Лелите не са джентълмени

Глава 3

Макар и задържан от протестния марш, аз подраних за доктора и при влизането си в чакалнята бях уведомен, че в момента при него има друг господин. Седнах на канапето и тъкмо прелиствах миналогодишен брой на „Илюстрейтид Лондон Нюз“, (Консервативно ежемесечно списание, печатащо статии по вътрешна и международна политика, археология, изкуство и т. н., с много фотографии. — Б. Пр. ) когато вратата към леговището на Е. Джимпсън Мъргатройд се отвори и отвътре се пръкна възрастен образ с едно от онези силно загорели колонизаторски лица, сякаш собственикът му бе навикнал да седи на припек без слънчобран. Той ме разглежда няколко секунди като муха, забучена на карфица, след което, забелязал моето сепване при вида му, рече: „Здрасти“. Бях го разпознал като майор Планк, пътешественик и ръгби-маниак, с когото за последен път се бяхме срещнали в неговата къща в Глостършир, където той ме набеди в опит да му измъкна пет лири чрез измама. Напълно безпочвено обвинение, както едва ли има нужда да споменавам — намеренията ми тогава бяха бели като снощен сняг, ако не дори по-бели, но въпреки това нещата се усложниха и по всичко личеше, че и сега ще се усложнят. Аз седях в очакване да бъда разобличен и тъкмо се чудех къде ли ще му излезе краят, когато за мое учудване той заговори по най-радушен начин, сякаш бяхме стари бойни дружки.

— А! С вас сме се виждали някъде. Никога не забравям лица. Не се ли казвахте Алън, Алънби, Александър или нещо подобно?

— Устър — отвърнах, облекчен издъно. Бях очаквал болезнена сцена.

Той поцъка с език.

— Можех да се закълна, че започва с Ал. От проклетата малария ще да е. Пипнах я в Екваториална Африка и ми се отразява на паметта. Тъй, значи сте си сменили името. Да не ви преследват тайни врагове?

— Не, никакви тайни врагове.

— Обикновено това е причината човек да си смени името. Аз например трябваше да сменя моето, след като застрелях вожда на племето мгомби. При самозащита, разбира се, но върви обяснявай на опечалените му вдовици и роднини, които даваха мило и драго да ме докопат. Ако бяха успели, щяха да ме опекат жив на бавен огън, а това е нещо, което един мъж се старае да избегне. Но аз ги изиграх. Планк бе името на онзи, когото търсеха, и дори за миг не им мина през ума, че аз вече се казвам Джордж Бърнард Шоу. Не им сече много пипето по тая част. Е, Устър, как я караш, откакто се видяхме за последен път? Кукуряк, а?

— Благодаря, добре съм. Като изключим, че имам петна по гърдите.

— Петна? Лоша работа. Колко са?

Отвърнах, че не съм извършил точно преброяване, но са доста, при което той поклати сериозно глава.

— Или е бубонна чума, или шистосоматоза (Хронично тропическо заболяване, предизвиквано от заразена вода, при което се появяват обриви, сърбежи и т. н. — Б. пр.). На един от моите носачи му избиха такива петна по гърдите и още преди залез-слънще го погребахме. Налагаше се. Крехки същества са тия туземци, макар че не им личи, като ги гледаш. Хващат всичко, което се въди наоколо — бубонна чума, шистосоматоза, жълта треска, хрема… Е, Устър, радвам се, че се видяхме пак. Бих те поканил на обед, но трябва да бързам за влака. Заминавам за провинцията.

И той ме остави, както можете да се досетите, в известен трепет. Известно е, че Бъртрам Устър е неустрашим мъж, когото не можеш накара току-тъй да си глътне езика, но тези приказки за туземни носачи, погребани преди залез-слънце, възбудиха у мен немалка тревога. А и първият сблъсък с Е. Джимпсън Мъргатройд не допринесе за нейното уталожване. Типтън, който ми го беше описал като дърт темерут, не би могъл да се изрази по-точно. Той имаше тъжни умислени очи, провиснали мустаци и толкова силна прилика с жаба, която още от попова лъжичка не е спирала да съзерцава мрачната страна на живота, че душата ми слезе директно в петите.

При все това, както често се случва, когато опознах Е. Дж. Мъргатройд по-отблизо, той съвсем не се оказа чак такъв гробар, какъвто изглеждаше на пръв поглед. След като ме претегли, върза ми онова гумено нещо на бицепса, премери ми пулса и ме очука отвсякъде като прилежен кълвач, той най-сетне живна и думи на утеха заструиха от устата му като шампанско от бутилка.

