Леопардът

Шейсет и четвърта глава Състояние

Според доктор Абел в състоянието на Улав Хуле не се наблюдавала промяна.

Седнал до леглото на баща си, Хари виждаше нагледно липсата на промяна в кривата, изписваща се върху екрана на ЕКГ апарата, от който се разнасяше и отмерено писукане. Сигюр Алтман влезе, поздрави Хари и записа показателите в медицински картон.

— Всъщност дойдох да видя моя позната на име Кая Сулнес — призна Хари и стана. — Но нямам представа в кое отделение е приета. Дали можеш…

— Колежката ти, докарана снощи с хеликоптер от спасителната служба ли? Заради дългия престой под снега ще остане в интензивното отделение, докато излязат резултатите от изследванията ѝ. Като казаха, че карат жена от "Ховасхюта", я взех за свидетелката от Сидни, за която съобщиха по радиото.

— Не вярвай на всяко съобщение по радиото, Алтман. Докато Кая лежеше погребана под снега, австралийката си стоеше в "Бристъл" на топло, а за безопасността ѝ се грижи охрана и ѝ е осигурен пълен румсървис.

— Чакай малко — Алтман присви очи. — И ти ли си бил под лавината?

— И кое те наведе на тази мисъл?

— Току-що направи крачка встрани. Вие ли ти се свят?

Хари сви рамене.

— Чувстваш ли съзнанието си замъглено?

— Непрекъснато.

— Поел си твърде много въглероден диоксид — усмихна се Алтман. — Организмът има способността да се изчиства бързо от него, когато получи достатъчно кислород, но трябва да ти вземем проба и да установим налягането на въглеродния диоксид в кръвта ти.

— Не, благодаря — отклони предложението Хари. — Как е баща ми?

— Какво казва лекарят?

— Няма промяна. Но аз питам теб.

— Не съм лекар, Хари.

— Точно затова не си длъжен да ми отговаряш като лекар. Дай ми прогноза.

— Не мога…

— Ще си остане между нас.

Сигюр Алтман погледна Хари. Понечи да каже нещо, но се отказа и прехапа долната си устна.

— Дни — прошепна все пак.

— Не седмици?

Алтман мълчеше.

— Благодаря ти, Сигюр — кимна Хари и тръгна към вратата.

Бледото лице на Кая лежеше красиво върху калъфката на болничната възглавница. "Като цвете в хербарий" — помисли си Хари. В шепата си усещаше нейната студена малка ръка. Погледът му падна върху вестник "Афтенпостен", оставен на нощното шкафче. Водещото заглавие бе посветено на трагичната злополука в "Ховасхюта", а в самата статия цитираха Микаел Белман, който описваше като "огромна загуба" смъртта на полицай Колка, отседнал в хижата, за да охранява Иска Пелър, но съобщаваше, че за щастие свидетелката оцеляла и се намирала в безопасност.

— Значи, лавината е била предизвикана от динамит? — попита Кая.

— Без съмнение.

— С Микаел работихте ли нормално заедно?

— Да.

Хари се извърна, за да не я опръска с кашлицата си.

— Чух, че сте намерили моторна шейна, паднала в пропаст. А вероятно и труп, затиснат под нея.

— Да. Белман остана в Юстаусе, за да се върне на мястото с помощта на ленсманската служба.

— С Кронгли?

— Не, никой не знае къде се е дянал. Заместникът му обаче ми се стори надежден мъж. Казва се Рой Стиле. Няма да им е лесно. С Белман изгубихме ориентация и той едва ли ще може да опише мястото, а и снегът вероятно вече е затрупал следите ни и е образувал нови навявания… — Хари поклати глава.

— Някаква идея чий е трупът?

— Ще съм много изненадан, ако не се окаже Тони Лайке.

— Нима? — Кая обърна глава към него.

— Още не съм казал на никого, но видях пръстите на мъртвеца под шейната.

— И?

— Изкривени са. Тони Лайке страдаше от ревматоиден артрит.

— Според теб той ли е предизвикал лавината? А после се е хвърлил в пропастта?

— Не мисля — поклати глава Хари. — По време на разговора ни Тони спомена, че познава района като петте си пръста и го нарече "моя район". Времето е било ясно, в шейната се е движила с ниска скорост, защото се е отклонила на три метра от отвесната линия на падане. Ръката му беше обгоряла, но не от динамит, а по шейната не забелязах следи от огън.

— Какво…

— Според мен някой е изтезавал Тони Лайке, убил го е и го е бутнал с шейната, за да не го намерим.

Лицето на Кая се сгърчи болезнено.

Хари разтърка малкия си пръст. Сетивността му не се бе възвърнала и той подозираше, че е получил измръзване.

— Как ти се струва този Кронгли?

— Кронгли? — Кая предъвка името му, сякаш да прецени вкуса му. — Ако наистина се е опитал да изнасили Шарлоте Лол, изобщо няма място в системата на полицията.

— Биел е жена си.

— Никак не съм изненадана.

— Така ли?

— Да.

— Има ли нещо, което не ми казваш? — изгледа я изпитателно той.

Кая сви рамене.

— От колегиалност не исках да го злепоставям, а отдадох поведението му на алкохола. Всъщност, виждала съм тъмната му страна. Една вечер дойде у нас и настоя доста грубо да се позабавляваме.

— Но?

— Микаел беше при мен.

Хари усети как стомахът му се сви.

Кая се надигна в леглото.

— Да не би сериозно да подозираш, че Кронгли е…

— Не знам. Но който е предизвикал лавината, трябва да е познавал добре района. Кронгли е имал вземане-даване с две от отседналите в "Ховасхюта". Освен това, преди да умре, Елиас Скуг е споделил със своя позната, че е станал свидетел на предполагаемо изнасилване в нощта, прекарана в хижата. Аслак Кронгли има вид на потенциален агресор. И после лавината… Ако искаш да убиеш жена, отседнала в планинска хижа заедно с един-единствен, невъоръжен полицай, какво ще направиш? Не е никак сигурно, че предизвиквайки лавина, ще успееш да я ликвидираш. Тогава защо просто не е взел предпочитаното от него оръжие и не е отишъл право в хижата? Защото е знаел, че Иска Пелър и полицаят не са сами. Знаел е, че го чакаме. Затова се е промъкнал до хижата и е действал по единствения начин, гарантиращ му безпрепятствено измъкване. Говорим за вътрешен човек. За човек, запознат с версиите ни за случилото се в хижата и направил връзката между фактите, когато е чул да споменаваме за свидетелка по време на пресконференция. Ленсманската служба в Юстаусе…

— В Яйло — поправи го Кая.

— По правилник Кронгли трябва да е получил запитване от КРИПОС с молба възможно най-бързо да издаде разрешение полицейски хеликоптер да кацне на територията на Юстаусе — местност със статут на национален парк — и се е досетил за причината.

— Значи се е досетил и за друго: не бихме рискували живота на важен свидетел и Иска Пелър изобщо не е в хижата. В такъв случай не разбирам защо изобщо се е намесил.

— Добре казано, Кая — похвали я Хари. — Съгласен съм с теб. И според мен Кронгли нито за секунда не си е мислел, че Иска Пелър се намира в хижата. Лавината е продължение на онова, с което той се занимава от известно време.

— А именно?

— Баламосва ни.

— Как така ни баламосва?

— В "Ховасхюта" получих обаждане от Тони Лайке. Той запамети номера ми в телефона си, но съм сигурен, че не ми е звънил той. Човекът от другата страна на жицата не е успял да затвори навреме, гласовата поща се е включила и се чува някакъв звук, преди да прекрати paзговора. Някакво хриптене, което ми заприлича на смях.

— Смях ли?

— Смехът на човек, който се забавлява, защото току що е разбрал от записаното от мен съобщение, че се намирам извън обхват за няколко дни. Ако е бил Аслак Кронгли, автоматично е получил потвърждение на опасенията си. Вече не се е съмнявал, че се намирам в "Ховасхюта" и чакам убиеца.

Хари млъкна и се загледа замислено във въздуха.

— И? — подкани го след малко Кая.

— Просто исках да чуя как ще прозвучи теорията ми, ако я изкажа на глас.

— И?

— Налудничаво — Хари стана. — Но за всеки случай ще проверя дали Кронгли има алиби за дните на убийствата. Чао.

— Трюлс Бернтсен?

— Да.

— Обажда се Рогер Йендем от "Афтенпостен". Ще ми отделите ли няколко минути?

— Зависи. Ако пак ще разпитвате за Юси, по-добре се обадете на…

— Няма да ви питам за Юси. Приемете впрочем искрените ми съболезнования.

— Добре.

Опънал крака върху бюрото в офиса си в сградата ни Централната поща, Рогер гледаше към ниските сгради ни Централната гара в Осло и към новата опера, която сг очакваше да бъде готова съвсем скоро. След разговора с Бент Нурбьо в "Стоп Пресен!" Рогер прекара целия ден — а и няколко часа от нощта — в опити да разучи що за птица е Микаел Белман. Освен слуха за пребития полицай от участъка в "Стовнер", първоначално Рогер не се натъкна на други смущаващи провинения на главния инспектор. Ала като всеки криминален журналист той си бе създал мрежа от надеждни информатори, които му докладваха редовно и бяха готови да продадат майка си и баща си срещу сума, достатъчна за бутилка алкохол или еднократна доза наркотик. Трима от тези източници живееха в Манглерю. След няколко телефонни разговора стана ясно, че и тримата са израснали там. Навярно имаше нещо вярно в мита, че никой не напуска Манглерю. Както и в схващането, че никой не се пренася там.

Явно там почти всички се познаваха, защото и тримата информатори си спомниха кой е Микаел Белман. От една страна, заради славата му на гадняр в полицейския участък, а от друга — защото откраднал приятелката на някой си Юле, докато Юле излежавал едногодишна присъда за наркотици. Първоначално го осъдили условно, но след като някой го изпържил, че краде бензин от Мортенсрюд, изменили присъдата му в ефективна. Момичето, заради което станала цялата работа, Ула Сварт, била голяма красавица и година по-голяма от Белман. Юле си излежал присъдата с твърдото намерение, щом излезе, да си отмъсти на Белман, но в гаража, където държал мотора си, го посрещнали двама здравеняци с балаклави и го пребили с железни прътове. Обещали да последва втори тур, ако докосне Белман или Ула. Според слуховете единият от биячите, по прякор Бийвъс, бил дясната ръка на Белман. И точно с този единствен коз в ръка Рогер Йендем тръгна на разговора е Трюлс Бернтсен-Бийвъс. Какво пък — достатъчна причина да се държи, сякаш са му се паднали четири аса:

— Искам само да попитам дали е вярно, че по искане на Микаел Белман навремето сте пребили Станислав Хесе, който за кратко е работил в участъка в квартал "Стовнер"?

В другия край на жицата настъпи мълчание.

— Е? — прокашля се Рогер.

— Пълни лъжи.

— Коя част?

— Че Микаел е искал от мен подобно нещо. Всички виждаха, че шибаният поляк е хвърлил око на мацката му. Всеки би пребил подобно копеле.

Рогер Йендем повярва на първото — Микаел Белман не е накарал Бийвъс да пребие Хесе. Но не и на второто "всеки". Журналистът разговаря с доста от бившите колеги на Белман в "Стовнер" и никой не спомена нищо лошо за него, ала в думите им прозираше известна неприязън към настоящия главен инспектор в КРИПОС. Определено не възприемаха Белман като човек, за когото биха се хвърлили в огъня. Изключение правеше само един.

— Благодаря ви, нямам повече въпроси — приключи разговора Рогер Йендем и прибра телефона в джоба на якето си.

В същия миг Хари извади своя телефон от джоба ниаякето си и го долепи до ухото си:

— Да?

— Обажда се Бьорн Холм.

— Видях.

— Сериозно? Не съм очаквал от теб да запаметяваш номера в телефона си.

— Чувствай се поласкан, Бьорн. Ти си един от четиримата абонати в списъка ми с контакти.

— Каква е тази дандания? Къде се намираш?

— Викат, защото са заложили пари и се надяват да спечелят. На конно надбягване съм.

— Какво?

— На надбягване в "Бомбай Гардън".

— Там не е ли… Как те пуснаха вътре?

— Имам членска карта. Защо ми звъниш?

— Да му се не види, наистина ли залагаш на коне, Хари? Нищо ли не научи в Хонконг?

— Спокойно, дойдох, за да изключа Аслак Кронгли от списъка със заподозрените. Според ленсманската служил по времето, когато са били убити Шарлоте и Боргни, Кронгли бил командирован в Осло. Впрочем, нищо необичайно, като се има предвид колко често ходи в столицата. Току-що разбрах причината.

— "Бомбай Гардън"?

— Именно. Аслак Кронгли има много сериозен проблем с хазарта. Прегледах наличните разпечатки от кредитните му карти. Ползвал ги е многократно и часовете, запаметени от устройствата, му осигуряват алиби. Уви.

— Да не би компютърът със счетоводните данни да се намира в помещението, където се провежда конното надбягване?

— Какво? Започва финалната обиколка и не те чувам. Говори по-силно!

— Уф… забрави. Обаждам се да ти кажа, че открихме семенна течност по скиорските панталони, които Аделе Ветлесен е взела от съквартиранта си, преди да замине за "Ховасхюта".

— Какво? Ти да не се шегуваш? Това означава, че…

— Че съвсем скоро ще разполагаме с ДНК на седмия човек в хижата — ако семенната течност е негова. Единственият начин да разберем дали е така е да изключим другите мъже, прекарали онази нощ в "Ховасхюта".

— За целта ни трябва техен биологичен материал.

— Да — съгласи се Бьорн Холм. — Вече имаме ДНК проба от Елиас Скуг. С Тони Лайке обаче положението е по-сериозно. В дома му ще открием много източници на ДНК, но ни трябва съдебна заповед. А след последните събития няма да е никак лесно да издействаме такава заповед.

— Остави на мен. Ще ни трябва и ДНК профилът на Аслак Кронгли. Може да не е убил Шарлоте и Боргни, но не е изключено да е изнасилил Аделе.

— Ясно. И как да се сдобием с негов генетичен отпечатък?

— Предвид работата му, непременно е присъствал на местопрестъпление, където е било извършено убийство — напомни Хари и това обяснение се оказа достатъчно.

Бьорн Холм веднага го разбра. За да се избегнат грешки и обърквания, криминалните експерти винаги вземат ДНК проба и пръстови отпечатъци от полицаите, присъствали на местопрестъплението.

— Ще проверя базата данни.

— Добра работа си свършил, Бьорн.

— Чакай. Има още. Нали ни помоли да назначим повторна експертиза на медицинската униформа. Направихме го и открихме следи от ФСС. В "Нюдален" има изоставена фабрика за производство на ФСС. Ако наистина там не ходят хора и седмият човек е правил секс с Аделе именно в тази фабрика, все още имаме шансове да открием следи от семенна течност.

— Мм. Значи, едва "оправена" в "Нюдален", Аделе продължава в същия дух и в "Ховасхюта". Може пък седмият човек да се покаже от скривалището си. ФСС, казваш. Дали е произведен във фабрика "Кадок"?

— Да. Откъде…

— Бащата на мой приятел работи там дълги години.

— Повтори, ако обичаш. Нищо не чувам.

— Финален спринт. Чао засега.

Хари прибра телефона в джоба на якето си, завъртя се на стола, за да не гледа мрачните лица на губещите около пистата, и се обърна към усмихнатата физиономия на крупието, което го поздрави:

— Честито, Хали!

Хари стана и погледна банкнотата, която виетнамецът размаха пред него. С портрета на Едвард Мунк. Тоест хилядарка.

— Много се радвам — кимна Хари. — На следващото състезание я заложѝ на зеления кон. Друг ден ще си прибера печалбата, Дюк.

Седнала във всекидневната, Лене Галтунг се взираше в отражението си в двойните прозорци. От айпода ѝ звучеше Трейси Чапман с "Бърза кола". Лене можеше да слуша парчето до безкрай. Не ѝ писваше. Пееше се за бедно момиче, което иска да се махне, да се метне на бързата кола на приятеля си и да избяга от досегашния си живот, от работата на касата в кварталния супермаркет, от отговорността за впиянчения си баща; да изгори всички мостове. Текстът описваше живот, коренно различен от живота на Лене, ала въпреки това тя бе убедена, че песента е написана за нея. За онази Лене, която би могла да бъде. И всъщност беше. Едното от двете отражения в стъклото. Обикновеното ѝ, по-сиво аз. Като ученичка Лене непрекъснато се страхуваше да не би неочаквано вратата да се отвори, някой да влезе, да я посочи с пръст и да процеди "Пипнахме те! Събличай си хубавите дрехи!", а после да ѝ подхвърли няколко дрипи, та всички да разберат що за въшла е Лене в действителност. И така години наред Лене се спотайваше на чина като мишка и често-често поглеждаше крадешком към вратата в очакване на лошото. Подслушваше разговорите на приятелките си, за да чуе най-после, че са я разобличили. Стеснението, страхът, отбранителната позиция, която заемаше, създаваха у околните впечатлението, че Лене е надута. Даваше си сметка колко преиграва в стремежа си да изпълни ролята на богата, състоятелна, разглезена и безгрижна. Лене не беше красива и ослепителна като другите момичета в обкръжението ѝ — онези, дето със самоуверени усмивки чуруликаха "ами откъде да знам", непоколебимо убедени, че което не знаят, не може да е важно, а и светът така или иначе не иска нищо друго от тях, освен да са красиви. Затова на Лене ѝ се налагаше да се преструва на ослепителна красавица, която стои над всички и над всичко. Но избраната поза ужасно я изморяваше и ѝ се искаше да скочи в колата на Тони и да го накара да се махнат от цялата тази история. Да избягат някъде, където тя пак ще си бъде старата Лене, вместо да се раздвоява между две фалшиви личност, изпълнени с взаимна ненавист. Трейси Чапман сякаш я уверяваше, че двамата с Тони действително могат да променят живота си.

