Кръвни връзки

Глава 20

Едва не попитах: „Сериозно ли говорите?“, но това едва ли е нещо, с което тя би се шегувала, особено имайки предвид мрачното й изражение. В главата ми изникнаха други въпроси, но се въздържах да ги задам. Не бяха толкова необичайни, но не исках да привличам внимание, показвайки интерес към толкова зловещо убийство. Вместо това, благодарих на госпожа Досън за помощта й с писмото и се върнах в източния кампус.

Когато влязох във фоайето на общежитието, госпожа Уедърс беше зад бюрото. Подадох й писмото, което тя прочете два пъти, преди да го прибере в шкафа с папките.

— Добре — рече. — Само се постарай сестра ти да се разписва всеки път, когато излиза и се връща в кампуса.

— Да, госпожо, благодаря ви. — Поколебах се, разкъсвана между желанието да си тръгна и да задам въпросите, предизвикани от информацията на госпожа Досън. Накрая се реших да остана. — Госпожо Уедърс… Откакто Джил изчезна, не спирам да си мисля за онова момиче, за което ми разказахте. Онова, което е умряло. Все си мисля, че и Джил можеше да бъде сполетяна от същото.

Лицето на госпожа Уедърс омекна.

— Джил е добре. Не биваше да го споменавам. Нямах намерение да те плаша.

— Вярно ли е, че гърлото на момичето е било прерязано?

— Да. — Надзирателката поклати тъжно глава. — Ужасно. Направо ужасно. Не ми го побира умът. Кой би сторил подобно нещо?

— Откриха ли какво се е случило? Имам предвид, имало ли е нещо необичайно при нея?

— Необичайно? Не, всъщност не. Искам да кажа, че тя беше хубаво момиче. Умна, хубава, популярна. Великолепна спортистка. Имаше приятели и гадже. Но нищо, което специално би я направило мишена на подобно злодеяние. Разбира се, хората, които правят такива отвратителни неща, вероятно не се нуждаят от причина.

— Вярно е — промърморих.

Запътих се към стаята си. Искаше ми се госпожа Уедърс да ми бе дала малко повече информация за това колко хубава е била Кели. Това, което всъщност исках да разбера, беше дали Кели е била морой. В този случай, се надявах госпожа Уедърс да отбележи колко висока или бледа е била. Но според Кларънс и данните на алхимиците, в района на Палм Спрингс не живееше друг морой. Това не означаваше обаче, че някой не можеше да се промъкне незабелязан между капките. Трябваше сама да намеря отговора. Ако Кели е била морой, тогава три млади жени морои са били убити по един и същи начин в Южна Калифорния за относително кратко време. Кларънс може и да поддържаше теорията си за ловец на вампири, но за мен почеркът на убийствата направо крещеше: стригои.

Джил беше в стаята, изпълнявайки наказанието си да не излиза. Колкото повече време минаваше, толкова гневът ми към нея намаляваше. А и разрешаването на проблема със захранването помогна. Щях да съм много по-разстроена, ако не бяхме уредили да напуска кампуса.

— Какво не е наред? — попита ме тя и вдигна глава от екрана на лаптопа си.

— Защо смяташ, че нещо не е наред?

Тя се усмихна.

— Имаш онова изражение. Става дума за онази тънка бръчица, която се получава на челото между очите ти, когато се опитваш да разбереш нещо.

Поклатих глава.

— Няма нищо.

— Знаеш ли — поде съквартирантката ми, — може би всички тези отговорности няма да ти тежат толкова, ако ги споделяш и позволяваш на други хора да ти помагат.

— Не е точно това. Просто се опитвам да разгадая нещо.

— Разкажи ми — помоли се Джил. — Можеш да ми се довериш.

Не беше въпрос на доверие. Нямаше смисъл ненужно да тревожа Джил. Госпожа Уедърс се страхуваше, че ще ме изплаши, но ако някой убиваше момичета морои, аз не бях застрашена. Погледнах към Джил и нетрепващите й очи и реших, че щом тя може да живее с мисълта, че от собствената й раса искаха да я убият, би могла да се справи и с това. Предадох й накратко какво бях научила.

— Ти не знаеш дали тази Кели е била морой — рече тя, когато свърших.

— Не. Тъкмо това е решаващото късче от мозайката. — Седях с кръстосани крака върху леглото с лаптопа върху тях. — Ще проверя в нашата база данни и местните вестници, за да видя дали мога да открия нейна снимка. От госпожа Уедърс научих само, че Кели е била страхотна спортистка.

