Леопардът

Осемдесет и трета глава Краят на света

Присъни ѝ се, че стои пред затворена врата и чува самотен вледеняващ писък на птица от гората. Странно. А слънцето грее ли, грее. Тя отваря вратата…

Кая се сепна. Беше заспала върху рамото на Хари. Избърса слюнката от ъглите на устата си. Командирът на полета съобщи, че след броени минути ще кацнат на летището в Гома. Тя погледна през прозореца. Сива ивица от изток предвещаваше началото на нов ден. Излетяха от Осло преди цели дванайсет часа. След още шест се очакваше да кацне самолетът от Цюрих с мнимата Юлияна Верни на борда.

— Питам се защо Хаген се съгласи толкова лесно да проследим Лене — промърмори Хари.

— Навярно си му представил убедителни аргументи — прозина се Кая.

— Мм. Но ми се стори доста спокоен. Според мен държи коз, който му гарантира, че няма да му посегнат служебно.

— Може да е научил нещо компрометиращо за човек от Министерството.

— Или за Белман. Дали не знае за връзката ви?

— Съмнявам се — Кая се вторачи в мрака. — Тук няма никакво осветление.

— Явно токът е спрял. Но летището сигурно разполага със самостоятелно електрозахранване.

— Каква е тази светлина в далечината? — Кая посочи червеникавите отблясъци на север от града.

— Нирагонго. Лавата осветява небето.

— Наистина ли? — Кая долепи нос до илюминатора.

Хари пресуши чашата с вода.

— Хайде да преповторим плана.

Кая кимна и изправи седалката на креслото си.

— Ти ще останеш в залата за пристигащи и ще следиш за евентуални промени в графика. През това време аз отивам на покупки. От летището до центъра се стига за петнайсет минути, така че ще се върна преди самолетът на Лене да е кацнал. Ти ще наблюдаваш дали някой ще я посрещне и ще тръгнеш след нея. Лене ще ме познае, ако ме види, затова ще ви чакам отвън в такси. Ако се случи нещо непредвидено, веднага ми звъниш, нали?

— Да. Сигурен ли си, че тя ще пренощува в Гома?

— В нищо не съм сигурен. В града функционират само два хотела, а според Катрине на името Верни или Галтунг не са правени резервации. От друга страна, бунтовниците контролират пътищата на запад и север, а до най-близкия град на юг се пътува осем часа.

— Наистина ли смяташ, че единствената причина Тони да повика Лене при себе си са парите ѝ?

— По думите на Йенс Рат проектът му здраво е закъсал. Ти сещаш ли се за друга причина?

Кая сви рамене.

— Ами ако, макар и убиец, Тони я обича и иска да бъде с нея? Толкова абсурдно ли ти звучи?

Кимането на Хари можеше да означава и "да, права си", и "да, звучи абсурдно".

Колелата се спуснаха с бръмчене и последва щракване като от камера, снимаща на забавен каданс. Кая се за-[гледа през прозореца.

— Това с "покупките" никак не ми допада, Хари. Не искам да се забъркваме е оръжия.

— Лайке е опасен противник.

— Не ми харесва, дето пристигаме тук инкогнито. Не можем да внесем собствени оръжия в Конго — ясно, но защо поне не потърсихме съдействие от местната полиция за ареста на Лайке?

— Казах ти: нямаме споразумение за експулсиране на престъпници. Богаташ като Лайке най-вероятно е подкупил местните полицаи да го предупреждават за надвиснала опасност.

— Поредната конспиративна теория.

— Да. И елементарна математика. Полицейската заплата в Конго не стига за издръжката на семейство. Не се притеснявай: Ван Борст има съвсем малка железария и умее да мълчи.

Колелата изсвириха при удара с пистата.

Кая отново се вторачи през прозореца.

— Защо има толкова много войници?

— Мироопазващите сили на ООН са повикали подкрепление заради опасно настъпление на бунтовниците.

— Кои бунтовници?

— От племето хуту, тутси или май-май. Знам ли?

— Хари…

— Да?

— Да приключваме бързо и да се прибираме.

Той кимна.

Развидели се. Хари тръгна покрай редицата от таксита пред летището. Размени по няколко думи с десетина шофьори и най-после намери един, който говори добре английски. Не добре — безупречно. Мъжът беше дребен, с бдителен поглед, прошарена коса и дебели вени над слепоочията от двете страни на високото лъщящо чело Школският му, прекалено литературен английски явно бе усъвършенстван в автентична езикова среда, най-вероятно в Оксфорд, макар да се долавяше известен конгоански акцент. Хари му обясни, че иска да го наеме за цял ден, двамата се споразумяха за цената, стиснаха си ръцете и Хари му предплати една трета от сумата в долари. Конгоанецът се представи като доктор Дуигам.

— Доктор по английска литература — поясни шофьорът и преброи парите без грам смущение. — Ала понеже ще прекараме заедно целия ден, предлагам да ме наричаш Саул.

Хари отвори задната врата на очукания хюндай, качи се и поръча на Саул да кара към пътя в подножието на изгорялата църква.

— Май не си тук за пръв път, а? — попита таксиджията и пое по ивицата равен асфалт, която постепенно се превръщаше в минно поле, осеяно с кратери и пукнатини.

— За втори.

— Трябва да внимаваш — усмихна се Саул. — Хемингуей е написал, че веднъж отвориш ли душата си за Африка, те тегли все натам.

— Наистина ли Хемингуей е написал такова нещо? — леко се усъмни Хари.

— Да, но той непрекъснато е съчинявал подобни романтични бълвочи. Застрелвал е лъвове пиян, а после е изливал урината си, пълна с уиски, върху труповете им. Истината е, че никой не се връща в Конго, освен в краен случай.

— Аз нямах друг избор — усмихна се на свой ред Хари. — да ти кажа, опитах се да се свържа с шофьора, дето ме кара миналия път. Името му е Джо и работи в службата и помощ за бежанците. Но никой не ми вдигна.

— Джо замина.

— Как така замина?

— Натовари семейството си на таксито — нищо, че не е негово — и поеха към Уганда. Гома се намира под обсада. Бунтовниците ще избият всичко живо. След няколко дни и аз се махам. Колата на Джо е хубава, ще успее да избяга.

Хари позна шпила на църквата, извисяващ се над останките, пощадени от хищния език на Нирагонго. Таксито се клатушкаше и заобикаляше дупките. Хари се държеше здраво. На няколко пъти шасито изпращя и изпука застрашително.

— Изчакай ме тук — заръча Хари. — Имам малко път пеша. Няма да се бавя.

Слезе и в ноздрите му нахлу прашен въздух с миризма на подправки и развалена риба. Тръгна. Видимо пиян мъж се опита да го бутне с рамо, но не успя, олюля се и залитна настрани. Извика нещо подире му. Хари вървеше с умерена крачка. Стигна до единствената зидана постройка в храсталаците между магазините, качи се до вратата, потропа силно и зачака. Отвътре се чуха забързани стъпки — твърде енергични, за да принадлежат на Ван Борст. Вратата се открехна и се подаде половината от тъмнокожо лице.

— Van Boorst home?[83] — попита Хари.

— No.[84] — В горната ѝ челюст проблесна златен зъб.

— I want to buy some handguns, miss van Boorst,[85] Ще ми помогнете ли?

— Sorry. Goodbye.[86] — поклати глава тя.

Хари побърза да пъхне крак в отвора.

— Ще ви платя добре.

— No guns. Van Boorst not here.[87]

— А кога ще се върне, госпожице Ван Борст?

— Не знам. Бързам.

— Търся един норвежец. Казва се Тони, висок, красив, да сте го виждали наоколо?

Жената поклати глава.

— Ще се прибере ли довечера? Важно е, госпожице.

Тя го погледна. Измери го мнително от глава до пети.

Сочните ѝ устни се разтеглиха и оголиха зъбите.

— You a rich man?[88]

Хари мълчеше. Тя премига сънливо, а черните ѝ очи проблеснаха матово. После се усмихна малко снизходи телно:

— Thirty minutes. Come back then.[89]

Хари се върна в колата, седна отпред, поръча на Саул да кара към банката и позвъни на Кая.

— Продължавам да стоя в залата за пристигащи. Нищо ново. Самолетът от Цюрих ще кацне по разписание — съобщи тя.

— Преди да се върна при Ван Борст, ще мина да направя регистрация в хотела и ще купя каквото е нужно.

Хотелът се намираше на изток от центъра по пътя за границата към Руанда, до брега на езеро. Пред рецепцията имаше паркинг от засъхнала лава, обрамчен с дървета.

— Посадиха ги след последното изригване — поясни Саул, прочел мислите на Хари, че в Гома почти няма дървета.

Двойната им стая се намираше на втория етаж и имаше балкон, надвиснал над водата. Хари изпуши една цигаpa, докато наблюдаваше как сутрешното слънце блести в повърхността на езерото и се отразява в близка нефтена сонда. Погледна си часовника и се върна на паркинга.

Саул се държеше напълно в унисон с влачещото се автомобилно движение: шофираше бавно, говореше бавно, движеше бавно ръцете си. Паркира пред църквата на известно разстояние от къщата на Ван Борст. Изключи двигателя, обърна се към Хари и го помоли най-учтиво, но категорично за втората третина от сумата.

— Не ми ли вярваш? — попита Хари с вдигната вежда.

— Вярвам на искреното ти желание да ми платиш, но в Гома парите ти са на по-сигурно място у мен, отколкото у теб, мистър Хари. Уви, това е самата истина.

Хари кимна одобрително, отброи дължимия остатък от сумата и попита Саул дали му се намира нещо тежко и компактно в колата, сравнимо по размери с пистолет — например фенер. Саул кимна и отвори жабката. Хари извади фенера, прибра го във вътрешния си джоб и погледна часовника. Бяха изминали двайсет и пет минути.

Бързо пресече улицата, като гледаше само напред, но с периферното си зрение улавяше мъже, които се обръщат след него и преценяват с поглед височината и теглото му; бързината на крачките му. Явно виждайки как якето му виси на една страна, а материята под вътрешния джоб се издува, потенциалните нападатели бързо се отказваха да го закачат.

Хари се качи до вратата и позвъни.

Отвътре се чуха същите пъргави стъпки.

Вратата се отвори. Тя го стрелна с поглед и веднага огледа улицата зад него.

— Бързо, влизай — подкани го тя, хвана го за ръката и го дръпна вътре.

Хари прекрачи прага и застана в мрачното помещение. Всички прозорци бяха затулени с пердета, освен прозорецът над леглото, където при първото си идване Хари завари тук мис Ван Борст полугола.

— Още не се е прибрал — обясни тя на непретенциозния си, но съвсем сносен английски. — Но го очаквам всеки момент.

Хари кимна и погледна леглото. Опита се да си я представи там, легнала, метнала небрежно одеяло над бедрата си, върху които пада загадъчна светлина. Но не успя да извика спомена. Защото вниманието му улови нещо смущаващо, нещо, което липсваше или не беше където трябва.

— Сам ли дойде? — попита жената, заобиколи го и седна на леглото пред него.

Опря дясната си ръка на матрака и едната презрамка на роклята ѝ се смъкна.

Погледът на Хари шареше из помещението, за да разбере откъде дойде това усещане за промяна. И откри причината: колонизаторът и експлоататор крал Леополд.

— Да — машинално отговори той. — Сам.

Портретът на белгийския монарх — миналия път закачен на стената зад леглото — бе изчезнал. В главата на Хари тутакси изникна нова мисъл: и Ван Борст е изчезнал. И него — като крал Леополд — го няма.

Хари пристъпи към жената. Тя се обърна към него и навлажни сочните си червено-черни устни. Оттук Хари видя какво стои на мястото на белгийския крал. На гвоздея, на който висеше преди портретът, в момента бе нанизана банкнота с отпечатано върху нея чувствено лице с грижливо оформен мустак. Едвард Мунк.

Хари се досещаше какво ще се случи и понечи да се обърне, ала нещо му подсказа, че е закъснял, защото вече се е озовал точно на мястото, предвидено за него от режисъора на тази постановка.

Някой се раздвижи зад гърба му. Дори не усети прецизното убождане във врата, само дъха, който лъхна слепоочието му. Тилът му се вцепени, а вцепенението плъзна по гърба към корените на косата му. Краката му се подкосиха. Веществото стигна до мозъка му и последната ясна мисъл в угасващото му съзнание беше удивлението от светкавичното действие на кетаномина.

