Кръвни връзки

Глава 26

Отне ми няколко дни, докато накрая сглобя цялата история, както за Лий, така и за това как Еди и Джил успяха да ни спасят през онази вечер. След като разбрах, че Лий е липсващото звено в пъзела, бе лесно да свържа в една верига убийствата на Тамара, Кели, Мелъди и Дина — момичето от човешката раса, за което той спомена. Всички те са били убити през последните пет години, или в Лос Анджелис, или в Палм Спрингс, като тепърва на бял свят излизаха многобройни документирани доказателства, уличаващи Лий. Не се оказаха случайно подбрани жертви. Малкото, което открихме за миналото на Лий го научихме от Кларънс, макар че и то се оказа доста объркано. Според най-правдоподобните ни предположения Лий е бил превърнат насила в стригой преди около петнайсет години. Прекарал следващите десет години като такъв, докато владеещ, магията на духа отново не го превърнал в морой, за огромно огорчение на самия Лий. Още по онова време Кларънс явно вече не е бил напълно с всичкия си и не е разпитвал сина си защо не изглежда остарял, след като се е завърнал в дома си след десетгодишно отсъствие. Кларънс упорито избягваше да отговаря на нашите въпроси за превръщането на Лий в стригой. Ние така и не разбрахме дали Кларънс не знаеше, или просто не искаше да приеме и отричаше този факт. Остана неясно също дали Кларънс е знаел, че собственият му син е виновен за смъртта на Тамара. За него вероятно е било по-лесно да повярва на измислената теория за ловците на вампири, отколкото да преглътне убийствената истина за сина си.

Разследванията в колежа на Лий в Лос Анджелис разкриха, че той всъщност не е бил записан там, преди да бъде превърнат в стригой. Когато отново станал морой, той използвал колежа като извинение да остава в Лос Анджелис, където по-лесно можел да преследва жертвите си. Подозирахме, че са били повече от тези, за които имахме сведения. Съдейки по случаите с Мелъди и Дина, както и с момичетата от човешката раса, заключихме, че той очевидно се е опитвал да пие кръвта на известен брой представители на всяка раса, с надеждата, че някоя от тях ще се окаже „тази“, която отново ще го превърне в стригой.

По-нататъшните разследвания за Кели Хейс разкриха нещо, за което веднага трябваше да се досетя. Тя е била дампир. Приличаше на момиче от човешката раса, но изключителните й спортни постижения би трябвало да ми подскажат истината. Лий се запознал с нея преди пет години, докато бил на гости на баща си. Не е лесно да надвиеш дампир и заради това Лий доста се е постарал, за да си уреди срещи с нея и да я съблазни.

Никой от нас не знаеше нищо за „онова копеле, владеещо магията на духа“, което го е превърнало отново в морой, макар че към неговото издирване проявяваха интерес както мороите, така и алхимиците. В архивите се съхраняваха данни за съвсем малко владеещи духа и оставаха все още много неизвестни за техните възможности, така че всеки искаше да научи повече за тях. Кларънс беше непреклонен в твърдението си, че не знае нищо за владеещия духа, и аз му повярвах.

През цялата седмица алхимиците непрекъснато идваха и си отиваха от Палм Спрингс, разчистваха бъркотията и разпитваха всички замесени. Срещнах се с мнозина от тях, разказвах и преразказвах историята си, а последният ми разговор беше с Дона Стантън по време на обяд през една събота. Изпитвах някакво перверзно желание да узная какво се бе случило с Кийт, но реших да не повдигам този въпрос на фона на всичко останало, което се случваше. Него го нямаше тук и това бе най-важното за мен.

— Според техните патолози аутопсията на Лий не е разкрила нищо, което да не е обичайно за един морой — съобщи ми Стантън между две хапки от вкусните спагети лингуини карбонара. Очевидно храненето и обсъждането на трупове не бяха взаимно изключващи се дейности. — Но пък едва ли ще има признак за нещо… магическо.

— Но все трябва да е имало нещо по-специално в него — отвърнах, докато само побутвах храната си в чинията. — Фактът, че е остарявал по-бавно, е достатъчно доказателство. Но останалото… Искам да кажа, че е пил кръв от толкова много жертви. И видях с очите си какво направи Джаклин с него. Това трябваше да сработи. Бяха спазени всичките необходими процедури.

