Кристалната пантофка

Глава седма

— Та това е смешно! — удиви се Никоу. Как можеше тази странна млада жена да си помисли, че той щеше да се съгласи група чужденци да изберат булката му?

Досега тя се бе държала почтително към него и положението му. Всъщност на моменти бе изглеждала очарователно срамежлива, когато не бе сигурна как да се отнася към кралската особа.

Или и това бе просто част от играта й? Нима бе нов номер от опита на американката да сложи ръка на принца? Можеше просто да си представи как тя организираше да покани хиляди свои приятели на бала, за да гласуват за нея и тя да му стане съпруга. Обикновена жена до мозъка на костите си, за да изпълни предсказанията на легендата.

Той обаче се съмняваше, че тихата Пейдж Конър имаше достатъчно приятели, за да запълнят хотелите за един месец.

Имаше нещо около нея, което можеше да го накара да възприеме идеята, че тя се опитваше да се домогне до него, като нещо почти приятно. Ако тя, разбира се, бе родена принцеса, която можеше да напълни съкровищницата на държавата с пари и хотелите й — с туристи.

Тя бе показала желанието си да му помогне, да облекчи товара му на народен водач.

Добре, със сигурност беше я осенила една абсурдна идея. Туристите да изберат булката му, как пък не:

Но колкото повече той се противопоставяше, толкова повече тя го увещаваше.

— Размислете, Никоу — каза тя. — Това ще привлече туристите. Може би дори ще промени живота ви.

— Никога! — Той почувства такъв гняв, че можеше да я хвърли в рова. Вместо това застана на ръба му, като едва не падна в него. Гъските изкрякаха и се разпръснаха, за да му сторят път. Трябваше да се върне в замъка, но нещо вътре в него му казваше, че може би беше права.

Не изглеждаше уплашена от гнева му. Малко по-встрани от него тя опъна полата под себе си и седна на тревистия бряг с крака, отпуснати в рова. Като ги протегна напред, тя потопи пръсти във водата.

Нейното хладнокръвие го разяри още повече.

— Как ще се почувствате вие — попита той, — ако някой ви предложеше да се омъжите по приумица на някой…

Тя му хвърли поглед, изпълнен с недоумение — и болка. Той имаше неясното усещане, че не за пръв път са й правили такова предложение.

Но кой можеше да се опита да се ожени за Пейдж Конър срещу волята й?

Тя се надигна бавно и каза с пресеклив глас:

— Вие сте напълно прав, Никоу. Нямам право даже да го споменавам.

Противоположно на очакванията му, сега той не искаше да изостави идеята. Пейдж вървеше по пътеката към крепостната стена и той се забърза, като я настигна близо до порутената статуя на лебед. Той я прегърна през рамото и така я накара да се обърне и да го погледне с тези чудни кехлибарени очи под отвратителните й очила. Усмихна й се:

— Нека да обсъдим възможностите.

По обратния път за замъка и двамата даваха идеи. Той се стараеше да се съсредоточи върху думите й, за да не си мисли за очарователното й, меко тяло, притиснато близо до неговото. Стъпките им автоматично се изравниха, така че хълбоците им се поклащаха в унисон; подхождаха си много добре. Вдъхна свежия й аромат на бебешка пудра. Спомни си как лежеше върху нея на летището и какво бе почувствал под себе си.

Но това бе безразсъдно. Бе достигнал до подобна идея за състезание. Беше смайващо проста и все пак учудващо изкусителна. Тълпи от туристи със сигурност щяха да прииждат.

— Ще използваме вашата брошура, за да разкрием съществуването на безбройните легенди на Даргентия, включително и тази за липсващите скъпоценности на короната. Хората обичат загадките. После ще ги привлечем тук да ми помогнат да избера моята булка чрез рисунка.

— Какво?

Тя се спря на пътечката, потънала в храсти, и той се засмя на изненадата й.

— Много е просто. Всеки посетител на бала и Даргентия ще разполага с един глас, ако остане повече от месец, въпреки че аз сам ще избера победителката. Но имената на всички онези, които гласуват за принцесата, която аз наистина ще си избера за булка, ще бъдат записани на една рисунка. Победител ще бъди този, чието име се изтегли произволно. Той ще се върне тук за сватбата, всички разходи ще му бъдат заплатени и ще участва в сватбеното тържество.

— Тогава ще изберете принцесата, която искате — каза Пейдж, — но всички, които се съгласят с вас, ще имат шанса да бъдат възнаградени за своя добър вкус. Като при лотарията. Обичам такива неща! — Вълнението проблесна в очите й, които отразяваха светлината от горния прозорец на замъка.