Отражението в прозореца се раздвижи. Лене се сепна, лицето не беше нейното. Не чу Нана да влиза. Лене поизправи гръб и свали слушалките от ушите си.

— Остави подноса там, Нана.

Жената се подчини.

— По-добре го забрави, Лене.

— Не ти искам съветите!

— Длъжна съм да ти го кажа. Той не е подходящ за твой съпруг.

— Предупредих те да престанеш!

— Шшт!

Жената остави подноса с кафето върху масата. Тюркоазените ѝ очи проблеснаха мълниеносно.

— Време е да си дадеш сметка какво става, Лене. Всички ние сме принудени да приемем реалността, защото ситуацията го изисква. Казвам ти го като твоя…

— Каква? — изсумтя Лене. — Погледни се! Каква можеш да ми бъдеш ти?

Нана приглади с ръце бялата си престилка и понечи да погали младата жена по бузата, но тя я отблъсна. От гърдите на прислужницата се изтръгна шумна въздишка: сякаш капка вода се отрони в кладенец. Нана се обърна и излезе. Вратата зад нея се хлопна, а черният телефон пред Лене звънна. Сърцето ѝ подскочи. Откакто Тони потъна и неизвестност, непрекъснато държеше телефона си включен и на една ръка разстояние. Веднага го грабна:

— Ало?

— Обажда се Хари Хуле от Отдела за б… от КРИПОС. Извинете за безпокойството, но се налага да ви помоля за съдействие по един въпрос. Става дума за Тони.

— Какво… какво се е случило? — Гласът ѝ се изплъзваше от контрол.

— Опитваме се да установим самоличността на загинал човек, забелязан в пропаст близо до Юстаусе…

Лене усети как ѝ се зави свят, подът под краката ѝ полетя нагоре, а таванът се спусна.

— Все още не можем да намерим тялото. Заради обилните снеговалежи теренът е непроходим. Чувате ли ме?

— Д… да.

Полицаят продължи с малко по-дрезгав глас:

— След като намерим тялото, ще се опитаме да го идентифицираме възможно по-скоро, но и сега знаем, че е обезобразено от множество термични рани. За проверка ни трябват ДНК проби от изчезнали лица. Тони се намира в неизвестност от дълго време и…

Сърцето на Лене се качи в гърлото и заплашваше да изскочи през устата. Гласът от другия край на жицата продължаваше да нарежда в същия дух:

— Питам се дали сте склонна да помогнете на екипа ни да се сдобие с ДНК проба от дома на Тони.

— К… какво ви е нужно?

— Косъм от гребена му, слюнка от четката му за зъби, лаборантите си знаят работата. Важното е вие като годеница на Тони да изчакате екипа ни пред дома му с ключ и да им позволите да влязат.

— Р-разбира се.

— Много ви благодаря. Веднага ще изпратим човек на "Холмен".

Лене затвори. В гърлото ѝ напираха сълзи. Пак пъхна слушалките на айпода в ушите си.

Трейси Чапман завърши песента с призива да се качат на бързата кола и да отпрашат нанякъде. Лене натисна "повтори".

Шейсет и пета глава "Кадок"

Квартал "Нюдален" представлява символ на столичната деиндустриализация. Все още несъборените фабрични сгради, превърнати в лъскави офиси с елегантен дизайн от стъкло и стомана, сега се използваха като телевизионни студиа, ресторанти и големи просторни помещения с тухлени фасади, по които се пресичаха голи вентилационни и водосточни тръби.

Най-често рекламни агенции наемаха тези помещения, желаейки да демонстрират неконвенционално мислене и убеденост, че когато човек е талантлив, бизнесът му ще процъфтява не само в скъп представителен офис в центъра на Осло, но и в евтино промишлено хале. Ала халетата в "Нюдален" струваха на наемателите си не по-малко от офисите в центъра, защото всички рекламни агенции и общи линии разсъждават съвсем стандартно: следват модните тенденции и надуват цените на последните писъци на модата.

Впрочем, собствениците на парцела земя, върху който се намираше затворената фабрика "Кадок", не взеха участие в тази треска за злато. Преди четиринайсет години фабриката хлопна врати след продължителни загуби и непрестанен дъмпинг от страна на китайски производители на ФСС, а наследниците на основателя на "Кадок" се хванаха за гушите. И докато се препираха на кого какво му се полага, предприятието западаше зад загражденията на западния бряг на река Акершелва. Гъсти храсталаци и широколистни дървета скриха "Кадок" от околния свят. Затова Хари се изненада, виждайки новия катинар на портата.

— Прережи го — нареди той на полицая до себе си.

Челюстите на огромните клещи се врязаха в метала като в масло и катинарът падна със скоростта, с която Хари се сдоби със синя бланка. Прокурорът в КРИПОС даде вид, че има много по-важни задачи от издаването на заповед за обиск, и Хари получи подписания документ още преди да се е доизказал. Помисли си колко хубаво би било и в Отдела за борба с насилието да работят стресирани и небрежни към работата си юристи.

Ниското следобедно слънце проблесна в нащърбените прозорци по тухлените стени. От цялата сграда лъхаше запустялост, каквато се усеща единствено в изоставени фабрики, проектирани да подслонят кипяща работна дейност, където да отекват удари на желязо о желязо, на викове, ругатни и смях на потни мъже, опитващи се да заглушат бръмченето на машините. Всичко това все още трептеше глухо между стените, а вятърът духаше през опушените, избити прозорци и разклащаше паяжини и обвивки на мъртви насекоми.

На голямата врата към фабричното хале нямаше катинар. Петимата мъже влязоха в продълговато помещение с акустика на църква. Изглеждаше не изоставено, а временно напуснато от персонала заради авария; навсякъде се търкаляха инструменти, близо до вратата, готов за изнасяне, стоеше палет, натоварен с бели кофи с етикет "ФСС ТИП 3". Върху облегалката на един стол бе метната синя работна престилка.

Спряха в средата на помещението. В единия ъгъл се намираше странен павилион — имаше формата на морски фар, издигнат на метър над пода. "Сигурно оттам е наблюдавал началникът на смяната" — предположи Хари. Пасаж опасваше цялото помещение и в единия край преминаваше в мецанин със стаи: навярно столова и кабинети на администрацията.

— Откъде ще започнем? — попита Хари.

— Както обикновено — отвърна Бьорн Холм и се огледа. — От горния ляв ъгъл.

— Какво търсим?

— Маса или плот, покрит със син етернит. Петното върху панталона ѝ се намира под задния джоб, тоест тя не е лежала, а е седяла върху повърхността.

— Щом вие започвате отдолу, ние с колегата ще се качим нагоре с клещите — каза Хари.

— Така ли?

— Ще отваряме вратите на техническия екип. Обещаваме да не пръскаме семенна течност.

— Много смешно. В никакъв случай не…

— … пипайте нищо — довърши Хари.

Хари и другият полицай, когото той нарече "колегата" по простата причина, че забрави името му две секунди, след като го чу, тръгнаха нагоре по вита стълба, Стъпките им отекваха по железните стъпала. Озоваха се пред няколко отключени врати. Предположенията на Хари се потвърдиха: работни помещения, откъдето мебелите бяха изнесени. Съблекалня с железни шкафове. Голям общ душ. Но нито следа от сини петна. Влязоха в столовата.

— Какво се крие тук според теб? — попита Хари и посочи тясна врата в дъното на помещението.

— Склад за хранителни продукти — отвърна полицаят и се насочи към изхода.

— Чакай малко!

Хари се приближи към вратата. Остърга с нокът привидно ръждясалия катинар. Обърна цилиндъра и го огледа. Нямаше и следа от ръжда.

— Прережи го — обърна се към полицая.

Онзи веднага се подчини. Хари отвори вратата.

Колегата му цъкна удивено с език.

— Камуфлажна врата — установи Хари.

От вътрешната страна нямаше нито склад за продукти, нито помещение, а втора врата, снабдена със солидна ключалка.

Полицаят остави клещите. Хари се огледа и веднага намери каквото търсеше: на стената в столовата висеше голям червен пожарогасител. Йойстайн му бе споменавал, че във фабриката произвеждали бързовъзпламенимо вещество, затова и правилникът задължава пушачите да пушат до реката и да изхвърлят фасовете във водата.

Хари откачи пожарогасителя и го отнесе до вратата. Отстъпи две крачки назад, засили се и се прицели, понесъл пожарогасителя като таран.

Вратата се откърти около ключалката, но остана вкопчена в рамката.

Хари повтори атаката. Около двамата мъже се разхвърчаха стружки.

— Какво става? — извика Бьорн отдолу.

На третия опит вратата се отвори с отчаян стон. Посрещна ги непрогледен мрак.

— Ще ми дадеш ли фенера си? — попита Хари, остави пожарогасителя и избърса потта от челото си. — Благодаря ти. Изчакай ме тук.

Влезе в стаята. Миришеше на амоняк. Конусовидният лъч пробяга по стените: помещение с площ около девет квадрата без прозорци. На светлината на фенера Хари видя черен сгъваем стол, бюро с настолна лампа и компютърен екран марка "Дел". Клавишите "е" и "н" от клавиатурата изглеждаха непокътнати, бюрото — чисто, с дървен бял плот, без сини петна. В кошчето за смет Хари откри ивици хартия, каквито се получават, докато изрязваш снимки. После фенерът освети брой на "Дагбладе". Наистина — на първата му страница зееше дупка от изрязаната снимка. Хари прочете надслова и се увери, че са дошли точно където трябва.

"ЗАГИНАЛ В ЛАВИНА"

Инстинктът му подсказа да вдигне фенера към стената, осеяна с няколко сини петна. Лъчът освети Март Улсен, Шарлоте Лол, Боргни Стем-Мюре, Аделе Ветлесен, Елиас Скуг, Юси Колка и Тони Лайке.

Опита се да диша с диафрагма и да поема информацията хапка по хапка. Снимките несъмнено бяха изрязани от вестници или принтирани върху хартия от уеб страниците на различни медии. Изключение правеше снимката на Аделе. Сърцето на Хари туптеше като басов барабан, докато с глухи удари се мъчеше да изпомпи повече кръв към мозъка му. Снимката, отпечатана върху фотографска хартия, изглеждаше много зърнеста и Хари предположи, че е направена с телеобектив, а после — увеличена. През страничния прозорец на автомобил се виждаше Аделе, седнала върху предната седалка, все още покрита с найлон. От врата ѝ стърчеше лъскавата жълта дръжка на забит масивен нож. Хари се насили да откъсне поглед от ужасяващата снимка. Под фотографиите стоеше цял ред с писма, също компютърни разпечатки. Погледът на Хари пробяга по едно от писмата:

СЪВСЕМ ПРОСТО Е. ЗНАМ КОГО СИ УБИЛ.

НЕ ЗНАЕШ КОЙ СЪМ, НО ЗНАЕШ КАКВО ИСКАМ.

ПАРИ. АКО НЕ — ЩЕ ДОВТАСА ЧИЧКО ПОЛИЦАЙ. СЪВСЕМ ПРОСТО Е, НАЛИ?

Текстът продължаваше, но Хари погледна надолу. Накрая нямаше нито подпис, нито заключителен поздрав Колегата му стоеше до вратата. Хари чу как ръката му шари по стената, докато той мърмори:

— Тук някъде трябва да има ключ за осветление.

Хари освети с фенера синия таван. Имаше четири големи луминесцентни лампи.

— Да — съгласи се той и пак освети стената, осеяна със сини петна.

Лъчът падна върху лист, закачен отдясно на снимките. В ума на Хари забръмча предупредителна аларма. Върху редовете и колоните на изпокъсания лист личаха различни почерци.

— Намерих го — обяви полицаят.

По една или друга причина Хари внезапно се сети за настолната лампа. И за синия таван. И за миризмата на амоняк. Изведнъж си даде сметка, че алармата в ума му не се дължи на листа.

— Недей… — подхвана Хари, ала беше твърде късно.

От техническа гледна точка избухна не експлозия в истинския смисъл на думата, а по-скоро — както бе упоменато в доклада, който на следващия ден се озова върху бюрото на шефа на противопожарната охрана, — пожар с взривоподобен характер, причинен от електрическа искра от кабелите, свързани към кутия с амоняк, който, от своя страна, възпламенил ФСС, с което бяха намазани целият таван и части от стените.

Пламъците засмукаха кислорода от помещението и Хари усети ударна топлинна вълна към главата си. Свлече се на колене и опипа косата си, за да провери дали не гори. После вдигна очи. От стените лумнаха пламъци. Организмът му се нуждаеше от въздух, но Хари съумя да овладее рефлекса и се надигна. Вратата се намираше на два метра, ала той искаше първо да вземе… протегна се към листа на стената: към изчезналата страница от книгата за гости в "Ховасхюта".

— Назад!

Полицаят застана на вратата с пожарогасителя под мишница и маркуча в ръка. Като на забавен каданс Хари видя как вместо бял прах от маркуча руква кафява златиста струя и плисва към стената. И още преди да се вгледа в адската паст на пламъците, лумнали веднага с чудовищен рев при досега на течността със стената, още преди да усети миризмата на бензин, преди да види как огънят се връща по струята бензин обратно към полицая, който, застанал в шок на вратата, продължаваше да натиска клапана, Хари разбра защо пожарогасителят е висял на толкова видно място на стената в столовата — червен и нов, изложен сякаш на показ и подканващ посетителите да го използват.

Рамото на Хари се удари в кръста на полицая, събори го и старши инспекторът го повлече заднишком към столовата.

Прекатуриха няколко стола и паднаха под масата Полицаят, останал без въздух, започна бурно да жестикулира и да сочи, отваряйки уста като риба на сухо. Хари се обърна. Към тях се търкаляше червеният пожарогасител, обвит в пламъци. Маркучът бълваше разтопена гума. Хари скочи на крака и задърпа полицая към вратата, докато в главата му тиктакаше безмилостен хронометър. Избута колегата си навън в пасажа и го събори върху пода. Тогава избухна онова, което по-късно началникът на противопожарната охрана нарече в доклада си "взрив". Мощната експлозия изби всички прозорци и огънят обхвана цялата столова.

Режисьорската ми кабина гори. Даваха я по телевизията. Задължението ти е да служиш и да пазиш, Хари Хуле, а не да рушиш и да опустошаваш. Затова ще се наложи да платиш обезщетение. Ако ли не, ще ти отнема нещо, което обичаш. Ще стане за секунда. Дори не подозираш колко е лесно.

Шейсет и шеста глава Потушаване на пожара

Над квартал "Нюдален" се спусна вечерен мрак. Наметнал вълнено одеяло на раменете си и с голяма картонена чаша в ръка, Хари наблюдаваше заедно с Бьорн Холм как огнеборците влизат и излизат от сградата. Изнасяха последните кофи с ФСС от изоставената фабрика "Кадок".

— Значи е закачил на стената снимки на всичките си жертви? — попита Бьорн.

— Да. Липсваше единствено снимка на Юлияна Верни — проститутката от Лайпциг.

— А онзи лист? Сигурен ли си, че е откъснат от книгата за гости в "Ховасхюта"?

— Да. Докато бяхме в хижата, огледах страниците на книгата. Листът изглежда по същия начин.

— И си погледнал само от половин метър листа, където фигурира името на седмия човек в хижата, но не си го прочел?

— Сигурно вече ми трябват очила за четене — сви рамене Хари. — Но вътре всичко стана за секунди, Бьорн. А когато колегата започна да пръска бензин от пожарогасителя, интересът ми към списъка се позагуби.

— Ясно, не исках да…

— Имаше и няколко писма. Доколкото успях да видя, приличаха на опит за изнудване. Някой може да го е разкрил.

Срещу тях се зададе пожарникар. Докато вървеше, дрехите му пукаха.

— КРИПОС, нали? — избоботи той с глас, подхождащ на каската и ботушите му, и с маниер, който недвусмислено казваше "аз съм шефът тук".

Хари се поколеба, но кимна: не виждаше смисъл да усложнява нещата.

— Какво всъщност се случи вътре?

