Лакираният параван

ГЛАВА XV

Цяо Тай се стресна и се събуди. Нещо лютиво му пареше в ноздрите. Едната година градски живот не бе успяла да притъпи сетивата му, изострени от дългото пребиваване в „зелените гори“. Той кихна и първата мисъл, която му мина, бе, че дъсчената постройка гори. Скочи, сграбчи господаря си за краката и го повлече към вратата. Удари й едно рамо и в тъмния коридор налетя на някаква лепкава форма. Опита се да я сграбчи, но тя му се изплъзна, след което последва лудешко трополене по дървените стъпала и най-сетне — глухи стенания най-долу. Цяо Тай се закашля, но между два пристъпа на кашлицата успя да изреве:

— Пожар! Събудете се!

Настана неописуема суматоха. По коридорите се заблъскаха полуголи мъже, а Цяо Тай и съдията слязоха презглава по стълбите. Долу Цяо Тай се препъна в нечие тяло, загуби за миг равновесие, но успя все пак да стигне до входната врата. Отвори я с ритник и дълбоко пое чист въздух, после се върна кашляйки към тезгяха, намери пипнешком огнивото и запали една свещ. Съдията Ди също излезе. Гадеше му се, виеше му се свят, не след като покашля малко, се почувства по-добре. Вдигна очи към горния кат: не се виждаха никакви пламъци. Той изведнъж разбра какво се бе случило, и побърза да влезе обратно в пивницата.

Рошавата глава на прислужника вече стърчеше зад тезгяха и момчето палеше още свещи. Пламъчетата им осветиха странна гледка. Съвършено гол, напомнящ едра космата маймуна, Ефрейтора стоеше сведен заедно с Голия Череп над Куншан, също гол, с лъщящо от някаква мазнина тяло. Едноокият седеше на земята, държеше си левия крак и стенеше. Другите трима придружители на Ефрейтора, почти толкова облечени, колкото и главатарят им, се кокореха един срещу друг с подути от съня очи. Госпожица Розов Карамфил наблюдаваше уплашено сцената и притискаше към скута си някаква кърпа, която съставляваше единствената й одежда. От всички присъстващи само съдията Ди и Цяо Тай бяха облечени. Съдията се наведе и вдигна от пода една бамбукова цев, дълга две стъпки, със завързана в края й кратуна. Огледа я набързо и попита едноокия:

— Каква отрова издуха в нашата стая?

— Не е отрова… Само приспивателно! — захленчи Куншан. — Нищо лошо не съм искал да направя, ох, кракът ми е счупен!

Ефрейтора го ритна в ребрата.

— Ще ти счупя и всички други кокали! — изръмжа той. — Защо си се намъкнал тук, кучи сине!

— Искал е мен да ограби — обясни съдията Ди и се обърна към Цяо Тай, който претърсваше една купчинка дрехи на пода.

— Можеш да затвориш вратата, прахът, който този негодник е издухал, вече се разнесе — после каза на Ефрейтора: — Съблякъл се е тук мръсникът и се е намазал с мас, за да се изплъзне по-лесно, ако някой се опита да го улови. Мислел е да открадне каквото може и да изчезне.

— Тогава няма какво да му мисля — отсече главатарят на бандитите. — Не обичам да си цапам ръцете, но нашите закони са ясни: смърт за всеки, който се опита да краде от своите. Още сега ще му видим сметката. Ако искате да го разпитате преди това, ваше право е.

Той даде знак на хората си, те проснаха нещастника по гръб и затиснаха ръцете и краката му. Когато Голия Череп стъпи с цялата тежест на масивното си туловище върху счупения глезен, Едноокият изрева диво от болка. Ефрейтора понечи да му затвори устата с един ритник, но съдията го спря, разглеждайки с любопитство мършавото като скелет тяло, цялото покрито с жестоки белези. Като че ли бяха от изгаряне. Цяо Тай пристъпи до господаря си и му подаде два пакета, които бе открил в дрехите на Куншан. Съдията върна по-тежкия на помощника си и отвори другия. Вътре имаше един тефтер, целият на петна от вода.

