Кръвни връзки

Глава 4

Ейб притежаваше външност, която можеше да накара много хора да онемеят, дори и да не знаеха нищо за него. Въпреки жегата навън, този морой носеше костюм и вратовръзка. Поне костюмът му беше типично летен, бял, но все пак изглеждаше като дреха, предназначена да те стопли. Ризата и вратовръзката му грееха в ярко пурпурно, със същия цвят като розата, надничаща от джобчето на сакото му. По ушите и врата му блестеше злато. Той бе с турски произход и имаше по-тъмен тен от мнозинството морои, но все пак беше по-блед от представители на човешката раса като мен и Кийт. Видът на Ейб наистина ми напомняше на загорял от слънцето мъж, боледувал за кратко.

— Здравейте — поздравих го сковано. Усмивката му още повече се разшири.

— Много ми е приятно да те видя отново.

— И за мен винаги е удоволствие. — Изрекох лъжата машинално, като робот, но се надявах, че така е по-добре, отколкото да прозвуча страхливо.

— Не, не — побърза да ме опровергае. — Удоволствието е изцяло мое.

— Щом казвате — съгласих се веднага. Това обаче още повече го развесели.

Кийт отново бе застинал, затова пристъпих към възрастния морой и му протегнах ръка, така че поне един от нас да демонстрира добри маниери.

— Вие трябва да сте господин Донахю? Аз съм Сидни Сейдж.

Кларънс се усмихна и се ръкува със сбръчканата си ръка. Не потрепнах, макар че едва се удържах. За разлика от повечето морои, с които се бях срещала, той не прикри кучешките си зъби, когато се усмихна, от което за малко да падне маската ми на добродушно настроен гост. Това отново ми напомни, че независимо колко приличаха на хората, всички тук си оставаха вампири.

— Толкова ми е приятно да се срещнем — заговори той. — За теб съм слушал чудесни отзиви.

— О, така ли? — удивих се, като повдигнах вежди. Учудих се кой може да му е разказвал за мен.

Кларънс кимна енергично.

— Ти си добре дошла в моя дом. Чудесно е да имаме толкова голяма компания.

Всички останали бяха представени. Еди и Джил си оставаха леко резервирани, но и двамата се държаха приятелски. Кийт нито веднъж не рискува да стисне нечия ръка, но поне престана да се прави на лигав глупак. Когато го поканиха, седна на един стол и надяна арогантното си изражение, което навярно трябваше да мине за самоуверено. Надявах се да не ни засрами още повече.

— Извинете — обади се Ейб, като се наведе напред. Черните му очи проблеснаха. — Как казахте, че е вашето име? Кийт Дарнъл?

— Да — потвърди Кийт. Измери Ейб с любопитен, изучаващ поглед, несъмнено припомнил си разговора на алхимиците в Солт Лейк Сити. Дори и при цялото перчене на Кийт усетих в него лека нотка на безпокойство. Ейб умееше да създава подобно впечатление. — Защо питате?

— Няма конкретна причина — махна с ръка Ейб. Погледът му се насочи към мен, сетне отново към Кийт. — Просто името ми звучи познато, това е всичко.

— Баща ми е много важна личност сред алхимиците — заяви Кийт високомерно. Малко се бе отпуснал, вероятно защото си мислеше, че историите за Ейб са силно преувеличени. Глупак. — Несъмнено сте чували за него.

— Несъмнено — потвърди Ейб. — Не се съмнявам, че е важна личност. — Говореше така небрежно, че никой не го заподозря в лъжа. Само аз знаех истинската причина, поради която Ейб знаеше кой е Кийт, но определено не желаех това да се разкрива. Не исках също Ейб да ни засипва с още намеци, което подозирах, че правеше само за да ме смути.

Опитах се да сменя темата на разговора и да получа някои отговори.

— Не знаех, че ще се присъедините към нас, господин Мазур. — Прекалено захаросаният ми тон напълно съответстваше на неговия.

