Лакираният параван

ГЛАВА II

Хотел „Летящият жерав“ се намираше на оживена улица върху склона на един от многото уейбински хълмове. Тесният вход без всякакви архитектурни претенции съседстваше с претрупаната витрина на една питиепродавница, но елегантните пропорции на приемния салон бяха в приятен контраст с неугледната фасада.

Тлъст управител, който царстваше зад един внушителен тезгях, огледа изпитателно новодошлите. После тръсна пред тях дебелия регистър и каза:

— Впишете името, фамилията, професията, възрастта и родното си място.

Обикновено фамилното име и професията бяха достатъчни и докато топеше четката, съдията Ди попита:

— От крадци ли се страхувате?

— Съвсем не — кисело отвърна дебелакът. Побутна книгата към Цяо Тай и надуто обясни: — Нашият хотел има много добро име и можем да си позволим да подбираме клиентите си.

— Жалко, че госпожа майка ви не е имала тази възможност с потомството си — заяви Цяо Тай, докато оставяше на земята бохчата с дрехи, за да поеме четката. Съдията беше написал: „Чън Мо; търговски посредник; 34 години; Тайюан.“ Цяо Тай надраска отдолу: „Джу Да; помощник на г-н Чън; 36 години; роден в столицата.“

Съдията предплати за три дни и един прислужник ги отведе до стаята им при третия двор, скромно обзаведена, но чиста и далеч от уличния шум. Цяо Тай отвори втората врата, която извеждаше към вътрешно дворче, покрито с мраморни плочи. След като го огледа, той се обърна и хвърли смръщен поглед към чайника, който момчето поставяше върху масичката.

— Вече пихме чай, няма и четвърт час. С тази настилка дворът става чудесно за тренировъчна площадка. Дали да не се поразкършим с тояги, какво ще кажете? След това можем да се изкъпем и да излезем да вечеряме навън, за да опитаме местната кухня.

— Чудесна идея — отвърна съдията. — Още съм схванат от дългата езда от Биенфу.

Двамата мъже свалиха горните си дрехи и останаха само по широки панталони. Съдията раздели дългата си брада на два кичура и ги завърза на тила си. Двамата оставиха шапките си върху масата и излязоха на двора. Цяо Тай изпрати едно момче от конюшнята да донесе две тояги за фехтовка.

Съдията Ди беше първокласен боксьор и майсторски въртеше сабята, но бе започнал едва отскоро да се упражнява в бой с тояги под ръководството на Цяо Тай. Вярно, че този спорт бе по-популярен сред нехранимайковците от кол и въже и разбойниците по пътищата, отколкото в отбраното общество, но на съдията му хареса, защото му се стори полезен и здравословен. Мускулестите ръце на Цяо Тай, както и белезите по загорялото му тяло напомняха, че преди да премине на страната на закона, той бе принадлежал към братството на „зелените гори“. Беше истински майстор в това изкуство. Двамата с неговия побратим Ма Жун едва от една година служеха като помощници на съдията Ди, който можеше само да се похвали със старанието им и на драго сърце прощаваше мудността им при усвояването на изисканите обноски, подобаващи на съдийски помощници. Всъщност грубоватата им прямота го забавляваше.

— Предполагам — каза той, заставайки в гард, — че управителят няма да има нищо против нашата схватка.

— Ако вземе да мърмори, с един удар ще му напъхам черепа в шкембето — заплашително извика Цяо Тай. — Тъкмо ще може да наднича към света през пъпа си! Хайде сега да видим докъде стигнахте със страничния удар.

В същия миг тоягата му полетя към главата на съдията, който я избегна, навеждайки се светкавично, и замахна към глезена на помощника си. Цяо Тай отскочи неочаквано пъргаво за човек с неговия ръст и отговори със страничен удар, пресрещнат от съдията. Дълго време единствено ударите на дърво о дърво и запъхтяното дишане на двамата мъже нарушаваха тишината. Конярите и прислужниците се бяха насъбрали наоколо и се наслаждаваха на безплатното зрелище, без да забележат, че задната врата се открехва. В сянката се мярна изпитият силует на едноокия мъж с отблъскващото лице. Жестокият поглед на единственото му око остана за дълго прикован в двамата фехтовачи, после странният посетител направи крачка назад и вратата се затвори безшумно.

