Леденият сфинкс

XV

Нощта мина спокойно. Нито една лодка не се отдели от острова. Нито един туземец не се показа на брега. Единственото заключение, което можахме да направим, беше, че населението се беше отдалечило във вътрешността на острова или беше отишло на противоположния бряг.

В това нямаше нищо невероятно, тъй като от дневника на Артър Пим знаехме, че главното селище на острова се намирало на 3–4 часа път от брега.

Затова и жителите на острова не знаеха още за пристигането на „Халбран“, за което всъщност, ние нямахме никакво право да се оплакваме.

Корабът стоеше на пет около пет мили от брега, където дълбочината беше 15–16 метра.

В шест сутринта вдигнахме котва и бригът, използвайки слабия утринен ветрец, се премести на около миля от кораловата верига, която приличаше на рифовете на кораловите острови в Тихия океан. От този пункт ние можехме да виждаме почти целия остров.

От 16 до 18 километра в окръжност се виждаха много стръмни, почти недостъпни брегове, дълги безплодни черни равнини, заградени от вериги ниски хълмове — ето краткото описание на остров Тсалал. На брега, както казах вече, нямаше жива душа. Не се виждаха и лодки нито в морето, нито в заливите. Над скалите не се виеше никъде дим и изобщо получаваше се впечатление, като че ли на острова нямаше нито един жител.

Какво беше станало тук през тези единадесет години? Може би вождът на туземците Ту-уит отдавна вече не беше между живите? Нов такъв случай къде се бе дянало многобройното население на острова? Къде са Уилям Гай и моряците, които останали живи след разрушаването на английския бриг?

Когато „Джейн Гай“ се приближавала към остров, Тсалал диваците за пръв път виждали кораб. Затова те го взели за огромно животно. Сега те вече отлично знаеха какво е това и дали може да се смята за живо същество. Странно беше само, че те по някаква причина не бързаха да ни посетят.

— Спуснете голямата лодка! — изкомандва капитан Лен Гай с нетърпелив глас.

Заповедта бе изпълнена в същата минута, а след това капитанът се обърна към лейтенанта и каза:

— Джим, избери ми осем души гребци, а Мартин Холт и Джент ще бъдат кормчии. Ти ще останеш вместо мене на кораба и хубаво си отваряй очите както към сушата, така и към морето…

— Бъдете спокоен, капитане.

— Ние ще слезем на брега и ще отидем към селището Клок-клок. Ако те нападнат диваци или изобщо се случи нещо необикновено, съобщи с три топовни гърмежа.

— Добре! Три изстрела през интервал от една минута — отговори лейтенантът.

— Ако ние не се върнем до вечерта, изпрати втора лодка с десет добре въоръжени човека под командата на боцмана. Нека те ни чакат на двеста метра от брега и ни помогнат да стигнем до голямата лодка.

— Ще бъде направено!

— А самият ти, Джим, в никой случай не трябва да напускаш кораба.

— В никой случай!

— Ако изобщо не се върнем, направи всичко, каквото бъде възможно за нашето спасение, а ако не сполучиш, поеми командата на кораба и се върни на Фолклендските острови.

— Това е решено!

Лодката се люлееше на вълните, съвсем готова. В нея се качиха осем души моряци, освен Мартин Холт и Джент. Всички имаха пушки и револвери, торбички с барут и куршуми, а освен това и но един голям нож на пояса.

В тази минута аз се приближих до капитана и казах:

— Ще позволите ли и на мене да сляза с вас, капитане?

— Заповядайте, мистър Джорлинг.

Отидох в каютата си, взех си пушката, барутницата и няколко запасни куршума и скочих в лодката при капитан Лен Гай, който ми бе оставил място на задната част на лодката.

Лодката се отдели от брига и със силни удари на греблата се отправи към скалата, където трябваше да има проход, по който бяха излезли на брега Артър Пим и Дърк Питърз на 19-и януари 1828 година с лодка от „Джейн Гай“.

Нашата лодка обиколи издадената скала за не повече от 20 минути и щом намерихме прохода, Джент веднага обърна кормилото и я насочи към тесния пролив между кораловите рифове.

Двама матроси останаха да пазят лодката, която след излизането ни на брега веднага отплава на другия край на ръкава, широк 400 метра, и пусна котва в скалите до самия вход на тесния канал.