— На този въпрос се надявам да ни отговорят вашите хора — отвърна Хари. — Най-общо казано, човекът, който безплатно е ползвал едно от помещенията в сградата, е имал ясен план какво да се случи, ако в офиса му се появят неканени гости.

— Сериозно?

— Трябваше да се сетя, че има нещо гнило, още щом видях луминесцентните лампи на тавана. Ако работят, защо му е на наемателя настолна лампа? Ключът за осветлението беше включен към някакъв възпламеняващ механизъм.

— Добре, още утре сутринта ще изпратим екип от експерти.

— Как изглежда помещението вътре? — поинтересува се Холм.

Пожарникарят го изгледа строго.

— Стените и таванът са били намазани с ФСС. Според теб как изглежда?

Хари се чувстваше изморен. Изморен от физически съприкосновения, от страх, от непрестанното усещане, че пристига твърде късно. Ала най му бе омръзнало от големи мъже, на които никога не им омръзва да се правят ни важни клечки. Заговори съвсем тихо и пожарникарят се принуди да се наведе напред, за да го чува:

— Ако искаш да разбереш какво мисли моят експерт за помещението, където непрекъснато влизат огнеборцн, предлагам да отговориш на въпроса му точно и изчерпателно. Както разбра, вътре се е намирал човек, планирал седем-осем убийства. Извършил ги е. Затова за нас е изключително важно да разберем дали има вероятност да открием във фабриката следи, които да ни помогнат да спрем този злодей. Ясно ли се изразих?

Пожарникарят се поизправи и се прокашля.

— ФСС представлява силно…

— Не слушаш внимателно. Питаме те за пораженията, не за причинителя.

Лицето на огнебореца пламна, но не само заради топлинната вълна от взрива.

— Помещението е изгоряло до основи. Всичко е изпепелено: книжа, мебели, компютри. Всичко.

— Благодаря, шефе — кимна Хари.

Пожарникарят се отдалечи, а двамата полицаи го изпратиха с поглед.

— Моят експерт? — повтори Холм с гримаса, все едно е лапнал нещо развалено.

— Исках и аз да се направя на голям шеф.

— Приятно е да покажеш на някого кой командва, след като са те извадили от строя, нали?

Хари кимна и се загърна хубаво в одеялото.

— Каза "изгоряло до основи"…

— Да. Как се чувстваш?

Хари се вторачи унило в дима, който, осветен от прожекторите на пожарната, продължаваше да се процежда от прозорците на фабриката.

— Като "оправен" в "Нюдален" — отвърна и допи остатъка от изстиналото кафе.

Хари потегли от квартала, но едва стигна до светофара на улица "Юелан" и Бьорн Холм му се обади по телефона.

— Съдебните лекари са извлекли ДНК профил от петното върху панталона на Аделе.

— Вече? — изненада се Хари.

— Частичен профил, но достатъчен, за да установят съвпадение с трийсет и девет процента сигурност.

Хари се поизправи на седалката.

Съвпадение. Най-приятната дума. Навярно днешният ден още не беше напълно изгубен.

— Казвай де! — подкани го нетърпеливо Хари.

— Научѝ се да цениш реторичната пауза.

Хари простена.

— Добре, добре — съгласи се Бьорн. — Открили са съвпадение между биологичния материал от панталона и косми от четката на Тони Лайке.

Хари се вторачи право пред себе си.

Значи, Тони Лайке е изнасилил Аделе Ветлесен в "Хо васхюта".

Остана силно изненадан. Тони Лайке? Някак не му се връзваше. Агресивен тип — да, но чак изнасилвач? Да посегне на жена, дошла в хижата с приятеля си? По думите на Елиас Скуг мъжът запушил устата на жената и я задърпал към външната тоалетна. А дали Елиас не е стана и свидетел на доброволен полов акт, а не на изнасилване?

И изведнъж му просветна.

Хари ясно видя какво се е случило в "Ховасхюта".

Тони Лайке не е изнасилил Аделе Ветлесен. И точно там се криеше мотивът за престъплението.

Автомобилите зад него надуха клаксоните. Бе светнало зелено.

Шейсет и седма глава Кавалера

В осем без четвърт денят още не бе разкрил пълната наситеност на цветовете си. Сивата сутрешна светлина показваше пейзажа в зърнеста черно-бяла версия. Хари паркира до единствения автомобил на Вьойентанген и се спусна към плаващия пристан. Ленсман Скай стоеше на ръба с въдица в ръка и цигара в устата. Мъглата висеше като памук от тръстиката, настърчала от черната, мазна като олио вода.

— Здравей, Хуле — поздрави Скай, без да се обръща. — Подранил си.

— Съпругата ти ми каза, че ще те намеря тук.

— Всяка сутрин от седем до осем. Единствено по това време ми се удава възможност да се уединя, преди да започне лудницата.

— Какво ловиш? — поинтересува се Хари.

— Нищо. Но разправят, че в тръстиката имало щука.

— Звучи ми познато. За жалост днес лудницата ще започне по-рано. Става дума за Тони Лайке.

— Разбирам. Къщата на дядо му се намира в Рюста, на източния бряг на Люсерен.

— Добре ли го помниш?

— Тук всички се познаваме, Хуле. Баща ми и старият Лайке се имаха, а Тони прекарваше всяко лято тук.

— Като какъв си го спомняш?

— Момче с чувство за хумор. Всеобщ любимец, особено на нежния пол. Беше красив като момиче. Приличаше на Елвис. Освен това умееше да се обгръща с тайнственост. Според злите езици отраснал без баща при нещастната си майка алкохоличка, докато един ден тя го изгонила от къщи, защото мъжете, с които спяла, не харесвали момчето. Затова пък тукашните девойки си падаха по Тони. Той също обичаше жените, но тази негова слабост му донесе неприятности.

— Когато е започнал да ухажва дъщеря ти ли?

Скай се сепна, все едно усети дръпване от въдицата.

— Попитах съпругата ти за Тони и тя ми разказа, че той се е сбил с местно момче заради дъщеря ви.

— Бой е твърде слаба дума — поклати глава ленсманът. — Настана кървава сеч. Клетият Уле, беше си въобразил, че с Мия са гаджета само защото беше влюбен в нея и понякога тя му позволяваше да я закара на танци с приятелките ѝ. Уле не беше побойник, а отличник в училище, но се нахвърли върху Тони. Той пък го повали, извади нож и… стана страшно. Тук не сме свикнали с такива ексцесии.

— Какво направи Тони?

— Отряза половината език на Уле, мушна го в джоба си и си тръгна. Арестувахме Тони в дома на дядо му след половин час и поискахме да ни даде парчето от езика, за да го занесем в операционната и да го пришият на Уле. Тони ни отговори, че го хвърлил на враните.

— Исках да те питам дали според теб Тони е способен да изнасили жена. Случвал ли се е подобен инцидент?

Скай дръпна жадно от цигарата си.

— Честно казано, Хуле, след случая с Уле Мия изгуби жизнерадостното си излъчване завинаги. Категорично отказваше да скъса със смахнатия си приятел, но всички момичета на нейната възраст проявяват подобно твърдоглавие. Уле се махна оттук. Всеки път, когато си отвореше устата, клетият младеж напомняше на себе си и на другите за унизителния инцидент. Затова смятам Тони Лайке за насилник, но не и в сексуалния смисъл на думи та. Иначе би насилил дъщеря ми.

— А тя…?

— Веднъж се усамотили в горичката зад дискотеката и тя помолила Тони да спре. Той се съобразил с нея.

— Сигурен ли си? Извини ме за въпроса, но…

Куката изскочи от водата. Първите хоризонтални лъчи за деня проблеснаха.

— Няма проблем, Хуле. Работя в полицията и знам защо ме питаш. Мия е честно момиче и не би ме излъгала. Да не говорим да лъжесвидетелства в съда. Ако ти трябват подробности, ще ти изпратя доклада. Само не искам пак да разпитват дъщеря ми за случилото се.

— Няма да се наложи — увери го Хари. — Благодари ти за съдействието.

На оперативката в зала "Один" Хари съобщи на колегите си, че човекът под моторната шейна, преобърната в пропастта — когото екипите не успяха да открият въпреки усилията си, — също като Тони Лайке е имал изкривени от ревматоиден артрит пръсти. После им представи теорията си. Накрая се облегна и зачака реакцията им.

Пеликанката погледна Хари над очилата си, но сякаш се обърна към всички събрали се:

— Какво искаш да кажеш с твърдението, че Аделе Ветлесен е правила доброволно секс с Тони Лайке? Та тя е пикала за помощ, дявол да го вземе!

— Така Елиас Скуг е интерпретирал видяното впоследствие. В началото просто е видял двама души, увлечени в любовна игра.

— Жена, която отива с гадже на хижа, не преспива със случаен турист! Трябва ли да си жена, за да го разбереш! — просъска го гневно Пеликанката.

Наскоро се бе сдобила с удивително грозни расти, които никак не ѝ отиваха и ѝ придаваха вид на развилняла се Медуза. Отговори ѝ съседът на Хари:

— Да не би да смяташ, че само защото си жена, имаш право да се изказваш компетентно за сексуалните предпочитания на половината човечество? — Ердал млъкна и огледа внимателно току-що почистения нокът на кутрето си. — Нали вече установихме, че Аделе Ветлесен е сменяли партньорите си често и съвсем спонтанно? Все пак се с съгласила да прави секс с мъж, когото едва познава, в изоставена фабрика посред нощ!

Ердал сне ръката си и се зае да почиства нокътя на безименния си пръст.

— Освен това съм изчукал повече жени от теб, проклета блатна птица! — промърмори едва доловимо той.

— Жените са имали слабост към Тони, а и той към тях — продължи Хари. — Тони е пристигнал в хижата късно вечерта. Кавалерът на Аделе си е легнал — сам и ядосан. За Тони и Аделе се открила възможност да пофлиртуват необезпокоявани от никого. Той се е чувствал притиснат от годеницата си, а Аделе е започнала да губи интерес към гаджето си. Страстите са се разпалили, но наоколо имало други гости. Затова двамата са се измъкнали навън и са се срещнали пред тоалетната. Там са започнали да се целуват, да се натискат, той е застанал зад нея, свалил е панталоните си, отъркал е главичката на пениса си в дупето ѝ и от възбуда е оставил "предеякулярна семенна течност" по панталоните на Аделе — както се изразяват колегите от "Пороци", — преди да смъкне и нейните панталони и да започнат акта. С виковете си тя е събудила Елиас Скуг и той е видял двойката през прозореца. Навярно и кавалерът на Аделе ги е видял. Според мен тя изобщо не се е смущавала да покаже шумно сексуалното си желание. Тони обаче се е опитал да задуши виковете ѝ.

— Щом тя не се е смущавала, защо той се е притеснил? — възкликна Пеликанката. — Все пак сексуалната разкрепостеност лепва петно само върху името на жена та, докато мъжът дори умножава престижа си. Сред другите мъже — държа да подчертая!

— Тони Лайке е имал най-малко две основателни причини да заглуши виковете ѝ — обясни Хари. — Не е искал жълтата преса да надуши любовните му завоевания първо, защото е бил сгоден и защото единствено парите на бъдещия му тъст могат да спасят инвестицията му в Конго. Второ, Тони Лайке е бил опитен планинар и е познавал отлично района.

— И какво общо има това?

Разнесе се хълцащ смях и всички се обърнаха към горния край на масата, където Микаел Белман се тресеше от смях.

— Лавина — едва отрони той. — Тони Лайке се е опасявал, че страстните стонове на Аделе Ветлесен ще предизвикат свличане на снежни маси.

— Тони е знаел, че в три четвърти от случаите на животозастрашаваща лавина именно хора са причината за свлачищата.

Сред присъстващите се разнесе леко скептичен смях. Дори Пеликанката не успя да сдържи усмивката си.

— Защо мислиш, че кавалерът на Аделе Ветлесен ги е видял? — попита тя. — И че Аделе изобщо не се е притеснявала да изразява възбудата си? Възможно е просто емоцията да я е завладяла и затова тя да е забравила всякаква предпазливост.

— Защото Аделе и преди е демонстрирала колко слабо се трогва от мнението на гаджетата си — обясни Хари и се облегна на стола. — Знаем за случай, когато е изпратила на гаджето си снимка как прави секс с друг мъж. Коравосърдечно, но категорично послание. По думите на приятелите ѝ Аделе е скъсала с кавалера си от "Ховасхюта" след похода дотам.

— Интересно — отбеляза Белман. — Но къде ни отвеждат тези разсъждения?

— Към мотива за престъплението. За пръв път от началото на разследването разполагаме с вероятен отговор на въпроса "защо?".

— Значи, изоставяме теорията за смахнатия сериен убиец? — попита Ердал.

— И Снежния човек имаше мотив — напомни Беате Льон, която току-що влезе в залата и се настани в долния край на масата. — Извратен, но мотив.

— Тук нещата са по-прости — намеси се Хари. — Става дума за добрата стара ревност — мотив за две от всеки три убийства в страната ни, а и не само в нея. Общо взето, пие, хората, сме доста предвидими създания.

— Това вероятно обяснява убийството на Аделе Ветлесен и Тони Лайке — отвърна Пеликанката. — Но какъв е мотивът за убийството на другите гости в хижата?

— Трябвало е да ги премахне — обясни Хари. — Всички те са присъствали в "Ховасхюта" и не е искал да рискува някой от тях да се свърже с полицията и да ни поднесе липсващия мотив. А вероятно дори са станали преки свидетели на безкрайно унизителното за него поведение ни приятелката му, изневерила му пред очите на всички. За психически лабилен човек това е достатъчна причина ди убие.

Белман плесна с ръце.

— Надявам се скоро да получим отговор на въпросите си. Чух се с Кронгли по телефона. Времето в района се оправило и можем да изпратим кучета и хеликоптери Защо чак сега споделяш подозренията си, че трупът в пропастта принадлежи на Тони Лайке, Хари?

— Очаквах екипите да намерят тялото бързо и не исках да изказвам прибързани предположения — сви рамене Хари. — Все пак ревматоидният артрит е доста разпространено заболяване.

Белман спря за миг поглед върху Хари. После се обърна към всички:

— Имаме заподозрян, колеги. Как да го наречем?

— Седмия човек — предложи Ердал.

— Кавалера — настоя Пеликанката.

Настъпи няколкосекундно мълчание, все едно присъстващите се нуждаеха от време да асимилират предложенията.

— Не се занимавам с тактическо разследване — обади се Беате Льон, убедена, че всички в залата я познават като специалист, който се изказва само ако подробно е проучил въпроса, — но не долавяте ли нещо смущаващо в цялата тази история? Лайке има алиби за убийствата, ала какво стана с множеството улики, сочещи към него? Какво стана с обаждането от домашния телефон до Елиас Скуг? Ами с оръжието на убийството, внесено от Конго, и то от района, където Лайке има икономически апетити? Нима всичко това е случайно?

— Не — отвърна Хари. — Още от първия ден Кавалера ни води към идеята, че убиецът е Тони Лайке. Именно Кавалера е платил на Юлияна Верни да замине за Конго, тласкан от намерението всяка следа към Конго да уличи Тони Лайке. А колкото до обаждането от дома на Лайке на Елиас Скуг, днес проверих нещо, което трябваше да проверим отдавна, но го пренебрегнахме. Бяхме убедени, че сме близо до развръзката, и не искахме да оспорваме събрания досега доказателствен материал. По времето, когато от къщата на Лайке някой се е обадил на Елиас Скуг, от вътрешния номер на Лайке в офиса на крайбрежната алея "Акер Брюге" са проведени три разговора. Няма как Лайке да се е намирал едновременно и на двете места. Залагам две стотачки, че е бил на "Акер Брюге". Някой да иска да се обзаложим?

Гледаха го мълчаливи, но заинтригувани лица.

— Да не искаш да кажеш, че Кавалера се е обадил на Елиас Скуг от дома на Тони Лайке? Как…

— При разговора ми с Лайке в Главното управление той спомена, че няколко дни по-рано през вратата за мазето в дома му е влязъл крадец. От същия ден датира и телефонното обаждане до Скуг. Кавалера е отмъкнал велосипед от мазето, за да замаскира истинската причина за нашествието си и то да изглежда като най-обикновена кражба, която остава неразкрита заради липсата на улики. Лайке дори не си направил труда да се обади в полицията, защото знае как се процедира в такива случаи. Така, Кавалера е подхвърлил неопровержимо доказателство срещу Лайке.

— Ама че подлец! — възмути се Пеликанката.

— Склонна съм да приема обяснението как го е направил, но не и защо — каза Беате Льон. — Каква е причината да накисне Тони Лайке?

— Защото е разбрал, че рано или късно ще свържем жертвите с "Ховасхюта" — поясни Хари. — И кръгът на заподозрените ще се стесни до нощувалите през онази нощ в хижата. Кавалера е откъснал страницата от книгата по две причини. Първо, искал е да разполага с имената на нощувалите, та на спокойствие да ги открие и да ги ликвидира, без да рискува да го спрем. Второ и по-важно, искал е да скрие от нас името си.