— Откъде открадна това? — попита той проснатия нещастник.

— Намерих го — изхленчи едноокият.

— Недей да лъжеш!

— Истината ви казвам!

— Тичай да ми донесеш машата и една лопатка с жарава от кухнята — нареди Ефрейтора на прислужника. — Дай ги тук, да му сложим на тази свиня няколко въглена върху корема. Ще пропее веднага, майчиното си мляко ще каже. Вярно, ще позасмърди, но не може всички хубости наведнъж!

— Не, не! — запищя Куншан.

— Не с въглени, недейте! Намерих го, кълна се!

— Къде го намери?

— Тук! Онази нощ идвах и претърсих всички стаи, докато вие спяхте. Тефтерът беше под кревата на ей тази.

Съдията Ди погледна към госпожица Розов Карамфил. Тя прикри с ръка голата си гръд и отвори уста в ням вик. Умоляващото изражение, което прочете в очите й, подсказа на магистрата какво е станало. Той побърза да се намеси.

— Лъже кучето, но тук няма да можем да свършим работа. Ще го откараме с моя приятел в някое закътано местенце, за да го разпитаме, както ние си знаем. Нали разбирате, в такива случаи сме малко шумнички и няма смисъл да тревожим излишно съседите…

— Не искам с тях! — извика Куншан. Ефрейтора му запуши устата с пета:

— Пършиво куче! Да набеждава моята фльорца!

— Истината ви казвам, кълна се! — извика едноокият. — Откъснах една-две страници и го оставих на място. Тая нощ, като се върнах…

Съдията Ди събу набързо плъстения си пантоф и напъха върха му в отворената уста на Куншан.

— Всичко ще изпееш след малко! — каза той и посочи на Ефрейтора бамбуковата цев: — Кратунката е пълна с прах. Предполагам, че като се издуха достатъчно под вратата на някоя стая, той се разнася във въздуха и приспива всички вътре. Обаче за лош късмет на този негодник моят човек си легна на пода с лице до вратата и е усетил веднага. Разкихал се и преди прахът да си е свършил работата, ние вече бяхме изхвърчали в коридора. Аз вечерта разкъсах хартията на прозореца и вятърът е разнесъл приспивателното. Иначе сега всички щяхте да спите като дънери, а ние двамата с моя човек да лежим с прерязани гърла — и той се обърна към едноокия: — Ти си заклещил прозореца, нали?

Куншан закима с глава, като се опитваше да се освободи от пантофа, който му разтягаше челюстите.

— Завържете му здраво устата — заповяда съдията Ди. — Увийте го в едно старо одеяло и пъхнете вътре два пръта, за да можем да го носим на рамо. Ако ни срещне нощната стража, ще кажем, че е заразно болен и го караме на лекар.

— Слез оттам и иди да намериш плат — нареди Ефрейтора на плешивия си другар, който все още стоеше върху крака на едноокия. — И без това няма да успее да избяга надалеч! Имаш ли нужда от някакви инструменти? — попита той съдията.

— Бил съм началник-стража, знам си занаята — отговори съдията. — Дай ми за всеки случай един нож.

— Веднага. А, като каза за нож, и ме подсети: донеси ми ушите и пръстите му. Ще ги изпратя на няколко хубавци, които напоследък са се поразхайтили. Да им държат топло! Увий ги в малко намаслена хартия. Къде мислиш да денеш трупа?

— Ще го заровим при блатото. Никой няма да го намери.

— Добре. Не обичам да се лее кръв, но щом се налага, поне работата да е свършена, както трябва.