Като се изкачи по едно лъкатушно долче на скалите, нашият малък отряд с Джент начело тръгна към вътрешността на острова.

Вървях редом с капитан Лен Гай и си разменяхме забележки по повод на остров Тсалал, който според думите на Артър Пим съществено се отличавал от всички земи, известни на цивилизования свят.

Ние, разбира се, скоро ще видим колко е вярно това. Сега мога да кажа само, че най-горният пласт на почвата изглеждаше съвсем черен, какъвто не винаги бива дори и най-добрият чернозем, и колкото и да е странно това, до тук не се виждаше още нищо бяло.

Като извървяхме около стотина крачки, Джент тичешком се спусна към голяма скалиста маса. След това се изкачи като котка на върха на хълма, изправи се в цял ръст и започна да се оглежда наоколо.

Според моето наблюдение Джент в тази минута приличаше на човек, който се мъчи и не може да разпознае познати му места, където той някога много отдавна е прекарал не един ден и е успял да изучи всяко камъче.

— Какво му е? — попита ме капитан Лен Гай, като гледаше учудено Джент.

— Не зная, капитане — отговорих аз. — Вие навярно сте успял да забележите, че този човек се отличава с големи странности и…

Тук, без да довърша фразата си, изведнъж извиках:

— Капитане, уверен ли сте, че не е станала някаква грешка, когато правехте измерването?

— Напълно.

— Значи не може да има никакво съмнение в това, че този остров е действително остров Тсалал?

— Никакво, мистър Джорлинг, стига само остров Тсалал да се намира именно на това място, което е означено в дневника на Артър Пим.

И наистина, в това отношение не можеше да има никакво съмнение. Но макар Артър Пим да беше определил вярно географското положение на острова в градуси и минути, но самото описание на вътрешността на острова, или поне на тези места, през които в тази минута минаваше нашият отряд, никак не съответстваше на това, което виждахме с очите си. Той говори за дървета, които не приличали нито на един представител на растителното царство нито от горещия, нито от умерения пояс, нито дори на дребните храсти и дървета, които растат в студения пояс на север. Описва някакви особени скали, които се състояли от неизвестни на геолозите наслоения. Описва чудесни ручеи, по каменистото корито на които течала не вода, а някаква особена непрозрачна течност, нещо като разтвор на арабска гума, не притежаваща ни едно от свойствата на известните капилярни течности!

Нищо подобно нямаше, или може би трябва да кажа, че нищо подобно нямаше вече! Нито едно дърво, нито едно храстче не се виждаха по целия остров. Не видяхме и следа от гористи хълмове, между които трябваше да се намира селището Клок-клок. Никъде не се виждаше дори капка вода, ни обикновена, ни необикновена!

А Джент все още продължаваше да върви с бързи крачки като човек, който добре знае пътя. Може би той се водеше от същия инстинкт, който показва пътя на лястовичките и изобщо на всички прелетни птици, и те благодарение на него летят към своите гнезда винаги по най-правия и най-краткия път. Той вървеше така, както лети птица или както лети пчела, както казват у нас в Америка.

Но, повтарям, ние не виждахме пред себе си вълшебната страна, описана от Артър Пим. Земята, която тъпчеха краката ни, беше цялата изровена, изменена до неузнаваемост. Наистина тя беше черна и сякаш беше изхвърлена на повърхността от недрата на земята от действието на плутоническите сили на природата. Като че ли някакво ужасно разрушение бе изменило цялата й повърхност.

И нито едно човешко същество… никой… нито във вътрешността на острова, нито на брега!

Можехме ли да имаме още някаква надежда да намерим Уилям Гай и спасените заедно с него моряци?

Погледнах капитан Лен Гай. Неговото бледо лице, челото му, набраздено от дълбоки бръчки, говореха твърде ясно, че той започна да губи надежда за това.

Най-после достигнахме долината, в която някога било разположено селището Клок-клок. Там, както и навсякъде, царуваше пълно опустошение. Не се виждаше нито едно от онези жалки жилища от черна животинска кожа, нито колибите от приведени до земята клони на дърветата, нито дупките на троглодитите в склоновете на хълма. А ручеят, който шуртял по склона на дола, къде е той, и къде тече сега неговата вълшебна вода?

Къде са всички тези хиляди туземци с черна кожа, черни коси и зъби, на които белият цвят внушавал почти смъртен страх?