— Звучи ми напълно логично — съгласи се Ердал. — И за да е съвсем сигурен, че няма да го погнем, е решил да ни предостави идеален кандидат за виновник: Тони Лайке.

— Затова е убил Тони Лайке накрая — притури полицаи с внушителен мустак като на Фритьоф Нансен. Хари си спомняше само фамилията му. Седналият до него, млад мъж с лъскава кожа и блеснали очи, чиито имена Хари бе забравил, не пропусна да се включи:

— За негово съжаление обаче Тони има алиби за часовете на убийствата и понеже не е можел да го използва като изкупителна жертва, е решил в крайна сметка да убие своя враг номер едно.

Температурата в залата се покачи, а бледите колебливи лъчи на зимното слънце се пребориха донякъде със сумрака. Полицаите поеха в някаква посока. Най-сетне се измъкнаха от задънената улица. Дори Белман се наведе напред на стола.

— Всичко това е чудесно — призна Беате Льон. Докато чакаше продължението, Хари се досещаше какво ще го попита тя. Очакваше Беате да се вживее в ролята на адвокат на дявола, знаейки, че Хари ще ѝ даде отговор. — Но защо Кавалера си е усложнил дотам работата?

— Защото ние, хората, сме сложно устроени — отвърни Хари и повтори думи, чути някъде и временно забравени. — Стремим се да създаваме сложни обстоятелства, които се преплитат едно в друго, за да контролираме paзвитието им и да се изживяваме като господари на собствената си вселена. Знаете ли на какво ми заприлича стаята в "Кадок", преди да изгори? На режисьорска кабина. На щаб квартира. Не можем да сме сигурни, че Кавалера е възнамерявал да отнеме живота на Лайке. Навярно е целил да го тикне в затвора и да го види осъден.

В залата настъпи тишина. Чу се как навън изчурулика птица.

— Защо? — попита Пеликанката. — Защо да го прави, щом може просто да го подложи на мъчения и да го убие?

— Защото болката и смъртта далеч не са най-големият кошмар на човека — Хари отново парафразира чути отнякъде думи. — Най-страшното е унижението. Кавалера е искал да накаже Лайке, като го накара да изпита унижението да изгуби всичко. Падението, срама.

Беате Льон се усмихна леко и кимна одобрително.

— Ала както отбелязахте, колеги, за съжаление на убиеца Тони имаше алиби и така се размина с по-лека присъда: бавна и мъчителна смърт.

В настъпилата тишина Хари усети отново миризмата на печено месо. После сякаш всички присъстващи си поеха дъх в един и същия миг.

— Какво ще правим? — попита Пеликанката.

Хари вдигна глава. Върху дървото пред прозореца бе кацнала чинка — подранила прелетна птица, която вдъхва на хората надежди за скорошно запролетяване, но умира през първата мразовита нощ.

"Този път няма да сгреша — зарече се Хари. — Няма да стане."

Шейсет и осма глава Лов на щуки

Сутрешната оперативка в КРИПОС се проточи.

Бьорн Холм докладва за техническите находки в "Кадок". Не бяха открили нито семенна течност, нито други следи от извършителя. Използваната стая бе изгоряла, компютърът приличал на купчина метал и било невъзможно да се възстанови информацията в него.

— Вероятно е използвал интернет от свободните мрежи в района. "Нюдален" предлага много такива.

— Въпреки това трябва да е оставил електронни слиди — обади се Ердал, но твърдението му прозвуча по-скоро като заучена реплика, отколкото като подплатено с конкретни подозрения.

— Можем, разбира се, да влезем в няколко от стотиците интернет мрежи в "Нюдален" и да търсим нещо, което и ние не знаем какво е — съгласи се Холм. — Нямам представа обаче колко време ще отнеме и дали изобщо ще се натъкнем на нещо съществено.

— Остави това на мен — предложи Хари, изправи се и тръгна към вратата, докато набираше номер на телефона си. — Знам кой ще ми свърши работа.

Остави вратата притворена и докато чакаше отговор от другия край на жицата, чу как един следовател обясняваше, че от живеещите близо до фабриката никой не е видял човек да влиза в "Кадок", ала все пак трябвало да се има предвид гъстата растителност около фабриката и мрачните зимни месеци.

— Секретарят на Катрине Брат — чу Хари в слушалката.

— Ало?

— Госпожица Брат отива да обядва.

— Извинявай, Катрине, но обядът ще почака. Слушай сега какво искам от теб… Кавалера е закачил снимки на стената, най-вероятно разпечатки от новинарски страници в интернет. С помощта на търсачката влез в мрежите в района и провери логовете, за да откриеш кой се е интересувал от сайтове с обширна информация за убийствата. Разбира се, тези сайтове се посещават от стотици потребители…

— Но само Кавалера ще е посетил почти всички новинарски сайтове — прекъсна го Катрине. — Ще те помоля само за списък на абонатите, подредени по количество сваляна информация.

— Мм. Бързо учиш.

— Неслучайно са ми дали такова име, нали "брат" означава "стръмен". Бързо изкачвам всякакви нанагорнища: и в учението, и навсякъде.

Хари се върна при колегите си. Тъкмо прослушваха телефонното съобщение, което Хари получи от номера на Лайке. Изпратиха го за гласов анализ в Научно-техническия университет в Тронхайм. След внимателно прослушване и изследване на звуков запис от банков обир например бяха постигали резултати, по-ефективни от информацията на записите от охранителните камери, понеже гласът — колкото и човек да се мъчи да го преправя — се замаскира само до определена степен. Този път обаче специалистите от университета съобщиха на Бьорн Холм, че едносекунден запис с лошо качество, съдържащ неопределим звук — нещо средно между кашлица и смях — не може да послужи за анализ и следователно е неизползваем като база за създаване на гласов профил.

— Проклятие! — изруга Белман и удари с длан по масата. — Ако поне имахме гласов профил на извършителя, щяхме да се сдобием с отправна точка и да стесним кръга от заподозрени.

— Че изобщо има ли заподозрени? — промърмори Ердал.

— По сигнала, приет в наземната станция на мобилния оператор, съдим, че който е използвал телефона на Лайке, в момента на обаждането се е намирал близо до центъра на Юстаусе — поясни Холм. — Малко след обаждането сигналът изчезва. Мобилният оператор осигурява покритие само около центъра на Юстаусе. Но именно изчезването на сигнала потвърждава теорията, че телефонът на Лайке се намира у Кавалера.

— Защо?

— Дори когато от телефона не се провежда разговор, наземната станция на мобилния оператор приема сигнал от апарата на всеки два часа. Щом станцията не е приела никакъв сигнал от телефона, значи преди и след обаждането той се е намирал в безлюдния планински район около Юстаусе, където вероятно е бил подложен на мъчения и бутнат в пропастта.

Помръкнали физиономии. Хари установи, че еуфорията отпреди малко се е изпарила. Приближи се към стола си.

— Имаме един-единствен шанс да се сдобием с отправната точка, за която спомена Белман — тихо подхвана той, знаейки, че и без да се старае, ще привлече вниманието на аудиторията. — Ще ви върна на кражбата в дома на Лайке. Да предположим, че убиецът е влязъл там, за да се обади на Елиас Скуг. Случило се е няколко дни преди да арестуваме Тони Лайке. Нашите криминалисти в бели престилки безспорно са си свършили съвестно работата поне с такова впечатление останах, когато отидох на улица "Холмен" и на вратата се сблъсках с… Холм. — Бьорн наклони глава и стрелна Хари с поглед, казващ "спести си шегите". — Ами ако вече разполагаме с пръстови отпечатъци от Кавалера?

Слънцето отново огря стаята. Присъстващите се спогледаха, леко сконфузени, задето не се бяха сетили за този съвсем близък до ума факт.

— Оперативката се проточи, а и се сблъскахме с много нова информация — обади се Белман. — Явно мозъците ни са преуморени и работят на по-бавни обороти, но кажи какво мислиш по въпроса, Холм.

Бьорн се плесна по челото.

— Ами да! Иззехме дактилоскопски следи от цялото жилище. Направихме го, защото Тони Лайке беше главен заподозрян и гледахме на дома му като на предполагаемо местопрестъпление. Надявахме се да изолираме отпечатъци, съвместими с образците, снети от жертвите.

— Останаха ли много неидентифицирани отпечатъци? — поинтересува се Белман.

— Точно там е работата — отвърна Бьорн Холм с усмивка. — Веднъж седмично в дома на Лайке идват две полякини да чистят. Когато влязохме за оглед, жените бяха лъснали до блясък целия апартамент шест дни по-рано. Затова открихме отпечатъци само на Лайке, на Лене Галтунг, на двете чистачки и на човек, чиито отпечатъци не съвпадаха с тези на жертвите. Прекратихме опитите да ги идентифицираме, когато Лайке представи алибито си и го освободиха. Покрай цялата олелия забравих къде открихме тези отпечатъци.

— Но аз си спомням — намеси се Беате Льон. — Получих доклада от огледа със скици и снимки. Неизвестният човек е оставил отпечатък от лявата си ръка върху плота на помпозното и изключително грозно писалище. Ето така. — Тя стана и облегна лявата си ръка върху масата. — Ако не греша, там се намираше стационарният телефон на Лайке. — Показа нагледно как неизвестният е разговарял по телефона, като направи с десницата си всеизвестния знак за телефон с палец до ухото и кутре пред устата.

— Уважаеми дами и господа — по лицето на Белман се изписа широка усмивка и той разтвори ръце, — струва ми се, че най-после се натъкнахме на надеждна следа. Холм, продължавайте да издирвате чии са неизвестните отпечатъци. Само ми обещай да не се окажат от пръстите ни съпруга на някоя от полякините, отишъл да звъни безплатно от дома на Лайке.

На излизане от стаята Пеликанката се изравни с Хари.

— Надмина очакванията ми, Хари — разклати кокетно растите си тя. — Но когато излагаш хипотезите си, не е лошо да вмъкваш от време на време по някое "предполагам".

Усмихна се и го бутна закачливо с хълбок.

Хари оцени усмивката, но това последното…

Телефонът извибрира в джоба му. Извади го. Не му звъняха от болницата.

— Подвизава се под името Нашвил — съобщи Катрин Брат.

— Като американския град ли?

— Да. Нашвил е влизал в страниците на всички големи вестници и е изчел всички подробности за убийствата. Зн жалост не разполагам с нищо друго. Нашвил е влизал в интернет само нощем в продължение на два месеца и е търсел единствено статии, свързани с убийствата. По всичко личи, че Нашвил е очаквал да го проверим.

— Май това е нашият човек.

— Започвай да търсиш мъже с каубойски шапки.

— Защо?

— Нашвил е меката на кънтри музиката.

Мълчание.

— Ало? Хари?

— Тук съм. Благодаря ти, Катрине.

— Целувка?

— От главата до петите.

— Не, благодаря.

Затвориха.

Хари седеше във временно отпуснатия му кабинет с изглед към "Брюн" и се взираше в безрадостната панорама, когато на рамката на вратата се почука.

Там стоеше Беате Льон.

— Е, какво е чувството да флиртуваш с врага?

— В момента врагът се нарича Кавалера — сви рамене Хари.

— Добре. Пуснахме пръстовите отпечатъци в базата данни, но не открихме съвпадение.

— Не съм и очаквал да го открием.

— Как е баща ти?

— Остават му броени дни.

— Съжалявам.

— Няма нищо.

Спогледаха се. И изведнъж му просветна, че трябва да види едно лице на погребението. Малко, бледо лице, което бе виждал на погребения — покрусено от плач, с големи наскърбени очи. Лице, създадено за траур.

— За какво мислиш? — попита Беате.

— Познавам само един убиец, който умъртвява жертвите си по сходен начин — Хари отново се обърна към прозореца.

— Снежния човек, нали?

Хари кимна. Беате въздъхна:

— Обещах да го запазя в тайна, но Ракел се обади.

Хари се вторачи в блоковете далеч в квартал "Хелсфюр".

— Попита за теб. Казах ѝ, че си добре. Правилно ли постъпих, Хари?

Той си пое дълбоко въздух:

— Да, разбира се.

Беате постоя още малко на вратата и си тръгна.

Как ли се чувства тя? А Олег? Къде ли са в момента? Какво правят вечер? Кой бди над тях, кой ги пази? Хари подпря глава на ръцете си и запуши ушите си с длани.

Само един човек знаеше как разсъждава Кавалера.

Следобедният мрак се спусна, без да се случи нищо значимо. Капитана, рецепционистът с мания да информира полицията, се обади да съобщи за мъж, позвънил да пита дали Иска Пелър, австралийката, за която съобщавали в "Афтенпостен", е отседнала в хотела. Хари предположи, че е бил журналист, но Капитана настоя, че дори най-подлите драскачи се представят с име и месторабота. Хари му благодари и едва се сдържа да не го помоли да се обади пак, ако се появи нещо. Просто знаеше какво ще последва. Белман му звънна да го уведоми за предстоящата пресконференция и да го покани да присъства. Хари отказа. В гласа на Белман се усети облекчение.

Хари барабанеше нервно по бюрото. Вдигна слушалката да се обади на Кая, но се отказа.

Пак я вдигна и набра няколко хотела, разположени и центъра. Рецепционистите не се сетиха да са ги питали за жена на име Иска Пелър.

Хари си погледна часовника. Искаше да гаврътне един питие; да влети в кабинета на Белман, да го попита къде, по дяволите, е забутал опиума му, да размаха юмрук, докато онзи се свива изплашен…

Единственият, който знае.

Хари стана, ритна стола, грабна вълненото си палто и изхвърча навън.

Спусна се в центъра и паркира неправомерно пред Норвежкия театър. Пресече улицата и влезе в хотела.

Капитана се бе сдобил с прозвището си, докато работеше като портиер в същия хотел. Лепнаха му прякора поради две причини: тогава носеше яркочервена униформа и непрекъснато коментираше — и командваше — всички и всичко наоколо. Освен това имаше самочувствие и на информационно средище за случващото се в центъра, на човека, който познава пулса на града, на всезнаещия, на информатора с главно И, незаменима брънка в полицейската машина, осигуряваща спокойствието в Осло.

— В дълбините на съзнанието ми се е запечатал особеният му глас — заяви Капитана, наслаждавайки се на вкуса на собствените си думи.

Колегата му не скри досадата си от високопарните му изрази.

— Звучеше като гей — заключи Капитана.

— Значи е имал висок глас, така ли? — попита Хари и се сети за показанията на приятелите на Аделе: Кавалера не я привличал достатъчно, защото говорел като съквартиранта ѝ.

— Не, по-скоро звучеше ето така — Капитана обърна престорено кокетно дланта си с чупка в китката, запримига с очи и извика пискливо: — Ужаааасно съм ти ядосан, Сьорен!

Колегата му, върху чиято табелка наистина пишеше "Сьорен", избухна в смях.

Хари благодари за сведенията и пак се изкуши да помоли Капитана да го държи в течение, но замълча и си тръгна. Запали цигара и погледна към табелата на хотела. Имаше нещо… В същия миг забеляза служител на агенция "Паркинги и гаражи", който бе паркирал зад колата му и записваше номера ѝ.

Хари пресече улицата и му показа служебната си карта.

— Полицейски служител съм и съм тук по работа.

— Няма значение. "Спирането забранено" означава, че с забранено за всички — отсече мъжът в работен гащеризон, без да прекъсне писането. — Подай жалба.

— Нали знаеш, че и ние, полицаите, имаме право да пишем глоби за неправилно паркиране?

Мъжът го погледна с цинична усмивка:

— Ако си въобразяваш, че ще ти позволя сам да си напишеш акт, бъркаш, приятелю.

— Възнамерявах да напиша глоба на тази кола — Хари посочи автомобила зад неговия.

— Тя е служебна…

— "Спирането забранено" означава, че е забранено за всички.

"Гащеризонът" го изгледа кисело.

Хари сви рамене:

— Подай жалба… приятелю.

Мъжът затвори бележника, обърна се демонстративно и влезе в колата си.

Хари пое нагоре по улицата и телефонът звънна. Обаждаше се Гюнар Хаген. В обикновено уравновесения глас на началника сега трептяха тревожни нотки:

— Ела веднага, Хари.

— Какво се е случило?

— Просто ела. В подземния пасаж сме.

Хари чу гласове и забеляза проблясване на светкавица от фотоапарат много преди да стигне до края на бетонния коридор. Пред вратата на последния му кабинет стояха Гюнар Хаген и Бьорн Холм. Служителка от Отдела по експертно-криминална дейност се опитваше да свали евентуални отпечатъци от вратата и дръжката със специална четчица, докато двойник на Холм снимаше половин отпечатък от ботуш в ъгъла до стената.

— Този отпечатък е стар — отбеляза Хари. — Беше тук още преди да се пренесем. Какво става тук?

Двойникът на Бьорн го погледна. Холм му кимна — знак, че това е достатъчно.

— Един от служителите в затвора е открил това върху пода пред вратата — обясни Хаген и вдигна плик за доказателствен материал.

