Кръвни връзки

Глава 5

След тази забележка Роуз ме остави, за да се сбогува с другите.

Изтръпнах от думите й. За част от секундата ми се прииска да се откажа от тази мисия. Исках да настоявам да изпратят не по-малко от дузина пазители за Джил, в случай че нападателите й се завърнат. Но много бързо пропъдих тази мисъл. Един от най-ключовите елементи, за да сработи този план, бе да се действа така, че да не се привлича внимание. Докато местонахождението на Джил оставаше в тайна, колкото по-добре се слееше тя с тълпата, толкова в по-голяма безопасност щеше да бъде. А един ескадрон от пазители трудно можеше да се прикрие и щеше да привлече любопитството на някоя по-голяма общност на мороите. Постъпвахме правилно. Докато никой не знаеше къде се намираме, всичко щеше да бъде наред.

Разбира се, ако си го повтарях достатъчно често, щеше да се превърне в истина.

Но на какво се дължеше зловещото изказване на Роуз? И защо Еди бе тук? Дали тази мисия всъщност не бе животоспасяваща, а не просто обикновена предпазна мисия?

Като знаех колко близки бяха Роуз и Джил, очаквах сбогуването им да бъде съпроводено с много сълзи. Но вместо с Роуз, Джил се сбогува най-трудно с Ейдриън. Хвърли се към него и силно го прегърна, вкопчила пръсти в ризата му. Младото момиче морой остана мълчаливо през по-голямата част от нашето посещение, като просто ни наблюдаваше с любопитство, по своя си нервен маниер. Чух я да говори най-много с Лий, който се постара да привлече вниманието й. Сбогуването й с Ейдриън изглежда изненада и самия него дотам, че изписаното по лицето му раздразнение се смекчи до по-мило изражение, докато я потупваше неловко по рамото.

— Стига, стига, сладкишче. Скоро пак ще те видя.

— Иска ми се да дойдеш с нас — изрече тя едва чуто.

Той се усмихна накриво.

— Не, не може. Вероятно останалите от групата могат да си поиграят на „завръщане в училище“, но мен ще ме изхвърлят още през първия ден. Тук поне на никого няма да окажа лошо влияние… като изключим Кларънс и шкафа му с напитки.

— Ще поддържам връзка с теб — обеща му Джил.

Усмивката му потрепна. Изгледа я едновременно развеселено и унило.

— Аз също.

Този интимен миг помежду им ме смая. С лекомислената си и арогантна природа той изглеждаше напълно неподходящ за приятел на това мило и срамежливо момиче. Ала те очевидно се харесваха. Не приличаше на романтична връзка, но определено долових сила на чувствата, които не проумявах напълно. Припомних си разговора между Ейб и Ейдриън, който бях подслушала. Тогава Ейб каза, че Ейдриън трябва да остане близо до нея. Нещо ми подсказваше, че съществува някаква връзка между това и сбогуването, на което сега бях свидетел, но не разполагах с достатъчно информация, за да сглобя цялостната картина. Отложих за по-късно разплитането на тази загадка.

Тъжно ми бе да се разделя с Роуз, но се радвах, че нашето заминаване щеше да прекрати контактите ми не само с Ейб, но и с Кийт. Ейб се раздели с нас с типичните си загадъчни коментари и многозначителен поглед към мен, който никак не ми се понрави. Оставих Кийт пред апартамента му, преди да продължа към „Амбъруд“. Той ми обеща, че ще ме държи в течение на новите събития. Честно казано, доста се зачудих какво разбираше под това „да ме държи в течение“, след като аз щях да се нагърбя с цялата работа. Според мен той нямаше да върши нищо, освен да се мотае в апартамента си в центъра на града. Все пак си струваше да се отърва от него. Никога не бях очаквала, че ще бъда така щастлива да карам кола в компанията на един вампир и един дампир.

През цялото пътуване до училището Джил продължаваше да изглежда смутена. Еди го усети и се опита да я утеши. Извърна се назад към нея от предната седалка.

— Скоро ще се видим с Ейдриън.

— Зная — отвърна тя с въздишка.

— И нищо лошо няма да се случи. Ти си в безопасност. Те не могат да те намерят тук.

— И това го зная — потвърди Джил.

— Толкова ли беше зле? — попитах ги. — Говоря за атаката. Никой не ми съобщи повече подробности. — С ъгълчето на окото си видях как Еди отново погледна назад към Джил.

— Достатъчно зле — призна той мрачно. — Но сега всички са добре, така че само това има значение.