— Моля те — побърза да ме поправи Ейб. — Много добре знаеш, че можеш да ме наричаш просто Ейб. За съжаление няма да мога да остана. Само наминах, за да се уверя, че цялата група е пристигнала благополучно, както и за да се срещна с Кларънс.

— Много мило от твоя страна — отвърнах сухо. Дълбоко се съмнявах, че мотивите на Ейб са толкова простички. Ако се бях научила на нещо, то е, че нещата никога не бяха прости, ако е замесен Ейб Мазур. Той притежаваше истински талант за интриги. Не само искаше да наблюдава събитията, но и да ги контролира.

Ейб се усмихна победоносно.

— Е, знаеш, че винаги се стремя да помагам на тези, които се нуждаят от помощта ми.

— Да — прозвуча внезапно един нов глас. — Точно това ми идва на ум, когато си мисля за теб, старче.

Не очаквах някой да ме шокира повече от Ейб, но явно бях сбъркала.

— Роуз? — Името изскочи като въпрос от устните ми, макар да нямаше капка съмнение коя бе новодошлата. В края на краищата имаше само една Роуз Хатауей.

— Здрасти, Сидни — поздрави ме тя и ми се усмихна леко и закачливо при влизането си в стаята. Блестящите й тъмни очи изглеждаха приятелски, но това не й попречи да провери всички в стаята, също както бе направил Еди преди това. Така е с пазителите. Роуз беше висока почти колкото мен и облечена само с джинси и червено потниче. Но, както винаги, имаше нещо екзотично и опасно в красотата й, което я отличаваше от всички останали. Грееше като тропическо цвете в тази тъмна, задушна стая. От онези пищни цветя, които могат да те убият. Никога не бях виждала майка й, но не беше трудно да се разпознае в нея турското наследство от Ейб, като дългата й, много тъмно кестенява коса. На оскъдното осветление косата на Роуз изглеждаше почти черна. Погледът й се спря върху Кийт, след което му кимна учтиво: — Здравей, алхимико.

Кийт я зяпна с разширени очи, но не можах да преценя дали реакцията му се дължеше на това, че ние, хората, се оказахме малцинство, или просто бе отклик на необикновената личност на Роуз.

— А-аз съм Кийт — заекна той след неловката пауза.

— А аз съм Роуз Хатауей — представи се тя. Очите му още повече се оцъклиха, като чу името. Тя прекоси стаята, насочвайки се към Кларънс, а аз забелязах, че част от привлекателността й се дължеше на това, че Роуз просто доминираше над всички наоколо. Изражението й се смекчи, като заговори със стареца. — Проверих периметъра около къщата, както ме помоли. Всичко изглежда безопасно, поне доколкото си го организирал, макар че вероятно ще трябва да се смени ключалката на задната врата.

— Сигурна ли си? — попита Кларънс недоверчиво. — Та тя е съвсем нова.

— Може би е била нова, когато къщата е била построена — прозвуча още един нов глас. Погледнах към вратата и разбрах, че още някой бе дошъл с Роуз, но бях прекалено сепната от появата й, за да го забележа. Още една особеност за Роуз. Тя винаги привличаше вниманието. — Ръждясала е още откакто се преместихме тук.

Новодошлият беше морой, което отново ме изправи на нокти. Така се получаваше още по-голямо неравенство: четирима морои и двама дампири. Стараех се с всички сили отношението ми към тях да не бъде като това на Кийт, особено след като вече познавах някои от присъстващите, но не беше лесно да се отърся от смазващото усещане за разликата между Нас и Тях. Мороите стареят също като хората, затова предположих, че новодошлият е приблизително на моята възраст или най-много на годините на Кийт. Имаше приятно лице, черна къдрава коса и сиви очи. Усмивката му изглеждаше искрена, макар че в стойката му се долавяше известна неловкост. Заинтригуваният му поглед бе прикован в двама ни с Кийт и предположих, че не е прекарвал много време сред хората. Повечето от мороите страняха от нас, въпреки че не изпитваха същите страхове към човешката раса, както ние към тяхната. Но пък и ние не ги използвахме за храна.

