Лелите не са джентълмени

Глава 19

Винаги съм се гордял с качествата си на добър домакин, предразполагащ гостите си със сърдечна усмивка и духовит комплимент, но трябва да призная, че при вида на тези двамата така се спекох, че най-духовитото, което успях да измътя, бе продран писък като на пекинез с ларингит. Планк пръв завърза разговор.

— Извадихме късмет, Кук — рече той. — Още не са тръгнали. Защото, ако бяха — добави, следвайки плътно пътя на логиката, — тоя нехранимайко нямаше да е тук.

— Прав си — каза Кук, след което се обърна към мен: — Къде е дъщеря ми, мошенико?

— Да, къде е тя, жалък плъх такъв? — обади се Планк и моето търпение отведнъж се изчерпа. От пекинез с проблеми в гърлото аз мигом се преобразих в юначага от исторически роман, дето тръсва някоя прашинка от безукорния си батистен ръкавел, преди да сдъвче и изплюе лошите. Защото моят чевръст ум ми казваше, че двамата изкуфелници тотално са оплели конците и аз разполагам с редкия и тъй сладостен случай да ги направя за смях на кокошките и всички останали пернати твари.

— Бъдете тъй добри да ме просветлите по два пункта, ваши благородия Планк и Кук — рекох високомерно. — (А): защо заемате в моята вила пространство, от което аз се нуждая за личии цели, и (Б): какво, по дяволите, бръщолевите? Какви са тия дивотии за разни дъщери?

— Опитва се с наглост да излезе от небраното лозе — отбеляза Планк. — Казах ти, че така ще стане. Напомня ми за един тип, когото познавах в Източна Африка. И той все тоя номер пробутваше. Хванеш го да ти бърка в кутията с пури, а той те гледа в очите и твърди, че само ги подреждал. Аберкромби-Смит му беше името, накрая свърши в корема на един крокодил по долното поречие на Замбези. Но дори той клякаше, щом се сблъскаше със съкрушителни улики. Сблъскай тоя мухльо със съкрушителните улики, Кук.

— Така и ще направя — рече Кук, изваждайки един плик от джоба на сакото си. — Ето това тук е писмо от дъщеря ми. С подпис „Ванеса“.

— Много важен детайл — додаде Планк.

— Ще ви го прочета дословно. „Скъпи татко. Заминавам с мъжа, когото обичам.“

— Да видим сега как ще се измъкне — каза самодоволно Планк.

— Да — съгласи се Кук. — Имате ли нещо да кажете?

— Само едно — парирах аз и си помислих колко бе грешил Орло, предполагайки, че седнат ли да пишат писма, момичетата се отплесват от темата. И това ако не беше кристална яснота и сбитост, здраве му кажи. Дали пък, мина ми през ума, Ванеса също не сътрудничеше на „Ню Стейтсмън“? — Кук — рекох, вие сте жертва на печално не-знам-си-какво.

— Гледай го само! — извика Планк. — Казах ли ти, че е безумно нагъл.

— Това писмо не се отнася до мен.

— Значи отричате, че вие сте мъжът, когото дъщеря ми обича?

— Отричам го с две ръце.

— Въпреки факта, че тя по цял ден влиза и излиза от тази отблъскваща вила и вероятно в същия този момент се крие под леглото в стаята за гости? — каза Планк, продължавайки да си вре гагата в разговора по най-нелицеприятен начин. У тези африкански изследователи няма сдържаност, няма такт.

— Нека поясня — рекох. — Човекът, когото търсите, е Орло Портър. Двамата с Ванеса са лапнали един по друг още докато тя била в Лондон. Любовта им пуснала буен кълн, ако кълн е онова, което имам предвид, докато в крайна сметка почувствали, че повече не могат да останат разлъчени. Тогава тя задигнала вашата кола и двамата отпрашили с нея да се бракосъчетаят.

Тази проста истина, като всички истини, не хвана дикиш. Кук каза, че лъжа, а Планк отвърна, че разбира се, че лъжа, и добави, че колкото повече ме гледал, толкова повече съм му напомнял за Аберкромби-Смит, който по негово мнение положително щял да свърши на бесилото, ако крокодилът не бил взел нещата в свои ръце.

Дължа да спомена, че в хода на тези реплики лицето на Кук добиваше все по-наситена окраска. Сегато изглеждаше като клубната вратовръзка на „Търтеите“, която е наситено морава. Имаше време, когато се появиха гласове в полза на аленопембено на бели точки, но поддръжниците на това революционно виждане не събраха нужното мнозинство на общото събрание на клуба.