Когато двамата привършиха битката, голите им тела плуваха в пот. Цяо Тай хвърли тоягите на един прислужник и го помоли да им покаже банята.

Две вани, незаети в момента, почти изцяло изпълваха обширното помещение. Парапетът около тях, както и преградите бяха от полиран чам и въздухът ухаеше свежо на смола. Един снажен мъжага само с парче плат около слабините пое панталоните им и ги окачи на стената. После даде на всеки по едно дървено ведро с топла вода и памучна торбичка, пълна със сода и ситно накълцана слама. Съдията и Цяо Тай започнаха ожесточено да се търкат с торбичките, докато прислужникът ги поливаше и им обясняваше:

— Банята е чудесна, нали? Изсечена е в самата скала, върху която е построен хотелът. Топлата вода идва направо от подземен извор. Внимавайте на излизане, камъните в левия ъгъл парят.

Гостите прекрачиха парапета и се потопиха във водата, а прислужникът разтвори една плъзгаща се врата. Пред тях се откри малка вътрешна градина с бананови дървета, които разведряваха погледа с огромните си сочнозелени листа. Двамата мъже дълго блаженстваха в топлата вода, после се разположиха на бамбуковата пейка. Прислужникът се зае енергично да масажира раменете им и се стара, докато не ги изсуши целите. После им подаде чисто памучно бельо и те се върнаха освежени в стаята си.

Тъкмо бяха облекли връхните си дрехи и се канеха да седнат на чаша чай, когато вратата се отвори и се появи грозният едноок мъж.

— Това е оня мошеник от чайната! — възкликна Цяо Тай.

Съдията раздразнено изгледа посетителя.

— Преди влизане се чука — сухо каза той. — Какво желаете?

— Да разменя няколко думи с вас, господин Чън.

— По какъв въпрос? — запита съдията, като напразно се мъчеше да отгатне що за птица е неканеният посетител.

— По въпрос, който представлява общ интерес за двама ни. Нали упражняваме един и същ занаят, все сме крадци…

— Да изритам ли тоя мошеник? — надигна се Цяо Тай.

— Почакай — отвърна съдията с внезапно пробудено любопитство. — Щом ми знаете името, приятелю, вероятно знаете и че съм търговски посредник.

Посетителят избухна в смях.

— Да ви кажа ли какви сте всъщност? — запита той.

— Слушаме — учтиво отвърна съдията.

— С подробности ли? — настоя едноокият.

— Разбира се.

— Добре тогава, да започнем от вас. С тази голяма брада, с това властно изражение от вас мирише на съдилище през две преки. Як сте и най-вероятно сте били началник на стража. Сигурно сте се престарали при разпита на някой невинен заподозрян и той е хвърлил топа. Или просто сте бръкнали в касата. Може и двете! Ясно е, че ви е припарило под краката и се е наложило да се покриете. Вашият приятел пък без съмнение е разбойник по пътищата. Бива си ви като отбор! Сигурно вие с това достолепие и с тая блага приказка подмамвате гълъбчетата по пътя и ги замъквате в някое тихо кътче, където вашият човек им вижда сметката с ръчищата си. Обаче ви се е дощяло нещо по-едро и сте се домъкнали в града, за да отарашите някой бижутерски магазин. Но ще ви кажа, че дървеняци като вас нямат никакъв шанс тук. Че то и едно дете ще разбере по лицата ви що за птици сте.

Цяо Тай се надигна. Съдията го спря с думите:

— Чакай малко, този момък е много забавен! Обясни ми, приятелю, какво те кара да мислиш, че се готвим да обираме бижутерски магазин в този град?

Едноокият се ухили.