Някъде вътре в него думата любов затрептя за момент. Какво ли щеше да е чувството един ден тя да я използваше за него? Какво ли щеше да е усещането, ако някой ден той самият я използваше за нея?

Глупости! Със своята идея за рисунката той бе изключил всякаква мисъл, че тя би могла да се домогне до него на собствения му бал. А и състезанието със сигурност щеше да привлече туристи в Даргентия.

Влязоха в замъка през вратата на кухнята. Той се смая на колебанието на Пейдж, когато достигнаха оскъдно осветения коридор.

— Оттук — каза той, като посочи надясно.

— Зная — прошепна тя. А после каза още по-тихо: — Лека нощ, Никоу.

— Благодаря, Пейдж — каза той, — че се опитахте да ми помогнете.

Пейдж изтича през коридора. Чувствата и се блъскаха в нея, сякаш се намираха в перална машина.

Никоу се бе объркал да стори нещо против волята си като това, че се бе съгласил друг да избере булката му. Знаеше колко ужасно се чувстваше той.

Но какво щеше да стане, ако той узнаеше, че цялата идея за бала бе резултат от намесата на Милисънт?

Разбира се, че тя можеше и да греши. Пейдж се молеше идеята за бала да бе просто едно съвпадение с хрумването на Никоу.

Но баловете със сигурност са традиционно средство на феите.

В библиотеката по-рано в този ден Никоу й бе дал ясно да разбере какво мислеше за свръхестествените сили.

Може би тя трябваше да го накара да забрави бала, преди той да осъзнаеше, че му е подготвена клопка от фея.

Тя стигна вратата на спалнята си. Друга неприятна мисъл да се загнезди в съзнанието й. Милисънт.

Но след историята с молците от сутринта Милисънт все още се криеше. Пейдж си помисли дали да не я извика; искаше й се добре да се скара на палавата фея.

Глупаво бе да се опитваш да се скараш на някой, който дори не беше там. Тя се отказа от идеята.

Искаше само да можеше така лесно да се откаже да мисли за Никоу.

Седна в края на балдахиновото легло. В огледалото над бюрото видя отражението на една жена с очила и права, тъмна коса. Беше невзрачна. Обикновена. Просто никоя.

Но жена, на която принцът се бе доверил! И не само някакъв принц, а Никоу. Отражението й се усмихна, защото тя поне за миг се почувства по-особена.

Тази нощ навън при рова той не се бе опитал да я целуне. Радваше се, че беше така.

А дали?

Той й бе разкрил проблемите си, а после се противопостави на предложените от нея разрешения. Брат й бе вършил същото стотици пъти. По-добре да си мислеше за Никоу като за брат, отколкото да си представяше, че той изпитваше някакъв интерес…

Брат й! О, боже, тя почти бе забравила, че трябваше да се обади на Джо. Погледна колко е часът. За щастие, във Вашингтон бе с шест часа назад. Там щеше да е привечер. Можеше и да успее да се свърже с него.

Както й бе казал Никоу, телефонната система на Даргентия бе модерна, въпреки че вътрешната система на замъка бе объркваща. Преди това никога не бе поръчвала международен разговор. Повече от разговорите й, докато водеше преговори за тази работа, бяха с американски дипломати в Щатите, последвани от потвърдително писмо от принца. Въпреки първите си два неуспешни опита, най-накрая успя да се свърже — само за да чуе телефонния секретар на Джо. Остави съобщение с молба да й се обади колкото бе възможно по-скоро. Това, че той не си бе вкъщи, бе добре, защото следващият разговор щеше да бъде за негова сметка.

Когато си легна в гравираното балдахиново легло, тя погледна към сводестия таван на стаята. Кой ли мит пресъздаваше сцената с тъжната горска нимфа, която с копнеж наблюдаваше един красив младеж? Тя не се занимаваше с гръцка история. Преглътна с мъка и отмести погледа си. Представи си как се чувстваше тази пренебрегната нимфа.

Спа добре тази нощ, но бе разбудена рано на другата сутрин от звъненето на телефона.

— Ало? — Тя се опита да прозвучи колкото бе възможно по-свежо.

— Пейдж. Аз съм.

Джо! Тя се изправи и хвана слушалката с две ръце, сякаш беше брат й.

— Здрасти. Не се ли обаждаш твърде късно? — Можеше да си го представи в апартамента си във Вашингтон, висок и слаб, приличащ твърде много на техния красив татко. За щастие, неговата личност представляваше един отделен свят; той бе добър брат.

