Кръвни връзки

Глава 22

Кларънс не желаеше да говори с нас за случилото се с него. Всъщност упорито отричаше, че има нещо нередно, твърдейки, че се е порязал неволно, докато се е бръснел.

— Господин Донахю — заговорих, колкото можах по-сдържано и любезно. — Тази рана е направена с хирургически инструмент. И я нямаше преди посещението на Кийт.

— Не, не — отрече Кларънс с немощен глас. — Това няма нищо общо с него.

Точно тогава Дороти надникна в стаята, с чаша сок в ръка. Повикахме я малко след пристигането ми тук. При загуба на кръв лечението при мороите беше същото както при хората: повече захари и течности. Икономката му подаде чашата със сламка. Лицето й бе сгърчено от тревога. Докато той пиеше сока, аз не преставах да настоявам за истината.

— Кажете ни каква е сделката — помолих го аз. — Какво е споразумението? Какво ви дава Кийт срещу вашата кръв? — Реших да изпробвам друга тактика, когато се убедих, че Кларънс няма да проговори. — Има пострадали хора. Той им раздава вашата кръв съвсем безразборно.

Това вече пробуди реакцията му.

— Не — рече Кларънс. — Той използва моята кръв и слюнка, за да лекува хората. Да лекува болни хора.

Слюнка? Едва не простенах. Разбира се. Мистериозната прозрачна течност. Сега знаех какво придава на небесните татуировки пристрастяващото усещане за еуфория. Гадна работа.

Ейдриън и аз се спогледахме. Несъмнено вампирската кръв можеше да се използва за лечение. Татуировката, която имах, беше доказателство за това. Алхимиците дълго време се бяха трудили, за да се научат как да използват някои от свойствата на кръвта, за да могат да я прилагат по-широко за медицински цели. При все това досега не бе измислен начин да се произвежда изкуствена кръв, а използването на истинската просто не беше практично.

— Той лъже — заявих аз. — Продава кръвта на богати тийнейджъри, за да им помага да изпъкват като превъзходни спортисти. Какво ви обеща срещу това? Дял от парите?

Ейдриън огледа богато обзаведената стая.

— Той не се нуждае от пари. Единственото, което иска, е това, което пазителите не могат да му осигурят. Справедливо възмездие за Тамара, нали?

Изненадана от думите му, отново се извърнах към Кларънс и видях потвърждението им да се изписва върху лицето на стария морой.

— Той… Разследва заради мен ловците на вампири — рече Кларънс бавно. — И скоро ще ги залови.

Поклатих глава. Идеше ми да се ритна, че не се бях досетила по-рано, че Кларънс служи на Кийт като източник на кръв. Това обясняваше защо Кийт винаги се навърташе тук, колкото и странно да изглеждаше това. Както и защо толкова се раздразни, когато аз се появих без предупреждение. Нямаше нищо общо с моето „сближаване с вампирите“.

— Сър, уверявам ви, че единственото, което той разследва, е как да похарчи парите, които печели.

— Не… Не… Той ще ми помогне да открия ловците, които убиха Тамара…

Изправих се. Не издържах повече да стоя тук.

— Дай му малко истинска кръв и се погрижи да се храни по-добре — казах на Дороти. — Ако е отслабнал само заради загубата на кръв, просто се нуждае от повече време, за да се възстанови.

Кимнах на Ейдриън да ме последва навън. Споделих с него, докато вървяхме към дневната:

— И така, в цялата тази работа има добра и лоша страна. Поне успяхме да се уверим, че Кийт разполага с източник на свежа кръв и можем да го разобличим. Само съжалявам, че Кларънс трябваше така да пострада…

Застинах, като влязох в дневната. Просто исках да отидем там, за да сме на познато място, където спокойно да обсъдим плановете си, а не в спалнята на Кларънс, от която ме побиваха тръпки. Като се има предвид колко необуздано ставаше въображението ми при всяко посещение в тази стара къща, малко неща тук можеха да ме изненадат. Но никога, дори и в най-смелите си фантазии, не можех да си представя, че една дневна може да бъде превърната в художествена галерия.

