Кървави кости

11

Лари се отпусна толкова назад в седалката, колкото му позволяваше коланът. Ръцете му бяха здраво стиснати в скута. Взираше се в мрака, сякаш виждаше нещо друго, освен преминаващите образи. Можех да се обзаложа, че в главата му танцуваха образите на заклани тийнейджъри. В моята не танцуваха. Още не. Може би щях да ги видя в сънищата си, но не и докато съм будна, не още.

— Колко лошо ще е този път? — попита той. Гласът му звучеше тихо, овладяно.

— Не знам. Става дума за жертва на вампир. Може да е чистичко, само с две прободни рани, може и да е клане.

— Клане като при трите момчета ли?

— Долф каза не; каза, че е класическо убийство, само следи от зъби.

— Тоест няма да е касапница? — гласът му беше снижен почти до шепот.

— Не можем да знаем, докато не идем на място — отвърнах аз.

— Не можеше ли просто да ме успокоиш? — гласът му беше толкова слаб, толкова несигурен, че за малко не предложих да обърна джипа. Не беше нужно да вижда още една сцена на убийство. Това беше моята работа, не и неговата, още не.

— Не е нужно някога отново да виждаш сцена на убийство, Лари.

Той обърна глава и ме погледна.

— Какво имаш предвид?

— Получи си дяла от кръв и вътрешности за един ден. Мога да обърна и да те оставя в хотела.

— И ако не дойда тази вечер, какво ще стане следващия път?

— Ако не ставаш за тази работа, значи не ставаш. Няма нищо срамно.

— А какво ще стане следващия път?

— Няма да има следващ път.

— Няма да се отървеш от мен толкова лесно — каза той.

Надявах се, че тъмнината скрива усмивката ми. Постарах се да не е широка.

— Разкажи ми за вампирите, Анита. Мислех, че вампирите не могат да изпият достатъчно кръв за една вечер, че да убият някого.

— Забавно е да си мислиш подобно нещо — отвърнах аз.

— В колежа ни казаха, че вампирът не може да изпие кръвта на човек с едно ухапване. Нима твърдиш, че не е вярно?

— Не могат да изпият кръвта на човек с едно ухапване, за една вечер, но могат да го източат с едно ухапване.

Той се намръщи.

— Какво би трябвало да означава това?

— Могат да пробият плътта и да източат кръвта, без да я пият.

— Как?

— Просто си вкарват зъбите, кръвта започва да тече и я оставят да изтече по тялото на земята.

— Но това не е хранене, това е убийство — каза Лари.

— А идеята ти е? — попитах аз.

— Хей, това не е ли нашата отбивка?

Успях да мерна пътния знак.

— Проклятие.

Намалих, но не можех да видя какво има отвъд билото на хълма. Не смеех да направя обратен завой, докато не съм сигурна, че от насрещната страна не идват коли. Отне ни още близо километър, докато стигнем до черен път. Край него имаше редица пощенски кутии.

Дърветата растяха толкова близо, че дори и оголени от зимата покриваха тесния път със сенки. Нямаше място, където да се обърне. По дяволите, ако се появеше втора кола един от нас трябваше да кара на задна.

Пътят се издигаше нагоре и нагоре, сякаш отиваше директно в небесата. На билото на хълма не можех да видя нищо пред колата. Трябваше просто да повярвам, че пред нас има още път, а не някоя бездънна пропаст.

— Исусе, това си е стръмно — каза Лари.

Бавно подкарах джипа напред и гумите докоснаха път. Раменете ми се отпуснаха съвсем леко. Точно пред нас имаше къща. Лампата на верандата беше светната, сякаш очакваха компания. Голата крушка не беше приветлива. Къщата беше от небоядисано дърво и с ръждясал тенекиен покрив. Повдигнатата веранда беше хлътнала под теглото на предната седалка на автомобил, която беше поставена край входната врата. Обърнах колата в кочината пред къщата, която минаваше за двор. Изглежда не бяхме първата кола, която го правеше. Върху изсъхналата почва имаше дълбоки коловози от гуми в резултат на годините експлоатация като място за обръщане.

Докато стигнем до края на пътя, мракът беше станал непрогледен като кадифе. Включих дългите светлини, но си беше все едно да караш в тунел. Светът съществуваше само в светлината, всичко останало беше чернота.

— Точно сега бих дал много за наличието на няколко улични лампи — каза Лари.

