Леденият сфинкс

IV

Малцина навярно са имали щастието да започнат пътуването си при по-благоприятни условия от мене! По някаква случайност, вместо да чакам още няколко седмици в Кристмас Харбър, аз стоях на палубата на шхуната на капитан Лен Гай и свежият попътен ветрец, издувайки платната, бързо ни носеше по леко вълнуващата се повърхност на океана със скорост 14–15 възли2.

Вътрешността на „Халбран“ напълно съответстваше на неговата външност: ред и образцова чистота. Матросите бяха всичко осем души: Мартин Холт, Харди, Роджърс, Дреп, Френсис, Грейсън, Бъри и Стърн, всичките англичани, смели момци, отлично владеещи работата си и при това сляпо подчиняващи се на суровите изисквания на дисциплината.

Трябва да отбележа преди всичко, че тези хора бяха дисциплинирани не поради желязната ръка на капитана, а благодарение на волята на друг човек, на когото всички се подчиняваха безпрекословно. Този човек беше помощникът на капитана, лейтенант Джим Уест, човек приблизително на 30–32 години.

По време на пътешествията си по всички океани нито веднъж в живота си не бях срещал човек с такъв целенасочен характер. Джим Уест се беше родил на морето и бе прекарал детството си на товарна ладия, която принадлежала на баща му, и на която живеело цялото му семейство. От най-ранно детство той не беше дишал друг въздух освен соления въздух на Ламанша и Атлантическия или Тихия океан. Когато престояваха в някое пристанище, той слизаше на брега само когато му го налагаше службата. Моряк по душа, той не признаваше друг живот, освен живота по море. Когато не плаваше в действителност, той плаваше във въображението си. Започнал беше службата си като юнга, а след това постъпил във военната флота като матрос, след това станал младши унтерофицер, после боцман, по-късно лейтенант на „Халбран“ и вече цели десет години изпълняваше длъжността помощник на капитан Лен Гай.

А ето и кратко описание на външността на лейтенанта: среден ръст, малко сух, цял от нерви и мускули, силен, отличен гимнастик. Неговите зорки моряшки очи можеха да виждат добре и при ярка слънчева светлина и да пронизват нощната тъмнина, гъста коса, силно загоряло, почти бронзово лице, бръснато, с правилни черти — изобщо, една от онези физиономии, които ви поразяват от пръв поглед с необикновена енергия, смелост и страшна физическа сила.

Джим Уест говореше малко и то само тогава, когато го питаха. Даваше заповеди със звучен глас, като произнасяше отчетливо всяка дума и очевидно се стараеше да командва тъй, че да го разбират веднага. И моряците го разбираха.

В заключение ми остава да спомена за още една личност, която изпълняваше длъжността на готвач или кок. Той беше негър от африканския бряг, на име Ендикот, тридесетгодишен. Боцманът и негърът много добре се разбираха и често разговаряха надълго, като добри приятели.

Отплаването на „Халбран“ стана при най-благоприятни условия Студът наистина беше още твърде силен, понеже в Южното полукълбо, под 47 паралел, през август зимата все още продължава да държи в окови тази част от Индийския океан, обаче морето беше чудесно и попътният вятър постоянно духаше от изток-югоизток.

На брига животът течеше по правилата, по установения завинаги ред, много просто и — което е особено важно в морето — еднообразно, макар че и това имаше своята прелест. Пътуването при такива условия дава възможност човек да си отдъхне, да се успокои след неспокойния живот на брега — и аз бях доволен от положението си. При неравномерното поклащане на брига над спокойните вълни не дремеше може би само моето любопитство и трябва да си призная, че много ми се искаше да разбера причината, която накара капитан Лен Гай да промени първоначалното си решение по отношение на мен.

На 18-и август след обяд дежурните съобщиха за появата отляво на групата острови Крозе. На следващия ден задминахме островите Посесион и Швейне, посещавани само през риболовния сезон. Единствените им обитатели през това време бяха птиците, орляци пингвини и чиониси, които китоловците бяха нарекли „бели гълъби“ поради начина им на летене. През цялото време, докато минавахме покрай островите Крозе, аз не слизах от палубата и се любувах как водата от ледниковите върхове се спускаше на потоци към морето и образуваше красиви водопади. След това всичко се сля в мъгливата далечина.