— Добре — съгласи се той, сякаш проявяваше голямо снизхождение, — ще ви обясня, и то безплатно! Преди малко, когато този як мъж до вас влезе в чайната, на часа разпознах в него брат от зелените гори. Тялото му, начинът, по който се движи… може и с едно око да съм, но за такива неща не греша. На това отгоре сигурно е дезертьор от армията: държи си раменете съвсем по военному. После се явихте и вие и отначало ви взех за уволнен съдебен чиновник. Но докато се забавлявахте с ония тояги (така глупаво да се издадете!), видях, че сте хем як, хем с бяла и гладка кожа. С една дума, промених си мнението и ви подредих сред началник-стражите… Безработен в момента. Освен това разглеждахте пътеводителя на града — от което пролича, че не сте тукашни — с подчертан интерес към списъка на бижутерските магазини. Това стига ли ви, за да си дадете сметка, какви чираци сте още? Само не ми ясно защо сте си пуснали този въшкарник? Най-вероятно се опитвате да подражавате на вашия магистрат!

— Този човек вече не ми е забавен — обърна се съдията към Цяо Тай. — Изхвърли го.

Цяо Тай скочи, но едноокият се изниза мигновено през вратата и бързо я захлопна зад себе си. Цяо Тай се блъсна с нос о дървото и избълва една сочна ругатня.

— Ще ти смъкна кожата, кучи сине!

— Стой си на мястото! — заповяда му съдията Ди. — По-добре да не разиграваме театър.

Цяо Тай седна, разтърквайки си носа, а съдията подхвана:

— Имаше полза от разговора с този негодник. Той ми припомни, че човек никога не бива упорито да се придържа към версията, която си е изградил… Важно правило, което един полицейски служител не бива да забравя. Доста е наблюдателен мерзавецът и заключенията му в никакъв случай не бяха глупави. Но веднъж си е създал една теория и оттук насетне гледа да нагласи към нея всеки нов факт, вместо да се попита дали пък той не я опровергава. Например като ни е видял да се упражняваме, без да се крием, в бой с тояги, би трябвало да си зададе въпроса, дали подобна непринуденост не означава, че нашата почтеност е достатъчно известна, за да си позволим такова развлечение, което в друг случай би било опасно саморазкриване. За съжаление аз съм последният, който може да го упрекне за това, тъй като допуснах същата грешка в Бънлай при онзи случай с трафика на злато.

— Това куче ни следи още от чайната — каза Цяо Тай. — Каква ли му е целта? Надявам се, че не е дошъл да ни изнудва…

— Нямам такова впечатление. Той е хитрец, но не е от смелите и, изглежда, ужасно се страхува от бой. Едва ли ще се мерне скоро! Но ти спомена за чайната и аз се сетих за нещо, което чухме там. На съседната маса се разправяха за странното самоубийство на някакъв търговец на име Гъ, спомняш ли си? Да идем до съдилището и да се опитаме да разберем нещо повече по този случай. Следобедното заседание сигурно тъкмо започва.

— Негово превъзходителство май забрави, че е в отпуск! — въздъхна Цяо Тай.

— Не съм — отвърна съдията Ди с хладна усмивка, — но, честно да ти кажа, много ми се иска да зърна отново моя колега магистрата Дън и да го понаблюдавам, без той да знае. Освен това толкова често съм ръководил съдебни заседания, че няма да ми е безинтересно веднъж да се явя като зрител. И за теб би било полезно, момчето ми. Хайде да вървим.

В приемната управителят приготвяше сметката на четирима клиенти. Пъшкаше с бяла кърпа, увита около влажното му чело, и местеше топките на едно сметало. Когато съдията мина край него, той подхвърли, без да вдига глава:

— Зад храма на бога на войната има специален терен за физически упражнения, господин Чън.

— Благодаря, предпочитам да ползвам богатите възможности, които предлага вашият превъзходен хотел — отвърна съдията и излезе, следван от Цяо Тай.