— Аз също. Помогни ми да забележа отбивката ни. Не искам да я подмина за втори път.

Той се наведе напред, опъвайки предпазния колан.

— Там — посочи.

Намалих и внимателно завих по пътя. Фаровете осветиха тунел от дървета. Този път беше просто гола, червена земя. Прахолякът се издигна като мъгла около джипа. Веднъж и аз да се зарадвам на сушата. Щеше да е адска мъка да минавам по разкалян черен път.

Пътят беше достатъчно широк, че да могат да се движат две коли една до друга, ако човек има нерви от стомана или е с нечия чужда кола. Пресичаше се от поток с канавка, дълбока поне пет метра. Мостът представляваше само дъски, сложени напряко на няколко греди. Нямаше нито перила, нито нищо. Дъските се разместиха и помръднаха, докато джипът пълзеше по моста. Не бяха заковани. Господи!

Лари се взираше в бездната с лице, притиснато до тъмното стъкло.

— Този мост не е много по-широк от колата.

— Благодаря ти, че ми каза, Лари. Сама никога нямаше да забележа.

— Съжалявам.

Отвъд моста пътят продължаваше да е достатъчно широк за две коли. Предполагам, че ако хората се срещнеха при моста, просто се изчакваха. Вероятно имаше някакъв закон, който да изясни такава ситуация. Примерно, че първата кола отляво преминава най-напред.

От билото на хълма се виждаха светлини в далечината. Полицейски светлини пронизваха мрака като разноцветни светкавици. Бяха по-далече, отколкото изглеждаха. Трябваше да се изкачим и да се спуснем по още два хълма, преди да започнат да се отразяват от околните дървета, правейки ги да изглеждат черни и нереални. Пътят се врязваше в широко сечище. От него се разпростираше морава, която обграждаше голяма бяла къща. Истинска къща с дървена ограда, кепенци и извита веранда. Беше двуетажна и покрай нея имаше равно подрязани храсти. Алеята за автомобили беше от бял чакъл, което означаваше, че някой го е докарал дотук. Покрай нея имаше две гъсти редици нарциси.

Един униформен полицай ни спря в началото на алеята. Беше висок, широкоплещест и имаше тъмна коса. Светна с фенерче към колата.

— Съжалявам, госпожице, но в момента не можете да идете там.

Показах му документа си за самоличност и казах:

— Аз съм Анита Блейк. Работя с „Регионалния отряд за свръхестествени разследвания“. Казано ми беше, че шериф Сейнт Джон ме очаква.

Той се наведе през отворения прозорец и освети с фенерчето си Лари.

— Кой е това?

— Лари Къркланд. Той е с мен.

Полицаят остана загледан в Лари няколко секунди. Лари се усмихна, опитвайки се всячески да изглежда безвреден. Той е почти толкова добър в това, колкото и аз.

Имах добра видимост към пистолета на полицая, докато се навеждаше през прозореца. Беше „Колт“ 45. Голям пистолет, но и ръцете му бяха подходящи за него. Улових и миризмата на афтършейва му: „Брут“. Беше се навел твърде много, за да погледне Лари. Ако имах скрито оръжие в скута си, можех да го използвам. Беше грамаден и се обзалагам, че се е измъквал от много ситуации, благодарение на размерите си, но това си беше проява на небрежност. На пистолетите не им пука колко си голям.

Той кимна и се измъкна от колата.

— Вървете нагоре към къщата. Шерифът ви очаква — не звучеше особено щастлив от това.

— Проблем ли имаш? — попитах аз.

Той се усмихна, но кисело, и поклати глава.

— Това е нашият случай. Не мисля, че ни трябва някаква помощ, включително и вашата.

— Имаш ли си име? — попитах аз.

— Колтрейн. Заместник Зак Колтрейн.

— Добре, заместник Колтрейн, ще се видим в къщата.

— Предполагам, госпожице Блейк.

Смяташе, че съм полицай и нарочно не ме нарече „полицай“ или „детектив“. Оставих нещата така. Ако наистина имах професионална титла, щях да настоявам да я използва, но да влизам в спор, задето не ме е нарекъл „детектив“, при положение, че не бях, ми се струваше малко непродуктивно.

