Леденият сфинкс

III

Спах лошо. Събудих се и все продължавах да се ядосвам на капитан Лен Гай. Така разчитах да напусна Кергелените щом „Халбран“ вдигне платна и излезе от Кристмас Харбър. Мистър Аткинс постоянно ми хвалеше мореходните качества на този кораб, който винаги пръв пристигаше в Кристмас Харбър. Аз броях не само дните, но дори и часовете, оставащи до заминаването ми и насън, и наяве се виждах на палубата на брига, който излизаше в открито море. Моят хазяин така настойчиво ме уверяваше, че капитан Лен Гай непременно щял да се съгласи да ме приеме. И изведнъж какво излизаше?

Отказът на капитана не само ме огорчи, но дори ме доведе до силна ярост. Цял горях от негодувание. Нервите ми бяха крайно напрегнати. Пред мен се изпречи препятствие, което въпреки желанието си не можех да преодолея.

Цяла нощ се мятах като в треска и започнах да се успокоявам едва на разсъмване. Реших да се обясня с капитана относно неговото странно предубеждение. Може би нищо нямаше да си помогна с това, но поне щях да му кажа всичко, което ми тежеше на сърцето.

Излязох от стаята си към осем часа. Времето беше отвратително — кучешко, както казват французите. Валеше дъжд, примесен със сняг, и духаше пронизителен вятър от запад. Надвисналите облаци в хаотичен безпорядък се носеха по небето. Немислимо беше капитан Лен Грей да слезе на брега, където би се измокрил до кости.

На пристанището нямаше жива душа. Няколко рибарски лодки бяха излезли още преди бурята и вероятно се бяха скрили в някои заливчета, където не биха могли да ги настигнат връхлитащите вълни. Минаваше ми през ума да се опитам сам да отида на „Халбран“, но за това трябваше да поискам от там лодка, а боцманът, дори да ме познаеше, навярно нямаше да посмее да ми изпрати лодка без знанието на капитана.

„Впрочем — мислех си аз, — на палубата на брига капитанът е у дома си, а това, което смятам да му кажа, ако продължава да отказва да ме приеме, трябва да му го кажа на друго място, на неутрална почва. По-добре ще бъде да го следя от прозореца на стаята си, и щом се отдели лодка от «Халбран» и видя капитана на брега… тогава вече той няма да може да се скрие от мен, без да ми обясни своето странно поведение.“

Върнах се в „Зеления корморан“ и веднага застанах на пост до силно изпотения прозорец, който предварително избърсах добре със суха кърпа.

Така минаха два часа. През това време, както често се случва на Кергелените, вятърът рязко се обърна в друга посока и бурята утихна и се успокои, само в моите гърди все още бушуваше ураган.

Към единадесет часа вятърът съвсем разпръсна облаците, които лазеха почти над земята, и бурята отиде да върлува от другата страна на хълмовете.

Аз отворих прозореца.

В тази минута на „Халбран“ се готвеха да спуснат лодка. В нея отначало скочи един матрос и седна при греблата, а след това се показа още един човек, който седна в задната част. Лодката се приближи до пристанището и човекът, който седеше отзад, скочи на брега. Това беше капитан Лен Гай.

За няколко секунди бях вече вън от хана и се спрях пред капитана, който въпреки всичкото си старание, не можа да избегне срещата с мене.

— Сър… — казах му аз със сух и хладен тон — хладен като вятъра, който в тази минута започна да духа от изток.

Капитан Лен Гай внимателно ме погледна и аз бях поразен от тъжния израз на неговите черни като въглен очи. След това той тихо, почти шепнешком, ме попита:

— Вие сте чужденец?

— Чужденец на Кергелените… да! — отговорих аз.

— Англичанин ли сте?

— Не, американец. Той леко се поклони.

— Сър — продължих аз, — зная, че моят хазяин, стопанинът на „Зеления корморан“ ви е съобщил молбата ми и мен ми се струва, че тя заслужава вашето непредубедено обсъждане.

— Вие желаете да си заминете от тук с моя бриг? — попита капитанът.

— Да.

— За съжаление, сър, не мога да изпълня желанието ви.

— Мога ли да зная защо?

— Защото нямам обичай да вземам пътници на кораба си — това е първата причина.

— А втората, капитане?