Осемдесет и четвърта глава Отново заедно

Кая прехапа долната си устна. Нещо не беше наред.

Набра номера на Хари за втори път. Пак се включи гласовата му поща. От близо три часа тя седеше в залата за пристигащи — впоследствие се оказа и зала за заминаващи — и пластмасовият стол убиваше по всяка част на тялото ѝ, докоснала се до него.

Кая чу бръмченето на самолетен двигател. След малко на единствения монитор в помещението — очукан сандък, увиснал на две ръждясали жици от тавана, се изписа съобщение, че полет KJ337 от Цюрих е кацнал благополучно.

През две минути Кая обхождаше с поглед цялата зала и досега не бе видяла Тони Лайке.

Обади се още веднъж на Хари, но този път прекрати връзката почти веднага, защото си даде сметка колко безсмислено е да повтаря машинално същата процедура, без да се надява на успех.

Вратите пред залата с ленти за багаж се плъзнаха настрани и първите пътници от полета — регистрирали само ръчен багаж — започнаха да излизат. Кая стана и се приближи до вратите. Огледа пластмасовите табели и бележките в ръцете на таксиметровите шофьори, очакващи клиентите си. Никъде не прочете нито Юлияна Верни, нито Лене Галтунг.

Върна се на наблюдателния си пункт — пластмасовия стол. Седна върху дланите си, плувнали в пот. Какво да прави? Сложи си големите слънчеви очила, дотогава вдигнати на главата ѝ, и прикова поглед в плъзгащите се врати. Секундите минаваха. Нищо не се случваше.

Големи виолетови очила скриваха почти цялото лице на Лене Галтунг. Пред нея вървеше едър тъмнокож мъж. С боядисана в червено и накъдрена коса, облечена в дънково яке, камуфлажен панталон и със солидни планински обувки, Лене дърпаше чанта на колелца, съобразена с летищните изисквания за размерите на ръчния багаж, и малък лъскав метален куфар.

Случващото се хем не беше нищо особено, хем изглеждаше невероятно. Миналото се сля с настоящето и Кая осъзна, че ѝ се удава златна възможност, каквато бе чакала отдавна. Възможност да действа.

Без да зяпа Лене Галтунг, тя се постара новопристигналата да остане в лявата част на полезрението ѝ. Изчака Галтунг да мине покрай нея, изправи се спокойно, взе сака си и тръгна след нея. Излязоха навън — под лъчите на ослепителното слънце. Все още никой посрещач не бе спрял или заговорил Лене. Гледайки бързите ѝ решителни крачки, Кая отсъди, че годеницата на Тони е получила подробни инструкции как да се държи и какво да прави. Лене подмина такситата, пресече улицата и се качи на задната седалка на тъмносин "Рейндж роувър". Вратата ѝ отвори чернокож мъж в костюм. След като затръшна вратата, той заобиколи колата и седна отпред. Кая веднага се шмугна в първото такси от колоната, наведе се напред между седалките и след бърз размисъл осъзна, че няма как да се изрази по друг начин:

— Follow that car.[90]

В огледалото за обратно виждане погледът ѝ срещна въпросително вдигнатите вежди на шофьора. Тя посочи роувъра пред тях, шофьорът кимна, но остави двигателя за работи на празен ход.

— Double pay[91] — додаде Кая.

Таксиджията кимна и отпусна съединителя.

Кая отново набра Хари. Никакъв отговор.

Таксито пое на запад по главната улица, провирайки се между камиони, колички за багаж и автомобили със завързани на покрива куфари. От двете страни на улицата се точеха хора. Носеха върху главите си големи вързопи с дрехи и други вещи. На места движението спираше. Шофьорът, явно схванал естеството на задачата си, се стараеше между таксито и роувъра да има поне един автомобил.

— Накъде са тръгнали всички? — попита Кая.

Шофьорът поклати усмихнато глава в знак, че не я разбира. Кая повтори въпроса на френски. Пак не получи отговор. Накрая просто посочи въпросително към минувачите, които минаваха съвсем близо до таксито.

— Re-ju-gee — обясни шофьорът. — Go away. Bad people coming.[92]

Кая кимна. Изпрати поредния есемес на Хари, като се мъчеше да се не поддава на връхлитащата я паника.

В центъра на Гома главната улица се разклоняваше на две. Роувърът заяви наляво. Малко по-нататък отново направи ляв завой и пое към езерото. Озоваха се в съвсем различен квартал — високи огради, големи къщи, оградени от поддържани градини с дървета, които правеха сянка и спираха любопитните погледи.

— Old. The Bel-gium. Co-lo-nist.[93]

В района нямаше движение и Кая даде знак на шофьора да спазва по-голяма дистанция от роувъра, макар да се съмняваше, че Лене Галтунг умее да разпознава кога я следят. Роувърът спря на сто метра пред тях. Кая накара шофьора и той да спре. Мъж в сива униформа отвори желязна порта, пропусна роувъра и пак я затвори.

Лене Галтунг усещаше бесните удари на сърцето си. Откакто чу гласа му по телефона, сърцето ѝ блъскаше лудешки под гърдите. Той ѝ съобщи, че се намира в Африка, и поиска и тя да го последва, защото се нуждае от нея. Само тя може да му помогне — така каза. Само тя може да спаси проекта — не само негов, но и неин. Така той ще се сдобие със собствен бизнес, а всеки мъж трябва да гради бъдещето си, за да осигури спокоен живот на децата си.

Шофьорът ѝ отвори вратата и тя слезе. Слънчевите лъчи не се оказаха толкова парещи, колкото се опасяваше. Пред нея се издигаше великолепна къща. Стара, навярно строена бавно — камък по камък. С пари, трупани и продължение на години. Ето така ще направят и те — Лене и Тони. Когато двамата се запознаха, той непрекъснато изразяваше възхищението си от потеклото ѝ и не се уморяваше да повтаря, че тя има честта да е потомка на един от малкото изконно норвежки аристократични родове. Вероятно това негово въодушевление я подтикна да отложи признанието за истинския си произход: дете на съвсем обикновени родители, сиво камъче от сипея, случайно попаднало в богато семейство.

Ала сега с Тони ще изградят своя аристокрация, ще заблестят върху сипея, ще започнат да строят.

Шофьорът мина пред нея и я поведе по каменното стълбище пред вратата. Въоръжен мъж в камуфлажна униформа им отвори. От тавана на преддверието висеше внушителен кристален полилей. Лене стискаше конвулсивно дръжката на металния куфар с парите. Сърцето ѝ направо щеше да изскочи от гърдите. Дали прическата ѝ не се е развалила? Дано недоспиването и дългото пътуване не са сложили отпечатък върху лицето ѝ. По широкото стълбище от горния етаж се зададе фигура. Оказа се чернокожа жена, навярно от прислугата. Лене ѝ се усмихна учтиво, ала без да влага особено чувство. Жената ѝ отговори с безсрамна, почти нагла усмивка, а в устата ѝ проблесна златен зъб. После изчезна през вратата зад Лене. И той се появи.

Облегнат на перилата, гледаше надолу.

Висок, смугъл, в копринен халат. Красивият дебел белег върху гърдите му проблесна. Усмихна се. Дишането ѝ се ускори. Тази усмивка! Засия на лицето му и изпълни сърцето ѝ със светлина, по-ярка от светлината на полилея.

Той се спусна по стълбите.

Лене остави куфара и се втурна към него. Той разтвори обятия и тя най-сетне се озова в прегръдките му. Усети аромата му — по-силен от друг път, смесен с нещо ново, пикантно и тръпчиво, навярно идващо от халата, защото Лене забеляза, че елегантната домашна дреха е леко износена и не му е по мярка. Тони понечи да се освободи и Лене осъзна колко здраво се е вкопчила в него. Веднага го пусна.

— Но, миличка, ти плачеш… — засмя се той и я погали по бузата.

— Така ли? — засмя се и тя и избърса очите си с надеждата гримът ѝ да не се е разтекъл.

— Имам изненада за теб — хвана ръката ѝ той. — Ела.

— Но…

Тя се обърна и установи, че някой вече е отнесъл куфара. Качиха се по стълбите и влязоха в голяма светла спалня. Лекият ветрец от терасата поклащаше едва-едва дългите ефирни пердета.

— Да не си спал досега? — попита тя и посочи неоправсното легло под балдахин.

— Не — усмихна се той. — Седни тук и затвори очи.

— Но…

— Прави каквото ти казвам, Лене.

Долови нотка на раздразнение в гласа му и побърза да се подчини.

— След малко ще ни донесат шампанско и тогава ще те попитам нещо, но първо искам да ти разкажа една история. Готова ли си?

— Да — отвърна тя, сигурна, че мигът е настъпил; мигът, който ще помни до края на живота си.

— Ще ти разкажа за себе си. Преди да отговориш на въпроса ми, искам да узнаеш някои неща.

— Добре.

Лене вече усещаше как мехурчетата от шампанското бълбукат весело в кръвта ѝ и едва успя да сдържи смеха си.

— Казвал съм ти, че съм израснал с дядо ми, защото родителите ми починаха. Но всъщност живях при майка ми и баща ми до петнайсетгодишна възраст.

— Знаех си! — възкликна тя.

Тони повдигна вежда. "Колко деликатно оформена и красива!" — възхити се тя.

— Винаги съм усещала, че криеш нещо от мен, Тони — засмя се тя. — Но и аз имам някои тайни. Искам двамата с теб да знаем всичко — абсолютно всичко! — един за друг!

Тони се усмихна малко недоволно:

— Ако е така, моля те да ми позволиш да довърша разказа си, без повече да ме прекъсваш, скъпа Лене. Майка ми била много религиозна и се запознала с баща ми в молитвен дом. Тогава той тъкмо бил излязъл от затвора, след като излежал присъда за убийство от ревност. Зад решетките му се явил Исус. За майка ми неговата история звучала като взета от Библията — историята на разкайващия се грешник, чиято душа ще намери спасение и вечен живот с нейна помощ, а самата тя ще изкупи своите грехове. Затова — по нейни думи — майка ми се омъжила за тази свиня.

— Какво…

— Шшт! Баща ми непрекъснато се мъчеше да приспи гузната си съвест, като обявяваше всичко, което не е свързано с възхвала на Бог, за грях. Не ми позволяваше да се забавлявам като другите деца, а дръзнех ли да му възразя, коланът му заиграваше по гърба ми. Нарочно ме предизвикваше, твърдейки например, че слънцето се върти около Земята, а не обратното — така пишело в Библията. Наказваше с бой всеки мой опит да му се противопоставя. Веднъж — бях на дванайсет — отидох с майка ми до външната тоалетна. Случваше се често. Той ме причака навън с градинска лопата. Наби ме, защото според него било грях, дето ходя с майка си до тоалетната. Беляза ме за цял живот.

Лене преглътна. Тони вдигна изкривения си, деформиран от артрита показалец и го прокара по белега върху гърдите си. Чак сега Лене забеляза, че средният му пръст липсва.

— Тони! Какво се…

— Шшт! Последния път, когато баща ми ме наби, бях на петнайсет. В продължение на двайсет и три минути не престана да ме шиба с колана си. Това прави хиляда триста деветдесет и две секунди. Броих ги, докато ме удряше на всеки четири секунди — като настроена машина. Ожесточаваше се все повече и повече, защото не се разплаках. Спря едва когато ръката му умаля — след триста четирийсет и осмия удар. Още същата нощ изчаках да започне да хърка, промъкнах се в спалнята им и капнах малко киселина в едното му око. Той се разкрещя като обезумял, ала аз го хванах здраво и му прошепнах, че ако още веднъж ми посегне, ще го убия. Усетих как цял се вцепени в хватката ми, стреснат от физическото ми превъзходство. А най-вероятно е видял какво нося в себе си.

— Какво?

— Психика на убиец.

Сърцето на Лене спря. Не, това не може да е истина. Нали я увери, че не е виновен; натопили са го, така ѝ каза.