— Бях на дипломатическа среща, която продължи през цялата нощ. Помислих си, че е по-добре да ти се обадя рано, за да те хвана. Как вървят нещата при тебе? Благополучно ли пристигна в Даргентия? Каква е работата ти? А страната?

Пейдж се разсмя.

— Задръж малко! Да видим: пристигнах в Даргентия без проблеми. Страната е красива, всичко е наред. Обадих се заради моята работа. — Тя му обясни за нуждата си от модем и определени програми, за да може да се свърже с Европейската университетска мрежа, която да й предостави достъп до Интернет. — Принц Никоу иска от мен да намеря достатъчно информация за рекламната брошура на бал, който ще се състои след няколко седмици. Ще се спра предимно на народните легенди, но ми е необходим и достъп до всички източници на информация колкото се може по-скоро.

— Принц, който организира бал. Звучи познато. Да не би да говоря с Пепеляшка?

Пейдж се засмя.

— Принцът вече ме срещна, но не ме подгони със стъклена пантофка. Аз съм просто негова служителка.

— Много лошо.

— Въобще не е лошо — каза Пейдж. — Живея в замък, макар и за съвсем кратко време. — Тя се поколеба. — Чул ли си мама и татко?

— Разбира се. Все още говорят за новата ти работа.

— Мога да си представя какво казват.

— Сега, Пейдж…

Тя не обърна внимание на болката. Достатъчно лошо бе, че не се бе научила да привлича вниманието на своите привлекателни родители… Баща й бе рекламен директор, а майка й — телевизионна говорителка. И двамата бяха красиви. И двамата бяха сторили всичко по силите си да я разкрасят — и нея, и личността й, докато растеше: скъпи дрехи, училище за манекени, уроци по актьорско майсторство, контактни лещи. Но всичко се оказа напразно.

Джо и тя говориха още няколко минути и той обеща да й изпрати необходимите програми колкото бе възможно по-скоро.

— Благодаря ти, Джо.

— Пази се, Пепеляшке.

Тя се засмя пряко волята си. Когато той затвори, все още държеше слушалката до ухото си. Не искаше да прекъсва връзката. Скъпият Джо; липсваше й.

Когато започна да усеща мириса на люляци, тя тресна слушалката.

— Е, добре, Милисънт, къде си?

Един стълб светлина започна да проблясва близо до прозореца. След миг Милисънт се появи.

Тя стоеше изправена с ръце, скръстени пред себе си. Изглеждаше смирена като ангелче въпреки вишневочервения си потник, на който бе изобразена една ухилена летяща фея с две крила и вълшебна пръчица. Надписът върху нея гласеше: КОГО ЩЕ ИЗВИКАШ? ПРИЯТЕЛЧЕТАТА СТРАШИЛИЩА! Тъжните й очи светнаха, когато се спряха върху Пейдж, а обичайната й усмивка се разля още повече.

— Здрасти, скъпа — каза тя.

Голяма част от гнева на Пейдж от предишния ден бе отминала. Това отново я ядоса. Знаеше, че Милисънт я бе избягвала толкова усърдно с надеждата Пейдж да забрави пакостливата лудория на своята фея.

— Не съм забравила, Милисънт — предупреди я Пейдж.

— Никога не съм си и помисляла, че ще забравиш, скъпа. Нали пушекът ми бе просто великолепен? И начинът, по който се превърна в пеперуди… Господи, просто трябваше да се върна у дома и да покажа това на приятелите си. Въпреки че — добави тя замислено, — когато опитах това там, пушекът ми просъска и се превърна в слузести гъсеници. А приятелката ми Гленда се ужасява от пълзящи гадинки. Тя не престана да пищи. Но мисля, че ти ми действаш положително, Елеонора.

Пейдж въздъхна. Точно както бе изпитала съчувствие към принца заради меланхолията му, така и сега почувства съжаление към Милисънт.

— Номерът ти бе чудесен.

— Наистина ли смяташ така? — Тя започна да размахва малките си сбръчкани ръце, докато пръстите й не започнаха да пропускат струйки дим.

Пейдж я наблюдаваше изумена — но само за момент.

— Но, Милисънт, все пак вчера не трябваше да вършиш своите магии. Не бях сама.

— Точно за това, Елеонора. Ти даже каза на принца, че за него е важно да има широки възгледи. Ако той няма такива, ти няма да станеш принцеса.

— Не искам да ставам принцеса, Милисънт. Искам само…

Но Милисънт вече изчезваше заедно с пушека от пръстите й. Треперещият й гласец отекна от стените.

