Маскарад

12.

Скоро след като Нати прибра чиниите от закуската, Гейб и Фрейзър Жарден напуснаха заедно трапезарията. Няколко минути по-късно Реми чу шума на потеглящата кола. Отпи глътка кафе, усещайки мълчанието, което се бе възцарило между нея и майка й и собственото си странно нежелание да го наруши.

— Реми… не бих искала да ни разбереш погрешно за клиниката.

— Няма да отида, мамо!

— Но ние го искахме само защото наистина вярваме, че така ще бъде най-добре за теб.

Реми въздъхна, съжалявайки за резкостта си.

— Благодаря за загрижеността, но…

— Боже мой, Реми — прекъсна я майка й през смях, — не трябва да ни благодариш за загрижеността. Ние сме ти родители и те обичаме.

— Знам. — Искаше й се да може да си спомни, че и тя ги чувствува много близки. Искаше й се да може да си припомни тази къща и тази стая.

Огледа се. Затърси нещо познато в мебелировката. Погледът й попадна върху една тъмносиня чаша със столче от севърски порцелан, богато позлатена и украсена с изглед от градините на Версай. Интуитивно определи, че е от началото на деветнайсети век. Знаеше и че е стара семейна собственост.

— Успяла ли съм да установя дали тази чаша е отделно произведение или част от сервиз? — Подозираше, че се е изкушавала да намери отговор на този въпрос.

— Винаги си смятала, че е част от сервиз, но не си спомням да си намирала друга, близка по стил и изработка, за да го докажеш. Преди две-три години обаче успя да намериш оригинала на изображението върху нея. Всъщност успя да се сдобиеш с копие на въпросната картина. Трябва да е някъде тук. — Остави чашата си върху порцелановата линийка и изгледа Реми с любопитство. — Защо? Спомни ли си нещо?

Тя поклати глава.

— Само това, че семейството я притежава отдавна.

Сибила понечи да отвърне нещо на това, но се отказа.

— За малко да забравя! Паула те търси по телефона тази сутрин. Чула, че си се върнала, и иска да отидеш на едно камерно вечерно парти у тях. Не е ли удивително колко бързо се разпространяват новините в този град?

— Коя е Паула? — Колкото и да се напрягаше, името не й говореше нищо.

— Паула Майкълс. Е, беше Майкълс, преди да се омъжи за Дерил Гейлорд. Бяхте първи приятелки от детинство. Ти, Паула и Джени Д’Антон.

Реми поклати разочаровано глава.

— Не мога да си спомня никоя от тях.

— Сигурна съм, че ще си ги спомниш… с времето.

— Да… Трябва ли да се обадя на Паула?

— Няма нужда. Аз те извиних. Нали нямаш нищо против?

— Не, много добре си направила.

— Помислих си, че ще искаш да прекараш вечерта тук с нас. — Сибила забеляза нещо през прозореца. — Пристигна колата на цветаря. Надявам се цветята да бъдат по-добри, отколкото миналата седмица. Маргаритките бяха ужасно клюмнали, а венчелистчетата на лилиите бяха потъмнели по краищата. За нещастие не бях у дома, когато е идвал разносвачът. Аз никога нямаше да ги приема. Върнах се чак към шест часа и вече беше късно. А Жирар и Д’Антон щяха да дойдат на вечеря след по-малко от два часа. И тогава се заех да подстригвам потъмнелите места на лилиите и да обвивам с тел клюмналите стебла на маргаритките, за да спася каквото мога и да имаме поне малко свежи цветя в къщата. А най-лошото бе, че розите не можаха да изтраят и три дена. Предупредих Роберт, че ако тази седмица цветята не са хубави, ще ги върна всичките и ще започна да купувам от някой друг. — Махна ленената салфетка от скута си и я постави на масата. — Би ли ме извинила?

— Разбира се. — Реми проследи с поглед как майка й излиза. Беше изпила кафето си и нямаше никакво желание да остава сама на масата. Напусна трапезарията без определена цел, прекоси широкия централен хол и влезе в главния салон.

Въпреки изтънченото великолепие и намека за старинност в това високо помещение то беше удобно и уютно. По масичката от времето на Наполеон III бяха пръснати списания, а някаква бяла кашмирена рокля лежеше небрежно на облегалката на викторианското канапе, тапицирано с лилав брокат. До креслото, обвито с кремаво кадифе, стоеше рамката за бродиране на майка й, а край нея — чантичката с принадлежности за шев.