Навън времето се бе поразхладило, но двамата мъже едва си пробиваха път сред гъстата тълпа. Когато наближиха Ямън, не видяха никой пред входа на съдебната зала. Явно заседанието беше започнало и желаещите да присъстват вече бяха вътре. Четиримата пазачи на пейката ги изгледаха с безразличие, когато минаха под арката с окачения гонг.

Те ускориха крачка, прекосиха празния двор и влязоха в полуосветената зала. В дъното някой четеше с монотонен глас някакъв правилник. Съдията и Цяо Тай се спряха за малко на прага, докато очите им свикнаха с полумрака и различиха над главите на зрителите подиума с високата, застлана с червена покривка маса. Зад нея седеше магистратът Дън, достолепен в официалния си костюм — роба от зелен брокат и черна копринена шапчица с дълги колосани крила. Забил очи в някакъв документ, той замислено подръпваше рехавата си брадичка. Съветникът Бан стоеше до него с ръце, кръстосани в ръкавите. На по-ниски масички от двете страни седяха писарите, като зад дясната се бе изправил мъж с посивели коси — вероятно главният писар — и четеше на глас. Стената в дъното се губеше напълно зад тежката завеса с красив тъмновиолетов цвят. В средата й бе извезан със сърма еднорог, символ на прозорливостта, така необходима за всеки магистрат.

Съдията Ди се мушна в тълпата. Повдигнат на пръсти, забеляза пред съда четирима стражници с тояги, вериги, скоби за стягане на пръстите и други ужасяващи инструменти. Началникът им, набит невисок мъж с жестоко изражение, стоеше малко встрани и премяташе в ръката си бич с масивна дръжка. Както обикновено всичко бе така нагласено, за да се покаже на публиката застрашителната сила на закона и да се внуши опасността от нарушаването му. Всеки, който се представяше пред съда — млад или стар, беден или богат, обвиняем или тъжител, — трябваше да коленичи на голите плочи. Длъжен бе да изслушва, без да отговаря, ругатните на стражниците или ако магистратът наредеше, да понесе определен брой удари с бича. Основното правило на старата китайска юрисдикция гласеше, че всеки поданик, явил се пред съда, се смята за виновен, докато не докаже своята невинност2.

— Не сме изпуснали нищо важно — прошепна Ди на спътника си.

— Писарят чете правилника на някаква гилдия. Струва ми се, че това е финалният пасаж.

След миг писарят замлъкна и магистратът Дън обяви:

— Изслушахте новия устав на гилдията на гравьорите на метал, представен за утвърждаване от съда. Някой има ли забележки, или възражения? — той обходи с поглед присъстващите и съдията Ди побърза да сведе глава. Никой не се обади и Дън заключи: — Съдът обявява устава за валиден — и съдията удари с чукчето по масата. Всички наричаха това продълговато парче дърво „дървото, което всява страх в залата“.

Излезе мъж на средна възраст с изпъкнало шкембе, пристъпи напред и коленичи на плочите. Беше облечен в бели траурни дрехи.

— По-близо — изръмжа му началникът на стражниците.

Докато човекът в бяло безропотно се влачеше на колене към подиума, съдията Ди побутна с лакът съседа си и попита:

— Кой е този?

— Не познавате ли банкера Лън Циен, съдружника на господин Гъ Циюан, възрастния търговец на коприна, който се самоуби вчера?

— Не може да бъде! А за кого жалее?

— О, ама вие май нищо не знаете! Жалее за брат си, разбира се, известния художник Лън Дъ, който изтля миналата седмица.

Съдията Ди благодари и се заслуша внимателно.

— Според инструкциите, дадени тази сутрин от негово превъзходителство — говореше Лън Циен, — бе предприето претърсване на реката до половин миля надолу по течението. Намери се кадифената шапчица на господин Гъ, но не и тялото му. Тъй като семейството на покойника настоява да уредя час по-скоро разплащанията и вземанията му, си позволявам волността да подновя тазсутрешната си молба към негово превъзходителство да издаде все пак смъртен акт, за да мога да оформя необходимите документи. Ако не уредя в договорения срок текущите операции, семейството рискува да понесе значителни загуби.