Самата аз се изненадвах, че съм способна да говоря така делово, че звуча толкова хладнокръвно. Макар че всъщност просто надделя професионалното държане, характерно за алхимиците, превърнало се в моя втора природа. Но вътре в мен събитията от онази нощ бяха оставили незаличим белег. Вечер, когато си лягах и затварях очи, отново виждах смъртта на Лий, как Джаклин му дава да пие от кръвта си. Същият онзи Лий, който носеше цветя на Джил и ни заведе на мини голф.

Стантън кимна замислено.

— Което ни подсказва, че онези, които от стригой са били преобразени обратно в първоначалната си форма, са имунизирани срещу това отново да бъдат пробудени.

За миг останахме смълчани, оставяйки тежестта на думите да се уталожи.

— Но това е нещо изключително значимо — отроних накрая. Доста слабо казано. Лий си оставаше изтъкан от безброй загадки. Беше започнал да старее веднага след като отново е станал морой, само че много по-бавно. Защо? Не бяхме сигурни, но дори само това бе огромно откритие, както и моето подозрение, че той повече не е владеел магията на мороите. Бях твърде изплашена, когато Джил го помоли да създаде мъгла над водата, докато играехме голф, но сега, като се замислих, ми хрумна, че тогава Лий изглеждаше по-скоро нервен заради искането на Джил. А останалото… Фактът, че нещо се бе променило в него, предпазвало го е да стане стригой, въпреки желанието му? Да, определението „изключително значимо“ не е достатъчно силно определение.

— Да, така е — съгласи се Стантън. — Половината от нашата мисия е да не позволяваме на хората доброволно да жертват душата си заради безсмъртието. Ако има начин да се овладее и използва тази магия, ако разберем какво не е позволило на Лий отново да стане стригой… Е, тогава ползите могат да се окажат колосални.

— Не само за хората, но и за мороите — изтъкнах аз. Знаех, че за тях и дампирите насилственото им превръщане в стригой беше съдба, по-лоша и от смъртта. Ако се открие магически начин за тяхната защита, това щеше да означава много, тъй като те много по-често от нас се сблъскваха със стригои. Можехме дори да се замислим за нещо като магическа ваксина.

— Разбира се — каза Стантън, макар че от тона й пролича, че тя не е чак толкова загрижена за ползата, която би могла да извлече тяхната раса. — Дори може да се окаже възможно да не се позволява в бъдеще да се създават нови стригои. Но остава още една загадка — твоята кръв. Ти спомена, че онази жена стригой не я е харесала. Може и това да е някакъв вид защита.

Изтръпнах от този спомен.

— Може би. Всичко се случи толкова бързо… Трудно е да се каже. Но определено лошата ми кръв нямаше да спре тази жена стригой да прекърши врата ми.

— Определено си струва да се проучи и това — кимна Стантън. — Но първо трябва да си изясним какво точно се е случило с Лий.

— Ами — подех, — ключовата роля се пада на магията на духа, нали? Лий е бил превърнат отново в морой от някой, който е владеел магията на духа.

Пристигна келнерката и Стантън отмести чинията си.

— Точно така. За нещастие разполагаме с много малко владеещи магията на духа, с които да работим. Василиса Драгомир едва ли ще има време да експериментира с магическите си сили. Соня Карп доброволно предложи да ни помага, което е чудесна новина, особено като се има предвид, че тя самата е била стригой. Поне ще можем да изучаваме от първоизточника забавения процес на стареенето. Засега само тя ни е под ръка, при това за кратко, понеже мороите не отговориха на молбата ми да потърсят други личности, които ще са ни от полза. Но ако намерим още един владеещ магията на духа, който да няма други задължения, които да му пречат да ни помага през цялото време…

Изгледа ме многозначително.

— Ейдриън ли? — попитах.

— Мислиш ли, че ще ни помогне за това изследване? За откриването на магически начин, който да предпазва от превръщането на някого в стригой? Както вече казах, Соня се съгласи да ми помогне — додаде припряно тя. — Говорих с мороите и те събраха малка група от техни представители, които имат опит със стригоите. Планират да ги изпратят съвсем скоро. Сега се нуждаем само от помощта на Ейдриън.

— Брей, вие действително действате много бързо — промърморих.