Из цялата стая бяха пръснати триножници и платна. Дори и масата за билярд бе застлана с голямо руло хартия. Рисунките бяха с безумно различни сюжети. Някои представляваха само ярки цветни драсканици, но други бяха удивително реалистични изображения на предмети и хора. Около всичките тези творби имаше туби с водни бои и кутии с маслени бои.

За миг всичките тревожни мисли за Кларънс и Кийт се изпариха от главата ми.

— Какво е това?

— Това ми е домашното — обясни Ейдриън.

— Но нали… Нали току-що започна лекциите? Как са могли да ти възложат толкова много работа?

Той пристъпи към едно платно, показващо червена спирала, извиваща се над черен облак. Леко я докосна, за да провери дали боята е засъхнала. Докато я изучавах, се питах дали действително виждах облак пред себе си. Имаше нещо почти човекоподобно в очертанията му.

— Разбира се, Сейдж, че не ни дават толкова много домашни. Но исках да се уверя, че ще се справя отлично с първото, което ми възложат. Необходими са много проби, преди да се достигне съвършенството. — Млъкна и размисли. — Е, изключение правят родителите ми. Те са успели още от първия път.

Не успях да сдържа усмивката си. През последните седмици толкова пъти бях ставала свидетел на непредсказуемо люшкащото му се настроение, че беше приятно да го видя в момент на подем.

— Е, направо е удивително — признах му аз. — Какво изобразяват? Искам да кажа, че онази я разбирам. — Посочих към едно платно, изобразяващо кафяво женско око, с дълги мигли. После се обърнах към съседното, върху което бяха нарисувани рози. — Но другите, хм, са донякъде с по-творческа интерпретация.

— Така ли? — попита Ейдриън, като се върна отново до една изцяло черна картина, пресечена от яркочервена линия. — Мислех, че е очевидно. Тази тук се нарича „Любов“. Не схващаш ли?

Свих рамене.

— Може би не притежавам достатъчно художествен усет.

— Може би — съгласи се той. — След като заковем приятелчето ти Кийт, ще имаме достатъчно време, за да обсъждаме когато пожелаеш моето гениално изкуство.

— Добре — отвърнах и отново станах напълно сериозна. — Трябва да претърсим жилището му за доказателства. Реших, че най-добрият начин да го направим, е като аз го подмамя да излезе навън, а ти проникнеш вътре, докато го няма в апартамента. Ще трябва да се справиш с ключалката…

Ейдриън махна пренебрежително с ръка.

— Мога да разбия една ключалка. Как, според теб, прониквах в шкафа на родителите ми за напитки, докато бях в гимназията?

— Би трябвало да се досетя — промълвих сухо. — Но се постарай да огледаш навсякъде, а не само на очебийните места. Може да има скривалища, вградени в стените или в мебелите. От теб се иска да намериш шишенца с кръв или разтвори на метали, или дори инструмента, с който е пробол Кларънс.

— Ще го имаш. — Обсъдихме още няколко подробности, включително и това на кого да се обади, ако открие нещо важно, и вече се канехме да тръгваме, когато той ненадейно ме попита: — Сейдж, защо ме избра за свой партньор в това престъпление?

Замислих се върху думите му.

— Предполагам, че по метода на изключването. Нали трябва да пазим Джил да не се замесва в нещо опасно. Еди е добър избор, но той трябваше да се върне с нея и Лий. Освен това вече знам, че нямаш морални скрупули относно разбиване на ключалки и незаконно проникване.

— Това бе най-милото изказване, което някога си правила за мен — обяви той с усмивка.

