Кръвни връзки

Глава 10

Телефонът ми иззвъня точно в този миг, спасявайки ме от мъчителната неувереност как да се оправя с Джил. Отговорих, без да си направя труд да проверя кой се обажда.

— Госпожице Мелбърн? Имам незабавна нужда от услугите ви.

— Госпожо? — попитах удивено. Най-малко очаквах да чуя възбудения глас на госпожа Теруилиджър. — Какво има?

— Трябва незабавно да ми донесете капучино с карамел от „Спенсърс“. Абсолютно невъзможно е да довърша превода на този документ, ако не го направите.

Имаше милион отговори, които можех да й дам, нито един от които особено учтив, така че прибягнах до изтъкване на очевидната логика.

— Не мисля, че ще мога — заявих.

— Ползвате се с известни привилегии да напускате кампуса, нали?

— Ами, да, госпожо, но вечерният час почти наближава. Не зная къде се намира „Спенсърс“, а и не мисля, че ще успея да се върна навреме.

— Глупости. Кой е шефът на общежитието ви? Онази Уедърс ли? Ще се обадя, за да ви издействам удължаване на вечерния час. Аз работя в един от кабинетите в библиотеката. Ще се срещнем там.

Въпреки личната ми слабост към кафето, да получа специално удължаване на училищния вечерен час ми се струваше прекалено за подобна услуга. Не обичах да престъпвам установените правила. От друга страна бях асистентка на госпожа Теруилиджър. Нима това не беше част от работата ми? Дълбоко вкоренените ми инстинкти на алхимик да изпълнявам заповеди взеха връх.

— Ами, госпожо, предполагам, че аз…

Тя затвори и аз се втренчих изумено в телефона.

— Трябва да вървя — казах на Джил. — Надявам се, че скоро ще се върна. Може би много скоро, защото ще се изненадам, ако тя не е забравила да се обади на госпожа Уедърс.

Съквартирантката ми не вдигна глава. Свих рамене и взех лаптопа си, в случай че госпожа Теруилиджър се сети да ми възложи още някаква работа.

В очакване на своята доза кофеин, паметта на моята преподавателка явно беше на ниво, защото когато слязох във фоайето, установих, че действително имам разрешение да закъснея. Госпожа Уедърс дори ме упъти как да стигна до „Спенсърс“, тъй като кафенето се намираше на няколко километра от училището. Взех капучиното, питайки се дали разходите ще ми бъдат възстановени, и купих чаша кафе и за себе си. Когато се върнах, служителят в библиотеката ме спря, като ме видя с напитките, но щом обясних, че изпълнявам поръчка, ми махна да влизам и ме упъти как да стигна до кабинетите в задната част на сградата. Очевидно пристрастеностите на госпожа Теруилиджър бяха добре познати.

Библиотеката беше доста оживена и много скоро разбрах защо. След определен час момичетата и момчетата не можеха да остават в общежитията на противоположния пол. Библиотеката беше отворена до късно, така че бе идеалното място за срещи. Мнозина бяха дошли тук просто да учат, включително Джулия и Кристин.

— Сидни! Насам! — извика ме Кристин шепнешком.

— Зарежи Теруилиджър — додаде Джулия.

Вдигнах чашата с кафе, докато минавах покрай тях.

— Шегувате ли се? Ако не си получи скоро дозата кофеин, няма да има отърване от нея. Ако мога, ще се върна.

Докато продължавах напред, видях малка група ученици, скупчили се около някого и чух познат и дразнещ глас. Грег Слейд.

Любопитството ми надделя и се присламчих към тълпата. Слейд показваше нещо върху горната част на ръката си: татуировка.

Самият дизайн не беше нищо особено. Представляваше полетял орел, много разпространена татуировка, която студията масово правеха. Това, което привлече вниманието ми, беше цветът. Цялата татуировка беше наситено сребриста, с оттенък, известен като „металик“. Подобно оцветяване не се отстраняваше лесно, особено толкова лъскаво и наситено. Знаех какви химикали бяха използвани за моята златна татуировка, формулата беше сложна и се състоеше от рядко срещани вещества.