— Оттогава всеки ден се дебнехме като два звяра. Майка виждаше, че единият от нас рано или късно ще намери смъртта си. Изплаши се ужасно, когато баща ми отишъл в Яйло и се прибрал с патрони за пушката. Закле ме да се махна оттам; уговорила се с дядо ми да замина при него. Баба беше починала и той живееше сам до езерото Люсерен. Мама му обяснила всичко: да ме крие от хорските очи, защото разчуе ли се къде съм, баща ми ще дойде да ми види сметката. И аз я послушах. Майка ми представи внезапното ми изчезване като нещастен случай — повлякла ме е лавина. Баща ми избягваше да се среща с хора и обикновено майка се грижеше за всичко, което изисква общуване. Излъгала го, че е ходила в полицията да ме обяви за изчезнал, но в действителност споделила само с един човек какво е направила и защо: с Рой Стиле, служител в ленсманската служба. С него открай време… познаваха се добре. Стиле си дал сметка, че полицията е безсилна да ме защити от баща ми и обратното, затова ѝ помогнал да прикрие следите. При дядо се чувствах добре, докато не пристигна вестта за кончината на майка ми: изчезнала в планината.

Лене протегна ръка към него:

— Горкичкият Тони…

— Казах ти да не си отваряш очите!

Заплашителната нотка в гласа му я стресна, тя отдръпна ръка и пак затвори очи.

— Дядо не ме пусна да отида на погребението ѝ. Не биваше никой да узнава, че съм жив. Когато се прибра, ми предаде дословно какво е казал свещеникът за майка ми във възпоминателната реч. Изчерпваше се с три реда. Три реда за най-красивата и силна жена на света. Последният гласял "Карен стъпваше леко по земята". Останалата част от речта била свързана с Исус и опрощението на греховете. Три реда и опрощение на грехове, които майка ми не бе извършила.

Тони задиша тежко.

— "Стъпваше леко". С други думи, дяволът в расото казал от амвона, че майка ми се е изпарила, без да остави следа — точно както е живяла. А после просто е минал към следващия стих от Библията. Дядо разказа всичко това без никакви заобикалки и знаеш ли, Лене… Това се оказа най-значимият ден в живота ми. Разбираш ли?

— Ъъъ… не, Тони.

— Знаех, че мерзавецът, дето я бе убил, е слушал заупокойната служба, и се заклех да си отмъстя. Да му покажа на какво съм способен. Да покажа на всички. В онзи ден реших, че каквото и да се случи, няма да свърша като него или като нея. С три реда за живота ми. А от опрощение на греховете ми не се нуждаех нито аз, нито негодникът, наречен мой баща. И двамата щяхме да горим в ада. По-добре обаче да се пържим в преизподнята, отколкото да споделяме рая с такъв Бог. — Тони понижи глас: — Зарекох се да не позволявам на никого да застане на пътя ми. Сега разбираш ли, Лене?

— Да — усмихна се тя. — И сам си извоюва всичко това, Тони. Заслужаваш го. Труди се толкова упорито!

— Радвам се, че проявяваш такова разбиране, скъпа. Защото има още. Готова ли си?

— Да — кимна тя и плесна радостно с ръце. Ще види тя — онази, самотната, огорчена от живота, дето от завист не иска дъщеря ѝ да изживее истинската любов!

— Имах всичко — продължи Тони и Лене усети как той докосна коляното ѝ. — Теб, парите на баща ти, проекта в Конго. Мислех си: няма какво да се обърка. Но след като изчуках онази разгонена кучка в "Ховасхюта" — спомних си името ѝ чак когато получих писмото ѝ, — нещата се объркаха. Съобщи ми, че била бременна и ми поиска пари. Застана на пътя ми, Лене. И аз се подготвих много внимателно. Застлах цялата кола с найлон. Намерих гланцирана картичка, останала ми от Конго, и принудих кучката да напише обяснение за изчезването си. После я заклах. Плясъкът на кръв върху найлона… е нещо много специално, Лене.

Осемдесет и пета глава Мунк

Някой сякаш заби ледена шушулка в черепа на Лене. Въпреки това тя продължаваше да стиска очи.

— Ти… си… я убил? Някаква жена, с която… си спал в планината?

— Либидото ми е по-силно от твоето, Лене. Щом отказваш да задоволиш нагона ми, търся други жени, склонни да го направят.

— Но ти… искаше да… — сълзите я задавиха. — Това е извратено!

Той се изсмя.

— Курвата от "Ховасхюта" изобщо не се противеше, Лене. Юлияна — също. Е, на нея все пак ѝ плащах, и то добре.

— Юлияна? Какви ги говориш, Тони? Тони?

Лене протегна ръце като слепец.

— Проститутка от Лайпциг, с която се виждахме редовно. За пари прави всичко. По-точно: правеше.

Лене усети как сълзите се стичат по бузите ѝ. Необичайно спокойният му глас подсилваше у нея усещането за нереалност.

— Кажи… кажи, че не е вярно, Тони. Моля те, престани.

— Шшт! Получих второ писмо. Представи си колко шокиран бях, когато в плика открих и снимка на Аделе в колата ми със стърчащ от шията ѝ нож. Подателката се бе подписала "Боргни Стем-Мюре". Заплашваше ме, ако не ѝ дам пари, да ме предаде в полицията за убийството на Аделе Ветлесен. Естествено, налагаше се да я очистя. Ала се нуждаех и от алиби за убийството, в случай че полицията ме свърже с Боргни и с опита ѝ да ме шантажира. Първоначално възнамерявах да изпратя картичката на Аделе от Африка при следващото ми идване в Конго, но ми хрумна по-подходяща идея. Свързах се с Юлияна и я накарах веднага за замине за Гома под фалшивата самоличност на Аделе, да изпрати картичката от Кигали, да отиде при Ван Борст и да купи от него ябълка, която смятах да поднеса на Боргни. После се срещнахме в Лайпциг. Юлияна имаше честта първа да вкуси от ябълката — Тони се изсмя. — Бедничката, мислеше си, че това е поредната сексуална играчка.

— И… си убил и нея?

— Да. А после и Боргни. Проследих я. Издебнах я пред входната врата на жилището ѝ, опрях нож о гърлото ѝ и я накарах да слезе с мен в мазето. Там вече бях приготвил всичко: катинар, ябълката. Бих ѝ инжекция с кетаномин и заминах за Шиен на среща с инвеститорите в проекта ми. Те изиграха ролята на мои свидетели. Осигуриха ми алиби. Знаех, че докато пием наздравици с бяло вино, Боргни сама ще довърши започнатото от мен. В крайна сметка не издържат. После се върнах, слязох в мазето, взех си катинара, с който я бях заключил, извадих ябълката от устата ѝ и се прибрах при теб. Онази вечер се любихме. Ти се престори, че си свършила. Помниш ли?

Лене поклати глава, неспособна да отрони дори звук.

— Предупредих те да не си отваряш очите.

Тя усети как Тони плъзна длан по челото ѝ и затвори клепачите ѝ като погребален агент. После продължи да нарежда монотонно, сякаш на себе си:

— Той обичаше да ме бие. И сега го разбирам. Усещаш надмощие, когато причиняваш някому болка и виждаш, че той се подчинява, че става твоята воля на земята и на небето.

Лене усети как от него се носи миризмата на женска утроба. Гласът му зашепна плътно в ухото ѝ:

— Убийствата отключиха нещо. Сякаш кръвта на жертвите ме поливаше и подхранваше семе, отдавна посято и мен. Започнах да разбирам омразата в погледа на баща ми. В мое лице е виждал себе си. Сега аз на свой ред виждах него в себе си. Надмощието ми харесваше. Надмощието и безсилието. Опивах се от играта, от риска, едновременно от пропастта и от върховете. Защото, когато застанеш в планината с глава в облаците и чуеш ангелския хор на рая, трябва да доловиш и съскането на пламъците в ада под теб, за да оцениш първото. Баща ми го е знаел. А сега го знам и аз.

От вътрешната страна на клепачите ѝ затанцуваха червени петна.

— Дадох си сметка колко го ненавиждам чак като тийнейджър — една вечер, докато се целувах с момиче в горичката пред местна дискотека. Неин приятел се нахвърли върху мен. В очите му пламтеше ревност. Все едно видях как баща ми посяга с лопатата към мен и майка ми. Прерязах му езика. Хванаха ме и ме тикнаха зад решетките. Там открих как затворът променя хората. Разбрах защо баща ми никога не бе споменавал и дума за престоя си там. Дадоха ми сравнително лека присъда. И въпреки това вътре едва не полудях. Докато стоях там, реших какво да направя, след като изляза. Трябваше да го вкарам в затвора за убийството на майка ми. Не да го убия, а да го оставя да гние жив зад решетките. Ала за целта се нуждаех от доказателство за вината му: тленните останки на майка ми. Затова си построих хижа високо в планината, далече от хорските очи, за да не разпознае някой в мен момчето, изчезнало преди петнайсет години. Всяка година, обикновено още щом снегът се стопи, започвах да претърсвам района педя по педя. Обикалях нощно време, за да не ме види никой. Слизах в пропасти, претърсвах руслата на паднали лавини. В краен случай нощувах в туристически хижи, но гледах да избирам все такива, където туристите отсядат само за през нощта. Ала въпреки предпазливостта ми явно някой от местните ме бе забелязал, защото плъзнаха слухове за призрака на Ютмувия син.

Тони се разхълца от смях. Лене повдигна клепачи, но той не я видя. Взираше се в цигаре, което бе извадил от джоба на халата си. Лене побърза отново да затвори очи.

— След смъртта на Боргни пристигна писмо, подписано "Шарлоте". Тя твърдеше, че е изпратила и предходните писма. Почувствах се натясно. Откъде да знам дали това не е поредният блъф и писмото не е написано от съвсем друг човек, отседнал в "Ховасхюта" през онази нощ? Отидох в хижата да проверя списъка с гостите, но някой беше откъснал страницата. После убих Шарлоте. Получих поредното писмо. Убих Марит, а след нея и Елиас. Настъпи затишие. Прочетох във вестника призива на полицията към хората, нощували заедно с жертвите на убийствата, да се свържат незабавно с органите на реда. Реших да се обадя, защото разчитах да науча от полицията имената на гостите и така да стигна до анонимния изнудвач или поне да разбера кого още трябва да пречукам. Свързах се направо с най-осведомения участник в разследващия екип, Хари Хуле. Пробвах се да го подпитам за другите гости, но той не ми каза нищо. Микаел Белман от КРИПОС дойде да ме арестува. Обясни ми, че от дома ми някой се обадил на Елиас Скуг. Тогава се досетих: който ме разиграва така, не иска пари, а ще се опита да ме тикне зад решетките. Кой би могъл толкова хладнокръвно да гледа как умират невинни хора и да продължава този… кръстоносен поход срещу мен? Кой ме мрази толкова силно? Пристигна и последното писмо. Този път нямаше подпис. Авторът пишеше само, че през онази нощ е бил в "Ховасхюта", невидим като призрак, макар да го познавам отлично. Заричаше се да ме намери и да ми види сметката. И тогава се сетих. Най-сетне ме бе намерил. Баща ми.

Тони си пое дъх.

— Беше ми замислил същата съдба, каквато и аз му бях отредил в плановете си: да ме погребе жив зад решетките до смъртта ми. Но как бе успял? Предположих, че е наглеждал "Ховасхюта", защото някой му е подшушнал нещо. Вероятно е разбрал, че съм жив и ме е следил известно време, помислих си. След като се сгодих, жълтата преса се наводни с мои снимки, а дори отшелник като баща ми разгръща от време на време клюкарски списания. И все пак трябва да е имал съучастник, предположих тогава. Не би се решил да влезе с взлом в апартамента ми в Осло или да снима Аделе с нож в шията. Разбрах, че е избягал от къщата си, гадината му с гадина. Той обаче нямаше представа колко добре съм опознал района, докато години наред издирвах тялото на майка ми. Открих го в туристическата хижа в Дяволската паст. Зарадвах се като дете, но претърпях разочарование.

Лене чу шумолене на коприна.

— Изтезанията, на които го подложих, не ми донесоха очакваното удоволствие. Кьоравият идиот дори не ме позна. И по-добре. Исках да ме види преуспял и да почувства унижението, задето никога не бе постигнал моите успехи. Ала в действителност той видя истинския ми лик: на убиец. — Тони въздъхна. — Тогава започна да ми просветва, че мистериозният ми душевадец не е баща ми. Той не притежаваше нужните качества, за да замисли и осъществи всичко това. Беше прекалено грохнал, страхлив, нерешителен. Предизвиках лавината над "Ховасхюта". Намирах се в състояние, граничещо с паника, защото знаех: бил е друг — невидим, безшумно стъпващ ловец, който дебне в мрака и диша с моето темпо. Трябваше да се махна от страната. Да избягам някъде, където няма да ме открие. И ето ни сега тук, скъпа. До джунгла с размерите на Западна Европа.

