Маскарад

19.

Каляската мина през Канал Стрийт и навлезе в американския квартал. Емил Жарден седеше вдървено на кожената задна седалка, впил поглед в някаква далечна точка, без да обръща внимание на нищо наоколо. Напоследък очите му се оживяваха само когато ставаше дума за Броуди Донован. Сега се бяха оживили.

Ръцете му в ръкавици стискаха здраво бастуна със сребърна дръжка.

— Този адвокат, този… — Той направи жест с ръка, опитвайки се да си спомни името.

— Хорас Тейт — веднага му подсказа Симон Варние.

— Да, Тейт. — Ръката му се опря отново на дръжката на бастуна, който носеше повече по навик, отколкото по необходимост. Обичаше усещането за сигурност. Той беше чукчето, с което удряше по пода, за да привлече вниманието; той беше показалката, с която насочваше това внимание натам, накъдето искаше; той беше тоягата, с която раздаваше справедливост; и накрая — той беше скиптърът му. Емил Жарден черпеше сила от бастуна си.

— Този Тейт нищо повече ли не ти каза?

— Имал сведения за Кресънт Лайн. За които е уверен, че представляват огромен интерес за вас. Отказа да ми даде подробности. Недвусмислено заяви, че иска да говори лично с вас и с никой друг.

— И какво предупреждение отправи?

— Аз го нарекох предупреждение. Мосю Тейт просто категорично посъветва да не предприемате нищо срещу Кресънт Лайн, преди да сте разговаряли с него. Изтъкна, че след като неговите сведения ви станат известни, може би ще пожелаете да действувате по друг начин.

— Чудя се какво може да означава това — промърмори Емил Жарден, а сивите му вежди се свъсиха.

Симон Варние прие буквално думите му и изказа собствените си предположения:

— Знаем, че Донован се е опитал да продаде три кораба. Може би е намерил купувач. Или пък е финансиран от някакъв неизвестен източник. Ако е така, няма да е разумно да искаме да плати по полиците, които притежавате.

— Какво знаеш за този Тейт?

— Много малко. Пристигнал е в Ню Орлиънс на първи март, преди месец. Казва, че е от Сейнт Луис, но е дошъл не с речен параход, а с кораб на Донован, който спрял в Бостън, Предполагам, че така е научил някои неща.

— Но как е научил за моя интерес към него?

— Отказа да разкрие източника си.

— Ще се наложи първо да ми го разкрие. Чак след това ще говорим за другото. — Не му харесваше, дето един нов човек в града е научил така бързо, че той е силата, която стои зад смазването на Броуди Донован — бавно и мъчително, за да почувствува болката, скръбта, унижението и срама, които той, Емил, бе изпитал. Този човек бе разбил няколко живота — неговия, на Доминик и на Адриен. Справедливостта изискваше да бъде унищожен и инструментът за това унищожение да бъде един Жарден.

Когато колата забави ход, Емил вдигна глава и огледа над стърчащия си дълъг патрициански нос редицата от набързо построени дървени сгради. Досега само два пъти в живота си бе счел, че има сериозна причина да си позволи да посети американския квартал. И двата пъти се бе заклевал, че нищо не може да го накара отново да отиде при тези недодялани, шумни американци, които винаги бързаха и искаха.

— Щом този адвокат толкова много настоява да сподели сведенията си, защо не дойде във Вийо Каре? — изръмжа Жарден, когато колата спря. — Защо трябваше ние да дойдем тук, за да се срещнем с него?

— Вече обясних — каза търпеливо Симон Варние. — Хорас Тейт е сакат. След злополука в детството, не може да ползува десния си крак. Много му е трудно да се качва в кола и да слиза от кола, не може да измине и пеша разстоянието от своята кантора до вашата.

— Мисля, че сведенията, които този човек може да ни даде, няма да имат никаква стойност.

Отвътре кантората на Хорас Тейт бе също толкова скромна и груба, колкото отвън. Оръфаните юридически книги стояха на недодялани дървени рафтове, а други — в един сандък, още неразопаковани. Дъбовите дъски на голямото бюро, което господстваше над стаята, бяха издраскани. Емил Жарден тръгна право към него, без да погледне нито наляво, нито надясно. Виждаше единствено мъжа с многото лунички и гъстата сламена коса, на чието лице се появи невинна момчешка усмивка. Приличаше на младеж, току-що навършил пълнолетие, дошъл в града от низините покрай реката, чийто кръгозор е ограничен от задника на теглещото плуга муле. Това впечатление се засилваше от костюма му не по мярка и лошо завързана му вратовръзка.