Слейд, макар и неохотно, се стараеше да говори по-тихо, нали татуировките бяха забранени в училището, но беше ясно, че се радваше на всеобщото внимание. Наблюдавах го мълчаливо, доволна, че останалите задават въпроси вместо мен. Разбира се, тези въпроси само пораждаха още повече въпроси в мен.

— Тази е по-светла от останалите, които обикновено правят — отбеляза един от приятелите му.

Слейд наклони ръката си, така че татуировката да улови светлината.

— Това е нещо ново. Казаха ми, че тези са по-добри от миналогодишните. Не съм сигурен дали е истина, но мога да ви уверя, че никак не беше евтино.

Приятелят му, който бе заговорил, се ухили.

— Ще го разбереш на квалификациите.

Лоръл — червенокосото момиче, което се интересуваше от Мика, — протегна единия си крак до Слейд, разкривайки фин глезен, украсен с татуировка във форма на пеперуда. Без металик.

— Може да ги накарам да подсилят моята за годишния празник на бившите випускници, ако успея да измъкна пари от родителите си. Знаеш ли дали небесните татуировки тази година са по-добри? — Докато говореше, отметна косата си. От краткия си престой в „Амбъруд“ бях установила, че Лоръл се гордее много с косата си и я отмята поне на всеки десет секунди.

Слейд сви рамене.

— Не попитах.

Лоръл забеляза, че ги наблюдавам.

— О, здрасти. Ти не беше ли сестрата на вампира?

Сърцето ми спря.

— На вампира?

— Вампира — повтори Слейд.

Откъде е разбрала? Какво ще правя? Тъкмо започнах да правя списък на нещата, за които трябваше да се обадя на алхимиците, когато една от приятелките на Лоръл се изкиска.

Тя ги погледна и се изсмя надменно, сетне се извърна към мен.

— Така решихме да я наричаме. Никой човек не може да има толкова бледа кожа.

Едва не припаднах от облекчение. Било е шега — опасно близка до истината, — но при все това шега. Въпреки всичко Лоръл не беше от тези, с които можеш безнаказано да се заяждаш и за всички нас беше по-добре, ако тази шега скоро се забрави. И аз, естествено, изтърсих първия коментар за отвличане на вниманието, който ми хрумна.

— Хей, и по-странни неща сме виждали. Когато за пръв път те видях, не повярвах, че някой може да има толкова дълга или толкова червена коса. Но не намекнах нищо за удължени кичури или боя.

Слейд едва не се преви на две от смях.

— Знаех си! Знаех си, че е фалшива!

Лоръл стана червена почти колкото косата си.

— Не е фалшива! Истинска е!

— Госпожице Мелбърн?

Подскочих, като чух гласа зад мен и видях госпожа Теруилиджър да стои там и да ме наблюдава развеселено.

— Не сте получили удължаване на вечерния час, за да си бъбрите със съучениците, особено когато чакам кафето си. Елате с мен.

Измъкнах се тихомълком, макар че едва ли някой ми обърна внимание. Приятелите на Лоръл се забавляваха твърде много с това да я дразнят. Надявах се, че ги бях отклонила от вампирските шеги. Ала в същото време не можех да изтласкам образа на татуировката на Грег от съзнанието си. Мислите ми се зареяха около мистерията какви съставки са необходими, за да се получи такъв цвят. Почти разгадах загадката или поне една от възможностите. Щеше ми се да имам достъп до лабораториите на алхимиците, за да направя някои опити. Когато приближихме до малкия кабинет, госпожа Теруилиджър пое чашата с кафето от ръката ми.

— Слава богу — въздъхна тя, след като отпи щедра глътка. Кимна към кафето ми. — Това допълнително ли е? Отлично хрумване.

— Не, госпожо. Това е за мен. Искате ли да започна с онези там? — Върху масата имаше струпана позната купчина книги, които бях видяла в класната и стая. Представляваха същинската част на изследването й и госпожа Теруилиджър ми каза, че накрая ще трябва да ги резюмирам, опиша и подредя. Протегнах се към най-горната, но тя ме спря.

— Не — рече и се приближи към голямата чанта за документи. Зарови сред листата и канцеларските материали и накрая измъкна книга в стара кожена подвързия. — Първо се заемете с това.

Поех книгата.