— Аз съм Лий Донахю — рече той и протегна ръка. Кийт отново не я пое, но аз я стиснах и представих и двама ни.

Лий местеше поглед между мен и Кийт, а изражението му изразяваше искрено удивление.

— Вие сте алхимици, нали? Никога не съм срещал някой от вас. Татуировките ви са много красиви — додаде, взирайки се в златната лилия върху бузата ми — същата, каквато имаха всички алхимици. — Чувал съм за чудесата, които вършат.

— Донахю? — попита Кийт и изгледа поред Лий и Кларънс. — Роднини ли сте?

Лий го стрелна снизходително.

— Баща и син.

Кийт се намръщи.

— Но не живееш тук, нали? — Изненадах се, че точно това го впечатли. Може би не му се нравеше мисълта, че е проявил небрежност в работата си. В крайна сметка беше представителят на алхимиците в Палм Спрингс, а смяташе, че Кларънс е единственият морой в областта.

— Не постоянно — отвърна Лий. — Уча в колежа в Ел Ей, но този семестър занятията ми не са всеки ден, така че се старая да прекарвам повече време с татко.

Ейб погледна към Роуз.

— Чу ли това? — попита той. — Ето това се казва синовна обич. — Тя завъртя очи към него.

Кийт явно искаше да зададе още въпроси, но вниманието на Кларънс все още бе съсредоточено върху разговора.

— Бих могъл да се закълна, че поръчах да сменят онази ключалка.

— Е, ако искаш, аз веднага ще я сменя — предложи Лий. — Едва ли ще е толкова трудно.

— Мисля, че всичко е наред. — Кларънс се изправи с усилие на крака. — Ще отида да погледна.

Лий забърза към него, като ни хвърли извинителен поглед.

— Наложително ли е да е сега? Ще дойда с теб — заяви, когато по изражението на баща си разбра, че трябва да го придружи.

Останах с впечатлението, че Кларънс често следва прищевките си, а Лий бе свикнал с това. Използвах отсъствието на двамата Донахю, за да получа някои отговори, които бях нетърпелива да узная.

— Нямаше някакви проблеми по пътя до тук, нали? — обърнах се към Джил. — Някакви… хм, инциденти!

— Преди да напуснем кралския двор, налетяхме на двама дисиденти — рече Роуз, а в гласа й отекна опасна нотка. — Нищо, с което да не можем да се справим. Самото пътуване премина без особени проблеми.

— И ще остане така — вметна Еди с делови тон и скръсти ръце пред гърдите си. — Поне ако зависи от мен.

Изгледах озадачено и двамата.

— Казаха ми, че тук ще има един дампир… Да не би да са решили да изпратят двама?

— Роуз се самопокани — поясни Ейб. — За да е сигурна, че никой от нас няма да оплеска нещата. Еди е този, който ще дойде с вас в „Амбъруд“.

Роуз се намръщи.

— Аз трябваше да остана. Аз трябваше да бъда съквартирантка на Джил. Не се обиждай, Сидни. Нуждаем се от теб за бумащината, но аз съм тази, която ще срита задника на всеки, опитал се да навреди на Джил.

Определено не бих могла да оспоря това.

— Не! — заговори Джил с изненадваща настойчивост. Последният път, когато я видях, тя беше тиха и неуверена, но сега очите й пламнаха при мисълта, че е бреме за Роуз. — Ти трябва да останеш с Лиса, за да я пазиш. Аз имам Еди, а освен това никой не знае, че съм тук. Нищо лошо няма да ми се случи.

Изражението в очите на Роуз ясно издаваше скептицизма й. Подозирах, че тя не вярва, че друг би могъл да защити Василиса или Джил по-добре от нея. А това бе доста показателно, имайки предвид, че младата кралица бе заобиколена отвсякъде с бодигардове. Но дори Роуз не можеше да бъде едновременно навсякъде и трябваше да избере. Думите й ме накараха да насоча вниманието си отново към Джил.

