Леопардът

Трийсет и шеста глава Хеликоптер

Микаел Белман пристигна до езерото Люсерен с хеликоптер. Витлата разсичаха мъглата и я превръщаха в облаци от захарен памук, докато инспекторът от КРИПОС пресичаше с превит гръб полето зад въжарницата. След него подтичваха Колка и Бийвъс. От срещуположната страна се зададоха четирима мъже с носилка на ръце. Белман ги спря и отметна одеялото. Носачите обърнаха глава на другата страна, а началникът се надвеси над носилката да огледа голия побелял и отекъл труп.

— Благодаря — кимна той и им даде знак да продължат към хеликоптера.

Белман спря на върха на възвишението. В подножието хората се бяха струпали между постройката и брега на езерото. Сред водолазите, които сваляха аквалангите и костюмите си, Белман зърна Беате Льон и Кая Сулнес. Малко по-далеч от тях Хари Хуле разговаряше с някакъв мъж. Вероятно местният ленсман Скай, предположи Белман.

Главният инспектор даде знак на Бийвъс и Колка да изчакат и пъргаво се спусна по склона.

— Добър ден, Скай — Белман изтупа дълго си палто от полепилите се съчки. — Казвам се Микаел Белман, главен инспектор в КРИПОС. Разговаряхме по телефона.

— Сещам се — потвърди Скай. — Чухме се вечерта, когато хората му откриха въжето — той посочи с палец Хари Хуле.

— И той отново е тук, разбира се. Въпросът е какво прави на местопрестъпление в моя ресор.

— Ще ти кажа — изкашля се Хари. — Първо, това не може да се нарече местопрестъпление. Второ, търся изчезнало лице. А по всичко личи, че начинанието ми се увенча с успех. Как върви разследването на тройното убийство? Натъкнахте ли се на някакви следи? Нали получи сведенията за "Ховасхюта"?

Белман стрелна Скай предупредително с очи и ленсманът побърза да се отдалечи.

Белман плъзна поглед над водата, и прокара показалец по долната си устна, все едно избърсва вазелин.

— Е, Хуле, вече си наясно, че току-що се погрижи както ти, така и началникът ти Гюнар Хаген не просто да изгубите работата си, а и да бъдете обвинени в неизпълнение на служебни задължения.

— Мм. Защото си вършим работата ли?

— Министърът на правосъдието ще изиска от вас подробно обяснение защо сте дали ход на издирвателна акция в района, откъдето убиецът на Марит Улсен е взел въжето, на което я е обесил. Дадох ви шанс, но вие го пропиляхте. Играта свърши, Хуле.

— Ще изпратим на министъра нужното обяснение за действията ни, Белман. Ще го уведомим, че сме уточнили произхода на въжето, стигнали сме до Елиас Скуг, открили сме липсващ лист в списъка с гостите в "Ховасхюта"; открили сме четвърта жертва на име Аделе Ветлесен и днес сме намерили тялото ѝ. Постигнахме такъв резултат със скромен екип, докато разследването на КРИПОС от два месеца е в пълен застой въпреки многобройния екип и неограничените ресурси. Нещо да кажеш, Белман?

Микаел не отговори.

— Да не се опасяваш, че тези факти ще повлияят върху преценката на министъра кое звено притежава по-сериозна компетентност в разследването на убийства?

— Не надценявай картите си, Хуле. Ще те смачкам за нула време — щракна с пръсти той, за да онагледи думите си.

— Добре. Никой от двама ни не държи печеливша комбинация. Какво ще кажеш да преместим залога за следващата игра?

— Какво искаш да кажеш?

— Получаваш всичко, с което разполагаме. Включително славата от успеха.

— И защо ще ни помогнеш? — изгледа го недоверчиво Белман.

— Много просто — Хари извади последната цигара от кутията. — Плащат ми, за да хвана убиеца. Това ми е работата.

Белман направи кисела гримаса. Главата и раменете му се разтресоха, все едно се смее, но не издаде никакъв звук.

— Можем да хванем убиец с общи усилия, Белман. Нима това не е по-важно в момента от междуведомствените борби за надмощие?

— Не ми… — извика Белман, но млъкна, защото няколко души се обърнаха. Приближи се до Хари и понижи глас: — Не ми говори като на идиот, Хуле.

Вятърът духна дима от цигарата на Хари право в лицето на Белман, ала той дори не мигна. Хари сви рамене.

— Знаеш ли какво си мисля, Белман? Властта и политиката не те интересуват толкова много. По-скоро в теб продължава да живее малкото момче, което иска да изглежда герой. И сега се страхуваш да не накърня епичния ти образ. Може да премерим сили по най-банален начин: сваляме циповете и се състезаваме чия струя ще стигне до лодката на водолазите.

Този път Микаел Белман се разсмя с цяло гърло.

— Съветвам те да четеш предупредителните надписи, Хари.

Дясната му ръка рязко дръпна цигарата от устата на Хари и я хвърли в езерото. Чу се съскане от досега на пламъка с водата.

— Тютюнопушенето убива. Приятен ден.

Докато хеликоптерът се издигаше във въздуха, Хари гледаше как последната му цигара се носи по водната повърхност. Сива мокра хартия с мъртъв черен връх.

По здрач водолазният екип остави Хари, Кая и Беате на брега до паркинга. Под дърветата нещо се раздвижи и след малко последва залп от светкавици. Хари инстинктивно вдигна ръка и различи гласа на Рогер Йендем в тъмното:

— Хари Хуле, носят се слухове, че сте открили трупа на млада жена. Как се казва, смъртта ѝ има ли връзка с другите убийства?

— Без коментар — Хари си проправяше път, полузаслепен от светкавиците. — Проведохме издирвателна акция. Мога единствено да кажа, че намереното тяло най-вероятно е на изчезнала жена. Колкото до убийствата, съветвам те да говориш с КРИПОС.

— Как се казва жената?

— Тепърва ще се опитаме да установим самоличността ѝ. Първо трябва да уведомим близките ѝ.

— Но не изключвате…

— На този етап не изключвам нищо, Йендем. Пресслужбата ще разпрати съобщение до медиите.

Хари се качи в колата, където Кая вече бе запалила двигателя, а Беате — седнала отзад. Поеха бавно по улицата, а зад тях продължиха да проблясват светкавици на фотоапарати.

— Е? — подхвана Беате Льон и се наведе между двете предни седалки. — Още не сте ми обяснили как ви хрумна да търсите тялото на Аделе Ветлесен точно тук.

— Съвсем проста дедуктивна логика — отвърна Хари.

— Разбира се — как не се сетих?! — въздъхна Беате.

— Срамота е, че не ми хрумна по-рано. Толкова време си блъсках главата защо убиецът си е направил труда да ходи до стара въжарница само за да вземе оттам въже, което — за разлика от купешко — веднага ще ни насочи към мястото, откъдето го е взел. За отговора на този въпрос — впрочем съвсем очевиден — ме подсети дълбоко африканско езеро. Убиецът се е намирал близо до въжарницата по някаква работа, за която му е дотрябвало въже. Влязъл е, взел е едно, използвал е част от него, а по-късно е намерил приложение на остатъка — примка около врата на Марит Улсен. В района го е довела необходимостта да се отърве от друго тяло — на Аделе Ветлесен. Спомнете си думите на ленсман Скай: този край на езерото е най-дълбок. Убиецът е напълнил панталона ѝ с камъни и е усукал въжето около кръста и крачолите ѝ, а после я е хвърлил през борда.

— Откъде знаеш, че е била мъртва, преди да я донесе тук? Може да я е удавил.

— По шията ѝ имаше голяма порезна рана. Очаквам аутопсията да покаже липса на вода в дробовете ѝ.

— И наличие на кетаномин в кръвта като при Шарлоте и Боргни.

— Значи, този кетаномин представлява бързодействащо упойващо средство. Странно, за пръв път чувам за него — призна Хари.

— Не е никак странно. Кетаноминът е стар евтин аналог на кеталара, който се използва в анестезиологията. Предпочитат го, защото не повлиява самостоятелното дишане на пациента. През деветдесетте години в страните от ЕС и Норвегия забраниха употребата на кетаномина заради тежките странични ефекти. В момента може да се купи само в страни от Третия свят. КРИПОС възлагаха много надежди на тази следа, но не стигнаха доникъде.

Четирийсет минути по-късно спряха пред Отдела по експертно-криминалната дейност да оставят Беате. Хари даде знак на Кая да изчака и слезе да поговори с Беате на четири очи.

— Искам да те питам нещо.

— Кажи — Беате разтърка ръце и потръпна от студ.

— Защо не изпрати Бьорн на предполагаемото местопрестъпление, а дойде ти?

— Белман му възложи специална задача.

— Каква? Да измие тоалетните?

— Не, да координира сътрудничеството между криминалните експерти и КРИПОС.

— Какво? — повдигна вежди Хари. — Повишил го е?

— Бьорн отдавна заслужава повишение — сви рамене Беате. — Време беше да го получи. Нещо друго?

— Няма.

— Лека вечер.

— И на теб. Или, впрочем, чакай малко. Нали помниш, че ти се обадих с молбата да предадеш на Белман информацията за намереното въже? Кога му го каза?

— Ти ми се обади през нощта и аз изчаках до сутринта. Защо питаш?

— Просто така. Нищо конкретно.

Качи се в колата. Кая тъкмо прибираше телефона в джоба на якето си.

— На сайта на "Афтенпостен" вече са пуснали информация за намерения труп в езерото.

— Вече?

— Публикували са и голяма твоя снимка с имената ти, а отдолу пише, че оглавяваш разследването. И, разбира се, авторите на статията напомнят за другите убийства и търсят евентуална връзка.

— Аха. Гладна ли си?

— Да.

— Някаква планове за вечерта? Ако нямаш, ще те водя на ресторант.

— Чудесно! Къде?

— В "Екеберг".

— Уау! На луксозно място. Защо точно там?

— Наскоро един приятел ми припомни стара история от ресторанта.

— Каква?

— Нищо особено, тийнейджърска работа…

— Сериозно? Разкажи!

Хари се засмя под нос. Докато пътуваха към центъра, а после — нагоре към възвишението Екеберг, Хари разказа на Кая за Килър Куин — кралицата на ресторанта, някога най-великолепния представител на функционалисткия стил в столичната архитектура. След скорошната реконструкция ресторантът си възвърна някогашния блясък.

— През осемдесетте "Екеберг" се намираше в плачевно състояние и хората го бяха отписали. Превърна се в танцов локал — сборище на пияници, които канят жените на танц, като им обръщат чашите, а после започват да тътрузят крака по дансинга и да се подпират, за да не паднат.

— Ясно.

— С Йойстайн и Сабото много често ходехме до немските бункери в Нурщран да пием бира и да си пилеем младежките години. На седемнайсет събрахме смелост да отидем в ресторант "Екеберг". Излъгахме за възрастта и влязохме. Всъщност никой не ни поиска доказателство, че сме пълнолетни, защото заведението се нуждаеше от повече оборот. Оркестърът свиреше ужасно, но поне изцпълняваха "Nights in White Satin"[70]. Всяка вечер в ресторанта присъстваше атракцията на заведението. Наричаха и Килър Куин — не жена, а каравела.

— Каравела? — засмя се Кая. — Хвърлила око?

— Да. Вървеше гордо, с опънати платна, великолепна и страшна. Накичена като увеселителен парк, с извивки като екстремно влакче.

— Значи, нещо като местен лунапарк? — разсмя се още по-гръмогласно Кая.

— Горе-долу. Тя ходеше в ресторант "Екеберг", за да ѝ обръщат внимание и да я ухажват. И заради безплатните питиета, с която я черпеха поувехналите лъвове на дансинга. Ала никой не бе виждал Килър Куин да си тръгва с някого. Вероятно именно това предизвикваше силното ни въодушевление. Жена, принудена да се задоволява с ухажори под нивото си, но запазила все пак част от финеса си.

— И?

— Йойстайн и Сабото обещаха да ме черпят с уиски, ако я поканя на танц.

Пресякоха трамвайните релси и поеха по стръмния склон към ресторанта.

— И какво стана? — попита Кая.

— Осмелих се да я поканя.

— И?

— Танцувахме, докато ѝ писна да я настъпвам и предложи да се поразходим. Тръгна пред мен. Това се случи през август, беше горещо, а наоколо, както виждаш, има само гора, гъста зеленина и мрежа от пътеки към забравени места. Бях пиян, но ужасно се притеснявах да не би тя да чуе треперенето в гласа ми, ако кажа нещо. Затова си мълчах. Тя нямаше нищо против да отговаря за разговора. А впрочем и за останалото. Попита ме дали искам да я придружа до дома ѝ.

Кая се разкикоти.

— Ау! И какво стана там?

— Ще ти разкажа останалото, докато вечеряме.

Спряха на паркинга, слязоха от колата и се качиха по стълбите пред входа. На вратата към ресторанта оберкелнерът ги приветства с "добре дошли" и ги попита за име. Хари отвърна, че не са запазвали предварително маса. Оберкелнерът едва се сдържа да не покаже досадата си.

— Всички маси са запазени за следващите два месеца — изсумтя недоволно Хари, след като излязоха. Поне си купи цигари от бара. — Това място ми допадаше повече, когато водата стигаше почти до ресторанта, а зад външните тоалетни дебнеха плъхове. Тогава поне можехме да влезем.

— Хайде да изпушим по цигара — предложи Кая.

Отидоха до ниската балюстрада. Оттам гората се спускаше към града. Облаците на запад преливаха в оранжеви и червени багри, а колоните от автомобили по магистралата проблясваха в тъмното като фосфоресциращ планктон по морска повърхност. Градът, застинал в засада под тях, дебнеше като спотаил се хищник. Хари извади две цигари, запали ги и подаде едната на Кая.

— Ще ми разкажеш ли и останалата част от историята? — попита Кая.

— Докъде стигнах?

— Отиде с Килър Куин в дома ѝ.

— Не, тя само ме покани. Аз отказах.

— Така ли? Лъжеш! Защо?

— Същото ме попитаха и Йойстайн, и Сабото, когато се върнах на тяхната маса. Как да се чупя, щом ме чакат трима приятели и безплатно уиски, пошегувах се аз.

Кая се разсмя и издуха кълбо дим към гледката.

— Излъгах, разбира се. Решението ми не бе продиктувано от солидарност. Отправиш ли към мъж достатъчно съблазнително предложение, приятелството остава на заден план. Истината е, че не посмях да тръгна с Килър Куин. Тя ме плашеше до смърт.

Постояха мълчаливо и, заслушани в далечното бучене на града, гледаха как димът от цигарите им бавно се раздипля и изчезва.

— Изглеждаш умислен — отбеляза Кая.

— Да, мисля за Белман. Чудя се откъде знае толкова много — не само, че съм се прибрал в Норвегия, а и с кой полет.

— Сигурно е разбрал от колеги в Главното управление.

— Мм. Днес, докато бяхме на езерото, Скай спомена, че Белман му се обадил за въжето вечерта, когато ние ходихме до въжарницата.

— Така ли?

— А Беате твърди, че е предала информацията на Белман чак на следващата сутрин.

Хари проследи полета на горяща нишка тютюн надолу по склона.

— Освен това повишиха Бьорн за координатор между Отдела по експертно-криминална дейност и КРИПОС.

— Не е възможно, Хари — изгледа го ужасена Кая.

Той не отговори.

— Бьорн Холм! Нима допускаш, че е снасял на Белман върху какво работим? С Бьорн сте колеги отдавна и сте станали почти… приятели!

— Както вече споменах — Хари сви рамене, хвърли фаса и го стъпка с пета, — за мъжа приятелството остава на заден план, когато получи достатъчно съблазнително предложение. Ще дойдеш ли да хапнем по едно меню на деня в "Скрьодер"?

Вече сънувам непрекъснато. Беше лято и аз я обичах. Тогава бях съвсем млад и си мислех, че ако искаш нещо достатъчно силно, го получаваш.

Аделе, ти имаше нейната усмивка, нейната коса, нейното невярно сърце. В интернет страницата на "Афтенпостен" прочетох, че са те намерили. Дано и отвън си изглеждала толкова противна, колкото беше отвътре.

Пише, че случаят е възложен на старши инспектор Хари Хуле. Нали той залови Снежния човек. Навярно още има надежда полицията да спаси нечий живот.

Разпечатах снимката на Аделе от сайта на "Ве Ге" и я закачих на стената до откъснатата страница с имената на гостите е "Ховасхюта". Заедно с моето остават още три.