— Мога ли да работя в читалнята? — Надявах се да се върна в голямата читалня, за да поговоря с Кристин и Джулия.

Госпожа Теруилиджър се замисли.

— Няма да ви позволят да влезете там с кафето. Май ще трябва да го оставите тук.

Подвоумих се дали желанието ми да поговоря с Кристин и Джулия ще натежи над вероятността госпожа Теруилиджър да изпие кафето ми, преди да се върна. Реших да поема риска, сбогувах се с мъка на сърцето с кафето си, събрах книгите и се запътих обратно към главната читалня.

Джулия изгледа презрително опърпаната книга на госпожа Теруилиджър.

— Всичко това не е ли качено някъде в интернет?

— Вероятно не. Предполагам, че никой не я е разлиствал, още отпреди да се изобрети интернетът. — Отгърнах корицата. Надигна се облак прах. — Дори много преди това.

Кристин бе отворила пред себе си учебника по математика, за да подготви домашното си, но явно не се интересуваше много от задачите. Потропваше разсеяно с химикала си по корицата на тетрадката.

— Значи си видяла татуировката на Слейд?

— Трудно е да не я видиш — отвърнах и извадих лаптопа си. Погледнах над него. — Още я показва на всички.

— Той отдавна искаше да си направи такава, но все нямаше пари — обясни Джулия. — Миналата година всички изявени спортисти си направиха. Е, с изключение на Трей Хуарес.

— Трей няма нужда от татуировка — изтъкна Кристин. — И без това е супер.

— Сега ще има, ако иска да не е по-назад от Слейд — възрази Джулия.

Кристин поклати глава.

— Въпреки това няма да си направи. Той е против татуировките. Миналата година се опита да докладва на госпожа Грийн, но никой не му повярва.

Погледът ми се стрелкаше от едната към другата. Бях по-объркана от всякога.

— Все още ли говорим за татуировките? Дали Трей „има нужда“ или не?

— Ти май още не си разбрала, нали? — попита Джулия.

— Това е вторият ми ден тук — изтъкнах им разгорещено. Припомних си, че се намирам в библиотека и заговорих по-тихо. — Единствените, които са говорили с мен за татуировките, сте вие и Трей, а и вие не ми казахте много.

Двете момичета поне имаха доблестта да се засрамят. Кристин отвори уста, спря се, а сетне като че ли премисли това, което смяташе да каже.

— Сигурна ли си, че твоята не прави нищо?

— Напълно — излъгах. — Как може една татуировка да прави нещо?

Джулия се огледа наоколо и се завъртя на стола си. Повдигна ризата си малко нагоре и се показа избледняла татуировка на лястовица в полет. Доволна, че съм я видяла, тя пусна ризата си.

— Направих си я по време на тазгодишната пролетна ваканция и никога не съм имала по-страхотна ваканция.

— Заради татуировката? — попитах скептично.

— Когато ми я направиха, не изглеждаше като сега. Беше металик… Не като твоята, нито като на Слейд. По-скоро беше…

— Медна — подсказа Кристин.

Джулия се замисли и кимна.

— Да, червеникавозлатиста. Цветът издържа само една седмица, но през това време беше невероятно. Искам да кажа, че никога не съм се чувствала толкова добре. Беше направо нечовешки готино. Върховно.

— Кълна се, че в онези небесни татуировки има някакъв наркотик — сподели Кристин. Опитваше се да прозвучи неодобрително, но ми се стори, че усетих в гласа й нотка на копнеж.

— Ако и ти имаше такава, щеше да разбереш — тросна се Джулия на приятелката си.

— Небесни… Чух онова момиче да говори за тях — промърморих.

— Лоръл? — попита Джулия. — Да, точно така наричат медните татуировки, защото те карат да се чувстваш сякаш си в облаците. — Изглеждаше почти засрамена от ентусиазма си. — Глупаво име, а?

— Това ли прави татуировката на Слейд? — попитах, озадачена от това, което чувах.

— Не, неговата е стоманена — осведоми ме Кристин. — Карат те да се чувстваш като голям спортист. Чувстваш се по-силен, по-бърз. Нещо такова. Издържат по-дълго от небесните — приблизително две седмици. Понякога дори и три, но ефектът им избледнява. Предполагам, че ги наричат „стоманени“, защото са по-яки. И може би защото има стомана в тях.