— Какво се случи? — попитах. — Пострада ли? Чухме за нападението, но нямаме потвърждение.

В стаята надвисна тежко мълчание. Всички, с изключение на двама ни с Кийт, определено изглеждаха притеснени. Е, ние също се чувствахме неловко, но поради други причини.

— Аз съм добре — отвърна накрая Джил, след като бе наградена с остър поглед от Роуз. — Наистина имаше нападение, но никой от нас не пострада. Искам да кажа, не сериозно. Вечеряхме в кралския двор, когато бяхме нападнати от морои, тоест морои убийци. Изглежда искаха да се доберат до Лис… До кралицата, но вместо това нападнаха мен. — Тя се поколеба и сведе очи, а къдравата й кестенява коса се люшна напред. — Както и да е, спасиха ме, а пазителите ги арестуваха. — От Джил се излъчваше нервност, която помнех от преди. Беше мило и я караше да прилича на срамежлива тийнейджърка, каквато си беше.

— Но не смятаме, че всички заговорници са неутрализирани и затова трябва да стоим по-далеч от двора — обясни Еди. Въпреки че думите му бяха насочени към Кийт и мен, от него струеше закрила към Джил. Беше готов да се справи с всеки, дръзнал да нападне момичето, което му бе поверено да пази. — А и не знаем кои са предателите в нашите редици. Така че, докато не ги разкрием, всички ще останем тук.

— Надявам се да не е за дълго — рече Кийт. Изгледах го предупредително и той май разбра, че коментарът му би могъл да се приеме като проява на грубост. — Искам да кажа, че тук едва ли ще ви е много забавно, с цялото това слънце и всичко останало.

— Тук е безопасно и това е най-важното — заключи Еди.

Кларънс и Лий се върнаха и повече не говорихме за ситуацията или нападението над Джил. Що се отнасяше до бащата и сина, те знаеха само, че Джил, Еди и Ейдриън са изпаднали в немилост пред някакъв влиятелен морой от кралска фамилия и са тук в изгнание. Двамата морои не подозираха коя в действителност е Джил, и смятаха, че алхимиците й помагаха по молба на Ейб.

Това бе плетеница от лъжи, но нямаше друг начин. Въпреки че Кларънс бе в доброволно изгнание, ние не можехме да рискуваме той (или както се оказа и Лий) случайно да се изтърват пред външни лица, че сестрата на кралицата се крие тук.

Еди погледна към по-възрастния морой.

— Каза, че никога не си чувал наоколо да има стригои, нали така?

Очите на Кларънс за миг добиха отнесено изражение, докато мислите му явно блуждаеха някъде.

— Не… Но има и по-лоши неща от стригоите…

— Татко, моля те, недей — простена Лий.

Роуз и Еди тутакси скочиха на крака и беше истинско чудо, че не извадиха оръжията си.

— За какво говорите? — попита Роуз остро.

— Какви други опасности има тук? — намеси се и Еди със стоманена нотка в гласа.

Лий се изчерви силно.

— Нищо… Моля ви. Само една негова заблуда, това е всичко.

— Заблуда ли? — възкликна Кларънс и присви очи, като изгледа сърдито сина си. — Нима за теб смъртта на братовчедка ти е заблуда? Заблуда ли е фактът, че онези влиятелни особи в двора позволиха смъртта на Тамара да остане неотмъстена?

Припомних си разговора си с Кийт в колата. Погледнах успокоително Кларънс или поне се надявах да е така.

— Тамара е била ваша племенница, нали? Какво се е случило с нея, сър?

— Тя беше убита — отвърна възрастният морой. Последва драматична пауза. — От ловци на вампири.

— Извинете, от какво? — попитах, убедена, че не съм чула правилно.