Подкарах напред и паркирах между полицейските коли. Закачих идентификационната си значка на ревера. Тръгнахме по извитата алея с бял чакъл и никой не ни спря. Застанахме пред вратата в тишина, която беше почти свръхестествена. Бях присъствала на множество сцени на убийство. Едно от нещата, които не бяха, бе тихи. Нямаше го статичното прашене на полицейските радиостанции, нямаше мотаещи се наоколо мъже. Местата, на които е извършено убийство, винаги гъмжат от хора: детективи с цивилни дрехи, униформени, криминолози, фотографи, линейка, чакаща да отнесе тялото. Стояхме на прясно изметената веранда в прохладната пролетна вечер, а единствените звуци бяха кваканията на жабите. Пронизителният цвърчащ звук се комбинираше по странен начин с въртящите се полицейски светлини.

— Чакаме ли нещо? — попита Лари.

— Не — отвърнах аз и позвъних на светещия звънец.

Звукът отекна дълбоко в къщата. Вътре някакво дребно кученце залая яростно. Вратата се отвори. В рамката на вратата стоеше жена, обградена от светлината, която идваше отвътре и поставяше по-голямата част от нея в сянка. Полицейските светлини пробягаха по лицето й и го оцветиха в пастелни тонове. Беше приблизително с моя ръст, с тъмна коса, която или беше естествено къдрава, или жената разполагаше с наистина качествена маша. Но тя беше направила с нея повече, отколкото аз правех с моята, и в резултат тя обграждаше спретнато лицето й. Моята винаги изглеждаше някак буйна. Жената носеше риза с копчета и дълги ръкави, облечена върху дънки. Изглеждаше около седемнадесетгодишна, но не се оставих това да ме заблуди. Аз също изглеждах млада за възрастта си. По дяволите, същото важеше и за Лари. Не може да е само заради ниския ръст, нали?

— Вие не сте от щатската полиция — каза тя. Изглеждаше много сигурна.

— Работя с Регионалния отряд за свръхестествени разследвания — отвърнах. — Анита Блейк. Това е колегата ми Лари Къркланд.

Лари се усмихна и кимна.

Жената се отмести назад от вратата и светлината от коридора падна върху лицето й. Прибавих пет години към възрастта й, но бяха добри пет години. Отне ми около минута, докато осъзная, че носи съвсем лек грим.

— Моля, заповядайте, госпожице Блейк. Съпругът ми Дейвид чака при тялото — тя поклати глава. — Ужасно е.

Надзърна в изпълнения с цветове мрак, преди да затвори вратата.

— Дейвид му каза да изключи тези светлини. Не искаме всички наоколо да разберат какво е станало.

— Как се казвате? — попитах аз.

Тя се изчерви леко.

— Съжалявам, обикновено не съм такава. Казвам се Бет Сейнт Джон. Съпругът ми е шерифът. Аз стоях при родителите — тя направи леко движение към двукрилите врати вляво от входа.

Кучето продължаваше да лае зад тези врати като малък ядосан автоматичен пистолет. Мъжки глас каза: „Тихо, Рейвън.“ Лаенето спря.

Намирахме се в преддверие, чийто таван достигаше до покрива, сякаш архитектът беше отрязал парче от горната стая, за да сътвори това широко пространство. Кристален полилей хвърляше светлина върху нас. Светлината отрязваше квадрат от тъмната стая вдясно от нас. Можеше да се мерне трапезарията от черешово дърво, толкова лъснато, че чак блестеше.

Коридорът продължаваше направо към далечна врата, която вероятно водеше към кухнята. Покрай стената с двойната врата имаше стълби. Перилата и рамката на вратата бяха бели, килимът — светлосин, тапетите — бели със ситни сини цветя и още по-ситни листенца. Беше открито и весело, светло и приветливо, и абсолютно тихо. Ако можехме да намерим част от пода без килим и пуснехме върху нея карфица, щяхме да я чуем как отскача.

Бет Сейнт Джон ни поведе нагоре по синьо-бялото стълбище. В средата на коридора от дясната среда имаше серия семейни портрети. Започваха с усмихваща се двойка, усмихваща се двойка и усмихващо се бебе, усмихваща се двойка и едно усмихващо се и едно плачещо бебе. Вървях по коридора и наблюдавах как годините минават. Бебетата ставаха деца, момче и момиче. На картините се появи миниатюрен черен пудел. Момичето беше по-голямо, но само с около година. Родителите остаряваха, но не изглеждаше като да имат нещо против. Родителите и момичето се усмихваха; понякога и момчето се усмихваше, а понякога не. Момчето се усмихваше по-често на другата стена, където камерата го беше хванала почерняло с риба в ръце или с мокра коса, току-що излизащо от басейна. Момичето се усмихваше накъдето и да погледнех. Чудех се кое от децата беше мъртво.