Никой от тях не каза нищо повече и аз бързо схванах намека, че няма да узная допълнителни подробности. Държаха се, сякаш атаката не е била кой знае какво, но бяха прекалено уклончиви. Беше се случило нещо, за което не знаех — а по всяка вероятност и алхимиците не знаеха — нещо, което се стараеха да запазят в тайна. Предполагах, че е свързано с присъствието на Ейдриън тук. Той бе споменал за „очевидни причини“ за идването му в Палм Спрингс, а Ейб бе намекнал за някакъв мотив, за който и самият Ейдриън не знае. Цялата тази работа бе донякъде дразнеща, имайки предвид, че рискувах живота си. Как можеха да очакват от мен да си върша добре работата, ако продължаваха с тази плетеница от тайни?

Алхимиците са свикнали да работят с тайни и въпреки спорното ми минало, все още си оставах в достатъчна степен алхимик, за да негодувам, задето не получавам отговори на въпросите си. За щастие, бях в достатъчна степен алхимик, за да потърся и намеря сама отговорите.

Разбира се, знаех, че няма да стигна до никъде, ако точно сега се опитам да измъкна истината от Джил и Еди. Трябваше да се държа приятелски и да ги предразположа да бъдат спокойни с мен. Те може да не питаеха тайното убеждение, че хората са създания на мрака, но това не означаваше, че ми вярват. Не ги обвинявах. В края на краищата определено и аз не им вярвах.

Пристигнахме в „Амбъруд“ късно вечерта. Двамата с Кийт предварително бяхме огледали училището, но Еди и Джил се озъртаха на всички посоки с широко отворени очи. Докато отвън къщата на Кларънс създаваше впечатление за старомодна, училището бе светло и модерно, постройките бяха измазани с венецианска мазилка, което бе характерно за сградите в Калифорния и за цялата архитектура в Югозапада. Сред тучните зеленеещи се морави бяха разпръснати палми. На фона на гаснещата светлина учениците все още се разхождаха, по двойки или на групи, по многобройните алеи, прекосяващи тревните площи.

По пътя си взехме храна от заведение за бързо хранене, но заради късния час двете с Джил трябваше да се разделим с Еди. Като навършила осемнайсет, притежаваща кола и „родителско разрешение“, аз се радвах на немалко свобода, но все пак с настъпването на нощта и за мен важеше вечерният час, както за всички останали. Еди беше притеснен, че се налагаше да остави Джил, особено когато разбра колко далеч се намира неговото спално помещение от нашето.

Училище „Амбъруд“ се простираше на голяма територия, като включваше три кампуса: източен, западен и централен. В източния кампус се намираше общежитието за момичетата, докато западният кампус бе запазен за момчетата. В централния кампус, който бе най-голям от трите, се намираха административните сгради, учебните зали и спортните комплекси. Трите кампуса бяха отдалечени на около километър и половина, затова се обслужваха от вътрешна автобусна линия през целия ден, макар че съществуваше и възможността да се ходи пеша, за тези, които не се плашеха от горещината.

Еди сигурно знаеше, че не може да остане в спалното помещение на момичетата, макар да подозирах, че ако имаше начин, щеше да спи в краката на Джил като предано куче пазач. Донякъде бе забавно да ги гледам. Никога не бях наблюдавала в действие отношенията между морой и пазител. Докато бях с Роуз и Дмитрий, те просто се опитваха да оцелеят, а освен това и двамата бяха дампири. Ала сега, когато най-после имах възможността да видя системата им в действие, най-после разбрах защо дампирите се обучават толкова усилено. Трябва да си отлично трениран, за да умееш постоянно да си нащрек. Дори и в най-спокойните моменти, Еди не преставаше да следи зорко всичко край себе си. Нищо не убягваше от погледа му.

— Доколко е добра охранителната система тук? — попита, когато влязохме в общежитието на момичетата. Бе настоял да я провери, преди да се прибере в мъжкото общежитие. В този час преддверието бе тихо, влязоха само две ученички с кашони и куфари, използващи последната минута за настаняване. Като минаха покрай нас, ни изгледаха любопитно и аз усетих как стомахът ми се сви на топка от притеснение. Имайки предвид всичко, което бях преживяла, животът в гимназията не би трябвало да ме плаши, — но ме плашеше. Това не се изучаваше в уроците на алхимиците.

— Охранителната система е достатъчно добра — отвърнах тихо, докато се обръщах към Еди. — Те не се опасяват от вампири убийци, но определено се грижат за безопасността на учениците си. Зная, че през цялата нощ има дежурна охрана.

Еди огледа надзирателката в женското общежитие — набита сивокоса жена, която наблюдаваше преддверието от бюрото на рецепцията.