— Как си позволявате дори да допуснете, че съм такъв глупак, та да повярвам, че родната ми дъщеря се е влюбила в Орло Портър? — прогърмя той. — Сякаш някое нормално момиче би могло да обикне тоя клетник!

— Нелепо! — рече Планк.

— Ванеса начаса би отвърнала лице от него.

— В отврата — рече Планк.

— Не че проумявам какво е намерила и у вас.

— Нито пък аз — рече Планк. — Особено с тая пиянска четина по лицето. Противна гледка.

Вярно, че тази сутрин не се бях обръснал още, но това вече мина всякаква граница. Устър приема с готовноет критиката, но не понася вулгарната обида.

— Пфу! — рекох. Това е израз, който не фигурира в речниковия ми фонд, но Ниро Улф (Частен детектив, герой от романите на американския писател Рекс Стаут. — Б. пр.) го използва под път и над път и все с отличен резултат, та ми се стори, че тук ще пасне добре. — Писна ми от тъпите ви диалози. Прочетете това тук. — И аз подадох на Кук писмото на Орло Портър.

Трябва да призная, че по-добър ефект от тази съкрушителна улика, както би я нарекъл Планк, не можеше и да се желае. Ченето на Кук провисна. Той изгрухтя. Лицето му се плисира неконтролируемо.

— Боже мой! — изхърка.

— Какво има? — попита Планк. — Какво става?

— Това тук е от Портър. Пише, че е избягал с Ванеса.

— Навярно е фалшификат.

— Не. Почеркът на Портър не може да се сбърка… — Той се задави. — Господин Устър…

— Не го наричай господин Устър, сякаш е достоен член на обществото — пламенно изрече Планк. — Той е отявлен престъпник, който навремето за една бройка да ме завлече с пет лири. Можеш да се обръщаш към него с „Джо Тиролеца“ — името, под което е известен на полицията. Устър е само псевдоним.

Кук май не го слушаше — за което не мога да го виня.

— Господин Устър, дължа ви извинение.

Реших да не бъда суров в справедливия си гняв. Нямаше смисъл да мачкам бедното старче под желязната си пета. Вярно, той се бе държал крайно оскърбително, но все пак към мъж, изгубил в разстояние само на два дни котка и дъщеря, може да се прояви известно снизхождение.

— Да не говорим повече за това, драги — рекох. — На всеки от нас се случва да сгреши. Прощавам вина драго сърце. И ако това малко недоразумение ви е научило друг път да не говорите, докато не сте сигурен във всички факти, значи срещата ни не е отишла напразно.

Бях направил кратка пауза, чудейки се дали не звуча твърде покровителствено, когато някой с тих глас каза: „Мяу“, и като погледнах надолу, видях, че котката се е присъединила към нас. И ако някога някоя котка е избирала най-неподходящия момент, за да се проникне от общителност и да пожелае да се отърка сред хора, то тази котка бе именно тази котка. Зяпнах я с пърхащо сърце и безмълвен копнеж да се намирам далеч от тук, някъде на юг. Захапал пръстите на двете си ръце, за да не заскубя с тях рязко побелелите си коси, аз зачаках да узная свойта участ.

Не ме накараха да чакам дълго.

— Ха! — рече Кук, като грабна животното и го притисна към гръдта си. Явно интересът му към всякакви избягали щерки беше изстинал начаса.

— Казах ти, че само Джо Тиролеца ще да я е откраднал — доволно се обади Планк. — Тъкмо затова се навърташе край конюшните оня ден. Дебнел е сгоден случай.

— Чакал е своя час.

— Виж го само как млъкна като подмокрен.

Той беше прав. Аз не можех да обеля дума. Да оправдая себе си, означаваше да изложа прародителката на присъдата на обществено мнение. Нямаше смисъл да ги убеждавам, че съм се опитвал нееднократно да върна котката. Положението ми можеше да се опише като „оплетен в мрежата на съдбата“, който израз ми хрумна, а хрумне ли ти този израз, най-добре да си траеш. Ако не вярвате, питайте момчетата от Дартмур или Пентънвил (Известни английски затвори — Б. пр.). Можех единственода се надявам, че радостта от лелеяната среща ще смекчи сърцето на Кук и ще го накара да ме пусне по живо по здраво.

Къде ти.

— Ще настоявам за присъда, която да послужи за урок на други като него — рече той.

— А междувременно — не пропусна да се намеси досадникът Планк, — дали да не го поблъскам с бастуна по главата? Зулуският боздуган щеше да е по-уместен, но за жал го оставих в стаята си.