В ъгъла беше разположено орехово бюро. Реми се приближи и прокара ръка по него, питайки се дали тук е писала домашните си. Загледа се през френския прозорец. Пипна бледосинкавите завеси. Усмихна се, когато забеляза стелещите се по пода драперии — типично и в същото време изтънчено излагане на показ на богатството в старите плантаторски времена и една традиция, която отново бе излязла на мода. Обърна се. Отново огледа стаята и забеляза камината от черен мрамор и яркия източен килим.

Колко ли часове е прекарала в тази стая? Сигурно стотици. Но нищо не можеше да си спомни.

С въздишка Реми излезе в антрето, над което господствуваше грациозната извивка на голямото махагоново стълбище. Погледът й се плъзна нагоре към богато украсения фриз, който очертаваше тавана и изящния медальон, от който висеше позлатеният полилей. Стените бяха покрити с копринени тапети. Върху кипарисовия под бе постлан брюкселски килим.

Нещо трепна в ума й и тя затвори очи. Видя същата стълба, но около резбованата балюстрада бяха увити зелени клонки. Чу кикотене и видя себе си — как тича надолу, опитвайки се да изпревари Гейб. Папа Ноел… Като малка наричаше Дядо Коледа с френското му име.

Иззад булото на този спомен дойде друг. Беше сезонът на карнавалите. Тогава направи дебюта си в обществото. Видя се как се спуска по стълбите в балната си рокля от бял атлаз и дантела, обшита с блещукащи мъниста и изкуствени диаманти, после в друга бална рокля, украсена със снежнобели егрети и перли. За гордост и удоволствие на майка си, бе избрана за Кралица на два бала — почти безпрецедентна чест и признание за силата и влиянието на името Жарден.

Намръщи се. Опита се да си спомни какво е чувствувала тогава. Беше ли изпитвала удоволствие от светската вихрушка на партитата, вечерите и баловете или пък бе гледала на цялата тази работа с представянето й в „обществото“ като на нещо остаряло в днешния освободен свят? Нито едно от двете — беше го счела за задължение и признание за семейството й.

Трябва да правиш някои неща, защото си Жарден. Тези думи изведнъж прозвучаха в съзнанието й, но не можа да си спомни кой ги казваше. И въпреки това те бяха тук, звънтяха и упражняваха неуловим натиск върху нея.

Отвори очи и прекъсна очарованието. Антрето отново се превърна в антре на голяма къща, обитавано от стари призраци. Поколеба се известно време, после премина по брюкселския килим и влезе през двойната врата в кабинета.

Спря на няколко крачки от прага, оставяйки наситеният зелен цвят на стените да я обгърне. От двете страни на камината, облицована с черен карарски мрамор със сиви жилки, стояха два орехови шкафа за книги. До прозорците имаше маса от тъмен абанос. Наситените цветове, масивните мебели и тапицираните с кожа канапе и столове придаваха на помещението определено мъжка атмосфера, която й харесваше.

Отиде до стария стол-люлка, обвит с тъмнозелена кожа и обкован с мед. На абаносовата масичка до него лежеше „Енеида“ на Вергилий. Личеше, че е била често прелиствана. Реми докосна леко поизтърканата корица, после улови слабия аромат на тютюн и погледът й бе привлечен от ореховата стойка за лули.

През съзнанието й профучаха образи. Опита се да се съсредоточи и да ги задържи. Изведнъж видя баща си, отпуснал се на стола люлка, с идеално подредена черна къдрава коса. Тъмните му очи бяха озарени от усмивка на гордост и одобрение, когато протегна ръка да поеме нещо от нея.

Лулата. Старата лула от корен на изтравниче. Мундщукът й бе наполовина изгризан, а обгорялото й огнище бе добре почистено. До нея имаше сребърно тъпкало с инициалите на баща й — тя му го бе подарила за Коледа, когато беше на дванайсет години. Погледна към стола люлка, чувайки гласа на баща си — топъл и нежен. Обичта я облъхна — както преди толкова години.

Майка й ненадейно влезе в кабинета. Носеше ваза с бели лалета, обградени от зелени клонки папрат. Когато видя Реми, тя трепна от изненада.

