Малолетният Витушишников

25

Както винаги се случва на обърканите хора, той се запъти право натам, където го чакаше провал: при министъра на правосъдието Панин.

Министърът на правосъдието се отличаваше с праволинейността си. Тъй като разбираше буквално принципа на непреклонността, той не прекланяше глава пред никого, с изключение на императора, и ако, да речем, му се случеше да изтърве носната си кърпа или очилата си, макар и да беше висок на бой, приклякаше, за да достигне нужната му вещ, без да навежда тялото си. Той се отличаваше с нравственост, преувеличени слухове за която бяха стигнали дори до чуждестранните дворове.

След като обясни на Панин същината на въпроса, Вронченко му изтъкна, че погледнато антър ну дьо [Entre nous deux (фр.) — между нас двамата], кръчмарят не може да оварди всички и за всички да отговаря, и го помоли за помощ:

— Понеже ни е спукана работата.

Панин му отговори най-откровено:

— Винаги съм посрещал с най-топло чувство, любезни ми Фьодор Павлович, всяко ваше становище, отнасящо се до правосъдието. Уверявам ви, че виновниците ще бъдат наказани строго. В една просветена държава престъпление като гореописаното от вас не може да остане без наказание. Но ще положа всички старания, за да опазя спокойствието на вашето министерство.

Смръкна енфие и се отби при Левашов, но генералът правеше сутрешна гимнастика и от кабинета му се дочуваше:

— Раз! Два! Подскок!

Докато измореният кон го мъкнеше към Алексей Фьодорович Орлов, Вронченко се вкисна, отпусна се, почувствува, че времето се е променило, захванало е да се топи и че бакенбардите му са мокри, сякаш той никога не е бил министър.

Алексей Фьодорович Орлов го посрещна с постоянната си осанка на воин.

Първите произнесени от него фрази бяха енергични:

— Седнете! Какво има?

Но после, още от втората фраза на Вронченко, стана съвсем разсеян, през цялото време гледаше токовете си, извиваше на геврек края на акселбанта си и накрая каза с някакво странно изгрухтяване:

— Ако и да разбирам, че финансите са нужни, ама в кръчма е строго забранено да се ходи.

Когато излезе на улицата и завари там вече пълна лапавица и разкашкано топене на снега, Вронченко погледна осиротелия лазур, сам си каза:

— В оставка — и заповяда на кочияша:

— Закарай ме у дома.