народните приказки не бяха специалността й. Тя бе историчка. Разчиташе на достоверни факти, а не на красиви измислици.

Пейдж се умори. Знаеше, че по-добре щеше да се съсредоточи върху разследването си, ако започнеше бодра на следващата сутрин.

Тя не отиде право в леглото, а се отби в кухнята. Там отчупи малко хляб.

Искаше й се да отпочине на някое спокойно място, където нямаше никой. Не в спалнята си, където Милисънт всеки момент можеше да се появи. Искаше да се разходи до рова.

Може би искаше също така да бъде и до Никоу.

Той отново можеше да бъде там. Сигурно ходеше там всяка нощ.

Добре, тя не възнамеряваше отново да му се натрапва. Ако той беше там, просто щеше да го попита дали няма нещо против нейното присъствие. Той не се притесняваше да й казва какво да прави. Ако пожелаеше тя да си върви, щеше да го направи.

А и тя самата щеше да се оттегли, ако се почувстваше неудобно в негово присъствие. Но той дори не бе намекнал, че искаше да я целуне отново миналата нощ. Тя беше в безопасност.

Защо това не я караше да се чувства добре?

С няколко филии италиански хляб в ръце тя излезе от кухнята и пое по пътеката. Нощта бе по-хладна, отколкото предишната вечер. Но тя не се нуждаеше от топлина; имаше нужда от спокойствие. Все пак тениската й едва ли я предпазваше от студа. Тя достигна до вратата в крепостната стена и се промъкна през нея.

Никой не седеше на пейката. Единственото забележимо движение идваше отрова, където водата потреперваше от лекия бриз.

Пейдж си отдъхна с облекчение. Беше сама.

Както си седеше на студената каменна пейка пред статуята на лебед, тя потрепери. Можеше да се върне в замъка, където беше топло… но все още не.

Светлината, която идваше от замъка, бе неясна. Сърпът на луната хвърляше блед, треперещ лъч върху водата. За момент Пейдж се учуди дали не бе дошла твърде късно.

— Тук съм — извика тя.

Вдясно чу плясък и крякане. Сякаш я бяха разбрали. Появи се майката гъска, следвана от малките си гъсета и два гъсока. Пейдж се засмя.

— Насам — извика им тя и започна да им хвърля парчета хляб, като внимаваше да не се скупчват към нея и пазеше пръстите си настрана.

Изведнъж чу стъпки. Замръзна на мястото си. Нямаше нужда сърцето й да се разтуптява така яростно бързо. Може бе дълбоко в себе си се бе надявала да види Никоу, но той не можеше единствен да знае за това съвършено спокойно убежище. Може би това бе Алфред, или Шарлот, или Руди. Може би даже противният Едуард.

Но не беше никой от тях. Тя не бе сигурна по какво познаваше — може би от стройната походка. Но беше сигурна. Това бе Никоу.

Беше вече достатъчно сигурна, когато се обърна и той стоеше в сянката на отворената врата.

Никоу бе наблюдавал Пейдж в продължение само на минута, преди тя да се обърне. През това време бе чул как тя зовеше гъските, слушаше мелодичния й смях, когато те шумно се разкряскваха и боричкаха, наблюдаваше плавните й движения, когато хвърляше хляб във водата.

Тъмната коса се спускаше по слабите й рамене. Тя бе съчетание от грациозни, подвижни сенки на неясната светлина, които превръщаха всичко в сиво и черно и смекчаваха впечатлението от работните й дрехи и грозните очила.

Той не бе излизал тук всяка нощ, преди Пейдж Конър да пристигне. Сега да храни водните птици му изглеждаше най-естественото нещо на света. Тя очакваше това от него.

Не бе възнамерявал да излива мъката си пред нея предишната вечер, но с нея се говореше толкова лесно. Тя, изглежда, се интересуваше от болката му — а и от нещо повече. Бе му предложила решение, което би могло да се окаже ефективно, макар и с леки изменения.

Сега той седна до нея на пейката.

— Здравейте — каза меко той.

— Здрасти — прошепна тя.

Гласът й му носеше наслада, съчетана с някаква неувереност. Неговото присъствие смущаваше ли я? Той със сигурност се смущаваше от нейното.

— Донесох ви още хляб. — Той й показа хартиената салфетка в дясната си ръка. В нея имаше няколко кифлички от вечерята.

— Откъде узнахте, че ще бъда тук?

Той се усмихна.

— Така си пожелах.

Тя бързо отмести поглед.

— Не виждам лебедите тази вечер.

— Ще дойдат. — Той й подаде хляба. Пръстите им се докоснаха, докато тя го поемаше, и това леко докосване го развълнува. Той се приближи до нея на пейката. Седалката бе твърда и студена, но нейната близост го стопли. Той спря, когато лактите им се докоснаха.

