Леденият сфинкс - читать бесплатно онлайн полную версию книги автора Жул Верн (XX) #20

XX

Капитан Лен Гай полудяваше от отчаяние и аз виждах колко трудно му беше да запази своето привично хладнокръвие. Той правеше това, разбира се, защото ако дадеше воля на скръбта си, още утре щеше да избухне бунт на кораба. Бригът през цялото време следваше набелязания си път, по права линия, прокарана към полюса от остров Тсалал. Можеше да се предположи, че дъното на нашия кораб се държи от подводен магнит на дължината на „Джейн Гай“ и да даде Бог ни теченията, ни ветровете да не го отклонят от нея! В борбата с тези сили на природата ние навярно бихме били победени, но в борбата с недоволството на екипажа, което се дължеше главно на страх, можехме още да разчитаме на победа…

Освен това трябва да спомена и за още едно обстоятелство, което много ни помагаше да напредваме на юг. Северното течение, което бе съвсем отслабнало в последните дни, пак започна да се чувства. Очевидно — както забеляза Лен Гай — то преобладаваше в тази част на океана, макар че понякога силата му се парализираше от срещнатите течения, които беше трудно да се отбележат точно на картата. За нещастие ние не можехме също да определим — а щеше да е много важно да го знаем — дали е попаднала в това течение и лодката, на която Гай и другарите му бяха напуснали остров Тсалал, или ги е подхванало срещуположно течение от юг към север.

Така минаха 10-и, 11-и и 12-и януари. През това време не се случи нищо забележително, с изключение на известно понижение на живака в термометъра, а температурата на водата спадна до половин градус над нулата.

Каква разлика в сравнение с това, което се говори в записките на Артър Пим, който уверява, че водата била толкова гореща, че в нея не могли да потопят ръка.

Сутринта на 13-и януари ми се случи да поговоря насаме с боцмана и той между другото ми съобщи такива неща, които ни даваха основание да се боим дори от открит бунт на екипажа.

Моряците в това време закусваха в своето помещение с изключение на Дрен и Стърн, които бяха дежурни на носа. Корабът, ползувайки се от попътния вятър, разпънал всички платна, горни и долни, бързо се плъзгаше по вълнуващата се повърхност на безбрежния океан. Френсис стоеше на кормилото и държеше юг-югоизток, стараейки се да държи посоката на вятъра.

Аз се разхождах по палубата и гледах орляците птици, които прелитаха над нас с оглушителни крясъци. Някои от тези птици, главно буревестници, понякога кацаха да си починат на края на реята.

В тази минута Хърлихърли се приближи до мен, погледна към птиците и каза:

— Странно откритие направих, мистър Джорлинг…

— Какво, боцман?

— Ето какво! Тези морски птици не летят вече право на юг, както правеха досега. Много от тях даже летят пак на север.

— И аз забелязах това, Хърлихърли.

— Знаете ли какво, мистър Джорлинг? Дори и тези от тях, които отидоха нататък по-рано, и те скоро ще се върнат…

— Защо, боцман?

— Просто затова, защото чувствуват приближаването на зимата.

— Едва ли е така, боцман. Тук сега е толкова топло, че птиците нямат никакво основание да бързат да се връщат преждевременно…

— Преждевременно, мистър Джорлинг?

— Слушайте, боцман, вие нали сам знаете, че десетки и дори стотици кораби кръстосват Антарктида чак до март?

— Но не и в тази ширина — възрази Хърлихърли, — не в тази ширина! Освен това, случват се ранни зими, така както се случва и ранно лято. Топлият сезон тази година настъпи цели два месеца по-рано и затова можем да се боим, че и зимата ще се почувства по-рано от обикновено.

— В това няма нищо невъзможно — отговорих аз.

— Но ние няма защо да се боим от това, понеже нашата експедиция ще достигне целта си след не повече от три седмици.

— Ако дотогава не срещнем някакво препятствие, мистър Джорлинг.

— Не ви разбирам, боцман.

— Например, континент, който може да ни прегради пътя. Това никак не би ме учудило.

— И в това наистина няма нищо необикновено, нищо невъзможно — отговорих аз.

— А колкото до земите, които уж видял Дърк Питърз — продължи Хърлихърли, — и където биха могли да спрат капитанът и моряците на „Джейн Гай“, аз, да си призная, съвсем не вярвам.