Цялото тяло на Лене се тресеше неудържимо.

— Защо правиш това, Тони? Защо ми разказваш… всичко това?

Усети дланта му до бузата си.

— Защото го заслужаваш, скъпа. Защото носиш името Галтунг и след смъртта ти свещеникът ще ти отреди дълга възпоминателна реч. Защото смятам за редно да знаеш всичко за мен, преди да ми отговориш.

— На какво?

— Дали ще се омъжиш за мен.

Лене усети как всичко в главата ѝ се завъртя.

— Дали ще… ще…

— Отвори очи, Лене.

— Но аз…

— Казах да ги отвориш!

Тя се подчини.

— Това е за теб.

Лене Галтунг имаше чувството, че се задушава.

— От чисто злато е — поясни Тони. Слънчевата светлина проблесна матово в жълтокафявия метал, поставен върху лист хартия на ниската масичка помежду им. — Сложи я.

— Да я сложа?

— Да, след като подпишеш брачния ни договор, разбира се.

Лене мигаше зашеметена. Мъчеше се да се събуди от този кошмар. Ръката с изкривените пръсти покри нейната. Лене наведе глава и погледът ѝ падна върху шарката на наситено червения копринен халат.

— Знам какво си мислиш, Лене: парите в куфарчето, което донесе, ще стигнат за известно време, но брачното ни свидетелство ще ми осигури наследнически права след смъртта ти. Питаш се дали възнамерявам да те убия, нали?

— Ще го направиш ли?

Тони се засмя тихо и стисна ръката ѝ.

— А ти възнамеряваш ли да заставаш на пътя ми, Лене?

Тя поклати глава. Бе искала само близост. Като в транс взе химикалката, която той ѝ подаде, и се подписа. Сълзите ѝ покапаха и размиха леко мастилото. Тони дръпна рязко листа.

— Ще свърши работа — увери я той, духна върху мастилото и посочи ниската масичка. — Сложи я.

— Къде да я сложа, Тони? Това не е халка.

— В устата, Лене. Сложи ябълката в устата си.

Хари премигна. От тавана висеше самотна запалена крушка. Лежеше върху дюшек. Гол. Същият онзи сън, само дето този път не сънуваше. От стената над него стърчеше гвоздей, забит в главата на Едвард Мунк. Норвежка банкнота. Хари се мъчеше да отвори устата си още по-широко, счупената му челюст заплашваше да се разцепи, но натискът отвътре не намаля, напротив: главата му се изду до пръсване. Не сънуваше. Кетаноминът беше изчерпил действието си и болките вече не допускаха никакви сънища. Колко време е лежал тук? Откога болките започнаха да го побъркват? Внимателно извърна глава и погледна стаята. Още се намираше в дома на Ван Борст. Нямаше други хора, не беше вързан, можеше да се изправи, когато пожелае.

Погледът му проследи телта, завързана за дръжката на входната врата: пресичаше стаята и отиваше към стената зад него. Хари обърна предпазливо глава в другата посока. Телта минаваше през u-образния болт в стената точно зад главата му, а после влизаше в устата му. Ябълката на Леополд. Няма мърдане — разбра Хари. Вратата се отваряше навън, така че който я дръпне, ще задейства иглите и те ще пробият главата му отвътре. Същото ще се случи и при рязко движение от негова страна.

Хари пъхна пръсти в двата ъгъла на устата си. Опипа шиповете. Напразно се опита да подпъхне пръст под един от тях. Задави го кашлица и му причерня, защото се затрудняваше да диша. Хрумна му, че шиповете навярно са предизвикали оток на лигавицата около трахеята и съществува сериозен риск да се задуши. Телта, привързана към вратата. Отрязаният пръст. Случайно ли бе това, или Тони Лайке знаеше как бе действал Снежния човек? И целеше да го надмине?

Хари ритна няколко пъти по стената и напрегна гласните си струни, ала металното топче заглуши вика му. Отказа се. Облегна се на стената, въоръжи се с търпение да понесе още по-силна болка и стисна зъби. Някъде прочете, че човешката захапка е почти сравнима със захапката на бялата акула. Въпреки това обаче челюстната му мускулатура успя само леко да натисне шиповете обратно в дупките им. После шиповете отново разтвориха силом устата му. Топчето пулсираше, все едно Хари е лапнал туптящо желязно сърце. Опипа телта, излизаща от устата му. Инстинктите му го призоваваха да я дръпне, да извади топчето. Съвсем неотдавна обаче му бяха демонстрирали нагледно какво става в такъв случай. Бе виждал и снимки от местопрестъпленията. Ако не беше…

В същия миг го осени прозрение не само как ще умре, а и как са загинали другите жертви. Изпита необяснимо желание да се разсмее. Всичко беше адски просто. Толкова адски просто би могло да го замисли само адско изчадие.

Алибито на Тони. Лайке не е имал съучастник. Всъщност в ролята на негови съучастници са влизали жертвите му. След като е упоил Боргни и Шарлоте, те са се събудили сами, без да знаят какво е това топче в устата им. Боргни се е намирала заключена в мазе, а Шарлоте — на открито, но връвта от устата ѝ е влизала в багажника на изоставената кола пред нея и колкото и да се е мъчила, да е дращела и да е дърпала багажника, не е успяла да го отвори. Нито Боргни, нито Шарлоте са имали шанс да се измъкнат от клопката, а когато болките са станали непоносими, двете са постъпили напълно предсказуемо: дръпнали са връвта. Дали са подозирали какво ги очаква? Навярно заради болката надеждата е надделяла над съмнението; надеждата, че при дръпването на връвта шиповете ще се приберат в отворите върху мистериозното топче? И докато двете млади жени бавно, но неизбежно са изминавали пътя от колебанието към решението да дръпнат връвта, Тони на свой ред е изминал няколко десетки километра до уговорен обяд с клиенти или доклад, уверен, че жените ще довършат започнатото от него и ще му осигурят най-желязното алиби за часа на убийствата. Обективно погледнато, той не ги е умъртвил.

Хари раздвижи глава, за да провери какъв обхват на действие има, без да опъва стоманената тел.

Трябва да предприеме нещо, каквото и да е. Простена. Телта сякаш се опъна, той притаи дъх, вторачи се към вратата в очакване тя да се отвори, да…

Не се случи нищо.

Опита се да си спомни демонстрацията на Ван Борст как функционира ябълката; на каква дължина излизат шиповете, когато няма съпротивление. Да можеше да си отвори устата още по-широко, да можеше челюстите…

Хари затвори очи. Удиви се колко естествено и логично прозвуча тази мисъл в главата му. Вътрешно изобщо не се съпротивляваше срещу нея. Напротив, изпита облекчение, задето сам ще си причини по-силна болка, а ако се наложи — дори ще предизвика собствената си смърт в отчаяния си опит да оцелее. Всичко му се стори логично, елементарно, а мракът на съмнението изведнъж отстъпи преди светла, ясна, безумна идея. Хари се обърна по корем с глава до u-образния болт така, че телта се отпусна. После внимателно се изправи на колене и опипа челюстта си. Откри точката вместилище на болката: металната пластина в челюстта му, която едва-едва крепеше мускулите и нервите след инцидента в Хонконг. Сам Хари не би могъл да се удари с необходимата сила. Поглади с пръст гвоздея в стената. Стърчеше на четири сантиметра. Съвсем обикновен гвоздей с голяма широка глава. Би разтрошил всичко, което му се изпречи, стига да се блъсне в него в достатъчно сила. Прицели се, доближи челюст до главата на гвоздея, повдигна се, за да прецени под какъв ъгъл да падне и колко дълбоко да навлезе гвоздеят, без да засегне нерви и да предизвика парализа на тила например. Изчисли. Не хладнокръвно и спокойно, но все пак прецени. Насили се да разсъждава. Главата на гвоздея стоеше леко наведена към тялото му и едва ли би нанесла максимални поражения, ако се извади. Накрая Хари се замисли дали не пропуска нещо, но се досети, че умът му просто се опитва да намери оправдание да отложи замисленото.

Пое си дълбоко въздух. Тялото му отказваше да се подчини. Противеше се, оказваше отпор. Не искаше да позволи главата да се удари в гвоздея.

— Идиот! — помъчи се да извика Хари, но се чу само съскане.

По бузата му потече гореща сълза.

"Стига съм циврил — скастри се той наум. — Време е за малко умиране." Заби главата си в гвоздея. Той го пое с дълбока въздишка.

Кая потърси опипом мобилния си телефон. "Карпентърс" току-що изпяха на три гласа "Stop!", а Керън Карпенгър отговори "Oh, yeah, wait a minute" — сигнал за получен есемес.

Навън мракът се спускаше бързо и неумолимо. Кая вече изпрати три съобщения на Хари. Обясни му какво се е случило; че стои в такси пред къщата, където влезе Лене Галтунг и чака реакцията му. Помоли го да ѝ даде знак, че е жив.

Чудесна работа. Ела да ме вземеш от улицата южно от църквата. Няма как да се объркаш: там има една-единствена тухлена сграда. Влез, без да звъниш: отворено е. Хари.

Кая каза адреса на шофьора, той кимна, прозина се и запали двигателя.

Кая написа "идвам" и го изпрати на Хари, докато таксито пътуваше по светлите улици. Вулканът озаряваше вечерното небе като електрическа крушка, засенчваше звездите и придаваше на всичко наоколо едва доловим кървавочервен оттенък.

Четвърт час по-късно се озоваха на мрачна улица, осеяна с кратери. Пред магазин висяха две парафинови лампи. Или токът бе спрял, или просто улицата не бе електрифицирана. Шофьорът спря и посочи дома на Ван Борст — малка тухлена къща. Кая се огледа. Нагоре по улицата видя два "Рейндж" роувъра. Подминаха я два врещящи мотопеда с подскачащи светлини. От близка врата се носеше африканска дискомузика. Тук-там в мрака проблясваха цигари или бели очи.

— Wait here[94] — заръча тя на таксиметровия шофьор, прибра косата си под шапката с козирка и пренебрегвайки предупредителния вик на шофьора, отвори вратата и слезе от колата.

Тръгна направо към къщата. Изобщо не си правеше илюзии какви рискове дебнат бяла жена без придружител в град като Гома след спускането на мрака, но в момента тъмнината беше най-добрият ѝ приятел.

Потърси вратата с черни блокове от засъхнала лава от двете страни. Усещаше, че не бива да се бави нито секунда, защото трябва да изпревари надвисналата опасност.

Едва не се спъна, докато бързаше и дишаше с отворена уста. Посегна към дръжката на вратата. Независимо че температурата падаше изненадващо бързо след залез слънце, потта се стичаше на вади между лопатките и гърдите ѝ. Насили се да натисне дръжката. Ослуша се. Цареше същата необичайна тишина като онзи път, когато…

Риданията заседнаха в гърлото ѝ като гъста бетонова маса.

— Хайде де — прошепна си тя. — Не и сега.

Затвори очи. Съсредоточи се върху дишането си. Изхвърли всички мисли от ума си. Ще се справи. Страховете изтекоха навън. Изтрий ги, изтрий ги. Ето така, готово. Остана само една-единствена мисъл и Кая да отвори вратата.

Хари се събуди от леко пощипване в ъгъла на устата си. Отвори очи. Беше се стъмнило. Трябва да е припаднал. Изведнъж забеляза как телта, излизаща от устата му, се опъна. Сърцето му ускори ударите си и заби лудешки. Долепи устата си плътно до болта, макар прекрасно да осъзнаваше, че отвори ли някой вратата, тази мярка изобщо няма да му помогне.

Светъл лъч се плъзна по стената над него. Проблесна кръв. Вкара пръсти в устата си и натисна силно зъбите на долната си челюст. От болка му причерня за миг, ала усети как челюстта се раздвижи. Беше се откачила! Докато я натискаше с една ръка, с другата хвана топчето и се опита да го изтръгне от устата си.