Тя се напрегна, но не се отдръпна, въпреки че трябваше. Нима и тя бе докосната от пламъка вътре в него, който го караше да желае нещо повече от това леко докосване?

Прииска му се да се потопи в този пожар. Но за да може да стори това, той първо трябваше да го разпали още повече. Завъртя се, взе хляба от ръцете й и го остави на пейката.

— Но вие сте прав — запротестира тя. — Лебедите идват.

— Ще почакат. — Нощта стана още по-хладна, когато бризът връхлетя върху тях. Той видя как зърната й настръхнаха под тениската. А можеше ли тяхното напълване да бе реакция от топлите му ръце, които сега разтриваха лактите й? Погледът й проследи неговия. С лек вик на смущение тя се опита да се отдръпне.

Той не я пусна. Привлече я по-близо до себе си, като я държеше непохватно на каменната пейка, тъй като тя остана скована. Но напрежението й изчезна, когато пръстите му започнаха да галят хладната й буза. Той докосна края на устните й. Тя се отпусна към него и отвори устни, а той сведе глава и потърка устни в нейните.

Ръцете му продължиха да я милват по-надолу. Най-накрая сграбчиха задните й части и той я привлече по-близо до себе си.

Държеше се непристойно. Беше принц, а времето на правото на първа брачна нощ отдавна беше отминало. Той не можеше да предложи на тази жена нищо повече от работата, която скоро щеше да приключи.

Обаче бе и мъж, който се почувства пленен от присъствието на Пейдж Конър. То бе почти вълшебно, ако въобще вярваше във вълшебства. Което обаче не беше така. Но той наистина повярва в своето желание…

— Пейдж — прошепна срещу устните й. Устните й се раздвижиха, когато тя отвърна:

— Никоу, аз…

Той я накара да замълчи, като я целуна още по-силно. Овлажняваше я с езика си, изследваше вътрешността на устата й, сякаш той бе един от далечните си прадеди, който бе открил ново кралство.

Тя докосна брадата му с пръсти и въздъхна. Звукът го окуражи да продължи още по-навътре. Ръката му се раздвижи нагоре-надолу, за да хване най-накрая една твърда, заоблена гърда. Палецът му галеше и без това вече настръхналото зърно, което втвърди още повече.

Устните му се откъснаха от нейните и оставиха следа от горещи целувки надолу по бузата й, по извития й врат, през мекия плат на тениската й.

Тя се отдръпна назад. Дишаше учестено. Вдигна поглед към него. Кехлибарените й очи зад черните рамки на очилата бяха единственият цвят в сивотата на мъжделивата светлина.

— Съжалявам, Никоу. Вие не трябва… Аз не мога… — Тя се изскубна от прегръдката му, после се изправи на крака и избяга към отворената врата.

Като тичаше безразсъдно по едва осветената пътека, Пейдж не обръщаше внимание на студения, пролетен бриз, който я караше да трепери.

Или губеше горещия допир на Никоу, който се превръщаше в лед?

Не бе искала да избяга. Отчаяно искаше да остане с Никоу. Да сподели тези невероятни целувки. Да чувства ръцете му върху тялото си, да позволи меката му брада да я гъделичка по брадичката, да вкуси от изгарящите му устни.

Но чувството й за самосъхранение бе надделяло.

Как се осмеляваше да я дразни с това свое бягство отпреди няколко нощи, да я кара да се чувства желана, когато тя напълно знаеше, че не бе така?

За него това бе само игра.

За нея това бе една страстна, невероятна действителност.

Пейдж отвори външната врата на замъка, която едва доловимо изскърца.

Наостри уши при зловещата тишина на празната кухня. Почти се надяваше да чуе Никоу. Да я сграбчи, да я завърти в прегръдките си, да я целуне, докато не забравеше защо не биваше да бъде близо до него.

Нищо не чу.

Трябваше да се почувства облекчена. Но вместо това бе разочарована. Ядосана. Защо отново я бе целунал?

Тя забърза през кухнята, а после надолу по червената пътека на първия каменен коридор.

Сама в стаята си, тя заключи вратата. Само ако можеше да заключи и чувствата си извън себе си.

Като седна на леглото, затвори очи и се опита да поддържа гнева си. Вместо това си припомни всеки миг от появата на Никоу при вратата до нейното бягство: стегнатото му, разгорещено тяло, ръцете му, неговите устни…

Да върви по дяволите! И тя също. И Милисънт. И даже брат й Джо. Ето къде беше: сред една модерна, вълшебна приказка, която никога не можеше да се сбъдне.

Тя мразеше вълшебните приказки.

В действителността простата, обикновена героиня, която се бе влюбила в красив принц, щеше да си остане проста, обикновена… и пренебрегната.