Кървави кости

13

Стояхме в преддверието. Въздухът тук беше по-хладен и по-лесен за дишане, но вероятно беше игра на въображението. Пуделът душеше крака ми. Изръмжа ниско и Джеф я взе, слагайки я под мишница с отработено движение, както беше правил стотици пъти преди това.

— Всъщност не искате да разгледате вратите, нали? — попита той.

— Не — отвърнах аз.

— Татко е свестен. Просто… — той сви рамене. — Просто винаги е прав, а всички останали грешат. Няма предвид нещо лошо.

— Знам. Освен това в момента е уплашен. Това кара всички да се държат гаднярски.

Джеф се ухили. Не знам кое го предизвика, дали коментара, че е „уплашен“, или думата „гаднярски“. Вероятно не беше чувал много хора да казват което и да е от двете за баща му.

— Колко сериозни бяха нещата между Анди и сестра ти?

Той погледна към затворените врати и снижи гласа си съвсем леко.

— Баща ми би казал не много, но бяха сериозни. Наистина сериозни — отново погледна към вратата.

— Можем да идем да поговорим някъде другаде — казах аз. — Ти избираш стаята.

Той ме погледна.

— Наистина ли си ловец на вампири?

Ако обстоятелствата бяха по-различни, щеше да се забавлява. Трудно е да не смяташ, че е много гот да забиваш колове в сърцата на хората.

— Аха, и освен това вдигаме зомбита.

— И двамата ли? — звучеше изненадано.

— Аз съм пълноправен съживител — обади се Лари.

Джеф поклати глава.

— Можем да поговорим в стаята ми.

Поведе ни нагоре по стълбите, а ние го последвахме.

Ако бях полицай, разпитването на непълнолетен без настойник или адвокат щеше да е незаконно, но аз не бях полицай. А той не беше заподозрян. Просто събирам информация, момчета. Просто разпитвам едно шестнадесетгодишно момче за сексуалния живот на сестра му. Разследванията на убийства никога не са приятни и част от това няма нищо общо с труповете.

Джеф се поколеба на края на стълбите, надничайки надолу по коридора. Заместник Колтрейн стоеше пред стаята на Ели, с изправен гръб и ръце, скръстени отзад, нащрек за натрапници. Вратата беше отворена. Предполагам беше твърде трудно да стои в стаята с трупа. Той видя Джеф и затвори вратата, все така застанал пред нея. Беше хубаво от страна на Колтрейн да се подсигури, че момчето няма да види тялото. Но да стоиш пред затворена врата не бе най-добрата идея. Един вампир, ако беше достатъчно възрастен, можеше да премине през стаята зад него и да отвори вратата преди той да успее да извади пистолета си. Мъртвите не вдигат шум.

Поколебах се дали да му го кажа. После се отказах. Ако вампирът е смятал да убива още хора, вече бе имал възможност. Можел е да убие цялото семейство. Вместо това, когато кучето се е разлаяло, се е паникьосал и е избягал. Не ставаше дума за древен кръвопиец. Беше някой нов в занаята. Залагах на гаджето, Анди, но реших да остана отворена за варианти. Анди можеше просто да е отпрашил към Калифорния, да търси слава и богатство, макар че се съмнявах.

Джеф отвори вратата близо до края на стълбите и влезе вътре. Стаята му беше по-малка от тази на сестра му. Да си първороден си има предимства. Тапетите бяха изрисувани с каубои и индианци. Леглото имаше сходна покривка. Беше стая за много по-малко дете, точно както и тази на сестра му. Стените бяха голи, без плакати на готини мацки или спортисти. Имаше бюро, натъпкано с книги. До вратата на килера имаше малка купчина дрехи. Пуделката Рейвън започна да ги души. Джеф я прогони, изрита дрехите в килера и затвори вратата.

— Сядайте, където можете.

Издърпа леко стола на бюрото и застана близо до прозореца, без да е сигурен какво да прави. Съмнявам се, че много възрастни бяха влизали в стаята му, за да поговорят. Родителите не се брояха. Въпреки че, честно казано, не можех да си представя никой от семейство Куинлан да идва тук за спокоен разговор.

Избрах си стола. Предположих, че Джеф ще се чувства по-удобно на леглото с Лари край него, отколкото с мен. Освен това все още не бях свикнала да нося толкова къси поли и от време на време забравях. Столът изглеждаше по-безопасен.