С изхвръкнали очи Куншан се гърчеше като червей под тежестта на разбойниците и изломоти нещо несвързано, когато Голия Череп извади пантофа от устата му, за да го замени веднага със здрава превръзка. Ефрейтора сам се погрижи да стегне ръцете и краката му с дебела връв. Госпожица Розов Карамфил подаде на Цяо Тай едно старо одеяло и двамата увиха в него пленника като пашкул. После разбойниците пъхнаха в дългия пакет два пръта, така че да стърчат от двата края, и омотаха стегнато всичко.

В момента, когато съдията и Цяо Тай повдигаха на раменете си импровизираната носилка, се появи Студента. Той се облещи срещу полуоблечените мъже и напълно голата жена и попита:

— Какво става тук?

— Не е твоя работа, хапльо! — сопна му се Ефрейтора, докато съдията и помощникът му излизаха със своя товар.

Улицата беше пуста. Дори и да бяха дочули нещо, съседите благоразумно си мълчаха. Не след дълго двамата налетяха на нощната стража. Съдията Ди нареди на командира:

— Помогнете ми да отнесем този човек в съдилището. Това е опасен престъпник.

Двама от стражниците веднага поеха на раменете си обременителния товар. На входа на съдилището съдията подаде на един дремещ пазач визитната си картичка и го изпрати да събуди господин Бан. Стражниците оставиха увития престъпник на пода и излязоха да продължат обиколката си. Пазачът се появи не след дълго с фенер в ръка, следван от съветника по домашен халат. Господин Бан веднага, започна да задава въпроси, но съдията го прекъсна:

— Докарал съм ви Куншан. Наредете на пазачите да го отнесат в канцеларията ви и извикайте съдията Дън. Ще ви обясня всичко по-късно.

Вече в кабинета на господин Бан, съдията заповяда да му донесат кана сгрято вино и се зае да реже въжетата с ножа на Ефрейтора, подпомаган от Цяо Тай. После двамата с Цяо Тай сложиха затворника в едно кресло, което съдията обърна с лице към стената. Куншан се опитваше да се освободи от превръзката на устата, но не можеше да помръдне ръце от жестоко впитата връв и само застена глухо. Мъждивата светлина на единствената запалена свещ осветяваше сгърченото му от болка лице и белезите по мършавото му тяло.

Погледът на Цяо Тай се спря върху подутия глезен на нещастника.

— Като гледам този строшен крак, и ми идва наум… — каза той.

— Дали този мръсник не е проследил мъжа и жената, куцайки нарочно, за заблуда? Иначе отговаря на описанието, и той е висок и слаб.

Съдията Ди се завъртя рязко на пети и изгледа остро своя помощник. Цяо Тай замънка смутен:

— Аз просто така… изведнъж ми хрумна.

— Мълчи! — заповяда му съдията и закрачи напред-назад, мърморейки неразбрано. Изведнъж се спря и каза спокойно:

— Благодаря ти, Цяо Тай. Твоето предположение ми подсказа каква е истината. Оставих се да ме водят за носа като слепец, но сега нещата са ясни!

Отвън се дочуха стъпки. Съдията нареди със знак на Цяо Тай да остане при пленника и излезе. По коридора идваше Дън, и той по халат, с подути от съня клепачи. Отвори уста да каже нещо, но съдията му каза шепнешком:

— Отпратете съветника си — и когато господин Бан се отдалечи, продължи: — Утре ще изправите Куншан пред съда. Законът забранява на един съдия да провежда разпити извън съдилището, но в случая това не се отнася до мен. Аз ще го разпитам сега. Вие застанете, без да вдигате шум, зад креслото, в което сме го сложили, така че да не разбере за вашето присъствие.

Зададе се един пазач, който носеше поднос с кана и чаша. Съдията Ди ги взе и влезе в канцеларията. Издърпа един стол и седна до Куншан с каната в една ръка и чашата в друга. Магистратът Дън и Цяо Тай останаха прави. Съдията нареди с жест на своя помощник да заключи вратата, после махна превръзката от устата на затворника. Едноокият размърда челюсти.

— Недейте… не ме… — запелтечи той.