При думите „Ейдриън“ и „изследване“ в съзнанието ми изникна някаква лаборатория и той с бяла престилка, приведен над тръбички и стъкленици. Знаех, че истинските изследвания в никакъв случай няма да изглеждат така, но не можех да се отърся от тази картина. Освен това ми бе трудно да си представя Ейдриън да посвети, и то най-сериозно, цялото си внимание върху каквото и да е. Но ми хрумна натрапчивата мисъл, че Ейдриън ще фокусира вниманието си върху нещо, ако си струва. Дали това би било достатъчно важно за него?

Наистина не бях сигурна. Прекалено трудна задача за мен бе да отгатна какво ще се окаже достатъчно благородно, за да спечели вниманието на Ейдриън. Но пък се досещах за нещо не чак толкова благородно, което щеше да гарантира участието му.

— Ако можете да му уредите собствено жилище, обзалагам се, че ще ни сътрудничи — казах след цялото това обмисляне. — Той иска на всяка цена да се махне от къщата на Кларънс Донахю.

Стантън повдигна вежди. Не бе очаквала подобно предложение.

— Добре. Мисля, че не е кой знае какво искане. И тъй като ние вече платихме сумата за апартамента, който Кийт доскоро обитаваше, господин Ивашков може да се нанесе в него, само че…

— Само че какво?

Стантън сви рамене.

— Исках да ти го предложа на теб. След много спорове решихме да те оставим тук като отговарящ алхимик за района след… след злополучното заминаване на Кийт. Можеш да напуснеш „Амбъруд“ и да се преместиш в апартамента, за да надзираваш от там нашите дейности.

Намръщих се.

— Но аз си мислех, че искате някой да бъде с Джил през цялото време.

— Така е. Всъщност открихме по-добро решение, само не се обиждай. Мороите успяха да намерят момиче дампир на възрастта на Джил, което не само ще играе ролята на нейна съквартирантка, но и ще и служи като бодигард. Тя ще се присъедини към нас заедно с групата, която ще пристигне тук. Ти повече няма да си длъжна да се преструваш на ученичка.

Светът се завъртя около мен. Плановете и схемите на алхимиците винаги се променяха в движение. Изглежда тази седмица бяха взети доста решения. Замислих се какво ще означава това за мен. Никакви домашни повече, никакви сложни отношения със съучениците. Свобода да идвам и да си отивам когато си пожелая. Но в същото време тази промяна означаваше да се разделя с новите си приятели в „Амбъруд“ — Трей, Кристин, Джулия. Пак щях да се виждам с Еди и Джил, но не толкова често. И ако трябва да се справям сама, дали алхимиците — или баща ми — ще ми плащат за колежа? Едва ли.

— Трябва ли да напусна училището? — попитах Стантън. — Не мога ли да отстъпя апартамента на Ейдриън и да остана още малко в „Амбъруд“? Поне докато не уредим друго жилище за мен?

Стантън не си направи труда да прикрие изненадата си.

— Не очаквах да поискаш да останеш. Мислех си, че ще бъдеш много щастлива, след като повече няма да си принудена да живееш в една стая с вампир.

И ето че отново ме налегнаха всички страхове и опасения, които ме измъчваха преди да пристигна в Палм Спрингс. Фенка на вампирите. Как можех да съм такава идиотка? Трябваше да подскоча от радост при възможността да се отърва от Джил. Всеки друг алхимик би го сторил. С предложението си да остана отново попаднах под подозрение. Как можех да обясня, че в желанието ми се криеше нещо много повече от обикновената смяна на съквартирантка?

— О! — изрекох, като се стараех да запазя неутрално изражение. — Когато каза, че сте осигурили на Джил дампир на нейната възраст, предположих, че занапред тя ще бъде нейна съквартирантка, а не аз. Мислех си само за отделна стая за мен в общежитието.

— Това вероятно ще може да се уреди…

— Честно казано, след като се случиха някои събития, ще се чувствам по-добре, ако следя Джил по-отблизо. А това ще става много по-лесно, ако не напусна училището. Освен това, ако с един апартамент може да се ощастливи Ейдриън и да го накараме да се съгласи да работи върху тази мистерия със стригоите, тогава точно това трябва да направим. Аз мога да изчакам.

Стантън продължи да ме изучава внимателно за няколко секунди, които ми се сториха ужасно дълги. Наруши тишината чак след като келнерката ни остави сметката.

— Това е много професионално от твоя страна. Ще се погрижа за уреждането.