Отвън се чуха звуци. Проклятие, проклятие! Още не можеше да прокара топчето между зъбите си. Увеличи натиска върху долната си челюст. Хрущенето на кости и звукът от разпорена тъкан идваше право от ухото му. Надяваше се да натисне челюстта си максимално надолу от едната страна и да извади топчето странично, но тогава бузата щеше да му попречи. С крайчеца на окото си видя как дръжката на вратата се раздвижи. Нямаше време. Никакво време. Изтичаше.

Последната мисъл в главата на Кая. Есемесът. Тя отвори очи. Какво ѝ бе казал Хари, докато седяха на терасата в апартамента ѝ и обсъждаха заглавието на книгата на фанти? Че никога не изпраща текстови съобщения, за да не се почувства емоционално ограбен, за да не остави никакви следи. Досега Кая действително не бе получила от него нито един есемес. Този беше първият. Защо ѝ изпрати съобщение, вместо да се обади? Надушваше нещо гнило. Всъщност не си търсеше оправдания, за да не отвори вратата, а предчувстваше капан.

Внимателно пусна дръжката. Гореща въздушна струя лъхна тила ѝ. Сякаш нечия дихание. Кая зачеркна мислено "сякаш" и се обърна. Оказаха се двама. Лицата им се сливаха с тъмнината.

— Looking for someone, lady[95]?

Усещането за нещо преживяно я връхлетя още преди да отговори:

— Wrong door, that's all.[96]

В същия миг Кая чу запалване на двигател. Обърна се и видя задните фарове на таксито, което се клатушкаше надолу по улицата.

— Don't worry, lady. We paid him.[97]

Тя отново погледна двамата непознати. Бяха насочили пистолет към нея.

— Let' s go.[98]

Кая обмисли какви варианти се откриват пред нея. Не ѝ отне много време, защото варианти нямаше.

Тръгна пред тях към двата роувъра. Вратата на единия се отвори. Тя се качи. Вътре миришеше на пикантен афтършейв и на нова кожа. Мъжът се усмихна с едрите си бели зъби и поздрави с мек бодър глас:

— Добър вечер, Кая.

Тони Лайке носеше жълто-сива камуфлажна униформа и държеше червен мобилен телефон в ръка — телефона на Хари.

— Съобщението гласи "влизай, без да звъниш". Кое те разколеба?

Тя сви рамене.

— Удивително — отбеляза той и наклони глава.

— Кое?

— Изобщо не изглеждаш изплашена.

— А трябва ли?

— Да, защото съвсем скоро ще умреш. Наистина ли още не си го разбрала?

Кая усети как гърлото ѝ се сви. Макар част от съзнанието ѝ да крещеше, че това са празни заплахи, че тя е полицайка, че Тони Лайке няма да посмее да ѝ посегне, друг глас заглушаваше тези на пръв поглед разумни доводи и напомняше, че Тони Лайке знае как стоят нещата. Двамата с Хари действаха като безмозъчни камикадзета и се намираха на хиляди километри от родината си, без официална акредитация, без подкрепление, без възможности за отстъпление. Без шансове за оцеляване.

Лайке натисна копче и страничният прозорец се смъкна.

— Go finish him and bring him up there[99] — заръча той на двамата чернокожи и вдигна стъклото. После се обърна към Кая: — Според мен щеше да придадеш щипка изтънченост на кончината му, ако бе отворила вратата. Той заслужава поетична смърт. Но при така стеклите се обстоятелства ще заложим на поетично сбогуване. — Лайке се наведе и погледна кървавочервеното небе. — Красиво е, нали?

Изражението и гласът му недвусмислено ѝ подсказваха какво предстои, а реалистично настроеният ѝ вътрешен глас ѝ го прошепна съвсем ясно: очаква те сигурна смърт.

Осемдесет и шеста глава Калибър

Кинзонзи посочи къщата на Ван Борст и каза на Удри да паркира роувъра плътно до вратата. Зад пердетата се виждаше, че в стаята свети, а мистър Тони им поръча да не изгасят осветлението на тръгване. Слезе и изчака Удри да извади ключа от контакта и да слезе на свой ред. Заповедта гласеше само "убийте го и го донесете". Не събуди никакви чувства у изпълнителите: нито страх, нито радост, нито дори вълнение. Беше просто работа, нищо повече.

Кинзонзи, понастоящем на деветнайсет, се биеше от единайсетгодишен. Тогава PDLA, People's Liberation Democratic Army — Народната демократична армия за освобождение — щурмува селото, където живееше с родителите си. Войниците разбиха черепа на брат му с "Калашников", изнасилиха двете му сестри, като принудиха баща му да гледа, после командирът заяви, че ако бащата не се съгласи да извърши полов акт с по-младата си дъщеря пред очите на войниците, ще убият Кинзонзи и по-голямата дъщеря. Ала преди командирът да довърши изречението си, бащата се наниза на мачетето в ръцете на един от войниците. Отекна дружен смях.

След като го взеха със себе си и напуснаха селото, той за пръв път от няколко месеца опита нормална храна. Командирът му връчи барета. Два месеца по-късно вече носеше "Калашников" и бе застрелял първата си жертва — многодетна майка, отказала да даде на войниците вълнените си одеяла. На дванайсет години се включи в групово изнасилване на момиче недалеч от родното му място. Когато дойде неговият ред, момичето изведнъж му заприлича на по-малката му сестра, защото двете навярно бяха връстнички. Ала гледайки лицето ѝ, Кинзонзи осъзна, че вече не си спомня как изглеждат майка му, баща му, сестрите и братята му. Бяха се изличили от паметта му.

Четири месеца по-късно заедно с двама свои другари отряза ръцете на командира и тримата го гледаха как умира от кръвозагуба. Не го убиха от жажда за мъст или от омраза, а защото от CFF, Congo Freedom Front, ще рече Конгоанският фронт за свобода, им обещаха по-добро заплащане. В продължение на пет години Кинзонзи се препитава с плячката от набезите на Фронта в джунглата на Нор-Киву, но се налагаше непрекъснато да се пазят от други бунтовнически групировки, а често заварваха селата оплячкосани и си тръгваха с празни ръце. Известно време фронтът води преговори с правителствената армия. Срещу прекратяване на насилието им обещаваха амнистия и назначение в армията. Накрая така и не се споразумяха за заплатите.

Мъчени от глад, в отчаянието си войниците от фронта, макар да знаеха с колко по-качествени оръжия и с каква охрана разполагат големите миннодобивни компании в района, нападнаха една от тях, разработваща колтанови находища. Кинзонзи никога не бе хранил илюзии, че ще живее дълго или ще загине при обстоятелства, различни от бой. Затова дори окото му не мигна, когато дойде на себе си и се вторачи в дулото на пистолета в ръката на бял мъж, който го заговори на неразбираем език. Само кимна в знак, че и той предпочита да свършват бързо. След два месеца от раните му нямаше и помен, а компанията стана новият му работодател.

Белият мъж се казваше мистър Тони. Плащаше добре, но забележеше ли дори сянка на нелоялност, ставаше безпощаден. Разговаряше с подопечните си. Досега не бе имал толкова разбран шеф. Конгоанецът не би се поколебал и за секунда да го застреля, ако си заслужава. Но не си заслужаваше.

— Побързай! — подкани Кинзонзи своя другар Удри и зареди пистолета си.

Кинзонзи знаеше, че металното топче, което ще се задейства в устата на белия полицай, след като отворят вратата, понякога не предизвиква моментална смърт. Затова предпочиташе да го застреля с влизането, а после с Удри да се изкачат към Нирагонго. Там ги чакаха мистър Тони и дамите.

Мъжът, седнал пред съседния магазин с цигара, стана, раздразнен промърмори нещо и се изгуби в мрака.

Кинзонзи огледа дръжката на вратата. При първото му посещение тук отведоха Ван Борст. Тогава видя за пръв път небезизвестната Алма. Белгиецът си бе изхарчил спестяванията за "Сингапур Слинг", за охрана и за Алма, чиито капризи не излизаха никак евтино. В безизходицата си Ван Борст допусна фаталната грешка да изнудва мистър Тони за пари, заплашвайки го, че ще разкаже в полицията каквото знае. Когато Кинзонзи и Удри пристигнаха в дома му, белгиецът ги прие по-скоро с примирение, отколкото с изненада. Побърза да допие питието си. Нарязаха го на парчета и ги хвърлиха на тлъстите свине пред бежанския лагер. Мистър Тони взе Алма. Алма с изкусителните бедра, със златния зъб и със съблазнителния налудничав поглед. Заради този поглед Кинзонзи би забил куршум в челото на мистър Тони. Ако рискът си заслужава.

Сега натисна дръжката и дръпна рязко вратата. Тя се отвори, но наполовина. Задържа я тънка стоманена тел. Телта се опъна, чу се силно, отчетливо щракване и удар на метал о метал. Така звучи и байонет, издърпан от ножница. Вратата проскърца и се разтвори.

Прекрачи прага, след него и Удри. Затръшнаха вратата зад гърба си. Лъхна ги остър мирис на повръщано.

— Запали фенера.

Удри веднага се подчини.

Кинзонзи се вторачи в дъното на помещението. От гол гвоздей на стената над леглото висеше банкнота, пропита с кръв. Кръвта бе потекла и по стената. Върху леглото, в локва от жълтеникаво повръщано, плуваше окървавено метално топче със стърчащи от него игли — като слънчеви лъчи. От белия полицай обаче нямаше и следа. Вратата! Кинзонзи се обърна рязко с приготвен за стрелба пистолет.

Там нямаше никого.

Коленичи и надникна под леглото. Нищо.

Удри отвори единствения шкаф в стаята. Оказа се празен.

— Избягал е — обърна се Удри към Кинзонзи, който прокара пръст по дюшека. — Какво е това? — Удри се приближи.

— Кръв.

Кинзонзи взе фенера от другаря си и освети пода. Кървавата следа водеше до капак с желязна халка. Дръпна я, отвори капака и насочи фенера към тъмното под краката си.

— Донеси си пушката, Удри.

Онзи излезе и се върна с "АК-47".

— Прикривай ме — поръча Кинзонзи и се спусна по стълбите.

Стъпвайки върху пода долу, той държеше с една ръка пистолета, фенера — с другата. Огледа помещението. Светлият конус падна върху рафтове със зловещи бели маски: една с нокти вместо вежди; втора, доста правдоподобна, с боядисана в червено асиметрична уста, която стигаше до едното ухо; трета с дупки вместо очи и копия, татуирани върху бузите… Както обхождаше етажерката на срещуположната стена, светлият лъч внезапно спря. Кинзонзи се вцепени. Оръжия. Пушки. Амуниции. Мозъкът е удивителен компютър. За частици от секундата регистрира тонове информация, комбинира я и стига до правилния извод. Насочвайки фенера обратно към маските, компютърът в главата му вече бе обработил успешно получената информация. Лъчът осветли бялата маска с асиметрична уста. Венците, които се подаваха между устните, носеха червеникав отблясък като кръвта по стената под гвоздея.

Кинзонзи никога не бе хранил илюзии, че ще живее дълго или ще загине при обстоятелства, различни от бой.

Мозъкът подаде нареждания на пръста му да натисне спусъка. Мозъкът — този удивителен компютър.

За микросекунда пръстът му се подчини на заповедта. Същевременно мозъкът бе приключил с разсъжденията и бе преценил какъв ще бъде изходът.

Хари бързо разбра, че има един-единствен изход и никакво време за губене. Затова удари главата си в гвоздея, този път от по-високо. Много слабо усети как гвоздеят проби бузата му и се удари в металното топче в устата му. Смъкна се по-надолу в леглото, опря главата си о стената и се отпусна назад с цялата си тежест, като се опитваше да стегне челюстната си мускулатура. Първоначално не се случи нищо. После започна да му прилошава. Обзе го паника. Ако повърне сега, с ябълката на Леополд в устата, ще се задуши. Но колкото и да се мъчеше да успокои стомаха си, той се сви болезнено и изпрати първата "порция" по хранопровода. Хари отчаяно повдигна главата и хълбоците си. После се отпусна върху гвоздея. И усети как той разкъса бузата му. В устата му бликна кръв и потече по трахеята, активизира кашлечния рефлекс. Гвоздеят опря о горните му зъби. Той бръкна в устата си, ала топчето лепнеше от кръв. Пръстите му се хлъзгаха по металната повърхност. Промуши пръсти зад топчето и започна да го избутва навън, докато натискаше долната си челюст с другата ръка. Зъбите му проскърцаха. После съдържанието на стомаха му изригна с мощен залп.