— Не мисля, че имате особени причини за безпокойство — рече.

— Така ли? — отвърнах, възроден. — Значи не е чума или шистосоматоза?

— Разбира се, че не е. Кой идиот ви напълни главата с тия глупости?

— Майор Планк. Мъжът, който беше тук преди мен.

— Не бива да слушате какво ви говорят хората и най-вече Планк. Навремето бяхме съученици. Гламавия Планк, тъй му викахме. Не, петната не са нищо особено. Ще изчезнат сами след няколко дни.

— Златна ви уста — рекох аз, а той каза, че се радвал, задето вече съм по-спокоен.

— Но… — добави.

Това ме попари.

— Но какво?

Той изглеждаше като пророк от местен мащаб, готвещ се да порицае населението за неговите грехове. Впечатлението се създаваше предимно от мустаците, но и веждите допринасяха с каквото можеха — пропуснах да спомена, че бяха рунтави, — и аз долових, че сега вече няма да ми се размине.

— Господин Устър, вие сте нагледен пример за градски младеж.

— О, благодаря — отвърнах, тъй като на човек му е приятно да чуе комплимент.

— И като всички младежи от вашия тип не давате пет пари за своето здраве. Пиете прекалено много.

— Само при специални поводи. Снощи например помагах на едно приятелче да отбележи щастливия завършек на чистата си младежка любов и може леко да съм се наквасил, но това рядко се случва. Устър-Едното Мартини, тъй ми викат близките.

Той не обърна никакво внимание на моето прямо мъжко изказване и равнодушно продължи.

— Пушите прекалено много. Лягате си прекалено късно. Не се движите достатъчно. На вашата възраст би трябвало още да играете ръгби със бившите съученици.

— В моето училище не се играеше ръгби.

— Къде сте учили?

— В Итън.

— О! — каза той, сякаш нямаше особено високо мнение за Итън. — Е, в общи линии, това е. Вие правите всичко онова, което казах. Рушите здравето си по стотици начини. Пълният срив може да настъпи всеки момент.

— Всеки момент? — запитах дрезгаво.

— Да. Освен ако…

— Освен ако? — Ей тази приказка чаках да чуя от самото начало.

— Освен ако не зарежете този нездравословен лондонски живот. Идете в провинцията. Дишайте чист въздух. Лягайте си рано. И се движете колкото се може повече. В противен случай не отговарям за последствията.

Това ме разтърси из основи. Когато един доктор, пък бил той и мустакат, ти каже, че не отговаря за последствията, значи работата е дебела. При все това запазих самообладание, защото веднага бях прозрял начин да последвам безболезнено неговия съвет. Бъртрам Устър си е такъв. Ум като бръснач.

— Ще бъде ли приемливо — рекох, — ако отида да погостувам на леля си в Устършир?

Той претегли въпроса ми, почесвайки се по носа със стетоскопа — нещо, което правеше сегиз-тогиз още от началото на разговорката ни. Явно го теглеше към чесането подобно на Барбара Фричи. Поетът Наш много би си паднал по него.

— Не виждам пречки да погостувате на своята леля, стига условията да са подходящи. Къде по-точно в Устършир?

— Близо до Маркет Снодзбъри.

— Въздухът чист ли е?

— Хората пристигат със специални екскурзионни влакове да го дишат.

— И ще водите спокоен живот?

— Ще бъда фактически в безсъзнание.

— Никакво стоене до късно?

— Изключено. Ранна вечеря, малко отмарящо тъпеене над книга или кръстословица — и в леглото.

— В такъв случай заминавайте незабавно.

— Великолепно. Още сега отивам да й позвъня.

Споменатата леля е моята безценна и достойна за всяческа похвала леля Далия — не бива да се бърка с леля ми Агата, която яде натрошени бутилки и е силно заподозряна, че по пълнолуние се обръща на върколак. Леля Далия е най-благата душа, преследвала някога безобидна лисица начело на ловна дружинка. Ако някога е ставала на върколак, то той ще е от ония славни жизнерадостни върколаци, с които е истинско удоволствие да пообщува човек.

Бях твърде доволен, че Е. Дж. Мъргатройд ми даде зелена светлина, без да задълбава в планирания ми престой, тъй като един по-обстоен разпит би довел до разобличението, че леля Далия разполага с френски готвач, който няма равен под слънцето, а едва ли е нужно да обяснявам, че първото нещо, което докторът прави с огромна наслада, когато се изтървеш, че ще гостуваш в къща с френски готвач, е да те сложи на диета.