— Благодаря ти — отвърнах. Почувствах се много щастлива и едва не се усмихнах, като си представих лицето на Ейдриън, щом узнае, че се е уредил с апартамент.

— Има още едно нещо, което не разбирам — отбеляза Стантън. — Когато огледахме апартамента, видяхме следи от огън. Само че никой от вас не докладва нещо за това.

Намръщих се престорено.

— Честно… Голяма част от случилото се ми е като в мъгла, със загубата на кръв и ухапванията… не съм съвсем сигурна. Кийт имаше някакви свещи. Не зная дали някоя от тях не е била запалена… Или просто… Не зная. Мислех единствено за онези зъби и колко ужасно беше, като ме ухапаха…

— Да, да — каза Стантън. Извинението ми бе крайно неубедително, но дори тя не можеше да остане изцяло безчувствена при мисълта, че някой е послужил за храна на вампир. Това бе най-лошият кошмар за един алхимик и аз имах право да страдам от нанесената ми травма. — Е, не се тревожи за това. Онзи огън е най-малката ни грижа.

Но не и за мен. И когато по-късно през този ден се прибрах в кампуса, реших най-накрая да изясня всичко и потърсих госпожа Теруилиджър. Намерих я в една от залите на библиотеката.

— Ти си знаела — заявих, след като затворих вратата. Всички мисли за етикецията между ученик и преподавател се изпариха от главата ми. Цяла седмица бях потискала гнева си и сега най-после можех да го излея. Цял живот ме бяха учили да уважавам авторитетите, но един от тях съвсем наскоро ме бе предал. — Всичко, което ме накара да правя… Да препиша тези книги за магии, да изработя амулет „просто за да видим какво ще стане“? — Поклатих глава. — Всичко е било лъжа. Ти си знаела… знаела си, че… че е истинско.

Госпожа Теруилиджър свали очилата си и ме огледа внимателно.

— Ах, значи си опитала?

— Как можа да ми причиниш това? — възкликнах аз. — Нямаш представа какво изпитвам към магиите и свръхестественото!

— О! — сухо каза тя. — Всъщност имам. Зная всичко за твоята организация. — Потупа се по бузата, точно по мястото, където беше моята татуировка. — Зная защо „сестра ти“ не посещава часовете и състезанията на открито. Зная защо „брат ти“ е толкова добър в спорта. Много добре съм информирана за различните сили, действащи в нашия свят, по-точно тези, които повечето от хората не могат да видят с очите си. Не се безпокой, скъпа. Категорично ти заявявам, че на никого няма да кажа. Вампирите не са моя грижа.

— Защо? — попитах, решена да не признавам, че знае всичко, което толкова се стараех да опазя в тайна. — Защо точно аз? Защо ме накара да направя това, особено ако твърдиш, че си знаела как се чувствам?

— Хм… Поради две причини. Както сама знаеш, вампирите притежават вродена магия. Умеят да се свързват с елементите на много първични нива, почти без никакви усилия. Докато хората нямат такива способности.

— Хората не бива да използват магии — отбелязах студено. — Ти ме накара да извърша нещо, което противоречи на моите убеждения.

— За да могат хората да използват магия — продължи тя, все едно че нищо не бях казала. — те трябва да я изтръгнат. А това не става лесно. При вампирите магията идва отвътре. Докато нашата идва отвън. Нужни са огромни усилия, силна концентрация и точни изчисления… Е, повечето хора не притежават такова търпение и умение. Но някой като теб? Откакто си се научила да говориш, ти усърдно си се обучавала на тези техники.

— Значи само това се иска, за да направиш магия? Умението да организираш и отмерваш? — Не си направих труда да прикрия презрението си.

— Разбира се, че не — засмя се тя. — Нужен е и вроден талант. Инстинкт, който да се съчетае с дисциплина. Тъкмо това долових у теб. Виждаш ли, аз притежавам известни умения. Би могло да се каже, че ми осигуряват статут на вещица, но силата ми е сравнително ограничена. Докато ти? Усещам как в теб се крие извор на сила и скромният ми експеримент го доказа.

Отново ми стана студено.

— Това е лъжа — възразих незабавно. — Вампирите владеят магията. А не хората. Не и аз.

— Онзи амулет не е пламнал сам — каза тя. — Не отричай същността си. А сега, след като изяснихме всичко, вече можем да продължим нататък. Твоята вродена сила може да е по-голяма от моята, но мога да те науча на някои основни правила.