— Мислиш ли, че тя притежава някакви бойни умения? Дали би могла да се справи с някой нападател?

— Обзалагам се, че ще повали всеки, който се опита да се промъкне в спалните на момичетата — пошегува се Джил. Сложи ръка върху неговата и той подскочи. — Отпусни се. Това място е безопасно.

Странно, но загрижеността на Еди беше успокояваща и ме караше да се чувствам сигурна. В същото време не можех да не се замисля отново защо е толкова бдителен. Той е бил там по време на нападението, за което никой не искаше да ми разкаже. Познаваше заплахата, защото бе станал свидетел. Щом като дори сега бе толкова нащрек, то какви ли опасности все още ни грозяха? Алхимиците ме бяха накарали да повярвам, че след като веднъж се скрием в „Амбъруд“, всичко ще бъде наред и просто ще трябва да чакаме. В разговора си с Роуз се бях опитала да я убедя в същото. Ала поведението на Еди подсказваше друго.

Стаята в общежитието, която споделях с Джил беше малка по моите стандарти. Още от дете винаги съм имала своя стая и никога не ми се е налагало да се тревожа дали ще имам достатъчно място за дрехите си. Докато бях в Санкт Петербург, дори разполагах със свой апартамент. При все това от единствения прозорец в спалнята ни се разкриваше просторна гледка към задния двор. Всичко в стаята беше леко и светло. Обзавеждането беше с мебели от кленово дърво, които изглеждаха съвсем нови: леглата, бюрата и шкафовете. Нямах опит в живеенето в общежитие, но съдейки по реакцията на Джил, можех да приема, че бяхме улучили добра стая. Тя ми се закле, че тази била по-голяма от стаята, в която живеела в академията на мороите „Свети Владимир“ и затова сега бе неизказано щастлива.

Все пак се запитах дали стаята не й се струваше просторна поради простата причина, че нямахме много багаж, с който да я запълним. Нито една от нас не бе успяла да вземе много вещи заради бързото ни заминаване. Мебелите придаваха на интериора топло, приятно чувство, но без личните украшения и дреболии, без намесата на човешка ръка тук-там, стаята бе като изрязана от каталог. Надзирателката в женското общежитие, госпожа Уедърс, се удиви, като ни видя да се появяваме с толкова малко багаж. Другите момичета, които по-рано бях видяла да пристигат, идваха с коли с претъпкани до пръсване багажници. Надявах се да не изглеждаме подозрителни.

Докато се приготвяхме да си лягаме, Джил отиде до прозореца и се загледа навън.

— Много е сухо тук — промърмори тя, повече на себе си, отколкото на мен. — Поддържат моравите зелени, но е толкова странно да не усещаш влага във въздуха. — Изгледа ме стеснително. — Аз владея магията на водата.

— Зная — кимнах й, неуверена какво друго да добавя. Тя говореше за магическите способности, които мороите притежаваха. Всеки морой специализираше в един от четирите основни природни елемента — земя, въздух, огън и вода, или в много трудния за разпознаване, изцяло психически елемент — духа. Малцина го владееха, макар да бях чула, че Ейдриън е един от тях. Нямаше да съм особено разочарована, ако Джил не можеше лесно да призовава своята магия тук. Магията на мороите беше сред онези неща, като пиенето на кръв, които съвсем отрезвяващо — като яка плесница през лицето — ми напомняха, че тези същества, с които се смеех и хранех, не са хора.

Ако не бях така изтощена от пътуването с Кийт в колата, вероятно нямаше да мога да заспя, измъчвана от страха, че спя в една стая с вампир. Когато за пръв път срещнах Роуз, въобще не бях в състояние да оставам в една стая с нея. Трескавото ни бягство малко промени това и накрая можех да си позволя да не съм вечно нащрек около нея. Сега обаче някои от тези стари страхове изпълзяха от мрака. Вампир, вампир. Неуморно си повтарях, че това е само Джил и нямаше защо да се боя от нея. Накрая умората ме надви и заспах.

На сутринта не можах да се сдържа и се проверих в огледалото дали нямам белези от ухапвания по шията или други признаци на вампирско нашествие. Като се уверих, че по мен няма нищо съмнително, тутакси се почувствах като пълна глупачка. Джил се събуди с мъка, така че нямаше смисъл да си я представям как се прокрадва тайно в нощния мрак към леглото ми. Доста ми беше трудно да я измъкна от стаята навреме за опознавателната обиколка на гимназията. Тя беше отпусната, със зачервени очи и не спираше да се оплаква от главоболие. Предположих, че няма защо да се тревожа от среднощни атаки от съквартирантката ми.