Трийсет и седма глава Психологически профил

В "Скрьодер" предлагаха колбас със зеленчуци на тиган с гарнитура от яйца на очи и суров лук.

— Чудесно — отбеляза Кая.

— Днес готвачът явно не е пил — съгласи се Хари и посочи: — Виж.

Кая се обърна към телевизора.

Лицето на Микаел Белман изпълваше екрана. Хари даде знак на Нина да увеличи звука. Гледаше как устните на Белман се движат. Нежни, почти женствени черти. Под мощно извитите вежди проблясваха наситено кафяви очи. Белите петна по лицето му не го загрозяваха, тъкмо напротив: придаваха му вълнуващ вид на екзотично животно. Ако телефонният му номер — както номерата на повечето служители на реда — фигурираше в обществените указатели, входящата кутия на телефона му би се препълнила с есемеси от загорели фенки.

Нина увеличи звука:

— "… в "Ховасхюта" в нощта срещу осми ноември. Умоляваме гостите, нощували тогава в хижата, незабавно да се свържат с полицията."

Репортажът приключи и водещият продължи със следващата новина.

Хари избута настрани чинията си и махна на Нина да донесе кафе.

— Да чуем какво мислиш за убиеца, след като намерихме Аделе. Направи му профил.

— Защо? — Кая отпи от чашата с вода. — От утре ще работим по нов случай.

— Ей така, за забавление.

— Значи представата ти за забавление се припокрива с профилиране на сериен убиец?

— Сигурно има подходящ отговор на въпроса ти, но в момента не ми хрумва — Хари почистваше зъбите си с клечка.

— Ти си болен.

— И така: що за човек е този убиец?

— Първо, мъж е. И е сериен престъпник. Аделе не е била първата му жертва.

— Кое те кара да мислиш така?

— Убийството е извършено с безупречна прецизност. За тази цел е нужно хладнокръвие. Скрил я е така, че да не я открием. Следователно е напълно възможно да е убил много от лицата, които засега се водят изчезнали.

— Добре, по-нататък?

— Амиии…

— Хайде, мисли. Току-що каза, че се е постарал да не открием тялото на Аделе Ветлесен. Тя е била първата му жертва, за която знаем. Каква промяна наблюдаваме в престъпленията?

— Убиецът добива повече смелост, става по-самоуверен. Престава да крие телата. Намериха Шарлоте зад изоставена кола в гората, а Боргни — в мазе на офис сгради и центъра.

— А Марит Улсен?

— Нейното убийство е показно, скандално. Изгубил е самообладание, контролът му се е изплъзнал.

— Или… е минал на следващо ниво. Иска да покаже способностите си и затова започва да излага убийствата си на показ. Обесването на Марит Улсен в комплекс "Фрогнер" представлява силен вик за внимание, но самото изпълнение на убийството не свидетелства за загуба на контрол. Наистина, доста непредпазливо е използвал особен вид въже, без обаче да оставя следи. Не си ли съгласна?

Тя се замисли и поклати глава.

— А какво ще кажеш за Елиас Скуг? Нещо различно?

— Обрекъл е жертвата си на бавна и мъчителна смърт Това убийство разобличава садистичните му нагласи.

— И ябълката на Леополд е инструмент за изтезания — възрази Хари. — Но съм съгласен с теб, че за пръв път виждаме ясно доказателство за садизма му, което той съвсем съзнателно ни поднася. Сам разголва същността си, не ни оставя ние да го разобличим. Продължава да режисира действието и да държи нещата под контрол.

Сервитьорката остави върху масата кана с кафе и две чаши.

— Но…

— Какво?

— Не ти ли се струва малко смущаващо, че садистично настроен убиец напуска местопрестъплението, преди да е видял страданията и смъртта на жертвата си? Нали хазяйката е чула глухо топуркане от горния етаж, след като гостът на Елиас си тръгнал? Убиецът, един вид, е пропуснал целия… купон, така да се каже.

— Права си. С кого си имаме работа тогава? С мним садист? Защо му е било да се преструва?

— Защото е знаел, че ще се опитаме да му направим профил — разпалено заобяснява Кая. — Целял е да ни изпрати погрешни послания.

— Мм. Не е изключено. Сложно устроен убиец, а?

— А ти какво мислиш, о, мъдрецо?

Хари наля кафе в двете чаши.

— Ако наистина търсим сериен убиец, забелязвам сериозен разнобой в убийствата.

Кая се пресегна през масата и острите ѝ зъби проблеснаха, когато прошепна:

— Значи според теб не става дума за сериен убиец?

— Не знам… Липсва подпис. По принцип серийните убийци се възбуждат от определени обстоятелства и затова в действията им се забелязва повторяемост на елементи. В нашия случай нямаме основания да подозираме, че убиецът е изпитвал сексуално влечение към жертвите си. В начина, по който ги умъртвява, също не следва един-единствен модел. Само Боргни и Шарлоте са убити с ябълката на Леополд. Местопрестъпленията нямат нищо нищо, жертвите също са прекалено различни. Не изявява предпочитание към един пол, възраст, произход или външен вид.

— Но не са избрани случайно. Все пак са нощували в една и съща хижа.

— Именно. Точно това разколебава убеждението ми, че се сблъскваме с класически сериен убиец. Или по-точно с класически мотив за убийство. Защото по принцип се смята, че за серийния убиец убийството само по себе си представлява достатъчен мотив. Той убива проститутки не защото живеят в грях, а защото са лесни жертви. Знам за един-единствен сериен убиец, който подбира жертвите си по определен критерий, свързан с личността им.

— Снежния човек.

— Не ми се вярва да е набелязал жертвите си от страница в книга за гости. А ако нещо, случило се в хижата, го е провокирало, пак не говорим за класическо серийно престъпление. Освен това човекът, когото търсим, прекалено бързо показва желание да разкрие самоличността си.

— В смисъл?

— Изпраща жена в Руанда и Конго, за да прикрие убийство и да се сдобие с оръжие за следващото. После я убива. С други думи, полага извънредно големи старания да заличи следите си. Само няколко седмици по-късно извършва трето убийство, но не прави никакви опити да го скрие. А следващото му престъпление прилича на корида: подобно на матадор убиецът забива бандерильо в муцуните ни, докато размахва предизвикателно червено платнище. Промяната в личността му настъпва прекалено бързо. Нещо не ми се връзва.

— Да не подозираш, че убийците са двама или повече и всеки действа по свой метод?

— Не — поклати глава Хари. — В убийствата се забелязва много съществена обща черта. Извършителят не ocтавя следи. Серийните престъпници са рядкост, а онези от тях, които не оставят следи — бели лястовици. Убиецът е само един.

— Тогава с какъв убиец си имаме работа? — разпери ръце Кая. — Маниак с множествено личностово разстройство?

— Не бяла, червена лястовица. Вече и аз не знам. Всъщност какво значение има? Нали разсъждаваме само за забавление. Оттук нататък КРИПОС поемат случая. — Хари допи кафето си. — Ще взема такси до болницата.

— Искаш ли аз да те закарам?

— Не, прибирай се и се подготви за нови вълнуващи случаи.

Кая въздъхна дълбоко.

— А колкото до Бьорн…

— Да си остане между нас — прекъсна я Хари. — Лека нощ.

На вратата на болничната стая Хари се размина с Алтман.

— Заспа — прошепна медицинският работник. — Влях му десет милиграма морфин. Ако искаш, постой при него, но да знаеш, че няма да се събуди през следващите няколко часа.

— Благодаря.

— За нищо. И моята майка… страдаше от тежки болки, преди да си отиде.

— Мм. Пушач ли си, Алтман?

По гузното изражение на събеседника си Хари разбра, че отговорът му ще бъде положителен, и го покани да излязат навън. Запалиха по цигара. Сигюр (малкото име на Алтман) призна, че причината да специализира анестезиология, е майка му.

— Значи си помогнал на баща ми…

— … като жест от син към друг син — усмихна се Алтман. — Но се посъветвах с лекуващия лекар, разбира се. Гледам да не си изгубя работата.

— Правилно. Човек трябва да постъпва разумно. Ще ми се и аз да бях като теб.

Изпушиха цигарите и Алтман тръгна към вратата, но Хари го спря:

— Понеже разбираш от упойващи вещества, искам ди те питам как може човек да се сдобие с кетаномин.

— Май не е редно да ти отговарям на този въпрос.

— Спокойно, питам те във връзка с разследване на убийство.

— Аха, добре тогава. В Норвегия е почти невъзможно да намериш кетаномин, освен ако не работиш като анестезиолог. Действа по-ефикасно от куршум: мигновено поваля пациента в безсъзнание. Но е силно противопоказен при язва. При предозиране нараства опасността от инфаркт, затова самоубийците често са прибягвали до помощта му. От няколко години обаче кетаноминът е забранен в страните от ЕС и в Норвегия.

— Знам. Ако ти трябва, откъде ще си го купиш?

— От страните от бившия социалистически блок или от Африка.

— От Конго например?

— Там със сигурност ще намериш. След масовата забрана производителят го пуска на дъмпингови цени и кетаноминът попада в бедни държави. Винаги става така.

Седнал до леглото на баща си, Хари наблюдаваше как слабите му гърди се повдигат под пижамата. След час стана и си тръгна.

Включи телефона си едва след като влезе в апартамента, пусна си "Don't Get Around Much Anymore"[71] в изпълнение на Дюк Елингтън — една от любимите плочи на баща му — и извади кафявата бучка опиум. Видя, че Гюнар Хаген му е оставил гласово съобщение, но реши да не го прослушва — досещаше се какво съдържа: Белман пак му е трил сол на главата; Хари, Бьорн и Кая не бива да припарват до случая под никакъв претекст. Хаген сигурно го е предупредил да подаде молба за назначение, ако иска да се върне на работа в полицията. А навярно последното изобщо не присъства в съобщението. Хари усещаше, че наближава време за пътуване. Реши да тръгне още тази вечер. Извади запалката и прочете двете текстови съобщения. В първото Йойстайн предлагаше да се съберат по мъжки в скоро време, като поканят и най-заможния от компанията: Сабото. Второто съобщение се оказа от непознат номер:

В страницата на "Афтенпостен" прочетох, че си поел случая. Ще ти подскажа. Преди да го залепят за ваната, Елиас Скуг е говорил.

К.

Хари изпусна запалката и тя падна звучно върху стъклената масичка. Пулсът му се ускори. Докато тече разследване на убийство, в полицията обикновено постъпват стотици сигнали и хипотези. Непрекъснато валят обаждания от очевидци, готови да се закълнат, че са видели, чули или узнали отнякъде нещо много важно. Нека дежурните на телефона бъдат така добри да им отделят малко време… Обикновено звънят едни и същи "свидетели", но броят на желаещите да сътрудничат всеки път се увеличава с нови попълнения. Съдържанието на това съобщение обаче показваше недвусмислено на Хари, че този сигнал не е от поредния луд параноик. В пресата изтекоха всякакви подробности по случая, но полицията не спомена и дума за лепилото и ваната. Освен това телефонният номер на Хари не фигурираше в обществения указател.

Трийсет и осма глава Белег за цял живот

Хари намали Дюк Елингтън. Продължаваше да държи телефона си. Онзи отсреща знаеше за бързосъхнещото лепило. И номера на Хари. Дали да провери адреса и името на притежателя на непознатия номер и да го арестува, или да не бърза, за да не го изплаши? От друга страна, човекът очакваше отговор.

Хари набра номера. След две прозвънявания се обади мъжки глас:

— Да?

— Аз съм, Хари Хуле.

— А, добре.

— Да не се познаваме?

— Не ме ли помниш? Апартаментът на Елиас Скуг._: Бързосъхнещо лепило.

Кръвта на Хари заблъска в сънната артерия. Гърлото му се стегна.

— С кого говоря? Какво си правил там?

За секунда настъпи мълчание. Хари помисли, че събеседникът му е затворил. Но гласът пак се обади:

— О, извинявай, да не съм се подписал с инициал К.?

— Да.

— Стар навик. Аз съм Кулбьорнсен, инспекторът oт Ставангер. Нали ми остави номера си?

Хари отправи проклятие към параноидните си нагласи, усети, че е затаил дъх, и издиша със съскане.

— Там ли си? — попита Кулбьорнсен.

— Да, да — Хари отчекна парче от опиума с чаена лъжичка. — Пишеш, че имаш нещо за мен.

— Така е. Но ще ти го кажа при едно условие.

— Какво?

— Да си остане между нас.

— Защо?

— Защото този тъпак Белман започва да ми лази по нервите. Изживява се като божи пратеник. Шибаняците от КРИПОС искат единствено те да разследват убийства в цялата страна. Да вървят на майната си! Шефовете ми вързаxa ръцете по случая "Скуг".

— Затова се свърза с мен, така ли?

— И двамата знаем, че съм съвсем обикновено момче от провинцията, Хуле, но "Афтенпостен" те посочва като ръководител на разследването и това ми подсказва достатъчно. Двамата с теб си приличаме. Не се предаваш лесно, нали?

— Ами… — Хари погледна неволно опиума пред себе си.

— Ако искаш да пипнеш онзи негодник и да осуетиш грандоманските планове на Белман за империя на злото, действай. Ще забавя доклада си до Белман и ще ти дам един ден преднина.

— Слушам те.

— Разговарях с хора от обкръжението на Скуг. А те не са никак много, защото бил особняк, доста по-интелигентен от повечето си познати и пътувал по света без компания. Всъщност разпитах хазяйката му и се срещнах с момиче, с което Елиас е разговарял по телефона в дните преди да умре. Казва се Стине Йолберг. Двамата се видели в нощта на убийството му. Пътували заедно в автобус. Елиас ѝ споделил, че е пил в "Ховасхюта" заедно с убитите жени, чиито снимки публикували във вестниците. Чудел се защо разследващите още не го били потърсили и се колебаел дали да не се яви доброволно в полицията. Не искал обаче да се замесва. Нормално: Скуг и преди е имал вземане-даване с органите на реда. Две жени са подавали жалби срещу него за психически тормоз. На практика не е нарушил закона. Просто им досаждал непрекъснато. Стине се страхувала от него, но през онази вечер ѝ се сторил много изплашен.

— Интересно.

— Тя се престорила, че не знае кои са трите убити жени. А Елиас ѝ казал името на мъж, също нощувал в хижата. И тук идва най-интересното. Този мъж е публична личност.

— Сериозно?

— По думите на Елиас Скуг в "Ховасхюта" през въпросната вечер отседнал и Тони Лайке.

— Тони Лайке? Очаква ли се от мен да знам кой е?

— Гадже на дъщерята на Андерш Галтунг, корабния магнат.

Пред очите на Хари изплува наскоро прочетено заглавие във вестник.

— Тони Лайке нашумя като инвеститор, тоест човек с неясен източник на средства, и несъмнено не е постигнал успеха си с тежък труд. Слави се като голямо конте. Но това изобщо не означава, че е примерен и добричък. Готов ли си за черешката на тортата? Този тип има sheet.

— Sheet? — повтори Хари с престорено недоумение, за да покаже на Кулбьорнсен какво мисли за англицизмите в речта му.

— Досие. Осъждан е за нанасяне на тежка телесна повреда.

— Мм. В какво се е провинил?

— Нанесъл е побой над лицето Уле С. Хансен на шести август във времевия отрязък 11:20–11:45 вечерта. Случката се разиграла пред дискотека в непосредствено близост до дома на дядото на Лайке. Тогава Тони бил на осемнайсет, Уле — на седемнайсет. Причината за свадата е момиче, разбира се.

— Мм. Ревниви младежи си пийват и се сбиват. Дотук нищо необичайно. Защо спомена тежка телесна повреда?

— Защото това не е всичко. Лайке повалил съперника си, възседнал го и започнал да му нанася удари с нож по лицето. Момчето останало белязано за цял живот, но според съдебните експерти можело да стане и по-лошо, ако охраната не се била намесила.

— Има ли други присъди?

Още от съвсем млад Тони Лайке бил прочут с избухливия си нрав и редовно участвал в побоища. По време на съдебния процес един от свидетелите разказал как Лайке едва не го удушил с колан, след като онзи пуснал обидна реплика по адрес на баща му.

— Май ми предстои сериозен разговор с господин Лайке. Знаеш ли къде живее?

— В Осло. На улица "Холмен"… секунда… номер 172.

— Ясно. В западната част. Много ти благодаря, Кулбьорнсен.

— За нищо. А, да не забравя: Стине каза, че след Елиас в автобуса се качил някакъв мъж. Слязъл на същата спирка като Елиас и тръгнал след него. Тя не успя да го опише, защото носел шапка с периферия и лицето му почти не се виждало. Не е задължително да означава нещо.

