Леденият сфинкс

XIX

Още към обяд последните островчета на потопения архипелаг изчезнаха зад хоризонта. Морето изглеждаше пак такова, каквото го видяхме при остров Бенет — никъде нито едно парче лед. Това се обясняваше с обстоятелството, че температурата на водата беше 6°C над нулата. Течението със скорост от седем до девет мили в час, следваше посоката север-юг.

Орляци птици се носеха над нас — това бяха все същите типични представители на крилатото царство на полярните области — пеликани, буревестници и албатроси. Тук трябва да отбележа, че последните, т.е. албатросите, далеч нямаха такива гигантски размери, както ги описва в своя дневник Артър Пим и освен това още нито една от тези птици не издаваше вика „текели-ли“, който изглежда е най-употребяваната дума в тсалалския език.

През следващите два дни не се случи нищо особено, за което би имало нужда да спомена в моя разказ. Не видяхме никъде нито земя, нито признаци за нея. Матросите по цели дни се занимаваха с риболов. Хърлихърли и Ендикот майсторски се разпореждаха с улова и на трапезата всеки ден имаше ястие от риба. Да си кажа правото, и двамата ни готвачи имаха такива познания в готварското изкуство, че не знаехме на кого трябваше да се даде палмата на първенството.

На третия ден — 1-ви януари 1840 — пак високосна година, лека мъгла забули слънцето в първите часове на деня, но ние не предполагахме, че това предвещава промяна на времето.

Бяха изминали вече четири месеца и седемнадесет дни откак напуснах Кергеленските острови и два месеца и пет дни откакто „Халбран“ потегли от Фолклендските острови.

Колко време още щеше да продължи това плаване? Но това не ме интересуваше толкова, колкото желаех да узная, до кое място на антарктическата област ще успеем да проникнем.

Тук трябва да отбележа, че в последно време метисът доста рязко промени държанието си, поне по отношение на мен. Той, разбира се, не можеше да не забележи, че аз най-много от всички се интересувах от съдбата на Артър Пим и сега с всички средства се стараеше да стои колкото е възможно по-близо до мен, макар да не беше изменил привичката си да не говори без крайна необходимост.

Веднъж, към 10 часа сутринта, когато Джим Уест стоеше на поста си, а капитан Лен Гай беше зает в каютата си, метисът с бавни крачки се приближи до мен. На лицето му ясно се четеше желание да поговори — темата, разбира се, не беше много трудно да се отгатне.

Щом той се приближи до моята пейка, аз му казах:

— Дърк Питърз, за него ли искаш да поговориш с мен?

Очите на метиса светнаха като току-що раздухани въглени.

— За него! — прошепна той.

— Значи не си го забравил, Дърк Питърз?

— Да го забравя ли, сър? Никога! Той е винаги пред мен… Разберете ме… Ние видяхме с него толкова нещастия! Ние бяхме като родни братя… Не, повече — баща и син! Да, аз го обичам като син! Ние двама бяхме толкова далеч, много далеч. Той… е още там, защото не се върна досега! Аз ходих пак в родината, в Америка… а Пим, бедният Пим все още е там!

Очите на метиса се напълниха със сълзи. А и можеше ли да бъде иначе, като се има предвид дивата му и страстна натура.

— Дърк Питърз — попитах го аз, — можеш ли поне приблизително да покажеш на картата пътя, който сте изминали с пирогата от момента на вашето бягство от остров Тсалал?

— Не, сър! Бедният Пим нямаше инструмент… Нали знаете… за да гледа слънцето… затова ние не можехме да знаем… впрочем, аз все пак мога да ви кажа, че цяла седмица течението ни гонеше на юг, а и вятърът духаше от север. Хубав вятър и морето беше хубаво. Ние изправихме две гребла вместо мачти и разпънахме ризите си вместо платна…

— Да — отговорих аз, — белият цвят на които толкова плашел вашия пленник Ну-Ну…

— Може би. Не съм обърнал внимание на това. Но ако Пим го е казал, значи е вярно.

Оказа се, че метисът нямаше и понятие за много от онези необикновени явления, които тъй подробно са описани в дневника, занесен от него в Съединените щати. Това ми даваше голямо основание да предполагам, че всички тези феномени са плод на фантазията на автора на дневника вследствие прекомерната възбуденост на нервната му система. Въпреки това аз реших подробно да си изясня този въпрос и започнах да разпитвам Дърк Питърз.

— А вие можехте ли да си добивате храна през тази седмица? — попитах аз.

— Да, сър… и после, знаете, ние сами и дивакът… в пирогата имаше три костенурки… в тях винаги можеше да се намери прясна вода, а месото им е вкусно… даже сурово. Да, сурово месо, сър…

Като произнасяше последните думи, Дърк Питърз понижи гласа си, сякаш се боеше да не го чуят, и бързо се огледа наоколо.