— Няма да бъдеш измъчван, Куншан, обещавам ти — с кротък глас започна съдията. — Аз съм специален агент. Измъкнах те от ръцете на Ефрейтора и неговите главорези. Това е вино, пий!

Той доближи чашата до устните на Куншан и му даде да пийне няколко глътки, след това издърпа шалчето от врата си и покри слабините на нещастника.

— След малко ще ти дадат чиста дреха и лекар ще се погрижи за глезена ти. После ще можеш да спиш дълго… много дълго. Ти си изморен, Куншан, глезенът сигурно много те боли?

Тази рязка промяна на тона обърка едноокия. По хлътналите му бузи потекоха сълзи. Съдията измъкна от ръкава си едно пакетче, отвори го и показа на Куншан старинна кама. Със същия успокоителен тон попита:

— Тази кама висеше над тоалетната масичка, нали?

— Не, не там, висеше при леглото до лютнята — несъзнателно отвърна пленникът и се опита да размърда ръцете си.

Съдията му даде отново да пие.

— Кракът ми! — простена Куншан. — Много ме боли!

— Ще се погрижим за теб, не се тревожи. Скоро ще ти олекне. Няма да има изтезания, обещавам ти. Последния път те гориха, нали?

— С нажежени железа! А не бях виновен, оная кучка ги извика!

— Това е било отдавна, Куншан. Сега ще бъдеш осъден за убийството на една жена, но ти обещавам, че смъртта ти ще бъде лека и няма да има изтезания преди това.

— Тя сама ми се натисна, курвата, на, кълна ви се! И тя като оная малката мръсница първия път. Гледайте какво ми направиха тогава с железата.

— Защо те гориха, Куншан?

— Аз бях момче тогава… Минавах пред една къща и видях онова момиче, усмихваше ми се през прозореца. Честна дума, тя самата ме покани. Обаче после, като влязох, почна да разправя, че ми се била присмивала, защото съм бил грозен. И в мен стана нещо, не можех да се сдържа… хванах я за шията… тя се задърпа, разкрещя се и ме удари с една кана за вино. Глинена беше и се счупи в главата ми, едно парче ми се заби в окото. Нали виждате как ме подреди. И тогава дойдоха мъжете. Тя им каза, че съм искал да я изнасиля. Проснаха ме на земята и ме гориха. Едвам се измъкнах, когато излязоха да викат стражите…

Той отново захлипа. Цялото му тяло трепереше неудържимо, зъбите му тракаха. Без да каже дума, съдията му даде отново да пие и след малко Куншан подхвана отново:

— Оттогава не съм се докосвал до жена… никога… и само вчера, докато всички спяха, онази курва сама ми се предложи. Аз не исках, наистина, кълна ви се! За парите бях дошъл… Повярвайте ми, моля ви се!

— Преди това влизал ли си в дома на магистрата? — попита съдията.

— Само един път. Пак следобед, когато всички спят. Тогава е най-сгодно, нощем има пазачи. Влязох през малката портичка. Жената беше в библиотеката. Тъкмо открих касата зад тоалетната масичка и чух, че някой идва. Измъкнах се в градината, покатерих се на покрива и се прехвърлих на улицата, без да ме види никой.

— А втория път откъде влезе?

— През покрива и през градината. Духнах малко от моя прашец под вратата, щом влязох вътре, и след няколко минути слугинята спеше на бамбуковата кушетка. Промъкнах се в спалнята, за да отворя касата. Тогава я видях, и тя беше заспала. Лежеше си на кревата, дибидюс гола, пачаврата! Аз не исках нищо да й правя… обаче не можах да се удържа, то беше по-силно от мен. А тя защо не се беше завила? Защо си показваше голотиите като някоя гювендия? Честно ви казвам, сама ми се предлагаше! Направо ме предизвикваше с това застинало лице, без да отваря очи! Грабнах камата и я забих в мръснишкото й сърце. Бях готов да я нарежа на парчета… веднъж завинаги да унищожа тази кучка… тази, тази…