— Мислех да те помоля да доведеш полицай.

— А ти какво ще правиш през това време?

— Ще отнеса котката при Картофчето.

— Ами я си представи, че като излезем и двамата, той вземе, че офейка?

— Тук имаш право.

— Когато в племето мбонго от поречието на Конго хванат някой да краде, го връзват върху първия срещнат термитник, докато доведат уала-уала, както на местния диалект наричат съдията. Доста е неприятно за обвиняемия, особено ако не обича термити или ако уала-уала е заминал за уикенда, но кой му е крив, че пипа чуждото. Тук термитите, разбира се, са малко кът, но затова пък можем да го вържем за дивана. За целта ще трябва само да накъсаме малко шнурове от завеси.

— Хайде тогава.

— Не е зле и да му запушим устата, че иначе ще опищи цялото село.

— Скъпи Планк, ти винаги мислиш за всичко.

Аз съм голям любител на криминални романи и често съм се чудил как ли се чувстват героите, когато лошият ги омотава от глава до пети, което той, общо взето, прави час по час. Сега можех на собствен гръб да добия приблизителна представа, но, разбира се, само приблизителна, тъй като те почти винаги са завързани за буре с барут със запалена свещ отгоре, което несъмнено е далеч по-пикантно.

На мен тази допълнителна атракция ми бе спестена, но дори и така далеч не пребивавах в слънчево настроение. Мисля, че запушалката в устата ми бе тази, която попарваше моя ентусиазъм. Планк беше наврял между горната и долната ми челюст своята кесия за тютюн, а тя бе твърде силно пропита от вкуса на африкански изследовател, за да ми доставя наслада. Ето защо изпитах неизразимо облекчение, когато отвън се чуха стъпки и аз разбрах, че Джийвс се е завърнал от своя гуляй с госпожа П. Б. Пигът от Балморъл, Мейфкинг Роуд.

— Добро утро, сър — каза той, без да изрази капка изненада, че ме заварва завързан за дивана с шнуровете от завесите, както не би я изразил и ако видеше, че ме яде крокодил от долното поречие на Замбези, макар че във втория случай се надявам да изпусне една въздишка на съжаление.

Като изрази предположението, че ще се чувствам по-удобно без тях, той ме освободи от въжата и кесията за тютюн.

— Закусили ли сте, сър? — запита и аз му отговорих, че съм.

— Тогава може би малко кафе?

— Страхотна идея. И го направи по-силно — добавих с надеждата да отмия вкуса на черния континент от устата си. — А когато се върнеш, ще ти разправя история, от която ще подскочиш като седнал върху торба със съскащи ехидни.

Разбира се, тук напълно грешах. Съмнявам се, че той дори би повдигнал вежда, ако някой ден откри еше споменатия чудат звяр от Откровенията на Йоана в кухненската мивка. Когато се завърна с димящото джезве и аз се заех до го посвещавам в премеждията си, той ме изслуша внимателно, но без да дава никакъв признак, че оценява чутото като една от сензациите на сезона. Едва когато му споменах за сдобряването между Орло и Ванеса, освободило ме от всякакви задължения към последната, искрица интерес разчупи смръзнатите му черти. Мисля дори, че щеше да му отпусне края дотам, че да ми поднесе почтителни поздравления, ако в този момент в стаята не беше нахлул Планк.

Той беше сам. Можех да му кажа, че е безполезно да се мъчи да открие Мейдън Егсфордските сили на реда по това време на деня. Те наброяват всичко на всичко един оперативен работник и сутрин той обхожда местността с велосипеда си.

При вида на Джийвс по лицето мусе изписа потрес.

— Инспектор Уидърспун! — извика той. — Направо е невероятно как Скотланд Ярд винаги пипва когото трябва. Навярно от седмици следвате като хрътка дирите на Джо Тиролеца, без той дори да подозира, че инспектор Уидърспун, мъжът, който никога не спи, е дебнал всеки негов ход. Е, не бихте могли да го настигнете в по-подходящ момент, защото в добавка към онова, за което полициятаа го търси, той открадна и една много ценна котка, собственост на моя приятел Кук. Беше я укрил в този дом. Но ме учудва, че сте го отвързали от дивана. Винаги съм смятал, че полицията особено държи нищо да не се пипа по сцената на престъплението.

Трябва да призная, че нямах думи, но затова пък Джийвс ги имаше в изобилие.