— Което може да означава, че не е била морой — отбеляза Джил. — Искам да кажа, виж само колко ужасно се представям аз на това слънце. И какво, ако се окаже, че не е била? Ти имаш доста хипотези, базирани на предположението, че е морой. А ако е била човек? Какво тогава? Може ли да подминем този факт? Извършителят пак би могъл да е един и същ… но това би означавало, че е убил две момичета морой и едно от човешката раса, нали така?

Джил имаше право.

— Не зная — отвърнах.

Търсенето ми не продължи дълго. Алхимиците нямаха сведение за убийството, но пък и нямаше да имат, ако Кели е била човек. В много вестници имаше публикации за нея, ала не успях да открия никакви снимки.

— Ами годишниците на гимназията? — попита Джил. — Някой трябва да ги съхранява.

— Блестящо хрумване — похвалих я аз.

— Видя ли? Казах ти, че мога да съм полезна.

Усмихнах й се и тогава си спомних нещо.

— О, може би имам добри новини за теб. — Предадох й накратко плана на Кристин и Джулия как Джил да се запише в кръжока по шев.

Джил засия, но остана предпазлива в надеждите си.

— Смяташ ли, че наистина би могло да се получи?

— Има само един начин да разберем.

— Никога в живота си не съм се докосвала до шевна машина — призна тя.

— Предполагам, че това е твоят шанс да се научиш — изтъкнах. — А може би останалите момичета ще са щастливи да те имат като учебен манекен.

Джил се подсмихна самодоволно.

— Откъде знаеш, че само момичета са се записали в този кръжок?

— Не зная — признах. — Предполагам, че просто се придържам към общоприетия стереотип за половете.

Мобилният ми телефон иззвъня и върху дисплея се изписа номерът на госпожа Теруилиджър. Обадих се, подготвяйки се за поредната поръчка за кафе.

— Госпожице Мелбърн? — попита тя. — Ако двамата с брат ти успеете да отидете до час в „Карлтън“, ще можете да говорите със служител в регистратурата, преди да затворят. Ще успеете ли?

Погледнах часовника, надявайки се, че Ейдриън не е зает с нещо много важно в момента.

— Хм, да, разбира се, госпожо. Благодаря ви. Много ви благодаря.

— Мъжът, с когото трябва да говорите, се казва Уес Рийган. — Тя направи пауза. — И би ли ми донесла едно капучино на връщане?

Уверих я, че ще го направя и се обадих на Ейдриън, за да го инструктирам да е готов и да ме чака. Преоблякох се набързо, заменяйки униформата си с блуза и спортна пола. Като се погледнах в огледалото, осъзнах, че той е прав. Наистина нямаше голяма разлика между униформата ми в „Амбъруд“ и обичайния ми гардероб.

— Иска ми се и аз да можех да дойда — промълви Джил с копнеж. — Толкова ми се ще пак да видя Ейдриън.

— В известен смисъл не го ли виждаш всеки ден?

— Така е — кимна тя. — Въпреки че все още не мога да прониквам в съзнанието му винаги, когато пожелая. Случва се произволно. А и не е същото. Той не може да ми отговаря през връзката.

Едва не отвърнах, че това звучи много по-привлекателно, отколкото да си лично в компанията му, но предположих, че едва ли ще прозвучи особено утешително.

Когато пристигнах в имението на Кларънс, Ейдриън ме очакваше развълнуван и нетърпелив за действие.

— За малко изпусна приятеля си — осведоми ме, когато се качи в Латето.

— Кого?

— Кийт.

Смръщих се.

— Той не ми е точно приятел.

— О, нима? Повечето от нас го разбраха още през първия ден, Сейдж.

Почувствах се малко виновна от изказването му. Част от мен осъзнаваше, че не би трябвало да смесвам личните си чувства към Кийт с работата. Ние бяхме нещо като партньори и трябваше да представляваме сплотен, професионален екип. В същото време донякъде бях доволна, че тези хора — въпреки че бяха вампири и дампири — не смятаха, че съм в приятелски отношения с Кийт. Не исках да си мислят, че двамата бихме могли да имаме нещо общо.

Изведнъж осъзнах пълното значение на думите на Ейдриън.

— Почакай. Той е бил тук?