През найлона Хари прочете името си върху друг, хартиен плик, напечатано на бележка, залепена за плика.

— Според служителя пликът може да е стоял тук максимум два дни. Не всеки ден оттук минават хора.

— Ще разберем кога е бил оставен по влажността — поясни Холм. — Ще оставим тук същия плик и ще проверим за колко време ще придобие същата влажност.

— Започвате да ми приличате на герои от "От местопрестъплението" — пошегува се Хари.

— Дори да узнаем кога е бил оставен пликът, няма да ми помогне особено, защото в подземния пасаж няма охранителни камери — уточни Хаген, — Задачата му е била съвсем лесна: вмъкнал се е в сградата незабелязано, смесил се е с тълпата, качил се е в асансьора и е слязъл в масажа. Там няма нито проверки, нито затворени врати, освен ако не поеме нагоре към затвора.

— Да, защо ни е да заключваме? Нещо против да запаля? — попита Хари.

Никой не отговори, но го стрелнаха с достатъчно красноречиви погледи. Хари сви рамене.

— Очаквам да ми обясните какво има в плика.

Бьорн Холм вдигна втори плик. Понеже светлината беше твърде оскъдна, Хари се приближи, за да види съдържанието му.

— Ужас — процеди и отстъпи назад.

— Среден пръст — поясни Хаген.

— Пръстът изглежда като счупен — подхвана Бьорн. — Разрезът е оставил рана със съвсем гладка повърхност. Няма следи от дърпане на кожа. Пръстът е отрязан с брадва или с нож.

От пасажа се разнесе ехо от забързани приближаващи се стъпки.

Хари напрегна зрението си. Само върхът на белия обезкървен пръст беше синьочерен.

— Взе ли отпечатък? — обърна се той към Холм.

— Да. Ако извадим късмет, отговорът от проверката ще пристигне всеки момент.

— Залагам на лявата ръка.

— Прав си — обади се Хаген.

— В плика имаше ли друго освен пръста?

— Не. Ето, сега вече знаеш колкото нас.

— Вероятно дори повече — Хари опипа кутията цигари — Сетихме се, че Снежния човек ти отряза средния пръст именно на лявата ръка — отбеляза Хаген и се спогледа Бьорн Холм.

Трополенето се приближаваше.

— Открих нещо — обади се криминалистката до вратата.

Тримата мъже се обърнаха към нея.

Приклекнала, тя държеше нещо между палеца и показалеца си. Нещо черносиво.

— Не ви ли прилича на камъчетата от местопрестъплението, където открихме Боргни?

Хари пристъпи към нея.

— Да. Камък от лава.

Тичешком пристигна млад мъж със служебна карта, закачена върху джоба на ризата му. Спря запъхтян пред Бьорн Холм, опря ръце о коленете си и се опита да yспокои дишането си.

— Е, Ким Ерик? — подкани го Холм.

— Открихме съвпадение — изпъхтя младежът.

— Нека позная — Хари лапна цигара.

Другите го погледнаха.

— Тони Лайке.

— От… откъде… — подхвана Ким Ерик с нескрито разочарование.

— Изпод моторната шейна се подаваше дясната му ръка. Всички пръсти си бяха по местата. Затова предположих, че пръстът е отрязан от лявата. — Хари посочи плика. Освен това пръстът не е счупен, а деформиран вследствие от ревматоиден артрит. Предава се по наследство, не е заразен.

Шейсет и девета глава Калиграфски почерк

Вратата на апартамента в жилищната кооперация в квартал "Ховсетер" отвори жена с широки като на борец плещи и ръста на Хари. Изгледа го търпеливо, явно свикнала да изчаква посетителите няколко секунди, докато се опомнят.

— Кажете.

Хари разпозна гласа на Фрида Ларшен от телефонния им разговор. Преди да я види, си я бе представял като крехка дребна женица.

— Казвам се Хари Хуле. Открих адреса ви по телефонния номер, Феликс вкъщи ли си е?

— Излезе да играе шах — отвърна тя с неемоционален глас, все едно му даваше стандартния за такива случаи отговор. — Изпратете му имейл.

— Иска ми се да говоря с него лично.

— За какво? — Тя запълваше целия процеп пред вратата с внушителната си осанка и му пречеше да надникне в жилището.

— В сградата на Главното полицейско управление открихме камък от лава. Интересува ме дали камъкът е от същия вулкан като предния камък, който изпратихме на Феликс.

Застанал на две стъпала пред нея, Хари извади камъчето и ѝ го показа. Тя обаче не помръдна от прага.

— Няма как да се прецени само по външния му вид. Изпратете имейл на Феликс.

Понечи да затвори вратата.

— Лавата все пак си е лава — настоя Хари.

Долови колебание в погледа ѝ. Хари знаеше от опит, че специалистите рядко се сдържат да не поправят лаиците в своята област.

— Всеки вулкан изхвърля лава със специфичен състав — обясни тя, — а отделните ерупции също показват известни изменения в състава ѝ. Необходимо е камъкът да се изследва. Съдържанието на желязо е особено показателно Лицето ѝ остана напълно равнодушно и без капка вълнение.

— Всъщност исках да се поинтересувам и от хората, които обикалят света да разглеждат вулкани — подхвани Хари. — Едва ли са стотици, затова предполагам, че Феликс познава норвежките поклонници на тези пътешествия.

— Повече сме, отколкото предполагате.

— И вие сте една от тях?

Тя само вдигна рамене.

— На кой вулкан ходихте последно?

— Ол Доиньо Ленгаи в Танзания. И не ходихме на вулкана, а до него. Намира се в активна фаза. Магмата му има високо съдържание на натрокарбонатити и изригващата лава е черна, но прави реакция с въздуха и след няколко часа придобива изцяло бял цвят. Като сняг.

Гласът и лицето ѝ внезапно се оживиха.

— Защо Феликс отказва да разговаря с посетителите си? Да не би да е ням?

Лицето ѝ отново се вцепени.

— Изпратете му имейл — отсече тя с равен, безстрастен глас.

После затръшна вратата с такава сила, че в очите на Хари влетя прах.

Кая паркира на булевард "Маридал", прескочи мантинелата и внимателно запристъпва надолу по стръмния склон към гората, където се намираше изоставената фабрика "Кадок". Запали фенера си и нагази в храсталака, като отмахваше голите клони пред лицето си. Навътре в гората растителността се сгъстяваше, сенките скачаха наоколо като безшумни вълци и дори когато спираше да се ослуша, Кая виждаше как сенките на дърветата се наслагват върху други дървета, а техните сенки — върху трети, и правят ориентацията невъзможна, сякаш си попаднал в огледален лабиринт. Ала Кая не изпитваше страх. Странно как тя, която се ужасяваше от затворени врати, не се боеше от тъмнината. Заслуша се в бученето на реката. Дали чу нещо? Необясним шум? Продължи нататък. Наведе се да мине под съборено от вятъра дърво и пак спря. Изведнъж всички шумове изчезнаха. Все едно… Кая си пое дълбоко дъх, издиша бавно и довърши мисълта си: все едно някой я следва и внимава тя да не го усети.

Обърна се и насочи фенера към тъмнината. Вече не се чувстваше толкова смела пред мрака. Няколко клона се олюляха, но Кая се надяваше тя да ги е разклатила.

Пак се обърна напред.

И изкрещя, защото фенерът ѝ освети смъртнобледо лице с облещени очи. Изпусна фенера на земята и отскочи назад, но призракът я последва с грухтене, наподобяващо смях. Въпреки мрака видя как той се навежда и изправя. В следващия миг фенерът я заслепи право в очите.

Тя спря да диша.

Грухтящият смях секна.

— Ето — каза стържещ мъжки глас и светлият конус подскочи.

— М… моля?

— Вземи си фенера.

Кая го пое и насочи лъча малко настрани от лицето му, за да го вижда, без да го заслепява: рус мъж с издадена напред челюст.

— Кой си ти? — попита Кая.

— Трюлс Бернтсен. Работя с Микаел.

Кая, разбира се, беше чувала за Трюлс Бернтсен. Сянката на Микаел. Как го наричаше той? Бийвъс?

— Аз съм…

— Кая Сулнес.

— Откъде знаеш… — тя преглътна и преформулира въпроса си: — Какво правиш тук?

— Същото като теб — отвърна той с равния си стържещ глас.

— Така ли? И какво правя аз?

Той отново се засмя с характерния си смях, но не ѝ отговори. Продължи да стои пред нея с отпуснати, леко разперени встрани от тялото му ръце. Единият му клепач потрепваше, сякаш под него бе пропълзяла буболечка Кая въздъхна:

— Ако си дошъл тук със същото намерение като мен, значи наблюдаваш фабриката, защото онзи може да се появи.

— Да, точно така — кимна Бийвъс, без да сваля поглед от нея.

— Не е изключено да дойде. Може да не знае, че фабриката е изгоряла.

— Някога баща ми работеше там. Често повтаряше, че произвеждал ФСС, кашлял ФСС и постепенно започнал да се превръща във ФСС.

— Има ли и други от КРИПОС в района? — попита Кая. — Микаел ли ви изпрати?

— Скъса с него, нали? Вече ходиш с Хари Хуле.

Ледени тръпки пронизаха Кая. Откъде, за бога, този тип знае всичко това? Наистина ли Микаел е споделил с някого за връзката им?

— Ти не присъства на акцията "Ховасхюта" — отбеляза тя, за да смени темата.

— Не бях ли? — Той отново започна да грухти. — Сигурно съм бил в почивка. Но Юси дойде.

— Да — прошепна тя. — Юси дойде.

Духна вятър и тя извърна глава настрани, защото я одраска клон. Дали Бийвъс я бе проследил, или бе дошъл тук преди нея?

Понечи да го попита, ала той бе изчезнал. Кая насочи фенера между дърветата. От Бийвъс нямаше и следа.

В два през нощта Кая паркира на улицата, влезе през портата и изкачи стълбището пред жълтата къща. Натисна звънеца над керамичната плочка, на която с калиграфски почерк пишеше "сем. Хуле". След като позвъни три пъти, Кая чу тихо покашляне и се обърна. Хари тъкмо затъкваше револвера в панталона си. Явно се бе промъкнал безшумно иззад ъгъла.

— Какво има? — попита стреснато тя.

— Просто гледам да не рискувам — обясни той. — Трябваше да се обадиш да ме предупредиш.

— М… май не биваше да идвам.

Хари се качи по стълбите, мина покрай нея и отключи. Тя влезе след него в жилището, обгърна с ръце гърба му, притисна се до него и бутна вратата с крак. Хари се освободи от прегръдката ѝ и понечи да каже нещо, ала тя го спря с целувка. Страстна целувка, която копнееше за подходящ отговор. Кая мушна студените си ръце под ризата му. По топлината от кожата му разбра, че току-що е станал от леглото, издърпа револвера от панталона му и го остави с трясък върху масичката в антрето.

— Искам те — прошепна тя, захапа ухото му, мушна ръка в панталона му и напипа топлия му мек член.

— Кая…

— Ще те имам ли?

Долови леко колебание и известна неохота в погледа му. Обгърна тила му с другата си ръка и прикова очи в неговите:

— Моля те…

Той се усмихна. Мускулите му се отпуснаха и той я целуна съвсем предпазливо. По-предпазливо, отколкото ѝ се искаше. Кая простена разочаровано и разкопча панталона му. Стисна члена му, без да движи ръката си, и изчака, докато нарасне.

— Проклета да си — въздъхна той и я вдигна на ръце.

Отнесе я по стълбите на горния етаж. Ритна вратата на спалнята и положи Кая върху леглото от страната, където някога бе спала майка му. Кая отпусна назад глава и затвори очи, докато усещаше как той бързо и ловко сваля дрехите ѝ една по една. Лъхна я топлината от кожата му, и само след секунди той се надвеси над нея и разтвори бедрата ѝ. "Да — помисли си тя. — Проклета да съм."

Кая лежеше, облегнала буза о гърдите му, и слушаше ударите на сърцето му.

— За какво си мислеше? — прошепна тя. — Докато стоеше, затрупан от лавината, и очакваше смъртта?

— Че ще оживея.

— Само това?

— Да, само това.

— А не си ли мислеше, че… ще видиш пак онези, които обичаш?

— Не.

— А аз си мислех точно за това. Странно усещане. Изплаших се ужасно и нещо в мен сякаш се разпадна. После страхът изчезна и ме изпълни спокойствие. Заспах. А в един момент се появи ти и ме събуди. Спаси ме.

Хари ѝ подаде цигарата си и тя си дръпна. Изкикоти се:

— Ти си герой, Хари. Достоен си за медал. Кой би предположил!

— Вярвай ми, скъпа — поклати глава той, — в онзи миг мислех единствено за себе си. Преди да се добера до камината, изобщо не се сетих за теб.

— Добре де, но когато си стигнал до нея, си знаел, че кислородът е на свършване и изравяйки ме от снега, ще се обречеш на два пъти по-бърза кончина.

— Какво да кажа? Явно съм великодушна личност.

Тя го тупна през смях по гърдите:

— Герой!

Хари дръпна силно от цигарата си.

— Или просто инстинктът за оцеляване е приспал съвестта ми.

— В какъв смисъл?

— Първият човек, когото улучих с щеката, се оказа силен и почти успя да я задържи. Досетих се, че е Колка. Беше жив. Всяка секунда можеше да се окаже решаваща, ала вместо да го изровя, продължих да пъхам щеката в снега, докато те намерих. Ти не реагира изобщо. Помислих те за мъртва.

— И?

— Вероятно подсъзнателно съм си помислил, че ако извадя от снега първо мъртвеца, през това време живият ще умре и така ще разполагам с всичкия въздух. Не е лесно да прецениш мотивите на човек, попаднал в критична ситуация.

Кая се смълча. Навън изръмжа мотоциклет, после утихна. Мотоциклет през февруари. А днес видя прелетна птица. Всичко се бе объркало.

— Винаги ли тормозиш ума си с толкова размисли? — попита тя.

— Не. Впрочем и аз не знам.

Тя се сгуши до него.

— За какво мислиш в момента?

— Откъде е научил всичко, което знае.

— За убиеца ли говориш? — въздъхна тя.

— И защо ме предизвиква. Защо ми изпраща част от тялото на Тони Лайке. Питам се как разсъждава.

— И как смяташ да си отговориш на тези въпроси?

Той изгаси цигарата в пепелника върху нощната масичка. Пое си дълбоко въздух и го издиша с продължително съскане.

— Точно там е работата. Сещам се само за един начин. Трябва да говоря с него.

— С кого? С Кавалера ли?

— С някой като него.

Унасяйки се в сън, Хари отново се вторачи в гвоздея, забит в главата на мъж. Ала тази нощ откри познати черти в лицето на мъжа. Стори му се, че неведнъж е виждал негов портрет. Дори съвсем наскоро. Чуждото тяло в устата на Хари избухна и той се стресна. Беше заспал.

Седемдесета глава Мъртва зона

Хари мина през болничния коридор редом с цивилен затворнически надзирател. На две крачки пред тях вървеше лекарката. Тя осведоми Хари за състоянието на пациента и го подготви какво да очаква. Стигнаха до някаква врата. Надзирателят я отключи. Коридорът продължаваше още няколко метра. Отляво имаше три врати. Пред една от тях пазеше униформен затворнически служител.

— Буден ли е? — попита лекарката, докато служителят претърсваше Хари.

Той кимна, изсипа дребните предмети от джобовете на Хари върху масата, отключи и отстъпи встрани.

Лекарката даде знак на Хари да изчака отвън и влезе заедно със служителя. Излезе почти веднага:

— Максимум петнайсет минути — предупреди го тя — Състоянието му отбелязва подобрение, но все още е oтпаднал.

Хари кимна, пое си дъх и влезе.

Вътре спря и остави вратата да се хлопне зад гърба му. Пердетата бяха спуснати пред прозорците и стаята тънеше в мрак. Само лампа над леглото разпръскваше донякъде тъмата и осветяваше фигура на човек, полуседнал в леглото с клюмнала глава и дълга коса, спускаща се от двете страни на лицето му.

— Ела по-близо, Хари.

Гласът беше променен, напомняше жално скърцане на панти. Ала Хари го позна и по тялото му полазиха ледени тръпки. Приближи се до леглото и седна на оставения за посетители стол. Мъжът надигна глава. Дъхът на Хари секна.

Някой сякаш бе разлял восък върху лицето на другия и той се бе втвърдил в неподвижна, възтясна маска, която опъваше кожата на челото и брадичката му назад и превръщаше устата в малка дупка без следа от устни върху безформено поле от вцепенена тъкан. Вместо смях от дупката се откъртиха две къси въздишки.

— Не ме ли позна, Хари?

— Познах очите. И това стига. Ти си.

— Нещо ново от… — малката дупка като уста на шаран се опита да приеме формата на усмивка —… нашата Ракел?

Хари се бе подготвил за този въпрос. Бе се настроил, както боксьорът се настройва да изтърпи болка. И въпреки това името ѝ, произнесено от устата на Снежния човек, го накара да стисне юмруци.