След това се запътихме към апартамента на Кийт. Всички светлини на първия етаж светеха, което поля със студена вода хранената от мен до последния момент надежда, че няма да ми се наложи да го примамвам да излезе навън. Честно казано, искаше ми се да помагам в претърсването. Оставих Ейдриън пред сградата и подкарах колата към един денонощен ресторант, намиращ се точно в противоположния край на града. Според преценката ми това бе идеалното място, където да задържа Кийт колкото можеше по-далече от дома му. Пътуването му дотук щеше да осигури на Ейдриън допълнително време за по-щателно претърсване, макар че това изискваше Ейдриън да виси отвън, докато Кийт не напусне квартирата си. След като най-после стигнах до ресторанта, избрах една маса, поръчах си кафе и набрах номера на Кийт.

— Ало?

— Кийт, аз съм. Трябва да поговорим.

— Ами говори — отвърна ми той. Звучеше самодоволно и уверено, несъмнено щастлив след сполучливото уреждане на последната сделка с татуировките.

— Не е за по телефона. Трябва да се срещна с теб.

— В „Амбъруд“? — изненада се той. — Не е ли малко късно?

Беше наистина, но по-късно щях да мисля за това.

— Не съм в училището. Намирам се в „При Маргарет“, онзи ресторант оттатък магистралата.

Последва дълга пауза. Накрая чух:

— Е, след като и без това си закъсняла за вечерния час, ела тук.

— Не — твърдо му отказах. — Ти ела при мен.

— И защо да го правя?

Поколебах се само за миг, преди да изиграя коза, за който знаех, че ще го срази — единственото, което можеше да го накара да шофира дотук, и в същото време нямаше да събуди подозрение за татуировките.

— Става дума за Карли.

— Какво за нея? — попита след моментна пауза.

— Отлично знаеш за какво точно говоря.

След още една пауза Кийт отстъпи и затвори. Тогава забелязах, че по-рано днес на гласовата поща съм получила съобщение, което не бях прослушала. Включих го и се заслушах.

— Сидни, обажда се Уес Рийган от колежа „Карлтън“. Исках само да ти съобщя две неща. Първото е: боя се, че имам лоши новини. По всяка вероятност няма да мога да прехвърля брат ти от слушател като редовен студент. Второто е, че мога да го запиша за следващия семестър, ако посещава редовно лекциите, но единственият начин да продължи да посещава часовете е като слушател. В резултат няма да може да разчита на финансова помощ и всъщност дори ще стане обратното. Ти ще трябва да платиш таксата за слушател, ако смята да продължи. Ако пък иска да се отпише, и това може да се уреди. Просто ми се обади и ме уведоми какво предпочиташ.

Дълго след края на съобщението останах да се взирам ужасено в телефона. Мечтите на Ейдриън да се сдобие с пълноправен статут на студент, да не говорим за бляновете му да получи финансова помощ и да се изнесе от къщата на Кларънс, се сгромолясаха с гръм и трясък. Следващият семестър вероятно започваше през януари, което означаваше, че пред Ейдриън се очертаваха още четири дълги месеца на досадно пътуване с автобуси и посещаване на учебни часове без колежански кредит.

Но дали кредитите или финансовата помощ бяха най-важното? Припомних си колко развълнуван бе Ейдриън само след посещаването на първите две лекции, как се хвърли в изкуството. Лицето му грееше, докато стоеше до мен в „галерията“ си. В съзнанието ми отекваха думите на Джил за това как изкуството било отдушник за чувствата му и така тяхната връзка ставала по-лесна за понасяне. Тези учебни часове бяха от полза и за двамата.

Но колко щяха да поискат за таксата за слушател? Не бях сигурна, но знаех, че няма да е толкова много, на колкото възлиза пълната учебна такса. Освен това беше еднократен разход, който вероятно ще успея да вместя в моите разходи, без да привлека вниманието на алхимиците. Ейдриън се нуждаеше от тези часове, поне в това бях сигурна. Но ако разбере, че през този семестър няма да може да разчита на стипендия, ще има удобно извинение да се откаже. Не можех да го позволя. Той вече знаеше, че може да се стигне до забавяне на финансирането му. Ако успея да го убедя да не се отписва веднага от колежа „Карлтън“, тогава може би той ще се увлече в достатъчна степен по изкуството, така че да остане в колежа и след като истината излезе наяве. Не беше много честно от моя страна, но за него щеше да е добре, както и за Джил.