— Изплаши ме. Не знаех, че тук има някой. — Отиде до масата и постави вазата в единия й ъгъл. — Не са ли великолепни тези бели лалета? Роберт ги е изпратил като изкупителен жест заради провала с цветята миналата седмица. Струва ми се, че стоят идеално тук и знам, че баща ти много ще им се зарадва.

— Спомних си го, мамо! — Беше прекалено увлечена от чудото на спомена, за да се заинтересува от редките бели лалета. — Спомних си татко! — Вече не й беше чужд, не беше непознато лице, не беше просто някакво име. — Той обичаше да ме оставя да пълня лулата му и ме научи как да натъпквам тютюна. Не даваше на никой друг да прави това — защото само аз можех да го правя както трябва. — Гледаше втренчено лулата в ръката си, а на гърлото й бе заседнала буца, която дойде с откритието колко много обичаше баща си и как го обожаваше. Преди това не беше сигурна какви чувства е изпитвала към него и дали двамата са били близки. Обичал ли я е? Или цялото му внимание е било насочена към Гейб? Сега вече знаеше. — Това е любимата му лула…

— Да… за съжаление. От много години се каня да я изхвърля, но Фрейзър не иска и да чуе. Защо? Никога няма да разбера. Не е да няма други — заяви Сибила и махна с ръка към многото лули в ореховата стойка.

— Да знаеш само колко ми олекна. Много се измъчвах, че не мога да си го спомня.

Сибила се усмихна разбиращо.

— И той се измъчваше много… Сигурно си го усетила. Много се безпокоеше за теб, Реми. И се чувствуваше виновен, че сме напуснали Ница и сме те оставили сама. Когато най-накрая разбрахме, че нещо не е наред, той все настояваше, че е трябвало да предположим, защото ти никога не би напуснала яхтата, без да ни кажеш довиждане.

— Не е трябвало да се обвинява за това.

— Знам, но той се измъчваше. И това усилваше стреса. — Продължавайки да се суети с подреждането на цветята, тя поправи едно лале и премести клонче папрат. — Сигурна съм, че затова бе така остър с теб на закуска.

— Когато спорех с него за отиването в клиниката?

Сибила й хвърли изплашен поглед през рамо, после се опита да го прикрие, казвайки бързо:

— Да, и това.

— Значи имаше предвид това, дето го попитах за Броуди Донован?

— Да, това имах предвид — призна Сибила след кратко колебание и отново се зае с цветята. — Иска ми се да не беше питала баща си за него, макар че всъщност вината не е твоя. Този Коул Бюкенън, той възкреси всичко. С какво право свали портрета на дядо ти и сложи другия на неговото място? Може би е ужасно да го кажа, Реми, но се надявам никога да не си спомниш нищо за привързаността, която изпитваше по едно време към него. Така се бях изплашила, че ще извършиш нещо безразсъдно…

— Да се омъжа за него?

Майка й се извърна от вазата с лалетата.

— Реми, какво лошо има да искам да те видя безопасно омъжена за добър човек?

Реми имаше усещането, че би трябвало да използва „приемлив“ вместо „добър“.

— Мамо, как ще се омъжа безопасно?

— Сигурността не е нещо лошо, Реми. За една жена винаги е по-хубаво да обича разумно.

— Ти така ли направи, мамо? — Усети, че започва да се ядосва.

— Аз съм се посветила на баща ти и той на мен. Прекарали сме заедно трийсет и пет чудесни години. И до голяма степен това се дължи на многото общи неща между нас — произхождаме от една и съща среда, имаме един и същ кръг от приятели…

— И едни и същи възгледи за това кой е приемлив. Извини ме, но намирам този разговор за отвратителен.

Завъртя се на пета и се отправи към вратата. Но не беше изминала и три крачки, когато майка й я застигна и я хвана за лакътя.

— Много съжалявам, Реми. Наистина не исках да те обидя. — Изглеждаше искрено разкаяна. — Може да прозвучи снобски, но съм виждала какво става, когато двама души със съвсем различен произход се оженят. Виждала съм объркването, стеснителността, сковаността и доблестните опити да се изгради мост между двете нива. Често няма значение колко е вълнуващо в спалнята. В действителност тя е само една малка част от брака. Ако бракът не може да оцелее извън спалнята, тогава изобщо не може да оцелее. Ето защо съм доволна, че не направи фаталната грешка с този Бюкенън. Разбираш ли?