— Защо?

— Защото Уилям Гай, който имал само лодка, не би могъл да отиде толкова далеч в тези морета.

— Аз на ваше място не бих го твърдял с такава увереност, боцман!

— И все пак, мистър Джорлинг…

— Не разбирам, защо смятате за невъзможно Уилям Гай да е достигнал някаква земя, ако течението го е отнесло там? Смятам, че не е възможно да плува цели осем месеца досега със своята лодка! Неговите спътници и самият той са могли да слязат на някой континент и според мен това е съвсем достатъчна причина, за да не прекратяваме диренето.

— Разбира се, но не всички мислят така — отговори Хърлихърли, като поклащаше глава.

— Зная, боцман, и именно това най-много ме безпокои. Да не би недоволните да започнаха по-силно да роптаят?

— Страх ме е, че да, мистър Джорлинг. Надеждата да получат няколко долара вече няма предишната сила и недоволството продължава да расте. А пък премията е съблазнителна! Но проклетникът Гирн тъй ловко подстрекава другарите си, че още малко и те ще се разбунтуват!

— Новаците, може би, боцман! Но старите моряци…

— Хм! Има и между тях трима или четирима, които започват да се замислят… и на тях не им харесва, дето плуваме все по-нататък и по-нататък.

— Аз мисля, че капитан Лен Гай и лейтенантът ще съумеят да ги накарат да се подчинят.

— Това още не се знае, мистър Джорлинг. Нима не може да се случи така, че и самият капитан да застане на тяхна страна и да се откаже от продължаването на тази експедиция?

— Да, от това се боя и аз, но в такъв случай с нищо не може да се помогне.

— Затова пък за моя приятел Ендикот, мистър Джорлинг, аз отговарям, като за себе си. Ние с него сме готови да отидем на края на света, само някъде да има край на света, и ако капитанът пожелае да отиде там. Наистина, ние двамата, Дърк Питърз и вие сме твърде малко, за да можем да накараме останалите да ни слушат!

На 13-и и 14-и януари не се случи нищо особено, с изключение на това, че температурата се понижи още и то доста чувствително. На това обстоятелство веднага ми обърна внимание капитан Лен Гай, като ми показа многочислените ята птици, които летяха на север.

Докато го слушах да ми говори за това, аз в същото време мислех, че и още един човек започна да губи последната надежда и скоро в сърцето му ще остане само отчаяние. Впрочем, какво имаше тук за чудене? От земите, за които разказваше Дърк Питърз, не се виждаше и следа, а ние се намирахме на повече от 300 мили от остров Тсалал. Наоколо от всички посоки на компаса ни гледаше море — безгранично море със своя пустинен хоризонт! Можеше ли по съвест да се разчита, че Уилям Гай и неговите другари са могли да преплуват такова разстояние със своята плитка лодка и можехме ли да храним още някаква надежда да ги намерим някъде сред тази безбрежна пустиня?

Направеното на 15-и януари наблюдение, което беше много сполучливо, даде резултат 88°17′ южна ширина. „Халбран“ беше на по-малко от два градуса от полюса — по-малко от 210 мили.

Капитан Лен Гай не скри от никого резултата от това наблюдение, а повечето матроси отлично разбираха какво значеха тези красноречиви цифри. Впрочем, дори да не разбираха нещо, те биха могли да поискат обяснение от нашите старши — Мартин Холт и Харди… А ако последните по някакви причини откажеха да удовлетворят любопитството им, би могъл да ги замени Гирн, който би успял да представи всичко, каквото искат, в най-черна светлина…

Скоро след пладне аз вече със сигурност знаех, че китоловецът от своя страна е направил всичко възможно, за да възбуди умовете. Моряците, наклякали в подножието на едната мачта, разговаряха шепнешком, като ни поглеждаха изпод вежди. След това тук-там започнаха да се събират на отделни групички. Двама-трима, обърнати към носа, се заканваха с юмруци към някакъв невидим враг. Най-после всичко това се свърши с такъв силен ропот, че Джим Уест не можеше да не обърне внимание.

— Мълчете! — извика той.

А след това, като се приближи, каза:

— Първият, който отвори уста, ще си има работа с мене!