— И ти също трябва да имаш широки възгледи, скъпа.

Широки възгледи, си мислеше Пейдж, докато се обличаше в джинси и тениска. Колко широки трябваше да бъдат? За бога, тя продължаваше да вижда феи!

Спусна се по стълбите колкото можеше по-бързо.

— Добро утро — каза Пейдж, когато влезе в трапезарията. Ароматът на канела и бекон изпълваше въздуха.

Шарлот и Руди не се бяха присъединили за закуска.

Едуард, Алфред и Никоу се изправиха. Никоу носеше същите дрехи, както когато за пръв път го бе видяла: свободна бяла риза, която разкриваше косматите му мускулести гърди, тесни панталони и ботуши. Изглеждаше дяволски красив и тя се учуди как човек с неговата царствена външност можеше да бъде взет за шофьор.

Като срещна погледа му, Пейдж се замисли как да се държи към него през този ден. Освен ако той не кажеше нещо, тя нямаше да спомене нищо от това, което той й бе доверил миналата нощ. Тя просто му се усмихна и сведе глава.

Алфред изглеждаше както винаги в тъмносинята си, плетена жилетка, спусната над бялата му риза.

— Добро утро, госпожице Конър — поздрави я той.

Прошареният Едуард изглеждаше безупречно в черния си, делови костюм, а Сюзън носеше зелена, тясна рокля без колан, която покриваше всички привлекателни части на тялото й и все пак бе твърде неприлична. Или може би Пейдж намираше роклята още по-зелена, тъй като ревнуваше. Жената, елегантна, с бадемови очи и пищни форми, бе смайващо красива.

Единствената утеха на Пейдж бе, че Сюзън трябваше да преглътне горчивия хап; агентката по пътешествия скоро щеше да загуби Никоу заради една царствена, макар все още непозната, булка. Малка утеха. Тази мисъл не повдигаше настроението на Пейдж.

— Надявам се, че спахте добре миналата нощ, Пейдж — каза Никоу. Да, по-добре отколкото през първата й нощ в замъка. Тъкмо щеше да му каже това, когато той изрече: — Аз със сигурност спах добре. — В погледа му към нея имаше такава признателност и топлота, че тя цялата се изчерви.

Понеже не искаше да види изражението на Сюзън.

Пейдж се обърна и взе една чиния от шкафа. Чудеше се как ли щеше да се почувства Сюзън, ако знаеше, че Никоу се канеше да разиграе избора си на булка на лотария. С усмивка тя сложи в чинията си омлет и кифла.

Едуард се бе върнал на мястото си и се хранеше с очевиден апетит. Никоу и Алфред бяха останали прави. Никоу настани Пейдж на един висок старинен стол, което накара Пейдж да се усмихне към пода пряко волята си. Тя просто трябваше да привикне към тази учтивост.

Като седна до нея, Никоу каза:

— Ще ходя до града около единадесет часа днес. Вие трябва да ме придружите.

Тя се зарадва. Почувства, че краката й се подгъват, когато заби пети в пода.

— Съжалявам, Никоу. Първо искам да сортирам всички онези кутии. Нямам време.

С периферното си зрение тя забеляза шокирания поглед на Алфред. Очевидно той бе свикнал всички да се подчиняват на любимия му господар.

Никоу прехапа чувствените си устни.

— Трябва да дойдете.

Разговорът с обикновените хора за Даргентия имаше жизненоважно значение за нейните планове, но той първо трябваше да я попита за нейното мнение. Така тя щеше да си спести спора за нещо, което имаше значение.

След кратък разговор Никоу отпи последната глътка от кафето си.

— Пейдж, ще ви очаквам на парадния вход в единадесет.

Той се сбогува и напусна стаята, последван набързо от Алфред и Сюзън.

— О, Никоу, има нещо, което забравих да ви кажа — каза Сюзън.

Пейдж остана сама с Едуард. Той все още изглеждаше безупречно. Дори не бе разхлабил вратовръзката си, за да се нахрани. Искаше й се да му се подиграе за нещо отвратително — някоя дума или закуската му, нямаше значение. Вместо това тя сподави отмъстителните си помисли и попита:

— Не вярвам, че можете да споделите нещо интересно за историята на Даргентия?

Той изсумтя и я погледна лукаво под посребрените си вежди.

— Историята на Даргентия ли? Важно е само бъдещето на Даргентия. А аз възнамерявам да се погрижа за това.