— Ловци на вампири — повтори домакинът ни. Всички в стаята изглеждаха изненадани като мен, което донякъде бе облекчение. Дори част от свирепостта на Роуз и Еди се изпари. — О, няма да откриете това никъде, нито дори във вашите архиви. Живеехме в Лос Анджелис, когато бе нападната. Докладвах на пазителите, настоях да преследват и заловят престъпниците. Знаете ли какво ми отговориха те? — Втренчи последователно погледа си във всеки един от нас. — Знаете ли?

— Не — промълви Джил смирено. — Какво ви отговориха?

Лий въздъхна с нещастно изражение.

Кларънс изсумтя.

— Казаха, че няма такова нещо. Че не съществува доказателство в подкрепа на твърдението ми. Заявиха, че убийството е дело на стригой и че те не могат да направят нищо. Трябвало да съм благодарен, че не е била превърната в стригой.

Погледнах към Кийт, който отново изглеждаше слисан от този разказ. Очевидно не познаваше Кларънс чак толкова добре, колкото твърдеше. Само бе дочул, че старецът е преживял някаква трагедия, в която била намесена и племенницата му, но не подозираше колко драматично е било това преживяване за Кларънс. Кийт леко сви рамене към мен, с което сякаш искаше да ми каже: Видя ли? Казвах ли ти аз? Съвсем луд е.

— Пазителите са много старателни — каза Еди. Пролича си, че подбира внимателно и думите си, и тона си, загрижен да не прозвучи обидно. Отпусна се отново на стола до Джил. — Сигурен съм, че са имали основателни причини за заключението си.

— Причини ли? — попита Кларънс. — Ако приемаш отричането на истината и живеенето в заблуда за основателни причини, тогава мога да се съглася с теб. Само че те просто не искат да повярват, че убийците на вампири съществуват. Но я ми отговори на следния въпрос. Ако моята Тамара е била убита от стригои, защо са й прерязали гърлото? Беше срязано чисто, с някакво острие. — И той нагледно демонстрира какво искаше да каже, прокарвайки показалец под брадичката си. Джил трепна и се сви в стола си. Роуз, Еди и Ейб се сепнаха, което ме изненада, понеже не мислех, че на този свят съществува нещо, което да ги погнуси. — Защо не са използвали кучешките си зъби? Така е по-лесно да се пие от кръвта на жертвата. Изтъкнах това пред пазителите, а те ми отвърнаха, че след като около половината й кръв е била изпита, очевидно са били стригои. Но аз твърдя, че убийството е дело на ловец на вампири, който после се е постарал да изглежда, сякаш е изпил кръвта й. Стригоите нямат причина да използват нож за прерязване на гърлото на жертвата си.

Роуз понечи да заговори, направи пауза, после отново поде:

— Наистина е странно — призна тя със спокоен тон. Имах чувството, че се канеше да изтърси колко абсурдна е тази конспиративна теория, но явно размисли и се отказа. — Но съм сигурна, че навярно съществува и друго обяснение, господин Донахю.

Замислих се дали ще помогне, ако спомена, че алхимиците нямат в архивите си сведения за ловци на вампири, не и през последните няколко столетия. Точно тогава обаче Кийт внезапно отклони разговора в неочаквана посока, като замислено погледна Кларънс в очите:

— Може да изглежда странно, но стригоите са способни да извършат всякакви злодейства без ясна причина. Зная това от личен опит.

Стомахът ми се сви. О, не. Всички насочиха погледите си към Кийт.

— Нима? — удиви се Ейб, като погали черната си козя брадичка. — И какво се е случило с теб?

Кийт посочи към стъкленото си око.

— По-рано тази година бях нападнат от стригои. Пребиха ме и ми извадиха окото, след което ме захвърлиха.

Еди се намръщи.

— Без да пият от кръвта ти? Без да те убият? Това действително е странно. Някак си не ми звучи като поведение, нормално за стригоите.

— Не съм сигурен какво точно разбираш под нещо „нормално“ за стригоите — изтъкна Ейб. Аз стиснах зъби и си пожелах той да не намесва Кийт във всичко това. Моля те, не го питай за окото, помислих си. Не задълбавай. Разбира се, не можех да очаквам чак толкова много, защото следващият въпрос на Ейб беше: — А защо са ти извадили само едното око? Защо не са ти извадили и двете?