Колкото до капитан Лен Гай, той седеше в този момент в каютата си. Но аз през цялото време се боях, че ей сега ще излезе на палубата, ще хвърли пълен с отчаяние последен поглед към морето и ще даде заповед да обърнем назад.

Но нищо подобно не се случи и на следния ден корабът все още продължаваше да се движи в предишната посока. Кормчията все още държеше юг. За нещастие случи се нещо съвършено неочаквано и, както ми се струваше, много важно — хоризонтът пред нас започна сякаш да се забулва от облачета, много прилични на мъгла, която се издига над морето.

От тази минута аз вече дори не можех спокойно да седя на едно място. Опасенията ми растяха всяка минута. Виждах, че лейтенантът само чакаше заповед да обърне назад. Колкото и да беше мъчително за капитан Лен Гай — не можех дори да го виня за това — той непременно в края на краищата щеше да даде тази заповед!

Няколко дни вече не бях виждал метиса или поне не бях разменял с него нито една дума. Моряците страняха от него като от чума. Ако той се облегнеше на левия борд, целият екипаж преминаваше на десния. Само боцманът се стараеше да не го избягва и даже няколко пъти се опита да говори с него, макар че на своите въпроси той обикновено не получаваше никакъв отговор.

Впрочем, Дърк Питърз изглежда никак не го безпокоеше това повече от странно отношение на другарите му. Потънал в своите невесели мисли, той по всяка вероятност и не го забелязваше. Едно само можеше да го пробуди и ако някой прекрасен ден чуеше, че Джим Уест дава заповед да обърнат на север, навярно веднага би напуснал своето привидно равнодушие, и би се разиграла драма!

При това той, кой знае защо, ме избягваше и дори ми се струваше, че прави това умишлено от деликатност, за да не ме „компрометира“.

Но той не можа дълго да се стърпи и на 17-и януари през деня дойде да поговори с мен. Никога и на ум не би могло да ми дойде това, което чух от него този ден.

Дойде при мен към два и половина.

През този ден аз се чувствувах някак особено зле като разбит и след като се пошлях малко по палубата, се отправих към каютата си, на която само едното прозорче отстрани беше отворено.

Едва легнах в леглото, когато някой тихичко почука на вратата, която водеше към общата каюта.

— Кой е там? — попитах аз.

— Дърк Питърз!

— Искаш да говориш с мен ли?

— Да!

— Ей сега ще изляза.

— Ако позволите… аз по-добре… Може ли да вляза при вас в каютата?

— Може!

Метисът влезе в каютата и затвори след себе си вратата.

Без да ставам от леглото, му направих знак да седне на креслото.

Дърк Питърз остана прав.

Той, както обикновено, не бързаше да започне разговора, отчасти, може би, защото не намираше подходящи изрази за това, което му беше на сърцето.

— Желаеш ли нещо от мен, Дърк Питърз? — попитах аз, желаейки да му помогна да започне разговора.

— Искам да ви кажа едно нещо… разберете ме, сър… струва ми се, че вие трябва да го знаете! А моряците никога да не разберат…

— Ако това е толкова важно, и ако ти се боиш да не би някак да се изпусна, Дърк Питърз, то защо искаш да ми го кажеш?

— Да, трябва… трябва! Това не може повече да се пази в тайна! То ме мъчи… тук, като камък!

И Дърк Питърз при тези думи се удряше с юмрук в гърдите.

После, след минута мълчание, той пак продължи:

— Да… аз постоянно се боя, да не се издам някак на сън… и да не ме чуят. Понеже аз го сънувам…

— Ти го сънуваш? — попитах аз. — Но кого?

— Него… Него! Ето… ето защо спя винаги сам на палубата… от страх да не научат истинското му име!

Дойде ми на ум, че може би метисът ще ми разясни един въпрос, който много ме интересуваше: искаше ми се да зная, защо Дърк Питърз, след като напуснал Илинойс, се бе заселил на Фолклендските острови под името Джент?

— Не е това — отговори метисът. — Не… аз не искам това…

— А пък аз чакам отговор, Дърк Питърз, и първо искам да зная, защо не си останал в Америка и защо си се преселил на Фолклендските острови?