Позвъних в канцеларията на Уес Рийган. Знаех, че ще се включи гласова поща. Продиктувах съобщението си, в което му казвах, че ще изпратя чек за таксата за слушател и Ейдриън ще остане до следващия семестър, когато ще се запише като редовен студент. Затворих и мислено се помолих Ейдриън да не открие веднага какво съм сторила.

Келнерката не спираше да ми хвърля свирепи погледи, че продължавам да вися на едно кафе, затова накрая си поръчах и парче пай. Тя бе оставила пая на масата, когато раздразненият Кийт влезе в ресторанта. Спря се на прага и се огледа нетърпеливо, докато най-после ме видя.

— Добре, какво толкова има? — поде той, като демонстративно се тръшна на стола. — Какво толкова важно се е случило, че се налага да нарушаваш училищните правила и да ме разкарваш през половината град?

За миг се вцепених. Като се вгледах в очите на Кийт — истинското и изкуственото — в мен се отприщиха всички противоречиви чувства, които изпитвах заради него от една година насам. Страхът и безпокойството от това, което се опитвах да постигна, се бореха с дълбоката омраза към него, стаена в душата ми. По-нисшите ми инстинкти настояваха да го накарам да страда, да запратя нещо по него. Например пая. Или да го тресна с някой стол. Или да му строша черепа с бейзболна бухалка.

— Аз…

Но преди да изрека следващата дума, телефонът ми изписука. Сведох очи надолу към екрана и прочетох есемеса от Ейдриън:

Плъзнах телефона в чантата си и въздъхнах с неописуемо облекчение. На Кийт му бяха необходими двайсет минути, за да се добере до тук, а през това време Ейдриън прилежно бе претършувал апартамента му. Очевидно усилията му са се увенчали с успех. Сега от мен се изискваше само да забавя Кийт, докато не пристигне подкреплението. Всъщност един час бе по-малко, отколкото очаквах. Бях дала на Ейдриън телефонния номер на Стантън, а тя трябваше да изпрати алхимиците, които се намираха най-близо. Предполагам, че това означаваше да пристигне екип от Лос Анджелис, но бе трудно да се каже със сигурност заради големите мащаби на нашата дейност. Ако в източния край на града имаше алхимици, те щяха много бързо да се озоват в апартамента на Кийт. Възможно бе дори да наемат малък частен самолет, за да съкратят времето за пътуване.

— Какво беше това? — попита Кийт раздразнено. — Някакъв есемес от твоите приятелчета вампирите?

— Можеш да престанеш с този театър — срязах го. — Много добре зная, че в действителност никак не те е грижа дали съм се сближила прекалено много с тях. — Нямах намерение точно това да е темата, с която да отвлека вниманието му, но се улових за тази сламка.

— Разбира се, че ме е грижа. Безпокоя се за душата ти.

— Заради това ли позвъни на баща ми? — полюбопитствах. — Това ли е причината, заради която искаш да ме прогониш от Палм Спрингс?

— Това е само за твое собствено добро — заяви той, нахлузвайки си маската на добродетелна личност. — Не осъзнаваш ли колко сбърка, още като пожела да се заемеш с тази работа? Никой друг алхимик не би я поискал. Но ти, ти на практика ги молеше да ти я възложат.

— Да — потвърдих, като усетих как започна да ми кипва. — За да не се налага Зоуи да я върши.

— Приказвай каквото си щеш. Аз знам истината. Ти харесваш тези създания.

— Защо всичко трябва да бъде черно или бяло? Според теб трябва или да ги мразя, или да бъда в съюз с тях. Знаеш ли, има и средно положение. Мога да съм лоялна към алхимиците и в същото време да поддържам приятелски отношения с вампири и дампири.

Кийт ме изгледа снизходително, все едно бях десетгодишна хлапачка.