— Съгласи се да говорим за човек, който според нас е като теб — напомни Хари.

— Като мен ли? Дано поне да е по-привлекателен — от дупката отново се откъртиха две въздишки. — Странно, никога не съм бил суетен, Хари. Мислех, че болката ще бъде най-големият ми кошмар. Но знаеш ли… най-ужасно е да гледаш в огледалото как се превръщаш в чудовище. В болницата все още ми позволяват да ходя сам до тоалетната, но избягвам огледалата. А някога бях хубав мъж.

— Прочете ли материалите, които ти изпратих?

— Прегледах ги скришом. Доктор Дюрегуд ми забранява да се изморявам. Опасява се от инфекции, възпаления, повишена температура. Искрено е загрижена за здравето ми, Хари. Много странно, имайки предвид миналото ми, нали? Лично аз искам единствено да умра. Впрочем, точно затова завиждам на онези, които… Именно ти ми попречи да си отида, Хари.

— Смъртта щеше да бъде прекалено леко наказание.

Нещо в погледа на мъжа припламна и от цепнатините, в които се бяха превърнали очите му, заструи студена бяла светлина.

— Поне си осигурих място в учебниците по история. Хората ще четат за Снежния човек. Все някой от идните поколения ще прегърне идеите ми и ще ги осъществи. Ти какво спечели, Хари? Нищо. Дори напротив: изгуби и малкото, което имаше.

— Прав си — потвърди Хари. — Ти ме победи.

— Липсва ли ти средният ти пръст?

— Особено в момента — Хари вдигна глава и срещна погледа на събеседника си. Издържа да не отмества очи. После малката дупка-уста се отвори и оттам се разнесе смях, сякаш прогърмя пистолет със заглушител:

— Поне не си изгубил чувството си за хумор, Хари. Вероятно се досещаш какво ще искам в замяна.

— Но без услуга няма пари. Да чуем.

Мъжът се изви с усилие към нощното шкафче, вдигна чашата с вода оттам и я поднесе към дупката на лицето си. Хари гледаше втренчено ръката, стискаща чашата. Приличаше на бял птичи крак. След като изпи водата, той остави внимателно чашата на мястото ѝ и заговори с жален, по-слаб глас, който идваше сякаш от радио с изтощени батерии:

— В инструкциите как да се отнасят с мен фигурира някаква точка за повишен суициден риск. Претърсиха те, преди да те пуснат, нали, Хари? Опасяват се да не би да носиш нож или друго оръжие. Но аз не искам да доживея крайната фаза от разпада ми. Преживях достатъчно, не мислиш ли?

— Не смятам. Избери друго.

— Можеше просто да излъжеш и да се съгласиш с мен.

— Това ли предпочиташ?

Мъжът махна с ръка:

— Искам среща с Ракел.

— Защо? — вдигна вежда Хари.

— Искам да ѝ кажа нещо.

— Какво?

— Ще си остане между мен и нея.

Хари се изправи рязко и столът остърга шумно пода.

— Няма да стане.

— Чакай. Седни.

Хари се подчини.

Мъжът заби поглед надолу и пръстите му заусукваха чаршафа над завивката.

— Не ме разбирай погрешно. За другите не съжалявам. Бяха курви до една. Но Ракел… Ракел е по-различна. Само това исках да ти кажа.

Хари го изгледа с недоверие.

— Как ти се струва? — попита Снежния човек. — Кажи "да". Ако трябва, излъжи ме.

— Да — излъга Хари.

— Никак не те бива да лъжеш, Хари. Преди да ти помогна, искам да говоря с нея.

— И дума да не става.

— И защо да ти се доверя?

— Защото нямаш избор. Защото крадците се осланят на крадци в случай на нужда.

— Така ли?

Хари се усмихна под мустак.

— Когато си купувах опиум от Хонконг, известно време използвахме тоалетната за инвалиди в хотел "Ланд марк" на Де By Роуд. Обикновено влизах пръв, оставях бебешко шише с парите под капака на тоалетното казанче. После излизах да се поразходя и да погледам имитации на часовници, а след известно време се връщах и намирах шишето под казанчето, пълно със съответното количество опиум. Сляпо доверие.

— Защо каза, че сте използвали тази тоалетна "известно време"?

— Един слънчев ден не открих шишето под капака на казанчето — сви рамене Хари. — Или дилърът ме е излъгал, или някой е разкрил схемата ни и е задигнал парите или опиума. В живота няма гаранции.

Снежния човек изгледа продължително Хари.

Хари тръгна по коридора заедно с лекарката. Надзирателят вървеше пред тях.

— Бързо приключихте разговора — отбеляза тя.

— Беше доста лаконичен — съгласи се Хари.

Мина през рецепцията, излезе на паркинга и се качи в автомобила си. Пъхна ключа с трепереща ръка. Облегна се на седалката и усети колко влажна е ризата му от рукналата пот.

"Беше доста лаконичен."

— Да предположим, че с него си приличаме, Хари. Това предположение е необходимо, за да ти помогна. Първо ще поговорим за мотива. Омраза. Нажежена, накипяла омраза. Тази материя подхранва жизнените му сили, тази своеобразна магма в него поддържа пламъка на ненавистта. И точно както магмата омразата също е предпоставка за живот; без нея всичко ще се превърне в лед. Същевременно напорът на сгъстената жега в него неизбежно ще доведе до ерупция, тоест деструктивното ще вземе връх. Колкото по-дълго време се отлага изригването, толкова по-мощна е ерупцията. В момента изригването е набрало главоломна скорост и вулканът е избълвал огромно количество лава. Това ми подсказва, че трябва да се разровиш в миналото, за да откриеш причината. Защото отговорът на тази загадка се крие не в действията — външна проява на омразата, а в генезиса ѝ. Без да разбереш причините за зараждането ѝ, проявите ще ти се струват непонятни. Омразата се е трупала с години, но причината е съвсем проста: нещо се е случило. И престъпленията са плод именно на тази случка. Открий каква е тя и няма как да ти избяга.

Кое подтикна Снежния човек да използва метафори, свързани именно с вулкан, питаше се Хари, докато се спускаше с колата по стръмния, лъкатушещ път от болницата в Берюм.

— Осем убийства. Вече е окупирал върха и се чувства господар на положението. Изградил е вселена, където всичко му се подчинява. Изживява се като кукловод и ви третира като марионетки. Особено теб, Хари. Трудно е да се определи защо е избрал именно теб, навярно на случаен принцип. Ала постепенно, колкото повече власт придобива над марионетките си, той започва да търси тръпката. Иска да разговаря с куклите си, да се доближи до тях, да се наслади максимално на победите си, като диша във врата на победените от него. Предрешил се е старателно. На пръв поглед изобщо не прилича на кукловод, тъкмо напротив: изглежда по-скоро кротък и покорен, лесноконтролируем и повечето хора биха го подценили, защото никой не вярва, че типове като него са способни да режисират толкова комплексна драма.

Хари шофираше към центъра по Е18. Пред него се точеше дълга колона от автомобили. Сви в бус лентата. Все пак беше полицай, дявол да го вземе! Времето изтичаше, трябваше да се бърза. Устата му пресъхна, а псетата в стомаха му се бунтуваха все по-неудържимо.

— Намира се близо до теб, Хари. Почти съм сигурен.

Не може да се стърпи да стои на разстояние. Ала се е промъкнал в живота ти от мъртва зона, възползвал се е от момент, когато вниманието ти е било насочено другаде или си преживявал период на слабост. Той е част от обкръжението ти: съсед, приятел, колега. Или просто човек, скрил се зад друг със значително по-важна роля в живота ти; сянка, която дори не си представяш по друг начин, освен като притурка. Сети се кой е минавал така незабелязано покрай полезрението ти. Защото той вече се е вмъкнал в живота ти. Виждал си лицето му. Навярно сте разменили само две-три думи, но ако е същият като мен, той не е устоял на изкушението да се докосне до теб, Хари. Да, той се е докоснал до теб.

Хари паркира пред "Савой", влезе и се приближи до бара.

— Какво ще обичате?

Хари плъзна поглед по бутилките, наредени по стъклените рафтове зад бармана: "Бифитър", "Джони Уокър", "Бристъл Крийм", "Абсолют", "Джийм Бийм".

Търсеше човек, изпълнен с накипяла омраза. Човек който не допуска наплива на други чувства, освен ненавист. Човек с бронирано сърце.

Погледът му се спря, после отскочи. Устните му се разтвориха. Споходи го прозрение свише. И този проблясък обясни всичко.

— Господине? — долетя гласът на бармана сякаш отдалеч.

— Да.

— Спряхте ли се на нещо?

— Да — кимна бавно Хари. — Да, спрях се.

Седемдесет и първа глава Радост

С молив, стиснат между показалците на двете ръце, Гюнар Хаген наблюдаваше Хари. По изключение той седеше изправен, а не полуизлегнат, на стола пред бюрото на началника си.

— Реално погледнато, в момента работиш за КРИПОС и си част от екипа на Белман — отбеляза Хаген. — Следователно всеки извършен от теб арест автоматично ще се впише в актива на Белман.

— А ако, съвсем хипотетично, ви дам ценна информация и предоставя на Отдела за борба с насилието възможността — в лицето на Кая Сулнес или Магнюс Скаре например — да извърши ареста?

— Предложението ти е повече от великодушно, но не мога да приема, Хари. Обвързан съм със служебни договорки.

— Мм. Значи Белман още те държи с нещо?

Хаген въздъхна:

— Ако се отклоня от правия път и си позволя волността да отнема на Белман арест по най-сериозното текущо разследване, Министерството на правосъдието веднага ще разбере, че съм нарушил тяхна заповед и съм те призовал в екипа си. Ще сметнат действията ми за груба проява на неподчинение и от това ще пострада целият Отдел. Съжалявам, Хари, просто не мога да допусна подобно нещо.

Хари се вторачи замислено пред себе си.

— Добре, шефе.

Скочи рязко и се втурна към вратата.

— Почакай!

Хари спря.

— Откъде ти хрумна да ми задаваш такива въпроси. Хари? Случило ли се е нещо, за което трябва да знам?

— Говорех чисто хипотетично, шефе — поклати глави Хари. — Нали работата ни го изисква?

До три часа Хари използва свободното си време, за ди проведе няколко телефонни разговора, последния — с Бьорн Холм, който без никакви уговорки веднага се съгласи да го закара където поиска.

— Още не съм ти съобщил къде и защо — отбеляза Хари.

— Няма нужда. Разчитам на теб — увери го Бьорн, натъртвайки всяка сричка.

Настъпи мълчание.

— Явно съм заслужил доверието ти, Бьорн.

— Да.

— Имам чувството, че съм ти искал извинение, но не съм сигурен…

— Не си ми искал.

— Така ли? Е, добре… В такъв случай из… из… По дяволите, не е никак лесно. Из… из…

— Май двигателят ти се задави, приятел — в гласа на Бьорн се прокрадна усмивка.

— Съжалявам. Надявам се преди пет да ми изпратят резултата от проверката на няколко пръстови отпечатъка. Ако не дадат съвпадение, ще се разминеш с шофирането.

— Защо се изразяваш така мъгляво?

— Защото ми имаш доверие.

В три и половина Хари почука на вратата на стаичката за дежурните в Държавната болница.

Сигюр Алтман отвори.

— Здравей, имаш ли малко време да погледнеш тези снимки? — попита Хари и подаде на мъжа сноп фотографии.

— Лепнат — отбеляза Алтман.

— Идвам право от лабораторията за проявяване.

— Хм… Отрязан пръст. Защо ми го показваш?

— Подозирам, че притежателят му е бил инжектиран с голяма доза кетаномин. Питам се дали при анализ на пръста могат да се открият следи от това вещество. Реших да се обърна към теб, защото си специалист по анестезиология.

— Да, разбира се. Кетаноминът се разпространява по кръвта из цялото тяло. — Алтман прехвърли снимките. — Този пръст ми се струва обезкървен, но теоретично погледнато, дори една-единствена капка е достатъчна, за да се докаже наличие на някаква субстанция в кръвта.

— Имам и още един въпрос: съгласен ли си да ни сътрудничиш по време на арест тази вечер?

— Аз ли? Нали разполагате с екип от съдебни лекари…

— В случая ти си по-компетентен от тях. А на мен ми трябва човек, на когото да разчитам.

Алтман сви рамене, погледна часовника си и върна снимките на Хари.

— Дежурството ми приключва след два часа.

— Чудесно. Ще дойдем да те вземем. Ще впишеш името си в норвежката криминална история, Алтман.

Медицинският работник се усмихна вяло.

Докато Хари влизаше в Отдела по експертно-криминална дейност, Микаел Белман му се обади по телефона.

— Къде се губиш, Хари? Днес ми липсваше на сутрешната оперативка.

— Насам-натам.

— И по-точно?

— Из любимия ни град — Хари остави голям плик, размер А4, върху плота пред Ким Ерик Локер и посочи върховете на пръстите си — знак, че иска от него да провери отпечатъците в плика.

— Започвам да се притеснявам, когато радарът ми не те засече в продължение на цял работен ден, Хари.

— Не ми ли вярваш, Микаел? Да не се страхуваш, че пак ще се върна към алкохола?

В другия край на жицата настъпи кратко мълчание.

— Длъжен си да ми докладваш. Не забравяй да ме държиш в течение.

— Разрешете да доложа: няма нищо за докладване, шефе.

Хари прекъсна връзката и влезе в кабинета на Бьорн. Вътре завари Беате, която ги бе изпреварила.

— Какво имаш да ни съобщаваш? — попита тя.

— Една истинска разбойническа история — отвърни Хари и седна.

Преполовил разказа си, той видя как Локер провря глава в стаята.

— Вижте какво открих — показа им той фолио с пръстови отпечатъци.

— Благодаря — Бьорн взе фолиото, сложи го върху скенера, седна пред настолния си компютър, извади папката с пръстовите отпечатъци, открити на местопрестъплението на улица "Холмен", и задейства програмата за търсене в базата данни.

Макар да знаеше, че ще отнеме едва няколко секунди, Хари затвори очи и усети как сърцето му се разблъска в гърдите, при все че вече знаеше резултата. Снежния човек му каза малкото, от което се нуждаеше, придаде словесна форма на предположенията му, произведе звуковата вълна, необходима, за да се задейства лавината.

Нямаше начин да е другояче.

Обикновено отнемаше едва няколко секунди.

Сърцето му биеше лудо.

Бьорн Холм се прокашля, но продължи да мълчи.

— Бьорн — подзе Хари, без да отваря очи.

— Да.

— Това да не е една от онези паузи, които толкова държиш да оценявам по достойнство?

— Да.

— Приключи ли вече с риторичните похвати, проклетнико?

— Да. Имаме съвпадение.

Хари отвори очи. В стаята струеше слънчева светлина, изпълваше помещението и ги подканваше да се понесат по нея. Радост. Дива радост.

Тримата се изправиха едновременно. Вторачиха се един в друг с отворени уста, застинали в безмълвен тържествуващ възглас. После се прегърнаха: Беате остана полузаклещена между Хари и Бьорн. Продължиха да ликуват с едва приглушени възклицания, предпазливо си плеснаха ръцете, а Бьорн Холм увенча веселието им с танц, който — поне според Хари — далеч надхвърляше възможностите на обикновен фен на Ханк Уилямс: безупречно изпълнена лунна походка.

Седемдесет и втора глава Жълто

Двамата мъже стояха върху нисък обезлесен хълм между църквата в Манглерю и магистралата.

— Наричахме мястото землянка или скривалище — разказваше единият, облечен в рокерско яке, и отметна настрани дългата си рядка коса. — През лятото идвахме и изпушвахме до дупка всичко, до което се бяхме докопали. И то на петдесетина метра от полицейския участък. — Той се усмихна носталгично. — Аз, Ула, Те-Ве, неговата приятелка и още няколко души. Славни времена бяха!

Погледът на мъжа се зарея в далечината, докато Рогер Йендем записваше разказа му.

След известно лутане журналистът успя да издири Юле в клуб по мотоциклетизъм в Алнабрю, където — оказа се — Юле се хранел, спял и прекарвал живота си на свободен човек. Мърдал само до близкия магазин за хранителни стоки, за да си купи тютюн и хляб. Йендем и преди бе ставал свидетел как затворът прави хората зависими от позната обстановка, рутина и сигурност. Изненадващо за Йендем, Юле сравнително бързо се съгласи да говори за миналото си. Думата катализатор се оказа "Белман".

— С Ула бяхме гаджета. Страшно много се кефех, защото всички в Манглерю си падаха по нея — Юле кимна в потвърждение на собствените си думи. — Но той беше направо луд по нея.

— Микаел Белман ли?

— Не, другият. Сянката му. Бийвъс.

— Какво се случи?

Юле разпери ръце. Йендем забеляза белезите по ръцете му: затворник, който непрекъснато прелита между дрогата на свобода и дрогата в затвора.