В края на коридора имаше прозорец. Обграждаха го бели завеси, никой не си беше направил труда да ги дръпне. Прозорецът изглеждаше като черно огледало. Мракът притискаше стъклото, сякаш имаше някакво реално тегло.

Бет Сейнт Джон почука на последната врата вдясно, точно до този настъпващ мрак.

— Дейвид, детективите са тук.

Оставих това без коментар. Грехът на пропускането е нещо толкова прекрасно.

Чух движение в стаята, но тя отстъпи преди вратата да се отвори. Бет Сейнт Джон отстъпи назад до средата на коридора, така че да няма възможност да види какво има в стаята. Очите й прескачаха от една снимка на друга и запечатваха образите на усмихващите се лица. Постави една тънка ръка на гърдите си, сякаш имаше проблеми с дишането.

— Ще направя малко кафе. Вие искате ли? — гласът й звучеше леко пресилено.

— Разбира се — отвърнах аз.

— Звучи добре — каза Лари.

Тя се усмихна измъчено и се отправи надолу по коридора. Не побягна, което й спечели много червени точки в тефтерчето ми. Бях готова да се обзаложа, че това е първото убийство, което вижда.

Вратата се отвори. Дейвид Сейнт Джон беше облечен в светлосиня униформа, която пасваше на носената от заместника му, но приликите свършваха дотам. Беше висок около метър и седемдесет и седем, слаб, без да е кльощав, като бегач на дълги разстояния. Косата му беше по-светла, по-кафява версия на червената коса на Лари. Човек забелязваше очилата, преди да види очите му, но очите си струваше да се видят. Идеално светлозелени, като на котка. Като се изключеха те, лицето беше съвсем обикновено, но бе едно от онези лица, които човек не се уморява да гледа.

Протегна ми ръката си. Приех я. Едва я докосна, сякаш се притесняваше да стисне. Много мъже постъпват така, но поне той ми предложи здрависване, повечето дори не си правят труда.

— Аз съм шериф Сейнт Джон. Вие трябва да сте Анита Блейк. Сержант Стор ми каза, че ще дойдете — той погледна към Лари. — Кой е това?

— Лари Къркланд.

Очите на Сейнт Джон се присвиха. Излезе от стаята и затвори вратата зад себе си.

— Сержант Стор не спомена никой друг. Може ли да видя някакъв документ за самоличност?

Откопчах значката си. Той я погледна и поклати глава.

— Вие не сте детектив.

— Не, не съм — проклинах наум Долф. Знаех си, че няма да проработи.

— Ами той? — каза шерифът, извивайки брадичка към Лари.

— Всичко, което имам в себе си, е шофьорска книжка — каза Лари.

— Кои сте вие? — попита шерифът.

— Аз съм Анита Блейк. Част съм от „Отряда на привиденията“. Просто нямам значка. Лари се обучава — изрових от джоба на сакото си новичкия лиценз за екзекуции на вампири. Приличаше на подобрена версия на шофьорска книжка, но беше най-доброто, с което разполагах.

Той хвърли един поглед на лиценза.

— Вие сте ловец на вампири? Малко раничко е да ви се обаждат. Все още не знам кой го е извършил.

— Прикрепена съм към отряда на сержант Стор. Идвам в началото на случаите вместо в края. По този начин броят на труповете остава по-малък.

Той ми подаде лиценза обратно.

— Не знаех, че „Законът на Брюстър“ е влязъл в сила. Брюстър беше сенаторът, чиято дъщеря беше изядена.

— Не е. Работя с полицията от дълго време.

— От колко дълго?

— Почти три години.

Той се усмихна.

— По-дълго, отколкото съм шериф — кимна, сякаш сам си беше отговорил на някакъв въпрос. — Сержант Стор каза, че ако има някой, който може да ми помогне да разреша този случай, това сте вие. Ако шефът на РОСР има толкова голямо доверие във вас, няма да откажа помощта ви. Никога преди не сме имали убийство, извършено от вампир.

— Вампирите предпочитат да стоят близо до градовете — казах аз. — По този начин могат да крият жертвите си по-добре.

— Е, никой не се е опитвал да скрие тази жертва — той отвори вратата и направи лек жест с ръка, поканвайки ни вътре.

