Лелите не са джентълмени

Глава 4

Два дни по-късно потеглих за Мейдън Егсфорд с добрата стара двуместна бричка. Джийвс вече беше отпратил преди мен с багажа и щеше да ме посрещне, несъмнено укрепнал и освежен от общуването със своята леля.

Шофирах във ведро настроение. Макар да трябваше да деля пътя с доста повече астигматични льольовци, отколкото бих желал, това не намаляваше моята еуфория, както съм чувал да я нарича Джийвс. Времето не можеше да бъде по-добро дори ако се напънеше — отвсякъде слънце и сини небеса, а за да бъде идилията пълна, прогнозата на Е. Дж. Мъргатройд за петната се оказа сто процента вярна. Те бяха изчезнали без следа и кожата по гърдите ми беше като обичайния гладък алабастър.

Достигнах крайната точка на пътуването си приблизително в часа за вечерните коктейли и пред мен за пръв път се възправи пасторалната обител, на която бе съдено да стане дом на Устър за неопределен период от време.

Е, очакванията ми бяха, че ще открия някои тънки, но ясно обособени разлики между Мейдън Ег-форд и Монте Карло, и само един поглед ме увери, че не съм се излъгал. Това бе едно от онези селца, които не ти предлагат други развлечения освен разходка надолу по главната улица, за да се насладиш на коритото за водопой, а после разходка нагоре по главната улица, за да се насладиш на коритото за водопой от другата му страна, която според някои познавачи, наслаждавали се цял живот на гледката, била по-естетична. Е. Джимпсън Мъргатройд би гласувал за него с две ръце. „Охо — сякаш го чувах да казва, — те това му трябва на типичния градски младеж.“ Въздухът, доколкото можех да преценя от първите няколко дръпвания, беше истински балсам, тъй че предвиждах един ободряващ и здравословен престой.

Единственият недостатък на селото бе, че в него недвусмислено витаеха призраци, тъй като още на слизане от колата определено съзрях привидението на майор Планк. То излезе от местната странноприемница „Гъската и скакалецът“ и пред оцъкления ми поглед сви зад ъгъла и изчезна, оставяйки ме, както се досещате, в немалък трепет. Вече споменах, че не съм превзет мъж, но все пак никой не обича наоколо му да припкат призраци, та за миг свежото ми настроение леко се повкисна.

Побързах да се стегна. Просто си се припознал, рекох си. Като разсъдеше човек, дори Планк да бе ритнал камбаната от последната ни среща насам, навлизайки в попрището на безплътните духове, тъкмо Мейдън Егсфорд ли щеше да избере да населява, след като цяла Екваториална Африка е на негово разположение? Много по-голямо удоволствие би му доставило да изкарва акъла на хора, които има всички основания да мрази — например вдовиците и опечалените роднини на покойния вожд на племето мгомби.

Окуражен от тези размисли, прекрачих прага на вилата.

От пръв поглед ставаше ясно, че я бива. Трябва да бе строена за някой художник или друг баровец, защото имаше всички съвременни удобства, включително ток и телефон, и всъщност биеше повече на луксозна резиденция, отколкото на селска къщурка.

Джийвс вече се намираше на линия и ми поднесе освежителя, от който силно се нуждаех — в знак на уважение към Е. Джимпсън Мъргатройд диетична джинджифилова бира. Докато отпивах от чашата, реших да му се доверя, тъй като въпреки цялата убедителност на доводите си още не бях убеден, че онова, което съм видял, не е било призрак. Вярно, то изглеждаше досущ като материално тяло, но това е нещо, което един добър фантом постига с лекота.

— Изключително преживяване, Джийвс — рекох. — Мога да се закълна, че току-що видях майор Планк да излиза от една кръчма.

— Това не бива да ви учудва, сър. Никак не е изключено майор Планк да се разхожда из селото. Той е гост на господин Кук от Егсфорд Корт.

Ако някой ме беше духнал, щях да падна.

— Искаш да кажеш, че той е тук?

— Да, сър.