Лари седна на леглото с гръб, опрян на стената. Джеф седна до него, натрупвайки част от възглавниците в ъгъла, за да ги използва за облегалка. Рейвън скочи на леглото, завъртя се два пъти в скута му и легна. Удобно.

— Колко горещи бяха нещата между Анди и сестра ти? — никакви предварителни приказки, директно на въпроса.

Той изгледа и двама ни. Лари му се усмихна окуражаващо. Той се намести по-сигурно срещу купчината възглавници и отвърна:

— Доста горещи. В смисъл постоянно се натискаха в училище.

— Смущаващо — изкоментирах аз.

— Аха. В смисъл, тя ми беше сестра. Само с една година е по-голяма и изведнъж се появява този тип, дето я опипва.

Той поклати глава и почеса пудела по ушите, а ръката му се движеше по малкото космато телце. Галеше я, сякаш по навик, като средство за успокояване.

— Харесваше ли Анди?

Той сви рамене.

— Беше по-голям и някак готин, но не. Смятах, че Ели можеше да има нещо по-добро.

— В какъв смисъл?

— Пушеше марихуана и нямаше планове за колеж. Анди не отиваше наникъде. Сякаш фактът, че обича сестра ми беше всичко. Все едно щяха да живеят само на любов или нещо друго толкова глупаво.

Съгласна бях, че това е глупаво.

— Когато баща ти сложи край на връзката, нещата наистина ли приключиха?

Той се ухили.

— Не. Просто започнаха да го правят тайно. Мисля, че ако е имало някакъв ефект от това, че забрани на Ели да го вижда, той беше, че направи нещата по-лоши.

— Обикновено става така — казах аз. — Кога изчезна Анди?

— Преди около две седмици. Колата му също изчезна, така че всички сметнаха, че е избягал, но той не би изоставил Ели. Беше някак странен, но не би я зарязал.

— Ели беше ли ядосана, че е била изоставена?

Момчето се намръщи и притисна кучето към гърдите си. Рейвън облиза брадичката му с малкото си розово езиче.

— Това беше странното. В смисъл, знам, че трябваше да се преструва пред мама и тате, че не й пука, но дори в училище или сред приятелите й изглеждаше сякаш не й пука. Може да се каже, че бях доволен. Имам предвид, че Анди беше загубеняк, но изглеждаше сякаш тя не вярва, че е изчезнал или знае нещо, което ние не знаем. Реших, че е изчезнал, за да си намери нещо като работа извън града и ще дойде за нея.

— Може и да го е направил — казах аз.

Бръчките се задълбочиха между непорочните му вежди.

— Какво искате да кажете?

— Мисля, че е възможно Анди да е вампирът, който е превърнал сестра ти.

На лицето му се появи отвратено изражение.

— Не вярвам. Анди обичаше Ели, не би я убил.

— Джеф, ако той е вампир, не би гледал на превръщането й като на убийство. Вероятно би смятал, че я приобщава.

Джеф поклати глава. Рейвън се измъкна от прегръдките му, сякаш я беше стиснал твърде силно. Скочи от скута му и легна на покривалото.

— Анди не би наранил Ели. Не те ли боли, като умираш?

— Вероятно — казах аз.

— Храстите под прозореца й са изпочупени — обади се Лари.

Погледнах го.

— Я повтори.

Той се усмихна, доволен от себе си.

— Огледах отвън. Затова се забавих толкова, когато ме изпрати да донеса ръкавиците, от които не се нуждаеш. Храстите под крайния прозорец на нейната стая са изпочупени, сякаш нещо тежко е паднало върху тях.

За момент си представих Лари, самичък в мрака, невъоръжен, като се изключеше кръстът му. Мисълта ме накара да изтръпна. Отворих уста да му се развикам и я затворих. Никога не се карай на някого пред публика, освен ако не става дума за даване на урок. Вместо това попитах:

— Някакви следи? — дадох си дузина червени точки задето си замълчах.

— Да ти приличам на Тонто10? Освен това земята там е само трева, а напоследък е толкова сухо. Съмнявам се, че ще има каквито и да било следи.

Той се намръщи насреща ми.

— Можеш ли да проследиш вампири?

