Маскарад

14.

Нати се отдалечи от леглото и взе атлазената рокля, която Реми бе метнала върху страничната облегалка на канапенцето по-рано тази сутрин.

— И така Броуди Донован получил подробни сведения за ежедневните занимания и планове на Адриен. — Занесе роклята в дрешника и я закачи на ватираната закачалка отзад на вратата. — През следващите две седмици той наредил нещата така, че пътищата им да се срещнат няколко пъти. Два пъти се оказвал под аркадата на Френския пазар точно когато тя пристигала с леля си. Присъствал и на литургията в катедралата Сейнт Луис, която посещавало нейното семейство. Щом разбрал, че има проба при мадам Трюсар, изчакал идването й в едно кафене наблизо и я срещнал случайно на улицата. А пък в операта…

— В ония времена всяка седмица в „Театр д’Орлеан“ представяли четири опери — две драматични и две комични. Щом научил на кои опери ще ходи тя, Донован тутакси се снабдил с места на първия балкон. Баба ми каза, че между действията дори посетил ложата й. Разбира се, не успявал да говори с нея всеки път, когато случайно я срещал.

— Но Адриен трябва да е насърчавала това преследване и да се е досещала, че тези срещи не са случайни. — Реми прегърна с ръка колоната на леглото и седна, набръчквайки юргана, който Нати така старателно бе пригладила.

— Разбира се, че се е досещала. Няма съмнение, че той я е привличал не по-малко, отколкото тя него. Една от причините вероятно е била, че се е различавал от младите креоли, които е познавала. Обличал се е добре, но не е бил денди; не е бил свадлив самохвалко, мислещ само за честта и дуелите; и е спазвал тогавашните правила за добро държание, но без да им робува. А това, че е бил янки, вероятно му е придавало допълнително сладостта на забранения плод. И още нещо — сви рамене Нати, — не мечтае ли всяко младо момиче някой път в живота си да срещне зашеметяващия мъж — смел и красив, готов на всичко, за да стане то само негово? Времената може и да се менят, а и хората с тях, но не и мечтите им за любовта — това важи и за мъжете, и за жените.

Реми не можеше да го оспори.

— И тъй — продължи Нати, — след тези случайни срещи Броуди научил, че Адриен ще ходи на бал в хотел „Сейнт Луис“. Там се провеждали почти всички креолски светски събирания. Американците пък организирали своите партита в хотел „Сейнт Чарлз“ в американския квартал. Този „бал на хайлайфа“ изисквал специален подбор.

Броуди Донован вероятно е използувал всичките си връзки и възможности за натиск в Квартала, за да попадне в списъка на поканените. А след това е трябвало и да плати доста за оказаната привилегия. До голяма степен той е действувал така при преследването на Адриен Жарден, както при изграждането на параходната си компания — без да обръща внимание на времето, усилията, цената или риска…

Високите колони обграждали прочутата ротонда на хотел „Сейнт Луис“. Бежово-розовият мраморен под блестял под високия купол на изящния декоративен таван. Посетителите били не по-малко елегантни.

Носейки задължителните бели ръкавици и черен фрак върху бяла жилетка, Броуди си наля бренди на полирания мраморен бар и разсеяно го разклати в чашата си. Обърна глава и отново хвърли поглед към входа, без да обръща внимание на бодването на твърдо колосаната си яка.

Ритъмът на музиката се забърза — оркестърът свиреше кадрил. Броуди огледа редицата от танцуващи — не вярваше, че би могъл да пропусне пристигането й, но въпреки това реши да направи проверка. Доволен, че тя не е между танцуващите, премести отново поглед върху гостите, сновящи насам-натам. Бял атлаз, кремава тафта, пастелна коприна, цветя, блестящи мъниста, дантели, пайети… Но нито следа от чернокосата и черноока Адриен Жарден.

Отпи глътка бренди и хвърли поглед на групата, която току-що влизаше. Разпозна един плантатор и семейството му — имението им беше нагоре по течението на реката — и понечи да се обърне, но тогава забеляза застарялата жена в бежова рокля. Прическата й с розови дантелени панделки не можеше да прикрие оредяващата й сива коса. Киселата и доста тъжна леля на Адриен.

Секунда по-късно плантаторът и семейството му поеха надясно и той я видя — черната й коса бе вдигната; отстрани бе затъкната с кървавочервена роза; корсажът на копринената й рокля разкриваше закръглените й светли рамене. Изведнъж нервността и нетърпението му се изпариха.

Остави чашата си обратно на бара и замръзна, забелязал мъжа до нея — слаб и елегантен в черното си вечерно облекло. Беше със смолиста коса и тъмни очи. Имаше лека прилика с Адриен. Доминик Жарден — единствен внук на Емил Жарден. Наследникът на рода.