— Вие питате защо, сър? Просто за това, че исках да бъда по-близо до Пим… до моя беден Пим… защото разчитах, че на Фолклендските острови по-скоро ще ми се представи случай да постъпя на китоловен кораб и да замина с него в южното море…

Но защо си се преименувал Джент?

— Не исках да се наричам вече със своето име… Не!… не исках това! Заради съдбата на „Гремпъс“!

Щом метисът ми напомни тази ужасна сцена на теглене на жребий със сламки, когато Огастъс Барнард, Артър Пим, Дърк Питърз и матросът Паркър решили един от четиримата да бъде принесен в жертва и тримата останали да го изядат… аз си спомних, колко упорито се противял на това Артър Пим и как той най-после бил принуден да се съгласи „да вземе участие в трагедията, която щяла да се разиграе“ — такива са собствените му думи — и онзи ужасен акт, само споменът за който трябва да отрови целия по-нататъшен живот на тези, които са го преживели.

Да! Жребият със сламките от различна дължина, които Артър Пим държал в ръката си… Най-късата се падала на този, който е осъден на смърт… Той казва, че му идвало на ум даже да изхитрува. Но не направил това и все пак иска извинение от другарите, задето помислил такова нещо! Поставете се на негово място и всичко ще ви стане понятно!

След това, той най-после се решава и протяга ръка, в която държи четирите сламки…

Дърк Питърз тегли пръв. Съдбата се показва благосклонна към него. Той няма вече от какво да се бои.

Артър Пим забелязва, че за него остава един шанс по-малко за спасение.

Огастъс Барнард тегли втори. И той се отървава!

Артър Пим с ужас вижда, че сега трябва да бъде принесен в жертва или той, или Паркър…

В тази минута всичката свирепост на тигъра овладява душата му. Страшна ненавист гори в душата му против невинния Паркър…

Минават цели пет минути, преди Паркър да се реши най-после да тегли жребия. Артър Пим, който стои със затворени очи, чувства как една ръка го хваща за ръката.

Това била ръката на Дърк Питърз… Артър Пим бил избягнал смъртта.

Тогава метисът се хвърля върху Паркър и го поваля с удар в гърба. След това следва трапеза и според автора на дневника, с никакви думи не може да се опише всичкият ужас на тази страшна кървава драма!

Да! Аз добре зная описанието на тази ужасна сцена, която дълго време ми се струваше плод на въображението на писателя. Тази драма се разиграла на „Гремпъс“ на 15-и юли 1827 година и аз не можех да разбера защо Дърк Питърз си припомняше всичко това.

Но скоро разбрах.

— Дърк Питърз — казах аз, — ако толкова си искалата скриеш истинското си име, то защо ни го откри когато „Халбран“ стоеше на котва пред Тсалал? Защо не си запази името Джент?

— Сър, разберете ме. Всички се бояха да продължат напред. Всички искаха да се върнат. Това беше решено… и тогава аз помислих… Да! Че ако кажа, кой съм аз… Дърк Питърз от „Гремпъс“… другар на бедния Пим… ще ме послушат… ще помислят, както и аз, че той е жив, ще тръгнат да го търсят! А всъщност… това не ми беше леко, защото да призная, че аз съм Дърк Питърз… същият, който уби Паркър… Но гладът… мъчителният глад…

— Слушай, Дърк Питърз — продължих аз, — ти преувеличаваш. Ако късата сламка се бе паднала на тебе, тогава нали тебе би те постигнала участта на Паркър! Не може да ти се вменява в престъпление.

— Сър, а така ли ще разсъждава семейството на Паркър?

— Семейството му? Той имаше ли близки?

— Да… ето защо в дневника Пим е изменил това име… Паркър не се казваше Паркър, а…

— Артър Пим е постъпил добре. Аз също не искам да зная истинското име на Паркър… Пази тази тайна.

— Не, аз ще ви кажа това. Много ме мъчи… и може би ще ми олекне, като ви кажа, мистър Джорлинг.

— Не, Дърк Питърз, не трябва!

— Той се казваше Холт… Нед Холт!

— Холт! — извиках аз. — Както се казва вашият старши!

— Той е негов роден брат, сър.

— Но той е уверен, че Нед Холт е загинал заедно с останалите по време на крушението на „Гремпъс“!

— Това не е истина… и ако той узнае, че аз…

Точно в този миг силен тласък ме изхвърли от леглото.