Приближаването до суша винаги нарушава обикновения ритъм на живота на кораба и се превръща в истинско събитие. Кой знае защо ми дойде на ум, че за капитан Лен Гай се представя удобен случай да наруши своето мълчание и да влезе в разговор със своя пасажер. Но той не го направи.

Ако се изпълнеше предсказанието на боцмана, нямаше да минат и три дни и на северозапад щяха да се забележат върховете на остров Марион и остров Принц Едуард. Впрочем, както ми казваше боцманът, капитанът нямал намерение да се отбива там. „Халбран“ щеше да си набави прясна вода в Тристан да Куня.

Затова започнах да мисля, че еднообразният ход на живота на брига няма да бъде нарушен през цялото пътуване от никакво важно събитие. Но както се оказа впоследствие, бях се излъгал. Сутринта на 20-и август, когато Джим Уест стоеше на пост след първото наблюдение на часовия ъгъл, капитан Лен Гай, за мое голямо учудване, се качи на палубата и се спря на задната й част.

Аз стоях до борда и може би затова не бях забелязан от капитана. Дали беше така наистина или не, не зная, но мога с увереност да кажа само, че моето присъствие не привлече вниманието му. Аз от своя страна също реших да се интересувам от него толкова, колкото и той от мене, и спокойно стоях на мястото си.

Капитан Лен Гай направи няколко крачки по палубата, наведе се през борда, погледна дългата бразда, която се проточваше след кормилото и наглед много приличаше на бяла дантелена лента.

Тук, ако той заговореше, би могъл да го подслуша само един човек — кормчията, морякът Стърн, който с ръце на колелото, задържаше „Халбран“ и не му позволяваше да завива настрани.

Впрочем, доколкото можах да забележа, капитан Лен Гай очевидно никак не се боеше от това, тъй като смело се приближи към мен и със своя шепнещ глас произнесе:

— Сър… бих желал да поговоря с вас…

— Слушам ви, капитане.

— Не направих това досега, понеже… по природа съм неразговорчив… Признавам. И после, може би, ще ви се стори неинтересен самият предмет на разговора…

— Напразно мислите така — възразих аз, — разговорът с вас не може да бъде неинтересен за мене.

Струва ми се, че той не намери нищо иронично в този отговор, или поне не го показа.

— Слушам ви — добавих.

Капитан Лен Гай явно се колебаеше и приличаше на човек, който след като се е решил да направи много важно признание, изведнъж се разколебава и мисли дали няма да е по-добре да отложи за известно време разговора.

— Мистър Джорлинг — попита той, — не ви ли е идвал на ум въпросът, защо промених решението си относно вашето приемане?

— Разбира се, да. Доста дълго търсих обяснение на това, но не намерих, капитане. Може би вие, като англичанин… понеже имахте работа не със съотечественик… не ви се искаше…

— Мистър Джорлинг, аз в края на краищата се съгласих да ви приема за пасажер на „Халбран“ именно затова, защото сте американец, а не англичанин.

— Защото съм американец ли? — повторих аз много учуден.

— А още и заради това, че сте от Кънектикът…

— Признавам си, сега вече съвсем не разбирам.

— Ще разберете, когато добавя, че аз си помислих, че щом вие сте от Кънектикът и сте бил на остров Нантъкит, то твърде възможно е да познавате семейството на Артър Гордън Пим.

— Героят, чиито чудни приключения така талантливо е описал нашият знаменит поет Едгар По?

— Да, сър. Едгар По е писал своя разказ въз основа на ръкопис, в който са били изложени всички подробности на това необикновено и злополучно пътешествие из Южния ледовит океан!

За миг помислих, че сънувам всичко това, толкова ме учудиха думите на капитан Лен Гай. Нима той вярваше в съществуването на ръкописа на Артър Пим? Та нали сюжетът на романа на Едгар По е фантастичен, макар самият роман да е написан възхитително от един от най-знаменитите наши американски писатели! И ето изведнъж съвсем разумен човек взема този плод на фантазията на писателя за действителност!