Броуди задиша малко по-леко. Според Кадо Доминик беше истински креолски денди. На двайсет и пет години той вече имаше зад гърба си дузина дуели и се смяташе, че само учителят му по фехтовка може да му съперничи в бойните умения. Освен това, двамата с Адриен бяха изключително близки. Говореше се, че той се гордее с красотата й и е готов на всичко, за да защити репутацията й.

Броуди замислено взе пак чашата си с бренди. Досега трябваше да се съобразява с лелята придружителка. Нея не му беше трудно да надхитри. Галската й пестеливост бе пословична в Квартала и често просто трябваше да изчака, докато тя започне да се пазари с някой търговец, след което Адриен беше на негово разположение. Кадо твърдеше, че със спестените пари старата мома тайно си купува абсент.

За съжаление Доминик Жарден нямаше подобни слабости. Напротив, говореше се, че е умен и бърз като рапирата си — подходящ наследник на семейния жезъл, човек, с когото трябва да се действа открито. Броуди отпи последна глътка от брендито, остави го на бара и започна бавно, като че ли случайно да се придвижва в тяхната посока.

Щом Адриен влезе под ръка с брат си, погледът й непрекъснато се движеше, внимавайки да не пропусне поздрава на някоя дама, и през цялото време продължаваше да се усмихва любезно. Живите звуци на кадрила изпълваха залата и се издигаха над весело бъбрещите гласове и шумоленето на тафта, атлаз и коприна. Шепотът на нейната рокля се губеше сред тези звуци, а широкият кринолин създаваше впечатлението, че тя безумно се плъзга по блестящия мраморен под.

Тук-там се протягаха ръце в ръкавици и спираха брата и сестрата.

— Адриен, да можеше да види майка ти колко хубава си станала!

— Ах, мила, сякаш вчера беше малкото момиченце, което идваше да поспи в нашата ложа в операта!

— Доминик, нали не си забравил дъщеря ни Жизет?

— Къде е дядо ти? Надявах се да го видя тази вечер.

Доминик обясни, че нещо спешно е принудило дядо му да отиде в една от техните плантации нагоре по реката, но нямало да стои там дълго — може би един-два дни.

После отново продължиха разходката си под галериите.

Последните тактове на кадрила заглъхнаха. Адриен наблюдаваше как танцуващите напускат площадката. Беше леко напрегната и стискаше дръжката на затвореното си ветрило. Погледът й следеше лицата на мъжете, облечени в задължителните черни вечерни облекла, без да признава пред себе си, че търси някого.

Преди дансингът да се е опразнил напълно, оркестърът поде валс. Доминик се обърна към по-възрастната жена до себе си.

— Хайде, лельо Зизи! Позволи ми да изиграя първия си танц с теб.

— Прекалено стара съм, за да ме въртиш — изръмжа тя презрително, но очите й се изпълниха с признателност и обич. — Ти изпълни вече дълга си, като ме покани.

— Сега обаче страдам, че отказваш да танцуваш с любимия си племенник.

— Хм, ти си единственият ми племенник. И страданието бързо ще изчезне, ако се поогледаш наоколо. А за мен ще бъде по-добре да седна до стената заедно с останалата стара гвардия. Но ако държиш да бъдеш мил, донеси ми по-късно чаша абсент.

С тези думи тя се присъедини към другите матрони. Така щеше да прекара цялата вечер — сред клюки и забележки, кисели като самата нея. Адриен отново си даде сметка за самотността на леля си, на която бе отредена ролята на възхвалявана прислужница в къщата на баща й.

— Ти почти я накара да се усмихне! Тя те обожава!

— Това лошо ли е? — Доминик отметна назад глава, уж обиден.

— Много. Толкова жени те обожават… Ще се пръснеш от суетност.

Вместо да продължи с добродушните шеги, Доминик стана сериозен.

— Не толкова мен обожават тези жени, колкото името Жарден и богатството, което се крие зад него.

Адриен го погледна. Забележката му й напомни какви задължения и отговорности щяха да се стоварят един ден върху неговия гръб — товар, за който го подготвяха още от люлката.

На колко ли години беше, когато за пръв път осъзна, че никога нямаше да заеме в живота на дядо си важното място, което заемаше брат й Доминик. Тя беше неговата наслада, а Доминик — неговият наследник. Чрез него Емил Жарден щеше да се обезсмърти. Чрез него името Жарден щеше да продължи да съществува. Така стояха нещата, а тя обичаше прекалено много брат си, за да негодува.

Проследявайки чистите линии на профила му, Адриен обяви:

— Всяка жена, което те гледа и вижда само това, не е достойна за теб.

— Сестричката ме ласкае? — Доминик повдигна вежда в престорено учудване. — Питам се какви ли още изненади ще ни поднесе тази вечер?