Вероятно именно той избута металното топче навън. Отпуснал глава на стената, Хари гледаше как лъскавото смъртоносно изобретение се къпе в повърнатото върху дюшека под болта. Изправи се върху несигурните си крака. Беше свободен. С олюляващи се стъпки пое към вратата, но се сети за причината да дойде тук. Едва на третия опит успя да отвори капака върху пода. Докато слизаше по стълбата, се подхлъзна върху собствената си кръв и полетя в непрогледния мрак. Озова се на бетонен под. Дишаше запъхтян. Чу автомобилен двигател, после и гласове. Затръшване на врати. Изправи се, намери опипом стълбата в мрака, изкачи я на два скока, протегна се, хвана капака и го затвори. В същия миг вратата на стаята се отвори и се чу гръмкото щракване на "ябълката".

Хари се спусна предпазливо по стълбата. Усети бетонната повърхност под краката си. Затвори очи и се опита да си спомни, да извика в паметта си как изглеждаше всичко по време на последното му посещение тук: рафта вляво, "Калашников", "Глок", "Смит & Уесън", куфар с пушка "Мерклин", боеприпаси. В този ред. Започна да се ориентира опипом. Пръстите му се плъзнаха по дуло на пистолет. Гладката стомана на "Глок". А до него — познатите очертания на "Смит & Уесън" 38-ми калибър — като служебния му пистолет. Взе го и опипа сандъците с боеприпаси. Отгоре се раздадоха гневни гласове и стъпки. Трябваше само да отвори капака на кутията. С малко късмет ще успее. Бръкна в кутията и стисна една от картонените пачки. Опипа патроните. По дяволите, прекалено големи са! Повдигна капака на втори сандък с боеприпаси. Взе една кутия, надявайки се патроните да са с точния калибър. В същия миг в мазето проникна светлина и образува кръг — все едно насочиха сценичен прожектор срещу подножието на стълбата. Светлината се оказа достатъчна Хари да прочете етикета върху кутията: 7.62 мм. Да му се не види! Погледна рафта. И там, върху съседната кутия видя "калибър 38 мм". Светлото петно отскочи треперливо към тавана. Хари мерна силуета на "Калашников" в отвора, а по стълбата — мъж.

Мозъкът е удивителен компютър.

Вдигайки капака на сандъка с патрони и посягайки към една от кутиите, Хари вече бе изчислил, че е закъснял.

Осемдесет и седма глава "Калашников"

— Тук изобщо нямаше да съществува път, ако не бяхме започнали миннодобивна дейност — обясни Тони Лайке, докато автомобилът подскачаше по тесния коларски път. — Предприемачи като мен са единствената надежда на тукашните хора, че Конго ще си стъпи на краката, ще догони развитите страни, ще стане част от цивилизацията. Другият вариант е да ги оставим намира, та спокойно да си продължават с отколешното си занимание: да се самоизтребват. Всички на този континент са едновременно ловци и плячка. Не забравяй това, докато се вглеждаш в умоляващите очи на изгладняло африканче. Дадеш ли му храна, някой ден очите му ще те гледат иззад прицела на автомат. И тогава няма да знае пощада.

Кая мълчеше. Беше се вторачила в червенокосата жена на задната седалка. Докато пътуваха, Лене Галтунг нито помръдна, нито си отвори устата. Само седеше с изпънати назад рамене.

— Всичко в Африка е циклично — продължи Тони. — Дъждовният и сухият период, нощта и денят, животът и смъртта. Днес ти ядеш — утре теб те изяждат. Животът тук се подчинява на природните закони. Нищо не подлежи на промяна. Затова плувай по течението, оцелявай, докато можеш, вземай каквото ти се предлага — друго няма какво да направиш. Защото твоят живот преповтаря живота на дедите ти. Не си в състояние да промениш каквото и да било. Развитието е невъзможно. До този извод са стигнали не африкански философи, а всички обикновени хора благодарение на опита. Именно този опит трябва да променим. Той променя начина на мислене, а на обратното.

— А ако опитът показва, че белите експлоатират африканските жители? — попита Кая.

— Представата за експлоатация е посята от белите. Ала това понятие е доказало отличната си приложимост за целите на африканските лидери, които се нуждаят от общ враг, за да си спечелят сподвижници сред народа. Чернокожите узурпатори открай време — чак до разпадането на колониалната система през шейсетте — са се възползвали от угризенията на белите колонизатори, за да заграбят повече власт и да дадат начало на истинската експлоатация на народа. Впрочем подобни угризения у белите са направо смехотворни. Престъпление в истинския смисъл на думата е да оставиш африканеца да действа съгласно вродените си унищожителни и смъртоносни инстинкти. Повярвай ми, Кая, повечето конгоанци смятат управлението на белгийците за най-щастливия период в историята на родината си. Метежите не са били продиктувани от народното недоволство, а от властолюбивите амбиции на отделни личности. Малобройни банди щурмуваха къщите на белгийците до езерото Киву например, защото им изглеждали красиви и се надявали да плячкосат нещо ценно оттам. Така е било, така и ще бъде. Затова жилищните сгради обикновено имат поне две врати, най-често в двата срещуположни края на къщата: през едната врата нахълтват обирджиите, през другата бягат обитателите.

— Затова ли не ви видях как се измъквате?

Тони се засмя.

— Наистина ли си въобразяваш, че ти ни следиш, а не обратното? Откакто кацнахте, не съм ви изпускал от очи. Гома е малко градче с ниски заплати и съвсем обозрим властови апарат. Двамата с Хари постъпихте безкрайно наивно, идвайки тук сами.

— Ние ли сме наивни? Какво според теб ще се случи, когато се разбере, че двама служители на норвежката полиция са изчезнали безследно в Гома?

— Отвличането не е нещо необичайно по тези географски ширини — вдигна рамене Тони. — Никак не бих се учудил, ако след няколко дни местната полиция получи писмо от лидера на бунтовническа банда за освобождението на Конго, в което той иска огромен откуп за двама ви и поставя условие няколко затворници, известни противници на режима на президента Кабила, да бъдат пуснати на свобода. Преговорите ще продължат няколко дни, но ще попаднат в задънена улица. Похитителите ще поставят неизпълними искания. После никой няма да ви види повече. Такива неща се случват всеки ден, Кая.

Тя се опита да улови погледа на Лене Галтунг в огледалото, но Лене гледаше настрани.

— А тя? — попита Кая. — Знае ли колко души си убил, Тони?

— Вече да. И ме разбира. Такава е истинската любов, Кая. С Лене довечера ще сключим брак. Поканена си — засмя се той. — В момента пътуваме към църквата. Очаква ни вълнуваща церемония, на която ще се вречем във вечна вярност. Нали, Лене?

Лене се килна напред и Кая разбра защо седи с изопнати назад рамене: ръцете ѝ бяха закопчани на гърба с чифт розови белезници. Тони се пресегна, хвана Лене за рамото и я дръпна грубо. Тя се обърна с лице към тях и Кая се стъписа. Подпухнала от плач, с оток около едното око, Лене Галтунг беше неузнаваема. Устата ѝ беше насила разтворена, а устните оформяха нямо "о". Във вътрешността му проблясваше метал. От златното топче висеше къса червена връв.

Думите на Тони отекнаха в главата на Кая като едно друго предложение за женитба на прага на смъртта или по-скоро погребение под снега:

— Докато смъртта ни раздели.

Хари се шмугна зад рафтовете с маски, когато силуетът на мъжа стъпи върху пода и насочи фенера към стените. Нямаше къде да се скрие, оставаше му единствено да отброява секундите, докато непознатият го открие. Затвори очи, за да не го заслепи светлият лъч, и отвори пачката с патрони с лявата си ръка. Взе четири патрона с обиграно движение. Отвори барабана на револвера с дясната ръка, като се надяваше да задейства автоматизирания навик, придобит в американското общежитие в Кабрини Грийн, където поради липса на интересни занимания се упражняваше да зарежда бързо оръжието си. Ала сега обстоятелствата бяха доста по-различни — нито беше сам, нито скучаеше. Пръстите му трепереха. Светлият лъч падна върху лицето му, той инстинктивно стисна очи и под клепачите му затанцуваха червени петна. Изопна тялото си в очакване куршумите да го пронижат. Мъжът обаче не стреля. Светлината изчезна. Хари още не бе мъртъв. Пръстите започнаха да се подчиняват на командите на мозъка. Напъхаха патроните в четири от шестте празни гнезда със спокойни, ефективни движения на едната ръка. Барабанът щракна. Хари отвори очи, защото отново усети светлия лъч върху лицето си. Заслепен, натисна спусъка право в "слънцето" срещу себе си. Светлината отскочи към тавана и се изгуби. Изстрелът отекна многократно. Чуваше се и гръмкото търкаляне на фенера, който разпръскваше светлина като морски фар из цялото помещение.

— Кинзонзи! Кинзонзи! — чу се отгоре.

Фенерът се спря в рафтовете. Хари се спусна светкавично, грабна го, легна по гръб на пода, изпъна ръка с фенера възможно най-далеч от тялото си, опря стъпала о рафтовете и се оттласна към стълбата така, че да се озове точно под капака. В същия миг отгоре проехтя автоматен откос. Куршумите зашляпаха по пода около фенера като удари с камшик и Хари усети как по ръцете и гърдите му се посипаха парчета, отскочили от бетонния под. Прицели се и бързо изстреля три куршума срещу осветената фигура, разкрачила се над отвора.

Първо падна автоматът "Калашников". Изтрещя оглушително върху пода до главата на Хари. После се свлече и мъжът. Хари едва свари да се отдръпне и тялото тупна долу без никакво съпротивление: мъртва телесна материя.

В продължение на няколко секунди цареше тишина.

После Хари чу как Кинзонзи — ако първият слязъл чернокож наистина се казваше така — простена тихо. Хари се изправи, като продължаваше да държи фенера на разстояние от тялото си, и ритна настрани пистолета "Глок", паднал на пода до конгоанеца. После взе автомата, завлачи другия конгоанец до стената, възможно най-далеч от Кинзонзи, и го освети. Явно и той бе реагирал машинално като Хари — бе стрелял слепешком в светлото петно. Професионалният поглед на Хари веднага регистрира, че по слабините панталонът на мъжа е пропит с кръв, и заключи, че куршумът е продължил към стомаха, но не го е убил. По рамото му се стичаше с кръв, следователно един от куршумите бе улучил подмишницата му. Това обясняваше защо автоматът падна пръв. Хари приклекна. Но не обясняваше защо мъжът не диша.

Освети лицето му: не мъж, а момче.

Куршумът се бе врязал под брадичката, а заради ъгъла между момчето и Хари оловото най-вероятно бе навлязло в устата, бе пробило небцето и оттам — мозъка. Хари си пое въздух. Момчето нямаше повече от шестнайсет-седемнайсет години. Красив младеж. Погубена хубост. Хари се изправи, насочи дулото на автомата срещу главата на мъртвия и извика високо:

— Where are they? Mister Leike. Toni. Where? — почака малко и продължи: — What? Louder. I can't hear you. Where? Three seconds. One — two…[100]

Хари дръпна спусъка. Оръжието явно бе настроено на автоматичен, а не на полуавтоматичен режим, защото преди да се сети да отпусне пръста си, Хари изстреля поне четири куршума. Затвори очи и усети как кръвта плисна в лицето му. После повдигна клепачи: от красивото лице на младежа нямаше и помен. Хари видя как по голото му тяло се стича нещо топло.

Пристъпи към Кинзонзи и застана разкрачен над него, насочи фенера към лицето му, а дулото на автомата — към челото му и повтори същото отпреди малко — дума по дума:

— Where are they? Mister Leike. Toni. Where? Three seconds…

Кинзонзи отвори очи. Склерите му потрепнаха. Страхът от смъртта е предпоставка за желание за живот. Или поне тук, в Гома.

Кинзонзи отговори бавно и ясно.

Осемдесет и осма глава Църквата

Кинзонзи лежеше неподвижно. Високият бял мъж остави фенера върху пода и лъчът освети тавана. Кинзонзи го видя как облича дрехите на Удри. Белокожият раздра тениската на ивици и уви брадичката и главата си така, че платът да покрива грозно зиналата рана от единия край на устата му до ухото му. Стегна долната си челюст, за да не виси на една страна. Кръвта веднага обагри памучния плат.

