Леденият сфинкс

XXV

Съвършено неочаквано настъпи промяна в нашето положение! Какви последици щеше да има това неволно вдигане на котва след дългия престой? Ние вече съвсем бяхме свикнали с мисълта, че трябва може би твърде дълго да стоим неподвижно в точката, където се пресичаха 39-ия меридиан и 89-ия паралел… И изведнъж един удар на ледена маса ни накара да вдигнем котва и сега течението ни носеше към полюса… Затова радостта, която изпитахме в първата минута, скоро се смени със страх пред неизвестността — и то каква неизвестност!

От всички нас може би само Дърк Питърз искрено се радваше при мисълта, че отново тръгна по този път, по който той упорито се надяваше да намери следите на Артър Пим! Но какво мислеха в това време останалите му другари?

Голямата радост, която ни обхвана в първата минута, както казах вече, много скоро се смени с пълно отчаяние, когато разбрахме, че течението ни влече не на север, накъдето би желало мнозинството, а в противоположната страна, т.е. към Южния полюс.

Нашето положение беше още по-печално, защото макар и да не стояхме на едно място, все пак трябваше да се готвим за дълго зимуване, да се откажем от възможността да срещнем някакъв китоловен кораб между Оркнейските острови, Нова Джорджия и Сандвичевите острови.

Капитан Лен Гай измери ширината и разбра, че нашата ледена планина се движи към югоизток. Следователно не бе настъпила никаква промяна в посоката на течението. И наистина, останалите движещи се маси следваха същата посока и именно една от тях беше блъснала тъй силно нашия айсберг, че сега двата айсберга образуваха една обща маса, която се движеше със средна скорост 3–4 мили в час.

Ние не можехме да не обърнем внимание, че това течение още от границата на вечните ледове през цялото време носеше водите на това свободно море към Южния полюс. Ако се предположеше, че наистина съществува антарктически континент, неволно възникваше въпросът, как отиваше по-нататък това течение: обикаляше ли континента, или той бе разделен на две части от широк пролив, давайки път на това необятно количество вода, а заедно с водата и на плуващите по нейната повърхност грамадни айсберги?

Струваше ми се, че скоро ще узнаем всичко това със сигурност. Ние отивахме, или по-право нашият кораб ни носеше със скорост 4 мили в час и след не повече от тридесет часа щяхме да достигнем онази математическа точка, където се пресичат всичките меридиани на земното кълбо.

Докато ставаха приготовленията за зимуването, по указанията на капитан Лен Гай и под наблюдението на лейтенанта, аз няколко пъти се изкачвах на върха на айсберга. Там сядах на една от крайните издатини и с далекогледа разглеждах целия хоризонт. Понякога в полезрението ми попадаха ту отделни айсберги, ту цели флотилии от тях, или пък хоризонтът сякаш изчезваше зад мъглива завеса.

От моето място, на височина 45 метра над повърхността на морето, пред мен се откриваше обширен хоризонт. Но колкото и да се стараех да видя земя, до момента никъде не се виждаше и признак от нея.

Два пъти капитан Лен Гай се изкачва заедно с мене на върха, за да измери височината на слънцето. Последното наблюдение беше направено на 30-и януари и даде следните резултати: 67°19′ западна дължина, 89°21′ южна ширина.

Въз основа на тези данни можеше да се направи двойно заключение. Първо — течението ни бе отнесло на 24° към югоизток. Второ — айсбергът се намираше само на около 70 мили от Южния полюс.

През този ден по-голямата част от багажа бе пренесена във вътрешността на широката котловина, открита от боцмана на източната страна на айсберга, където даже и в случай на ново стълкновение сандъците и бъчвите навярно щяха да останат здрави. Колкото до готварската печка, то моряците помогнаха на Ендикот да я закрепи здраво между две буци и наблизо стовариха няколко тона въглища.

След обед, когато екипажът си почиваше, пак се случи да приказвам с Дърк Питърз.