Не е стомана, помислих си. А сребърно съединение. Алхимиците много отдавна бяха усъвършенствали изкуството да използват метал при татуирането, за да постигнат определен ефект. Категорично златото бе най-доброто, поради което го и използвахме. Другите метали — когато се подберат по правилен начин — имат подобен ефект, но нито среброто, нито медта се свързваха химически така добре с кожата, както златото. Медните татуировки бяха лесно обясними. Всякакви антидепресанти или наркотици могат да се комбинират с медта, за да се постигне краткотраен ефект. По-трудно ми беше да разбера защо използват среброто — или по-скоро ефектите от сребърните татуировки. Това, което те описваха, ми приличаше на някой от стероидите, които използват спортистите. Дали среброто си взаимодействаше добре с тях? Трябваше да проверя.

— Колко от учениците имат такива? — попитах ги впечатлена. Не можех да повярвам, че такива сложни татуировки са толкова популярни тук. Освен това започна да ми светва колко богати са учениците тук. Само материалите биха стрували цяло състояние, да не говорим за всичките предполагаеми ефекти.

— Всички — отвърна Джулия.

— Не всички — намръщи се Кристин. — Макар че вече почти успях да спестя пари за една.

— Според мен поне половината училище е пробвало небесните татуировки. — Джулия хвърли успокоителен поглед на приятелката си. — Можеш по-късно да ги подсилиш отново, но пак струва пари.

— Половината училище? — повторих невярващо. Огледах се наоколо, питайки се под колко ризи и джинси се крият татуировки. — Това е лудост. Не мога да повярвам, че една татуировка може да има такива свойства. — Надявах се, че добре прикривам истината колко много знаех вече по въпроса.

— Направи си небесна — ухили ми се Джулия. — Тогава ще повярваш.

— Къде се правят?

— На едно място, наречено „Невърмор“ — осведоми ме Кристин. — Макар че са доста придирчиви и не се съгласяват лесно да ти направят. — Едва ли са чак толкова придирчиви, след като половината училище има татуировки, помислих си. — Станаха много по-предпазливи, откакто Трей се опита да ги издаде на полицията. — Ето че отново изскочи името на Трей. Сега вече ми стана ясно защо се бе отнесъл с такова презрение към татуировката ми, когато се запознахме. Но се запитах защо толкова много се е вживял, че да поиска да затворят студиото. Това не беше просто обикновено неодобрение.

— Предполагам, че той ги смята за нечестни? — предположих дипломатично.

— Мисля, че просто завижда, защото не може да си позволи небесна татуировка — заяви Джулия. — Знаеш ли, че той има една на гърба? Но е съвсем обикновена, не е като твоята. Никога не съм виждала като твоята.

— Значи затова ме мислите за умна — промълвих.

— Това може да е много полезно при годишните изпити — замисли се Джулия. — Сигурна ли си, че не татуировката е причината да знаеш толкова много?

Усмихнах се, независимо колко ужасена се чувствах от току-що наученото.

— Бих искала. Така по-лесно щях да се справя с тази книга, с която, — погледнах часовника си, — вече е крайно време да се заема. — Книгата беше за гръцко-римските жреци и магьосници, нещо като подробно описание на магиите и ритуалите, които са използвали. Не беше сложен за четене материал, но доста обемист. Мислех, че изследванията на госпожа Теруилиджър са насочени повече към преобладаващите религии през тази епоха, така че книгата ми се струваше необичаен избор. Може би тя се надяваше да включи и раздел за алтернативните магически практики. Пък и коя бях аз, че да задавам въпроси? След като ми е възложила задача, трябваше да я изпълня.

Задържах се в библиотеката по-дълго от Джулия и Кристин, тъй като трябваше да остана заедно с госпожа Теруилиджър, докато библиотеката затвори. Тя изглеждаше доволна, че напреднах толкова с бележките и ми заяви, че би искала да завърша цялата книга за три дни.

— Да, госпожо — отвърнах машинално, сякаш нямах и други часове в това училище. Защо винаги се съгласявах без да мисля?