Картините на миналото, разигралите се на „Гремпъс“ кървави сцени очевидно още твърде добре се бяха запазили в неговата памет и той не можеше да си спомни за тях без потръпване. Какъв ужас се изписа върху лицето на метиса в мига, когато той заговори за суровото месо!

След доста продължително мълчание аз поднових същата тема.

— Слушай, Дърк Питърз! Нали това е било, струва ми се, на 1-ви март — попитах аз, — ако може да се вярва на думите на твоя другар, когато вие за пръв път сте видели широката завеса от сива пара, пресечена от лъчисти и люлеещи се дипли?

— Не помня добре, сър! Но ако Пим е казал това, трябва да му се вярва.

— А не ти ли е говорил той никога и не ти ли е показвал огнените лъчи, които сякаш падат от небето? — продължавах аз да разпитвам, като не желаех да употребя израза „полярно сияние“, който метисът би могъл да не разбере.

— Никога, сър — отговори Дърк Питърз след кратко размишление.

— А ти не си ли забелязал цветът на морето да се променя, да губи своята прозрачност, да става бяло като мляко… а повърхността му да потъмнява около вашата лодка?

— Може и така да е било, сър… Не зная, не помня нищо! Лодката отиваше, отиваше, и главата ми беше замаяна…

— А после, Дърк Питърз, не помниш ли дребния прашец, който падал… ситен бял прах…

— Не помня…

— Може би това е било сняг?

— Сняг? Да… не! Беше топло. А какво е казал Пим? Трябва да се вярва на това, което е казал Пим!

Ясно беше, че колкото и да разпитвах метиса, нямаше да получа удовлетворителен отговори на нито един въпрос. Дори да е имало нещо подобно на това, за което така подробно се разказва в последните глави на романа-дневник, паметта на метиса не пазеше за него никакви спомени.

След това Питърз продължи почти шепнешком:

— Пим ще ви разкаже всичко това, сър. Той знае всичко. Аз не зная. Той видя… на него можете да вярвате…

— Ще му повярвам, Дърк Питърз, да ще му повярвам — отговорих аз, за да не огорчавам метиса.

— И после… Ние ще отидем да го търсим, нали?

— Надявам се.

— След като намерим Уилям Гай и моряците от „Джейн Гай“…

— Да… Аз вярвам, че ще успея да склоня капитана…

— Той навярно няма да откаже да помогне на човек, също такъв като него…

— Не, той няма да откаже! Но дори ако се окаже, че Уилям Гай и неговите моряци са живи, можем ли да се надяваме, че Артър Пим…

— Е жив? Да! Жив е! — извика метисът. — Кълна се във Великия дух на моите бащи… той е жив, той ме чака! Бедният Пим! И колко ще се зарадва той, когато види пак стария Дърк… и аз… и аз също ще полудея от радост!…

Широките гърди на Дърк Питърз се повдигаха като вълнуващо се море.

След това той си отиде и ме остави сам. Няма нужда да добавям какво впечатление ми направи скръбта на този полудивак, който така искрено, така горещо обичаше своя нещастен другар, когото наричаше свой син!

На 2-ри, 3-ти и 4-и януари корабът плаваше на юг. През цялото това време ние никъде не видяхме и признак на земя, — само безбрежно синьо море, което се сливаше с небето и хоризонта. Наблюдателят от сврачето гнездо не съобщаваше за появяването нито на континент, нито на остров в тази част на Антарктида. Може би Дърк Питърз се е лъгал, като ни уверяваше, че е видял тази странна земя? Оптическите измами тъй често са се наблюдавали и се наблюдават в тези области!

— Все пак не бива да забравяме — обърнах аз внимание на капитан Лен Гай, — че Артър Пим при напускането на остров Тсалал не е разполагал с необходимите инструменти за правене на астрономически наблюдения.

— Зная това, мистър Джорлинг, и затова много възможно е, тези земи да лежат или по-източно, или по-западно от нашия път. Много е жалко също, че нито Артър Пим, нито Дърк Питърз са слизали някъде на брега. Защото ако бяха го сторили нямаше да се съмняваме в тяхното съществуване и в края на краищата ние все пак бихме ги открили…

— Ще ги открием, като изминем още няколко градуса на юг…

— Твърде е възможно, мистър Джорлинг, макар че ми се струва, че би било по-добре да изследваме земите, които лежат между 40-ия и 45-ия меридиан…

— Вие забравяте, колко ни е скъпо времето, капитане — бързо възразих аз. — Напразно бихме си губили времето. Та ние още не сме достигнали онази ширина, където бегълците били разделени един от друг…

— Позволете да ви попитам, коя е тази ширина, мистър Джорлинг? Аз не намерих указание за това в романа.