Тапетите бяха целите в розови рози, големи старомодни разцъфнали рози. Имаше съвсем истинска тоалетна масичка с вдигнато огледало и прочее, която изглеждаше като антика, но всичко останало беше плетена мебел и розови дантели. Изглеждаше като стая за много по-младо момиче.

Момичето лежеше на тясното легло. Покривката за легло отиваше на тапетите. Насъбраните под тялото й чаршафи бяха с цвета на розови бонбони. Главата й лежеше на края на възглавниците, сякаш се бе плъзнала на една страна, след като е била поставена на тях.

Розовите завеси се развяха през отворения прозорец. В стаята пропълзя хладък бриз, който разроши гъстата й черна коса. Беше накъдрена и оформена с гел. Под лицето и врата й имаше малко червено петно на мястото, където чаршафите бяха попили част от кръвта. Бях готова да се обзаложа, че от тази страна на врата има следи от ухапване. Носеше грим, не толкова добре поставен колкото този на Бет Сейнт Джон, но бе направила опит. Червилото беше силно размазано. Едната ръка висеше във въздуха, дланта й беше леко свита, сякаш се е протягала към нещо. Ноктите блестяха, прясно лакирани в червено. Краката й бяха разтворени на леглото. Имаше две следи от зъби високо от вътрешната страна на бедрото, но не бяха нови. Ноктите на краката й бяха лакирани в тон с тези на ръцете.

Все още беше почти облечена в черното боди, с което бе започнала вечерта. Презрамките бяха свалени надолу по раменете й, разкривайки малки, добре оформени гърди. На чатала бодито беше разкъсано или пък бе от онези, които се разкопчаваха, защото долнището беше избутано нагоре, почти до кръста й, докато беше заприличало на колан. С широко разтворените си крака беше напълно изложена пред погледите ни.

Това ме вбеси повече от всичко останало. Можеше поне да я покрие, а не да я остави като някаква проститутка. Беше арогантно и жестоко.

Лари стоеше в другия край на стаята при втория прозорец. Той също беше отворен и пропускаше хладен въздух в стаята.

— Пипали ли сте нещо?

Сейнт Джон поклати отрицателно глава.

— Правили ли сте някакви снимки?

— Не.

Поех си дълбоко въздух, напомняйки си, че съм гост без официален статус. Не можех да си позволя да го ядосам.

— Какво сте правили?

— Обадих се на вас и на щатските ченгета.

Кимнах.

— Преди колко време открихте тялото?

Той погледна часовника си.

— Преди около час. Как успяхте да дойдете толкова бързо?

— Бях на не повече от 15-ина километра — отвърнах аз.

— Имал съм късмет — каза той.

Погледнах към тялото на момичето.

— Аха.

Лари се беше вкопчил здраво в перваза на прозореца.

— Лари, защо не отидеш до джипа и не донесеш малко ръкавици от чантата ми?

— Ръкавици?

— Имам кутия с хирургически ръкавици при нещата за съживяване. Донеси кутията.

Той преглътна тежко и кимна. Луничките изпъкваха по лицето му като мастилени петънца. Отиде много бързо до вратата и я затвори зад гърба си. Имах два чифта ръкавици в джоба на сакото си, но Лари се нуждаеше от чист въздух.

— Това ли е първото му убийство?

— Второто — отвърнах аз. — На колко години е момичето?

— На седемнадесет — отвърна той.

— Значи е убийство, дори и да е била съгласна.

— Да е била съгласна? За какво говорите? — за пръв път в гласа му се промъкнаха намеци за гняв.

— Какво си мислите, че се е случило тук, шерифе?

— Докато се е обличала и се е приготвяла за лягане, през прозореца се е покатерил вампир и я е убил.

— И къде е всичката кръв?

— Има още кръв под врата й. Не можете да видите белега, но я е източил оттам.

— Тази кръв не е достатъчна, за да я убие.

— Тогава е изпил другата — звучеше малко ядосан.

Поклатих глава.

— Сам вампир не може да изпие целия запас от кръв в тялото на възрастен човек на един път.

— Значи са били повече от един — каза той.

— Имате предвид ухапването по бедрото?

— Да, да — той се движеше по рунтавия розов килим с бързи нервни крачки.

— Тези белези са най-малкото на два дни — казах аз.

— Значи я е хипнотизирал два пъти преди това, но този път я е убил.