Не можех да повярвам на ушите си. Не беше реално. Приличаше на сцена от филм, защото нямаше начин това да се случва в моя живот.

— Не! — възкликнах. — Ти си… Ти си луда! Магията е нещо неестествено и аз не владея никакви тайнствени сили! Това е против природата и е грях. Няма да рискувам душата си.

— Толкова много отричане от един толкова добър учен — замисли се тя.

— Говоря сериозно — продължих, едва разпознаваща собствения си глас. — Не искам да имам нищо общо с окултните ти изследвания. С удоволствие ще продължа да водя документацията ти и да ти купувам кафе, но ако ще продължаваш с такива налудничави твърдения и искания… Ще отида в канцеларията и ще помоля да ме прехвърлят към друг учител. Повярвай ми, когато се стигне до задействане на бюрокрацията и административния персонал, тогава именно се проявява вродената ми вътрешна сила.

Тя се опита да се усмихне, но лицето й бързо помръкна.

— Ти наистина вярваш в това, което казваш. Наистина отхвърляш този изумителен потенциал, това чудо, което притежаваш?

Не й отговорих.

— Така да бъде. — Въздъхна. — Жалко, такава загуба. И пропилени възможности. Но имаш думата ми, че няма да повдигна този въпрос, освен ако ти сама не го направиш.

— Това никога няма да се случи! — извиках разпалено. Вместо отговор, госпожа Теруилиджър само сви рамене.

— Е, добре тогава. След като си тук, можеш да отидеш да ми донесеш едно кафе.

Тръгнах към вратата, но тогава се досетих за още нещо.

— Ти ли си била тази, която се е обадила в „Невърмор“, за да разпитва за вампири?

— Че защо да го правя? — попита тя. — Вече знаех къде да ги намеря.

По-късно през този ден се отбих в столовата, където Еди, Джил и Мика довършваха вечерята си. Разбираемо бе, че на Джил й трябваше време, за да свикне със смъртта на Лий и всичките други разкрития, направени от нас — включително и желанието му да я превърне в своята безсмъртна кралица. Двамата с Еди си поговорихме с нея, поне доколкото можахме, но изглежда Мика оказваше най-успокоителен ефект върху нея. Мисля, че беше така, защото нито веднъж не я заговори открито на тази тема. Той знаеше, че Лий е мъртъв, но мислеше, че е било злополука. И, естествено, не подозираше, никакви вампирски връзки. Докато двамата с Еди непрекъснато се опитвахме да се докажем като аматьори психолози, Мика просто се стараеше да я разсейва и да я направи щастлива.

— Трябва да тръгваме — каза той с извинителен тон, когато аз седнах. — Рейчъл Уокър ще ни изнесе урок за шевните машини.

Еди поклати глава към него.

— Още не мога да повярвам, че си се записал в кръжока по шев и кройка. — Това, разбира се, не беше вярно. И двамата знаехме защо Мика се беше записал.

По лицето на Джил все още бе изписано онова сериозно и замислено изражение, появило се след смъртта на Лий — подозирах, че още известно време ще изглежда така, но по устните и пробягна бегла усмивка.

— Мисля, че Мика има заложбите да стане истински моден дизайнер. Може би един ден ще дефилирам на негово модно ревю.

Поклатих глава, като се постарах да прикрия усмивката си.

— Никакво дефилиране като модел, поне засега. — След шоуто Лия и другите дизайнери не спираха да звънят на Джил. Всички искаха отново да я ангажират. Налагаше се да им отказваме, за да опазим в тайна самоличността й, но от тези откази Джил се натъжаваше.

— Зная, зная — кимна Джил, преди да стане от стола и да тръгне заедно с Мика. — По-късно ще се видим в стаята, Сидни. Искам да си поговорим.

— Абсолютно — кимнах аз.

Двамата с Еди ги наблюдавахме, докато се отдалечаваха. Въздъхнах.

— Това може да се окаже проблем — казах му.

— Може би — съгласи се Еди. — Но тя знае, че не може да е с него. Тя е умна и отговорна.

— Само че той не го знае — припомних му. — Имам чувството, че Мика прекалено много се е увлякъл по нея. — Внимателно се вгледах в очите на Еди. — Както и още някой.

Еди още гледаше след Мика и Джил, така че му бе необходим един миг, за да схване намека ми. Погледът му се стрелна към мен.