В този момент ми дойде нова мисъл. Това беше като откровение. Сега аз знаех какво бе станало на острова, каква стихия бе извършила това опустошение, този страшен преврат, следите от който бяха още тъй пресни!

— Земетресение! — извиках аз.

— Нима земетресението е могло до такава степен да измени острова? — пошепна капитан Лен Гай.

— Да, капитане, то е унищожило цялата растителност! Всичко живо е изчезнало, провалило се е в недрата на земята и затова ние виждаме наоколо само мъртва пустиня! Нищо, нищо не е останало от онова, което с такива ярки краски е описал Артър Пим!

Джент, който се бе приближил в това време, слушаше мълчаливо и поклащаше своята грамадна глава в знак на съгласие.

След сериозно обсъждане всички признаха моите доводи за справедливи.

Тогава си спомних още, че според думите на Артър Пим остров Тсалал принадлежал към група острови, които се простирали на запад. Ако този архипелаг не беше унищожен целият, то твърде възможно беше населението на остров Тсалал да се бе преселило на един от съседните острови. Затова ние трябваше да прегледаме целия архипелаг и да потърсим внимателно капитана и моряците от „Джейн Гай“, които може би бяха намерили убежище на някой от островите, понеже катастрофата на остров Тсалал навярно ги бе накарала да напуснат това парче земя, където те, разбира се, не биха могли да живеят.

Така казах и на капитан Лен Гай.

— Да — извика той и от очите му бликнаха сълзи. — Да… твърде е възможно! Макар че аз не мога и да си представя по какъв начин са могли брат ми и неговите нещастни другари да избягат и да се преселят на друг остров. Не и не! Те не са могли да се спасят и навярно всички са загинали по време на земетресението!

Джент направи с ръка жест, който означаваше „Да вървим“, и ние всички тръгнахме след него.

След като навлязохме на два изстрела разстояние навътре в долината, той се спря.

Какво зрелище се изпречи пред очите ни!

Там лежаха на куп цяла грамада кости — ребра, бедра, прешлени — тленни останки от хора, от които само на черепите бяха останали по малко косми!

Всички изтръпнахме от страх и ужас. Стояхме като вкаменени на местата си, разбити от скръб и отчаяние и не бяхме в състояние да произнесем нито дума.

— Моят брат! Моят нещастен брат! — повтаряше капитан Лен Гай, като се спусна на колене.

Моите размишления ме доведоха до съвършено неочаквано заключение. Аз никак не можех да съгласувам тази катастрофа с бележките в дневника на Петерсън. Там съвсем определено беше казано, че помощник-капитанът от „Джейн Гай“ преди седем месеца напуснал своите другари на остров Тсалал. Значи те не бяха загинали по време на земетресението, което, ако се съди по тези кости, беше станало преди няколко години, по всяка вероятност скоро след бягството на Дърк Питърз и Артър Пим, понеже в дневника на последния не се споменава за това нито дума.

Странни и извънредно противоречиви бяха тези факти. Ако земетресението беше станало скоро, тогава вероятно то не беше причина за смъртта на хиляди хора, понеже скелетите бяха вече побелели от времето. Във всеки случай ние можехме с увереност да кажем, че тук не бяха костите на капитана и моряците от „Джейн Гай“! В такъв случай къде бяха те?

Цялата долина на Клок-клок беше пред очите ни и по-нататък нямаше какво да се търси, затова можехме смело да се върнем назад към брега, където оставихме лодката. Не изминали и километър по крайбрежния пясък, Джент пак се спря пред малка купчинка полуизгнили кости — очевидно това бяха кости на някакво животно.

Нима това бяха останки от някое от онези странни животни, описани от Артър Пим, от които ние до сега не срещнахме нито едно?

Изведнъж вик, или по-право, нещо като рев се изтръгна от устата на Джент.

Той протягаше към нас своята грамадна ръка, в която държеше метален гердан.

Да! Меден гердан, силно окислен, на който можеха да се различат няколко издълбани букви.

Тези букви съставяха следните три думи: „Тигър — Артър Пим.“

Тигър! Това беше нюфаундлендското куче, спасило живота на господаря си, когато той бил затворен в трюма на „Гремпъс“. Тигър, който по-късно впил своите страшни зъби в гърлото на матроса Джонс и с това помогнал на Дърк Питърз да свърши с бунтовниците!