— Сидни, ти си тъй невинна. Не разбираш като мен как е устроен този свят. — Знаех всичко за неговите възгледи за света и щях да му го кажа, ако точно тогава не се появи келнерката, за да вземе неговата поръчка. Но щом тя се отдалечи, Кийт продължи да се прехласва от собственото си сладкодумие. — Искам да кажа, самата ти наясно ли си докъде могат да те доведат чувствата ти? Нима забрави, че вампирите владеят до съвършенство силата на внушението? Умеят да подчиняват съзнанието на околните. Владеещите магията на духа, като Ейдриън, действително са много добри. Според това, което ни е известно, може да се каже, че той използва магическите си сили, за да те омайва, да печели симпатията ти.

Замислих се за всички онези случаи, когато се опитвах да вселя поне малко здрав разум в главата на Ейдриън.

— Тогава той май не се справя много добре. — Продължихме да се заяждаме по темата и за пръв път се радвах на твърдоглавието на Кийт и неумението му да отстъпи пред разумните доводи на опонента си. Колкото по-дълго спореше с мен, толкова повече време имаха алхимиците, за да стигнат до апартамента му. След като Стантън бе обещала на Ейдриън, че до един час ще изпрати екип, тя вероятно щеше да удържи на думата си. Но все пак беше по-безопасно да се подсигуря.

Само че стигнах до точката на кипене, когато Кийт продължи:

— Трябва да се радваш, че съм така загрижен за теб. И да знаеш, не е само заради вампирите. Аз ти преподавам житейски уроци. Ти запаметяваш цели книги, но не разбираш хората. Не знаеш как да се държиш с тях. Ще продължиш с това твое наивно отношение към света, мислейки си, че всички са добри, докато някой… Някой младеж, вероятно — просто ще се възползва от теб.

— Е, да — озъбих му се аз, — ти си спец по това, нали?

Кийт изсумтя презрително.

— Бъди спокойна, не се интересувам от теб.

— Не говоря за себе си! Говоря за Карли. — Така. Ето че стигнахме до истинската цел на срещата ни.

— Какво общо има тя с това? — Кийт успя да продължи с равнодушна интонация, но от погледа ми не убягна съвсем лекото, но тревожно потрепване на окото му.

— Зная какво се е случило между вас. Зная какво си направил с нея.

Цялото му внимание бе посветено на това да разбърква със сламката леда в чашата си.

— Нищо не съм й направил. Нямам представа за какво говориш.

— Много добре знаеш за какво говоря! Тя ми каза. След това тя дойде при мен. — Наведох се напред. Чувствах се по-уверена. — Какво, според теб, ще се случи, ако баща ми научи за това? И какво ще стане, ако и твоят го узнае?

Кийт ме изгледа остро.

— Ако си толкова сигурна, че се е случило нещо ужасно, защо тогава баща ти още не е уведомен? А? Може би защото Карли знае, че няма нищо за казване. Тя искаше всичко, което направихме, повярвай ми.

— Такъв лъжец си! — просъсках. — Зная какво си направил. Ти си я изнасилил. И никога няма да страдаш достатъчно за това. Трябваше да изгубиш и двете си очи.

Вцепени се, като споменах очите му.

— Това е жестоко. И няма нищо общо с всичко това. Какво, по дяволите, ти става, Сидни? Как можа да се превърнеш в такава кучка? Може би близостта ти с вампирите и дампирите те е увредила повече, отколкото осъзнаваме. Затова първото нещо, което ще свърша утре, ще е обаждането ми до Стантън с молба веднага да те отзоват. Без никакво изчакване до края на седмицата. Трябва да се отървеш от това вредно влияние. — Поклати глава и ме изгледа снизходително, но едновременно с това и състрадателно. — Не, ти се нуждаеш от поправителен център. И това отдавна трябваше да стане, още когато те заловиха да помагаш на онази убийца.

— Не сменяй темата. — Говорех надменно, въпреки че той отново бе събудил страха в душата ми. Какво ще стане, ако с Ейдриън се провалим? Или ако алхимиците повярват на Кийт и ме изтеглят оттук? А след като ме тикнат в поправителен център, той вече нямаше защо да се притеснява, че може да го издам. — Не става дума за мен. Говорехме за Карли.