— Да се надяваме, че ще са много. — Адриен отново се обърна към танцуващите двойки и плъзна поглед по множеството гости. С крайчеца на окото си зърна нещо червеникаво и лъскаво — наситено и тъмно като махагон. Той беше тук! На по-малко от десет метра. Разменяше шеги с мосю Русо. Задържа за миг погледа си върху него, със задоволство забеляза колко великолепен е в официално облекло — бяла вратовръзка, затегната в малък възел на гърлото му, и черен фрак, който чудесно подчертаваше широките му рамене. Отмести поглед. Вече се чувствуваше ободрена и развеселена. Усмивката й стана по-широка. — Може да има и чудесни изненади!

Макар че се стремеше да не гледа към него, не изпусна момента, в който той се насочи към нея. Продължи обаче да се преструва, че не забелязва приближаването му, но наблюдаваше със задоволство как другите жени обръщат глави и му хвърлят любопитни възхитени погледи.

Изчака да влезе в обсега на страничното й виждане и чак тогава позволи на блуждаещия си поглед да срещне неговия. Видя многозначителното пламъче в кафявите му очи и се зачуди дали изобщо е успяла да го заблуди.

— Мосю Донован — поздрави го тя първа.

— Мадмоазел Жарден. — Наведе почтително глава, погледът му се задържа върху нейния, секунда по-дълго, отколкото благоприличието позволяваше, сетне се премести върху брат й — отново спазвайки условностите.

— Доминик, позволи ми да ти представя мосю Броуди Донован. — Адриен бързо и обиграно изпълняваше формалностите. — Моят брат Доминик Жарден.

Почувствува студенината в отговора на брат си и видя ръкостискането на двамата мъже. Изкусните въпроси, които Доминик зададе, и подходящите отговори на Броуди Донован бяха точно такива, каквито бе очаквала.

През последните две седмици Адриен бе събрала малко сведения за този човек и бе научила, че той е спечелил уважението на няколко изтъкнати бизнесмени от Вийо Каре — всички те ценяха неговата вежливост, търпение и търговска проницателност и винаги добавяха: „Да бяха всички янки като него.“

Но Адриен вече бе разбрала, че макар и да беше се приспособил към техния начин на живот, той не го бе възприел. Изобщо не приличаше на младите креоли, които тя познаваше — никога не беше мазно ласкателен, никога не се хвалеше и перчеше като петел, никога не гледаше похотливо като самозваните донжуани, от които я полазваха тръпки, различни от вълнението, което пораждаха у нея живите весели очи на Броуди Донован.

В неговите очи имаше прямота. Така един мъж гледа една жена, която желае и иска непременно да има.

— С ваше разрешение, мосю Жарден, бих искал да изиграя този танц с вашата сестра. — Погледна я по този начин.

Тя почувствува и погледа на Доминик върху себе си, обърна се да го посрещне и с едва забележимо кимване потвърди съгласието си. Лицето на брат й стана замислено и малко намръщено. Но после се усмихна и кимна на Броуди Донован, че няма нищо против.

— Имате позволението ми.

Броуди й предложи ръката си. Тя отпусна своята върху ръкава му и се остави да я поведе към площадката за танци. Когато се обърна с лице към нея, виждаше само широките му рамене и бялата му батистена риза. Почувствува здравата хватка на пръстите му и топлия натиск на ръката му върху извивката на кръста си. Обемистата й пола ги държеше на разстояние. Вдигна поглед — към гладко отсечената линия на челюстта и брадичката му, после към устата му, извила се в топла, предразполагаща усмивка.

— Танцувате добре, мосю Донован. — Срещна вторачения му поглед и изпита приятно безпокойство.

— За един янки, искате да кажете. — Ъгълчетата на устата му се извиха в усмивка.

Адриен се засмя.

— Танцувате добре — изобщо.

— Един комплимент от прелестната мадмоазел Жарден.

— Наведе глава към нея в знак на мълчалива благодарност, после в очите му проблеснаха весели пламъчета. — Само едно нещо би ми доставило по-голямо удоволствие тази вечер.

— И какво е то, мосю? — поде тя закачливия му тон.

— Една целувка от устните ви.

За миг свали поглед към устата му и за миг си представи… А гласно попита:

— Как имате дързостта да ми говорите така?

— Как имате дързостта да слушате? — отвърна той, хвана я по-здраво за кръста и я завъртя няколко пъти, което й отне дъха и не й даде възможност да му отговори.

Песента свърши, но фразата не я напускаше. „Една целувка от устните ви“, „Една целувка…“ „Целувка…“. Думите отекваха в главата й всеки път, когато срещнеше погледа му, всеки път, когато танцуваше с него, всеки път, когато си помислеше за него.