Кинзонзи отговори на въпросите му: къде, колко и какви оръжия носят.

Белокожият се приближи до рафтовете и свали черен куфар. Отвори го и провери съдържанието му.

Кинзонзи знаеше, че ще умре. Млад и от насилствена смърт. Но се надяваше часът на смъртта му още да не е ударил. Надяваше се да не издъхне тази нощ. Сякаш някой бе излял киселина в стомаха му, ала може пък раната и да не се окаже смъртоносна.

Белокожият се изправи и взе автомата на Удри. Пристъпи към Кинзонзи и се надвеси над него. Светлината остана зад гърба му. Внушителна фигура с превързана глава — така конгоанците увиват брадичките на мъртъвците, преди да ги погребат. Ако възнамерява да ме убие, ще го направи сега, помисли си Кинзонзи. Мъжът пусна върху него неизползваните ивици плат:

— Help yourself.[101]

После изохка и тръгна по стълбата.

Кинзонзи затвори очи. Ако действа бързо, вероятно ще успее да спре кръвотечението, преди да припадне от кръвозагуба. Ще се замъкне до пътя, ще повика помощ. С повечко късмет може и да попадне на хора, различни от местните лешояди. А защо не и да намери Алма? Ще я направи своя жена, защото тя вече няма мъж. А Кинзонзи — работодател. Нали видя какво има в куфара, който белокожият взе със себе си.

Хари паркира "Рейндж" роувъра пред ниския зид около църквата непосредствено пред раздрънкания хюндай, който още чакаше там.

В колата проблесна цигара.

Хари изгаси фаровете, свали прозореца и подаде глава навън:

— Саул!

Светлото петно се раздвижи. Шофьорът слезе от колата.

— Хари! Какво стана? Лицето ти…

— Нещата не се развиха по план. Изобщо не очаквах да те заваря тук.

— Защо? Нали ми плати за целия ден? — Саул поглади с длан капака на роувъра. — Хубава кола. Открадна ли я?

— Не, наех я.

— Аха. А дрехите? И тях ли взе под наем?

— Да.

— А кръвта по тях на предишния собственик ли е?

— Остави таксито и се качвай при мен, Саул.

— Искам ли да се забърквам в тази история, Хари?

— Навярно не. Ще помогне ли, ако те уверя, че съм от добрите?

— Съжалявам, Хари, но ние в Гома вече сме забравили какво означава това.

— Мм. Какво ще кажеш за още сто долара?

— Двеста… — настоя Саул.

Хари кимна.

— … и петдесет — додаде конгоанецът.

Хари слезе и Саул седна зад волана.

— Сигурен ли си, че са там? — попита таксиметровият шофьор и потегли.

— Да — отвърна Хари от задната седалка. — Веднъж един човек ми каза, че единствено оттам хората в Гома могат да отидат на небето.

— Това място не ми харесва.

— Така ли?

Хари отвори сандъка върху седалката до себе си. "Мерклин". Указанията как се сглобява пушката се намираха върху лист, залепен от вътрешната страна на капака. Хари се залови за работа.

— Зли демони. Ба-Тойе.

— Следвал си в Оксфорд, нали така каза?

Частите на пушката прилепваха гладко една към друга с щракването на добре смазан механизъм.

— Явно не си чувал за огнения демон — отбеляза Саул.

— Не, но познавам отлично тези приятелчета — Хари вдигна един от патроните, сложени в специално отделение на сандъка. — Залагам на тях срещу Ба-Тойе.

Оскъдната светлина в купето проблесна в златистата обвивка на патрона. Оловният куршум в нея имаше шестнайсетмилиметров диаметър: най-големия калибър в света. Докато Хари работеше по случая "Червеношийката", експерт по балистика му обясни, че калибърът на "Мерклин" сериозно надвишава границите на разумното, дори да я използват за лов на слонове. Оръжие с подобни патрони било по-подходящо за поваляне на дървета.

Хари нагласи оптическия мерник.

— Газ до дупка, Саул!

Подпря цевта върху облегалката на празната седалка пред себе си и сложи пръст на спусъка, като държеше окото си на известно разстояние от мерника заради неравностите по пътя. По правило мерникът следваше да се нагласи, калибрира, настрои съвсем внимателно, ала обстоятелствата не позволяваха.

Пристигнаха. Кая погледна през прозореца. Долу, под краката им, проблясваха пръснати светлини: Гома. В далечината Кая видя светлината от нефтените сонди в езерото Киву. Луната се отразяваше в зелено-черната вода. Последната част от пътя представляваше пътека, лъкатушеща към върха, фаровете осветяваха черната гола местност, осеяна с неравности. Изкачиха се до най-горното плато — съвършено равна, кръгла каменна плоскост с близо стометров диаметър. После шофьорът пресече платото. Потънаха в облаци от стелещ се бял дим, обагрен в червено до кратера на Нирагонго. Шофьорът изгаси двигателя.

— Може ли да те питам нещо, Кая? — попита Тони. — През последните седмици един въпрос не ми дава мира: какво е усещането да знаеш, че ще умреш? Не говоря за страха, когато си изправен пред смъртна опасност. Самият аз неведнъж съм го изпитвал. Интересува ме как се чувства човек, когато ясно осъзнава, че след броени минути животът му ще приключи. Ще се опиташ ли да… ми го опишеш? — Тони се наведе леко напред, за да установи зрителен контакт с Кая. — Не бързай. Спокойно обмисли отговора си.

Кая го погледна. Очакваше да я връхлети паника, ала сякаш се бе превърнала в камък — подобно на заобикалящия я пейзаж.

— Не чувствам нищо — отвърна тя.

— Е, хайде де. Другите бяха толкова изплашени, че от страх не можеха да говорят ясно, само пелтечеха. Шарлоте Лол не обели и дума от шок. Елиас Скуг заекваше. Баща ми се разрева. Само хаос ли цари в главата ти, или успяваш да разсъждаваш? Изпитваш ли мъка? Разкаяние? Или по-скоро облекчение, задето вече не се налага да се съпротивляваш? Погледни Лене, тя например се е предала. Върви към гибелта си с обичайната си примиренческа нагласа на жертвено агне. Как е при теб, Кая? Ще ти олекне ли, ако най-сетне изгубиш контрол над ситуацията?

Кая забеляза неподправено любопитство в погледа му.

— А на теб ще ти олекне ли, ако си възвърнеш контрола над ситуацията, Тони? — Тя прокара език по небцето си в опит да намери малко влага. — Все пак човек в сянка, на когото — оказа се — си отрязал езика преди години, те подтикна да убиеш петима души. Кажи ми, как се чувстваш?

Тони се вторачи във въздуха и поклати бавно глава, сякаш в отговор на друг, зададен само в съзнанието му въпрос.

— Дори не ми бе хрумвало, преди да прочета в интернет, че добрият стар Скай е арестувал мой бивш земляк, Уле. Кой би предположил, че Уле ще намери толкова смелост?

— Искаш да кажеш — толкова омраза.

Тони извади пистолет от джоба на якето си и си погледна часовника.

— Хари закъснява.

— Ще дойде.

Тони се засмя.

— Да, но ще те завари без пулс. Впрочем Хари ми е много симпатичен. Забавно е да се играе с него. Обадих му се от Юстаусе — беше ми дал номера си. Беше записал съобщение на гласовата си поща, че няколко дни ще се намира извън обхват. Не успях да сдържа смеха си, защото веднага разбрах, че е отишъл в "Ховасхюта", хитрецът му с хитрец. — Тони държеше пистолета в едната си шепа, а с другата си ръка галеше черната стомана. — Още когато го видях за пръв път в Главното управление, разбрах, че с него сме еднакви.

— Някак не ми се вярва.

— О, повярвай ми. И той като мен е подвластен на поривите си. Наркоман. Човек, който прави каквото трябва, за да получи каквото иска; който, ако се наложи, ще мине през трупове. Не е ли така?

Кая мълчеше.

Тони отново си погледна часовника.

— Май ще трябва да започнем без него.

"Ще дойде — надяваше се Кая. — Стига да намеря начин да забавя Лайке."

— Избяга с паспорта на баща си и с неговата зъбна шина, нали? — попита тя.

Тони я погледна. По физиономията му личеше, че отлично разбира какво цели тя, ала както повечето престъпници очевидно и Тони изпитваше удоволствие да обяснява как е надхитрил полицията:

— Като се замисля, Кая, иска ми се и баща ми да беше сред нас в момента. Тук, на върха на моята планина. Да можеше да види това и да разбере какво го очаква, преди да го убия. Както сега Лене знае, че трябва да умре. Както — надявам се — и ти го разбираш, Кая.

Тя усети прилив на страх. Почувства го като физическа болка. Не я обзе паника, която да блокира рационалното ѝ мислене. Все още се намираше в състояние да вижда, чува и разсъждава нормално, дори по-добре от всякога.

— Започнал си да убиваш, за да прикриеш изневярата си — просъска тя с одрезгавял глас. — Иначе си рискувал да изгубиш милионите на Галтунг. Сигурен ли си обаче, че парите, които си взел от Лене с измама, ще спасят проекта ти?

— Не — усмихна се Тони и вдигна пистолета. — Ще видим. Слизай от колата.

— Заслужава ли си, Тони? Струваше ли си да отнемаш толкова човешки животи?

Той натисна дулото на пистолета между ребрата ѝ и тя едва си пое въздух.

— Огледай се, Кая — процеди той. — Това е люлката на човечеството. Виж колко струва човешкият живот. Някои умират, други — повече на брой — се раждат и този процес тече без прекъсване, с главоломна бързина. Едното не е по-смислено от другото. Ала играта придава смисъл на всичко. Страстта, всепоглъщащото желание. Някои идиоти го наричат пристрастеност към игри. Да, но играта е всичко. Да вземем например Нирагонго. Той поглъща всичко, заличава всичко, но е и предпоставка за живот. Ако неговата страст не съществуваше, ако в кратера му не кипеше лава, всичко около него би било мъртво като камък и застинало в мраз. Носиш ли тази страст в душата си, Кая? Или просто си мъртъв вулкан, прашинка сред човешкото множество, чийто житейски път се побира в три изречения от надгробно слово?

Кая се отскубна от ръцете му и Тони се разсмя.

— Готова ли си за венчавката, Кая? Готова ли си да се разтопиш?

Лъхна я остра миризма на сяра. Шофьорът отвори вратата на Кая, погледна я съвсем равнодушно и насочи срещу нея късоцевна пушка. Дори в купето, на десет метра от ръба на кратера, Кая усещаше парещата жега. Не помръдна. Чернокожият се наведе и сграбчи ръката ѝ. Тя му позволи да я издърпа навън, без да се противи. Само се постара да се отпусне и да му дотежи, за да наруши равновесието му. После рязко отскочи и се отскубна от хватката му. Изненадан, мъжът политна назад. Беше слабоват и малко по-нисък от нея. Кая го удари с лакът, защото знаеше, че ударът с лакът е способен да нанесе по-сериозни поражения от юмрук, а вратът, слепоочията и носът са подходящи мишени. Нещо изхрущя като счупено, мъжът падна и изпусна оръжието си. Тя вдигна крак. Бяха я учили, че най-ефикасният начин да обезвредиш нападател, повален върху земята, е като стъпиш с всичка сила върху бедрото му. Съчетанието от натиска на тялото ти върху бедрото и натиска на твърдата повърхност отдолу предизвиква силни кръвоизливи в богато кръвоснабдената бедрена мускулатура и нападателят губи способността да се изправи и да те настигне. Друг вариант е да стъпиш с крак върху гърдите или шията му, но рискуваш изходът за него да е фатален. Докато Кая гледаше оголената шия на чернокожия, луната освети лицето му. Тя се поколеба за частица от секундата. Младежът изглеждаше приблизително на възрастта на Евен, когато си отиде.

Усети как две ръце обхващат тялото ѝ отзад, дръпват нейните зад гърба ѝ и вдигайки я от земята, сякаш източват въздуха от дробовете ѝ. Тя размаха безпомощно крака.

— Браво, Кая — похвали я бодро Тони току до ухото ѝ. — Показа страст, желание за живот. Ще му орежа възнаграждението, обещавам.