— Извинете ме. — Изправих се, преди Кийт да отговори. Не можех да присъствам повече на този разговор и да слушам как Ейб разпитва Кийт само заради удоволствието да ме измъчва. Исках да избягам. — Аз… Не се чувствам добре. Ще изляза малко на въздух.

— Разбира се, разбира се — охотно ме подкрепи Кларънс, сякаш и той искаше да се измъкне. — Да помоля ли икономката да ти донесе вода? Може да позвъня…

— Не, не — отклоних предложението му и пристъпих към вратата. — Само… Нужна ми е само минута.

Забързах навън и чух Ейб да казва:

— Толкова деликатна и чувствителна. Човек би си помислил, че не би трябвало да е толкова докачлива, имайки предвид професията й. Но ти, млади човече, струваш ми се достатъчно твърд, за да понесеш разговорите за кръв…

Ласкателството на Ейб постигна целта си и Кийт се впусна в единствената история, която определено не исках да чуя. Забързах надолу по тъмния коридор и излязох навън. Свежият въздух ми подейства добре, въпреки че беше с двайсет градуса по-топло, отколкото в къщата. Поех дълбоко дъх, заповядвайки си да се успокоя. Всичко ще е наред. Ейб скоро ще си тръгне. Кийт ще се върне в апартамента си. Аз ще отида в „Амбъруд“ заедно с Джил и Еди, които не изглеждаха чак толкова лоши спътници, имайки предвид с кого бих могла да се озова.

Тъй като нямах предвид някаква точна посока, реших да заобиколя и да разгледам по-подробно дома на Кларънс — всъщност по-скоро имението. Избрах наслуки една страна от къщата и тръгнах бавно, като се възхищавах на изкусните архитектурни подробности на постройката. Въпреки че изобщо не се вписваше в южнокалифорнийския пейзаж, все пак бе впечатляваща. Винаги съм обичала да изучавам архитектура — предмет, който баща ми смяташе за ненужен и безсмислен — и бях поразена от околната гледка. Забелязах, че мястото се отличаваше от онези, покрай които бяхме минали, за да стигнем дотук. Голяма част от земята в този район ставаше кафява през лятото заради липсата на дъжд, но явно Кларънс бе похарчил цяло състояние, за да поддържа просторния двор зелен и тучен. Дървета, които обикновено не се срещат тук, — красиви и окичени с цветове — бяха изкусно аранжирани край пътеките и вътрешните дворове.

След като побродих няколко минути сред пищната зеленина, се обърнах и се насочих обратно към предната част на къщата. Спрях, когато чух нечии стъпки.

— Къде си? — попита един глас. Ейб. Страхотно. Търсеше ме.

— Тук — едва чух да отговаря Ейдриън. Гласът му долетя от далечната страна на къщата, противоположна на моята. Чух някой да прекосява покритата с чакъл алея за коли. Стъпките спряха, когато стигнаха до това, което предположих, че е задната врата, където стоеше Ейб.

Прехапах устни и останах на мястото си, скрита от къщата. Почти не смеех да дишам. С изключителния си слух мороите можеха да улавят и най-тихия звук.

— Смяташе ли изобщо да се връщаш вътре? — попита Ейб развеселено.

— Не виждам смисъл — бе лаконичният отговор на Ейдриън.

— Смисълът е в любезността. Би могъл да направиш усилие и да се срещнеш с алхимиците.

— Те не желаят да се срещнат с мен. Особено мъжът. — В гласа на Ейдриън прозвучаха присмехулни нотки. — Трябваше да видиш лицето му, когато се сблъскахме на вратата. Щеше ми се да имах пелерина. Момичето поне притежава известно самообладание.

— При все това те играят решаваща роля за престоя ти тук, както и за този на Джил. Знаеш колко е важно тя да е в безопасност.

— Да, знам. Разбирам и защо тя е тук. Това, което не разбирам, е защо аз съм тук.