— Втората е тази, че маршрутът на „Халбран“ никога не е определен предварително. Той спира ту в едно пристанище, ту в друго, според това, къде на мен ми е по-приятно да отида. Преди всичко, трябва да ви обясня, господине, че аз командвам „Халбран“ независимо от никого. Бригът почти изцяло ми принадлежи и мога да пътувам навсякъде, където си поискам.

— Значи, само от вас зависи, сър, да ми разрешите.

— Да, но аз мога да отговоря на молбата ви само с отказ, за голямо съжаление.

— Може би ще промените мнението си, капитане, когато узнаете, че за мене е безразлично къде ще плава вашият бриг. Нали в края на краищата той няма да скита вечно по вълните, все ще отиде някъде.

— Някъде, разбира се.

Стори ми се, че капитан Лен Гай отправи в тази минута дълъг поглед към южния хоризонт.

— Така че, сър — продължих аз, — дали ще отидем тук или там за мене е почти безразлично. Всичко, което желая, е да напусна островите Кергелен при първа възможност.

Капитан Леи Гай не ми отговаряше и мълчаливо стоеше замислен, без да се опитва да избяга от мен.

— Надявам се, че ме слушате, сър, и разбирате какво ви говоря? — попитах аз доста рязко.

— Да, сър.

— В заключение само ми остава да добавя, че ако не се лъжа, и ако маршрутът на вашия бриг не е променен, вие сте имал намерение да заминете от тук за Тристан да Куня.

— Може би в Тристан да Куня…, може би в Капщад…, може би на Фолклендските острови… или някъде другаде…

— Прекрасно! А пък аз, капитан Гай, именно желая да отида някъде другаде, — възразих аз иронично, като правех усилие да сдържа досадата си.

Изведнъж тази странна личност се обърна към мене и със съвсем друг тон ми каза:

— Вярвайте, сър, на мен самия ми е много тежко и неприятно да откажа на един американец да изпълня неговата всъщност толкова незначителна молба. Но аз не мога да направя това по много уважителни причини. През време на пътуването на „Халбран“ може да се случи някое съвсем непредвидено събитие, което значително ще се усложни и поради присъствието на пасажер… дори на такъв разбран човек като вас… Това би означавало да се подхвърлям на риск и да откажа да се възползвам от удобния случай, който търся…

— Аз вече ви казах, капитане, и пак повтарям, че макар много да желая да се върна в Америка, в Кънектикът, съвсем ми е безразлично, дали това ще стане след шест или след три месеца, и откъде ще минем, а ако вашият бриг тръгне даже към Антарктическото море…

— Антарктическото море? — въпросително повтори, или по-право извика капитан Лен Гай. Погледът му сякаш ме пронизваше, като че ли той искаше да види, какво ставаше в това време в сърцето ми. — Откъде ви дойде на ум да заговорите за Антарктическото море? — продължи той, като ме хвана за ръката.

— По същата причина, по която бих ви говорил и за северните морета, за Северния полюс, за Южния полюс…

Капитан Лен Гай не ми отговори нито дума и ми се стори, че в очите му блеснаха сълзи. После, сякаш желаейки да прогони от себе си някакъв тежък спомен, извикан от моя отговор, той тръсна глава и произнесе:

— Този Южен полюс… Кой би се осмелил…

— Да се стигне до него е мъчно, и безполезно — отговорих аз. — Но въпреки това, от време на време се явяват хора — изключително смели личности, — които дръзват да тръгнат дори към него.

— Да, герои! — пошепна капитан Лен Гай.

— И ето — продължих аз, — Съединените щати решиха да си опитат щастието още веднъж и изпратиха ескадра под командата на Чарлз Уилкс. Има вече цяла година откак тя замина и може би смелият Уилкс е успял да проникне по-далеч от своите знаменити предшественици.

Капитан Лен Гай пак отпусна замислено глава и като постоя така известно време, заговори, сякаш продължавайки това, за което току-що мислеше.

— Във всеки случай, дори Уилкс да успее да премине не само Полярния кръг, но и ледената бариера, не вярвам да отиде по-далеч от…

— От неговите предшественици Белингсхаузен, Фьорстрер, Кендал, Биско, Морел, Кемис, Белени… — подсказах аз.

— И от… — добави капитан Лен Гай.

— За кого говорите? — попитах аз.

— Вие сте родом от Кънектикът, нали сър? — зададе ми неочаквано въпрос капитан Лен Гай.