Аз мълчаливо и с почуда гледах капитана и в същото време неволно се питах дали не е ли луд?

— Чухте ли моя въпрос? — продължи капитан Лен Гай настойчиво.

— Да, разбира се, капитане… разбира се… само не зная правилно ли ви разбрах?

— Ще го повторя още веднъж в по-ясна форма, мистър Джорлинг, понеже много желая да получа от вас определен отговор.

— Много ще се радвам, ако ми се удаде.

— И тъй, питам ви, познавали ли сте лично в Кънектикът семейство Пим, което живее на остров Нантъкит и има родство с един от най-уважаваните представители на страната? Бащата на Артър Пим, доставчик на флотата, се е смятал за един от най-главните търговци на острова. Именно неговият син попаднал във водовъртежа на онези странни приключения, описанието на които Едгар По е слушал от собствените му уста.

— Би било още по-странно, капитане, тъй като цялата тази история е създадена от могъщото въображение на нашия велик поет. Тя е просто съчинена.

— Просто съчинена?

Лен Гай произнесе тези думи с възходяща интонация и сви рамене.

— И тъй — продължи той, — вие не вярвате, мистър Джорлинг…

— Попитайте, когото искате, и всички ще ви отговорят същото, капитан Гай. Вие сте първият човек, от когото чувам, че това съвсем не е най-обикновен роман.

— Е, тогава изслушайте ме, мистър Джорлинг, защото въпреки че този роман — както го наричате вие — се появи едва миналата година, той все пак е самата действителност. Въпреки това, че са минали единадесет години от времето, когато са станали тези събития, за които се разказва в този роман, то те са съвършено истински, и загадката все още си остава неразрешена, а може би и никога няма да бъде разгадана!

Този капитан Лен Гай беше наистина луд и се намираше под влияние на пристъп, който затъмняваше умствените му способности! За щастие, макар той и да беше безумен, Джим Уест можеше без затруднение да го замести и самостоятелно да командва кораба. Впрочем, на мене ми оставаше само да го слушам, а понеже познавах романа на Едгар По, защото не само го бях чел, но дори няколко пъти го бях препрочитал, и ми беше любопитно какво щеше да каже за него нещастният капитан.

— Е, какво, мистър Джорлинг — продължи той по-рязко. Гласът му трепереше и това издаваше известното нервно напрежение, което го беше обзело. — Вие и сега ще продължавате да ме уверявате, че не сте познавал семейството на Пим, не сте ги срещал нито в Провидънс, нито в Нантъкит?

— И никъде другаде — отговорих аз.

— Добре! Само че не говорете толкова уверено, че това семейство не е съществувало, че Артър Гордън Пим е мит, че неговото пътешествие е просто измислено от Едгар По! Да! Може ли да се допусне, че човек — пък бил той и самият ваш Едгар По — е бил в състояние да си въобрази, да измисли, да създаде…

При постоянно усилващото се вълнение на капитан Лен Гай аз реших да не го дразня с противоречия и го слушах, без да го прекъсвам нито с дума.

— Сега, сър — продължи той, — запомнете добре фактите, които ще ви съобщя. Те са убедителни, а фактите, както ви е известно, не могат да се оспорват. Вие можете да мислите всичко, каквото обичате, но надявам се, няма да ме накарате да съжалявам, че се съгласих да ви приема на „Халбран“!

Аз бях предупреден както трябва, и направих знак на съгласие. Факти… факти, създадени от фантазията на полуразстроен мозък! Това обещаваше да бъде интересно.

— Когато през 1838 година романът на Едгар По излезе от печат, аз бях в Ню Йорк… — продължи капитан Лен Гай. — Веднага заминах за Балтимор, където живееше семейството на писателя, дядото на когото е служил като генерал по време на войната за независимост. Вие допускате, надявам се, съществуването на семейство По, макар да отричате съществуването на семейство Пим?

Мълчах, предпочитайки да не прекъсвам бълнуването на моя събеседник.