— Така е.

— Разчитам на теб, Хуле.

— За какво?

— Да постъпиш правилно.

— Мм.

— Лека нощ.

Хари послуша още малко Херцога. После взе телефони и избра номера на Кая от указателя. Колебаеше се дали да натисне зелената слушалка. Пак се канеше да завлече колега със себе си. Остави телефона. Имаше две възможности: да се свърже с Белман — по-разумният избор — или да действа сам — по-глупавият.

Хари въздъхна. Какво си въобразяваше? Изобщо нямаше избор. Прибра запалката в джоба си, уви бучката в станиола, прибра я в барчето, съблече се, нагласи будилника за шест и си легна. Нямаше избор. Оказа се заложник на собствения си поведенчески модел: не можеше да се съпротивлява на натрапчивите си мисли. В това отношение Хари приличаше на престъпниците с маниакални разстройства, които преследваше.

Предъвквайки тази мисъл, заспа с усмивка.

Тази нощ се спуска блажена тишина. Изостря зрението, избистря мисълта. Новият стар полицай. Хуле. Трябва да му го кажа. Няма да му издам всичко, само ще му намекна. За да спре всичко това и да не ми се налага да продължавам. Плюя непрекъснато, но кръвта пак изпълва устата ми и потича.

Трийсет и девета глава В търсене на връзки

В седем без четвърт Хари пристигна в Главното управление. Влезе през тежката двукрила врата. В преддверието видя само охранителя. Кимна му, прокара картата си за достъп през четеца на пропускателния пункт и се качи в асансьора. Слезе в мазето, притича през пасажа и влезе в стаята. Запали първата си цигара за деня и докато компютърът загряваше, набра номера на Катрине Брат. Тя звучеше като току-що станала от сън.

— Искам да пуснеш още едно "търсене на връзки", както го наричаш. Между Тони Лайке и всяка от жертвите. Включи и Юлиана Верни от Лайпциг.

— До осем и половина в общото помещение няма хора. Отивам веднага. Нещо друго?

— Ще провериш ли и един колега, полицай? Казва се Юси Колка.

— В какво се е провинил?

— Точно там е работата: в нищо, но ми изглежда подозрителен.

Хари остави телефона и започна да работи на компютъра. Този Лайке наистина имаше присъда. В базата данни фигурираха и още две криминални прояви. Както каза Кулбьорнсен — нанасяне на телесна повреда. В единия случай пострадалият оттеглил жалбата си, а в другия оплакването бе оставено без последствия. Хари провери Тони в Гугъл. Излязоха множество кратки статии, повечето свързани с годеницата му Лене Галтунг. Името му обаче се появяваше и в няколко вестника за финанси и банково дело. Характеризираха го като инвеститор, борсов спекулант и невежа овца. Последното определение принадлежеше на "Капитал". Изданието твърдеше, че във всяко свое начинание Лайке подражава на Кринглен: покупка на акции, на вили, на автомобили, предпочитания към заведения, питиета, жени; избор на офис, на място за живеене, на места за отдих.

Прегледа линковете и се спря на новина във "Финансависен".

— Бинго — промърмори.

Явно Тони Лайке бе на път да се превърне в сериозен предприемач. Или рудокопач. Вестникът съобщаваше за стартиращ миннодобивен проект с основен инициатор и движеща сила Тони Лайке и поместваше негова снимка заедно с двамата му партньори — млади мъже с вчесани на пъит коси. Тримата, седнали върху купчина греди пред хеликоптер, не носеха обичайните дизайнерски костюми, а работни гащеризони. Тони се усмихваше най-доволно. Широкоплещест, с дълги ръце и крака, смугла кожа, тъмна коса и орлов нос. Външният му вид издаваше, че в кръвта му има арабска жилка. Ала истинската причина за реакцията на Хари се криеше в заглавието на материала:

"КРАЛЯТ НА КОНГО?"

Хари разгледа и останалите статии. Медиите се вълнуваха основно от предстоящата сватба с Лене Галтунг и списъка с гостите.

Погледна си часовника. Седем и пет. Позвъни на дирекция "Защита на населението":

— Трябва ми подкрепление за задържане на заподозряно лице на улица "Холмен".

— За арест?

Хари осъзнаваше напълно, че не разполага с достатъчно основания да поиска от прокурора заповед за арест.

— За задържане с цел разпит.

— Не казахте ли арест? Защо ви е подкрепление, ако…

— Ще изпратите ли двама души с автомобил пред гаража след пет минути?

В отговор получи отегчена въздишка и я изтълкува като съгласие. Дръпна два пъти от цигарата, изгаси я, стана излезе, заключи вратата и тръгна през пасажа. След десетина метра чу звук: стационарният телефон в "кабинета" звънеше. Не се върна, качи се в асансьора, слезе и тръгна към изхода. Някой го повика по име. Хари се обърна. Охранителят му правеше знак да се приближи. Пред него стоеше мъж в синапеножълто палто.

— Този човек ви търси — обясни служителят.

Палтото се обърна. Този тип връхни дрехи често само изглеждат от кашмир. Ала в този случай Хари не вярваше платът да е имитация. Защото го изпъваха широките рамене на мъж с дълги крайници, тъмни очи, тъмна коса и арабска жилка във вените.

— Много по-висок сте, отколкото изглеждате на снимките — отбеляза Тони Лайке, оголи ред ослепително бели едри зъби и протегна ръка.

— Много хубаво кафе — похвали го Тони Лайке съвсем искрено, докато държеше чашата с дългите си изкривени пръсти.

С протягането на ръката Тони поясни, че заболяването му не е заразно. От години страдал от ревматоиден артрит— наследствена болест, която поне го превърнала в достойна конкуренция на метеоролозите.

— Честно казано, очаквах старши инспекторите да работят в по-уютни кабинети. Тук ми се струва прекалено горещо.

— В съседното помещение се намират парните котли на затвора— Хари отпи от кафето си. — И така, казвате, сутринта сте прочели за случая в "Афтенпостен".

— Да, докато закусвах. Да си призная, приседна ми.

— Защо?

Лайке се понамести в стола, както пилотите от "Формула 1", докато заемат най-удобната поза на седалката в болида.

— Моля казаното от мен да си остане между нас.

— Кои сме "ние"?

— Между мен и полицията. А за предпочитане — между нас двамата.

Хари се надяваше гласът му да не издаде какво въодушевление изпитва:

— И каква е причината?

— Не искам да става публично достояние, че съм нощувал в "Ховасхюта", където същата вечер отседна и депутатката Марит Улсен. Заради предстоящата сватба медиите непрекъснато бълват клюки за мен. Ако свържете името ми с убийство, ще избухне скандал. Журналистите веднага ще раздухат историята и из жълтите вестници ще плъзнат подробности от миналото ми, които предпочитам да останат погребани завинаги.

— Разбирам — невинно кимна Хари. — Ще се наложи да премисля някои съображения, затова не ви обещавам нищо. Но в момента не провеждам разпит, а неофициален разговор. Нямам навика да захранвам журналистите с информация от подобни срещи.

— И няма да споделяте думите ми с моите… близки?

— Само при наличието на сериозни основания. Щом толкова се страхувате някой да не узнае за идването ви в полицията, защо изобщо дойдохте?

— Призовахте всички, нощували в хижата, да се свържат с вас. Като съвестен гражданин съм длъжен да се отзова, нали? — Той погледна въпросително Хари. После направи физиономия. — Изплаших се! Това е истината. Разбрах, че хората, отседнали през онази нощ в хижата, — се намират в опасност. Качих се в колата и веднага дойдох.

— През последните дни имали ли сте обезпокоителни преживявания?

— Не — отвърна малко замислено Тони Лайке. — Ако изключим, че преди няколко дни ми разбиха мазето. Май трябва да си сложа аларма.

— Обадихте ли се в полицията?

— Не, откраднат е само един велосипед.

— Да не би да смятате, че серийните убийци припечелват допълнително с кражба на велосипеди?

Лайке се изсмя и кимна. Усмихна се не като човек, сконфузен от глупава реплика, а с подкупващата усмивка, която казва „хвана ме натясно, приятел“: признание от мъж, свикнал да побеждава.

— Защо потърсихте точно мен? — попита Хари.

— Във вестника пише, че вие разследвате случая. Освен това се надявах показанията ми да не се разчуват и ми се стори най-логично да търся контакт с началството.

— Аз не съм началството, Лайке.

— В "Афтенпостен" пише друго.

Хари поглади подутата си челюст. Още не си бе изградил окончателно мнение за Тони Лайке. Мъж с грижливо поддържан външен вид и леко хулигански чар. Прилича на хокеист от реклама на бельо, която Хари видя наскоpo. Тони Лайке сякаш се опитваше да изглежда безгрижен и лекомислен, но в държането му прозираше прямота и емоционалност. А вероятно беше обратното: придаваше си вид на чувствителен човек, докато всъщност изповядваше доста по-цинична житейска философия.

— Защо отседнахте в "Ховасхюта", Лайке?

— Ходих да карам ски.

— Сам?

— Да. Бях прекарал няколко доста напрегнати работни дни и се нуждаех от отдушник. Често бродя из Юстаусе и Халингскарве. Отсядам в хижи. Може да се каже, че това е моят район.

— Тогава защо не си купите къща там?

— Там, където искам да си купя, строежите са забранени. Територията е обявена за национален парк.

— Защо годеницата ви не дойде с вас? Не обича ли да кара ски?

— Лене ли? Тя… — Лайке отпи от кафето — не че толкова му се пиеше, колкото да си осигури малка пауза за размисъл. Тази хитрост не убягна на Хари, — Аз… ние… — погледна Хари малко отчаяно, сякаш го молеше за помощ.

Старши инспекторът обаче остана безмълвен.

— Проклятие! Никакви журналисти, нали?

Хари нито потвърди, нито отрече.

— Добре — кимна Лайке, все едно е получил нужното уверение. — Имах нужда да подишам спокойно, да се махна за малко. Да поразмисля. Годеж, женитба… Това са сериозни решения в живота на всеки човек. А аз мисля най-добре, когато се уединя. Особено в планината.

— И тази кратка почивка ви се е отразила добре, така ли?

— Да — Лайке пак оголи безупречните си зъби.

— Помните ли другите гости в хижата?

— С Марит Улсен изпихме по чаша червено вино. Не знаех, че е депутат. Тя ми каза.

— Освен нея?

— Имаше още трима-четирима души. Само ги поздравих. Пристигнах късно и някои вече си бяха легнали.

— Продължавайте.

— Навън в снега стояха шест чифта ски. Спомням си точно, защото ги внесох в антрето, за да не ги затрупа снегът. Тогава си помислих, че собствениците им явно не са опитни планинари. Когато отсядаш в хижа, потънала в триметров сняг, не бива да си оставяш ските навън. Сутринта станах пръв и си тръгнах, преди останалите да са се събудили.

— Казвате, че сте пристигнали късно в хижата. Сам ли обикаляхте из планината?

— Да, с челник, карта и компас. Решението да се отправя на поход се роди съвсем спонтанно. Слязох от влака в Юстаусе чак надвечер. Но както казах, познавам района и съм свикнал да се ориентирам в тъмното. А и времето беше хубаво, луната осветяваше снега и не използвах нито картата, нито челника.

— Случи ли се нещо особено в хижата?

— Не. С Марит Улсен обсъдихме червеното вино и колко е трудно да поддържаш модерна връзка. Смятам нейната връзка за по-модерна от моята.

— Тя спомена ли нещо да се е случило във ваше отсъствие?

— Не.

— А другите гости?

— Седяха до камината, обсъждаха преходи със ски и пиеха. Май бира или енергийни напитки. Две жени и един мъж, и тримата на възраст между двайсет и трийсет и пет.

— Имена?

— Само си казахме "здрасти". Както вече споменах, отидох в планината да потърся усамотение, а не нови познанства.

— Външен вид?

Вечерно време в хижите става сумрачно и не видях ясно какъв цвят е кожата и косата им. Дори не си спомням дали бяха трима, или четирима.

— На какъв диалект говореха?

— Едната жена говореше като в Западна Норвегия.

— От кой град? Ставангер? Берген? Сюнмьоре?

— Съжалявам, не умея да различавам различните говори. Може и да е била от Южна Норвегия.

— Добре. Щом сте искали да останете сам, защо сте обсъждали особеностите на връзките с Марит Улсен?

— Така се случи. Тя дойде и седна при мен. Не се държеше стеснително, дори напротив. Бъбривка, но закръглена и приятна.

Последните две определения сякаш вървяха ръка за ръка в съзнанието на Лайке. Хари си припомни снимката на Лене Галтунг от вестниците: прекалено кльощава жена, ако се вземе предвид актуалното средно тегло на норвежките.

— Значи, не можете да опишете никой друг освен Марит Улсен, така ли? Дори ако ви покажа снимки?

— Има и още — усмихна се Лайке.

— Слушам ви.

— Когато отидох да си легна, светнах, за да проверя кои легла са свободни. В помещението спяха двама души — мъж и жена.

— Можете ли да ги опишете?

— Да ги опиша подробно — не, но бих могъл да ги разпозная, ако ги видя.

— Как така?

— Човек си спомня най-добре лице, което е видял, когато го види повторно.

Хари знаеше, че Лайке е прав. Свидетелите често се затрудняват да опишат престъпника, но предоставят ли им снимки на предполагаемите извършители, веднага посочват виновника.

Хари се приближи до картотечния шкаф, който бяха върнали в "кабинета", отвори папките на жертвите и извади снимки. Подаде ги на Лайке.

— Това е Марит Улсен — Тони подаде на Хари една снимка. — А тези две момичета май седяха до камината, но не съм сигурен. — Той посочи Боргни и Шарлоте. — Това момче сякаш им правеше компания. — Елиас Скуг. — Но съм абсолютно убеден, че нито един от хората на тези снимки не беше в спалнята.

— Как така сте запомнили по-добре физиономиите на двама души, които сте видели за няколко секунди?

— Защото спяха.

— И е по-лесно да разпознаеш човек, когото си виждал само заспал?

— Не, но понеже спящите не те виждат, можеш спокойно да ги огледаш.

— Мм. За няколко секунди?

— Вероятно малко повече.

Хари прибра снимките в папката.

— Разполагате ли с имена? — поинтересува се Лайке.

— С имена ли?

— Сутринта станах пръв и закусих с две-три филии и кухнята. Там държат книгата за гости, а аз не се бях вписал. Отворих я и разгледах имената от предната вечер.

— Защо?

— Ами знам ли — сви рамене Тони. — Планинарите в областта се познаваме.

— И видяхте ли познато име?

— Не, но ако ми изброите имена, може да си спомня дали са фигурирали в списъка.

— Идеята ви не е лоша, не разполагаме обаче нито с имена, нито с адреси.

— Е, добре тогава — заключи Лайке и започна да си закопчава палтото. — Боя се, че не мога да ви помогна с нищо повече. Поне ме зачеркнахте от списъка със заподозрените.

— Мм… Така и така сте тук, нека ви задам още няколко въпроса. Имате ли време?

— Сам съм си господар. Поне засега.

— Чудесно. Споменахте за тъмни епизоди от миналото си. Бихте ли уточнили съвсем накратко за какво става дума?

— Опитах се да убия един тип — без заобикалки отвърна Лайке.

— Аха — Хари се облегна назад. — Защо?

— Защото ме нападна. Твърдеше, че съм му взел гаджето. Всъщност тя нито беше, нито искаше да му е гадже. А и аз не отмъквам чужди гаджета. Имам си достатъчно кандидатки.

— Мм. Хванал ви е и ви е ударил, така ли?

— Какво искате да кажете?

— Просто се опитвам да отгатна защо сте искали да го убиете. Нали така се изразихте?

— Той ми налетя и аз го наръгах с нож. Ако приятелите ми не ме бяха спрели, щях да му видя сметката. Осъдиха ме за нанасяне на тежка телесна повреда. Измъкнах се леко, като се има предвид, че се опитах да го убия.

— Нали осъзнавате, че казаното от вас ви превръща в заподозрян?

— В този случай ли? — Лайке изгледа Хари с недоверие. — Шегувате се, нали? Едва ли разсъждавате толкова елементарно.

— Щом веднъж сте искали да убиете…

— Не само веднъж. Навярно и на вас ви се е искало.

— Навярно?

— В джунглата негрите не се виждат в тъмното. Най-често стреляш напосоки.

— Случвало ли ви се е?

— Да, по време на греховната ми младост. След като излежах присъдата си, завърших курс за сержанти и после заминах за Южна Африка.