Както Пейдж добре знаеше, той наистина го мислеше. Но щеше да падне на гладкото си надуто лице, ако оставеха на нея да определи бъдещето. Тя набързо изпи кафето си и забърза към библиотеката.

Пейдж въодушевено се зарови в първата кутия, но не можа да я прегледа изцяло заради очакваното прекъсване. В десет и тридесет тя се втурна в стаята си да се измие и преоблече в пола, прасковеночервена блуза и обувки с ниски токове. Като се взираше в огледалото на банята, тя среса правата си тъмна коса. Няколко кичура докоснаха върховете на очилата й и на нея й се прииска да се бе подстригала, преди да напусне родината.

Принцът, все още в привлекателните си провинциални дрехи, чакаше точно в единадесет часа пред парадния вход. Този път караше малък „Фиат“. Той заобиколи колата и й отвори вратата, като я изгледа от главата до петите с одобрение.

— Не сте с джинси?

— Ще ги обуя по-късно, когато се върна към работата си.

— Скъпа ми Пейдж, само работа и никакви забавления ще ви превърнат в скучно момиче. — Тъмните му очи заблестяха от вълнение; нетърпящият му възражение вид от сутринта бе изчезнал и тя се опита да му отвърне с усмивка.

Не успя.

— И без това вече съм скучна. А само усилената работа ще ми помогне да спазя вашия срок.

— Искате да ви направя комплимент ли? Е, добре. Вие, прекрасна Пейдж, никога не можете да бъдете скучна.

Тя не отвърна нищо. Той просто се държеше любезно.

Денят бе по-слънчев, отколкото предишния, и светлината проблясваше по забързаната река. Надолу по течението й плаваше шлеп, натоварен с въглища.

— Какво мислите за разходка по реката, за да привлечете туристите? — попита Пейдж. — Може би едно вечерно пътешествие с местния оркестър?

— Великолепно! — Пейдж се зарадва на похвалата му. — Ще накарам Сюзън веднага да се заеме с това.

Паркираха близо до площада със статуята на Никълас Първи и продължиха пеша. Наблизо знамето на Даргентия плющеше от един пилон. Пейдж ускори ход, за да не изостава от забързаната крачка на Никоу. Изведнъж цяла тълпа хора ги заобиколи и това забави крачката им. Жените в града, изглежда, обичаха полите на цветя и дантелените блузи, а ризите на мъжете бяха с ярки, наситени цветове. Пейдж отново не успя да разбере повече от няколко бързо изречени френски думи на по-гърления даргентийски диалект — но измежду тях се повтаряха бал и танци. Говореше се за бала на принца.

При все че повече от хората изглеждаха силно привързани към своя монарх, виждаше се, че бяха загрижени, защото поклащаха глави и разменяха бързи погледи помежду си.

Двама мъже в работни облекла си проправиха път през тълпата. Те привлякоха вниманието на Никоу; Пейдж разбра, че работеха за възстановяването на единствения универсален магазин в града и се нуждаеха от указанията на Никоу за климатичната система.

— Трябва да отида с тях — каза той на Пейдж. — Ще дойдете ли?

Разбира се, че щеше да дойде. Тя бе забелязала постройката, когато преминаваха през града — много стара, с каменни стъпала, цялата изпълнена със следи от историята. Беше само на няколко преки от площада, така че те се отправиха към нея пеша.

Изправена отвън на топлия пролетен ветрец, Пейдж се питаше какво биха й казали за историята на даргентийската столица фантастичните, готически фигури на водоливника с втренчените си, грозни лица, ако можеха да говорят. Тя не се интересуваше особено от климатици, така че когато влязоха вътре, пожела да говори с управителя на магазина.

Той се казваше мосю Полон и изглеждаше като свети Клаус без брада — нисък, закръглен, с червено лице и кичури побеляла коса зад ушите. Ризата му с копчета тик-так беше яркозелена. Носеше и хлабаво завързано шалче около врата си.

— Не, мадмоазел — отвърна й той, — съжалявам, но не зная нищо за историята на Le Grand Magasin — това точно, но прозаично име на магазина означава „големият магазин“ — преди да започна да работя тук, а аз съм тук само от около trente — тридесет — години. O, mais ma mere — моята майка — може би мадмоазел ще поиска един ден да я посети, за да научи какво знае тя за историята на Даргентия?

Мосю Полон бе навярно на около шестдесет години и Пейдж си помисли, че майка му трябваше да е с близо двадесет години по-възрастна от него.

— С радост ще я посетя. Някой от вас двамата знае ли нещо за народните легенди?

Кръглото му лице блесна въодушевено.