— Е, тогава да си хващам пътя — рекох, преливайки от радушие и сърдечност. — Хиляди благодарности за отзивчивото съдействие. Чудесно временце имаме днес. Приятен ден, приятен ден, приятен ден.

Сетне му пъхнах кесия със злато и хукнах да телефонирам на леля Далия. Ходенето до Брайтън за обяд, естествено, отпадаше. Сега главното бе да изкрънкам покана от тази си леля, което невинаги е лека задача. Известни са случаите, когато в някое от по-мрачните си настроения, повлияна, да кажем, от катаклизми сред прислугата, тя ме е питала дали си имам дом, и ако да, то защо, по дяволите, не си стоя в него.

Успях да я хвана след неизбежните затруднения, свързани с обаждането до забравено от Бога място като Маркет Снодзбъри, където телефонистите се набират изключително сред Устърширския клон на фамилията Джукс.

— Здравей, скъпа прародителко — започнах с подмилкващ се тон.

— Здравей, младо леке върху западната цивилизация — отзова се тя с оня звънтящ тембър, с който навремето бе завръщала хрътките, отклонили се да гонят зайци. — Какво ти е щукнало на ума, ако изобщо имаш такъв? Казвай бързо, че си стягам багажа.

Това последното хич не ми хареса.

— Багажа ли? Да не заминаваш някъде?

— Да в Съмърсет у едни мои познати, семейство Брискоу.

— О, проклятие!

— Защо?

— Надявах се да ти погостувам.

— Не те огрява, млади Бърти, защото не можеш. Освен ако не искаш да правиш компания на чичо си Том.

Изхъмках на това предложение. Много обичам чичо Том, но идеята да си общуваме само двамцата не ми се усмихна. Той събира старинни сребърни предмети и е склонен да те приковава с лъснал взор и да ти говори, докато се изприщиш, за канделабри, инкрустации и обкови — неща, към които моят интерес е, общо взето, подчертано слаб.

— Не — отвърнах. — Благодаря за любезната покана, но мисля, че ще си наема някъде вила.

Следващите й слова показаха, че същината на проблема й убягва.

— Защо е всичко това? — запита тя. — Какво толкова те е напънало да ходиш някъде? Да не се криеш от полицията?

— Лекарско предписание.

— Тия ги разправяй на старата ми шапка. От дете си здрав като пън и също толкова умен.

— До тази сутрин, когато по гърдите ми избиха петна.

— Петна?

— Розови.

— Обикновена проказа.

— Докторът не е на това мнение. Според него съм типичен градски младеж, който не си ляга достатъчно рано. Нареди ми да отпрашвам за провинцията да дишам чист въздух, тъй че ми трябва селска къща.

— С две липи отпред и месечко да наднича вечер между клоните им?

— Нещо подобно. Да имаш представа как се наемат такива имоти?

— Аз ще ти намеря. Джими Брискоу бъка от всякакви селски къщи, които дава под наем. А и Мейдън Егсфорд, където той живее, е на един хвърлей място от морския курорт Бридмът, знаменит със своя живителен въздух. Труповете в Бридмът скачат от катафалките и го удрят на пролетни танци.

— Звучи примамливо.

— Щом уредя къщата, ще ти се обадя. Мейдън Егсфорд ще ти хареса. Джими отглежда състезателни коне, а в Бридмът скоро се организира голямо надбягване, тъй че ще имаш не само чист въздух, но и развлечения. Един от конете на Джими ще участва и всеки, който разбира, е заложил на него, макар в определени среди да се шири мнението, че жребецът на някой си господин Кук също не бил за изхвърляне. А сега, за Бога, се махни от жицата, защото имам работа.

Дотук, рекох си аз, докато оставях слушалката, добре. Бих предпочел, разбира се, една визита в собствения дом на прародителката, където несравнимият Анатол, при чието име лигите сами потичат, щеше да ме тъпче със своите шедьоври, но един Устър понася несгодите твърдо. А и все пак фактът, че скъпата ми леля нямаше да е в една къща с мен, та да ме навестява час по час за поучителни и обогатяващи беседи, си имаше своите предимства.

Единственото, което ми оставаше сега, бе да съобщя вестта на Джийвс, при която перспектива леко се спаружих.