— И сте работили като наемен войник там?

— Три години. Събираха ни в ЮАР, но се сражавахме в съседните държави. Там войните не стихват. Има постоянно търсене на наемници, особено на бели. Чернокожите все още ни смятат за по-умни и са по-склонни да се осланят на белите офицери, отколкото на своите.

— Били ли сте в Конго?

— Откъде ви хрумна? — Дясната вежда на Тони Лайке образува ъгъл.

— Наскоро ходих там и затова ви питам.

— По онова време се казваше Заир. Никой не ни обясняваше в коя точно държава се намираме. Навсякъде ми се струваше едно и също — зеленина, докъдето ти стига погледът, после тъмна нощ преди изгрев слънце. Охранявах няколко диамантени мини. Там се научих да разчитам карта само под светлината на челник. Компасът не помага, защото в планините има много метал.

Тони Лайке се облегна на стола. Позата му издаваше спокойствие и липса на страх.

— Като заговорихме за метал, прочетох някъде, че се занимавате с миннодобивна дейност — подхвърли Хари.

— Така е.

— Какъв метал?

— Чували ли сте за колтан?

— Да — кимна Хари. — Използва се при производство на мобилни телефони.

— Именно. И на игрови конзоли. Когато през деветдесетте производството на мобилни телефони рязко се увеличи, моето военно подразделение се намираше на мисии в Североизточно Конго. Там неколцина французи и местни жители бяха започнали да разработват находища на колтан. Използваха деца: караха ги да разкопават с кирки и лопати. Прилича на обикновен камък, но от него се получава тантал — именно този метал се използва в производството на мобилни телефони. Тогава се досетих, че ако си намеря спонсор, ще успея да създам модерна минодобивна фирма и да забогатеем — и аз, и съдружниците ми.

— Така ли стана?

— Не съвсем — засмя се Тони Лайке. — Взех пари назаем, но съдружниците ми се оказаха много лукави и ме прецакаха. Изгубих всичко. Пак взех заем, пак изгубих и пак отначало. По едно време спечелих малко.

— Какво значи "малко"?

— Няколко милиона, колкото да си покрия дълговете. Завързах обаче ценни контакти и името ми се появи в пресата, защото продадох мечките, преди да съм ги застрелял, така да се каже. А това е достатъчно, за да те приемат в средите, където се разиграват големите пари. Там гледат само на колко цифри възлиза състоянието ти. Не ги интересува дали отпред стои плюс, или минус.

Лайке отново избухна в смях — сърдечен, кънтящ смях — и Хари не успя да сдържи усмивката си.

— А сега?

— Сега предстои голямата печалба, защото дойде време колтанът да даде реколта. Да, наистина го повтарям отдавна, но този път е сериозно. За да си платя дълговете, се наложи да си продам акциите от проекта и да ги заменя за опции за купуване. Сега остава да намеря пари да си откупя акциите и отново да стана пълноправен партньор.

— Мм. А парите?

— Все някой ще си даде сметка колко изгодно е да ми заемe пари в замяна на скромен дял. Очаква ни голяма печалба при минимален риск. А всички големи инвестиции вече са направени, включително подкупи на местни служители. Дори разчистихме писта в джунглата, където металът да се товари направо на транспортни самолети и да се прехвърля през Уганда. Печелите ли достатъчно, Хари? Ако искате, ще помисля как и вие да намажете нещо.

— Работата ми е свързана с чести командировки, защото представям проекта си на потенциални инвеститори. Тази година ходих в Ставангер три или четири пъти, но след лятото не съм стъпвал там.

— А в Лайпциг?

— Дойде ли времето да ви попитам дали трябва да повикам адвоката си, Хари?

— Просто искам да ви зачеркна от списъка с потенциалните заподозрени, та с колегите ми да се съсредоточим върху важни неща. — Хари потърка носа си с показалец. — Щом не желаете медиите да надушат къде сте нощували, едва ли ще искате да намесвате адвоката си, да ви привикваме на официален разпит и така нататък.

— Длъжен съм да ви попитам къде сте били и какво сте правили на определени дати.

— Слушам.

Хари продиктува четирите дни, в които бяха извършени убийствата, и Лайке ги записа в бележник с кожена подвързия, марка "Молескин".

— Ще проверя веднага щом вляза в офиса. Това е номерът ми — Лайке подаде на Хари визитка с надпис "Тони К. Лайке, предприемач".

— Какво означава К.?

— Всъщност нищо — Лайке стана. — Тони е съкратено от Антъни, затова реших, че ми трябва някакъв инициал. Придава ми повече тежест, не мислите ли? На чужденците им харесва.

Вместо да продължи по пасажа, Хари поведе Лайке по стълбите към затвора, почука на прозореца и охраната им отключи.

— Все едно участвам в епизод на "Бандата на Олсън" — отбеляза Лайке, когато излязоха на пътеката пред що-годе респектиращия зид на затвора "Бутсен".

— Предпочетох да говорим на по-уединено място. В момента сте едно от най-известните лица в публичното пространство, а колегите вече пристигат на работа.

— Като стана дума за лица, явно някой е счупил челюстта ви.

— Откъде знаете? Може да съм паднал и да съм се ударил.

Лайке поклати усмихнат глава.

— Не за пръв път виждам разбита челюст. Някой ви е нанесъл тежък удар и сте оставили костта да зарасне сама. Отидете да ви я оправят, не е толкова сложно.

— Благодаря за съвета.

— Много пари ли им дължахте?

— И от такива неща ли разбирате?

— И още как! — възкликна Лайке и разтвори широко очи. — За жалост и това ми е минало през главата.

— Последен въпрос, Лайке…

— Тони. Или Тони К. — той отново демонстрира ослепителните си дъвкателни органи.

"Прилича на напълно безгрижен човек", помисли си Хари.

— Добре, Тони… Ходили ли сте до Люсерен? Езерото и Изт…

— Ама разбира се, че съм ходил! — засмя се Лайке. — Дядо ми живееше в Рюста. Всяко лято прекарвах ваканцията там. Няколко години съм живял там. Прекрасно място, нали? Защо ме питате? — Усмивката му изведнъж се стопи. — О, вярно, там намерихте едното момиче! Какво съвпадение, а?

— Е, не е толкова невероятно. Все пак Люсерен е голямо езеро.

— Така е. Благодаря ви, Хари. — Лайке му подаде ръка. — Ако узнаете името на някой от гостите в "Ховасхюта" или получите сигнал от нощувалите през онази нощ, обадете ми се. Не е изключено и да си спомня нещо. Обещавам да ви помогна с каквото мога, Хари.

Старши инспекторът разтърси десницата на човек, когото в съзнанието си вече бе уличил в пет убийства за последните три месеца.

Петнайсет минути, след като Лайке си тръгна, Катрине Брат звънна.

— Да?

— Отрицателен резултат на четири от пет.

— А петият е положителен, така ли?

— Да, има съвпадение, открито дълбоко в недрата на дигиталната информация.

— Колко поетично.

— Ще ти хареса. На шестнайсети февруари Елиас Скуг е получил обаждане от нерегистриран номер. Тоест таен. Вероятно по тази причина вие…

— Не ние, а полицията в Ставангер.

— … не сте открили връзката по-рано. Ала дълбоко в недрата на…

— Ровила си из вътрешния строго секретен регистър на компания "Теленур"?

— Нещо такова. Като получател на сметките за този номер излиза Тони Лайке, живущ на адрес "Холмен".

— Браво! — възклика Хари. — Ти си истински ангел!

— Доста неподходяща метафора, имайки предвид, че току-що изпратих въпросния човек зад решетките до живот.

— Ще ти се обадя по-късно.

— Чакай! Не искаш ли да чуеш и за Юси Колка?

— Съвсем забравих. Давай.

И тя продължи.

Четирийсета глава Предложението

Хари отиде в кабинета на Кая — в зелената зона на шестия етаж. На лицето ѝ грейна усмивка, щом го зърна на прага.

— Винаги ли държиш вратата отворена? — попита той.

— Да. А ти?

— Затворена. Винаги. Но виждам, че и ти като мен си изхвърлила стола за посетители. Умен ход. Хората обичат да се застояват.

Тя се засмя.

— Нещо интересно?

— Може да се каже — Хари прекрачи прага и се опря на стената.

Кая хвана с две ръце ръба на бюрото си и се оттласна от него. Столът ѝ полетя към шкафа с документация. Тя отвори едно чекмедже, извади писмо и го постави пред Хари:

— Реших, че ще те интересува.

— Какво е?

— Снежния човек. Адвокатът му е подал молба да го прехвърлят в болнично заведение по здравословни причини.

Хари седна на ръба на бюрото и прочете писмото.

— Мм. Склеродермия. Болестта прогресира бърз. Надявам се — не прекалено бързо. Той не го заслужава.

Вдигна очи. Кая изглеждаше разтърсена.

— Пралеля ми почина от склеродермия. Ужасна болест.

— И болният в случая е ужасен. Иначе съм напълно съгласен с твърдението, че умението да прощаваш показва какво качество човек си. Аз съм много долнопробна стока.

— Не съм искала да те критикувам.

— Обещавам да се поправя в следващия живот — Хари наведе глава и разтърка тила си. — Ако може да се вярва на индуистите, ще се превърна в бръмбар корояд. Ще стана много добричък корояд.

Вдигна поглед и по вида на Кая разбра, че успешно е пуснал в действие онзи „проклет момчешки чар“, за който говореше Ракел.

— Кая, дойдох с предложение към теб.

— Така ли?

— Да.

Хари си даде сметка колко високопарно звучи гласът му — глас на човек, лишен от способността да прощава, да се съобразява с останалите, да мисли за друго освен за собствените си цели. За пореден път приложи прословутата си техника да убеждава, като изтъкна обратното на желаното. Беше доказала многократно ефективността си.

— Препоръчвам ти да ми откажеш. Обикновено провалям живота на хората, които забърквам в кашите си.

С изненада забеляза как по лицето на Кая плъзна гъста червенина.

— Но ми се струва нередно да предприемам каквото и да е без теб — продължи той. — Не и сега, когато сме на косъм от развръзката.

— Каква развръзка? — Червенината се отдръпна.

— Залавянето на виновника. Отивам при прокурора да издействам заповед за арест.

— А, да… разбира се.

— Разбира се?

— Исках да кажа: кого ще арестуваме? — Тя плъзна стола към бюрото си. — И за какво?

— Убиеца.

— Наистина ли?

Зениците ѝ се разшириха бавно и започнаха да пулсират. Хари знаеше отлично какво се случва с нея. В кръвта ѝ нахлува адреналин в очакване да повали плячката. Арест, койтo ще впишат в автобиографията ѝ. Как би могла да yстои?

— Името на убиеца е Тони Лайке — съобщи Хари.

Цветът се върна по бузите ѝ.

— Звучи ми познато.

— Да, годеник е на дъщерята на…

— Сетих се! На Галтунг. — Тя смръщи вежди. — Имаш ли доказателства?

— Косвени. И някои уличаващи съвпадения.

Зениците ѝ се свиха.

— Това е нашият човек, Кая. Сигурен съм.

— Убеди ме — поиска тя.

Хари долови жаждата в гласа ѝ; свирепото желание да погълне плячката сурова, да чуе основание да вземе най-налудничавото решение в живота си.

Нямаше никакво намерение да я предпазва, защото се нуждаеше от помощта ѝ. Не се сещаше за по-подходяща потенциална любимка на медиите: млада, интелигентна, амбициозна, привлекателна и с чисто досие. Накратко, Кая притежаваше всичко онова, което липсваше у Хари.

Съвременна Жана д'Арк, която Министерството на правосъдието не би посмяло да пожертва на кладата.

Хари си пое дъх и ѝ предаде подробно разговора си с Тони Лайке. Цитира казаното дума по дума. Тази негова способност не спираше да удивява колегите му, но не и него.

— "Ховасхюта", Конго и Люсерен — обобщи Кая, след като го изслуша. — Бил е и на трите места.

— Да. Освен това е посягал на хора и признава, че било с намерението да ги убие.

— Доста силни аргументи, но…

— Силните аргументи идват чак сега. Обаждал се е на Елиас Скуг два дни преди смъртта му.

Зениците ѝ изригнаха като черни слънца.

— Пипнахме го — прошепна тя.

— Значи си с мен?

— Да.

Хари въздъхна.

— Нали осъзнаваш какъв риск поемаш? Дори да съм прав по отношение на Лайке, изобщо не е сигурно, че арестуването му и разрешаването на случая ще са достатъчни да наклонят везните в полза на Хаген. И тогава ще се окажеш на улицата.

— А ти? — Наведе се над бюрото и малките ѝ, остри като на пираня зъби проблеснаха. — Ти защо смяташ, че си струва да поемеш този риск?

— Защото съм изхабен и нямам какво да губя, Кая. Не ме очаква бъдеще в друг отдел, а и КРИПОС няма да ми предложат да се присъединя към тях. Но в твоя случай рискуваш да зачеркнеш възможностите си за професионално издигане.

— Обикновено избирам по-трудния път — осведоми го сериозно тя.

— Добре — Хари стана. — Отивам при прокурора. Приготви се.

— Никъде няма да ходя, Хари.

Хари се обърна. На вратата стоеше мъж, който явно отдавна слушаше разговора им.

— Извинявайте — усмихна се той. — Искам само за малко да ви отнема дамата.

И кимна към Кая с дяволита усмивка.

— Ваша е — Хари се усмихна доста сухо и пое по коридора.

— Аслак — изненада се Кая. — Какво те води в големия прашен град?

— Обичайното.

— Тръпката, неоновите светлини, навалицата?

— Работата — усмихна се Аслак. — И една жена. Може ли да те поканя на чаша кафе?

— В момента съм малко заета. Тече разследване и трябва да съм на линия. Качи се в столовата на последния етаж и и вземи кафе за моя сметка. Ще звънна на едно място и ще дойда.

Аслак вдигна палец и излезе. Кая затвори очи и си пое въздух дълбоко и пресекливо.

Кабинетът на прокурора се намираше съвсем близо: в червената зона на същия етаж. Юристката, млада жена, явно бе назначена в отсъствието на Хари. Погледна го над ръба на очилата си.

— Трябва ми синя бланка.

— А вие сте?

— Хари Хуле, старши инспектор.

Той ѝ подаде служебната си карта, макар леко нервната ѝ реакция да издаде, че е чувала за него. Понеже си представяше какво е стигнало до ушите ѝ, реши да не се задълбочава в подобни размисли. Жената записа името му във формуляра за арест и обиск, като непрекъснато се и взираше в картата му, все едно "Хари Хуле" се пише изключително трудно.

— Две отметки ли? — попита тя.

— Ако обичате.

Прокурорката сложи две отметки — една за apecт и втора за обиск. Облегна се на стола и зае позата "имаш трийсет секунди да ме убедиш". Определено бе наблюдавала по-обиграни колеги.

Хари знаеше от опит, че първият аргумент има най-сериозна тежест и юристът обикновено базира решението си именно върху него, затова започна с обаждането на Лайке в дома на Елиас Скуг два дни преди убийството. Освен това в разговора си с Хари Лайке отрече да познава Скуг и да е общувал с него в хижата. Като втори аргумент изтъкна присъдата за побой и признанието на Лайке, че е целял да убие противника си. Хари вече виждаше синята бланка в ръцете си. Затова за финал захароса доводите си със съвпаденията за Конго и Люсерен, без да навлиза в подробности.

Прокурорката си свали очилата.

— По принцип одобрявам аргументацията ви, но ще трябва да помисля още малко.

Хари изруга наум. По-опитен юрист веднага би му дал заповед за арест и обиск, но тази жена, назначена отскоро, не смееше да вземе окончателно решение, преди да се посъветва с някого. „Да бяха сложили табелка „в процес на обучение“! — ядоса се Хари. — Тогава нямаше да влизам при нея, щях да отида при друг.“

— Спешно е — настоя той.

— Защо?

Хвана го натясно. Хари направи красноречив жест с ръка, с който обаче не каза нищо конкретно.

— След обяд ще взема решение… — тя демонстративно погледна формуляра, — господин Хуле. Ако одобря аргументите ви, ще оставя заповедта върху пощенския ви рафт.

Хари стисна зъби, за да не изпусне някоя необмислени реплика. Осъзнаваше, че прокурорката постъпва правилно. Тя, разбира се, се мъчеше всячески да преодолее комплекса на млада, неопитна жена в работна среда, доминирана от мъже. Показваше воля да си извоюва уважение и не пропускаше да демонстрира при всеки удобен случай колко малко се поддава на "обработка". Чудесно. Идеше му да ѝ дръпне очилата и да ги строши.