— Страшно рано е за тийнейджърка да си ляга по това време.

— Майка й каза, че не се е чувствала добре.

Това го вярвах. Дори и да е по твое желание, такава кръвозагуба няма как да не отнеме от енергията ти.

— Оправила е косата си и грима, преди да отиде в леглото — казах аз.

— Е, и?

— Познавахте ли момичето?

— Да, по дяволите, да. Това е малък град, госпожице Блейк. Всички се познаваме. Беше добро хлапе, никога не се е забърквала в неприятности. Никога не можеше да я видите в кола с момче или пък да пие навън. Беше добро момиче.

— Вярвам, че е била добро момиче, шериф Сейнт Джон. Ако някой е убит, това не го прави лош човек.

Той кимна, но очите му бяха някак диви, виждаше се твърде много от бялото. Искаше ми се да попитам на колко убийства е бил свидетел, но не го направих. Независимо дали това беше първото или двадесет и първото му убийство, си оставаше шериф.

— Какво мислите, че е станало тук, шерифе? — бях задала въпроса веднъж, но ми се искаше да опитам отново.

— Ели Куинлан е била убита и изнасилена от вампир, това е станало — каза го почти предизвикателно, сякаш и той не го вярваше.

— Не е било изнасилване, шерифе. Ели Куинлан е поканила убиеца си в тази стая.

Той отиде до далечния прозорец и застана в същата поза като Лари, взиращ се в тъмнината. Обви ръце около себе си, сякаш се прегръщаше.

— Как ще кажа на родителите й, на по-малкия й брат, че е позволила на… нещо да прави любов с нея? Че му е позволила да се храни от нея? Как мога да им го кажа?

— Ами, след три нощи, две, ако броим и тази, Ели може да стане от мъртвите и да им го каже сама.

Той се обърна към мен с пребледняло от шока лице. Бавно поклати глава.

— Те искат да бъде пронизана с кол.

— Какво?

— Искат да бъде пронизана с кол. Не искат да се върне като вампир.

Втренчих се във все още топлото тяло и поклатих глава.

— Тя ще се вдигне след още две нощи.

— Семейството не желае това.

— Ако е вампир, ще е убийство да я пронижем само защото семейството й не иска да е такава.

— Но тя все още не е вампир — отвърна Сейнт Джон. — Тя е труп.

— Съдебният лекар трябва да постанови смъртта, преди да може да бъде пронизана. Това отнема време.

Той поклати глава.

— Познавам Док Кембъл, той ще ускори процедурата заради нас.

Стоях и се взирах в момичето.

— Тя не е планирала да умре, шерифе. Това не е убийство. Тя е планирала да се върне.

— Не може да сте сигурна.

Изгледах го.

— Знам го и вие го знаете. Ако я прободем с кол, преди да се вдигне от мъртвите, ще бъде убийство.

— Не и според закона.

— Няма да отрежа главата и сърцето на седемнадесетгодишно момиче само защото родителите й не харесват живота, който си е избрала.

— Тя е мъртва, госпожице Блейк.

— Госпожо Блейк и да, знам, че е мъртва. Знам в какво ще се превърне. Вероятно по-добре, отколкото вие.

— Тогава разбирате защо родителите й искат това.

Погледнах го. Наистина разбирах. Беше време, когато щях да мога да го направя и да се чувствам добре. Да чувствам, че помагам на семейството, че освобождавам душата й. Но вече просто не бях сигурна.

— Нека родителите й го обмислят за двадесет и четири часа. Повярвайте ми. В момента са ужасени и изпълнени с мъка, наистина ли са в състояние да решат какво да й се случи?

— Те са й родители.

— Да, а дали след два дни не биха предпочели тя да е на крака и да разговаря с тях, или да е мъртва и в ковчег?

— Тя ще е чудовище — отвърна той.

— Може би, вероятно, но смятам, че трябва да задържим нещата, за да имат малко време да помислят. Мисля, че належащият проблем е кръвопиецът, който го е извършил.

— Съгласен съм, намираме го и го убиваме.

— Не можем да го убием без съдебна заповед за екзекуция — казах аз.

— Познавам местния съдия. Мога да уредя съдебна заповед.

— Обзалагам се, че можете.

— Какво ви става? Не искате ли да го убиете?

Погледнах към момичето. Ако наистина беше искал тя да се вдигне като вампир, щеше да вземе тялото със себе си. Щеше да я скрие, докато се вдигне, и да я държи в безопасност от хора като мен. Ако му пукаше за нея.