— Разбирам.

— Надявам се. — Сибила постави ръка на бузата й. — Знам, че си скъсала окончателно с него и съжалявам, че споменах името му.

Скъсала е окончателно с него. Всички го казваха, включително и самият Коул. Но тази сутрин на дока, когато видя контейнеровоза, тя си спомни колко силно го обичаше и колко разярена бе от подмятанията му, че неговият произход е непреодолима пречка. Спомни си и как я бе целунал. Дори сега чувствуваше тази гореща целувка.

Когато той бе вдигнал глава, тя бе видяла ослепителната му усмивка и бе заявила: „Обичам те, Коул Бюкенън. Нищо и никой не може да промени това.“

Но нещо го бе променило…

— Изглеждаш уморена, Реми. Защо не полегнеш да си починеш?

— Може би ще полегна… — Остави Сибила да я отведе от кабинета във входното антре. Реми обаче не беше сигурна, че това, което чувствува, е точно умора.

Майка й спря пред стълбището.

— Ти си почини, а аз ще се погрижа за моите цветя. Когато слезеш пак долу, къщата ще е градина — каквато ми се искаше да бъде, когато ти се върна у дома.

Реми я проследи с поглед как се отправя към солариума, после се обърна и изкачи стъпалата на витата стълба. Вратата на спалнята й беше отворена. Когато се приближи, чу, че някой се движи вътре, тананикайки си стара джазова мелодия. Веднага позна гласа на Нати, усмихна се и влезе точно когато жената изпя:

— Постигнах тези движения на бедрата за двайсет години.

— Само двайсет години? — подразни я Реми, докато Нати протягаше ръка към последната възглавница върху старинното легло с балдахин. — Колко жалко!

Прислужницата се сепна, погледна я, после се изправи и сложи ръце на хълбоци.

— Идваш да си полегнеш? Тогава няма смисъл да оправям леглото.

Реми погледна отметнатите завивки и струпаните на пода пухени възглавници. Вече не можеше да си се представи как лежи и се мята тук.

— Не, мисля да си взема душ и да се преоблека. — Започна да разкопчава двуредното си черно вълнено сако. Нати отново се наведе, за да махне и последната възглавница от леглото. — Ти ли вършиш цялата къщна работа, Нати?

— Аз? Да чистя тази голяма къща? — Нати метна възглавницата на пода при другите. — Няма да ми стигне времето. Не, имате приходящи прислужници, които идват два пъти седмично да чистят и мият. Аз оправям леглата, готвя и поддържам нещата в ред.

Реми свали сакото си и отиде до гардероба, пресичайки обюсонския килим, чиито шарки повтаряха меките зелени и златисти цветове на стаята. Отвори вратата и влезе в широкия дрешник. Докато сваляше една закачалка, го огледа и се намръщи.

— Мислех, че тези къщи нямат килери.

— Било е ниша. Дядо ти я е преградил и превърнал в гардероб. — Отговорът на Нати бе придружен от шумоленето на чаршаф, който тя постла върху дюшека.

Реми намести сакото на закачалката, закопча едното му копче и го закачи на стойката.

— От колко време работиш за семейството, Нати?

— На трети ноември ще станат двайсет години. — Приглади чаршафа и сръчно подгъна края му.

— Трети ноември… Толкова ли е паметна тази дата? — Отиде до леглото и се опря на резбованата махагонова подпора в долния му край.

— Помня я, защото постъпих на работа във вашето семейство два дни след като загубих ресторанта си, а това беше в Деня на Вси Светии. — Пръстите й за миг замръзнаха върху чаршафа.

— Имала си ресторант?

— Да, шест месеца. Беше много хубаво място. Кръстих го „Натали“. Смятах, че френското име ще направи по-добро впечатление на хората. — Замълча за миг, погледът й се отнесе нанякъде, после се разсмя и в смеха й имаше някаква горчивина. — Когато го отворих, си представях как за нула време всички заговарят за „Натали“ както за „Антоан“ или „Бренан“. Грандиозни намерения имах.

— И какво се случи?

— Фалирах. Цялото ми обучение във Франция по висше кулинарно изкуство, всичките години, през които работих в кухните на изисканите ресторанти, докато стана по-добра от главните готвачи, всичките ми мечти рухнаха.