— Бихте ли се обадили по вътрешния телефон, когато решите? — помоли Хари. — В момента кабинетът ми се намира доста далеч от пощенските рафтове.

— Добре — снизходително се съгласи тя.

Хари се намираше в пасажа на петдесет метра от канапета. Неочаквано чу, че вратата се отваря. Някой излезе, заключи, обърна се и тръгна с бързи крачки срещу Хари. Виждайки го, се вцепени.

— Стреснах ли те, Бьорн?

Деляха ги повече от двайсет метра, но ехото разнесе въпроса по коридора.

— Малко — призна Бьорн Холм и пооправи пъстрата си шапка над рижата коса. — И как няма да ме стреснеш, като се промъкваш на пръсти!

— Мм. А ти?

— Какво аз?

— Какво търсиш тук? КРИПОС не ти ли дават достатъчно задачи? Чувам, че си започнал нова, по-престижна работа.

Хари спря на два метра от Холм, който изглеждаше искрено учуден.

— Престижна ли? Не бих се изразил така. Вече не работя каквото искам.

— А именно?

— Не се занимавам с любимите ми експертизи. Познаваш ме.

— Дали?

— Нали знаеш какво представлява координирането на дейността между КРИПОС и криминалистите? Предаваш съобщения, свикваш оперативки, разпращаш рапорти.

— Все пак те повишиха — настоя Хари. — Очаква те ново начало.

— Знаеш ли какво си мисля? — изсумтя презрително Бьорн. — Според мен Белман ме премести на друго място, за да ме държи на дистанция и да не получавам информация от първа ръка, защото подозира, че сдобия ли се с такава информация, веднага ще я споделя с теб.

— Греши — отбеляза Хари и застана точно пред криминалния експерт.

— Какво става, Хари? — Бьорн Холм премига два пъти.

— И аз това питам: какво става? — В гласа на Хари затрептяха гневни металически нотки. — Какво, дявол да го вземе, търсиш в кабинета, Бьорн? Нали вече изнесе целия си багаж оттук!

— Как какво? Дойдох да си я взема.

Той показа книгата.

— Нали обеща да я оставиш на рецепцията, Хари?

Биографията на Ханк Уилямс.

Хари усети как червенина облива лицето му.

— Мм.

— Мм — изимитира го Бьорн.

— Бях я натоварил в количката заедно с други дребни неща — обясни Хари. — Но се върнахме. Забравил съм да ти я оставя на рецепцията.

— Добре. А сега може ли да си вървя?

Хари отстъпи встрани, а Бьорн, сипейки ругатни, се отправи към другия край на коридора с отекващи стъпки Хари влезе в кабинета и се отпусна в стола.

Огледа се.

Разтвори бележника със записките си. По време на разговора с Тони Лайке не записа нищо, изобличаващо го в престъпленията. Провери дали някой не е ровил в чекмеджетата на бюрото му. Всичко си стоеше непокътнато. Не сбърка ли? Можеше ли да се надява Холм да не е изпял всичко на Белман?

Погледна си часовника. Дано новата прокурорка се справи бързо. Натисна произволен клавиш и екранът се пробуди. Излезе последното му търсене в Гугъл. В полетою пишеше "Тони Лайке".

Четирийсет и първа глава Синя бланка

— И така… — подхвана Аслак Кронгли, докато въртеше чашата с кафе в ръка.

Малката чашка приличаше на поставка за яйце в лапите му. Кая седна срещу него до прозореца. Столовата в Главното управление се намираше на последния етаж и представляваше съвсем стандартна норвежка столова — ще рече просторна, светла и чиста, но не дотам уютна, та посетителите да се заседяват по-дълго от необходимото. Най-голямото предимство на помещението беше гледката към града, но тя явно не вълнуваше особено Кронгли.

— Прегледах книгите за гости в хижите от околността, където няма хижар — продължи той. — Само двама души са посочили къде е следващата им спирка по маршрута. Това са Шарлоте Лол и Иска Пелър. Вечерта преди "Ховасхюта" са нощували в "Тюнвегхюта".

— Това вече го знаем.

— Да. Разполагам с още малко информация, която може да се окаже интересна за теб.

— Да чуя?

— Говорих по телефона с възрастна двойка, нощували в "Тюнвегхюта" заедно с Лол и Пелър. През онази вечер в хижата се отбил мъж, хапнал малко, преоблякъл си чиста риза и продължил на югозапад въпреки гъстия мрак Единствената хижа в тази посока е "Ховасхюта".

— А този мъж…

— Видели го съвсем бегло. Държал се дистанцирано и гледал да не се набива на очи. Не си свалил нито шапката — черна балаклава, нито старите скиорски очила. Даже докато се преобличал, останал с тях. Старицата си помислила, че навярно мъжът има белези от удари.

— Защо?

— Просто ѝ хрумнало. Възможно е, разбира се, мъжът пътьом да е променил посоката на маршрута си и да е отседнал в друга хижа.

— Да — кимна Кая и погледна часовника.

— Случайно да сте получили сигнал от очевидци?

— Не.

— Отговорът ти ми прозвуча като "да".

Кая погледна бързо Аслак Кронгли, а той веднага вдигна отбранително ръце пред гърдите си:

— Какъв съм аз да разпитвам? Глупав селяк, дошъл в града! Извинявай, случаят не ме засяга.

— Не се притеснявай.

Забиха поглед в чашите с кафе.

— Още нещо интересно за мен? — попита Кая.

— Знам, че по-късно ще съжалявам — подхвана Кронгли, а в очите му пак се появи безгласен смях.

Кая веднага се досети в каква посока ще тръгне разговорът. Да, Кронгли действително щеше да остане разочарован.

— Тази вечер ще нощувам в "Плаза" и се питам дали би искала да вечеряме заедно в хотелския ресторант.

Изражението му ѝ подсказа, че нейното е доста красноречиво.

— Не познавам никого в града — оправда се той и устните му се разтеглиха в гримаса — жалко подобие на подкупваща усмивка. — Освен бившата ми съпруга, но нея нямам желание да я виждам.

— Щеше да бъде приятно… — започна Кая и направи кратка пауза.

Бъдеще време в миналото. Аслак Кронгли вече съжали за поканата си.

— … но за жалост тази вечер съм заета.

— Няма проблем. Трябваше да те предупредя по-отрано — усмихна се той и вплете пръсти в буйните си къдрици. — А утре?

— Ами… тези дни програмата ми е доста натоварена, Аслак.

Той кимна.

— Разбира се. Естествено, че си заета. Да не би причината да е мъжът, който току-що излезе от кабинета ти?

— Не, вече имам друг шеф.

— Не говоря за шефове.

— А за какво?

— Нали ми призна, че си влюбена в полицай. А този тип те убеди да му помогнеш, без да си мръдне пръста. За разлика от мен.

— Луд ли си? Не съм влюбена в него! Просто… онази вечер попрекалих с виното.

Кая се засмя сконфузено. По врата и лицето ѝ плъзна червенина.

— Добре де — Кронгли допи кафето си. — Ще се поразходя из големия студен град. Все ще намеря какво да правя: има музеи, барове…

— Да, възползвай се от случая.

Той повдигна едната си вежда. В погледа му се четеше желание да ридае и да се смее с цяло гърло. Така гледаше Евен преди смъртта си.

Кая го изпрати. Той ѝ подаде ръка, а тя, без да помисли, изтърси:

— Обади ми се, ако ти стане самотно. Ще се опитам да се измъкна.

Изтълкува усмивката му като признателност, задето му поднесе възможност да отклони предложението ѝ или поне да не се възползва от него.

Докато пътуваше в асансьора към шестия етаж, Кая си припомни думите му."… без да си мръдне пръстта". Колко ли време бе подслушвал Кронгли на вратата?

В един телефонът пред Кая звънна.

— Най-сетне се сдобих със синя бланка. Готова ли си? — попита Хари.

— Да — сърцето ѝ се разблъска.

— Жилетка?

— Жилетка и оръжие.

— За оръжията отговаря отряд "Делта". Чака ни пред гаража, трябва само да слезем. Ако обичаш, вземи синята бланка от рафта ми.

— Разбрано.

Десет минути по-късно вече пътуваха в синия дванайсетместен микробус на запад през центъра на Осло. Хари въведе Кая в ситуацията. Преди половин час се обадил в офис сградата, където Лайке държал помещение под наем, и оттам му обяснили, че днес Тони работи от къщи. Хари позвънил на стационарния телефон в дома на Лайке на "Холмен". Тони вдигнал, а Хари затворил веднага. Хари държеше ръководител на операцията да бъде агент Милано — смугъл, набит мъж с рунтави вежди, който въпреки името си нямаше капка италианска кръв във вените си.

Минаха през тунела "Ибсен". Светли правоъгълници заиграха по каските и защитните забрала на осмината полицаи, изпаднали сякаш в дълбока медитация.

Кая и Хари се возеха отзад, той — в черно яке с жълт надпис ПОЛИЦИЯ на гърдите и на гърба. Извади револвера си да провери дали във всички гнезда има патрони.

— Осем души от "Делта" и сок-машина — обобщи Кая, като визираше въртящия се син буркан върху покрива на микробуса. — Не ти ли се струва прекалено?

— Нали това е целта — напомни Хари. — Ако искаме да се разшуми около акцията ни, трябва да вдигнем градуса на купона.

— Намекна ли на журналистите?

Хари я погледна.

— Нали каза, че искаш да предизвикаш сензация — оправда се тя. — Надушат ли предстоящия арест на знаменитост като Тони Лайке, и то за убийството на Марит Улсен, ще довтасат веднага, пък ако ще междувременно да се ражда принцеса.

— Ами годеницата му? — попита Хари. — Или майка му? И те ли трябва да попаднат във вестниците и в телевизионните репортажи?

С рязко движение Хари щракна обратно барабана.

— А как ще вдигнем градуса на купона?

— Журналистите ще дойдат след ареста — обясни Хари. — Ще разпитват съседите, минувачите, нас. Ще разберат какво грандиозно шоу се е разиграло. Това ще бъде достатъчно. Хем няма да навредим на невинни хора, хем случаят ще лъсне на първите страници.

Сенките в следващия тунел плъзнаха по лицата им. Кая погледна крадешком Хари. Той се взираше в трамвайната спирка, покрай която минаха, със страдалческо, безпомощно изражение. Прииска ѝ се да докосне ръката му, ди му каже нещо успокоително — каквото и да е, само да се поразведри. Погледна ръката му: стискаше конвулсивно револвера, все едно оръжието е единственото, което има. Не можеше да продължава така: назряваше голямо събитие. Нещо сериозно.

Изкачваха се все по-нагоре. Градът остана долу, в краката им. Пресякоха прелез. Веднага след тях спуснаха бариерата.

Пристигнаха на улица "Холмен".

— Кой идва с мен на входната врата, Милано? — извика Хари към предната част на микробуса.

— Номер три и номер четири — отвърна агентът, обърна се и посочи мъж с голяма цифра, написана с тебешир върху гърдите и на гърба на гащеризона му.

— Ясно. А другите?

— По двама от всяка страна на къщата. План "Дайк I 4–5".

Кая знаеше, че това е код за извършването на акцията метод, заимстван от американския футбол, с цел участниците да комуникират ефективно и неразбираемо за хора, подслушващи радиочестотите на "Делта". Спряха няколко къщи преди дома на Лайке. Шестимата мъже провериха автоматите си, изскочиха от микробуса и започнаха да се промъкват през съседските градини с кафява изсъхнала трева, ябълкови дървета с голи клони и висок плет, какъвто предпочитаха жителите от западните квартали на Осло. Кая си погледна часовника. След четирийсет секунди уоки-токито на Милано изпращя:

— Всички по местата.

Шофьорът отпусна съединителя и бавно се приближиха до къщата на Тони Лайке — купена наскоро, боядисана в жълто, едноетажна, с внушителна площ. И все пак престижното име на квартала, където се намираше, засенчваше архитектурния ѝ облик: къщата беше решена в стил, представляващ смесица от функционалистки и по-груби елементи. Поне така го определи мислено Кая.

Микробусът спря пред двете гаражни порти в края на пътека, посипана със ситен чакъл. Преди няколко години по време на заложническа драма, разиграла се във Вестфол, "Делта" обгради сградата веднага, но похитителите се втурнали в гаража, свързан с къщата чрез пасаж, запалили автомобила на собственика на къщата и офейкали под носа на смаяните полицаи.

— Движѝ се плътно зад нас — Хари се обърна към Кая. — Следващия път е твой ред.

Слязоха от микробуса. Хари тръгна пръв, а зад него — двама полицаи. Образува се триъгълник. По гласа му преди малко Кая прецени, че пулсът му се е покачил. Сега езикът на тялото му го потвърди. В тила му личеше напрежение. Стъпваше много внимателно.

Качиха се по стълбите и той позвъни. Другите двама останаха отстрани на вратата с гръб към стената.

Кая започна да брои. В микробуса Хари ѝ обясни, че инструкцията във ФБР задължава агентите да натиснат звънеца или да почукат, да извикат "полиция!" и "моля, отворете!", да го повторят и да изчакат десет секунди. При липса на реакция да влязат със сила. В Норвегия по закон полицаите не бяха изрично задължени да правят същото, но правилникът ги задължаваше все пак да се придържат към отговорно поведение.

В този ден обаче всичко приключи с натискането на звънеца. Вратата се отвори, а Кая инстинктивно отстъпи назад. Подаде се пъстра ямайска шапка. Рамото на Хари се раздвижи и след миг се чу глух удар с юмрук.

Четирийсет и втора глава Бийвъс

Хари реагира машинално и не успя да се спре. Виждайки кръглото лице на Бьорн Холм и хората в бели престилки зад него, заети да претърсват жилището, веднага разбра какво се е случило и му причерня.

Болката от удара плъзна по ръката му към рамото. Кокалчетата на пръстите му изтръпнаха. Отвори очи.

Бьорн Холм се бе свлякъл на колене в антрето, а кръвта, бликнала от носа му, се стичаше по брадичката и капеше върху пода.

Двамата полицаи от "Делта" мигом изскочиха пред Хари и се прицелиха в Холм, но изпаднаха в сериозно объркване. Явно го познаха по шапката — такава не се виждаше често в полицията — и се досетиха, че хората вътре извършват оглед.

— Предай, че ситуацията е под контрол — поръча Хари на мъжа с тройка върху гърдите. — Заподозреният е арестуван. От Микаел Белман.

Хари потъна в стола и изпъна крака; стигнаха чак до бюрото на Гюнар Хаген.

— Съвсем елементарно е, шефе. Белман е разбрал, че възнамеряваме да закопчаем Лайке. По дяволите, и как иначе? Прокуратурата се намира срещу кабинета му, в същата сграда като Отдела по експертно-криминална дейност. Притичал е през улицата и е взел синя бланка за не повече от две минути. А аз чаках цели два шибани часа!

— Няма нужда да викаш — обърна му внимание Хаген.

— Щом не искаш, не викай, но аз ще си покрещя! — продължи в същия дух Хари и удари с юмрук по ръкохватката на стола. — Мамка му! Мамка му!

— Радвай се, че Холм не подаде жалба срещу теб. Впрочем, защо ти трябваше да го удряш? Той ли ни изпържи?

— Нещо друго, шефе?

Хаген погледна старши инспектора и поклати глава:

— Вземи си няколко дни отпуск, Хари.

По време на детството и юношеските си години Трюлс Бернтсен се сдоби с безброй прякори. Повечето никой вече не ги помнеше. Сред колегите си обаче Трюлс продължаваше да е известен с прякора, който му лепнаха в гимназията през деветдесетте: Бийвъс. Онзи идиот от анимационното филмче, излъчвано по "Ем Ти Ви" с руса коса, обратна захапка и грухтящ смях. Добре де, Трюлс беше склонен да приеме, че наистина грухти, докато се смее. Още от първи клас се смееше така, особено когато по-едрите биеха някого. А най-вече когато биеха него. В някакво списание с комикси му попадна, че издателят на Бийвъс и Бътхед се казва Джъдж. Не запомни малкото му име. Та този Джъдж си представял бащата на "рожбата" си Бийвъс като алкохолик, който бие сина си. Когато го прочете, Трюлс Бернтсен захвърли списанието върху пода в магазина и излезе с грухтене.