— Да, ще го убия за вас.

— Добре, какво можем да направим?

— Първо, убийството е станало веднага след мръкване, така че дневното му убежище би трябвало да е съвсем близо. Има ли някакви стари къщи, пещери, някакво място, където да може да се скрие ковчег?

— Има стар чифлик на около километър и половина оттук и знам, че надолу по потока има пещера. Обичах да ходя там като бях малък. Всички обичахме.

— Положението е следното, шерифе. Ако тръгнем след него сега, докато е тъмно, вероятно ще убие някой от нас. Но ако не се опитаме тази вечер, ще премести ковчега си. Може повече да не го открием.

— Ще го потърсим сега. Веднага.

— От колко време сте женени със съпругата си, шерифе? — попитах аз.

— Пет години, защо?

— Обичате ли я?

— Да, влюбихме се в училище. Що за въпрос е това?

— Ако тръгнете сега, може да не я видите отново. Ако не сте ловували вампир през нощта на собствената му територия, значи не знаете срещу какво се изправяме и нищо, което ви кажа, няма да ви подготви. Но си помислете за възможността никога повече да не видите Бет. Да не държите ръката й. Никога повече да не чуете гласа й. Можем да тръгнем сутринта. Вампирът може и да не премести ковчега си; може пък да го премести от пещерата в чифлика или обратното. Може и да го хванем утре, без да рискуваме нечий живот.

— Смятате ли, че няма да се премести тази вечер?

Поех си дълбоко въздух, искаше ми се да излъжа. Бог ми е свидетел, че ми се искаше.

— Не, мисля, че ще напусне околността още тази вечер. Вероятно затова е дошъл веднага щом се е мръкнало. Това му дава цялата нощ, за да избяга.

— Тогава тръгваме след него.

Кимнах.

— Добре, но трябва да изясним някои правила. Аз командвам. Правила съм го преди и съм все още жива, което ме прави експерт. Ако следвате всичко, което кажа, може би, само може би, всички ние може да оцелеем до сутринта.

— С изключение на вампирите — каза Сейнт Джон.

— Да, естествено.

Беше минало много време, откакто за последен път бях тръгвала след вампир през нощта и на открито. Принадлежностите ми за лов на вампири бяха вкъщи в килера. Беше незаконно да ги нося със себе си без съдебна заповед за екзекуция. Разполагах с кръста, който носех, два пистолета, двата ножа и толкова. Нямах светена вода, нямах допълнителни кръстове, нямах пушка. Проклятие, нямах дори кол и дървен чук.

— Имате ли сребърни куршуми?

— Мога да намеря.

— Направете го и ми намерете пушка и сребърни муниции за нея. Наоколо има ли католическа или епископална църква?

— Естествено — отвърна той.

— Нужна ни е малко светена вода и нафора.

— Знаех, че можете да хвърлите светена вода върху вампир, но нямах представа, че можете да хвърляте и нафора.

Не сдържах усмивката си.

— Това не са някакви малки свещени гранати. Искам да ги дам на семейство Куинлан, така че да могат да сложат по една на всеки перваз и всеки праг.

— Мислите, че ще дойдат за тях?

— Не, но момичето го е поканило и само тя може да оттегли поканата, а е мъртва. Докато не хванем копелето, е по-добре да играем на сигурно, отколкото после да съжаляваме.

Той се поколеба, след това кимна.

— Ще ида до църквата. Ще видя какво мога да направя — после се отправи към вратата.

— И, шерифе?

Той спря и се обърна към мен.

— Искам тази съдебна заповед в ръцете си, преди да тръгнем. Нямам намерение да отговарям на обвинения в убийство.

Той кимна някак нервно, поклащайки глава като онези фигурки на кучета, които можете да видите на задните седалки на колите.

— Ще я имате, госпожице Блейк — той излезе, затваряйки вратата след себе си.

Останах сама с мъртвото момиче. Тя лежеше бледа и неподвижна и ставаше все по-студена и по-мъртва. Ако станеше, както родителите й искаха, щеше да е за постоянно. И щеше да е моя работа да го извърша. Край леглото имаше разхвърляни учебници, сякаш беше учила преди той да дойде. Затворих един от учебниците с крака си, като внимавах да не го разместя. Висша математика. Беше учила висша математика, преди да си облече бодито и да се гримира. Мамка му.