— Ъ?

— Еди, не мога да претендирам, че съм експерт по романтичните дела, но дори и аз мога да заявя, че си луд по Джил.

Той тутакси извърна глава, но не преди да зърна пламналите му страни.

— Това не е вярно.

Виждах го през цялото време, но чак през онази нощ в апартамента на Кийт действително разбрах какво виждат очите ми.

— Видях как я гледаше. Зная какво изпитваш към нея. Така че сега искам само да узная следното: защо изобщо трябва да продължаваме да се тревожим за Мика? Защо просто ти не я поканиш на среща и така да ни спестиш много неприятности?

— Защото тя ми е сестра — отговори той иронично.

— Еди! Говоря сериозно.

Той направи недоволна гримаса и пое дълбоко дъх, преди да се обърне с гръб към мен.

— Защото тя може да има някой много по-добър от мен. Искаш ли да говорим за социалните норми? Е, в нашия свят между морои и дампири не може да има сериозна връзка.

— Да, но тук ще е нещо като ученическа любов — възразих аз. — Не е същото както при отношенията между хора и вампири.

— Може би не е, но с нея си остава същото. Тя не е обикновен морой. Тя е от кралска фамилия. Принцеса. А и ти виждаш каква е! Умна, силна и красива. Родена е за велики дела, а едва ли едно от тях е да се забърка с някакъв пазител като мен, със спорна репутация. Кръвната й линия е кралска. Докато аз, дяволите да ме вземат, дори не зная кой е баща ми. Невъзможно е да излизам на срещи с нея. Моята работа е да я защитавам. Да осигуря безопасността й. Цялото ми внимание трябва да бъде посветено само на това.

— И смяташ, че вместо с теб тя заслужава да бъде с някой човек? — попитах, изпълнена с недоверие. — Да се движи на ръба на табуто и за двете раси?

— Не е идеалният вариант — призна той. — Но тя все пак може да се забавлява, да общува…

— Ами ако се появи някой друг? — прекъснах го. — Какво ще стане, ако някой друг човек я хареса и я покани на обикновена среща? И тогава ли няма да имаш нищо против?

Той не отговори. Знаех, че интуицията ми не ме лъжеше.

— Има и още нещо, не е само това, че не се чувстваш достоен за Джил — продължих аз. — Всичко е заради Мика, нали? Защото ти напомня за Мейсън.

Еди пребледня.

— Откъде знаеш за това?

— Ейдриън ми каза.

— Дяволите да го вземат — изруга Еди. — Защо не може да бъде непукистът, на какъвто все се прави?

Усмихнах се на тази реплика.

— Ти нищо не дължиш на Мика. И със сигурност Джил също нищо не му дължи. Той не е Мейсън, независимо колко си приличат.

— Не е само външната прилика — промълви Еди. Лицето му доби тъжно и замислено изражение. — А начинът, по който се държи. Мика е същият като Мейсън, дружелюбен и открит, оптимистичен, винаги жизнерадостен. Точно какъвто бе Мейсън. На този свят хората като тях са малко: хора, които са наистина добри. Мейсън напусна този свят прекалено рано. Няма да позволя това да се случи и с Мика.

— Мика не е изложен на опасност — промълвих тихо.

— Но заслужава да види само добро. И нищо, че е човек. Той си остава един от тези, които най-добре подхождат на Джил. Те се заслужават един друг. И двамата заслужават само най-доброто.

— А ти? В резултат ще си останеш само със страданията? Защото си толкова влюбен в Джил, но в същото време си убеден, че тя заслужава някой принц, какъвто ти не си? И защото смяташ, че е твой дълг да подкрепяш всички Мейсъновци на този свят? — Поклатих глава. — Еди, това е лудост. Дори и ти трябва да можеш да проумееш това.

— Може би — призна той. — Но имам чувството, че това е правилно, че така трябва да постъпя.

— Наистина ли? Това е толкова мазохистично! Ти насърчаваш момичето, с което искаш да бъдеш, да излиза с един от най-добрите ти приятели.

— Искам тя да е щастлива. За това си струва да се жертвам.

— Само че в това няма смисъл.

Еди ми се усмихна леко и ме потупа нежно по ръката, преди да се обърне към пристигащия автобус.

— Помниш ли какво ми каза? Че не си експерт по романтичните дела? Е, наистина имаш право.