Двамата му чичовци бяха полицаи и Трюлс успя с триста мъки и две препоръки да покрие изискванията за прием в полицейската академия. Взе си изпита с клизма и с помощ от момчето на съседния чин. Нали все пак от малки бяха приятели. Е, приятели е доста силно казано… В интерес на истината, още при първата им среща Микаел Белман му стана началник. Тогава бяха на дванайсет и Белман го спипа на местопрестъплението: Трюлс се опитните да подпали умрял плъх, а Микаел му показа колко по-забавно става, ако натъпчеш динамит в устата на гризача. Дори му позволи той да драсне клечката. От този ден нататък Трюлс се превърна в сянка на Микаел Белман. Когато Белман му позволеше, разбира се. Микаел имаше решение за всяко затруднение на Трюлс: училището, часовете по физическо, как да говориш с другите, за да не те вземат на подбив. Микаел дори си хващаше гаджета. Едната беше по-голяма с година и вече ѝ бяха пораснали гърди. Позволяваше на Микаел да ги мачка колкото си иска. Трюлс превъзхождаше приятеля си само в едно-единствено нещо: умееше да търпи на бой. Случеше ли се по-големите момчета да побеснеят, защото Микаел им е спретнал някой номер, и да се втурнат към отворкото с вдигнати юмруци, Микаел се отдръпваше и се скриваше зад Трюлс. Защото Трюлс търпеше на бой. Беше натрупал сериозен тренинг у дома. Момчетата го пердашеха ожесточено до кръв, а той продължаваше да стои спокойно и да грухти. Смехът му ги ожесточаваше още повече, но Трюлс просто не можеше да спре. Знаеше, че след това Микаел ще го потупа одобрително по рамото, и в неделя даже ще го заведе да гледат как Юле и Те-Ве се състезават с моторите си. Ще застанат на моста под кръстовището "Рюен", ще вдишат миризмата на напечен асфалт, моторите "Кава 1000" ще зареват, а двете агитки ще избухнат във възторжени възгласи. После моторите ще профучат по пустата магистрала, ще минат под Микаел и Трюлс и ще полетят към тунела и към квартал "Брюн". Ако Микаел е в добро настроение и майката на Трюлс дава нощно дежурство в болница "Акер", Микаел ще го покани да вечеря у тях.

Веднъж, когато Микаел се отби в дома на Трюлс, бащата на бъдещия Бийвъс възкликна "Исус пристигна да вземе апостола си!"

С Микаел никога не се бяха карали. По-точно, Трюлс не отвръщаше, ако се случи Микаел да изтърси някоя глупост по негов адрес. На един купон Микаел го нарече Бийвъс и всички се смяха много. И тогава не се обиди, макар да разбра, че този прякор ще го следва дълго. Отвърна на удара само веднъж: когато Микаел нарече баща му "един от пияниците във фабрика "Кадок". Тогава стана и тръгна към Микаел с вдигнат юмрук. Микаел се сгъна и вдигна отбранително ръка над главата си, като се смееше и го молеше да се успокои: беше шега, не се сърди, Бийвъс. Обаче се получи така, че после Трюлс съжаляваше за постъпката си и го помоли за извинение.

Веднъж Микаел и Трюлс влязоха в бензиностанции, откъдето — знаеха — Юле и Те-Ве крадели гориво. Обикновено двамата хулигани пълнеха резервоарите на моторите си от помпите на самообслужване, докато мацките им, седнали отзад, уж случайно бяха вързали дънковите си якета така, че да закриват регистрационните номера. После момчетата се мятаха върху седалките и дим да ги няма.

Микаел продиктува на собственика в бензиностанцията двете имена и адреса на Юле и Те-Ве и имената само на едното момиче, гаджето на Те-Ве. Отначало собственикът изгледа двете момчета с недоверие, защото Трюлс му приличаше на хлапето, което видеокамерите бяха заснели да отмъква кана с бензин няколко часа преди палежа на изоставена барака в местността близо до Манглерю. Микаел наблегна, че не очаква възнаграждение за информацията, а иска единствено виновниците да си получат заслуженото — морално задължение на всеки съвестен гражданин. Съдържателят кимна, смаян от думите му. Микаел често изненадваше събеседниците си. После сподели с Трюлс, че смята да учи в Полицейската академия, и посъветва Бийвъс и той да се насочи към същото поприще, още повече че в рода му има полицаи.

Не след дълго Микаел тръгна с Ула и не му оставаше време за Бийвъс. Завършиха Академията и ги назначиха в един и същи участък в "Стовнер" — източен столичен квартал: враждуващи банди, битови скандали, някое и друго убийство. След година Микаел се ожени за Ула и стана началник на Трюлс, или Бийвъс, както го наричаха всички колеги още от третия му работен ден. Пред Трюлс се очертаваше чудесно бъдеще, пред Микаел — блестящо. Но някакъв глупак, цивилен заместник в счетоводния отдел, обвини Белман, че му строшил челюстта след коледното тържество в службата. Потърпевшият нямаше доказателства, а Трюлс беше убеден в невинността на Микаел. Така или иначе — вдигна се много шум и Микаел си намери работа в Европол. Премести се в Хага, където е седалището на организацията, и за кратко се превърна в звезда.

Когато се върна в Норвегия и в КРИПОС, второто нещо, което Белман направи, бе да се обади на Трюлс:

— Бийвъс, готов ли си пак да взривяваме плъхове?

А първото беше да назначи Юси.

Юси Колка владееше половин дузина бойни изкуства с невъзможни за запомняне имена. Бе работил за Европол четири години, а преди това — като полицай в Хелсинки. Юси Колка се принуди да напусне Европол, защото прекрачил границата, докато разследвал серия от изнасилвания на девойки от Южна Европа. Пребил един от насилниците до степен адвокатът му да не го познае. В отговор защитникът заплашил Европол със съд. Трюлс неведнъж се бе опитвал да изкопчи от Юси пикантни подробности по случая, но Колка посрещаше въпросите му с упорито мълчание. Още по-добре. Трюлс също не си падаше по пространните обяснения. Опитът го научи, че колкото по-малко говориш, толкова по-вероятно е хората да те подценят. А това невинаги е лошо. Така или иначе, тази вечер имаха повод да празнуват. Микаел, Трюлс, Юси и КРИПОС победиха. И понеже Микаел го нямаше, двамата щяха да вземат купона в свои ръце.

— Млък! — извика Трюлс и посочи телевизора на стената в бара към известното заведение "Юстисен".

Колегите му се подчиниха и той се изсмя, изгрухтявайки. Всички се умълчаха и насочиха поглед към водещия на емисията, който прикова очи в камерата и оповести очакваната новина:

— Днес КРИПОС арестува човек, заподозрян в пет убийства. Сред жертвите му е и Марит Улсен.

Радостни възклицания и звънтящи халби огласиха помещението и заглушиха подробностите по случая. Нисък глас изрева с финско-шведски акцент:

— Тишина!

Всички млъкнаха и насочиха вниманието си към Микаел Белман, застанал пред централата на КРИПОС в квартал "Брюн". Репортерът бе тикнал микрофона си под устата му.

— Лицето е арестувано по подозрение за убийство. Предстои да бъде разпитано от КРИПОС, а после ще се прецени каква мярка за неотклонение да му се наложи — обясни Белман.

— Означава ли, че полицията е приключила случая?

— Откриването на виновника е едно, осъждането му — съвсем друго — припомни началникът с лека усмивка. — С колегите ми от КРИПОС се натъкнахме на много улики и съвпадения и сметнахме за правилно да задържим заподозрения веднага, за да предотвратим други престъпления и заличаване на доказателства.

— Арестуваният е около трийсетинагодишен. Какво ще ни кажете за него?

— Осъждан е за нанасяне на телесна повреда. Само толкова мога да ви кажа.

— Из интернет плъзнаха какви ли не слухове за самоличността му. Според някои арестуваният е известен инвеститор, сгоден за дъщерята на корабен магнат. Ще потвърдите ли тези слухове, инспектор Белман?

— Нито ще потвърдя, нито ще отрека каквото и да било. От КРИПОС се надяваме случаят да приключи възможно най-скоро.

Репортерът се обърна към камерата за завършваща реплика, а в заведението избухна бурен залп от аплодисменти.

Трюлс си поръча още една бира. Полицай от разследващата група се качи върху стола си и обяви на всеослушание, че Отделът за борба с насилието може да му целуне онази работа. Из задушното, вмирисано на пот помещение гръмна дружен смях.

Вратата се отвори и в огледалото Трюлс видя фигура, изпълваща цялата рамка.

Гледката го разтревожи. Обзе го опасение, че ще се случи нещо лошо и някой ще пострада.

Мъжът на вратата беше не кой да е, а Хари Хуле.

Висок, широкоплещест, с хлътнали бузи и зачервени очи, вкопани в орбитите. Той не каза нищо, ала появата му се оказа достатъчна да прекрати оживените разговори в бара. Тишината превзе постепенно цялото помещение. Хуле изчака да млъкнат и двамата явно най-бъбриви експерти и подхвана:

— Какво празнувате? Че си присвоихте нашите заслуги ли?

Говореше тихо, почти шепнешком, ала въпреки това всяка сричка отекваше в бара.

— Празнувате, че имате началник, склонен да мине през трупове — на жертвите от случая и на полицаите от шестия етаж в Главното управление, — за да задоволи болното си его! Ето ви стотачка.

Хуле вдигна банкнота.

— Няма нужда да крадете. Ето ви пари — купете си бира, опрощение, дилдо за тройката на Белман…

Хари смачка стотачката и я хвърли върху пода. С крайчеца на окото си Трюлс забеляза, че Юси се размърда.

— … или още един доносник — довърши Хари.

После се олюля и чак сега Трюлс разбра, че Хуле — въпреки ясната дикция — се е наквасил здравата.

Само след секунда Юси Колка заби мощно кроше в челюстта му. Хари направи пирует. Миг по-късно левия юмрук на финландеца потъна в слънчевия му сплит и Хари се прегъна на две, сякаш изпълнявайки галантен поклон.

Трюлс очакваше след няколко секунди — когато въздухът отново нахлуе в дробовете му — Хари да повърне в заведението. Явно и Юси се сети за същото и предпочете Хуле да не цапа пода в бара. Набитият, почти квадратен финландец вдигна крака си с неподозирана грациозност ни балерина, ритна рамото на Хари и полицаят излетя обратно през вратата, откъдето само преди минута бе влязъл.

Най-пияните и най-младите избухнаха в оглушителен смях, а Трюлс пак започна да грухти. Неколцина по-възрастни надигнаха глас и предупредиха Колка да се владее повече. Ала никой не защити Хари Хуле. Трюлс знаеше причината. Всички присъстващи в заведението помнеха как Хари опетни униформата, обърна се срещу своите, отне живота на един от най-кадърните полицаи в гилдията.

Юси се отправи към бара с равнодушно изражение, все едно току-що е изхвърлил боклука. Трюлс се преви от смях и грухтеше. Струваше му се невъзможно да разбеpe тези хора: фини, сами, ескимоси или един бог знае какви.

В дъното на помещението някакъв мъж се изправи и тръгна към вратата. Трюлс не го бе виждал на оперативки на КРИПОС, но погледът под тъмните къдрици издаваше, че е полицай.

— Обади се, ако ти дотрябва помощ, Кронгли — извика някой от масата му.

Чак след три минути, когато барманът отново наду Селин Дион и разговорите продължиха, Трюлс се осмели да се приближи до смачканата стотачка, да я настъпи и да я завлачи с подметката си до бара.

Дробовете на Хари се изпълниха с въздух и той повърна два пъти. После пак се сгъна на две. Студеният асфалт пронизваше кожата му през ризата и му се струваше неимоверно тежък: сякаш не той лежеше върху асфалта, а обратното. Пред очите му танцуваха кървавочервени петна и гърчещи се черни змии.

— Хуле?

Хари чу гласа, но съобрази, че ако покаже признаци на живот, онзи ще продължи с ритниците. Затова не си отвори очите.

— Хуле?

Гласът се приближи. Някой го потупа по рамото му Отчитайки пагубното въздействие на алкохола върху бързината, точността и способността му да преценява разстоянието, Хари все пак отвори очи, завъртя се и се прицели в гръкляна на мъжа. После пак се отпусна на асфалта. Отклони се с близо половин метър от целта.

— Ще ти извикам такси — каза мъжът.

— Недей — простена Хари. — Махай се, гаден плъх.

— Не съм от КРИПОС. Казвам се Кронгли и съм ленсман в Юстаусе.

Хари се обърна и го изгледа.

— Нищо ми няма, само си пийнах малко повече — обясни задавено Хари, като се опитваше да диша равномерно, за да не повърне пак.

— И аз — усмихна се Кронгли и преметна ръката на Xари през рамото си. — Честно казано, нямам представа къде има стоянка. Можеш ли да се изправиш?

Хари стъпи първо на единия, после и на двата си крака, премига няколко пъти и установи, че се намира във вертикално положение. И в обятията на ленсман от Юстаусе.

— Къде ще спиш тази нощ? — попита Кронгли.

— Вкъщи — Хари го погледна изкосо. — Може да те разочаровам, но предпочитам да си легна сам.

Пред тях спря полицейски автомобил и шофьорът свали страничното стъкло. Чу се смях, а после спокоен глас.

— Хари Хуле от Отдела за борба с насилието?

— Същият — въздъхна Хари.

— Току-що получихме обаждане от КРИПОС. Наредиха ни да ви закараме до дома ви.

— Ами поне отворете вратата!

Хари се качи отзад, опря глава о облегалката, затвори очи и усети как всичко се завъртя. Все пак предпочиташе да не гледа жлъчните физиономии на полицаите отпред. Кронгли им продиктува номера си с молба да му се обадят, след като закарат "Хари" до дома му. Защо този тип си въобразяваше, че вече са станали приятели? Хари чу как стъклото се вдигна, а приятният глас отпред попита:

— Къде живееш, Хуле?

— Карай направо. Отиваме на гости.

Колата потегли. Хари отвори очи, обърна се и видя как Аслак Кронгли ги изпраща с поглед от тротоара.

Четирийсет и трета глава Домашно посещение

Легнала на хълбок в спалнята, Кая се взираше в тъмното. Преди малко чу как някой отвори портата, а сега и чакълът по пътеката изхрущя под стъпките му. Притаи се в очакване. На вратата се позвъни. Повдигна пердето и въздъхна.

— Пиян полицай — обяви високо тя.

Обу пантофите си и се затътри към антрето. Отвори вратата и застана на прага със скръстени ръце.

— Здрасти, маце — изфъфли мъжът.

Кая се запита дали гледката ѝ прилича на пародия, или на оригинален скеч за пияница.

— Какво те води тук толкова късно?

— Ти. Ще ме пуснеш ли?

— Не.

— Нали ми каза да се обадя, ако ми стане самотно.

— Аслак Кронгли — строго подхвана тя, — отдавна съм си легнала. Отивай си в хотела. Утре преди обяд може да изпием по едно кафе.

— Сега ми се пие кафе. Само десет минути и после ще си извикам такси, става ли? Ако искаш, ще говорим за серийни убийци.

— Съжалявам, не съм сама.

Кронгли се стресна. Кая си помисли, че навярно не е чак толкова пиян.

— Ясно. Тук ли е? Полицаят, по когото си хлътнала.

— Може би да.

— Тези негови ли са? — попита Кронгли и подритна големите обувки до изтривалката.

Тя не отговори. В гласа на ленсмана долови нещо непознато: нискочестотно, съвсем тихо ръмжене.

— Виж, Аслак…

— Твоят човек, Хари Хуле… тази вечер изяде як пердах. Цъфна в "Юстисен" пиян като кирка и започна да си проси боя. Получи си го, де. Повикаха патрулка да го закара в дома му. Значи, тази вечер си свободна, нали така излиза?

Сърцето ѝ се разблъска. Вече не мръзнеше под тънкия халат.

— Защо не са го докарали при мен? — подхвърли тя с по-твърд глас.

— Не, обадиха ми се. Поръчал да карат нагоре по възвишението — искал да ходи при някого. Разбрали, че ще посещава баща си в болницата, и отказали. Той скочил от колата на червен светофар и офейкал. Кафето го обичам силничко.

В очите му се появи пламък — така гледаше и Евен, когато не се чувстваше добре.

— Върви си, Аслак. Хвани си такси.

Той протегна ръка и преди Кая да отстъпи, Кронгли я стисна за лакътя и я избута вътре. Тя се помъчи да се отскубне, но той я хвана здраво в прегръдката си.

— И ти ли си като нея? — процеди той в ухото ѝ. — И ти ли ще се опиташ да ми избягаш? Всички сте еднакви, шибани…

Тя се мъчеше да се освободи, но напразно. Кронгли беше много силен.