— А, да, мадмоазел. Малцина са тези, които знаят повече по въпроса от моята maman.

След като покани Пейдж на чай в украсения ресторант на първия етаж на магазина, мосю Полон тържествено представи няколко души от персонала си, които също бяха в напреднала възраст. Обаче бабата на един от тях все още бе жива.

— О, да, мадмоазел — каза слаба жена с тъмна рокля от креп, която бе почти толкова намачкана, колкото бе сбръчкано и лицето й. — Ma grand mere е много жизнена и говори толкова много, че човек би си помислил, че никога няма да спре. А и легендите, които ни разказва за Даргентия — о, боже, в тях има даже рицари и дракони, които обикалят около нашия чудесен замък.

— Това е фантастично! — Пейдж си уреди среща с всеки един от тях, който можеше да й разкаже нещо — истинско или митично — за историята на Даргентия. Все още се дразнеше от това, че Никоу така твърдо й бе наредил да остави кутиите и да го придружи в града, но сега осъзна, че той бе прав. Тя трябваше да подготви рекламна брошура — базирана на местните легенди, — а как по-добре щеше да стори това бързо, ако не изслушаше приказките на даргентийските жители?

Колко забавен ставаше този проект!

А и колко прочувствен също! Някак си тя трябваше да стори всичко възможно, за да помогне на принца да спечели своите туристи и булката си, да осигури запазването на трона си.

Докато се занимаваше с това, тя щеше даже да потърси изчезналите скъпоценности.

Мосю Полон донесе на Пейдж в чудесна порцеланова чаша прекрасен билков чай с дъх на канела, карамфил и други сладки и тръпчиви аромати, които тя не можа да разпознае. Когато цялата свита от служители на управителя си отиде, Пейдж вдигна чашата и с възхищение разгледа рисунките на рози върху нея. Наля си още чай в подходящата чаша, като внимаваше да не разлее и капчица върху изгладената бяла покривка.

Тя продължи да разглежда сводестата врата и стените на ресторанта с необикновен светложълтеникав цвят. Залата започна да се изпълва с посетители и Пейдж се почувства виновна за това, че заемаше цяла маса, без да яде. Тя тъкмо бе помолила за менюто, когато Никоу пристигна.

— О, значи тук сте били — каза той.

— Как е климатичната инсталация? — попита го тя, докато той сядаше.

— Безкрайно упорита като пословична жена. — Тъмните му очи просветнаха и той, изглежда, се бореше със себе си да не се разсмее. Отново й се подиграваше. Въпреки първоначалното си раздразнение, това й бе приятно; предпочиташе шеговитото му настроение пред надменното му поведение на принц.

По препоръка на Никоу и двамата поръчаха говежди бульон, гарнитура от известни местни сирена и хляб.

Той бъбреше за реконструкцията.

— Всички работят заедно. Наоколо цари такова другарско чувство; просто е чудесно. Те в действителност не се нуждаят от моите съвети за подробности като климатика, но ми харесва, че ме правят съпричастен към всичко това.

Приятелското отношение между Пейдж и Никоу също нарасна, или поне така се струваше на Пейдж. Тя му разказа за хората, които бе срещнала, и за легендите, които се надяваше да чуе от тях.

Но въпросът, който искаше да му зададе от закуската насам, най-накрая бе засегнат.

— Никоу, защо приемате Едуард да живее в замъка, след като не го харесвате?

Изражението му помръкна точно когато сервираха супата. Той погледна към гъстата червена смес и започна да яде.

— Съжалявам. Това не е моя работа. — Пейдж опита от своята супа. Беше силна и пикантна.

— Не. След онова, което ви разказах миналата нощ, трябва да знаете всичко. — Той замълча. Огледа се наоколо, сякаш да се увери, че никой нямаше да ги чуе. Дългата му коса се заплете в яката на провинциалната му блуза. Въпреки че другите посетители често поглеждаха към него и му се усмихваха, шумът в залата бе достатъчно висок, за да заглуши разговорът им. — Самият Едуард е част от своята сделка. Разбирате ли, той е отраснал тук и е станал много печеливш френски бизнесмен. Той бе против освобождаването на Даргентия и говореше много за това.

Пейдж не можеше и да бъде по-шокирана от поведението на човек, когото и без това вече смяташе за аморален.

— Но той е член на вашето семейство, нали?

Смехът му бе горчив.

— По линия на съпругата. А той също притежава влияние. Трябваше да обещая, че той може да прекарва колкото време иска в замъка, като прави впечатление на хората, че вече е спечелил моето доверие, докато аз не покажа дали мога или не да посрещна своите задължения към него.