Кийт завъртя раздразнено очи.

— Не желая да говоря повече за онази уличница, сестра ти. Сега вече надделя импулсът ми отпреди малко да запратя нещо отгоре му. За негов късмет имах само чашата с кафе пред себе си. И пак за негов късмет кафето ми беше изстинало. Все пак беше останало достатъчно и се разплиска навсякъде, като изцапа ризата му. За негово нещастие, днес бе решил да облече бяла риза. Той се вторачи смаяно в мен, докато думите излизаха с пръски слюнки от устата му.

— Кучка такава! — кресна и скочи на крака.

Втурна се към вратата и на мен чак сега ми светна, че темпераментът ми можеше да съсипе плана. Хукнах след него и го хванах за ръката.

— Почакай, Кийт, съжалявам. Не си тръгвай.

Той отскубна рязко ръката си и ме измери с кръвнишки поглед.

— Късно е за теб. Ти имаше шанс, но го проигра.

Отново го сграбчих.

— Не, не. Почакай. Има още много неща, за които да си говорим.

Той отвори уста, за да ме унижи с някоя хаплива забележка, но после я затвори. Изгледа ме продължително. Лицето му ставаше все по-сериозно.

— Да не би да се опитваш да ме задържиш тук? Какво става всъщност?

Когато не успях да измисля какво да му отговоря, той се дръпна и излетя като стрела през вратата. Върнах се тичешком до масата и оставих на нея банкнота от двайсет долара. Грабнах пая и извиках на келнерката да задържи рестото.

Часовникът в колата ми показваше, че има още двайсет минути до времето, когато се очакваше алхимиците да пристигнат в апартамента на Кийт. Точно толкова време му трябваше на него, за да се прибере. Подкарах след него, като въобще не полагах усилия да се прикривам. Вече не беше тайна, че нещо се кроеше нещо, заради което го бях подмамила да излезе от апартамента си. По пътя благославях всеки червен светофар, който ни спираше, като се молех той да не се прибере прекалено рано. В такъв случай двамата с Ейдриън трябваше да измислим нещо, за да спечелим време. Не че беше невъзможно, но не беше от нещата, с които ми се искаше да се занимавам.

Най-после стигнахме пред сградата, в която живееше Кийт. Той паркира в малкия паркинг към сградата, а аз най-нехайно в забранената зона отпред. Втурна се към вратата, аз го следвах само на няколко крачки, но той май не ме забеляза. Цялото му внимание бе погълнато от светещите прозорци на апартамента му и тъмните силуети, едва различими зад плътните завеси. Профуча през вратата и аз също нахълтах миг след това, като едва не се блъснах в него, когато той внезапно се прикова на място.

Не познавах тримата мъже, които видях вътре заедно с Ейдриън, но знаех, че са алхимици. И тримата се отличаваха със същия хладен и професионално шлифован вид, към който всички ние се стремяхме. Лицата им бяха украсени със златни лилии. Единият от тях тършуваше в кухненските шкафове на Кийт. Вторият държеше бележник и разговаряше с Ейдриън, който се бе облегнал на стената и пушеше. Усмихна се, като ме видя.

Третият алхимик бе коленичил на пода в дневната край малък шкаф вграден в стената. До него лежеше безвкусен портрет на жена, гола до кръста. Очевидно картината бе служела за прикритие на тайното отделение. Личеше си, че дървената му врата е била откъртена с груба сила, а наоколо в безпорядък бе разпиляно разнообразното му съдържание — с няколко изключения. Алхимикът се бе постарал да сортира цяла купчина от различни предмети: метални тръбички и игли за източване на кръв, заедно с шишенца с кръв, както и малки пакетчета със сребърен прах. При внезапното ни нахлуване той ни погледна и прикова поглед в Кийт, с ледена усмивка на лицето.

— А, господин Дарнъл, толкова се радваме, че сте тук. Надявахме се, че ще може да ви вземем с нас, за да ни отговорите на няколко въпроса.

Лицето на Кийт помръкна.