— Кая!

Гласът долетя от отворената врата на спалнята. Властен, заповеднически мъжки глас, който при други обстоятелства Кронгли веднага би разпознал: все пак го чу в "Юстисен" само преди час.

— Какво става, Кая?

Кронгли я пусна и се взря в нея с широко отворени очи и уста.

— Нищо — извика Кая, без да сваля поглед от ленсмана. — Пиян селянин от Юстаусе се кани да се прибира вкъщи.

Кронгли мълчаливо се отправи към вратата и я отвори. Излезе и я затръшна зад гърба си. Тя заключи и опря чело о студеното дърво. Идеше ѝ да заплаче. Не от страх или шок, а от отчаяние, задето всичко около нея се сгромолясваше. Онова, което досега ѝ се струваше непокварено и правилно, лъсна в истинската си светлина. Всъщност отдавна бе подозирала за това, но чак сега пожела да го види. Защото Евен беше съвършено прав: никой не е такъв, за какъвто се представя, а повечето неща — като изключим неприкритото предателство — са лъжа и измами А в деня, когато осъзнаем, че и ние сме като другите, желанието ни за живот се изпарява.

— Идваш ли, Кая?

— Да.

Тя се откъсна от вратата, през която ѝ се искаше да избяга. Върна се в спалнята. Лунната светлина се процеждаше през пердетата и хвърляше отблясъци върху леглото, върху бутилката с шампанско, която той донесе, за да отпразнуват победата, върху голото му атлетично тяло, върху лицето му — някога най-красивото за нея в целия свят. Белите пигментни петна по кожата му светеха като фосфор. Сякаш тялото му гореше отвътре.

Четирийсет и четвърта глава Котвата

Кая застана на вратата към спалнята и се загледа и него. В Микаел Белман. За външните хора: съвестен амбициозен главен инспектор, щастливо женен баща на три деца с големи шансове да оглави новия гигант КРИПОС — монополист върху разследването на убийства в Норвегия, За нея, Кая Сулнес: мъжа, в когото се влюби още от пръв поглед и който я прелъсти по всички нравила на флирта, използвайки и няколко нерегламентирани. Не му отне много време и усилия, но вината за това общо взето беше нейна. Какво каза Хари? "Женен е и ти обещава да напусне жена си и децата, но така и не го прави."

Точно в десетката, разбира се. Ние, хората, сме ужасно банални. Вярваме в нещо, защото ни се иска да го вярваме. В богове, за да надвием страха от смъртта; в любовта, защото с нея животът изглежда по-хубав; в думите на семейни мъже, защото се надяваме да са истина.

Кая знаеше какво ще каже Микаел. И той не закъсня да потвърди очакванията ѝ:

— Трябва да тръгвам. Тя ще се чуди какво става.

— Да — въздъхна Кая и за пореден път се въздържа да го попита "А защо не сложиш край на тази неяснота? Защо не си изпълниш обещанието?" Напоследък в главата ѝ се появяваше и друг въпрос: "И защо вече не съм сигурна дали искам да го направиш?"

Подпирайки се на парапета, Хари се качваше по стълбите към Отделението по хематология в Държавната болница. Ризата му лепнеше от пот, той зъзнеше и зъбите му тракаха като двутактов двигател. До гуша му дойде: от "Джим Бийм", от бесовете, от самия него, от всички гадости. Олюлявайки се, пое по коридора. В дъното вече виждаше вратата към стаята на баща му.

От кабинета на дежурните сестри се подаде глава, изгледа го и пак изчезна. На Хари му оставаха петдесет метра до стаята, когато двама медицински работници — плешив мъж и жена — му пресякоха пътя.

— В това отделение не се съхраняват лекарствени средства — обясни мъжът.

— Думите ви са не само долна лъжа — възрази Хари, катоо се мъчеше да се задържи на краката си и да спре да трака със зъби, — но и ужасна обида. Не съм наркоман, а близък на ваш пациент. Отдръпнете се да мина.

— Извинете — жената явно се поуспокои от ясната дикция на Хари. — Миришете на пивоварна и не можем да ви позволим…

— В пивоварната се вари бира — прекъсна я Хари. — "Джим Бийм" е бърбън. Следователно би трябвало да ви мириша на дестилерия, госпожице.

— Все едно — сряза го мъжът и хвана Хари за лакътя, но веднага го пусна, защото полицаят изви ръката му.

Мъжът изохка и лицето му се сгърчи от болка. Хари го изгледа предизвикателно.

— Обади се в полицията, Герд — прошепна мъжът, без да сваля поглед от Хари.

— Ако не възразявате, аз поемам оттук — обади се някой зад тях. Сигюр Алтман, с папка под мишница, се усмихваше дружелюбно. — Ще ме придружиш ли до склада с наркотичните вещества, Хари?

Старши инспекторът се олюля напред-назад. Прикова поглед в дребния слаб санитар с кръгли очила и кимна.

— Оттук — насочи го Алтман, вече тръгнал по коридора.

Кабинетът на Алтман приличаше на бърлога: без прозорци, без вентилация. Мебелировката му се изчерпваше с бюро, настолен компютър, походно легло (Алтман обясни, че ляга там по време на нощните дежурства, когато няма работа, и го будят при необходимост) и апаратура за включване на пациенти към химиотерапия.

— Алтман… — замислено подхвана Хари, седна на pъба на леглото и премлясна шумно, все едно по устните му е попаднало лепило. — Доста необичайно име. Чувал съм само за един Алтман освен теб, и то е модификация.

— За Робърт Олтман — досети се веднага медицинският работник и седна на единствения стол в помещението. — Израснах в малко селце и не се харесвах. Веднага щом напуснах родното си място, подадох молба за смяна на фамилното ми име — беше прекалено обикновено. Като причина изтъкнах, че искам да нося фамилията на любимия ми режисъор — Робърт Олтман. Навярно служителят, прегледал молбата ми, е бил махмурлия, защото я одобриха. Всеки човек има нужда да се прероди.

— "Играчът" — сети се Хари.

— "Госфорд Парк".

— "Преки пътища".

— Истински шедьовър!

— Хубав е, но критиците го прехвалват. Съдържа прекалено много тематични линии. Режисьорският подход излишно усложнява действието.

— Нима животът не е сложен? Хората — също. Гледай го още веднъж, Хари.

— Мм.

— Как върви работата? Някакъв напредък в разследването по случая "Марит Улсен"?

— Днес арестуваха убиеца.

— Сериозно? Сега разбирам какво си полял. — Алтман притисна брадичка о гърдите си и погледна над очилата. — Да си призная, тайно се надявам някой ден да разкажа на внуците ми, че сведенията за кетаномина, които получи от мен, са се оказали разковничето към разплитането на случая.

— Имаш право да се надяваш, но всъщност го разобличи телефонно обаждане до една от жертвите му.

— Лоша работа.

— За кого?

— За всички, които страдат. Защо дойде посред нощ при баща си?

Хари закри устата си с ръка и се оригна беззвучно.

— Винаги има причина — настоя Алтман. — Независимо колко чаши си обърнал, не си дошъл заради пиянска прищявка. Но от друга страна, това не ме засяга и вероятно е по-добре да си затвар…

— Някога молили са те да съдействаш при евтаназия?

— Случвало се е — сви рамене медицинският работник. — Понеже съм специализирал анестезиология, нормално е да се обръщат към мен в такива случаи. Защо питаш?

— Баща ми ме помоли да скъся мъките му.

— Подобно искане стоварва неимоверно тежко бреме върху плещите ти. Затова ли дойде? За да се свърши веднъж завинаги?

Хари обходи за втори път с поглед стаята в търсене на течност със съдържание на алкохол.

— Дойдох, за да помоля за прошка, задето не мога да го направя.

— Не си виновен. Никой не бива да иска от някого да му отнеме живота, най-малко баща от сина си.

Хари отпусна глава върху ръцете си. Тежеше като топка за боулинг.

— Веднъж вече съм го правил — промълви.

— Съкратил си мъките на безнадеждно болен? — попита Алтман по-скоро изненадан, отколкото шокиран.

— Не — поклати глава Хари. — Отказах да помогна на най-върлия ми враг да умре. Страда от нелечима и много мъчителна болест с лоша прогноза. Заради патологични изменения кожата му постепенно го задушава.

— Склеродермия — кимна Алтман.

— Когато го залових, той ме предизвика да го убия. Намирахме се на кула — само двамата. Този човек бе убил много хора и нарани мен и близките ми. Остави ни белег за цял живот. Бях го взел на прицел с револвера. Ако бях стрелял, щях да обясня, че е било убийство при самоотбрана. И всички щяха да ми повярват.

— Но си предпочел да го оставиш жив. Смъртта ти се е сторила прекалено леко измъкване за такъв злодей.

— Да.

— А сега постъпваш така и с баща си: обричаш го на страдание, вместо да го избавиш от мъките.

Хари разтърка тила си.

— Спират ме не принципи за неприкосновеността на живота и тем подобни глупости, а страхът. Не ми стиска. Наистина ли нямаш нещо силно за пиене, Алтман?

Сигюр поклати глава. Хари не разбра дали в отговор на последния му въпрос, или като ответна реакция на размислите му. А навярно с жеста си Алтман показа отношение и към двете.

— Не може просто така да игнорираш чувствата си, Хари. Опитваш се да пренебрегнеш факта, че и ти като всички хора си подвластен на общочовешките представи кое е правилно и кое — погрешно. Навярно на интелектуално ниво не одобряваш тези представи, но те са неизменно вкопани в дълбините на съзнанието ти като котва Някои принципи си възприел от родителите си, други — от поуките в приказките. Понятието ти за редно и нередно се е изградило и в училище, когато, да речем, си станал свидетел на несправедливост и вътрешно си се разбунтувал срещу нея. Сборът от всички тези полузабравени преживявания е изградил в теб морални устои. — Алтман се наведе напред. — "Котва" всъщност е много подходящо сравнение. Котвата, както и стереотипите ни, не се вижда, защото е потънала дълбоко, но не можеш да се отдалечиш от нея, защото тя те дърпа. И ти неизменно я влачиш след себе си, защото тя е твоят дом. Приеми тази котва, Хари.

Хари се вторачи в преплетените си пръсти.

— Болките му…

— Физическото страдание не е най-ужасното — увери го Алтман. — Повярвай ми, всеки ден се сблъсквам с него. Дори страхът от смъртта не е най-лошото.

— А кое?

— Унижението, усещането, че болестта уронва достойнството и самоуважението ти. Чувстваш се разголен, отритнат. Ето, това е най-страшното наказание за един човек — да го погребеш жив. Остава му единствено утехата, че ще си отиде бързо.

— Мм. — Хари изгледа Алтман продължително. — Дали в шкафа ти няма да се намери нещо, което да разведри настроението ни?

Четирийсет и пета глава Разпит

Микаел Белман пак сънува как пада. Изкачва сам Ел Чоро, скалите се извисяват далеч в небесата, склонът се срива пред очите му и бездната стремително полита към него. В мига преди да го доближи, будилникът звънна. Белман избърса насъбралата се слюнка в крайчетата на устните си и погледна Ула. Застанала зад него, тя му наливаше кафе от пресканата. По време на съвместния им живот тя се научи да наблюдава кога Микаел привършва закуската и веднага, без да губи и секунда, му поднасяше чаша димящо кафе в любимата му синя чаша. И това бе само една от причините да цени и уважава съпругата си.

Освен дома, Ула поддържаше старателно и външния си вид и неслучайно продължаваше да привлича мъжките погледи, когато ги канеха на гости — а това се случваше все по-често. Все пак някога — Микаел беше на осемнайсет, а Ула — на деветнайсет — я смятаха за безспорно най-красивото момиче в Манглерю. Микаел виждаше и трето, много важно достойнство у жена си: без да му го натяква, Ула пренебрегна собствените си мечти за професионално развитие и му осигури отлични условия да се съсредоточи върху кариерата си. Ала най-съществената причина да не зареже жена си седеше на масата: трима малчугани — две момичета и едно момче, — които се караха кой да вземе пластмасовата фигурка от кутията с корнфлейкс и кой ще се вози отпред, докато майка им ги кара до училище. Три основателни причини да цени жената до себе си и съвместимостта на гените ѝ с неговите.

— И тази вечер ли ще работиш до късно? — попита тя и крадешком го погали по главата. Той знаеше колко oбожава косата му.

— Разпитите на заподозрения може и да се проточат.

През деня вестниците щяха да оповестят името на арестувания — Тони Лайке, — но Микаел предпочиташе да не издава вкъщи служебна информация. Понеже се придържаше неотклонно към този принцип, лесно оправдаваше честите си закъснения с "не ми е разрешено да говоря за това, скъпа".

— Защо не го разпитахте вчера? — попита Ула, докато приготвяше закуска за училище на децата.

— Трябваха ни още факти, а и не бяхме приключили обиска на дома му.

— Открихте ли нещо?

— Не мога да навлизам в подробности, скъпа — отвърна той и я погледна със съжаление, задето служебният дълг не му позволява да сподели повече.

Не се издаде, че Ула неволно улучи болното му място.

По време на огледа Бьорн Холм и другите криминални експерти не откриха нищо, пряко свързано с убийствата. За щастие засега този факт се смяташе за второстепенен.

— Кратък престой в килията няма да му се отрази зле — отбеляза Белман. — Даже ще бъде по-сговорчив преди началото на разпита. А началото на разпита винаги е най-важно.

— Така ли? — попита тя, колкото да регистрира интерес.

— Трябва да тръгвам.

Стана и я целуна по бузата. Да, Микаел ценеше достойнствата на съпругата си. Да изостави Ула и децата — скелето и основата на кариерата му, на издигането му в обществотому се струваше абсурдна. Белман осъзнаваше, че е пълна утопия да се поддаде на повика на сърцето, да захвърли всичко заради някакво, да го наречем, влюбване. Да, с Кая си мечтаеха на глас как ще бъдат щастливи заедно, но Микаел Белман предпочиташе по-мащабни и реализуеми мечти.

Огледа зъбите си в огледалото в антрето и си нагласи вратовръзката. Журналистите със сигурност ще го чакат пред входа на Главното управление.

Колко време ще задържи Кая? Снощи забеляза у нея признаци на колебание. Любиха се, но тя не показа някогашния ентусиазъм. Ала Белман знаеше, че докато се цели към върха, както досега, тя няма да му избяга. Кая, разбира се, не беше от жените, които по сметка си лягат с шефа, но на чисто биологично ниво у всяка жена, колкото и модерно мислеща да е, е заложено да се подчинява на алфасамеца. В това отношение жените си остават на интелектуалното равнище на маймуните. Ако Кая обаче е започнала да изстива към него, защото се съмнява, че той ще напусне жена си и децата, налагаше се Микаел да я поощри. Тя редовно го захранваше с вътрешна информация от Отдела за борба с насилието и Белман се нуждаеше от помощта ѝ поне още малко, докато разнищи случая и cпечели битката, а с нея — и войната.

Приближи се до прозореца, докато си закопчаваше палтото. Наследиха тази къща след смъртта на родителите му. Тузарите от западните части на Осло смятаха Майглерю за долнопробно предградие, ала хората, израснали тук, предпочитаха да останат. Кварталът притежаваш особен чар. Неговият квартал. С изглед към останалата част от града. Която съвсем скоро щеше да покори.

— Идват — съобщи полицаят, застанал на вратата към стаята за разпит, снабдена с камери за видеонаблюдение.

— Добре — кимна Микаел Белман.

Някои разпитващи предпочитат арестантът пръв ди влезе в стаята и да го накарат да чака, за да разбере кой командва парада. После се появяват и подхващат безкомпромисен разпит, докато заподозреният е най-уязвим и в неизгодна позиция. Белман прилагаше тактиката да изчака арестанта в стаята. Така маркираше територията си и показваше кой доминира в помещението. Не започваше разговор веднага, а продължаваше да прелиства документите пред себе си, докато безпокойството на арестувания расте. Изведнъж вдигаше поглед и откриваше огън. Белман, разбира се, не смяташе, че неговият подход е единствен, и с желание би обсъдил предимствата му с други опитни полицаи. Провери пак дали червената лампичка на диктофона свети. Започне ли да се суети с апаратурата в присъствието на арестанта, ще обезсмисли напълно встъпителната си заявка за териториално надмощие.

През прозореца видя как Бийвъс и Колка водят Тони Лайке в съседния кабинет.

