Лакираният параван

ГЛАВА V

Студента поведе съдията по истински лабиринт от пусти улички, които се спускаха към северния край на града. Блатото, обясни водачът, било в ниското, докато странноприемница „Феникс“ се намирала върху един от хълмовете в центъра на града, застроен върху планински склон. Съдията бе потънал в мислите си и мълчеше. Ефрейтора, изглежда, не знаеше нито за убийството, нито за намеренията на Куншан, както личеше от доста подробности, но все пак…

— Много ли хора минават покрай блатото през деня? — внезапно попита той.

— Да, сутрин е доста оживено — отвърна Студента. — Селяните от равнината отвъд Северната врата носят зарзават на пазара, но вечер е съвсем пусто. Разправят, че имало призраци.

— Защо властите не са пресушили блатото?

— Преди четири години стана голямо земетресение. Аз бях четиринайсетгодишен и помня всичко. Най-много пострадаха северните квартали. Всички къщи на това място, където сега е блатото, изгоряха. Какъв пожар беше само… страхотна гледка! Хората се щураха обезумели и се хвърляха в реката с пламтящи дрехи. Никога не съм се забавлявал толкова! Жалко, че огънят стигна малко преди съдилището и там спря. По-късно, когато разчистиха развалините, се оказа, че земята е хлътнала под равнището на реката и че там не може да се строи. Вдигнаха ръце и малко по малко то си стана истинско тресавище, цялото обрасло в треволяци.

Съдията Ди кимна, мислейки си, че земетресенията са често явление в места с топли извори. Двамата крачеха по тясна безлюдна уличка. Тъмните очертания на извитите стрехи се открояваха върху лунното небе.

— Какво не бих дал, за да се измъкна от бандата на Ефрейтора! — изведнъж рече Студента.

Съдията го стрелна с поглед. Досега бе смятал спътника си за не особено достоен представител на човешкия род, но дали не грешеше в преценката си?

— Така ли? — предпазливо подхвана той.

— Ами, разбира се! — презрително възкликна юношата. — Предполагам, от пръв поглед си личи, че нямам нищо общо с тая измет! Моят баща беше учител и аз съм завършил градското училище. Избягах от къщи, защото исках да стана мъж на място. Тази шайка е единствената в града, но те друго освен просия и дребно джебчийство не знаят! Затова се заяждат с мен тия боклуци, защото усещат, че с мен не могат да се мерят!

— Разбирам — каза съдията Ди.

— Вие с вашия приятел сте друго нещо — продължи замечтано Студента. — Колко ли гърла сте прерязали! Преди малко разправяхте, че не обичате убийствата, но то беше само защото чухте преди това келнерът да казва, че Ефрейтора не иска убийства в града. Разбирам ги аз тия неща!

— Далече ли е? — попита съдията.

— Следващата улица, зад съдилището. Тя свършва сред развалините. Я ми кажете, когато бяхте началник на стражниците, случвало ли ви се е често да изтезавате жени?

— Хайде да побързаме! — кратко отвърна съдията.

— Сигурно квичат като свине, когато ги пърлят с нажежените пръти! Те, жените, много си падат по мен, но аз пет пари не давам! Нали има и такъв уред, За трошене на ръцете? Много ли пищят, когато ги почнат с него?

Съдията стисна ръката на Студента с професионална хватка. Железните му пръсти се впиха дълбоко и юношата зави от болка. След миг съдията го пусна.

— Какво искаш, бе! — хленчеше юношата, поддържайки с лявата си ръка лакътя на дясната.

— Ти ми зададе въпрос — с приветлив глас каза съдията. — Аз ти дадох възможност сам да си отговориш на него.

Продължиха мълчаливо и скоро излязоха сред обширен пущинак. Топла сива мъгла се носеше ниско над храстите и тревите. Малко по-нататък се виждаше назъбената кула на Северната врата.

— Ето ви го блатото! — мрачно съобщи Студента. Врявата на търговските улици бе останала далеч зад тях. Единствено викът на водната кокошка нарушаваше от време на време дълбоката тишина.

Съдията Ди тръгна по една хлъзгава пътека, която, изглежда, обикаляше блатото, като се взираше напрегнато сред храсталаците. Изведнъж спря: нещо червено се бе мярнало между съчките. Нагази с ботушите си в рядката кал и отстрани вейките. Показа се труп, увит до шията в разкошна дреха от червен брокат на извезани със сърма цветя. Съдията мълчаливо се взря в лицето. Правилните красиви черти на мъртвата жена бяха застинали в необикновено ведро изражение. Бляскавата й копринена коса, много дълга, бе завързана несръчно с ивица памучен плат. Трябва да беше двайсет и пет, двайсет и шест годишна. Меката част на ушите й бе разкъсана, но се виждаха само няколко капки кръв. Той разтвори наметката и побърза веднага да я завие отново с нея.

— Иди при пътеката да наблюдаваш — викна той на Студента. — Зададе ли се някой, свирни!

Студента послушно тръгна и съдията отново разтвори червената дреха. Жената беше съвършено гола. Под лявата й гръд стърчеше дръжката на кама, наоколо бе засъхнала кръв. Той внимателно разгледа оръжието. Дръжката беше от красиво гравирано сребро, потъмняло от времето. От незнание просякът бе пренебрегнал една много ценна старинна вещ. Съдията попипа гърдите. Кожата беше влажна. Повдигна едната ръка, която се отпусна свободно. Значи смъртта бе настъпила едва преди няколко часа. Спокойното изражение на лицето, голото тяло и липсата на обувки — всичко подсказваше, че жената е била убита в леглото си, докато е спяла. Убиецът е завързал нескопосно косата й, увил е тялото в дрехата и го е донесъл тук. Всичко се връзваше с хипотезата, която започваше да се изгражда в съзнанието на съдията.

Той издърпа настрани клоните, докато лунната светлина огря изцяло красивото стройно тяло, приклекна, нави дългите си ръкави и се взря в корема на жертвата. Съдията имаше солидни познания по медицина, не по-малки от тези на един регистратор на смъртните случаи. Докато изтриваше ръцете си във влажната трева, лицето му изразяваше недоумение. Покойната бе изнасилена, което противоречеше рязко на всичките му предишни заключения. Той се изправи, уви отново тялото в червената дреха и го избута навътре под клоните, за да не се вижда от пътеката.

Завари Студента седнал на един голям камък внимателно да разтрива натъртената си ръка.

— Почти не мога да я движа — простена той.

— Много съжалявам! — иронично възкликна съдията. — Изчакай ме тук, аз ще претърся къщите наоколо.

— Не ме оставяйте сам — изплака младият нехранимайко. — Хората разправят, че духовете на загиналите в пожара витаят наоколо!

— Съжалявам — отвърна съдията. — Нали преди малко разправяше, че много си се забавлявал от техните крясъци, когато са загивали? Тези призраци сигурно те познават! Не се притеснявай, аз ще осигуря защитата ти.

Той обиколи три пъти камъка, на който седеше Студента, мърморейки някакви заклинания, и заяви:

— Сега вече няма от какво да се страхуваш. Знам тези заклинания от един стар даоистки монах. Никакъв призрак не може да влезе вече в кръга.

Сигурен, че младежът няма да посмее да се доближи до трупа в негово отсъствие, съдията забърза сред развалините и излезе пред една редица необитаеми къщи. След като ги заобиколи, зърна фенерите на чайната, където Цяо Тай го бе чакал днес следобед. След две минути чукаше на малката врата на Ямън.