— Обикновено не, но ако този е толкова нов, колкото си мисля, може би — кимнах. — Да — изправих се. — Трябва да ида да попитам заместника за нещо. Благодаря ти за помощта, Джеф.

Предложих му ръката си и той я прие. Ръкостискането му беше малко несигурно, сякаш не беше свикнал. Отправих се към вратата и Лари ме последва.

— Ще го намерите и ще го убиете, дори и да е Анди, така ли? — попита Джеф.

Обърнах се и го погледнах. Тъмните му очи бяха все така интелигентни, все така целенасочени, но го имаше и малкото момче, което се нуждаеше от успокояване.

— Да, ще го намерим.

— И ще го убиете?

— И ще го убием — отвърнах аз.

— Добре — каза той. — Добре.

Не съм сигурна, че „добре“ е думата, която бих избрала, но не моята сестра лежеше мъртва в съседната стая.

— Имаш ли кръст? — попитах аз.

Той се намръщи, но отговори:

— Аха.

— Носиш ли го?

Той поклати отрицателно глава.

— Вземи го и го носи, докато не го хванем, става ли?

— Смятате, че ще се върне? — в крайчеца на очите му проблесна страх.

— Не, но човек никога не знае, Джеф. Просто ми угоди.

Той се изправи и отиде до бюрото. В ъгъла на огледалото се виждаше блестяща верижка. Когато я откачи, на нея се полюшна малък златен кръст. Наблюдавах как си го сложи. Кучето също гледаше цялата процедура с разтревожени очи.

Усмихнах се.

— Ще се видим по-късно.

Той кимна, опипвайки кръста. Освен шока вече беше уплашен. Оставихме го на нежните грижи на Рейвън.

— Наистина ли смяташ, че вампирът ще се върне обратно в къщата? — попита Лари.

— Не — отвърнах аз, — но в случай, че заради твоята малка разходка в мрака му хрумнат разни идеи, искам поне да носи кръст.

— Хех — каза той. — Открих улика.

Заместник Колтрейн ни наблюдаваше, но времето ни насаме изтичаше. Понижих гласа си и се надявах, че е достатъчно.

— Да, отишъл си навън, сам, невъоръжен в мрака, с вампир, който вече е убил веднъж, на свобода.

— Ти каза, че става дума за съвсем нов вампир.

— Не и преди да отидеш за ръкавиците.

— Може сам да съм установил, че е нов — каза той. Изглеждаше твърдоглав, сякаш нямаше да приеме предупреждението ми и би го направил отново.

— Новите вампири пак могат да те убият, Лари.

— Докато нося кръст?

Имаше право. Малцина от новите мъртви можеха да преминат покрай болката от кръста или да използват достатъчно психоигрички, че да те накарат да го свалиш доброволно.

— Добре, Лари, но къде е вампирът, който го е превърнал? Може да е на няколко века и също да е в мрака.

Той пребледня леко.

— Въобще не помислих за това.

— А аз помислих.

Той сви рамене и има благоприличието да изглежда засрамен.

— Затова си шефът.

— Точно така — отвърнах аз.

— Добре, добре. Обещавам да бъда добричък.

— Чудесно, а сега нека да идем да попитаме заместник Колтрейн дали познава някой, който би могъл да проследи нашия вампир.

— Наистина ли може да се проследи вампир по този начин?

— Не знам, но с такъв, който е на по-малко от две седмици и пада през прозорец в някакви храсталаци, може и да е възможно. Може поне да могат да стеснят местата, които да огледаме най-напред.

Усмихваше се насреща ми много широко.

— Да, знам, че това, че е паднал от прозореца е полезна информация. На мен можеше и да не ми хрумне да погледна за следи отдолу.

Ако се усмихнеше малко по-широко, щеше да си разтегне нещо.

— А ако някой вампир, достатъчно стар, че да мине покрай кръста, ти беше изял физиономията, така и нямаше да разбера за храстите.

— Ах, Анита. Справил съм се добре.

Поклатих глава. Това, което Лари беше виждал от вампирите, не беше достатъчно. Все още не можеше да осъзнае напълно какво представляват. Все още нямаше никакви белези. Ако останеше в бизнеса достатъчно дълго, че да получи лиценза си, това щеше да се промени.

Господ да му е на помощ.