— Но защо?

— Старата история — слагаш един мъж в кухнята и народът го нарича главен готвач; слагаш една жена в кухнята и тя е просто готвачка. А когато сложиш в кухнята чернокожа жена, всички очакват от нея негърска храна — вратни кокали, воденички, говежди опашки и мръсен ориз, а не супа от цветно зеле с хайвер, печена патица във винен сос или пирог с месо от гълъб. Фалирах, затънала до уши в дългове, с деветгодишно момиченце на ръце. Баба ми беше работила близо четирийсет години у дядо ти. Тя ми намери тази работа и оттогава съм тук.

— Съжалявам, Нати!

— Така става понякога…

Реми поклати объркано глава.

— Как можеш да говориш спокойно за това? Трябва да си разочарована, ядосана, тъжна…

— Чувствувам всичко това и още нещо. Но просто не го показвам като вас. Хората, които са се родили бедни и са отгледани в бедност, не го показват. Това е вкоренено у нас, може би защото има прекалено много неща, които могат да разбият сърцата ни. Да се тръшнат, да избухват, да изпадат в мрачно настроение, това е за богатите, които могат да си го позволят.

Реми веднага си представи Коул, спомняйки си как желязно контролираше чувствата си — до такава степен, че тя се бе питала дали изобщо е способен на силни емоции. Може би Нати току-що й беше отговорила.

Мислейки за Коул, тя си спомни и нещата, който й бе казал за Броуди Донован и реакцията на Нати при обяснението на баща й.

— На закуската, когато баща ми говореше за Броуди Донован, имах усещането, че ти не му вярваш.

— Така е. — Взе възглавниците от пода и ги постави по две една върху друга в горната част на леглото.

— Защо?

— Защото не е било така.

Реми я изгледа намръщено.

— Откъде знаеш?

Нати се усмихна.

— Хората, които влизат в тази къща през главния вход, виждат големите бели колони, махагоновото стълбище и кристалните висулки на полилея. Обаче хората, които влизат през задния вход, виждат мръсотията.

— Но защо баща ми ще ми говори нещо, което не е вярно?

— Вероятно това е случай на приемане на желаното за действително. — Придърпа юргана върху възглавниците и подпъхна края му. — Понякога на човек му се иска нещо да бъде така и започва да се преструва, че наистина е така. Много семейства пренаписват историята си по подобен начин. Виж какво се е случило навремето, когато Ню Орлиънс все още се е борил да стане град и на мъжете не са достигали жени, за които да се оженят. Френското правителство изпратило тук осемдесет и осем момичета от изправителния дом Ла Салпетриер. Седем години по-късно, през хиляда осемстотин трийсет и осма година, правителството започнало да изпраща момичета от средната класа, които имали домакински умения. Наричали ги сандъчените момичета — заради сандъчетата, в които носели вещите си. И днес би се изненадала колко стари креолски родове могат да проследят произхода си до някое от тези сандъчени момичета. А „поправителните“ сякаш са били стерилни — никое от тях няма потомство. Удивително, нали?

— Да. — Съгласи се Реми с усмивка, после отново стана сериозна. — Разкажи ми какво знаеш за Броуди Донован, Нати! Кой е бил той? Той ли е основал Кресънт Лайн? Как Жарден са придобили компанията?

Нати взе една възглавница, покрита с жълти и зелени цветя като юргана, и замълча, сякаш събираше мислите си.

— Не зная доколко си спомняш историята на Ню Орлиънс, но в началото на трийсетте години на деветнайсети век, малко след построяването на шесткилометровата железопътна линия Поншартрен между града и езерото, някои бизнесмени от новия американски квартал на града решили да прокопаят канал през блатата, за да се скъси пътят на шхуните и другите кораби от Мобил до река Мисисипи. Събирането на средствата за десеткилометровия отрязък не било проблем. Трудността била в намирането на работна ръка, която да го прокопае. Тогава законът вече забранявал да се докарват негри роби от Африка, което означавало, че можели да купят само от тези, които вече са в страната. Като се вземе предвид, че за тази работа били нужни хиляди, ставало прекалено скъпо — особено след като знаели, че много от робите щели да умрат при прокопаването.

— Защо?