— Разбирам. — Пейдж се умълча, а после изтърси: — Тогава вие трябва да разкажете истината на всички, след като му платите. Даже и да не успеете да намерите скъпоценностите, вие ще напълните хотелите. Даргентия ще се превърне в най-голямата туристическа атракция от откриването на Уолт Дисни.

Никоу я погледна отново. Блестящата усмивка, която разкриваше мрежа от бръчици около очите му и усмихнатите му устни, които тя толкова обичаше да гледа, я накараха да се почувства така, сякаш някой бе засилил осветлението на ресторанта с няколко хиляди волта.

— Въпреки това не като Евро Дисни, надявам се. — Пейдж знаеше, че Европейската версия не бе достигнала успеха на прототипа си. — Забравете за това!

Двамата се вгледаха един в друг за един безкрайно дълъг момент. Краката на Пейдж се подкосиха. О, небеса, даже хиленето на този мъж бе изпълнено с чувственост! Слава богу, че не я докосваше, особено по начина, по който я бе прегърнал преди няколко нощи.

— Никоу, скъпи, радвам се, че ви открих. — Гласът, който идваше над рамото на Пейдж, й се стори шокиращо познат.

Върната към действителността, тя отклони погледа си от Никоу, който се изправи.

— Колко хубаво, че ви срещам тук — каза той на Сюзън. Погледът му отново бе станал безизразен и Пейдж не можеше да прецени дали той се радваше, или се дразнеше да види стройната, сексапилна пътна агентка.

— Надявам се, че не прекъсвам нищо — изгука тя, докато той я настаняваше на стол до тях. Тя седна, като метна русата си коса, така че тя погали ръката на Никоу. Все още носеше тясната зелена рокля, която разкри голяма част от красивите й бедра. — Има няколко въпроса, които трябва да обсъдя с вас, скъпи Никоу. — Тя извади купчина с книжа от кожена чанта — кожа на акула, предположи Пейдж — и ги постави на масата пред принца, докато блюдата им пристигнеха.

Никоу поблагодари на сервитьорката, която им сервира, и събра всички книжа.

— Какво е всичко това? — попита той Сюзън.

— Подготвях си домашната работа. По-скоро, домашната работа на Даргентия. Тъй като вие се надявате, че туристите ще резервират стаи във вашите хотели, ще се нуждаете от подходящи жилища за една нощ за кралските особи, които ще пристигнат за бала… — Тя не можа да скрие презрението си, когато изговори тези последни няколко думи и Пейдж сподави усмивката си. — И така, поразпитах наоколо. Всички тези хора с достатъчно прилични домове желаят да помогнат на своя принц, почти всеки, който досега помолих…

— Чудесно!

— … въпреки че по-богатите и влиятелни хора са съгласни, че трябва да уважите мнението на обикновените хора. Трябва повече да зачитате нашите легенди и да забравите идеята за този злополучен бал.

— А вие трябва да забравите за вашето възражение — каза Никоу с толкова повелителен глас, че Сюзън замълча.

Тя се усмихна бързо и продължи:

— Дойдох тук с други идеи за забавленията на нашите царствени посетители. Обиколка на замъка, разбира се. Изискан турнир по крокет, може би. И тенис също.

— Пейдж предложи пътешествие по река Арджънт. Мисля, че това е добра идея както за кралските особи, така и за редовните туристи.

— Разбира се. — Сюзън погледна Пейдж с такова пренебрежение, сякаш бе проговорила хлебарка.

Пейдж не можа да остави това без отговор. Тя напъна мозъка си за друга блестяща идея.

— А какво ще кажете за състезание по готварство? Помолете гражданите на Даргентия да сготвят и продават най-хубавите местни ястия и накарайте посетителите да гласуват за тях. — „Още едно състезание с участие на публиката“ — помисли си Пейдж, като погледна Никоу.

Той схвана намека и се засмя.

— Великолепно!

— Но, Никоу… — Сюзън звучеше разтревожена и Пейдж я погледна. Красивото й лице скриваше гнева, който бушуваше в нея. Не се ли ядоса просто защото тя не се бе сетила за това? Или идеята не й харесваше?

Или мразеше Пейдж?

Това беше без значение, но Пейдж не искаше да си създава врагове даже и сред хората, които тя самата не харесваше.

— Обзалагам се, че Сюзън е изпълнена с много други идеи за привличане на туристите — каза тя с окуражителна усмивка към своята красива отмъстителка.