— Това е вярно, капитане, но не може да има съмнение и в това, че пирогата по всяка вероятност е била отнесена много далеч от остров Тсалал. В дневника е казано „грамадно разстояние“ и това е записано още на 1-ви март. А понеже пътуването продължило до 22-ри март и Артър Пим казва по-нататък, че „лодката му постоянно се стремяла на юг, под влияние на бързото течение“, това са неговите собствени думи, — аз смятам, капитане, че може да се направи заключение…

— Че той е достигнал до полюса, мистър Джорлинг?

— Защо не. Щом още на остров Тсалал те са били само на 700 мили от него…

— За нас това всъщност няма никакво значение — отговори капитан Лен Гай. — „Халбран“ съвсем не търси Артър Пим, а моя брат и моряците му. Нужно ми е само да зная, могли ли са те да се доберат по някоя от онези земи, които е видял Дърк Питърз.

В това отношение капитан Лен Гай беше съвършено прав и аз даже започнах да се боя да не би той да даде заповед да променим посоката и да обърнем на изток или на запад. Но понеже метисът продължаваше настойчиво да твърди, че тяхната пирога плавала на юг и че в същата посока видели земята, за която той говореше, капитанът не се решаваше да се отклони от веднъж установения път. Аз тъй свикнах с мисълта, че ние освен капитан Уилям Гай и моряците на „Джейн Гай“ ще намерим и Артър Пим, че една заповед за промяна на посоката би ме довела до отчаяние.

Освен това бях някак уверен, че ако тези острови съществуват наистина, а не са създадени от фантазията на метиса, те трябва да са много по-близо до полюса, т.е. в по-висока ширина.

Въпреки всички тези твърдения на Артър Пим, ние досега, както и по-рано, не видяхме и не забелязахме ни едно от онези странни явления, за които толкова подробно се говори в дневника. Не видяхме нито мъгливи пари, покриващи хоризонта, нито изменения в горните слоеве на морето. Колкото до уверението, че водата била до такава степен гореща, че ръката не можела да търпи, то и тук дневникът вероятно силно грешеше в ущърб на истината. Температурата на водата не превишаваше 10°С, макар че и това не беше нормално за тази част на антарктическия пояс. И макар Дърк Питърз постоянно да повтаряше: „трябва да вярваме в това, което казва Пим“, аз, независимо от най-голямото си желание, не можех да се съглася с това, че трябва да му се вярва безусловно.

Наблюдението на 9-и януари даде следните резултати: дължината беше все същата, а ширината — 86° 33’.

Тук, както ни уверяваше метисът, станала неволната раздяла на бегълците вследствие на сблъскването на пирогата с ледената планина, която се движела на север, носена от течението.

В последното обстоятелство не би имало нищо необикновено, ако и пирогата беше плувала в същото направление, но тя стремително се носела на юг, пак по течението. Може би ледът, на който се изкатерил Дърк Питърз, да се е носил на север от срещуположното течение.

Странно беше това, наистина, и все пак напълно възможно, понеже през последните два дни ние също започнахме да забелязваме, че тук минават две срещуположни течения. За наше щастие все още продължаваше да духа силен североизточен вятър и „Халбран“ с всички платна бързо летеше към по-високи ширини и успя вече да проникне с тринадесет градуса по-далече от Уедъл и два градуса по-далече от нещастната „Джейн Гай“. Но досега това още не би ни донесло никаква полза — ние не виждахме никъде признаци за земя и това, както ми се струваше, много безпокоеше капитан Лен Гай, който започна да губи надежда.

На всичко отгоре недоволните нови моряци започнаха все по-често да мърморят и настойчиво искаха да обърнат носа на кораба на север, а нас наричаха упорити безумци, които в края на краищата ще погубят и себе си, и другите… Душата на всички тези недоволници беше, естествено, Гирн, и аз много се боях, че Дърк Питърз някой прекрасен ден ще го изхвърли през борда.

Капитанът, разбира се, знаеше и виждаше всичко това и отлично съзнаваше колко е важно да не се допускат никакви вълнения и кавги по време на пътуването. Затова капитанът, желаейки да успокои духовете, заповяда по моя молба, впрочем, да се събере екипажът на палубата и му каза приблизително следното:

— Моряци на „Халбран“! От деня на тръгването ни от остров Тсалал корабът измина два градуса на юг и затова аз считам за нужно да ви съобщя, че въз основа на писменото обещание на мистър Джорлинг, което се пази у мен, в този момент вие имате вече спечелени четири хиляди долара — по две хиляди на градус — които ще ви бъдат предадени от мен в края на пътешествието.

Тук-там се чу одобрителен шепот и толкова. Дружно весело „ура“ тоя път не последва, макар че боцманът Хърлихърли и готвачът Ендикот дадоха пример.