Най-после успя да се надигне от леглото и да се приготви. Излязохме от общежитието и открихме Еди, заедно с други ученици, край един от фонтаните в централния кампус. Повечето от насъбралите се ми се сториха деветокласници като Джил. Само неколцина бяха на възраст колкото Еди и мен. Изненадах се, като го видях да разговаря непринудено със стоящите около него. Не бях забравила колко бдителен беше вчера и не очаквах да го заваря така безгрижен, а още по-малко да е способен да общува тъй оживено със съучениците си, но той явно се справяше отлично. Като тръгнахме, обаче, го видях да се оглежда крадешком наоколо. Умееше да се преструва на ученик, също като мен, но си оставаше дампир.

Тъкмо ни казваше, че още не се е запознал със съквартиранта си, когато пред нас изникна едно усмихнато момче с яркосини очи и червеникава коса.

— Здравейте — заговори ни той. Като се приближихме към него, забелязах, че лицето му е обсипано с лунички. — Ти ли си Еди Мелроуз?

— Да, аз съм — завъртя се Еди, чевръст като опитен пазител, готов да посрещне всяка възможна заплаха. Но като видя новодошлия, Еди напълно се скова. Очите му леко се разшириха и той забрави това, което се готвеше да каже.

— Аз съм Мика Валънс. Ще бъда твой съквартирант… А също и ваш наставник. — Кимна към останалите ученици и се усмихна. — Но исках първо да дойда да ви поздравя. Пристигнах едва тази сутрин. Майка ми настоя да остана вкъщи до последния ден от ваканцията.

Еди се взираше в Мика, сякаш бе видял призрак. Огледах внимателно Мика, чудейки се какво пропускам. На мен ми изглеждаше съвсем нормален. Каквото и да ставаше, Джил също нямаше представа, защото наблюдаваше новодошлия със съвършено спокойно изражение, без никаква тревога или изненада.

— Приятно ми е да се запознаем — рече Еди накрая. — Това са моите, ъъ, сестри — Джил и Сидни.

Мика ни озари поотделно с усмивката си. Излъчваше непринуденост, която ме предразполагаше. Разбирах защо са го избрали да посреща новопостъпилите ученици и да ги запознава с обстановката и порядките. Чудех се защо Еди реагира толкова странно.

— В кой клас си? — обърна се Мика към мен.

— Дванайсети — отвърнах. — Двамата с Еди сме близнаци — допълних, припомняйки си лъжливите ни самоличности.

— Аз съм в девети — обади се Джил.

Като огледах нашето „семейство“, забелязах, че двамата с Еди лесно бихме могли да минем за брат и сестра. Цветовете на косите ни бяха подобни и, разбира се, и двамата приличахме на хора. И въпреки че след като погледне Джил, представител на човешката раса едва ли ще възкликне: „Вампир!“, тя притежаваше специфични черти, които я отличаваха от болшинството хора. Телосложението й и бледото лице определено контрастираха с моя външен вид и този на Еди.

Дори и Мика да забеляза липсата на семейна прилика, не го показа.

— Притесняваш ли се, че постъпваш в гимназия? — обърна се към Джил.

Тя поклати глава и му се усмихна.

— Готова съм за предизвикателството.

— Е, ако имате нужда от нещо, ми кажете — рече той. — Сега ще се заема със задачите си. По-късно пак ще си поговорим.

От начина, по който я изпиваше с поглед, беше ясно, че това „ако имате нужда от нещо“ се отнасяше за Джил, а пламналото й лице показваше, че и тя го е разбрала. Усмихна му се отново, задържа за миг погледа му, сетне извърна срамежливо глава. Щях да го намеря за мило, ако не бе тревожната перспектива, която представляваше. Джил се намираше в училище, пълно с хора. И дума не можеше да става да излиза с някое от момчетата и такива като Мика изобщо не биваше да бъдат окуражавани. Еди не изглеждаше разтревожен от разиграващата се сценка, но ми се струваше, че това се дължи най-вече на притеснението му от Мика като цяло.

Мика ни призова за внимание и започна с представянето. Първата част включваше обща обиколка. Ние го следвахме навсякъде, в места с и без климатик, докато ни показваше важните сгради. Обясни ни графика на автобуса, докато пътувахме до западния кампус, който беше почти огледален образ на източния. Момичетата и момчетата можеха да си ходят на гости в съответните общежития, но спазвайки определени ограничения и той ни обясни правилата, което предизвика известно негодувание. Припомних си страховитата госпожа Уедърс и се изпълних с искрено съжаление към всяко момче, което се опита да наруши правилата й.