Проблемът бе там, че ние, кажи-речи, бяхме стегнали куфарите за Ню Йорк и аз знаех, че той очаква това пътуване с изплезен език. Не го знам какви ги върши в Ню Йорк, но явно много му допада, поради което предчувствах горчиво разочарование.

— Джийвс — рекох, когато се върнах в Устъровия Генерален щаб, — боя се, че имам лоша новина за теб.

— Нима, сър? Съжалявам да го чуя.

Лявата му вежда се бе повдигнала с близо четвърт сантиметър и аз разбрах, че е дълбоко развълнуван, тъй като рядко съм го виждал да я повдига с повече от една осма от сантиметъра. Естествено, той веднага си бе направил извода, че ще му съобщя как докторът ми е дал още три месеца живот, ако не и два.

— Диагнозата на господин Мъргатройд не беше ли обнадеждаваща, сър?

Побързах да разпръсна опасенията му.

— Строго погледнато, беше. Твърде обнадеждаваща дори. Той каза, че петната сами по себе си не чинели и една паница леща и можели да се пренебрегнат. За мен те са пролетен повей, от който не ми пука на черупката.

— Извънредно задоволително, сър.

— Извънредно, както казваш. Но почакай, преди да излезеш да танцуваш по улиците, защото това не е всичко. Друго имах предвид, споменавайки за лошата вест, а именно, че трябва да се оттегля в провинцията и да водя спокоен живот. Иначе докторът не отговаря за последствията. С две думи, боя се, че Ню Йорк кучета го яли.

Ударът трябва да е бил суров, но той го понесе с безгрижната невъзмутимост на индианец на кола за мъчения. Нито вик не се изтръгна от устните му, само едно „Наистина ли, сър?“, при което аз веднага се постарах да му изтъкна светлите страни.

— Това е разочарование за теб — рекох, — но може би в крайна сметка трябва да си само благодарен. В наши дни в Ню Йорк, кажи-речи, всеки бива ограбен насред улицата или застрелян от младежка банда, а да те грабят и пречукват, не е никак приятно. Всички тези неща никога не ще ни сполетят в Мейдън Егсфорд.

— Моля, сър?

— Намира се в Съмърсет. Леля Далия гостува там у някакви познати и ще ми уреди вила. Това е на един хвърлей камък от Бридмът. Бил ли си някога в Бридмът, Бийч?

— Често, сър, като момче, а и Мейдън Егсфорд ми е добре познат. Една моя леля живее там.

— А една моя леля пък отива там. Какво съвпадение, а?

Тонът ми беше свеж, защото всичко явно се уреждаше като по мед и вода. Той вероятно бе гледал на предстоящия провинциален рейд като на безпросветно заточение, та облекчението, че първото нещо, което му предстои да види там, ще е една обична леля, трябва да е било страхотно.

По този въпрос толкова. Съобщил своята лоша вест, аз се почувствах в правото си да отгърна други теми и реших, че ще му е интересно да чуе за моята среща с Планк.

— В чакалнята на лекаря си изкарах ангелите, Джийвс.

— Наистина ли, сър?

— Помниш ли майор Планк?

— Името ми се струва смътно познато, сър, но само смътно.

— Добре, ще ти подскажа. Онова старче, пътешественикът, дето ме обвини, че съм се опитал да го ощипя с пет лири, и тъкмо щеше да вика полиция, когато се появи ти и каза, че си инспектор Уидърспун от Скотланд Ярд, а аз съм знаменит мошеник, когото от сума време се мъчиш да спипаш, известен под името Джо Тиролеца, защото винаги съм носел тиролска шапка. И после ме отведе. (Случката е описана в романа „Горе главата, Джийвс“. — Б. пр.)

— А, да, сър, сега вече си спомних.

— Тази сутрин се сблъсках с него. Позна ме веднага в лице, но иначе помнеше само, че името ми започва с Ал.

— Твърде неприятно изживяване, сър.

— Да, здравата ми се разтрепериха мартинките. Истинско облекчение е, като си помисля, че никога повече няма да го видя.

— Лесно мога да разбера чувствата ви, сър.

След няколко дни леля Далия позвъни да каже, че ми е уредила вилата, и да попита кога точно се каня да пристигна.

И така започна онова, което, предполагам, моите биографи ще нарекат „Ужасът от Мейдън Егсфорд“, или може би „Удивителният Епизод С Котката, Която Непрестанно Никнеше Където Не Я Сееш“.