— Допреди половин час.

Сигурно беше пристигнал направо от училището. Имах късмет, че съм го изпуснала. Нещо ми подсказваше, че не би одобрил усилията ми да подпомогна образованието на Ейдриън.

— И защо е бил тук?

— Нямам представа. Мисля, че дойде да провери Кларънс. Горкият старец не се чувства много добре. — Ейдриън извади от джоба си пакет цигари. — Имаш ли нещо против?

— Да — срязах го. — Какво не е наред с Кларънс?

— Не зная, но напоследък много си почива, което прави нещата тук още по-отегчителни. Имам предвид, че той не е най-големият сладкодумец на земята, но някои от шантавите му истории са наистина интересни. — Ейдриън доби замечтано изражение. — Особено придружени със скоч.

— Дръж ме в течение за действията му — промърморих. Чудех се дали заради това Кийт бързаше при срещата ни. Ако Кларънс беше сериозно болен, трябваше да уредим посещение на лекар морой. Това щеше да усложни пребиваването ни тук, в Палм Спрингс, защото щеше да се наложи или да преместим Кларънс, или да доведем някого. Ако Кийт работеше по случая, тогава аз не би трябвало да се тревожа… но просто му нямах доверие, че ще свърши работата добре за каквото и да се отнасяше.

— Не зная как го понасяш — продължи Ейдриън. — Преди си мислех, че си слаба и не му се противопоставяш… Но сега, честно, мисля, че всъщност си доста костелив орех. Изисква се голяма сила да не се оплакваш и да не му се нахвърлиш. Аз не притежавам подобно самообладание.

— Притежаваш много повече, отколкото си мислиш — отвърнах, като се изчервих леко от комплимента. Толкова често се бях упреквала, задето понякога не отвръщам на нападките, че не ми беше хрумвало, че и за това се иска сила. Но повече ме изненада факта, че Ейдриън ми го казва. — Винаги се старая да балансирам. Баща ми — и алхимиците — наистина много държат на подчинението и следването на заповедите на висшестоящите. А аз донякъде съм между чука и наковалнята, защото в момента положението ми е доста несигурно, затова е важно за мен да не вдигам голям шум и да не привличам внимание.

— Заради Роуз? — Тонът му бе внимателно контролиран.

Кимнах.

— Да. В техните очи стореното от мен е равносилно на предателство.

— Не зная какво означава „равносилно“, но ми звучи доста сериозно. — Усещах, че ме изучава с крайчеца на очите си. — Струваше ли си?

— Засега. — Беше лесно да се каже, след като Зоуи още не бе получила татуировката си, а аз не бях стъпвала в поправителен център. Ако тези неща се променяха, щеше да се промени и отговорът ми. — Постъпих правилно. Предполагам, че това обяснява драматичните ми действия.

— Аз също наруших много правила, за да й помогна — рече Ейдриън с нещастна нотка в гласа. — Сторих го от любов. Заблудена любов, но все пак любов. Не зная дали това е толкова благородно, както твоите причини, особено след като тя беше влюбена в друг. Повечето от моите „драматични действия“ не бяха заради някаква кауза. Повечето от тях бяха, за да подразня родителите си.

Всъщност малко му завидях за това. Не можех да си представя как съзнателно ще се опитам да накарам баща ми да се ядоса, макар че определено ми се искаше.

— Мисля, че любовта е благородна причина — казах му. Разбира се, говорех по принцип. Досега никога не съм се влюбвала и не можех да съдя от личен опит. Имайки предвид онова, което бях наблюдавала при останалите, предполагах, че е изумително нещо… Ала засега бях прекалено заета с работата си, за да усетя липсата на любов. Питах се дали би трябвало да съм разочарована от това. — И мисля, че разполагаш с много време, за да вършиш други благородни неща.

Той се засмя.

— Никога не съм си мислил, че най-големият ми възхвалител ще е някой, който ме смята за дяволско и противоестествено изчадие.

Ставахме двама.

Макар и неуверено, все пак се осмелих да задам въпроса, който ме изгаряше отвътре.

— Все още ли обичаш Роуз? — Ведно с пълното ми невежество относно чувството любов, нямах никаква представа колко дълго отнемаше, за да се възстановиш от нещастна любов.

Усмивката му помръкна. В очите му се появи вглъбено изражение.