И двете общежития разполагаха със столова, в която всеки ученик можеше да се храни. Нашата група за запознаване с обстановката обядва още докато бяхме в западния кампус.

Мика се присъедини към моите „роднини“ и мен, като не спираше да разговаря с всеки от нас. Еди му отговаряше учтиво, кимаше и задаваше въпроси, но в очите му все още се долавяше смътна напрегнатост. Отначало Джил изглеждаше стеснителна, но след като Мика започна да се шегува с нея, накрая и тя се отпусна и започна да се държи по-топло с него.

Колко странно, помислих си, че Еди и Джил се приспособяват към тази ситуация по-лесно от мен. Бяха се озовали в странно обкръжение, сред различна раса, но въпреки това се намираха в позната за тях обстановка, като столови и шкафчета за лични вещи в коридорите. Веднага заиграха ролите си и изпълняваха правилата без никакви затруднения. Докато аз, макар да бях пропътувала половината свят и живяла къде ли не, не се чувствах на своя територия в среда, която за всички останали беше нещо най-обикновено.

Независимо от всичко, не ми отне много време да разбера как функционира училищният живот. Алхимиците бяха обучени да наблюдават и да се адаптират, и независимо, че училищният живот бе непознат за мен, бързо схванах до какво ще се свежда ежедневието ми. Не се страхувах да говоря с хората — бях свикнала да подемам разговори с непознат и да обяснявам защо не се вписвам в ситуацията. Но знаех, че за едно нещо трябва повече да се постарая.

— Чух, че семейството й ще се премести в Анкоридж. — Още не бяхме приключили с обяда по време на опознавателната обиколка. До мен седяха две момичета, деветокласнички, заети с клюки за тяхна приятелка, която днес не се била появила.

Очите на другото момиче се разшириха от ужас.

— Сериозно? Аз щях да умра, ако трябваше да се преместя там.

— Не зная — обадих се замислено, докато ровех из храната в чинията си. — При цялото това слънце тук и ултравиолетовите лъчи, Анкоридж направо ми звучи като място за дълголетници. Там няма да ти е нужен толкова слънцезащитен крем, така че ще е и по-евтино.

Мислех, че забележката ми е много остроумна, но като вдигнах глава, срещнах смаяните им погледи. От израженията им ставаше ясно, че според момичетата не бих могла да изтърся по-смахнат коментар.

— Предполагам, че не би трябвало да казвам всичко, което ми идва наум — промърморих на Еди. Бях свикнала да бъда пряма в общуването си с околните, но изведнъж ми хрумна, че едно просто: „Да бе, абсолютно!“ навярно щеше да е правилният отговор. Имах малко приятели на моята възраст и бях изгубила тренинг.

Еди ми се ухили.

— Не зная, сестричке. Ти си много забавна такава, каквато си. Продължавай все така.

След обяда групата ни се върна в централния кампус, където се разделихме, за да се срещнем със съветниците по учебната част и да планираме програмата си за отделните предмети. Когато седнахме с моята съветничка, весела млада жена на име Моли, не бях изненадана да видя, че алхимиците бяха изпратили учебното ми досие от някакво измислено училище в Южна Дакота. Отбелязаните в него учебни предмети отговаряха на тези, които бях изучавала при домашното си обучение.

— Имайки предвид оценките и тестовете ти, трябва да посещаваш класовете за напреднали по математика и английски — каза Моли. — Ако се справиш добре, после може да ти отпуснат кредит за колеж. — Жалко, че няма да имам шанс да отида в колеж, помислих си с въздишка. Тя прелисти няколко страници от досието ми. — Обаче не виждам някъде да са отбелязани чужди езици. Според изискванията на „Амбъруд“ всеки ученик трябва да изучава поне един чужд език.

Опа-а. Алхимиците се бяха издънили във фалшифицирането на данните ми. Всъщност съм учила няколко езика. Баща ми се постара да взимам уроци по езици още от най-ранна възраст, тъй като никога не се знаеше в коя част на света ще се озове даден алхимик. Прегледах списъка с чужди езици, изучавани в „Амбъруд“, и се поколебах, чудейки се дали да излъжа. След това реших, че всъщност не е нужно да уча отново спреженията и глаголните времена, които вече знаех.

— Вече владея всички изброени — казах на Моли.

Съветничката ме изгледа скептично.

— Всички? Тук са изброени пет езика.

Кимнах и добавих с надежда:

— Обаче съм учила само две години японски. Така че, предполагам, бих могла да обогатя познанията си по японски.

Явно Моли не ми повярва.

— Искаш ли да се явиш на тестове за владеене на езици?