Вместо да успокои Сюзън, забележката я накара да погледне Пейдж с още по-голяма омраза. Пейдж бързо откри нещо много важно, което да изследва в центъра на чинията си със сирене.

Сюзън се обърна към принца.

— Никоу, скъпи, с всички тези чудесни идеи за туристически атракции едва ли се нуждаете от нещо толкова банално и детинско като този бал.

— Банален, детински и необходим — противопостави й се той. — Балът ще е кулминацията на туристическата програма. И ако срещна също подходящата принцеса на него… ами, още по-добре. Не е като да имаш малко черно тефтерче, пълно с имената им.

— Разбирам, Никоу. Едно детство, прекарано в Съединените щати… — тя процеди думите, сякаш бяха отровни, и хвърли обвинителен поглед към Пейдж, като очевидно считаше нея за виновна за всички беди, сполетели страната — няма да ви позволи да се срещнете с подходящите хора. Но сега сте си у дома. И легендата казва, че вие трябва да се ожените за обикновена жена.

— Даже и така да е, трябва да направя това. В името на Даргентия.

Пейдж го разбра. Целият свят щеше да разбере за бала на Никоу. Романтиците щяха да се втурнат да видят красивия принц, който щеше да ухажва принцесата, а после щеше да се ожени за нея. Тогава те щяха да похарчат много пари, за да дойдат тук с надеждата да зърнат щастливата двойка.

И ако Никоу оставяше разбити сърца… е, добре, нейното нямаше да бъде сред тях. Тя нямаше да позволи това. И тя не съчувстваше на Сюзън.

В мислите си Пейдж си представяше как Никоу танцува с красива принцеса, поглежда я с тези смолисточерни очи, казва й любовни думи с устните, които Пейдж намираше за толкова съвършени, толкова чувствени… по дяволите! Тя отпи от чая си, сякаш билките в него съдържаха нещо успокояващо. После си наля друга чаша от порцелановата каничка.

Скоро Никоу реши, че бе станало време да се връщат в замъка. За щастие, Сюзън имаше работа в града.

Докато вървяха към колата на Никоу, Пейдж забеляза Шарлот и Руди сред тълпа работници от другата страна на улицата. Групата, която ръкомахаше и говореше оживено, бе заобиколила скелето на двуетажна каменна сграда. И двамата роднини на Никоу носеха на главите си дебели шапки. Даже срамежливият Руди изглеждаше, сякаш си беше у дома.

Никоу вдигна ръката си в поздрав към тях, докато Руди им кимна срамежливо.

— Баща му работеше тук като строител — обясни Никоу с усмивка. — Детронираната кралска особа трябва също да работи, за да живее. Чичо Уензъл бе много добър в работата си. Той научи Руди на много неща. Сега хората го молят за съвет.

За момент се спряха до новите хотели на Никоу. Единият бе модерен и лъскав с фасада от бял хоросан и червени тухли; вторият бе в по-стар, европейски стил, от камък и дърво. И двата хотела бяха огромни. Луксозни. Пейдж се надяваше, че и двата щяха да се харесат на туристите. На много туристи.

Едуард стоеше в почти завършеното фоайе на втория хотел сред няколко строителни работници с каски на главата до скелето на стената, която се боядисваше в бяло. Работниците се смееха гръмогласно. Едуард просто се усмихваше лукаво. В тази сцена Пейдж усети нещо повече от мириса на незасъхнала боя.

— Какво прави той тук? — попита Пейдж с раздразнение.

— Без съмнение, следи за инвестициите си — отвърна сухо принцът.

Пътуването обратно до замъка бе приятно изживяване. Пейдж задаваше въпроси за Даргентия, за нейната очарователна столица, за блестящата като сребро река Арджънт, за предстоящия бал. По никакъв начин тя не възнамеряваше да се държи като Сюзън, сякаш балът я безпокоеше.

Но колкото повече опознаваше Никоу, толкова по-голямо влечение към него изпитваше. Но единственото бъдеще на това чувство бе да бъде наранено. Тук имаше много неща, които тя желаеше. Всички те включваха само история, но не и разбиване на сърцето й. Тя щеше да се стегне.

Когато пристигнаха до последния завой на пътя преди моста над рова, Никоу попита:

— Искате ли да ви разведа из замъка този следобед?

Пейдж се поколеба. Беше изкушена. Но тя реши да се пази.

— Може би по-късно. — Когато той спря пред замъка, тя изхвърча от колата с бързото — благодаря — а после изтича в стаята си да се преоблече.

Имаше нещо, което тя искаше да узнае. Заключи вратата след себе си и после се обърна.

— Милисънт!