— Не мисля, че ви разбирам — рече той с тъй хладен тон, че Планк навярно съжали, задето не си е сложил вълнените зимни гащи. — И мога ли да узная защо ме наричате инспектор Уидърспун? Аз не съм никакъв инспектор, а още по-малко Уидърспун.

Планк поцъка нетърпеливо с език.

— Разбира се, че сте — отвърна. — Съвсем ясно си ви спомням. Остава да ми кажете, че не сте арестували този мъж в моя дом в Глостършир, когато се опитваше да ми измъкне пет лири чрез измама.

Джийвс не носеше безукорен батистен ръкавел, в противен случай положително би изтърсил някоя прашинка от него. Той усили хладината в своя тон.

— Вие грешите във всяко едно отношение — рече. — Господин Устър има средства в излишък, поради което изглежда крайно невероятно да се опитва да ви отнеме чрез измама някакви си пет лири. Мога отговорно да се позова на финансовото състояние на господин Устър, тъй като съм негов личен адвокат и се занимавам с ежегодното оформяне на данъците му.

— Разбра ли сега, Планк — намесих се вече и аз. — За всеки здравомислещ човек е ясно, че страдаш от халюцинации, вероятно защото си стоял твърде дълго на слънце, докато си досаждал на местното население на Екваториална Африка. На твое място щях да тичам право при Е. Дж. Мъргатройд да ми даде някакво лекарство. Не бива да позволяваш това нещо да се разпространи. Ще бъде крайно глупаво, ако перколясаш съвсем и се наложи да те заровим преди залез-слънце.

Планк видимо се спаружи. Той нямаше как да побледнее под тена си, защото имаше толкова много тен, че под него не можеше да се побледнее. Но той изглеждаше много замислен и аз си представях какво му минава през задръстения ум. Явно се питаше как ще се разбере сега със своя приятел Кук, когото с това връзване на хора по дивани бе превърнал в съучастник в нанасяне на тежки морални и телесни повреди и какво ли още не.

Тези африкански изследователи съобразяват бързо. Около пет секунди му бяха нужни, за да реши, че всъщност няма защо да стои и да се обяснява с Кук. После драсна по градинската алея с крайна цел най-вероятно Мбонго на река Конго или някое друга уютно местенце, където дългата ръка на закона да не може да го достигне.

Естествено, първото нещо, което сторих след напускането му, бе да изразя дълбоката си признателност към Джийвс за неговото неоценимо съдействие. Щом свърших с това, минахме на по-светски теми.

— Добре ли прекара снощи, Джийвс?

— Крайно задоволително, благодаря ви, сър.

— Как завари леля си?

— В началото беше донякъде обезсърчена.

— Че защо?

— Изгубила котката си, сър. Заминавайки на почивка, я поверила на грижите на една своя позната и животното забягнало.

Зяпнах. Беше ме озарила внезапна идея. Ние от рода Устър сме така. Постоянно ни озаряват внезапни идеи.

— Джийвс! Дали е възможно… Допускаш ли, че…

— Да, сър. Тя ми я описа до последната подробност и няма никакво съмнение, че това е същото животно, пребиваващо понастоящем в Егсфорд Корт.

Ударих две-три безгрижни стъпки степ. Мога да разпозная един щастлив завършек, щом го видя.

— Тогава значи Кук ни е в ръчичките!

— Действително, така изглежда, сър.

— Ще отидем при него и ще му кажем, че може да ползва котката до приключване на състезанието, ако заплати, разбира се, подобаваща сума на твоята леля. Това се казваше отдаване под аренда, нали?

— Да, сър.

— И като добавка ще поставим условие… Условие, нали така?

— Да, сър.

— Да даде парите на Орло Портър. Бих искал да видя въпроса с Орло и Ванеса уреден. Няма начин да откаже, защото котката му е необходима, а ако опита някакъв номер, го перваме през ръцете с едно обвинение в морални и телесни повреди. Прав ли съм, Джийвс?

— Без съмнение, сър.

— И още нещо. От известно време насам си мисля, че трескавият ритъм на живот в Егсфорд Корт едва ли е онова, което Е. Джимпсън Мъргатройд е имал предвид, когата ме изпрати на пълен отдих в провинцията. Нужно ми е едно по-тихо и спокойно място, каквото е може би Ню Йорк. Дори да ме ограбят посред бял ден на улицата, какво толкова? С времето вероятно и с това се свиква. Съгласен ли си, Джийвс?

— Да, сър.

— И подкрепяш идеята да сдъвчем татко Кук?

— Да, сър.

— Тогава да вървим. Колата ми е отвън. Следваща спирка Егсфорд Корт.