Аз седях на обичайното си място на върха на айсберга от половин час, когато забелязах метиса, който бързо се изкачваше нагоре по стръмния склон.

Когато се приближи, той спря, огледа хоризонта, потърси на него това, което досега напразно търсех аз, и разбира се, нищо не намери.

Когато постоя още две или три минути, той се обърна към мен и лицето му имаше такъв загрижен вид, че аз не можех да не го забележа.

Най-после той направи крачка напред и се облегна на една издатина, като човек, който няма намерение да си отива скоро. Бях почти уверен, че той ще заговори с мен за същото, за което говореше винаги и по-рано, но се оказа, че се лъжех.

— Мистър Джорлинг — започна той, — помните ли във вашата каюта на „Халбран“ аз ви разказах за онова… на „Гремпъс“…

Той ме попита дали съм помнел! Аз не бях забравил ни една дума от неговия разказ за тази кървава сцена, в която той бил главното действуващо лице!

— Аз ви казах — продължи той, — че Паркър не се казваше така… Той се казваше Нед Холт и беше брат на Мартин Холт…

— Помня това, Дърк Питърз — отговорих аз. — Но защо ти дойде на ум да говориш за това?

— Искате да знаете защо говоря това ли, мистър Джорлинг? Нали вие никога… с никого не сте го споделял?

— С никого! — потвърдих аз. — Нима ти ме считаш толкова лекомислен, че ще взема да поверявам другиму твоята тайна… която никога не трябва да бъде известна на когото и да било, която трябва да умре между нас?

— Да умре… да… да умре! — пошепна метисът. — А пък на мен ми се струва, че в екипажа знаят… навярно знаят нещо…

Аз вече си спомних за разговора си с боцмана, който ми съобщи за странните думи на Гирн, който съветвал Мартин Холт да разпита метиса, как е загинал брат му на „Гремпъс“. Може би китоловецът действително бе успял да научи тайната, или този страх съществуваше само във въображението на Дърк Питърз?

— Разберете ме… мистър Джорлинг… Аз съвсем не умея да обяснявам. Вчера… оттогава аз през цялото време мислех за това… вчера Мартин Холт ме отведе настрана, по-далеч от другите… и ми каза, че иска да говори с мен…

— За „Гремпъс“ ли?

— За „Гремпъс“, да… и за брат си Нед. За пръв път той произнесе това име пред мен… името на този човек, който… а пък скоро ще станат вече три месеца откакто плаваме заедно…

Гласът на метиса тъй се измени, че аз едва го чувах.

— Разберете ме — продължаваше той, — стори ми се, че Мартин Холт мисли… Не! Аз не се излъгах… Той подозира…

— Но говори, Дърк Питърз! — извиках аз. — За какво те пита Мартин Холт?

Сега аз бях уверен, че тук е замесен Гирн. Но струваше ми се, че нямаше защо да казвам още на метиса за това странно участие на китоловеца в тази работа, макар че то силно ме безпокоеше.

— Как мислите, за какво ме попита той, мистър Джорлинг? — продължи метисът. — Той ме попита не съм ли познавал Нед Холт на „Гремпъс“… и кога е загинал той… по време на борбата с бунтовниците, или при корабокрушението, или може би, е попаднал в изхвърлената в морето лодка, заедно с капитан Барнард… И накрая, не съм ли можел да му разкажа, как е умрял брат му.

С какво изражение на ужас произнесе метисът тези думи, колко страдаше той за извършеното преди много години престъпление!

— А ти какво му отговори, Дърк Питърз?

— Нищо… Нищо!

— Трябваше да му кажеш, че Нед Холт е загинал по време на корабокрушението.