— Помисли си колко мизерни са били условията — знойна горещина, дълбока до кръста тиня и блатни насекоми, да не говорим за змиите и алигаторите. И не забравяй, че в ония времена жълтата треска е била бич за Луизиана. Чак в началото на следващото столетие откриват, че комарите я пренасят. Преди това повечето хора мислели, че се предизвиква от „изпаренията“ на блатистите земи. И така, решили, че негрите роби са прекалено скъпи за работа на такова място. Не след дълго в Ню Орлиънс започнали да пристигат кораби, натъпкани с ирландски работници.

— Броуди Донован бил петнайсетгодишен, когато се озовал тук заедно с баща си и трима от братята си, за да работят на прокопаването на канала. След година загубил единия си брат и баща си. За седемте години на работа хиляди умрели от холера и жълта треска. По едно време имало толкова много трупове, че просто ги извозвали с колички и ги хвърляли в гробове покрай бреговете. — Нати се замисли за момент. — Колкото и невероятно да ни изглежда сега, в ония времена общо взето никой не го било грижа, че някой ирландец е умрял. На разположение винаги имало друг, който чакал да заеме мястото му.

— Когато завършили окончателно Ню Бейсин Канал, Броуди Донован бил на двайсет години. Тогава започнал работа на пристанището. — Нати подпря възглавницата на лицевата дъска на леглото. — Според баба ми той за пръв път замечтал да притежава собствен кораб още по време на пътуването си от Ливърпул до Ню Орлиънс. Може и да е било така, но мисля, че си е останало само една мечта до момента, в който се озовал на брега на Мисисипи.

В крайчеца на устните й се появи една забележима усмивка, погледът й се отнесе нанякъде.

— А речният бряг на стария Ню Орлиънс е бил гледка, която заслужавала да се види. Наричали го „главната улица на света“. Кораби с всякаква големина и от всякакъв вид — клипери, океански шхуни, пощенски съдове, катери, параходи, рибарски платноходки, плоскодънни лодки — били наредени покрай дигата. Вероятно Броуди Донован е виждал как пристигат с балите памук, разговарял е с моряците, чувал е за големия товар, който чака нагоре по течението, за да бъде превозен до Ню Орлиънс и по-нататък. Гледал, слушал и… превърнал мечтата си в план.

— След като поработили около една година на брега, той и братята му напуснали Ню Орлиънс и отишли нагоре по реката до Байю Сара. Там сключили договор с местен плантатор да изкоренят дърветата от един участък от неговите владения срещу дървения материал. От него сами построили плоскодънен съд. После го натоварили с памук и се спуснали по Мисисипи до Ню Орлиънс, където продали товара заедно с плавателния съд. Веднага се върнали обратно нагоре по реката и повторили операцията. След три такива курса купили един стар параход. Две години по-късно купили втори, а на всяка следваща година още по един. Накрая, през хиляда осемстотин четирийсет и седма, Броуди се сдобил с първия си океански кораб — някаква шхуна. Това било началото на Кресънт Лайн.

— Звучи като американската мечта.

— И си е така. След няколко курса с шхуната продал речните си кораби и купил още морски. Вече имал четири. Забележително постижение, ако се вземе под внимание, че преди по-малко от петнайсет години газел в тинята на канала.

— Но как Жарден са придобили параходната компания? И защо Коул ми каза, че името ми би трябвало да бъде Донован, а не Жарден?

— Заради Адриен.

— Коя е Адриен?

— Адриен Луиз Мари Жарден. Като онези тъмнокоси и чернооки креолски хубавици, описани в романите. Родителите й умрели, когато била невръстно дете. Тя и по-големият и брат, Доминик, били отгледани от дядо им, Емил Гаспар Жарден, и от една тяхна леля — стара мома, която наричали леля Зизи.

— Трябва да си наясно, че Жарден са били в Ню Орлиънс почти от самото му начало, от хиляда седемстотин и осемнайсета. Когато Броуди Донован се запознал с тях, те притежавали доста имоти в града, банкови акции, памучна плантация в община Фелисиана, две захарни плантации на юг от Батън Руж и много други по-дребни имоти.

— Значи били богати?

— Едно от най-богатите креолски семейства в града — изсумтя Нати.

— Ти каза, че Броуди Донован се е запознал с тях. Кога е станало това?

— Запознал се с Адриен — поправи я Нати. — Годината била хиляда осемстотин петдесет и втора…