И в крайна сметка прекарах остатъка от следобеда, трудейки се над тестовете за чужди езици. Не точно така си мечтаех да прекарам деня, но предположих, че по-късно това щеше да ми се отплати — тестовете бяха много лесни.

Когато три часа по-късно свърших с тестовете за петте езика, Моли ми каза да побързам, за да отида да пробвам униформата си. Повечето от другите новопостъпили ученици отдавна бяха приключили с това и Моли се тревожеше дали няма да изпуснем жената, която правеше пробите. Вървях забързано, но без да тичам, надолу по коридорите и едва не налетях на две момичета, завиващи зад ъгъла.

— О! — възкликнах, чувствайки се като пълна идиотка. — Съжалявам… Закъснявам за пробата…

Едно от момичетата се засмя добродушно. Беше с тъмна кожа, атлетична фигура и къдрава черна коса.

— Не се притеснявай — успокои ме. — Току-що минахме покрай стаята. Тя още е там.

Другото момиче имаше руса коса, малко по-светла от моята, вдигната високо на опашка. И двете излъчваха непринудената увереност на млади хора, които добре познават този свят. Това не бяха нови ученички.

— На госпожа Дилейни винаги и е нужно малко повече време за пробите, отколкото тя си мисли — заяви русото момиче с тон на познавач. — Всяка година това е… — Челюстта й увисна и думите й замряха на устните. — Къде… Къде си направи това?

Нямах представа за какво говори, но другото момиче също се вторачи в мен.

— Много е яко! Това ли е на мода тази година?

— Татуировката ти — обясни блондинката. Явно бе разбрала по изражението ми, че все още не разбирам. — Къде си я направи?

— О! Това ли? — Пръстите ми докоснаха разсеяно бузата ми. — В… хм, в Южна Дакота. Откъдето съм.

Двете момичета изглеждаха разочаровани.

— Явно затова никога не съм виждала такава — заключи тъмнокосото момиче. — Помислих, че в „Невърмор“ предлагат нещо ново.

— „Невърмор“? — попитах аз.

Момичетата се спогледаха мълчаливо и сякаш си казаха нещо.

— Ти си нова, нали? Как се казваш? — попита русокосата. — Аз съм Джулия. А това е Кристин.

— Сидни — представих се, все още озадачена.

Джулия отново се усмихна.

— Искаш ли да обядваме заедно в столовата на източния? Тогава ще ти обясним всичко.

— Всичко за какво? — продължавах да питам.

— Това е дълга история. Сега е по-добре да тръгваш, за да не изпуснеш Дилейни — додаде Кристин и понечи да си тръгне. — Тя остава до късно, но не прекалено.

Те си тръгнаха, а аз продължих по пътя си, — много по-бавно, — като се питах за какво беше всичко това. Дали току-що си бях намерила нови приятелки? Наистина не знаех как се възприемат такива неща в подобно училище, но цялата размяна на реплики ми се стори доста странна.

Когато влязох в пробната, госпожа Дилейни тъкмо си тръгваше.

— Кой размер си, скъпа? — попита тя, като ме видя на прага.

— Нула.

Появиха се различни дрехи: поли, панталони, блузи и пуловери. Съмнявах се, че пуловерите ще са ми нужни, освен ако някаква невиждана апокалиптична буря не връхлетеше Палм Спрингс. В „Амбъруд“ нямаше специално изискване поли или панталони да се носят. Трябваше само да се спазва общото предписание цветовете да са в тъмночервено, тъмносиво и бяло, което съчетание аз наистина харесвах.

— Мисля, че размерът ти е втори — цъкна госпожа Дилейни, докато ме наблюдаваше как закопчавам бялата блуза.

Пръстите ми замръзнаха по средата на закопчаването.

— Нося нулев размер.

— О, да, ще се побереш в него, но погледни дължината на ръкавите и полата. Мисля, че ще се чувстваш много по-удобно във втори размер. Пробвай тези. — Подаде ми нова купчина и се засмя. — Не се опечалявай толкова, момиче! Слаба си като вейка. — Потупа закръгления си корем. — В моите дрехи ще се поберат три като теб!

Въпреки протестите ми бях отпратена с цял наръч дрехи втори размер. Отправих се унило към стаята си, където заварих Джил да чете, легнала на леглото. Когато влязох, се надигна и седна.

— Хей, вече се чудех какво е станало с теб.

— Забавих се — отвърнах с въздишка. — По-добре ли се чувстваш?

— Да. Много. — Джил ме наблюдаваше, докато прибирах униформите си. — Ужасни са, нали? В академията „Свети Владимир“ нямахме униформи. Ще бъде много досадно всеки ден да носим едно и също. — Нямах желание да я осведомявам, че като алхимик така или иначе се налага да нося униформи.