— Не разбираш ли? — попита Ейб. — Бих предположил, че е съвсем очевидно за теб и Джил. Ти трябва да останеш близо до нея.

Настъпи пауза.

— Това казват всички… Но аз все още не съм сигурен, че е необходимо. Не мисля, че тя има нужда да съм наблизо, без значение какво твърдят Роуз и Лиса.

— Имаш по-добро занимание ли?

— Не е там работата. — Ейдриън звучеше раздразнено и аз останах доволна, че не съм единствената, върху която Ейб оказва такъв ефект.

— Точно там е работата — сряза го Ейб. — Ти си губиш времето в двора, затънал до гуша в самосъжаление, наред с другите неща. Тук имаш шанса да бъдеш полезен.

— На теб.

— Както и на себе си. Това е възможност да направиш нещо стойностно с живота си.

— Само дето не ми казваш какво трябва да направя! — избухна Ейдриън. — Като изключим Джил, коя е тази важна работа, която имаш за мен?

— Да слушаш. Да слушаш и да наблюдаваш. — Можех идеално да си представя как, докато говори с онзи негов самоуверен и вездесъщ тон, Ейб поглажда брадичката си. — Наблюдавай всички, Кларънс, Лий, алхимиците. Джил и Еди. Обръщай внимание на всяка дума, на всяка подробност и по-късно ми докладвай. Всичко може да се окаже полезно.

— Не съм сигурен, че това действително обяснява нещата.

— Ти притежаваш потенциал, Ейдриън. Твърде много потенциал, за да се погубва напразно. Съжалявам за случилото се с Роуз, но трябва да продължиш напред. Може би в момента ти се струва, че нещата нямат смисъл, но по-късно ще добият. Довери ми се.

Почти ми стана жал за Ейдриън. Някога Ейб също ми беше казал да му се доверя и виж как се обърнаха нещата.

Изчаках двамата морои да влязат в къщата и след минута ги последвах. В дневната Кийт продължаваше да се държи наперено, но изглеждаше облекчен да ме види. Обсъдихме още някои подробности и определихме графика на захранванията, за който отговарях аз, тъй като трябваше да отвеждам с колата си Джил (и Еди, защото не искаше да я изпуска от поглед) до къщата на Кларънс, както и да я връщам обратно.

— Как ще си осигуриш захранващ? — попитах Ейдриън. След като подслушах разговора му с Ейб, вече бях много по-любопитна за неговата роля тук.

Ейдриън стоеше до стената на отсрещния край на стаята. Ръцете му бяха скръстени отбранително, а в позата му се долавяше напрегнатост, контрастираща с ленивата усмивка, играеща върху устните му. Не можех да съм сигурна, но ми се струваше, че той съзнателно стоеше колкото е възможно по-далеч от Роуз.

— Като тръгна надолу по коридора.

— Ейдриън ще отседне тук при мен — обясни Кларънс, видял озадаченото ми изражение. — Ще е хубаво да имам край себе си някой друг, освен тези стари стени.

— О! — промълвих на глас, а под носа си промърморих: — Като „Тайната градина“.

— Хмм? — попита Ейдриън, накланяйки глава към мен. Трепнах. Слухът им наистина беше добър.

— Нищо. Просто си мислех за един роман, който съм чела.

— О — Махна презрително с ръка Ейдриън и извърна поглед. Изрече думата така, сякаш заклеймяваше всички книги по света.

— Не забравяй и мен — обади се Лий и се усмихна на баща си. — Казах ти, че по-често ще се навъртам наоколо.

— В такъв случай се надявам, че присъствието на младия Ейдриън ще те държи по-далеч от неприятности — заяви Кларънс.

Никой не каза нищо, но видях как приятелите на Ейдриън си размениха развеселени погледи.

Кийт не изглеждаше толкова уплашен, както когато пристигнахме, но в него се усещаха някакво нетърпение и раздразнение, които не можех напълно да разбера.