— Микаел Белман ни изпържи, че крадем бензин, a аз имах по-раншна условна присъда за хашиш и ме прибраха на топло. Там слуховете за връзката му с Ула стигнаха до мен. Когато ме освободиха, възнамерявах да отида при нея, но Бийвъс ме причака и ме преби почти до смърт. Каза, че Ула била негова и на Микаел, но не и моя. Ако съм припарел близо до тях… — Юле "преряза" брадясалото си гърло с показалец. — Пълен психопат и изобщо много зловеща история. Нито един проклетник от компанията не ми повярва, че Бийвъс е бил на косъм да ми види сметката. И как да ми повярват? Всички го знаят като идиот с течащи лиги, който редовно се мъкне след Белман.

— По-рано спомена нещо за хероин — напомни Рогер.

Когато интервюираше хора във връзка с присъди за злоупотреба с наркотични вещества, винаги се стараеше ди употребява общоизвестните названия на наркотиците, за да избегне евентуални недоразумения, понеже жаргонните наименования се меняха бързо и често се различаваха по значение в отделните квартали. Например "smack" в "Ховсетер" означаваше "кокаин", в "Хелерюд" — "хероин", а на остров Абилдсьо — всякаква дрога, която те кара да полетиш.

— През лятото, когато ме закопчаха, аз, Ула, Те-Ве и мацката му потеглихме на пътешествие с мотори. От Копенхаген взехме половин кило жълто. Рокерите като мен ги проверяваха на всеки граничен пункт, затова изпратихме момичетата да се движат отделно пред нас. Майка му стара, бяха толкова готини, наконтени с летни рокли, синеоки и всяка с половин кило жълто в сливата си. Продадохме повечето в Твайта.

— Много си откровен — отбеляза Рогер, докато записваше, сложи "слива" в скоби, за да напише обяснението ѝ после, и добави "жълто" в графата синоними на "хероин".

— Давността е изтекла и никой не може да ни търси отговорност. Важното е, че пипнаха дилъра от Твайта и му предложиха да му намалят присъдата, ако изпорти кой го е снабдил с дрогата. И, разбира се, той се възползва от офертата, плъхът му с плъх.

— Откъде знаеш?

— Как откъде! Пичът ми разказа всичко няколко години по-късно, когато заедно лежахме в дрънголника. Снесъл на полицаите не само имената, но и адресите на всички ни, включително на Ула. Липсвало само да им продиктува ЕГН-тата ни. Изкарахте голям късмет, че преустановиха разследването — така ми каза.

Рогер записваше с трескава бързина.

— Познай кой от участъка в "Стовнер" е поел случая. Кой е разпитал дилъра; кой е дал изрична препоръка разследването да приключи, случаят да изпадне от купчината и да се потули; кой е спасил кожата на Ула?

— Предпочитам ти да отговориш на тези въпроси, Юле.

— С най-голямо удоволствие: крадецът на чужди мадами Микаел Белман.

— Само още един въпрос — увери го Рогер със съзнанието, че е стигнал до критичната точка и предстои да получи отговор на съмнението си дали цялата тази история може да бъде потвърдена и от друго лице. — Знаеш ли името на този дилър? За него вече не съществува риск, а и нямам намерение да го споменавам.

— Питаш ме дали съм склонен да го изпържа? — разсмя се гръмогласно Юле. — С най-голямо удоволствие!

Продиктува името, а Рогер отгърна на следващата страница и го записа с големи букви. Усети как се усмихва, побърза да се вземе в ръце и си възвърна сериозното изражение. И все пак вкусът се очертаваше дълготраен сладкият вкус на триумфа, когато пръв хвърлиш медийна бомба.

— Благодаря ти за помощта — кимна Рогер.

— Аз трябва да ти благодаря. Само се погрижи да смажеш Белман и сме квит.

— Чакай да те питам нещо от чисто любопитство. Защо дилърът ти е признал, че те е натопил?

— Защото се страхуваше.

— От кого?

— Знаеше твърде много и искаше и други хора да узнаят историята, ако ченгето реши да изпълни заплахите си.

— Да не би Белман да е заплашвал дилъра?

— Не Белман, а сянката му. Предупредил го, че само да спомене името на Ула още веднъж, ще му напъха в устата нещо, което ще я затвори завинаги.

Седемдесет и трета глава Арест

В шест и пет волвото "Амазон" на Бьорн Холм сви пред трамвайната спирка до Държавната болница. Сигюр Алтман чакаше с ръце, пъхнати в джобовете на дебелото си вълнено палто. Хари му махна от задната седалка да се качва отпред. Сигюр и Бьорн се запознаха и волвото се спусна по "Рингвайен", а оттам продължи на изток към кръстовището "Синсен".

Хари се наведе напред между двете седалки.

— Представи си го като експеримент, каквито провеждахме в часовете по химия. Разполагаш с всички вещества, необходими за осъществяването на химична реакция, ала ти липсва катализаторът — външният компонент, искрата, която да задейства реакцията. Получих много информация и ми трябваше нещо да ме насочи как да свържа всички сведения. В ролята на мой катализатор влезе психопат: убиец с прозвището Снежния човек. И бутилка в бар. Нещо против да запаля?

Мълчание.

— Ясно. Е…

Минаха през тунела в квартал "Брюн" и поеха нагоре към кръстовището "Рюен" и Манглерю.

Застанал върху незастроената земя, Трюлс Бернтсен гледаше нагоре към склона, където се намираше домът на Белман.

Странно защо той, който толкова често бе вечерял, играл и спал зад онези стени, докато бяха юноши, не бе стъпвал там нито веднъж, откакто Микаел и Ула се настаниха да живеят в къщата като семейство.

По една-единствена причина: не го бяха канили.

Понякога Трюлс се спотайваше в следобедния мрак за да я зърне: нея, недостижимата, която никой не може да има. Никой освен него, принца: Микаел. От време на време той се питаше дали Микаел се досеща и затова не го кани в дома им. Или самата Ула се е досетила и е подхвърлила завоалирано на Микаел, че Трюлс Бернтсен, макар да са израснали заедно, не е подходяща компании за тях, особено сега, когато кариерата на Микаел набира скорост и е препоръчително да подбират социалната си среда, да се срещат с отбрани хора, да изпращат подходящи послания с поведението си. От стратегическа гледни точка не е разумно да допускат в обкръжението си призраци от миналото, които да им напомнят за неприятни събития.

Да знаеше Ула колко добре я разбира Трюлс! Само недоумяваше защо досега тя не се е уверила в едно: Бийвъс никога не би ѝ навредил. Тъкмо напротив. Нима не бе доказал колко държи на нея и на Микаел, защитавайки ги през всичките тези години? Бдеше над безопасността им, отзоваваше се при нужда, разчистваше кашите. Грижеше се за щастието им. Ето така проявяваше Бийвъс любовта си.

Тази вечер прозорците светеха. Дали празнуват нещо? Навярно се хранят, смеят се и пият вина, каквито магазинът за алкохол в Манглерю никога не зарежда, и говорят изискано. Дали Ула се усмихва с онази усмивка, дали очите ѝ — толкова красиви, че те боли, когато те погледнат, — отново сияят? Дали Ула ще погледне на него с други очи, ако той спечели пари и забогатее? Дали? Нима е толкова просто?

Бийвъс постоя още малко върху голия парцел, изоран от експлозия. После си тръгна.

Волвото на Бьорн Холм величествено се включи в кръговото кръстовище в "Рюен".

Табела указваше отклонението за Манглерю.

— Къде отиваме? — понита Сигюр Алтман и се подпря на вратата.

— Където ме посъветва Снежния човек — отвърна Хари. — А именно: назад във времето.

Подминаха отклонението.

— Насам — посочи Хари и Бьорн зави.

— По Е6?

— Да, поемаме на изток. Към Люсерен. Познаваш ли района, Сигюр?

— Красиво е, но какво…

— Ето оттук започва цялата история. Преди много години пред местна дискотека Тони Лайке, мъжът, снимки от чийто пръст ти показах днес, се целува с Мия, дъщерята на ленсман Скай, близо до горичката. Уле, също влюбен в Мия, излиза от дискотеката, за да я потърси, и ги сварва. Ядосан и съсипан, Уле се нахвърля върху навлека — любимеца на девойките Тони Лайке. Неочаквано Тони се проявява в нова светлина. Усмихнатият чаровен флиртаджия изчезва. На негово място се появява звяр. И точно като хищните животни, усетили заплаха, Тони напада Уле с ярост и жестокост, които парализират и Уле, и Мия, и всички спуснали се да ги разтърват. Гневът го заслепява, той вади нож и отрязва половината от езика на Уле. После неколцина мъже успяват да го озаптят. И макар Уле да е невинен, позорът белязва него. Обрича го завинаги да носи клеймото на несподелената любов, разголена пред всички, излага го на унижението да претърпи поражение в традиционните борби за девойките в селските райони в Норвегия, а неразбираемата му реч винаги ще му напомня за загубата му. Затова Уле решава да избяга. Следиш ли историята, Сигюр?

Алтман кимна.

— Минават много години, Уле се установява на ново място, намира си работа, където колегите го харесват и уважават заради добросъвестното му отношение към задълженията. Сдобива се с приятели — е, немного, но достатъчно. Важното е, че не са чували за предисторията му. В живота му липсва само жена. Има приятелки. Запознава се с тях в сайтове, по обяви във вестници, а понякога — макар и рядко — в някой бар. Но те не се задържат при него. Не заради физическия му недъг, а защото той неизменно носи на плещите си поражението като чувал с лайна. То струи от цялото му поведение: маниерът му на говорене свидетелства за ниска самооценка, Уле непрекъснато очаква да бъде отблъснат и посреща с мнителност опитите на жени да му показват, че го харесват. И, разбира се, всички жени бягат, когато усетят смрадта на пораженческата нагласа. Един ден се случва нещо. Той среща жена, която не го зарязва, след като са прекарали една нощ заедно. Дори му позволява да изживее сексуалните си фантазии: правят секс в изоставена фабрика. Той я кани на ски в планината — първи сигнал, че подхожда сериозно към връзката им. Жената се казва Аделе Ветлесен. Съгласява се, макар и малко неохотно.

Бьорн Холм зави до депото "Грьонму", откъдето се издигаше мръсен дим.

— Навярно са си прекарали добре по време на преходи в планината. Или пък Аделе е започнала да се отегчава от компанията му: приятелите ѝ я описват като непрестанно търсеща натура. И така, двамата отсядат в "Ховасхюта", където вече са се настанили петима души: Марит Улсен, Елиас Скуг, Боргни Стем-Мюре, Шарлоте Лол и болнатн Иска Пелър, която проспива цялата вечер в отделна стая. След вечеря туристите запалват камината, някои отварят бутилка червено вино, други предпочитат да си легнат. Сред оттеглилите се са Шарлоте Лол и Уле. Той се свива в спалния си чувал и чака своята Аделе. Но Аделе предпочита да остане с компанията. Вероятно е започнала да усеща зловонието. По-късно вечерта в хижата пристига още един гост. Въпреки шумните разговори Уле различава нов мъжки глас в трапезарията и се вцепенява. Този глас присъства в най-ужасните му кошмари и в най-блажените му фантазии за мъст. Не може да е той, невъзможно е. Уле напряга слух. Гласът говори с Марит Улсен, после заговаря Аделе. Уле чува как тя се смее. Постепенно гласовете им заглъхват. Всички освен тях двамата си лягат в съседната стая. Будни остават само Аделе и мъжът с познатия глас. После до Уле стигат звуци отвън, той се промъква до прозореца и ги вижда, вижда сластолюбивата ѝ физиономия, разпознава любовните ѝ стонове. И знае, че невъзможното ще се случи; историята се повтаря. Защото Уле разпознава мъжа, застанал зад Аделе, готов да я обладае. Това е той: Тони Лайке.

Бьорн Холм усили парното в купето. Хари се отдръпна малко по-назад.

— Когато на следващата сутрин гостите в хижата стават, Тони си е тръгнал. Уле се преструва, че не се е случило нищо. Защото сега той е по-силен, годините, през които е акумулирал омразата в себе си, са го калили. Знае, че другите са видели Аделе и Тони и са станали свидетели на унижението му — точно както миналия път. Ала Уле запазва спокойствие. Знае какво да направи. Навярно е копнял за този последен тласък към свободното падане. Няколко дни по-късно вече има подготвен план. Връща се в "Ховасхюта", навярно с моторна шейна, и откъсва страницата с имената на пренощувалите заедно с него в хижата. Защото този път не той ще бяга опозорен от свидетелите на срама си, а те ще страдат. И Аделе. Ала най-силно ще страда Тони. Уле му отрежда целия срам, който самият той е носил през всичките тези години. Уле ще потопи името му в най-мръсната кал, ще опропасти живота му, ще направи така, че да го сполети наказанието от същия онзи несправедлив Бог, който допуска нещастно влюбени да изгубват езика си.

Сигюр Алтман свали прозореца и в купето нахлу свирукащ вятър.

— Първата точка от плана на Уле е да си намери помещение, щаб квартира, където да работи на спокойствие и без да се притеснява, че може да го открият. Какво по- подходящо място от изоставената фабрика, където е изживял най-голямото щастие в живота си? Там той се заема със старателно планиране на жертвите. Естествено първа ще бъде Аделе, защото единствена тя от отседналите в "Ховасхюта" е наясно със самоличността му. Дори да е споменал името си пред другите гости, навярно бързо са го забравили, а колкото до книгата — единствената страница с името му се намира у него. Толкова много ли ще ви преча с една цигара, момчета?

Никакъв отговор. Хари въздъхна.

— И така, той си уговаря среща с нея. Взема я с кола, обвита отвътре с найлон. Завежда я в безлюден район, навярно близо до фабрика "Кадок". Там вади голям нож с жълта дръжка и я принуждава да напише картичка под диктовката му и да я адресира до съквартиранта си в Драмен. После я убива. Бьорн?

Бьорн Холм се прокашля и мина на по-ниска предавка:

— Според доклада от аутопсията убиецът е пробол сънната ѝ артерия.

— После слиза от колата, снима жертвата си върху седалката със забит в шията нож. Тази фотография представлява доказателството, че е накарал Аделе да си плати. Символизира триумфа му. Веднага се озовава върху стената над бюрото му във фабриката.

Срещу тях изскочи автомобил, но бързо се прибра в платното си и натисна клаксона, докато се разминаваха.

— Може да му е било лесно да я убие, а може и да се е затруднил. При всички случаи е знаел, че убийството на Аделе е най-критичният момент от плана му. Макар връзката им да не е продължила дълго, Уле не може да знае със сигурност на кого и колко е разказала Аделе. Дава си сметка, че открият ли трупа ѝ, разследващите веднага ще го вземат на мушка: какъв по-подходящ главен заподозрян от зарязано гадже? Ако открият трупа ѝ. Ала в случай че Аделе изчезне, например по време на пътуване из Африка, Уле ще отърве кожата. Затова той хвърля тялото ѝ на място, което познава добре: водата е дълбока, а хората избягват района. Мястото с изоставената младоженка на прозореца: старата въжарница до езерото Люсерен. После заминава за Лайпциг и плаща на проститутката Юлияна Верни да вземе картичката, написана от Аделе, да се настани в хотел в Руанда под името госпожица Ветлесен, и да изпрати картичката оттам. Освен това ѝ заръчва да купи нещо за него от Конго: смъртоносно оръжие, известно като ябълката на Леополд. Това оръжие, разбира се, не е избрано случайно. Напротив, така Уле смята да насочи полицията към Конго, а съответно и към Тони Лайке, защото той често пътува дотам заради бизнеса си. Юлияна Верни изпълнява поръчението и се връща в Лайпциг. Уле ѝ се отплаща подобаващо. И навярно именно тогава, докато стои над треперещата Юлияна, в чиято уста е натъпкал инструмента за мъчение; докато сълзите ѝ се стичат по бузите, той започва да усеща радост, садистично опиянение, напомнящо сексуално удоволствие; опиянение, породило се и подхранвано през годините, когато самотно се е отдавал на мечти за отмъщение. След това изхвърля трупа ѝ в реката, но тялото изплува и го забелязват.

Хари си пое дълбоко дъх. Пътят се стесни и от двете му страни се заредиха дървета.

— През следващите седмици Уле убива Боргни Стем-Мюре и Шарлоте Лол. Този път дори не се опитва да скрие телата. Въпреки това обаче разследващите органи не дават вид да са вдигнали мерника на Тони Лайке. Затова се налага Уле да продължи да убива, да подхвърля следи, да пришпори действията на полицаите. Убива Марит Улсем, депутатката, и я излага на показ в плувния комплекс "Фрогнер". Крайно време е полицаите да открият връзката между жените и да заподозрат Лайке заради ябълката на Леополд, надява се Уле. Но не става така. И той разбира, че се налага незабавно да се намеси, да рискува, но да подхвърли поредната фалшива улика срещу Тони. Една вечер издебва Лайке, когато излиза от къщи и през мазето прониква в дома му. Обажда се по стационарния телефон на следващата жертва — Елиас Скуг. Бягайки, отмъква велосипед от мазето, за да инсценира обир. Отпечатъци от пръстите му наистина остават по бюрото с телефона, но това не го притеснява. Уле знае, че полицията не пилее ресурси за щателно разследване на разбити мазета. После заминава за Ставангер. В този период садистичните му прояви достигат своя пик. Уле залепя Елиас за дъното на вана и пуска съвсем слабо водата. Ей, бензиностанция! Има ли някой гладен?