— Да. Не. Трудно е да преодолееш някого като нея. Тя има огромно въздействие върху мен — едновременно и добро, и лошо. Затова е трудно да го загърбиш. Опитвам се да не мисля за нея нито с любов, нито с омраза. Най-вече се опитвам да продължа с живота си. За нещастие, резултатите са доста спорни.

Скоро пристигнахме в колежа. Уес Рийган беше едър мъж с прошарена брада, който работеше в регистратурата на колежа. Едно лято госпожа Теруилиджър преподавала безплатно на племенницата му и Уес й дължал услуга.

— Ето как стоят нещата — поде той, след като се настанихме срещу него. Ейдриън бе облечен в панталони цвят каки и бледозелена риза, закопчана до горе — облекло, което би било идеално за провалените интервюта. — Не мога просто да ви запиша. Формулярите за постъпване в колежа са дълги и трябва да са в два екземпляра, а няма начин да ги подготвите само за два дни. Мога единствено да ви запиша като слушател.

— Нещо като индивидуално обучение? — попита Ейдриън.

— Не. Слушател означава, че ще присъствате в часовете и ще подготвяте домашните си, но няма да ви оценяват.

Ейдриън отвори уста, за да заговори, и аз отлично си представих какъв коментар ще направи за това, че ще работи без стипендия, затова побързах да го изпреваря:

— И след това какво?

— След това ще можете да подадете молба и след седмица или две, ако е приета, ще мога да ви запиша като редовен студент със задна дата.

— А стипендия? — попита Ейдриън, като се наведе напред. — Ще получавам ли пари?

— Ако отговаряте на условията — отвърна Уес. — Но не можете да попълните молба за стипендия, докато не сте приет.

Ейдриън се отпусна назад. Не можах да разгадая какво мисли. Ако записването му щеше да отнеме две седмици, то несъмнено щеше да има забавяне на стипендията. Това означаваше, че Ейдриън трябваше да живее още най-малко месец в дома на Кларънс и то при най-оптимистичния вариант. Почти очаквах той да стане и да заяви, че се отказва. Вместо това върху лицето му се изписа решително изражение.

— Добре. Съгласен съм да започна като слушател.

Бях впечатлена.

Освен това се изпълних със завист, когато Уес извади каталога със специалностите. Бях успяла да се убедя, че пребиваването ми като ученик в „Амбъруд“ е един вид постижение, но сега, като видях какво предлага истинският колеж, осъзнах, че разликата е като между небето и земята. Програмата на курса по история беше много по-пълна и изчерпателна от всичко, което можех да си представя. Обаче Ейдриън не се интересуваше от това. Той незабавно пожела да се запише във факултета по изкуствата.

Накрая се записа в два курса: въведение в маслената живопис и акварел. Провеждаха се три пъти седмично, като за още по-голямо удобство часовете бяха един след друг.

— Така ще е по-лесно, ако пътувам с автобуса — обясни ми Ейдриън, докато излизахме.

Изгледах го смаяно.

— Ще пътуваш с автобуса?

Той изглеждаше развеселен от изумлението ми.

— А какво друго? Часовете са през деня. Ти не можеш да ме караш.

Замислих се за отдалеченото имение на Кларънс.

— И къде, за бога, ще хващаш автобуса?

— Има спирка на около километър. Прави връзка с друг автобус, който отива в „Карлтън“. Цялото пътуване ще отнема около час.

Признавам, че загубих дар слово. Бях изумена, че Ейдриън си бе дал труда да проучи всичко толкова подробно, да не говорим, че бе готов на подобна саможертва. Освен това, докато пътувахме обратно, той нито веднъж не се оплака колко неудобно ще му бъде, нито колко дълго ще трябва да чака, за да се премести от дома на Кларънс.

Когато пристигнах обратно в „Амбъруд“, изгарях от нетърпение да разкажа на Джил новините за успеха на Ейдриън в колежа, въпреки че навярно тя нямаше нужда от моята информация. Благодарение на връзката сигурно знаеше много повече от мен. Но тя винаги се тревожеше за него и несъмнено щеше да остане доволна, че нещата се развиваха добре за него.

Когато се върнах, Джил не беше в стаята, но беше оставила бележка, в която пишеше, че ще учи някъде в общежитието. Единственото хубаво в наказанието й беше, че ограничаваше отсъствията й. Реших да се възползвам от възможността да направя шантавия амулет на госпожа Теруилиджър. През последните два дни бях събрала нужните съставки и със съгласието на учителя по биология, госпожа Теруилиджър ми бе осигурила достъп до една от химичните лаборатории. По това време на вечерта там нямаше никой и разполагах с нужното спокойствие, за да забъркам сместа.