— Кой размер ти дадоха? — попитах, за да сменя темата. Чувствах се като лакомник, заслужаващ наказание.

— Нулев.

Обзе ме пристъп на раздразнение, докато окачвах дрехите си в гардероба до нейните. В сравнение с нея се чувствах огромна. Как можеха всички тези морои да са толкова кльощави? Генетично? Или заради нисковъглехидратната кървава диета? А може би, защото всички бяха толкова високи. Но знаех едно: винаги, когато бях край тях, се чувствах безцветна и тромава и исках да ям по-малко.

Когато свърших с разопаковането на багажа, двете с Джил сравнихме учебните си програми. Не бе изненадващо, че заради различните класове, двете нямахме общи дисциплини. Единствената обща беше физическото възпитание, задължително за всички. Всеки срок учениците трябваше да се занимават с физкултура, тъй като спортът се смяташе за важна част от учебната подготовка. Може би щях да отслабна с няколко килограма и да се върна към нормалния си размер.

Джил се усмихна и ми върна програмата.

— Еди настоя да посещава нашия час по физическо, тъй като само там можем да сме заедно. Обаче нашият час по физическо съвпада с неговия по испански и не му разрешиха. Не мисля, че ще може да издържи цял ден в училището, без да е сигурен, че все още съм жива. О, и Мика ще е заедно с нас по физическо.

Отидох до леглото си, все още раздразнена заради униформите. Думите на Джил привлякоха вниманието ми.

— Хей, знаеш ли защо Еди се държи странно, когато е с Мика? Съквартирантката ми поклати глава.

— Не. Нямах възможност да го попитам, но аз също го забелязах, особено в първия момент. По-късно, докато ти правеше тестовете по езици, а ние чакахме за униформите, Еди сякаш се поуспокои малко. Но от време на време го улавям да му хвърля странни погледи.

— Не смяташ, че Мика е опасен, нали?

Джил сви рамене.

— На мен не ми изглежда опасен, но аз не съм пазител. Ако Еди мисли, че той представлява някаква заплаха, вярвам, че щеше да се държи по-различно. По-агресивно. Той просто изглежда нервен край Мика. Почти — но не съвсем — изплашен. А това е най-странното от всичко, защото пазителите никога не изглеждат изплашени. Не че Еди официално е пазител. Но ти знаеш какво искам да кажа.

— Да — отвърнах и се усмихнах въпреки вкиснатото ми настроение. Това сладко, бъбрещо създание малко ме развесели. — Какво искаш да кажеш с това, че Еди официално не е пазител? Той не е ли изпратен тук, за да те защитава?

— Да, така е — отвърна Джил, докато продължаваше да си играе с една от светлокестенявите си къдрици. — Но… Ами, малко е странно. Той се забърка в някакви неприятности с пазителите, задето помогна на Роуз и защото… Хм… Уби онзи морой.

— Той е убил мороя, който е нападнал Василиса, нали? — Това го бях разбрала по време на разпита ми.

— Да — кимна Джил, потънала в спомените си. — Беше самозащита… Е, и защита на Лиса, но всички бяха шокирани, че е убил морой. От пазителите не се очаква да правят това, но, както знаеш, от мороите също не се очаква да се нападат един друг. Както и да е, но той е временно отстранен. Никой не знае какво да прави с него. Когато аз… бях нападната, Еди помогна да ме защитят. По-късно Лиса заяви, че е глупаво да бездейства, когато може да бъде полезен. А като се има предвид, че зад нападението стояха морои, тя допълни, че всички трябва да свикнат с мисълта, че и мороите могат да бъдат врагове. Накрая Ханс, началникът на пазителите в двора, се съгласи да изпрати Еди тук с мен, но аз мисля, че официално Еди все още не е възстановен на длъжност, което е доста учудващо. — Джил бе изрекла цялата тази реч без пауза и сега спря, за да си поеме дъх.

— Е, сигурна съм, че всичко ще се уреди — казах, опитвайки се да прозвуча успокояващо. — А освен това той ще натрупа точки в своя полза, като запази една принцеса жива.

Джил ме изгледа остро.

— Аз не съм принцеса.

Смръщих вежди, докато се опитвах да си припомня засуканите закони на мороите.

— Принц или принцеса може да е само най-старшият в една кралска фамилия. И тъй като Василиса е кралица, титлата се прехвърля на теб, нали?

— Само на хартия — уточни Джил и отвърна поглед. Трудно ми беше да разгадая тона й — странна смесица от горчивина и съжаление. — На практика не съм принцеса. Аз съм само някоя, която по случайност е роднина на кралицата.