Той пак и пак идваше да я покани на валс и тя пак и пак отиваше с него на площадката за танци, а натискът на ръцете му, плавните му стъпки, лицето му — всичко това й беше вече близко.

— Съзнавате ли, мосю, че танцуваме заедно за дванайсети път тази вечер? — Усещаше любопитните погледи на околните.

— Значи сте ги броили? — Той й се усмихна. — И аз ги преброих толкова.

— На хората започва да им прави впечатление.

— И какво от това. Каквото и да си мислят, то може би е вярно. — Забави стъпките и се огледа крадешком. — Уморихте ли се да танцувате, мадмоазел Жарден?

— Защо?

— Елате с мен! — Броуди я изведе от дансинга, сякаш да спреш да танцуваш по средата на валса е най-естественото нещо. Без да бърза, той я преведе през кръга от зрители и Адриен видя, че се насочват към изхода, излизащ на Сейнт Луис Стрийт. Не каза нищо, когато пръстите му стиснаха малко по-силно ръката й, за да спре за миг. Пак се огледа крадешком, после отново я поведе към изхода. Размениха си заговорнически погледи, след което се измъкнаха от балната зала и тръгнаха бързо покрай модните магазини. Леля й би се шокирала, но сега не я беше грижа за това.

Музиката и гласовете вече почти не се чуваха. Отново ръката му я спря. Тя се завъртя с лице към него и изпита едно възхитително усещане за грях особено като видя как я гледат очите му. Намираха се пред входа на един магазин. Адриен сложи ръце зад гърба си и се опря на стената.

— Не трябваше да ме водите тук…

Той подпря ръка на рамката над главата й.

— Не трябваше да идвате. Защо дойдохте?

— Исках да остана насаме с вас…

Чу как той си пое дъх. Погледът му се закова на устните й. Виждаше как устата му се приближава и клепачите й бавно започнаха да се спускат. Миглите й се докоснаха при първия горещ допир на устните му, който бе лек и изследващ. Дъхът й се сля с неговия. Сетне устата му покри целите й устни с нежна, но възбуждаща целувка.

Когато той вдигна глава, през нея мина тръпка на съжаление. Бавно отвори очи и го погледна. Изненада се, че не я е взел в ръцете си. Само устните им се бяха срещнали. Между двамата все още имаше разстояние. Взираше се в лицето му, търсеше отговор за това напрежение, което я бе обхванало. Неговите очи на свой ред се взираха в нейните.

— Адриен…

Почти едновременно с това ръцете му се обвиха около нея, дръпнаха я към него и устата му отново се озова върху нейната. Дълбоко в съзнанието си отбеляза, че не му е разрешавала да я нарича с малкото й име. Но този янки явно не беше от ония, дето чакат разрешение. Той взимаше онова, което поискаше — и сега взимаше тази целувка.

Ръцете й се обвиха около него, пръстите й се заровиха в косата му. Гореща вълна премина през нея, но тя не се и опита да разбере откъде е дошла. Вниманието й бе погълнато от прекалено много други открития — неговата дълбока целувка бе отключила и извадила наяве силните и страстни чувства, които бе крила у себе си.

Когато отдели устни от нейните, тя го гледаше мълчаливо и усещаше прекрасен вътрешен трепет.

— Смятам, че е време да говоря с дядо ви.

— Да! Той не е в града. Чакаме го да се върне в понеделник. — Вдигна ръка и прокара пръсти по линията на устата му, припомняйки си усещането на неговите устни върху своите. — Получихте целувката си. Удоволствието ви от вечерта трябва да е пълно.

— Да, но сега животът ми не е пълен. — Хвана пръстите й и ги притисна до устните си. — Да се връщаме на бала, преди да съм започнал да се държа като янки и да ви отвлека.

По обратния път Адриен несъзнателно вървеше с високо вдигната глава, изпълнена с тайно задоволство от женствеността си. Когато се върнаха и Броуди предложи да й донесе чаша шампанско, тя се съгласи, доволна от възможността да остане за малко сама и да подреди тези нови усещания. Но този момент се оказа съвсем кратък, защото се появи Доминик.

— Изглеждаш много щастлива!

— Да. Мосю Донован ще поиска разрешение от дядо да ме посети.

Изгледа я потресен.

— Адриен, да не си си загубила ума? Та той е янки!

— Знам!

— Дядо ще…

— … ще повилнее, ще повилнее, ще призове на помощ всички светии, ще гледа сърдито ден-два и накрая ще даде разрешение — довърши уверено Адриен.

— Как можеш да бъдеш толкова сигурна?

— Доминик — смъмри го тя с усмивка, — кога дядо ми е отказал нещо, което съм поискала?

— Но ти никога не си поисквала да приемеш един янки!