Бьорн Холм дори не си направи труда да намали.

— И така… Неочаквано Уле получава писмо — опит за шантаж. Авторът пише, че знае за убийствата, и му иска пари. Иначе заплашва да проговори пред полицията. Първото подозрение на Уле се насочва към двамата оцелели от "Ховасхюта": Иска Пелър и Тони Лайке. Уле бързо изключва вероятността Иска Пелър да го изнудва. Жената е австралийка, живее на друг континент, а и едва ли знае да пише на норвежки. Остава Тони Лайке. Каква ирония! Двамата не са се срещнали лице в лице в хижата, ала Аделе вероятно е споменала името на Уле, докато е флиртувала с Тони. Или просто Тони е прочел името му в книгата за гости. След като вестниците поместват информация за убийствата, Тони сигурно е започнал да навързва нещата. Друг аргумент в подкрепа на подозренията на Уле, че изнудвачът е именно Лайке, се явяват упорити писания във финансовата преса за сериозните затруднения на Тони Лайке да осигури капитал за проекта си и Конго. Уле взема решение. Макар да е искал да обрече Тони на доживотен срам, обстоятелствата налагат да прибегне до промяна в плана, преди нещата да излязат от контрол. Тони трябва да умре. Уле го проследява. Качва се на влака за Юстаусе — едно от най-често посещаваните от Тони места. Тръгва по следите от плазовете на моторната шейна и те го отвеждат пред затворена туристическа хижа, разположена между отвесни скали и оврази. Там Уле хваща жертвата си. Тони разпознава призрака — момчето от дискотеката, на когото е отрязал езика. Досеща се какво го очаква. Уле го накарва да си плати за стореното. Измъчва го с огън: навярно за да изкопчи от него има ли съучастници в опита за изнудване или просто за собствено удоволствие.

Алтман вдигна прозореца.

— Тръпки да те побият — отбеляза той.

— През това време медиите гръмват с новината, че Иска Пелър се връща в "Ховасхюта". Уле предвкусва скорошна окончателна развръзка, но надушва и капан. Спомня си за снежната козирка над хижата. Опитните планинари предупреждават, че е много опасна. И решава как да действа. Взема Тони за водач, тръгват към "Ховасхюта" и предизвикват лавината с динамит. После се връщат, Уле бутва Тони или трупа му в пропастта, а след него — и моторната шейна. Ако все пак някой открие тялото, смъртта на Тони ще изглежда като нещастен случай на човек, самозапалил се по погрешка и паднал в бездната.

Пред тях се откри широка поляна с езеро. Луната се отразяваше във водите му.

— Уле ликува: победил е. Измамил е всички, разиграл ги е като марионетки. Играта започва да му харесва; възбужда го усещането, че диктува положението, че всички се съобразяват с указанията му. И геният, свързал осем човешки съдби в драма шедьовър, решава да ни изпрати прощален подарък.

Наближиха скупчени една до друга къщи, бензиностанция и търговски център. Бьорн зави наляво.

— Уле отрязва средния пръст на Тони Лайке. Задържа и мобилния телефон на жертвата. Той решава да ми се обади от центъра на Юстаусе. Номерът ми не е регистриран в публичния указател, но Тони го бе записал в телефона си. Уле не ми оставя съобщение: действието му е плод на случайна прищявка.

— Или е целял да ни обърка — предположи Бьорн Холм.

— Или да ни демонстрира превъзходството си. Оставяйки пръста на Лайке пред вратата на кабинета ми в Главното управление, той ни показа среден пръст — и в преносния, и в буквалния смисъл на думата. Вмъкнал се е под носа ни, защото може да си го позволи. Та той е Кавалера. Отърсил се е от срама, отвърнал е на удара, отмъстил е на всички, които са се подигравали с него: на свидетелите, на курвата, на крадеца на чужди жени. После обаче се случва нещо непредвидено. Полицията открива щаб квартирата му във фабриката "Кадок". Разследващите все още не разполагат със следи, които да уличават Уле, но обръчът около него започва да се затяга. Затова Уле моли шефа си да му разреши да използва натрупалия се отпуск. Впрочем самолетът му излита вдругиден.

— В двайсет и един и петнайсет ще тръгне от Банкок и накрая ще кацне в Стокхолм — поясни Бьорн Холм.

— Част от подробностите в тази история са плод на предположения, но не и главните събития. Наближаваме Ето я.

Бьорн сви към чакълестата пътека пред голяма, боядисана в червено дървена постройка. Изгаси двигателя.

Прозорците не светеха, ала по стените на първия етнж висяха рекламни табели, които показваха, че в единия край на сградата някога се е помещавала бакалница. В другия ѝ край, на петдесетина метра от волвото на Бьорн, под улична лампа стоеше зелен джип "Чероки".

Възцари се тишина. Заглъхнаха всички звуци, времето спря, вятърът утихна. От прозореца на шофьора в джипа се издигаше цигарен дим.

— Ето тук е започнало всичко — каза Хари. — В тази дискотека.

— Кой е човекът в джипа? — попита Алтман.

— Не го ли позна? — Хари си извади цигара, лапна я, без да я пали, и се вторачи с копнеж в дима от автомобила пред тях. — Понякога уличните лампи заблуждават. По-старите пръскат жълта светлина и тя променя цвета на автомобилите. Например синьото изглежда зелено.

— Това го обясняваха в един филм… — сети се Алтман. — "В долината на Давид и Голиат"[82].

— Мм. Страхотна лента. Почти от класата на Олтман.

— Почти.

— Достоен за класата на Сигюр Алтман.

Медицинският работник не отговори.

— Е, доволен си ли? — попита Хари. — Успя ли да осъществиш шедьовъра си, както го бе замислил, Сигюр? Или по-добре вече да те наричам Уле Сигюр?

Седемдесет и четвърта глава "Бристъл Крийм"

— Предпочитам само Сигюр.

— Уви, процедурата по смяна на фамилното име е по-тромава от смяна на малкото — Хари се наведе между двете предни седалки. — Когато ми спомена, че си променил прекалено стандартната си фамилия, изобщо не ми хрумна, че "С" в Уле С. Хансен означава "Сигюр". И така, помогна ли ти новото име да избягаш от младежа, изгубил всичко върху чакъла пред тази дискотека?

Сигюр сви рамене:

— Бягаме, доколкото силите ни позволяват. Новото име успя да ме отдалечи поне малко.

— Мм. Днес проверих някои неща. След като си се преместил в Осло, си започнал да следваш за медицински асистент. Защо не се захвана да учиш за лекар, щом си имал отлични оценки от гимназията?

— Тогава бях обсебен от мисълта да си намеря поприще, което няма да изисква от мен да говоря пред публика — усмихна се кисело Сигюр. — Сметнах, че медицинските асистенти са пощадени от подобни изяви.

— Днес направих консултация с логопед. Той ми обясни, че пораженията върху речта на човек с отрязан език зависят от засегнатите мускули. На теория дори хора с половин език могат с упражнения да се научат да артикулират почти безгрешно.

— Звукът "с" трудно се учленява без върха на езика. Това ли ме издаде?

Хари свали прозореца и запали цигарата. Дръпна толкова силно, че хартията изпука.

— И това. Ала известно време се лутахме в грешната посока. Днес логопедът ми обясни, че хората имат склонност да обвързват фъфлещото "с" с мъжката хомосексуалност. На английски се нарича "gay lisp" и не представлява фъфлене, породено от проблеми в артикулационния апарат, а умишлено произношение на "с" по различен начин. Хомосексуалистите могат да превключват от нормалното произношение към фъфлещо "с" и го използват като своеобразен код. И явно кодът работи. Логопедът ме осведоми и за лингвистично проучване в американски университет с цел да се установи дали е възможно да отгатнем сексуалната ориентация на хората само като слушаме запис на речта им. Повечето участници в експеримента успели правилно да определят на кои от записите говорят хомосексуалисти. Но се оказало, че участниците често допускали грешка, когато, долавяйки така нареченото "gay lisp", пренебрегват други езикови сигнали в речта на фъфлещия, характерни за хетеросексуалните мъже. Рецепционистът в хотел "Бристъл" ми съобщи, че някакъв мъж попитал дали там е отседнала жена на име Иска Пелър, и ми описа гласа на обадилия се като женствен. В случая рецепционистът явно е попаднал в клопката на стереотипното мислене. Чак когато ми показа как точно е звучал гласът на мъжа, се досетих, че причината за преценката му се крие в изопаченото "с".

— Не може само това да те е насочило към мен.

— Има и друго, разбира се. "Бристъл" — квартал в Сидни, Австралия. По изражението ти съдя, че си схванал връзката.

— Чакай малко — спря го Бьорн. — Аз обаче не разбирам.

Хари издуха дим през прозореца.

— Снежния човек ми каза нещо много интересно: убиецът ще иска да се доближи до мен и непременно вече е минал покрай полезрението ми. Вероятно дори ме е докоснал. Затова когато бутилка "Бристъл Крийм" случайно се мерна пред погледа ми, най-сетне навързах нещата. Сетих се, че малко преди това бях видял табела със същото име. И бях казал нещо за "Бристъл" на мой познат, който ме е докосвал. Явно този човек бе разтълкувал думите ми погрешно. Казах му, че в момента Иска Пелър се намира в "Бристъл", а той е разбрал "в хотел "Бристъл". Казах го на теб, Сигюр, когато дойдох в болницата след лавината.

— Имаш услужлива памет.

— За някои неща — да. След като ти вече събуди подозренията ми, започнах да се сещам за още факти, които те уличават. Самият ти ме осведоми, че в Норвегия единствено анестезиолозите и анестезиологичните сестри имат достъп до кетаномин. Сетих се и за думите на мой приятел: "най-съблазнително изглежда онова, което всеки ден ти е пред очите". Следователно човек, в чиито сексуални фантазии се появява жена в болнична униформа, работи и болница. И още: потребителското име на компютъра във фабриката "Кадок" е Нашвил — вероятно взето от заглавието на прочутия филм, режисиран от…

— Роберт Олтман през 1975 — довърши Сигюр. — Незаслужено пренебрегван шедьовър.

— А сгъваемият стол в щаб квартирата ти приличаше досущ на режисьорски стол. За режисьора Сигюр Алтман.

Сигюр мълчеше.

— Но все още не знаех какъв мотив те движи — продължи Хари. — Според Снежния човек убиецът, когото търсим, действа от омраза, породена от конкретно събитие в миналото му. Вероятно някаква бегла догадка, свързана с особената ти артикулация, ме е подтикнала да те проверя. Моя позната от Берген, настанена в клиника за психичноболни, се поразрови около лицето Сигюр Алтман. За трийсет секунди откри предишното ти име в регистъра на населението и го свърза с името на потърпевшия, фигуриращо в присъдата на Тони Лайке.

През прозореца на джипа изхвръкна цигара, описа дъга и пръсна сноп искри.

— Оставаше само въпросът за часовете на убийствата. Проверихме списъка с дежурствата в болницата. На пръв поглед той ти осигурява алиби за две от престъпленията. Бил си дежурен, когато Марит Улсен и Боргни Стем-Мюре са намерили смъртта си. Ала и двете убийства са извършени на територията на Осло. Никой от персонала в болницата не си спомня да те е виждал в часовете около смъртта им. И понеже ти сновеш между различни отделения, на колегите ти не им прави впечатление, дори да те изгубят от очи за няколко часа. Ако интуицията ми не ме лъже, ще ми кажеш, че прекарваш свободното си време сам вкъщи.

— Най-вероятно да — сви рамене Сигюр Алтман.

— Ето че се разбрахме — плесна с ръце Хари.

— Почакай малко. Досега ти просто разказа една история. Нямаш никакво сериозно доказателство.

— О, съвсем забравих. Сещаш ли се за снимките, дето ти ги показах днес? Накарах те да ги прегледаш и ти се сториха лепкави, помниш ли?

— Е, ѝ?

— Когато пипаш такива снимки, се получават великолепни пръстови отпечатъци. Твоите съвпаднаха с онези, които открихме върху бюрото в дома на Тони Лайке.

Сигюр Алтман започна да асимилира думите и изражението му постепенно се промени.

— Значи си ми показал снимките само за да… само за да ги пипна?

В продължение на няколко секунди се взира в Хари като зашеметен. После зарови лице в шепи. Оттам се разнесе глух звук: смях.

— Помислил си за всичко. Защо не ти хрумна да си осигуриш алиби? — полюбопитства Хари.

— Изобщо не съм очаквал да ми потрябва — през смях отвърна Алтман. — Дори да имах алиби, пак щеше да ме разобличиш, нали, Хари?

Погледът зад очилата беше влажен, ала не и съсипан. Хари познаваше добре това състояние на примирение със случващото се, продиктувано от облекчението на престъпника, задето най-сетне са го хванали и може да си излее душата.

— Най-вероятно да — отвърна Хари, — Но за пред обществеността не аз, а човекът от колата пред нас те е разобличил. Затова той ще те арестува.

Сигюр свали очилата си и избърса сълзите от смях.

— Значи ме излъга, когато ме помоли да ти съдействам за анализа на кетаномин в отрязания пръст?

— Да, но изпълних обещанието си да впиша името ти в норвежката криминална история.

Хари кимна на Бьорн, а той премига със светлините От джипа слезе мъж.

— Твой стар познат — обясни Хари. — Имал си вземане даване с дъщеря му.

Мъжът се приближи към тях. Краката му бяха малки криви. Точно като стар полицай той току повдигаше колана на панталоните си.

— На един въпрос все още се затруднявам да намеря отговор — призна Хари. — Снежния човек ме предупреди, че убиецът се е вмъкнал незабелязано в живота ми, издебвайки период, в който съм се чувствал разклатен. Как успя?

Сигюр си сложи очилата.

— Всички хоспитализирани пациенти са длъжни да посочат свой близък за контакт. Баща ти най-вероятно е посочил теб, защото в столовата една колежка спомена, че бащата на полицая, заловил Снежния човек, небезивестния Хари Хуле, лежи в нейното отделение. Веднага предположих, че разследването ще оглави не кой да е, а именно полицай с твоята слава. По онова време работех в съвсем други отделения, но помолих завеждащия за разрешение да използвам баща ти за анестезиологичен проект, защото е изцяло подходящ за целите на клиничното проучване, което провеждам. Ако се запозная с теб, мислех си, ще те подпитам как върви работата по случая.

— С други думи, искал си да ми дишаш във врата, да следиш хода на разследването, непрекъснато да подхранваш чувството си за превъзходство.

— Когато ти най-после се появи в болницата, едва се сдържах веднага да не те попитам докъде сте стигнали с разследването — Сигюр Алтман си пое дълбоко въздух. — Не биваше да събуждам подозрението ти. Затова си наложих да бъда търпелив и да изградя доверие помежду ни.

— И успя.

Сигюр Алтман кимна:

— Благодаря за признанието. Доставя ми удоволствие да чувам, че изглеждам надежден. Впрочем, знаеш ли как наричах помещението във фабриката "Кадок": моята режисьорска кабина. Когато нахлухте вътре, изгубих самообладание. Тази стая беше моят дом. От ярост едва не изключих баща ти от респиратора, Хари. Ала успях да се въздържа. Искам да го знаеш.

Хари мълчеше.

— А на мен едно нещо не ми стана ясно — продължи Сигюр. — Как се натъкнахте на запустялата хижа?

— Съвсем случайно — сви рамене Хари. — С мой колега потърсихме там убежище от снежна буря. Вътре имаше следи от скорошно присъствие. Върху печката открихме следи от обгоряла кожа. По-късно направих връзка между тях и ръката, подаваща се изпод моторната шейна. Приличаше на овъглена наденица. Местният ленсман остърга следите от изгоряло и ги изпрати за ДНК анализ. До няколко дни ще имаме резултатите. Тони е държал лични вещи в онази хижа. В едно чекмедже например открих семейна снимка. На нея Тони е малко момче. Проявил си небрежност, Сигюр.

Мъжът от джипа спря до прозореца и Бьорн го свали. Наведе се, погледът му подмина криминалния експерт и се втренчи в Сигюр Алтман.

— Здравей, Уле — поздрави ленсман Скай. — Арестувам те за убийството на куп хора. По протокол съм длъжен да им прочета имената, но и това ще стане. Преди да заобиколя колата и да ти отворя вратата, искам да поставиш ръцете си върху таблото така, че да ги виждам. Ще ти сложа белезници и ще те отведа в хубава, почистена килия. Жена ми е сготвила кюфтета с пюре от алабаш. Доколкото си спомням, това беше едно от любимите ти ястия. Как ти звучи, Уле?