Майката на Джил за кратко е била любовница на Ерик Драгомир, бащата на Василиса, но дълги години е криела съществуването на Джил. Това се разкри едва наскоро, като аз изиграх немалка роля в подпомагането на Роуз да открие Джил. С всички издънки в живота ми, както и с възникналата спешна необходимост да се опази безопасността на Джил, не се бях замислила много как се е нагодила тя към новото си положение. Това трябва да е била сериозна промяна в начина й на живот.

— Сигурна съм, че си много повече от това — казах нежно. Питах се дали по време на тази мисия няма да се наложи да прекарвам голяма част от времето си в ролята на терапевт на Джил. Вероятността да утешавам вампир все още ми се струваше твърде непривична. — Искам да кажа, че ти очевидно си важна. Всички много се стараят, за да осигурят безопасността ти тук.

— Но дали е заради мен? — попита Джил. — Или за да помогнат на Лиса да остане на трона? Откакто се разбра, че сме сестри, тя почти не ми е проговорила.

Разговорът навлизаше в опасни води, в дълбоко лични отношения, с които наистина не знаех как да се оправям. Не можех да си се представя нито на мястото на Василиса, нито на това на Джил. Бях сигурна единствено, че цялата тази ситуация не е лесна за нито една от двете.

— Сигурна съм, че тя е загрижена за теб — заявих, макар че не бях напълно убедена. — Но вероятно и за нея е необичайно, особено след всички останали промени и в нейния живот. Дай й време. Като за начало първо се съсредоточи върху важните неща — да останеш тук и да си в безопасност.

— Права си — съгласи се Джил. Излегна се върху леглото си и се втренчи в тавана. — Изнервена съм заради утрешния ден, че ще съм сред всички тези хора, че през целия ден ще имам часове. Ами ако забележат? Какво ще стане, ако някой открие истината за мен?

— Ти се справи чудесно по време на опознавателната обиколка — уверих я. — Не показа зъбите си. Освен това, аз съм много добра, когато трябва да убедя другите, че не са видели това, което си мислят.

Благодарното изражение върху лицето й ми напомни за Зоуи и се почувствах неудобно. Приличаха си в толкова много отношения — срамежливи и несигурни — при все това безкрайно пламенни и отчаяно копнеещи да се докажат. Бях се опитала да защитя Зоуи и само се провалих в очите й. Да съм тук сега, с Джил, ме изпълваше с противоречиви чувства. В известна степен можех да се реванширам за това, което не бях успяла да сторя за Зоуи. Ала докато си го казвах, някакъв вътрешен глас не спираше да повтаря: „Джил не е твоя сестра. Тя е вампир. Това е работа.“

— Благодаря ти, Сидни. Радвам се, че си тук. — Тя се усмихна, а вината ме загриза още по-надълбоко. — Знаеш ли, аз малко завиждам на Ейдриън. Той смята, че в дома на Кларънс е адски отегчително, но на него не му се налага да се среща с нови хора или да свиква с ново училище. Само трябва да се мотае, да гледа телевизия, да играе билярд с Лий, да спи в… Звучи страхотно. — Тя въздъхна.

— Предполагам — подех, малко изненадана от изброяването на всички подробности. — Откъде знаеш толкова много? Говорила ли си… Говорила ли си с него, откакто си тръгнахме оттам? — Още докато го изричах, ми се стори невероятно. Нали бях с нея през по-голямата част от деня.

Усмивката й се скри и лицето й помръкна.

— О, не. Искам да кажа, че предполагам, че прави това. Спомена ми за някои от тези неща по-рано, това е всичко. Извинявай. Държа се мелодраматично и говоря несвързано. Благодаря ти, че ме изслуша… това наистина ме накара да се почувствам по-добре.

Усмихнах се сковано и не отвърнах нищо. Все още не можех да приема факта, че започвах да изпитвам толкова топли чувства към един вампир. Първо Роуз, сега Джил? Нямаше значение колко мила и лесна за харесване бе тя. Трябваше да запазя отношенията ни строго професионални, така че алхимиците да нямат основание да ме обвинят, че съм се привързала. Думите на Кийт отекнаха в главата ми: фенка на вампирите.

Това е нелепо, казах си. Няма нищо лошо в това да си мил с тези, които са ти поверени. Беше съвсем нормално и много далеч от това „да се сближиш твърде много“ с тях. Като пропъдих тревогите си, се съсредоточих в довършване на разопаковането и в мисли за пребиваването ми тук. Искрено се надявах утрешният ден да мине също така гладко, както бях уверила Джил, че ще бъде.

За съжаление не стана така.