— Аз проучих — продължи той, — някои подробности за живота на Едгар По. Показаха ми къщата му. Отидох да го потърся. Първо разочарование: оказа се, че той отпътувал от Америка и не можах да го видя!

Помислих си, че това наистина беше много печално, понеже Едгар По притежаваше необикновена способност за изучаване на разни видове безумия и би могъл да намери в нашия капитан един от най-интересните типове!

— За нещастие — продължи капитан Лен Гай, — аз не само не можах да видя Едгар По, но не можах да видя и Артър Гордън Пим. Този смел пионер на антарктическите страни беше умрял, както съобщаваше американският писател в края на разказа за неговите приключения. За смъртта на Пим обществото научи от вестниците.

Капитан Лен Гай казваше истината, но аз, както и всички читатели на романа, бях уверен, че съобщението за смъртта на Пим е само ловка игра на писателя. Според мен, като не е могъл или не е смеел да даде развръзката на такава необикновена творба на въображението, авторът нарочно е обявил, че трите последни глави не са му били предадени от Артър Пим, който внезапно починал при твърде плачевни обстоятелства, които той, впрочем, не съобщаваше.

— И тъй, — продължи капитан Лен Гай, — Едгар По отсъстваше, Артър Пим беше умрял, и за мен оставаше само едно: да намеря човека, който е бил спътник на Артър Пим, т.е. да намеря самия Дърк Питърз, който бил с него до последната завеса във високите ширини, откъдето и двамата се върнали… По какъв начин? Това никой не знае. Разказът не дава обяснения и по много други въпроси. Впрочем, Едгар По уверява, че Дърк Питърз би могъл да съобщи по-подробни сведения за онова, което не бе влязло в записките на Артър Пим, и при това се съобщаваше, че той живее в Илинойс. Аз без да се бавя много, заминах за Илинойс. Пристигнах в Спрингфийлд и започнах да разпитвам за този човек, метис от индианско потекло… той живееше в малкото селище Вандалия… аз отидох там…

— И навярно не го намерихте? — прекъснах го аз с усмивка.

— Второ разочарование: нямаше го там, или по-право, нямаше го вече там, мистър Джорлинг. Дърк Питърз, както се оказа още преди няколко години напуснал Илинойс и даже Съединените щати и заминал неизвестно къде. Но аз говорих във Вандалия с хора, които го познаваха и на които той разказвал своите приключения. Той обаче нито дума не беше казал за интересуващата ме развръзка, тайната за която се намира само в неговите ръце!

Какво означаваше това? Че този Дърк Питърз беше съществувал наистина… и че може би е още жив? Бях готов да се хвана на въдицата, тъй майсторски хвърлена от командира на „Халбран“! Да, малко остана да повярвам и аз!

Ето значи каква нелепа история занимаваше мозъка на нещастния капитан Лен Гай! Той бе си въобразил, че е ходил в Илинойс, че е видял във Вандалия хора, които познавали Дърк Питърз!

Не исках да противореча на капитана и се престорих, че съм повярвал на всичко, което той ми говори, дори след като добави:

— Трябва да ви е известно, мистър Джорлинг, че в романа между другото се разказва за една бутилка, в която било пъхнато запечатано писмо и което капитанът на кораба, с който заминал Артър Пим, заровил в подножието на един от хълмовете на Кергелен?

— Да, в романа става дума за това… — отговорих.

— И ето аз, при едно от последните си пътувания там, потърсих мястото, където предполагах, че е тази бутилка. Намерих я, а в нея и писмото. В това писмо се съобщаваше, че капитанът и неговият пасажер Артър Пим ще положат всички усилия, за да достигнат крайните предели на Антарктическия океан!

— Вие намерихте тази бутилка? — попитах аз силно заинтересуван.

— Да!

Внимателно погледнах своя събеседник. Той беше стигнал до положението да вярва, както повечето побъркани на една тема, в своите собствени измислици.