Върнах се в източния кампус със зачервени от висенето над книгата очи и изморена от мисли за чакащите ме домашни. Джил спеше дълбоко, което бе малка благодат. Не се налагаше да изтърпя обвинителния й поглед, нито да се чудя как да запълня неловката тишина. Приготвих се бързо и безшумно за сън и заспах почти в мига, в който главата ми докосна възглавницата.

Събудих се към три. Някой плачеше. Отърсих се от мъглата на съня и видях, че Джил седи на леглото си, заровила лице в шепи. Тялото й се тресеше от силни, сърцераздирателни хлипания.

— Джил? — попитах колебливо. — Какво не е наред?

На слабата светлина, проникваща отвън, видях, че момичето вдигна глава и ме погледна. Неспособна да отговори, тя поклати глава и се разплака отново, този път по-силно. Станах и приседнах на ръба на леглото й. Не можех да се насиля да я прегърна за утеха. Въпреки това се чувствах ужасно. Знаех, че сигурно вината за плача й е моя.

— Джил, съжалявам. Не биваше да се срещам с Ейдриън. Когато Лий те спомена, трябваше да го прекъсна и да му кажа да говори с теб, ако проявява интерес. Всъщност трябваше да говоря първо с теб… — запелтечих аз. Когато я погледнах, в съзнанието ми изпъкнаха ужасните обвинения на Зоуи в нощта, когато тръгнах за насам.

Някак си добрите ми намерения винаги се проваляха. Джил подсмръкна и успя да промълви няколко думи, преди отново да избухне в плач.

— Не е… Не е това…

Гледах я безпомощно как плаче, разстроена от себе си. Кристин и Джулия смятаха, че съм изключително умна. При все това бях сигурна, че всяка една от тях щеше да съумее да успокои Джил сто пъти по-добре от мен. Протегнах ръка и едва не я потупах по рамото, но в последния момент я отдръпнах. Не, не можех да го направя. Вътрешният глас на алхимик, който винаги ме предупреждаваше да пазя дистанция от вампирите, не ми позволяваше да направя толкова интимен жест.

— Какво е тогава? — попитах я накрая.

Тя поклати глава.

— Не е… Не мога да ти кажа… Няма да разбереш.

Помислих си, че много неща можеха да не са наред с Джил. Несигурността на статута й в кралския двор. Заплахите, отправяни към нея. Отпращането й надалеч от семейството и приятелите й. Озоваването й тук, обкръжена само от хора, под палещите лъчи на южното слънце. Наистина не знаех откъде да започна. Снощи, когато се събуди, в очите й се четеше смразяващ, отчаян ужас. Но този път беше различно. Сега беше потънала в тъга, извираща от сърцето й.

— С какво мога да ти помогна? — осмелих се да попитам най-после.

Отне й няколко минути да се посъвземе.

— Вече и без това направи много — промълви тя с мъка. — Всички го оценяваме… Наистина… Особено след това, което ти каза Кийт. — Имаше ли нещо, което Ейдриън не й бе изпял? — И аз съжалявам… Съжалявам, че по-рано бях толкова остра с теб. Ти само се опитваш да помогнеш.

— Не… Няма нужда да се извиняваш. Аз оплесках всичко.

— Знаеш ли, няма защо да се тревожиш — добави тя. — За Мика. Аз разбирам. Искам само да бъдем приятели.

Бях съвсем сигурна, че не се справях много добре с утешителната си мисия. Но трябваше да призная, че докато ми се извиняваше, Джил бе забравила за това, което я бе събудило, причинявайки й такава болка и страдание.

— Зная — кимнах. — Изобщо не биваше да се тревожа за теб.

Джил отново ме увери, че е добре, без да се впуска в обяснения защо се е събудила, обляна в сълзи. Имах чувството, че би трябвало да й помогна още повече, но вместо това се върнах в леглото си. През останалата част от нощта не я чух да плаче, но когато се събудих два часа по-късно, първата ми работа бе да я погледна. На слабата светлина на настъпващото утро чертите й бяха едва различими. Лежеше в леглото си с широко отворени очи и се взираше в празното пространство, с израз на безнадеждно отчаяние върху лицето.