Той замлъкна. Пот се оцеждаше по лицето му и течеше по лъщящото от мазнина тяло. Той облещи към съдията единственото си око, в което гореше безумен пламък, и продължи:

— Чух, че някъде в къщата се хлопна врата. Изтичах към тоалетната стая. Слугинята си спеше, но някой се приближаваше по коридора. Издухах всичкия прашец от кратунката нататък и се измъкнах в градината, като затворих вратата след себе си. Покатерих се на покрива, оттам изскочих на улицата и изтичах до първата чайна. Беше рано и нямаше никой освен келнера. Казах му, че не ми е добре, и се стоварих на един стол. Изпих няколко чаши чай и се пооправих. Разбрах, че трябва час по-скоро да напусна този проклет град, където ме бяха унизили… омърсили ме бяха… Затова обаче трябваше бързо да пипна парите на Лън Циен. С тях вече можех да замина надалече, много далече… някъде, където да се освободя от мръсотията. И тогава се появихте вие двамата. Вие си тръгнахте, той остана. Разгледах го хубаво. После пак се върнахте и аз отново ви огледах. Разбрах, че вие сте хора, дето ще успеят да изръсят парите от Лън. Проследих ви до хотела и…

— Нататък ми е известно — прекъсна го съдията. — Известно ми е също как тефтерът е попаднал в твоите ръце. Намерил си го в стаята на госпожица Розов Карамфил и отначало само си откъснал две-три страници. Тази вечер си го откраднал, но това няма значение. Сега за нас най-важното е да ти спестим изтезанията. А за да стане това, трябва смъртта на госпожа Дън да бъде представена като обикновено убийство. Ако кажеш, че първо си я изнасилил, няма да избегнеш мъченията, ще те осъдят на изтезания до смърт. Нали знаеш как става, отначало палачът ще започне да къса по малко отпред, на гърдите ти…

— Не! — изкрещя Куншан. — Не искам, помогнете ми!

— Съгласен съм. Затова ме слушай внимателно и после ще направиш точно каквото ти кажа сега. Ще обясниш, че си научил за честите посещения на госпожа Дън при сестра й, която живее в една вила недалеч от Северната врата. Ще кажеш, че си влязъл в Ямън през малката градина, уверил си се, че слугинята я няма, и си почукал на вратата. Казал си на госпожа Дън, че сестра й я вика спешно да й занесе десет жълтици, за да уреди тайно едно неотложно семейно задължение, но я моли да не казва на никого, дори и на мъжа си. Тя ти е повярвала, взела е парите и е излязла с теб през задната врата. Било е следобеда, по време на почивката, и никой не ви е видял, докато сте минавали по улицата и после покрай развалините до блатото. Там ти си й поискал жълтиците и накитите. Тя е отворила уста да вика за помощ, тогава ти си измъкнал камата и си я заплашил да мълчи. Опитала се е да ти измъкне ножа от ръката, сборичкали сте се и по едно време, без да разбереш как е станало, тя е паднала на земята бездиханна. Ти си отскубнал обеците от ушите й, взел си й гривната и жълтиците. Жълтиците си похарчил, но не си посмял да се освободиш от бижутата. Ето ги, те ще потвърдят думите ти.

Съдията Ди извади от ръкава си обеците и гривната на госпожа Дън, показа ги на затворника и продължи:

— Запомни ли какво трябва да говориш, Куншан? Ако направиш така, гарантирам ти, че няма да има бой и изтезания. Ще умреш, но смъртта ти ще е бърза и ще сложи край на страданията ти. Сега ще те занесат на легло. За крака ти ще се погрижи лекар, после ще можеш да поспиш. Ще се явиш на сутрешното заседание, ще разкажеш тази история и повече никой няма да те безпокои. Денем и нощем ще си почиваш, Куншан. Чуваш ли ме, ще си почиваш!

Нещастникът не отговори. Брадичката му бавно се спускаше към гърдите; бе стигнал до предела на силите си.