Младежът пред нея се изправи и грабна оръжието си. Равнодушието изчезна. В погледа му припламна гняв.

Тони изви ръцете ѝ на гърба и стегна китките ѝ с тънки ивици лейкопласт.

— Готово. А сега мога ли да ви помоля да станете свидетел на нашето бракосъчетание, госпожице Сулнес?

Изведнъж — най-после — паниката я връхлетя. Помете всички други мисли в съзнанието ѝ и остави само бяло петно, в което всичко изглеждаше голо и ужасяващо. И съвсем просто. Кая изкрещя в изстъпление.

Осемдесет и девета глава Бракосъчетанието

Застанала на ръба, Кая гледаше в дълбините на кратера, който бълваше нагорещен въздух срещу лицето ѝ. Чувстваше се силно замаяна — или от отровните изпарения, или просто трептенията на горещия въздух размазваха картината пред очите ѝ. Лавата в пропастта проблясваше в жълто-червени нюанси. Кичур коса се бе полепил по лицето ѝ, ала Кая не можеше да го махне заради вързаните на гърба ръце. Лене Галтунг, застанала до нея, изглеждаше като дрогирана. През цялото време се взираше пред себе си с налудничав поглед: облечена в бяло, жива покойница, чийто вътрешен свят е изтъкан от студ и пустота. Фигура на младоженка зад прозореца на въжарница…

Тони стоеше зад двете жени. Кая усети ръката му на кръста си.

— Вземате ли за съпруг този мъж до вас, обещавате ли да го обичате, почитате и уважавате в добри и в лоши дни… — зашепна той.

Преди това им обясни, че им е подготвил такава смърт не от жестокост, а защото е по-удобно. След тях няма да останат нито следи, нито въпроси. В Конго изчезването на хора не е нещо необичайно.

— И така, обявявам ви за съпруг и съпруга.

Кая промърмори молитва — или поне така си мислеше, докато не си даде сметка за последните си думи:

— … защото не мога да бъда с човека, когото обичам.

Цитат от прощалното писмо на Евен.

Автомобилен двигател изпърпори на ниски обороти и два фара осветиха небето. "Рейндж" роувърът се появи от другата страна на кратера.

— Ето ги и другите гости! — подвикна Тони. — Махнете им за сбогом, момичета.

Хари не знаеше какво ще завари на платото до кратера. Кинзонзи му каза, че освен двете жени, мистър Тони е взел със себе си само шофьора, ала двамата мъже са въоръжени с автомати.

Малко преди да се изкачат до кратера, Хари предложи на Саул да си тръгне, но Саул отказа:

— Нямам никакви роднини, Хари. А навярно наистина си от добрите. Пък и ми плати за целия ден.

Роувърът спря. Фаровете осветиха повърхността на кратера и трима души, застанали на ръба. Изведнъж и тримата се изгубиха в облак дим, но Хари вече бе видял достатъчно: въоръжен мъж с късоцевна пушка зад тримата, паркиран наблизо роувър и никакво време за губене. Облакът отмина и Хари забеляза, че Тони и другият мъж, засенчвайки очите си с длан, гледаха към него, все едно очакват нещо.

— Изгаси двигателя — нареди Хари от задната седалка и опря цевта на пушката "Мерклин" върху ръба на облегалката. — Но не изгасяй фаровете.

Саул се подчини. Мъжът в камуфлажната униформа коленичи, опря пушката на рамото си и се прицели срещу тях.

— Премигни няколко пъти с фаровете — разпореди Хари и доближи око до оптическия мерник. — Сигурно очакват сигнал.

Хари присви лявото си око. Изключи половината свят; изключи бледите лица на двете жени: Кая и Лене с издути бузи и почернели от шок очи. Опита се да забрави колко решаващи са тези секунди, да забрави за тюркоазените очи, вперени в него, докато той изричаше клетвата си. Игнорира пукането от изстрела, след като мъжът в униформата ги разпозна като врагове, игнорира трясъка от забиването на куршума в каросерията, последван от още един трясък. Постара се да не мисли за пречупването на светлината в предното стъкло на роувъра и в маранята над кратера, за вероятното отклонение на куршума вдясно, накъдето се носеха облаци пара. Хари осъзнаваше, че го крепи едно-единствено нещо: адреналинът; че това краткотрайно опиянение ще изтече всяка секунда. Ала докато сърцето му изпомпваше кръв до мозъка, тази секунда беше всичко, от което се нуждаеше. Защото мозъкът е удивителен компютър. Главата на Лене Галтунг закриваше наполовина главата на Тони Лайке, но неговата все пак стърчеше отгоре.

Хари се прицели в острите зъби на Кая, после — към проблясващото топче в устата на Лене. Отмести мерника малко по-нагоре. За точно прицелване е нужна фина настройка. А сега ще разчита на случайността. Залагай всичко, тече финалната обиколка.

Отляво се задаваше облак пара.

Съвсем скоро щеше да обвие четиримата. Изведнъж, сякаш осенен от прозрение, Хари осъзна, че след като облакът отмине, хората ще изчезнат. Пръстът му опъна спусъка. Видя как Кая премига точно над кръстчето.

"Кълна се."

Провали се. Най-после.

Грохотът щеше да разцепи купето, а рамото на Хари — да се откъсне. В предното стъкло се образува скрежнобяла дупка. Кървавочерният облак закри всичко от другата страна на кратера. Хари си пое пресекливо дъх и зачака.

Деветдесета глава Марлон Брандо

Легнал по гръб, Хари се носи по водата. Надалеч. Потъва в езерото Киву, докато кръвта — неговата и на другите — се смесва с водите на езерото, влива се в цялото, изгубва се в безпаметния сън на вселената, а звездите отгоре чезнат в черната студена вода. Чувства спокойствието в бездната, в тишината, в нищото, после пак изплува на повърхността върху мехурче метанов газ — посинял труп, заразен с гвинейски червей, който се гърчи под кожата. Трябва да излезе от езерото, за да продължи живота си и да чака.

Хари отвори очи. Над главата си видя хотелски балкон. Обърна се настрана и преплува няколкото метра до брега. Излезе от басейна.

След броени часове ще съмне, ще се качи на самолета за Осло, а после ще отиде в кабинета на Гюнар Хаген да му съобщи, че всичко е приключило; че са загубени, загубени завинаги. Че са претърпели провал. А после отново ще се опита да изчезне.

Треперейки, Хари се уви в голямата бяла хавлия и се качи по стълбите към хотела.

Облакът бе отминал, а до кратера не стоеше никой. Оптическият мерник на Хари машинално затърси стрелеца. Откри го и тъкмо да стреля втори път, установи, че мъжът се отдалечава с гръб към него. Качи се в роувъра, запали, подмина ги и изчезна.

Отмести мерника към мястото, където последно видя Кая, Тони и Лене. Настрои мерника на по-голямо увеличение и видя три чифта пети.

Захвърли пушката, скочи от колата и се втурна към кратера е револвер, насочен напред. Докато тичаше, се молеше. Свлече се на колене до тях, предчувствайки, че е загубил.

Отключи вратата на хотелската си стая. Влезе в банята, свали мократа превръзка около главата си и сложи чиста — дадоха му я от рецепцията. Временните шевове придържаха бузата му, но положението с челюстта беше по-сериозно. До леглото му стоеше пътната му чанта — готова. Дрехите, с които щеше да пътува, стояха метнати върху облегалката на стола. Хари извади кутия цигари от джоба на панталона си, излезе на балкона и седна на пластмасов стол. Студът облекчи болката в бузата и челюстта му. Погледът му се плъзна над сребристата повърхност на езерото, което виждаше за последен път.

Тя бе мъртва. Оловният куршум е диаметър сантиметър и половина бе минал през дясното ѝ ухо, бе отнесъл дясната част от главата ѝ, после бе забил големите бели предни зъби на Тони Лайке в черепа му, бе образувал кратер в главата му и бе разпръснал всичко това върху площ от сто квадратни километра, покрита с вулканични камъни.

Тогава Хари повърна. Докато зелената жлъчка се стичаше върху телата им, той залитна назад.

Сега извади две цигари от кутията и ги лапна. Те заподскачаха между тракащите му зъби. Самолетът излиташе след четири часа. Уговори се със Саул да го откара до летището. От изтощение Хари едва държеше очите си отворени. Въпреки това нито можеше, нито искаше да спи. През първата нощ призраците имаха забрана за посещения.

— Марлон Брандо — обади се тя.

— Какво? — Хари запали цигарите и ѝ подаде едната.

— Актьорът с мъжествено излъчване и висок глас, за когото не успях да се сетя, е Марлон Брандо. По-женствен глас не съм чувала. А има и чувствена уста. Забелязал ли си впрочем, че произнася "с" с леко фъфлене? Не е фрапиращ говорен дефект, а по-скоро обертон, който ухото не долавя, но мозъкът все пак регистрира.

— Разбирам какво имаш предвид — кимна Хари, дръпна от цигарата и погледна Кая.

Намери я окървавена, покрита с парчета кости, плът и мозък. Отне му много време, докато пререже лейкопласта над китките ѝ. Пръстите му отказваха да се подчинят. След като най-сетне я освободи, тя се изправи, а той остана на земята на четири крака.

Изобщо не понечи да я спре, когато Кая хвана трупа на Тони Лайке за яката и колана и го претърколи в пропастта. Хари не чу дори звук, само шушукането на вятъра. Кая изпрати с поглед тялото в пропастта и се обърна към него.

Той кимна. Не ѝ поиска обяснение — нямаше нужда. Тя постъпи по най-правилния начин.

После Кая погледна въпросително към трупа на Лене Галтунг. Хари поклати глава. Бе преценил кое е по-разумно и прагматичното натежа срещу моралното. Дипломатическите последствия — срещу възможността една майка да погребе чедото си. Истината олекна в полза на лъжата, която ще направи живота по-поносим. Хари се изправи, вдигна тялото на Лене Галтунг, едва не се свлече под тежестта на иначе слабичкото младо момиче, застана на ръба на пропастта, затвори очи, усети копнежа да се отпусне в бездната, олюля се за миг и после я пусна. Отвори очи и погледна надолу. Тя вече се бе превърнала в точица. После димът я погълна.

— В Конго всеки ден изчезват десетки хора — каза Кая, докато Саул шофираше на връщане от планината, а двамата с Хари се возеха на задната седалка.

Хари знаеше, че докладът по случая ще бъде кратък. Никакви следи. Изчезнали. Може да са отишли къде ли не. А отговорът на всички възникващи въпроси ще бъде "всеки ден в Конго постъпват десетки сигнали за изчезнали лица". Това ще отговорят и на нея — жената с тюркоазените очи. Защото така е най-лесно. Никакви трупове, никакво вътрешно разследване, което се провежда винаги, когато полицай стреля. Така ще избегнат и огласяването на инцидента по света. Издирването на Лене Галтунг няма да приключи, но на практика ще се води само на книга. Ще я обявят за изчезнала. Не си е купила билет, нито е била регистрирана от имиграционните власти в Конго. Така е най-добре — ще каже Хаген. За всички. Или поне за онези, които имат значение. А жената с тюркоазените очи ще кимне. Ще приеме обяснението му. Или въпреки това ще се досети, че се е случило нещастие, заслушвайки се в недоизреченото. Пред нея ще се открие избор: да се досети, че дъщеря ѝ е мъртва; че Хари се е прицелил между очите на Лене, вместо малко по-надясно, както подозираше, че е по-правилно. Постъпи така, защото искаше да избегне риска куршумът да полети надясно и да рани колежката му, дошла в Конго да му помага. Жената с тюркоазените очи можеше и да предпочете друго: да повярва на лъжата, да се вслуша в онези честоти от гласа му, които вместо представата за гроб вдъхват надежда.

В Кампала имаха прекачване. Седнали върху твърди пластмасови седалки, двамата с Кая гледаха кацащите и отлитащите самолети. Постепенно тя заспа и отпусна глава върху рамото на Хари.

Събуди я някаква промяна: в температурата на помещението, в ритъма на сърцето му или в браздите върху бледото му от недоспиване лице. Той пусна мобилния телефон в джоба си.

— Какво има? — попита тя.

— Обадиха се от болницата. — Погледът му се плъзна покрай нея, проби прозорците и се изгуби навън, към линията, където бетонната покривка срещаше светлосиньото небе. — Починал е.