— Аз не можех… разберете ме… не можех. Двамата братя толкова си приличат! Когато за пръв път видях Мартин Холт… стори ми се, че виждам Нед Холт! Аз се изплаших и избягах…

Метисът се изправи с рязко движение, а аз се хванах за главата и почнах да размишлявам… Тези закъснели въпроси на Мартин Холт за брат си бяха зададени — аз не се съмнявах в това — по съвета на Гирн… Може би, китоловецът бе научил тази тайна по някакъв начин още на Фолклендските острови и е мълчал досега само защо го е чакал удобен случай?

Но ето какво не можех да разбера! С каква цел караше той Мартин Холт да разпитва метиса? Може би разчиташе да скара нашия старши с метиса, а после да го накара да се сдружи с неговите поддръжници? Това беше твърде възможно, защото ако успееха да отвлекат лодката, Мартин Холт щеше да им бъде много потребен, понеже той можеше да прекара лодката там, където Гирн и другарите му, предоставени сами на себе си, навярно биха претърпели несполука.

Когато вдигнах очи, Дърк Питърз вече не беше при мен. Той изчезна без да го забележа, след като ми каза всичко, каквото имаше да ми каже, и след като се убеди, че не съм издал неговата тайна. Ставаше късно, аз хвърлих последен поглед на хоризонта и слязох долу дълбоко развълнуван, и както винаги, очаквайки с нетърпение следния ден.

Преди да се разпръснем по палатките, взети бяха обичайните предпазни мерки; на всички беше строго заповядано да не излизат от лагера, с изключение на метиса, който остана да пази лодката.

Аз бях толкова уморен нравствено и физически, че се повалих веднага на леглото до капитан Лен Гай и заспах като убит, а в това време лагерът се пазеше отначало от лейтенанта, а после от капитана, който го смени.

На следния ден, 31-ви януари, рано сутринта аз повдигнах платното на нашата палатка. Какво разочарование!

Навред имаше мъгла — не онази мъгла, която се разсейва от първите лъчи на издигащото се слънце и изчезва под влиянието на атмосферните течения… Не! Тази мъгла беше някак жълтеникава и миришеше на плесен. Освен това и температурата още повече се понижи, сякаш предвещаваше скорошно настъпване на южната зима…

— Мръсна работа — ми каза боцманът, — ние можем да минем сега покрай самата суша и да не я забележим!

— А как се движим? — попитах аз.

— Много по-добре от вчера, мистър Джорлинг. Капитанът заповяда да хвърлим лота и определи скоростта на движението, която се оказа не по-малко от 6–7 мили в час.

— И какво е вашето мнение, Хърлихърли?

— Мисля, че течението е толкова силно, тъй като цялата водна маса като че ли е притисната тук в тясно пространство… и аз ни най-малко не бих се зачудил, ако изведнъж се покаже земя отдясно или отляво само на някакви 18–20 мили!

— Това значи, че сме влезли в широк пролив, който прорязва антарктическия континент?

Въпреки мъглата, която висеше ниско над морето, аз все пак отидох по навик на върха на айсберга, с надеждата, че може би мъглата ще се разсее поне за минута и аз пръв ще видя земя на изток или на запад.

Когато стигнах до привичното си място, напразно се мъчех да пронижа с поглед непроницаемата сива завеса, която покриваше цялата тази област.

Дълго стоях така и чувствах, че като че ли ме люлее североизточният вятър, който чувствително се усили и може би в края на краищата щеше да разкъса гъстата мъглива завеса…

Но изглежда на моите надежди не беше съдено да се сбъднат скоро — и мъглата стана като че ли още по-гъста, въпреки много силния вятър. Нашият айсберг под двойното влияние на атмосферните и морските течения плаваше много бързо, и дори ми се струваше, че ледената планина сякаш цяла потреперва…

Състоянието на атмосферата не се измени през целия ден. Мъглата все тъй висеше над океана, забулвайки хоризонта; и макар че през последното денонощия нашият айсберг, който се движеше много бързо, измина не по-малко от 70 км и даже може би пресякохме полюса, ние нямахме възможност да узнаем това, и навярно никога няма да го узнаем.