Съдията Ди се изправи.

— Извикай пазачите — прошепна той на Цяо Тай. — Ще им кажеш да го затворят в една килия. Нека за крака му да се погрижи лекар и да му даде успокоително — после махна на Дън да го последва в коридора.

Лицето на магистрата бе мъртвешки бледо. Той понечи да изрази благодарността си, но съдията го прекъсна с думите:

— Надявам се, ще ми позволите да прекарам остатъка от нощта в Ямън?

— Но, разбира се, Ди! Всичко тук е на ваше разположение!

Когато излязоха на двора, той добави:

— Ужасно беше, Ди!

— Да — лаконично се съгласи съдията.

— Бихте ли били така добър да повикате вашия съветник и да му кажете да постави под разпорежданията на моя помощник дванайсет стражници? Трябва да арестуват главатаря на тукашните бандити, Ефрейтора, както го наричат, и един млад престъпен елемент с прякор Студента.

— На вашите разпореждания, Ди.

Дън плесна с ръце и когато се появи господин Бан с уплашено лице, му заповяда да се приготви за съдията стаята за почетни гости и да се направи необходимото за двата ареста. После добави с крива усмивка:

— Ако останете още няколко дни при нас, Ди, тъмницата ще се окаже тясна.

— Затворниците ще се явят пред съда утре сутринта — все така безстрастно каза съдията.

— Искам да ви помоля да ме представите в началото на заседанието като ваш помощник, за да мога да разпитам някои от тях. Лека нощ.

Той даде последни указания на Цяо Тай и на съветника Бан, след което един прислужник го отведе в помещението за гости зад тържествената зала. Стаята беше просторна, луксозно обзаведена. Той седна в един фотьойл и проследи с разсеян поглед двамина прислужници, които палеха свещите в големите сребърни свещници върху високата масичка до стената и разтваряха завесите на леглото от резбовано акажу. Появи се старият домоуправител, понесъл поднос с чай, сладкиши и разни плодове. Зад него ситнеше младичка слугиня, която едва държеше очите си отворени. В ръце носеше чиста нощна роба, която окачи на червената лакирана закачалка. Старият човек напълни една чаша с горещ чай. След това запали благовонна пръчица пред големия пейзаж, украсяващ една от страничните прегради, и се оттегли с дълбок поклон и пожелания за лека нощ.

Съдията изпи на малки глътки чая си отпуснат във фотьойла, после уморено протегна нагоре лявата си ръка и измъкна от ръкава бамбуковата цев на Куншан. Остави я с дълбока въздишка на масичката. Трябваше сам да се сети, че е било използвано нещо такова. Прислужницата, която не се буди, когато Дън събаря вазата върху мраморните плочи. Отпуснатото умиротворено изражение върху лицето на убитата. Толкова явни белези, че някой е употребил приспивателно. Съвпаденията не играеха никаква роля в тази история. Дън например не е припаднал от пристъп на лудост, а просто е заспал от прашеца, който Куншан е издухал, преди да избяга. И госпожа Дън вече е била мъртва, когато съпругът й я е зърнал през открехнатата врата.

До слуха на съдията Ди достигна приглушеният звук от кречеталото на нощната стража, която минаваше в този миг пред съдилището. След няколко часа щеше да се зазори, почти не оставаше време за сън.

Погледът му попадна на малка елегантна библиотека от полиран бамбук в един ъгъл на стаята. Той стана и взе от полицата томче с разкошна подвързия от брокат. Отвори го и установи, че това е частно издание на стиховете на магистрата Дън върху скъпа хартия, лъскава като бял нефрит. Затвори с ядна ругатня книгата, остави я и взе друга. Този път попадна на будистки поучения. Отпусна се във фотьойла и прочете бавно на глас:

Затвори книгата. Като примерен следовник на Конфуций не уважаваше особено будисткото учение, но това, което прочете, отекна в дълбоко съзвучие с настроението му в момента. Заспа с томчето върху коленете.