— Г-н Варние, радвам се да ви видя отново — поздрави ги той по селски провлечено. — А вие трябва да сте г-н Жарден. Извинете ме, че не ставам, но с този мой крак ми е малко трудно. — Емил забеляза кривия десен крак на адвоката и двата здрави бастуна, подпрени на измазаната стена. — Моля, седнете — махна с ръка Хорас Тейт по посока на трите стола, разположени в полукръг пред бюрото.

Емил не обърна внимание на поканата и предпочете да остане прав. След като бе видял Хорас Тейт, беше сигурен, че срещата им ще е изключително кратка.

— Да не губим време, мосю Тейт.

— Съгласен съм — чу се глас някъде отзад. Жарден се обърна и се втрещи.

Броуди посрещна спокойно смаяния му поглед. Драсна една кибритена клечка и поднесе пламъка към пурата си.

— Изненада ли се?

Почервенял, Емил Жарден се обърна към адвоката.

— Какво означава това? Обида! Оскърбление! — Тропна с бастуна си по пода. — Хайде, Симон! Тръгваме си!

Обърна се и стрелна с поглед Броуди, сякаш очакваше той да го спре. Броуди само сви равнодушно рамене.

— Можете да останете, а можете и да си тръгнете. Все ми е едно. Но вероятно ще искате да хвърлите един поглед върху документите, които г-н Тейт е приготвил за вас. Може да се окажат интересно четиво.

Емил изгледа свирепо Броуди, после смушка помощника си.

— Дай да ги видя тези документи.

Хорас Тейт безмълвно ги връчи на Симон Варние, а той ги предаде на Жарден. Броуди застана от другата страна на бюрото.

— Придърпайте му един стол, Симон. Струва ми се, че ще поиска да седне.

Едва прочел първия параграф, ръката на Емил затрепери, а лицето му пребледня.

— Какво е това? — Отпусна се тежко на стола.

— Точно каквото е написано — отвърна Броуди. — След като толкова искате да съсипете Кресънт Лайн, помислих си, че ще ви е интересно да научите, че аз вече не я притежавам.

Ръцете му сграбчиха документите и измачкаха краищата им.

— Не можете да направите това!

— Вече е направено — надлежно подписано и подпечатано — махна Броуди с пурата си към листата. — Можете да доведете докрай плановете си да съсипете Кресънт Лайн. Разбира се, ще бъде интересно да се види как ще поискате от правнука си да изплати полиците. Но май забравих. Наричате Жан-Люк ваш повереник, нали така? Тогава трябва да знаете в качеството си на негов настойник, че сега той притежава една параходна компания и една къща. Ако прочетете по-нататък, ще видите, че съм определил г-н Тейт, отец Малоун и Адриен за управители на имотите, докато синът ми навърши двайсет и една години.

— Как… — Емил се задави.

— Как съм разбрал, че Жан-Люк е мой син? Доста се потрудихте, за да накарате източниците ми да замлъкнат, но не успяхте с всичките.

— Не можете да го докажете!

— Не мога да го докажа по законния ред. Но той е мой син. Аз зная това и вие го знаете. — Броуди отиде до ъгъла на бюрото. Вече бе свалил равнодушната маска.

Емил Жарден се изправи и хвърли документите на бюрото.

— Ще ви пратя в гроба за това!

— Може би. Но тази смърт — все едно дали от вашата или Божията ръка — няма да промени единственото нещо, което има значение: Жан-Люк е мой син. Може да носи името Жарден, но кръвта му е на Донован.

Емил Жарден напусна наперено стаята. Бастунът му чукаше по дървения под при всяка негова крачка.

Дразнещият сигнал на автомобилен клаксон върна Реми към настоящето.

— Значи Броуди е дарил Кресънт Лайн на извънбрачния си син? Емил Жарден не е успял да му я отнеме?

— Не че не се е опитал — заяви Нати и стана от тапицирания стол.

— А Броуди?

— Умрял през август същата година.

— Как? Дядото на Адриен ли…

— Никой не знае със сигурност. Казват, че умрял от жълта треска. Старият Бронзов Джон, така я наричали тогава. Може би е истина. През лятото на хиляда осемстотин петдесет и трета година се разразила една най-лошите епидемии, поразявали някога Ню Орлиънс. Умрели около петнайсет хиляди души. Имало толкова много тела за погребване, че чиновниците не се интересували от смъртните актове. Ето защо причината за смъртта на Броуди не е посочена. Пък и нямало достатъчно гробари. Трупали ковчезите един върху друг като щайги. Положението станало толкова отчайващо, че копаели ровове и стоварвали труповете в общи гробове. Така завършил пътя си и Броуди. Било е ужасно, ужасно време.