— От Кънектикът.

— От кой град?

— От Провидънс.

— Знаете ли остров Нантъкит?

— Много пъти съм ходил там.

— Вие сигурно знаете — каза капитан Лен Гай, като ме гледаше право в очите, — че вашият знаменит романист Едгар По съобщава, че на този остров е роден неговият герой Артър Гордън Пим.

— Да, наистина — отговорих аз, — сега си спомням. Първите глави на този роман са посветени на остров Нантъкит.

— Вие казвате… на този роман? Именно така, струва ми се, се изразихте?

— Разбира се, капитане.

— Да… и вие говорите като всички останали! Но извинете, сър, аз не мога повече да се бавя. Много, много съжалявам. Вярвайте ми, че ако бих могъл… Давам ви окончателен отговор и не си мислете, моля ви, че довечера или утре ще променя мнението си и ще се съглася да изпълня желанието ви. Впрочем вие ще почакате само няколко дена. Летният сезон скоро ще започне. Търговските и китоловните кораби ще започнат да пристигат в Кристмас Харбър и охотно ще ви приемат за пасажер… и ще ви закарат точно там, където желаете. Много съжалявам, сър, много съжалявам… Прощавайте!

Лен Гай си отиде и нашият разговор завърши съвсем не така, както предполагах. Аз получих вежлив, макар и категоричен отказ.

Трябваше волю-неволю да се покоря и да се откажа от надеждата да замина с „Халбран“, макар че в себе си продължавах да се сърдя на неумолимия капитан. Освен това… защо да не си призная! Любопитството ми беше силно възбудено. Аз предчувствах някаква тайна в дъното на душата на капитана и би ми доставило голямо удоволствие да я разгадая. Странния обрат, който прие нашият разговор, името на Артър Пим, произнесено тъй неочаквано, разпитванията за Нантъкит, увереността на капитана, че американската ескадра няма да отиде по-далеч на юг от… Кого именно имаше предвид капитан Лен Гай? Всичко това даваше богата храна за такъв любопитен ум, като моят…

Когато се върнах вкъщи, Аткинс веднага ме обсипа с въпроси за резултатите от моите лични преговори с капитана. Моят отговор, както забелязах, много учуди хазяина ми. Той не можеше да разбере, защо именно ми отказваше капитанът! Странно упорство! Той не можеше да познае своя стар приятел! Освен това — а то вече засягаше само него и то много чувствително — сега в „Зеления корморан“ не се отбиваха нито матроси, нито офицери от „Халбран“, докато през миналите години това ставаше редовно.

По всяка вероятност капитанът бе дал някакво ново разпореждане. В продължение на следващите три дни — 10-и, 11-и и 12-и август, на брега се извършваше обикновената работа по попълването на припасите и поправката на кораба. Офицери и матроси работеха усърдно, без шум и викове, които почти винаги, се чуваха на търговските кораби по време на работа в пристанището. Очевидно командирът на „Халбран“ бе приучил към дисциплина екипажа и го държеше в ръцете си. Изключение правеше, изглежда, само боцманът, който обичаше да се смее, да се шегува, и можеше да бъбри без да млъкне, а може би езикът го сърбеше само когато слезеше на брега.

Най-после стана известно, че заминаването на брига е определено за 15-и август и до последния ден аз нямах никакво основание да разчитам, че капитан Лен Гай ще промени решението си и ще ме приеме на кораба.

Впрочем, аз и не мислех вече за това и напълно се примирих с неуспеха си. Изгубих дори всякаква охота да говоря за това, а още по-малко — да се оплаквам от капитана. Ако мистър Аткинс ми бе предложил услугите си да възобнови ходатайството си, аз сигурно бих му отказал. Когато случайно се срещнехме с капитан Лен Гай на пристанището, и двамата се преструвахме, че не се познаваме и никога не сме се виждали до сега. Той минаваше на една страна, аз — на друга. Обаче трябва да отбележа, че на два пъти при нашите срещи ми направи впечатление, че той не минаваше съвсем равнодушно край мен. Стори ми се дори, че искаше да ме заговори, но не го направи, а аз не бях такъв човек, който би го спрял за ново обяснение. Освен това още същия ден научих, че Фенимор Аткинс, въпреки моята формална забрана, беше молил още веднъж капитана за мен, но разбира се, безрезултатно. Това беше вече „решено“, както казал капитанът, а в същото време боцманът беше на съвсем друго мнение.