Както бяхме забелязали, инструкциите бяха изключително подробни и — по мое мнение — излишни. Не само бе указано точното количество на листа от коприва. В указанията се казваше, че „те трябва да починат един час“, през което време трябваше да им повтарям „тебе повелявам, пламък да те обземе“ на всеки десет минути. Трябваше също и да сваря ахата, за да го „проникна“ с топлина. Останалите от инструкциите бяха подобни и аз знаех, че няма начин госпожа Теруилиджър наистина да разбере дали съм изпълнила подробно всичките — особено заклинанията. Въпреки това целта на това занятие беше да докладвам какво е да бъдеш древен магьосник. Затова изпълних най-прилежно всичко и толкова силно се концентрирах върху съвършеното изпълнение на всяка стъпка, че много скоро изпаднах в нещо като транс, където не съществуваше нищо друго, освен магията.

Свърших около два часа по-късно и останах изненадана колко изтощена се чувствах. Крайният резултат определено не оправдаваше цялата вложена от мен енергия. Сдобих се с кожена връв, от която висеше копринена торбичка, пълна с листа и камъчета. Отнесох амулета заедно с бележките ми в стаята с намерението да напиша доклада си за госпожа Теруилиджър, за да приключа с възложената ми задача. Наближих стаята и ахнах, когато видях вратата. Някой бе изрисувал с червена боя прилепи и лица с дълги и остри вампирски зъби. А напряко бе надраскано с големи черни букви: ВАМПИРКА.

Разтреперана от паника, се втурнах в стаята. Джил беше там — заедно с госпожа Уедърс и още една от учителките, които не познавах. Те претърсваха вещите ни. Зяпнах и се втренчих невярващо в случващото се.

— Какво става? — попитах.

Джил поклати глава с покрусена физиономия, неспособна да отговори. Очевидно бях дошла в края на претърсването, защото госпожа Уедърс и помощничката й скоро приключиха и излязоха. Бях доволна, че тази вечер бях взела със себе си в химическата лаборатория комплекта с алхимичните ми пособия. Вътре имаше някои инструменти за отмерване, от които смятах, че ще имам нужда. Определено нямах желание да обяснявам на управата на общежитието откъде имам такава колекция от химикали.

— Е — заговори госпожа Уедърс строго, — изглежда тук няма нищо, но по-късно може отново да направя внезапна проверка, така че да не ти хрумват разни идеи. И без това си се забъркала в достатъчно неприятности и без да добавяш нови провинения. — Въздъхна и поклати глава към Джил. — Много съм разочарована, госпожице Мелроуз.

Джил пребледня.

— Казвам ви, че всичко това е някаква грешка!

— Да се надяваме, че е така — процеди госпожа Уедърс застрашително. — Да се надяваме, че е така. Почти бях решила да ти наредя да почистиш онзи вандализъм отвън, но след като няма неопровержимо доказателство… Е, ще кажа на някой от портиерите утре да се погрижи.

— Какво се е случило? — настоях да узная след като посетителите ни си отидоха.

Джил се строполи върху леглото си и простена.

— Лоръл се случи.

Седнах до нея.

— Обясни ми.

— Ами, отбих се в библиотеката, за да проверя дали там се пазят онези годишници… Тези с Кели Хенс, сещаш ли се? Оказа се, че обикновено се съхранявали при тях, но всички били взети от издаващите вестника на „Амбъруд“ заради някакво годишно издание. И няма да повярваш кой отговаря за проекта: Лоръл.

— Права си — кимнах. — Никога нямаше да се сетя. Подобни проекти не се ли правят от деветокласниците в часовете по английски? — Лоръл беше в дванайсети клас.

— Да.

— Предполагам, че всеки трябва да се занимава с нещо — промърморих.

Джил кимна.

— Както и да е, госпожица Ямани беше в сградата и аз отидох да я попитам дали мога да се запиша в кръжока по шев и кройка и да участвам в дефилето на Лия като един вид практическо занятие. Тя беше много въодушевена и ми каза, че може да се уреди.

— Е, това е добре — рекох предпазливо. Не разбирах как всичко това бе довело до вандализма и претърсването на стаята ни.