Останах сразен. Когато майорът ми каза, че отива в провинцията, аз, естествено, заключих, че има предвид собствения си дом в Глостършир. Разбира се, нямаше никаква причина човек, живеещ в Глостършир, да не се озове в Съмърсет. Леля ми Далия например живееше в Устършир, а сега гостуваше в Съмърсет. Трябва да гледаме на тези неща многопланово.

И все пак бях смутен.

— Не съм убеден, че това ми харесва, Джийвс.

— Моля, сър?

— Той, току-виж, си е спомнил за онази първа среща.

— Вероятно не ще е трудно да го избягвате, сър.

— Имаш право. И все пак думите ти ме шокират. Планк е последният човек, когото бих си пожелал за съсед. И тъй като нервната ми система понесе немалко сътресение, мисля, че можем да сменим тая лимонада с едно сухо мартини.

— Много добре, сър.

— Мъргатройд няма да узнае.

— Именно, сър.

И тъй, след като издишах няколко кубика чист въздух и се разходих два пъти край коритото за водопой, аз си легнах с кокошките, както ми бе препоръчал Е. Джимпсън Мъргатройд.

Ефектът от това придържане към лекарските съвети беше невероятен. Кой каквото ще да казва за неговите мустаци и за навика му да гледа тъй, сякаш идва от погребението на най-добрия си приятел, но Е. Джимпсън си отбираше от занаята. След около десет часа освежителен сън аз скокнах изпод завивките, рипнах до банята, облякох се с песен на уста и затупурках към масата за закуска като разцъфнал пубертет. Вече бях омел бекона и яйцата, схрускал препечените филийки до последната троха с целия ентусиазъм на бенгалски тигър, нагъващ сутрешната си порция индийски кули, (Носач, черноработник в азиатските страни. — Б. пр.) и тъкмо запушвах блага цигара, когато телефонът иззвъня и гласът на леля Далия ми спука тъпанчето.

— Здравей, лельо — рекох аз и на човек просто му беше драго да ме слуша, тъй ведра и пълна с джинджифилови мехурчета бе дикцията ми. — Най-сърдечно добрутро от мен, древна прародителко.

— Пристигна значи?

— В плът и кръв.

— И както чувам си още жив. Петната не са се оказали фатални.

— Те изчезнаха напълно — уверих я аз. — Като ланшния сняг.

— Това е добре. Нямаше да ми е приятно да представям един обринат племенник на семейство Брискоу, а те те канят днес на обяд.

— Адски мило от тяхна страна.

— Имаш ли чиста яка?

— Няколко броя с безукорна риза, прикрепена към всяка.

— И да не си ми се мярнал с онази твоя вратовръзка от „Търтеите“.

— Няма — обещах на драго сърце. Ако вратовръзката на клуб „Търтеите“ има някакъв недостатък, той е в известната й цветова нескромност, поради която тя не бива да се вади внезапно пред нервни хора и инвалиди, а аз нямаше откъде да знам дали госпожа Брискоу спада към тях.

— По кое време е гуляят?

— В един и половина.

— В този час ще бъда там с китка зад ухото.

Поканата издаваше един дух на добросъседство, който аз всячески приветствах, което и споделих с Джийвс.

— Тия Брискоу, изглежда, са симпатяги.

— Уверен съм, че задоволяват всички изисквания, сър.

— Само дето леля Далия не ми каза къде живеят.

— В Егсфорд Хол, сър.

— Как се стига дотам?

— Върви се по главната улица до шосето, където се свива наляво. Няма начин да сбъркате къщата. Тя е голяма и е разположена сред обширен участък земя. Пътят е около миля и половина, в случай че възнамерявате да отидете пеш.

— Да, тъй възнамерявам. Искам да зарадвам доктор Мъргатройд. Ти, предполагам, в мое отсъствие ще прескочиш да побъбриш с леля си. Впрочем видя ли се вече с нея?

— Не, сър. От дамата, обслужваща бара в „Гъската и скакалецът“, където се отбих вечерта на пристигането си, научих, че тя е заминала за Ливърпул за годишния си отпуск.

Ливърпул значи! Човек понякога остава с впечатлението, че лелите живеят на тоя свят за едното удоволствие.