Магистратът Дън свъси вежди.

— Законът е недвусмислен — заяви той. — Смъртта на човек, който се е самоубил, не може да бъде регистрирана, докато трупът не бъде прегледан от регистратора на смъртните случаи — и като се замисли за миг, продължи: — Тази сутрин вие направихте твърде общо описание на фактите. Сега ни разкажете с подробности какво точно се случи. Възможно е някое обстоятелство да накара съда да преразгледа мнението си. Добре съзнавам, че са застрашени различни финансови интереси, и съм готов да ускоря процедурата, доколкото ми позволява законът.

— Незначителната особа, коленичила пред съда, е дълбоко признателна на негово превъзходителство за справедливите му слова! — започна почтително Лън. — Снощната вечеря, по време на която се разигра ужасната трагедия, причина да се явя тук, бе организирана импровизирано. Преди една луна господин Гъ се допитал до известния гадател Диен Хун, за да узнае кой ден ще бъде благоприятен за начало на строежа на една вила, която възнамеряваше да направи в южните предградия. Диен съставил хороскоп на господин Гъ и го предупредил, че петнайсети от настоящата луна, сиреч вчера, ще бъде лош ден за него. Господин Гъ много се разтревожил и пожелал да научи нещо повече, но Диен само му казал да избягва околностите на жилището си през този ден, уточнявайки, че опасността ще бъде най-голяма около обед. Господин Гъ беше доста нервен човек и предсказанието го разтревожи. Стомашните му болки, които от известно време бяха изчезнали, отново се появиха. Отново прибягна до лекарства за успокоение на страданията си и колкото повече наближаваше фаталният ден, толкова повече губеше апетит. Тревожех се за него и на няколко пъти вчера сутринта се информирах за здравето му. Така научих от домоуправителя му, че бил крайно раздразнителен и отказвал да излезе в градината си. Следобеда, когато най-опасният момент отминал, без да се случи нещо особено, настроението му малко се подобрило. Жена му успяла да го убеди да покани неколцина приятели на вечеря, за да се поразсее. Така получих поканата, както и господин Бан Удъ, съветник на негово превъзходителство, освен това старейшината на гилдията на търговците на коприна. Вечерята бе поднесена в една беседка в дъното на градината, където теренът плавно се спуска към реката. Отначало господин Гъ беше много весел. Шегуваше се, че ето на, дори и толкова изтъкнат гадател като господин Диен Хун може да сгреши. Но към средата на вечерята внезапно пребледня и ни каза, че стомахът му отново го мъчи. Исках да го успокоя и се пошегувах, че причината е по-скоро в нервите му. Тази забележка страшно го разсърди и той се развика, че ние сме безсърдечни, стана от масата и заяви, че отива в стаята си, за да вземе лекарство.

— На какво разстояние е беседката от къщата? — запита магистратът Дън.

— Градината е голяма, ваше превъзходителство, но е засадена само с храсти, така че ние ясно виждахме мраморната тераса, която обгражда къщата от тази страна. Цялата бе огряна от лунната светлина и именно там след няколко минути се появи господин Гъ. На челото му зееше рана, от която течеше кръв и покриваше лицето му. Той крещеше пронизително, тичаше към нас и ръкомахаше панически. Старейшината на гилдията, съветникът Бан и моя милост го гледахме, онемели от ужас. В един миг внезапно смени посоката и се втурна през тревата към мраморния парапет над реката. Скочи през него и се хвърли долу.

Банкерът спря, задъхан от вълнение.

— Какво е станало, докато господин Гъ е бил в къщата? — попита магистратът.

Съдията Ди се наведе към своя помощник и прошепна:

— Това е основният момент.