В разговора си със съдържателя на „Зеления корморан“ той твърде авторитетно заяви на Фенимор Аткинс, че „играта не може да се счита за съвсем загубена“.

— Твърде възможно е — твърдеше той, — капитанът да не е казал още последната си дума!

Вечерта на 14-и август, към седем и половина часа, когато нощта покриваше вече островите, аз скитах след вечеря по пристанището откъм северната страна на залива. Времето беше сухо, звездите светеха, въздухът беше студен, мразът щипеше лицето. При такива условия разходката, разбира се, не можеше да продължи много.

Приблизително след половин час вече бях тръгнал към „Зеления корморан“, когато изведнъж видях насреща си някакъв човек, който мина покрай мене, след това пак се върна и се спря.

Нощта беше доста тъмна и аз не можах веднага да различа лицето на непознатия. Но по гласа, по характерния шепот, го познах начаса. Пред мен стоеше капитан Лен Гай.

— Мистър Джорлинг — каза ми той, — утре „Халбран“ ще разпъне платна… утре сутринта… с прилива…

— Защо ми съобщавате това — възразих аз, — след като ми отказахте?

— Сър, аз обмислих вашата молба и ако вие още не сте се отказал, елате на брига в седем часа.

— Чудно нещо, капитане — отговорих аз. — Съвсем не очаквах нещо подобно от ваша страна.

— Аз премислих, повтарям ви, и ще добавя още, че „Халбран“ ще замине направо за Тристан да Куня. Надявам се, че това е удобно за вас?

— Напълно, капитане! Утре сутринта в седем часа ще бъда на кораба.

— Вашата каюта е вече съвсем готова.

— Що се отнася до плащането… — казах аз.

— За това ще поговорим после — прекъсна ме капитан Лен Гай, — и, надявам се, няма да се пазарите много с мене. И тъй, до утре.

— До утре.

Моята ръка се протегна към този странен човек, за да затвърди нашия договор. Вероятно тъмнината му попречи да види жеста ми, понеже той не отговори на него и бързо се отдалечи към своята лодка, която го откара на брига с няколко удара на греблата.

Бях много учуден и в също такова изумление поставих мистър Аткинс, когато влязох в „Зеления корморан“ и му съобщих новината.

Приготовленията си за път свърших много скоро, може би защото не обичам да пътувам с голям багаж — бих могъл да направя околосветско пътуване с раница на рамо и малък куфар в ръка. Най-тежките ми вещи бяха кожените дрехи, каквито непременно трябва да носи всеки, който пътува в много високи ширини.

На следващия ден, 15-и август, още рано преди съмване се простих с честния и достоен Аткинс. Не можех да се нахваля с услужливостта и вниманието на моя съотечественик, който се бе заточил на тези „Острови на отчаянието“, където той сам и цялото му семейство, всъщност, живееха щастливо. Добрият ханджия явно беше много трогнат от моята благодарност. Той пожела да ме изпрати до кораба, за да се прости с капитан Лен Гай и боцмана. На пристанището чакаше лодка, която ни откара до брига, който вече се бе обърнал около котвата си от прилива.

Първото лице, което срещнах на палубата, беше Хърлихърли. Той ми хвърли победоносен поглед.

Капитан Лен Гай почти веднага се показа на палубата. Аз никак не се зачудих, че той очевидно дори не забеляза моето присъствие.

Приготовленията за вдигане на котвата вече бяха започнали, платната бяха извадени от калъфите, въжетата изопнати.

Мистър Аткинс се приближи до капитан Лен Гай и произнесе ласкаво:

— До следващата пролет!

— Ако е рекъл Бог, мистър Аткинс!

Те си стиснаха ръцете. След това боцманът на свой ред стисна ръката на стопанина на „Зеления корморан“, когото после лодката откара обратно на пристанището.

В осем часа, щом приливът значително се засили, „Халбран“ разпусна най-долните платна, направи завой, за да поеме надолу по залива на Кристмас Харбър, тласкан от слабия северен ветрец, и когато излезе в открито море, се отправи на северозапад.

Привечер в мъгливата далечина изчезнаха белите върхове на Кергеленските хълмове, високи до 800–1000 метра над морското равнище.