Тръгнах рано. Искаше ми се, след като тези Брискоу тъй се стремяха към моето общество, да им предоставя от него колкото се може повече.

Щом стигнах до шосето, където Джийвс ме бе инструктирал да свия вляво, ми мина през ума, че няма да е зле да попитам още веднъж. Той звучеше доста уверено, но известно е, че проверката е висша форма на доверие. И, ей Богу, оказа се, че е сгафил. Спрях един преминаващ столетник — всички в Мейдън Егсфорд изглеждат на по сто и петдесет години, несъмнено вследствие на чистия въздух, — питах го накъде трябва да свия за Егсфорд Корт и той ми отвърна: вдясно. Това само иде да покаже, че дори Джийвс може да греши.

В едно обаче излезе прав. Голяма къща, бяха думите му, разположена сред обширен участък земя. И сто че след около миля и половина ходене аз стигнах до място, напълно отговарящо на това описание. От разтворените порти започваше дълга алея и тъкмо бях тръгнал по нея, когато ми хрумна, че ще спестя преме, ако мина напряко през ливадите, защото къщата, която прозираше между дърветата, отстоеше силно на север-североизток. Тия алеи нарочно ги правят извити, за да вземат акъла на посетителите. Мили боже, казва си посетителят, тази алея се точи вече цяла миля, колко ли трябва да е богат собственикът.

Не помня вече дали пеех, или не — по вероятно е да съм си свирукал, — но, тъй или иначе, напредвах чевръсто и тъкмо бях стигнал до сграда с архитектурните особености на конюшня, когато от нищото изскочи котка.

Това бе твърде необичайна наглед котка, бидейки черна в основната си гама, но с петънца от бяло по хълбоците, а също и на върха на носа. Аз измърках и потрих пръсти, както обикновено правя в подобри случаи, и тя пристъпи напред с вирната опашка и потърка ребра в крака ми по начин, който сочеше ясно, че съзира в Бъртрам Устър една родствена душа и пръв приятел.

И интуицията й не я бе подвела. Едно от първите стихчета, които съм научил през живота си — не знам кой го е писал, вероятно Шекспир, — гласи:

И тази линия винаги съм се стремял да следвам. Попитайте всяка котка, с която някога съм имал вземане-даване, що за човек съм и тя ще ви отвърне, че гледа на мен почти като на роден баща, комуто може да гласува пълно доверие. Ония, които ме познават по-интимно, като Огъстъс, котарака на леля Далия например, вероятно биха споменали и рядката ми вещина в чесането зад ухото.

Почесах зад ухото и тази, а тя прие жеста ми с нескрита признателност, мъркайки като тътен на далечна буря. Отношенията ни на добросърдечност и взаимно доверие тъкмо бяха установени и аз се канех да пристъпя към фаза Две, а именно вземане на ръце и гъделичкане по коремчето, когато небосводът се разцепи от едно гръмовно „хей!“

Съществуват много начини да се каже „хей“. В Америка това е учтива форма на обръщение, често използвана като заместител на „Добро утро“. Срещат се двама познати и единият вика: „Хей, Бил.“ Другият отговаря: „Хей, Джордж.“ После Бил казва: „Голяма жега, а?“ — на което Джордж отвръща, че няма нищо против жегата, ама високата влажност му бърка в здравето, и всеки продължава по пътя си.

Но това „хей“ не ми прозвуча поздравително. Не вярвам необузданите диваци, с които общува майор Планк, да врещят именно „хей“, когато влизат в лют бой, но ако го правеха, то сигурно щеше да звучи по същия начин като грубия рев, който едва не пръсна тъпанчетата ми. Обърнах се и съзрях един червендалест трътльо, размахващ камшик за езда, чийто вид никак не ми допадна. Не си падам по камшиците за езда още откакто в крехка възраст един мой чичо ме гони близо миля през пресечена местност с такъв в ръка, след като ме спипа да му пуша от пурите.