— А Адриен?

— Тя и семейството й се спасили. Както обикновено, те напуснали града на първи май. Адриен знаела какво става. Целият свят знаел. Хора от цялата страна пращали дарения от храна и пари. Адриен не се омъжила. През целия си живот ходела в черно — заради брат си, както твърдят, но аз си мисля, че и заради Броуди. Всяка година, в Деня на Вси Светии, поднасяла цветя на общите гробове на жертвите на жълтата треска. На стария Жарден това сигурно не му е харесвало, но вероятно нея вече не я е било грижа за неговото мнение. Старият Бронзов Джон взел и отец Малоун. Пет години по-късно Хорас Тейт загинал при експлозия на един речен кораб. Тръгнал бил да посети семейството си в Сейнт Луис.

— Значи Адриен останала единственият управител на имотите на сина си?

— Точно така. И в крайна сметка Емил Жарден започнал да ръководи компанията. И блокадата по време на Гражданската война. Спечелил много пари. За един от неговите кораби било нищо и никаква работа да докара чисти половин милион долара само с един курс. Войната продължила четири години, а корабите извършвали от пет до десет пътувания на година. Повечето южняци загубили всичко, което притежавали, но Емил Жарден станал още по-богат. Умрял през хиляда осемстотин и седемдесета, след като Жан-Люк навършил осемнайсет години.

— Значи Жарден са били спекуланти — Реми се облегна на канапенцето. — Чудя се как Коул го е открил? Предполагам, че като се е ровел из документите на компанията, се натъкнал на копие от документа, с който Броуди е прехвърлил Кресънт Лайн на Жан-Люк. Може би там някъде се е споменавало и за смъртта му през хиляда осемстотин петдесет и трета — доста преди започването на Гражданската война.

Но това не обясняваше защо е измъкнал портрета на Броуди Донован от склада и го е закачил на мястото на портрета на дядо й. Трябва да е разбирал, че това няма да се хареса на семейството и особено на баща й. Защо съзнателно се бе опълчил срещу него?

— Отказа ли се от намерението да си вземеш душ и да се преоблечеш? — попита Нати.

— Не.

— Тогава ще сложа чисти кърпи.

Нати тръгна към банята, а Реми стана, защото вече не я свърташе на едно, място. Отиде до френските прозорци, отвори ги и излезе. Подобно на двама часови, двете магнолии охраняваха предната морава. Броуди ги бе посадил по съвет на Адриен…

Реми спря за момент, сетне отиде до перилата — изящна желязна плетеница от листа и цветя. Остави погледа си да се рее.

Някакъв тъмносин автомобил бе паркиран до бордюра. Забеляза шофьора. Имаше несъответствие между черната му коса и грижливо подстриганата му прошарена брада. Пишеше нещо. Предположи, че е търговски пътник. В този момент той погледна нагоре. Осъзнавайки, че я е видял, Реми се обърна и тръгна обратно към стаята си. Не й се искаше да сметне присъствието й за покана и да дойде да предлага стоката си.

Когато влезе, плъзна поглед по леглото с балдахин и изведнъж се зачуди дали Адриен и Жан-Люк са живели в тази къща след смъртта на Емил Жарден. Беше сигурна, че са. Как иначе би могла тя да стане семейното жилище?

Една ръка с розова длан се размаха пред лицето й. Реми се сепна, примигна и фокусира погледа си върху скулестото лице на Нати.

— Извинявай, не те видях.

— Досетих се. Сложила съм кърпи, а хавлията ти е закачена отзад на вратата.

— Благодаря.

— Какво има? — Нати се намръщи. — Сякаш си изпаднала в транс.

— Мислех си за Адриен. Спомних си колко много е обичала светския живот и как е съжалявала своята леля Зизи. А в крайна сметка е завършила точно като нея — самотна стара мома. Питам се откъде е намерила толкова сили.

— Скъпа — каза Нати с една от своите тъжни и мъдри усмивки, — жената е като пакетче чай — никога не знаеш колко силна е, докато не я сложиш във вряла вода.

Реми се разсмя. И все пак имаше усещането, че някъде наоколо зрее беда. Къде и каква, не можеше да си спомни. Но присъствието й тук бе необходимо. Защо? За да предотврати нещо? За да спре някого?