— Е — поде той, след като се изкашля, — трябва да тръгвам, за да свърша една работа. И след като ти ще си моят шофьор, Сидни…

Не се доизказа, но ме погледна многозначително. От това, на което станах свидетел, бях по-сигурна от всякога, че в Палм Спрингс почти не се срещат вампири. Честно, не си представях каква „работа“ трябва да свърши Кийт, но рано или късно трябваше да тръгнем. Еди и Джил отидоха да си вземат багажа, а Роуз се възползва от възможността да ме дръпне настрани.

— Как си? — попита тя с приглушен тон. Усмивката й беше искрена. — Тревожех се за теб, откакто… Ами, знаеш. Никой не ми каза какво се е случило с теб. — Последният път, когато я видях, пазителите ме държаха като затворничка в един хотел, докато мороите се опитваха да разберат доколко голяма е била ролята ми в бягството на Роуз.

— Отначало имах малко неприятности — отвърнах. — Но това е минало. — Какво е една малка лъжа между приятели? — Роуз беше толкова силна, че не можех да понеса мисълта да изглеждам слаба пред нея. Не исках тя да знае, че все още живеех в страх от алхимиците, принудена да се съгласявам на всичко, само и само да спечеля отново благоразположението им.

— Радвам се — рече Роуз. — Казаха ми, че първоначално са смятали да изпратят тук сестра ти.

Думите й отново ми напомниха, че Зоуи можеше всеки момент да ме замени.

— Беше недоразумение.

Роуз кимна.

— Е, по-спокойна съм като зная, че ти си тук, но все още е трудно… Все още се чувствам длъжна да пазя Джил. Ала трябва да пазя и Лиса. Те смятат, че Джил е по-лесната мишена, но не са се отказали да стигнат и до Лиса. — Тъмните й очи заблестяха от вътрешен смут и аз изпитах жал към нея. Точно това не успях да обясня на алхимиците — как понякога вампирите и дампирите толкова много приличат на хората. — Знаеш ли, беше истинска лудница, след като Лиса се качи на трона. Мислех, че най-сетне двамата с Дмитрий ще имаме малко спокойствие. — Усмивката й се разшири. — Би трябвало вече да зная, че с нас нищо не е просто. Прекарваме цялото си време да пазим Лиса и Джил.

— Джил ще е добре. Докато заговорниците не знаят, че тя е тук, ще е лесно. Дори скучно.

Роуз продължаваше да се усмихва, но усмивката й леко помръкна.

— Надявам се да е така. Само ако знаеше какво се случи… — Изражението й се промени, когато я връхлетя някакъв спомен. Понечих да настоявам да ми каже какво се е случило, но тя смени темата, преди да имам тази възможност. — Работим върху промяната на закона, този, според който Лиса трябва да има жив член от семейството, за да остане кралица. След като веднъж се приеме, двете с Джил повече няма да са застрашени. Но в същото време това означава, че тези, които искат да отстранят Джил, сега са по-отчаяни от всякога и готови на всичко, защото знаят, че времето им изтича.

— Колко време? — попитах. — Колко време е нужно, за да се промени закона?

— Не зная. Може би няколко месеца. Законови процедури… Ами, това не е по моята част. Поне не и подробностите. — Намръщи се леко, сетне отново доби свирепо и войнствено изражение и отметна косата си през рамо. — Откаченяците, които искат да наранят приятелите ми. Ето кое е по моята част и, повярвай ми, зная как да се справя с това.

— Спомням си — продумах. Беше странно. Смятах Роуз за една от най-силните личности, които познавам, и все пак изглежда тя се нуждаеше от уверението ми. — Виж, ти върши своята работа, а аз ще върша моята. Ще се постарая Джил да се смеси с останалите ученици. Вие сте успели да я измъкнете от двора, без никой да разбере. Сега е на сигурно място, далече от всякаква публичност.

— Надявам се — повтори Роуз мрачно. — Защото ако не е, вашата малка група тук няма никакъв шанс да оцелее срещу онези смахнати превратаджии.