Но сега не бях твърде обезпокоен. Това, съобразих аз, явно беше полковник Брискоу, който ме бе поканил на обяд, и макар засега изразът му да сочеше, че с радост би ме изкормил с тъп нож, споменаването на моето име несъмнено щеше да доведе до мигновено уталожване на недоразумението. Все пак човек не кани гости само за да ги причака отвън и да ги нашиба здравата с камшик.

Прочее, аз побързах да се представя, макар и силно озадачен от габаритите на своя домакин, защото винаги бях смятал, че полковниците ги правят по-едрички. Но очевидно се въдеха във всякакви размери подобно на картофите или, да речем, момичетата. Ванеса Кук например определено клонеше към крупния калибър, докато други момичета, които сегиз-тогиз са ми отказвали ръката си, са били незабележими с невъоръжено око.

— Бъртрам Устър — рекох и нагледно се потупах по гърдите.

Бях очаквал магическо разсейване на низките страсти, може би радостен възглас и едно „Как сте, драги, как сте?“, съпроводено с радушна усмивка на гостоприемство, но нищо подобно. Той продължи да ми се звери, а лицето му вече определено клонеше към апоплектично мораво.

— Какво правите с тази котка? — запита дрезгаво.

Запазих достолепно спокойствие. Не ми харесваше неговият тон, но, от друга страна, човек колко често харесва тона на ближните си?

— Убивам си времето — отвърнах с вежливост, която ми правеше чест.

— Вие се канехте да я свиете.

— Как така ще я свивам? — учудих се аз. — На кравай ли имате предвид?

— Крадяхте я.

Изправих се в пълния си ръст и не бих се заклел, че очите ми не са замятали гръм и мълнии. Бил съм обвиняван в много неща през живота си, най-вече от леля Агата, но никога в кражба на котки, та хулата прониза дълбоко честта Устърова. Жарки слова пареха на върха на езика ми, но аз ги възпрях с едно вдигане на ръката. Все пак, човекът беше мой домакин.

Полагайки мъжествено усилие да се успокоя, рекох:

— Грешите дълбоко, полковник. Не бих си и помислил да сторя такова нещо.

— Бихте, бихте, и още как. И не ми викайте полковник.

Като начало не беше окуражаващо, но аз опитах пак.

— Хубав ден.

— По дяволите денят.

— Жътвата сигурно ще е добра.

— Майната й на жътвата.

— Как е леля ми?

— Откъде да знам как е проклетата ви леля?

Това ме озадачи. Когато при теб е отседнала някоя леля, редно е да разполагаш по всяко време с бюлетин, макар и кратък, за здравословното й състояние. Започвах да се питам дали запъртъкът, с когото беседвах, не е нещо бръмнат в шишарката. Разговорът ни дотук би накарал всеки мозъчен специалист да си хвърля шапката от възторг.

Но един Устър не свива току-тъй знамената. Реших да опитам изцяло нов подход.

— Беше страшно мило от ваша страна да ме поканите на обяд — рекох.

Не твърдя, че той действително се запени около устата. Стана явно обаче, че думите ми не са го ощастливили.

— Да съм ви канил на обяд? Да съм ви канил на обяд? Аз хубаво ще ви наобядвам ей сега, та да ме запомните…

Мисля, че тъкмо се канеше да предприеме някакви нелицеприятни действия, когато иззад кулисите долетя енергичен тенор, пеещ, както ми се стори, ария из екваториалноафриканска оперета. В следващия миг сцената се обогати с майор Планк и пердето падна от очите ми. Наличието на Планк можеше да означава само, че мястото, където съм се натресъл, изобщо не е резиденцията на Брискоу. Губейки своята вяра в Джийвс и свивайки надясно там, където той ми бе заръчал да свия наляво, аз бях стигнал до погрешна къща. За миг в ума ми прехвръкна нечестива мисъл по адрес на столетника, но един Устър винаги съди безпристрастно, пък и си спомних, че го бях питал за пътя до Егсфорд Корт, където явно се намирах, а когато казваш Корт, когато имаш предвид Хол, объркването е неизбежно.

— Боже мой — възкликнах, сгъбен от притеснение, — вие не сте ли полковник Брискоу?