— Като се връщах от срещата с нея, подминах Лоръл в коридора. Реших да се възползвам от възможността… Върнах се, приближих я и й казах, че зная, че имаме различия, но ще съм и благодарна, ако ми помогне. После й обясних, че ми трябват годишниците и попитах дали мога да ги заема само за една вечер, като обещах веднага след това да й ги върна.

Нямаше какво да възразя. Със сигурност беше много благородно и смело от страна на Джил да го направи, особено след като я окуражих да бъде по-великодушна от Лоръл. За съжаление, не смятах, че Лоръл е способна да отвърне със същото и да се държи като зрял човек. Оказах се права.

— Тя ми каза… Ами, с много цветущи изрази, че никога няма да получа тези годишници. — Джил се намръщи. — Каза ми още няколко други неща. Тогава аз, хм, я нарекох бясна кучка. Вероятно не биваше да го правя, но, ами, тя си го заслужи! Както и да е, тя отишла при госпожа Уедърс с шише с… Не зная. Мисля, че е било някакъв ликьор от малини. Заявила, че съм й го продала и в стаята си съм имала още. Госпожа Уедърс не може да ме накаже, без да има солидно доказателство, но след обвиненията, че съм била махмурлия, които госпожа Чан ми отправи през първия ден, госпожа Уедърс решила, че това е достатъчно, за да претърси стаята.

Поклатих невярващо глава, докато в гърдите ми се надигаше гняв.

— За такова елитно и уважавано учебно заведение, в това училище много бързо се хващат на всякакви обвинения, които се отправят! Искам да кажа, че те вярват на всичко, което някой каже за теб. А откъде се появи боята отвън?

В очите й заблестяха сълзи на безсилие.

— О, пак от Лоръл, разбира се. Или от някоя от приятелките й. Станало е, докато Лоръл е говорила с госпожа Уедърс, така че, тя, разбира се, има алиби. Не мислиш, че… Някой подозира нещо за мен, нали? Ти каза, че това било само злостна шега… и хората дори не вярват в съществуването на вампири… Нали?

— Точно така — потвърдих машинално.

Но започвах да се питам, още след онзи телефонен разговор с баща ми, когато той спомена, че имало хора, които подозирали и нямало как да бъдат накарани да замълчат, се зачудих дали не съм отхвърлила прекалено прибързано злобните подмятания на Лоръл. Дали просто и бе хрумнала някаква жестока шега, с която да се забавлява? Или тя беше една от онези представителки на човешката раса, които подозираха за съществуването на вампирите и бяха в състояние да вдигнат голям шум заради това? Съмнявах се, че съучениците й ще повярват, ала не можехме да рискуваме да привлечем вниманието на някой, който би го сторил.

Възможно ли е тя действително да мисли, че Джил е вампир?

Отчаяното изражение на Джил се замени с гневно.

— Може би аз трябва да направя нещо за Лоръл. Има и други начини да й го върна, освен замръзналата вода.

— Не — побързах да я възпра. — Не падай толкова ниско. Отмъщението е дребнав акт, а ти стоиш много по-високо. — Освен това, помислих си, още малко свръхестествени изпълнения и Лоръл може да осъзнае, че в шегите й има много по-голяма доза истина, отколкото някога е подозирала.

Джил ми се усмихна тъжно.

— Не спираш да го повтаряш. Но не мислиш ли, че нещо трябва да се направи с Лоръл?

О, да. Определено го мислех. Тя бе стигнала твърде далеч и щеше да бъде грешка да я оставим да й се размине просто така. Джил беше права — имаше и други начини да си го върнеш на някого. И бях права, че отмъщението е проява на дребнавост и Джил не бива да се принизява до това ниво. Тъкмо заради това аз щях да го направя.

— Аз ще се погрижа — казах й. — Аз… ще кажа на алхимиците да изпратят оплакване от родителите ни.

Джил не изглеждаше особено убедена.

— Смяташ ли, че това ще оправи нещата?

— Определено. — Защото това оплакване щеше да бъде подплатено с допълнителен заряд. Един поглед към часовника ме увери, че вече беше прекалено късно, за да се връщам в лабораторията. Нямаше проблем. Нагласих алармата за по-ранен час с намерението сутринта да стана и да отскоча до лабораторията, преди започването на часовете.

Очакваше ме още един експеримент, а Лоръл щеше да бъде моето опитно зайче.