Значи вярното животно не бе загинало по време на катастрофата на „Гремпъс“. То също е било спасено от екипажа на „Джейн Гай“ заедно с Артър Пим и метиса. А в дневника не се споменаваше за него и даже преди срещата с брига за него не става и дума.

Най-противоречиви мисли се редяха в ума ми. Аз не знаех как да съгласувам всички тези факти. А не можеше да има никакво съмнение, че Тигър се беше спасил заедно с Артър Пим, последвал го бе на остров Тсалал, преживял срутването на хълма пред Клок-клок и най-после намерил смъртта си по време на катастрофата, която унищожила част от населението на остров Тсалал.

Но въпреки това Уилям Гай и петимата му другари не можеха да бъдат тези скелети, понеже те са били живи преди седем месеца, а катастрофата бе станала преди няколко години!

След три часа ние вече се приближавахме към „Халбран“, без да открием нищо ново.

Капитан Лен Гай отиде в каютата си, затвори се там и не излезе дори за обяд.

Смятах, че е най-добре да го оставим сам засега и не търсех случай да го видя.

На следния ден аз пак се приготвих да отида на острова с цел да огледам от единия до другия бряг и помолих лейтенанта да ми пусне лодка.

Джим Уест се съгласи, като изпроси предварително разрешение от капитана, който, кой знае защо, не пожела да дойде с нас.

Джент, боцманът, Мартин Холт, четирима моряци и аз скочихме в лодката, този път невъоръжени, понеже нямаше вече от какво да се боим.

Слязохме на същото място, където и вчера. Джент тръгна пак към хълма пред Клок-клок.

Когато стигнахме до него, ние се изкачихме нагоре по тесния дол, по който Артър Пим, Дърк Питърз и матросът Алън след срутването на хълма, излезли от своето убежище.

Нищо не беше останало от хълма, който бе започнал да се руши още при изкуственото свличане на горния му пласт, когато по някакво чудо се бяха спасили от смърт капитанът на „Джейн Гай“, неговият помощник Петерсън и петима моряци.

Изчезнал бе хълмът, изчезнало бе селището Клок-клок и всичко, което придавало на остров Тсалал известна тайнственост и го правело да не прилича на другите острови и по всяка вероятност тази тайна никой никога няма да може да разкрие!

Преди да се върнем в лодката ние решихме да обиколим източното крайбрежие.

За последен път се спряхме там, където Артър Пим и Дърк Питърз завладели лодката, с която след това отишли още по-далеч на юг, до онова място, където през разкъсалата се завеса от мъгла видели гигантската фигура на човек… бял великан…

Джент със скръстени ръце на гърдите поглъщаше с очи откриващото се пред нас безкрайно морско пространство.

— Е, какво ще кажеш, Джент? — попитах го аз. Джент не ме чу и даже не се обърна към мен.

— За какво се замисли? — повторих аз въпроса, като го бутнах по рамото.

Допирът го накара да трепне и той ми отправи такъв поглед, като че ли искаше да проникне в сърцето ми.

— Слушай, Джент — намеси се Хърлихърли, — може би ти много силно желаеш да пуснеш корен на крайчето на тази скала! Не виждаш ли „Халбран“, който ни чака? Няма защо да стоим тук. Да си вървим! И още утре да вдигаме котва! Тук няма вече какво да правим!

Стори ми се, че треперещите от вълнение устни на Джент също повториха „няма“, макар в същото време да се виждаше ясно, че никак не му се искаше да си отиваме толкова скоро.

Лодката ни закара обратно на кораба.

Капитан Лен Гай още не излизаше от каютата си.

Джим Уест, който не бе получил още заповед за вдигане на котвата, се разхождаше мълчаливо в очакване на капитана.

Аз седнах до задната мачта и се загледах в морето, което се простираше широко пред нас.

В тази минута капитан Лен Гай излезе от общата каюта бледен и с разстроено лице.

— Мистър Джорлинг — каза той, — считам, че направих всичко, което беше възможно да направя! Мога ли още да се надявам, че моят брат Уилям и другарите му… Не! Трябва да се връщаме, докато е лято.

И капитан Лен Гай се изправи и хвърли един последен поглед на остров Тсалал.

— Джим — каза той след това, като се обърна към лейтенанта. — Утре на разсъмване ще вдигнем котва.

В този миг един груб глас произнесе: „А Пим… Бедният Пим?“

Този глас… Аз го познах…

Това беше същият глас, който чувах насън!