Белман си пое дъх. Наистина, пулсът му се ускори Изпитваше известно безпокойство, но и тръпката на ловеца, дебнещ плячка. Тони Лайке не пожела адвокатът му да присъства на разпита. Това негово решение облагодетелстваше КРИПОС и предоставяше на разпитващия по-голяма свобода на действие. Същевременно обаче показваше колко спокоен е Лайке. Бедничкият. Не подозираше, че Белман знае за разговора по телефона с Елиас Скуг. Лайке дори бе отрекъл да го познава.

Белман погледна книжата си. Чу как Лайке влиза. Бийвъc затвори вратата зад него — точно според инструкцията.

— Седнете — нареди Белман, без да вдига глава.

Лайке се подчини. Белман се спря на произволна страница и зашари с пръст по долната си устна, докато броеше наум. Тишината кънтеше в малката затворена стая. Едно, две, три. С колегите си бе посетил семинар за новите методи на разпит, които законът ги задължаваше да използват: така нареченото investigate interviewing, или интервю с разследваща цел. Академиците — хора с доста оскъден практически опит — препоръчваха по време на работа разпитващият да се придържа към три основни принципа: откритост, диалог и доверие. Четири, пет, шест. Белман, разбира се, бе изслушал лекцията мълчаливо — все пак много по-тесни специалисти от него бяха разработили новата методика. Но у него възникна въпросът дали наистина тези теоретици си дават сметка какви хора разпитват служителите на КРИПОС. Чувствителни, отзивчиви натури, готови да си излеят душата на рамото ти? Академичните среди заклеймиха досегашния традиционен деветстепенен модел на ФБР като антихуманен, манипулативен и контрапродуктивен, защото принуждава невинни хора да признават престъпления, които не са извършили Седем, осем, девет. Добре де, от време на време се срещат податливи на внушение арестанти, но те са нищо на фона на стотиците ехидни негодници, които ще умрат от смях, разберат ли за "откритостта, диалога и доверието" между разпитващ и арестант, които теоретиците препоръчват.

Десет.

Белман долепи върховете на пръстите си и повдигни глава.

— Знаем, че сте се обадили на Елиас Скуг от Осло, а два дни по-късно сте били в Ставангер. Там сте го убили Питам се обаче защо. Имахте ли конкретен мотив, Лайке?

Това представляваше първата стъпка от модела на ФБР агентите Инбау, Рийд и Бъкли: конфронтацията. Опитай се да шокираш разпитвания, като му нанесеш мигновен нокаут. Покажи му, че вече знаеш какво е извършил и е безсмислено да отрича. Защото целта на paзпитващия е да получи признание. В този случай Белман съчета първата стъпка с друг прийом за водене на разпит: отъждестви един потвърден факт с друг или с други псевдофакти. В този случай инспекторът прокара връзка между датата, когато бе извършено телефонното обаждане, престоя на Лайке в Ставангер и вината му. Изслушвайки доказателствата за първото твърдение, съзна нието на Лайке механично ще възприеме, че те доказват и второто. Белман целеше да представи вината му като неоспорим факт, съпоставим с датата на обаждането, а после да премине на "единствения" въпрос без отговор: "защо?"

Наблюдавайки с какво усилие преглъща Лайке, как се опитва да се усмихне, оголвайки едрите си зъби, за да прикрие паниката си, Белман разбра, че успехът му е сигурен.

— Не съм звънил на никакъв Елиас Скуг — отрече арестантът.

— Да ви покажа ли разпечатката от централата на "Теленур"? — въздъхна Белман.

— Не съм звънил на такъв човек — сви рамене Лайке. — Преди известно време си изгубих джиесема. Може някой да го е намерил и да се е обадил на този Скуг.

— Не се правете на интересен, Лайке. Говоря за стационарния ви телефон.

— Не съм звънил на такъв човек — настоя арестантът.

— Разбрах. Според адресния регистър живеете сам.

— Да. Е, не съвсем сам…

— Понякога годеницата ви остава да спи у вас. Случва ли се да станете преди нея и да тръгнете за работа, докато тя все още е в апартамента?

— Да, но по-често аз ходя при нея.

— Значи, богаташкото момиче има по-луксозно жилище, а?

— Може да се каже. По-уютно е от моето.

Белман скръсти ръце и се усмихна.

— Ако не вие сте позвънили на Скуг от дома си, трябва да е била годеницата ви. Имате пет секунди да ми дадете разумно обяснение, Лайке. В противен случай най-близката патрулка до уютното ѝ местенце ще пусне сирената, ще надене белезници на китките ѝ, ще я докара в Управлението, а тя ще се обади на баща си да му съобщи, че сте я натопили за телефонно повикване. Андерш Галтунг веднага ще осигури на дъщеря си най-свирепата глутница адвокати в страната, а вие, Лайке, ще си спечелите опасен противник. Четири, три…

Арестантът сви рамене.

— Щом смятате, че разполагате с достатъчно основания да поискате заповед за арест на млада жена с кристално досие, няма да ви спра. В такъв случай обаче не аз ще си навлека опасен противник.

Белман не изпускаше Лайке от очи. Дали все пак не го бе подценил? Затрудняваше се да проникне отвъд фасадата му. Така или иначе, приключи с първата стъпка от разпита. Не успя да изкопчи самопризнание. Какво толкова — оставаха още осем. Втората стъпка предписваше разпитващият да прояви съчувствие към заподозрения, като се опита да оправдае действията му. Това обаче предполагаше разпитващият да е наясно с мотива за престъплението. Иначе как да покаже разбиране към деянието? Убийството на хората, пренощували по едно и също време в туристическа хижа, по никакъв начин не разкрива каква мотивация е движила престъпника. Белман, разбира се, знаеше, че подбудите, тласкащи серийните убийци, се крият в дълбините на съзнанието, които повечето от нас предпочитат да не посещават. Затова предварително реши да прескочи мимоходом втората стъпка и да премине на третата: изтъкни пред заподозрения убедителна причина да признае вината си.

— Разберете ме, Лайке. Не съм ви враг. Просто искам да проумея защо сте постъпили така. Кое ви е подтикнало към убийство. От пръв поглед си личи колко способен и интелигентен сте. Успехите ви в бизнеса говорят достатъчно. Възхищавам се на хора, които си поставят цели и ги преследват независимо от мнението на околните; на хора, открояващи се от посредствената маса. Смея да твърдя, че ги чувствам душевно близки. Разбирам ви по-добре, отколкото предполагате, Тони.

Белман накара един от подчинените си да се свърже с борсов спекулант — приятел на Лайке — и да го попита как точно бъдещият зет на Галтунг предпочита да произнасят името му: с дълго "о" или с дълго "н"? Получи отговор Тони, съвсем обикновено.

Сега Белман заложи на правилното произношение и се постара да улови погледа на Лайке и да го задържи:

— Ще ви призная нещо, което би трябвало да запазя в строга тайна, Тони. По ред причини, свързани с работата ни, не можем да протакаме повече този случай и се нуждаем от вашето самопризнание. При други обстоятелства не бихме предложили сделка на заподозрян, чиято вина можем да докажем. Този път обаче искаме да ускорим процеса. Затова сме склонни в замяна на самопризнанията ви — и с тях, и без тях пак ще ви осъдим — да намалим наказанието ви. Законът ми забранява да назова конкретни цифра, но, между нас казано, редукцията на присъдата ви ще бъде значителна. Как ви се струва, Тони? Давам ви думата си. Имате обещанието ми на запис.

Белман посочи червената лампичка на диктофона.

Лайке го изгледа продължително и замислено.

— От двамата полицаи, които ме доведоха, разбрах, че се казвате Белман — каза най-после арестантът.

— Наричай ме Микаел, Тони.

— Описаха ви като изключително интелигентен мъж. Безкомпромисен, но надежден.

— Надявам се да се увериш лично в правотата на думите им.

— И обещавате значителна редукция на присъдата, нали?

— Имаш думата ми — Белман усети как пулсът му се ускори.

— Добре.

— Чудесно. — Микаел Белман докосна с пръст долната си устна. — Какво ще кажеш да започнем от самото начало?

— Нямам нищо против. — Лайке извади бележка от задния си джоб — явно Трюлс и Юси му бяха позволили да я задържи. — Хари Хуле ми продиктува датите и часовете, които ви интересуват. Ще приключим за нула време. Боргни Стем-Мюре е починала между двайсет и два и двайсет и три часа на шестнайсети декември в Осло.

— Точно така — кимна Белман, предвкусвайки успеха.

— Проверих си органайзера. Тогава съм се намирал в Шиен. Поканиха ме в къщата на Ибсен да представя мой проект за добив на колтан в зала "Пер Гюнт". Алибито мм ще потвърдят разпоредителят на залата и близо сто и двайсет потенциални инвеститори, присъствали на събитието. Предполагам, знаете, че от Осло до Шиен се пътува около два часа. Следващата жертва е Шарлоте Лол, починала между… да видим… между двайсет и три часа и полунощ на трети януари. По това време съм вечерял с по-дребни инвеститори в Хамар. На два часа път от Осло. Впрочем, тогава се придвижих с влак. Опитах се да открия билета, но, уви, не успях.

Лайке се усмихна със съжаление на Белман. Инспекторът беше спрял да диша. Едрите зъби на Лайке се показаха леко между устните му.

— Надявам се обаче, че поне един от свидетелите, присъствали на вечерята, ще се окаже достатъчно надежден — заключи той.

— Все пак призна, че е възможно да го уличим в убийството на Марит Улсен, защото макар да е прекарал вечерта с годеницата си, излязъл сам да кара ски за два часа по осветените писти в Сьоркедален.

Белман поклати глава и зарови ръце още по-дълбоко в джобовете на палтото си, докато разглеждаше "Болно момиче".

— По времето, когато е починала Марит Улсен ли? — удиви се Кая, наклони глава и прикова поглед в устните на бледата, навярно мъртва девойка. При всяко посещение в музея на Едвард Мунк Кая съсредоточаваше вниманието си върху конкретен детайл от картината: веднъж върху очите, друг път — върху пейзажа на заден план, върху слънцето или просто върху подписа на художника.

— Нито той, нито щерката на Галтунг…

— Лене — вметна Кая.

— … си спомнят кога точно е излязъл, но навярно е било много късно, защото Лайке предпочитал пистата да е само на негово разположение.

— Следователно нищо не пречи по това време Томи Лайке да е минал през парка "Фрогнер". Ако наистина е карал ски в Сьоркедален, трябва да е минал през пропускателните бариери на отиване и на връщане. При електронно плащане часът се регистрира автоматично. Ще проверим дали…

Тя се обърна и млъкна, пронизана от хладния му поглед.

— но вие, разбира се, вече сте проверили — побърза да добави Кая.

— Не се наложи. На всяка бариера е плащал в брой и системата не е регистрирала кога е преминал автомобилът му.

Тя кимна. Приближиха се до следващата картина и застанаха зад неколцина японци, които сочеха и жестикулираха бурно, говорейки на странния си неразбираем език. Кая и Белман бяха избрали музея на Едвард Мунк за място на делничните срещи заради безспорното му предимство пред заведенията: освен дето се намираше на еднакво разстояние от централата на КРИПОС и от Главното управление, там съществуваше нищожна вероятност да засечеш колеги, съседи и познати.

— Какво каза Лайке за Елиас Скуг и за Ставангер? — попита Кая.

Микаел поклати глава.

— Призна, че няма алиби и за часа, в който е починал Скуг, защото по това време спял сам в дома си. Попитах го дали на следващия ден е отишъл на работа и той отговори, че не си спомня. Обикновено пристигал в офиса към седем. Посъветва ме да говоря с човека на рецепцията, ако е важно. Направих го. Оказа се, че за въпросния ден Лайке предварително запазил една от залите за срещи за девет и петнайсет. Поговорих с неколцина инвеститори от офиса и двама потвърдиха, че Лайке е присъствал на срещата. Ако е излязъл от апартамента на Елиас Скуг в три през нощта, единственият начин да се върне в Осло за толкова кратко време е със самолет, а името му не фигурира в списъците с пътници от вътрешните полети.

— Това не означава нищо. Може да е пътувал под чуждо име и с фалшив паспорт. Да не забравяме, че от домашния му телефон е извършено обаждане до Скуг. Какво обяснение ти даде?

— Никакво. Отрече — изсумтя Белман. — Какво му харесват толкова на "Танца на живота"? Дори лицата не са нарисувани като хората. Ако питаш мен, приличат на зомбита.

Кая огледа танцуващите върху платното.

— Кой знае, може не само да приличат.

— А наистина да са зомбита? — Белман се изсмя. — Ти сериозно ли…?

— Хората на картината танцуват, носят се по дансинга, но се чувстват вътрешно умрели, погребани, прогнили. Същински зомбита.

— Интересна теория, Сулнес.

Кая мразеше да я нарича с фамилното ѝ име. Белман прибягваше до него, когато е ядосан или иска да демонстрира интелектуалното си превъзходство. Виждайки колко важно е за него да се утвърди, Кая не му възразяваше, а и допускаше, че той наистина я превъзхожда в интелектуално отношение. Че нали точно затова хлътна така безразсъдно по него? Впрочем не си спомняше кое толкова я заплени.

— Трябва да се връщам на работа — каза тя.

— И какво ще правиш на работа? — Микаел погледна към охранителя, който се прозяваше зад въжето в дъното на помещението. — Ще броиш кламери и ще чакаш да разтурят Отдела? Нали осъзнаваш какъв огромен проблем ми натресе с този Лайке?

— Аз ли? — възкликна смаяно тя.

— По-тихо, миличка. Кой друг, ако не ти, ми каза какво е открил Хари за Тони Лайке? Съобщи ми за намеренията на Хари да го арестува. И аз ти повярвах. Стигнах дотам да задържа Лайке въз основа на сведенията, които получих от теб, и оповестих пред медиите "успешната акция". А сега всичко гръмна. Лайке има желязно алиби за две от убийствата, миличка, и ще се принудим да го пуснем до края на деня. В момента татко Галтунг обмисля да ме изправи пред съд и се съветва с най-добрите си адвокати. А министърът на правосъдието ще иска да знае как, за бога, сме допуснали такъв гаф. И тогава кой ще застане на топа на устата? Не ти, не Хуле, не Хаген, а аз, Сулнес. Разбираш ли? Само аз. Трябва да направим нещо по въпроса. По-скоро ти трябва да направиш нещо.

— Какво по-конкретно?

— Нещо съвсем дребно, а аз ще се заема с по-сериозната част. Искам да изведеш Хари навън. Довечера.

— Навън ли? Аз?

— Да, той те харесва.

— Кое те кара да мислиш така?

— Не ти ли казах, че онази вечер ви видях, докато пушехте на терасата?

Кая пребледня.

— Тогава ти закъсня, но не спомена нищо подобно.

— Бяхте толкова погълнати един от друг, че изобщо не забелязахте колата ми. Паркирах и постоях вътре. Той те харесва, миличка. Искам да го заведеш някъде за няколко часа.

— Защо?

— Защото Хари се застоява прекалено дълго вкъщи — усмихна се Белман. — Хаген няма да му даде отпуск: Хари не би понесъл да бездейства. А ние не искаме нашият скъп колега да се пропие в "Опсал", нали? Заведи го на вечеря, на кино или на бира. Просто се погрижи между осем и десет да не си е вкъщи. И внимавай. Не знам дали е свикнал да наблюдава, или го гони параноя, но онази вечер, когато си тръгна от апартамента ти, огледа колата ми много внимателно. Ясно?

Кая не отговори. По време на дългите раздели с Микаел, наложителни заради семейните и професионалните му ангажименти, Кая копнееше да зърне усмивката му. Тогава защо сега ѝ се повдигаше от същата тази усмивка?

— Да… да не би да…

— Ще направя каквото трябва — прекъсна я Микаел и си погледна часовника.

— А именно?

— Ти как мислиш? — сви рамене той. — Ще сложа другиго на топа на устата.

— Не ме моли за такова нещо, Микаел.

— Аз не те моля, миличка. Заповядвам ти.

— А ако… — едва доловимо подхвана тя, — … ако откажа?

— Тогава ще смачкам не само Хуле, но и теб.

Лампите обливаха със светлина пигментните петна по кожата му. "Красавец — възхити се тя. — Някой трябва да го нарисува."

Марионетките танцуват по план. Хари Хуле откри, че позвъних на Елиас Скуг. Харесвам го. Ако се познавахме от деца или юноши, вероятно щяхме да се сприятелим. Свързват ни доста общи черти. Например интелигентността. Единствен той от всички разследващи притежава способността да вижда какво става зад мъглата на привидното. Това, разбира се, означава, че се налага да внимавам с него. Очаквам продължението с детско нетърпение.