— Според госпожа Гъ — отвърна Лън Циен — нейният мъж бил в крайно възбудено състояние, когато нахлул в стаята. Тази стая е свързана с терасата чрез тесен коридор, дълъг около дванайсет стъпки. Господин Гъ се впуснал в дълга тирада за ужасните си болки и за коравосърдечието на своите приятели. Тя се опитала да го успокои и отишла в стаята си, за да му донесе лекарство, но когато се върнала, мъжът й вече не се владеел, тропал с крак и отказвал да изпие лекарството. След това изведнъж хукнал към терасата. Жена му повече не го видяла. Предполагам, че си е ударил главата, докато е тичал по тесния коридор, защото вратата му е ниска. Направена е, след като къщата е била вече построена, за да може господин Гъ да излиза направо на терасата. Според мен този внезапен удар окончателно го е извадил от равновесие и го е довел до самоубийството.

Магистратът Дън, който досега слушаше безстрастно, се отърси от вцепенението си, обърна се към своя съветник и попита:

— Вие сте били на местопроизшествието и вероятно сте разгледали коридора…

— Така е, ваше превъзходителство. Не открих никакви следи от кръв нито по рамката на вратата, нито по пода.

— Колко е висок парапетът над реката? Този път той питаше Лън Циен.

— Само три стъпки, ваше превъзходителство — веднага отговори банкерът. — Течението е извънредно бързо, десет стъпки право надолу, и аз неведнъж съм съветвал господин Гъ да повдигне малко парапета, тъй като се опасявах, че някой пийнал гост като нищо може да се прекатури през него. Но покойният всеки път ми отговаряше, че бил построен така, за да може той да се наслаждава на пейзажа, и че няма да го повдигне и с един пръст.

— От какъв материал са стълбите към беседката и колко са на брой?

— Три, ваше превъзходителство. От бял мрамор.

— Различавахте ли ясно покойния, когато скочи през парапета?

Лън се замисли за миг.

— В градината има храсти и тъй като господин Гъ изчезна, преди да сме се окопитили…

Дън не го остави да довърши изречението си, наведе се напред и попита:

— Защо мислите, че господин Гъ се е самоубил?

— Много добре! — прошепна Ди на своя спътник. — Колегата ми напипа най-важното.

— Но нали старецът е скочил във водата? — възрази Цяо Тай. — Едва ли е било, за да се изкъпе.

— Шшшт, слушай! — нареди му съдията Ди. Объркан от внезапния въпрос, банкерът запелтечи:

— Ами нали… ние всички със собствените си очи видяхме как…

— Със собствените си очи сте видели, че лицето на господин Гъ е покрито с кръв — сряза го Дън. — Видели сте го да тича право към беседката, а после да завива към парапета. Не ви ли мина през ум, че, заслепен от кръвта, той може да е объркал белия мрамор на парапета с белия мрамор на стъпалата пред беседката, които са приблизително също толкова високи? Не е ли просто залитнал, спъвайки се в парапета, след което е полетял в реката? — Лън мълчеше и съдията продължи: — Начинът, по който господин Гъ е намерил смъртта си, не е напълно изяснен. Докато се събере по-пълна информация, съдът приема, че става въпрос за нещастен случай, а не за самоубийство. Освен това съдът засега отхвърля версията на господин Лън за начина, по който господин Гъ е получил раната на главата си. Докато тези факти не бъдат изяснени, официалната регистрация на смъртта на господин Гъ е невъзможна.

Той удари с чукчето по масата и обяви заседанието за закрито. Съветникът Бан побърза да дръпне завесата с еднорога пред магистрата, който се запъти към кабинета си, разположен по традиция зад съдебната зала.

— Напуснете залата! — извика началникът на стражниците.

Крачейки с тълпата, съдията Ди каза:

— Много мъдро решение от страна на моя колега. Известните факти могат да се тълкуват в полза на хипотезата както за нещастен случай, така и за самоубийство. Аз се питам например защо банкерът с толкова леко сърце приема вероятността неговият приятел да е сложил край на живота си. Освен това се питам какво точно се е случило, докато господин Гъ е бил в къщата.

— Малки занимателни гатанки за магистрата Дън — ухили се широко Цяо Тай. — Аз се питам обаче не дойде ли най-сетне време да вкусим от местната кухня?