Той не ме удостои с отговор, а наместо него думата взе Планк.

— Я, здравейте, Устър! Кой би си помислил, че ще ви срещна тук. Нямах представа, че познавате Кук.

— Чакай, ама ти познаваш ли го? — рече моравият недораслек, явно потресен при мисълта, че мога да имам почтени познати.

— Разбира се, че го познавам. Срещали сме се в моето имение в Глостършир, макар че да ме убиеш не помня при какви обстоятелства. Някой ден ще се сетя, но за момента знам само, че си е сменил името. Преди беше нещо с Ал, а сега е Устър. Сигурно истинското му име е толкова отвратително на горкичкия, че не е можел вече да го понася. Познавах един човек в Дружеството на пътешествениците, който си смени името от Бъгинс на Уестмакоут-Тревелиан. Намерих го за много разумно от негова страна, но бедният така и не можа да му се порадва, защото тъкмо го запомни и свикна да си подписва чековете „Гилбърт Уестмакоут-Тревелиан“, и един лъв взе, че го изяде. Такива ми ти работи. Е, как мина при доктора, Устър? Бубонна чума ли се оказа?

Отвърнах, че не е било бубонна чума, а той рече, че се радва да го чуе, защото бубонната чума не била работа за всеки, можел съм да питам когото искам.

— Някъде наблизо ли сте отседнали?

— Не, в една вила в селото.

— Жалко. Можехте да идвате тук да правите компания на Ванеса. Но ще останете поне за обяд, нали? — додаде Планк, който явно смяташе, че гостът има пълното право да кани в къщата на своя домакин къде когото срещне.

— Не, съжалявам — отвърнах. — Вече съм канен у семейство Брискоу в Егсфорд Хол.

Това накара Кук, който от известно време мълчеше, вероятно поради проблеми с гласните струни, звучно да изгрухти.

— Знаех си! Прав бях! От самото начало разбрах, че сте наемник на Брискоу.

— Какви ги говориш, Кук? — запита Планк, който не беше в крак със събитията.

— Няма значение какви ги говоря. Аз си знам какви ги говоря. Този мъж тук е подкупен от Брискоу и е дошъл да ми открадне котката.

— Защо ще ти краде котката?

— Много добре знаеш защо. Разбираш не по-зле от мен, че Брискоу не се спира пред нищо. Погледни тоя тип. Виж му лицето. Вината е просто изписана върху него. И освен това го спипах с котката в ръце. Дръж го да не избяга, Планк, а аз отивам да се обадя в полицията.

И още недовършил, отпраши към къщата.

Признавам, че долових известно безпокойство, като го чух да казва на Планк да ме държи, защото бях изпитал на собствен гръб методите на Планк за държане на хора. Някъде съм споменавал, ако не греша, че при предишната ни среща той смяташе да ме обуздава с помощта на зулуския си боздуган, докато сега бе стиснал в ръка дебел бастун, който, макар да не беше зулуски, можеше да върши същата работа.

За щастие той се оказа дружески разположен.

— Не бива да обръщате внимание на Кук, Устър. Той е разстроен. Напоследък му се струпаха куп домашни проблеми. Всъщност затова и ме помоли да дойда, за да се посъветва с мен. Изпратил дъщеря си Ванеса в Лондон да учи изкуство в Слейд, (Художествено училище към Лондонския университет, основано през 1871 г. — Б. пр.) а тя да вземе да се забърка с лоша компания, да попадне в лапите на полицията и прочее, поради което Кук реши да се прави на тежък баща, прибра я вкъщи и й заяви, че ще я държи тук, докато не й уври умът. Тя много се тръшка, горкичката, но аз й казвам да се радва, че не живее в Екваториална Африка, защото там, ако дъщерята сгази лука, бащата направо й клъцва главата и я заравя на бунището. Е, щеше ми се да си поприказваме още, Устър, но се боя, че трябва вече да тръгвате. Не твърдя, че Кук непременно ще се върне с чифте, но на ваше място не бих разчитал на това.

Съветът му ми се стори мъдър и аз го последвах.