Исках да го накарам да ми покаже това писмо, но размислих — нима той не би могъл сам да го напише? И му отговорих:

— Наистина, много жалко, капитане, че вие не сте могъл да срещнете Дърк Питърз във Вандалия! Той поне би ви съобщил по какъв начин Артър Пим и той са се върнали от там… нали помните, в предпоследната глава, те там и двамата… пред бялата мъглива завеса… лодката им лети към бездната на водопада… в същата минута, когато пред тях застава обвита в мъгла човешка фигура… След това вече нищо… нищо, освен две линии, които се пресичат в една точка…

— Вярвайте, сър, аз самият много съжалявам, че не можах да намеря Дърк Питърз! Интересно би било да се узнае как са завършили тези необикновени приключения! Но струва ми се, че за мене е по-важно да узная съдбата на останалите.

— Останалите? — извиках аз, забравил всяка предпазливост. — За кого говорите?

— За капитана и екипажа на английския бриг, който приел Артър Пим и Дърк Питърз след ужасната катастрофа на „Гремпъс“, и който ги прекарал през полярния океан до остррв Тсалал.

— Мистър Лен Гай — забелязах аз, — навярно тези хора са загинали, едни по време на нападението на кораба, други при изкуственото срутване, устроено от туземците на Тсалал.

— Кой знае, мистър Джорлинг — възрази капитан Лен Гай с изменен от вълнение глас, — може би някой от тези нещастници е останал жив? Може би някой е успял да се спаси и да избяга от туземците?

— Във всеки случай — възразих аз, — дори и да е успял някой да се спаси, трудно е да се допусне, че е останал жив досега, тъй като оттогава са изминали повече от единадесет години!

— Сър — отговори Лен Гай, — така както Артър Пим и Дърк Питърз са намерили средства да живеят сред тези антарктически страни, защо и техните спътници, ако не са избити от туземците, да не могат да достигнат съседните острови, които са видели още по-рано, по време на пътуването си! И защо тези нещастни мои съотечественици да не могат да се настанят там? Може би някои от тях още чакат помощ.

— Това ви говори само вашето добро сърце, капитане — отговорих аз, като се мъчех да го успокоя. — Според мен, абсолютно невъзможно е…

— Невъзможно! А ако станеше такова събитие, ако съществуваше неопровержимо доказателство, че тези хора са живи, захвърлени от съдбата и чакат помощ от хората? Нима и тогава би се намерил човек, който въпреки всичко би отговорил, че е невъзможно?

С тези думи капитан Лен Гай, задушаван от ридания, се обърна към юг и сякаш се мъчеше да проникне с поглед в далечния хоризонт.

Аз неволно се питах какви необикновени обстоятелства в живота на капитана са предизвикали това силно умствено разстройство? От чувство на човеколюбив ли, стигнало до безумие, се интересуваше той от тези несъществуващи жертви на корабокрушение?

В това време капитан Лен Гай се приближи до мен, постави ръка на рамото ми и прошушна на ухото ми:

— Не, мистър Джорлинг, не! Досега никой не е казал последната дума за съдбата на екипажа на „Джейн Гай“!

Той си отиде.

„Джейн Гай“ — с това име Едгар По бе нарекъл брига, който спасил Артър Пим и Дърк Питърз от отломките на „Гремпъс“ — капитан Лен Гай произнесе това име за пръв път в края на нашия разговор.

Странно, помислих си аз, капитанът на „Джейн Гай“ също се казва Гай… и корабът е английски, както и този! Но какво заключение може да се изведе от това? Капитанът на „Джейн Гай“ никога не е съществувал, освен във въображението на Едгар По, а капитанът на „Халбран“ е жив-живеничък… И двамата имат само еднакво фамилно име Гай, което е много разпространено във Великобритания. Сега аз съм почти убеден, че именно случайното сходство на имената е повлияло на разсъдъка на нашия нещастен капитан. Той си бе въобразил, че е роднина на семейството на капитана на „Джейн Гай“. Да! Ето кое го беше довело до това състояние и защо той се измъчваше за съдбата на въображаемите пострадали пътешественици.

След един ден, на зазоряване, видяхме отляво остров Марион и вулкана на него, който се издига в южния му край, а след това отдясно се показаха и първите очертания на остров Принц Едуард.

На следния ден „Халбран“ се отправи на северозапад, към най-крайния паралел на Южното полукълбо, който трябваше да достигне, без да спира.