Маскарад

21.

Реми облече копринения индийски жакет и закопча единственото копче. После погледна към Коул, който лежеше върху бледосините чаршафи. Известно време наблюдаваше равномерното повдигане и спускане на гръдния му кош. Усмихна се леко. Още я топлеше усещането за задоволеност. Седна до него и бавно и безшумно се наведе напред, решена да прекъсне дрямката му. Зарови лице в ухото му.

— Пак заспа върху мен — обвини го нежно, почувствувала как ръката му се плъзга по гърба й.

Ръката му спря.

— Какво е това? — Обърна лицето си към нейното и намери ъгълчето на устата й. — Какви са тези дрехи? Не съм ги свалял, за да ги облечеш пак!

— Разбирам — докосна с устни устата му, избягвайки опита му да си изпроси целувка, — но трябва да тръгвам.

— О, недей! — Обгръщащите я ръце се стегнаха, за да я задържат. — Ще останеш тук при мен… в ръцете ми… в леглото ми. — Подсилваше всяка пауза с възбуждащо захапване на врата й.

— Много ми се иска… — Затвори очи. Изкушаваше се да си свали отново дрехите и да пропълзи обратно при него под завивките. — Но не мога! — Въздъхна със съжаление, сложи ръце на здравите му гърди и се понадигна. — Имам среща с Гейб в четири и половина, а вече е четири.

— Няма проблем. — Ръката му отиде на бедрото й. — Звънни му и му кажи, че не можеш. Кажи му, че е изникнало нещо. То си е така — каза дяволито той, изви глава и погледна многозначително към доста забележимата изпъкналост на чаршафа.

Реми също погледна натам и му се усмихна.

— Един път никога не ти стига, нали?

— С тебе никога.

Отлично разбра какво иска да каже. Независимо колко добре се познаваха телата им, всеки път откриваха нови тайни.

— Трябва да се срещна с Гейб! — Каза го неохотно.

Дяволитият поглед изчезна от сивите очи. Коул я погледна с молба и желание.

— Остани с мен, Реми!

— Това ми е първата вечер, откакто се върнах. Трябва да я прекарам със семейството си.

Ръцете му спряха да я галят.

— Влизаш във форма, Реми. На първо място за теб все стои семейството.

— Нека не спорим за това. — Заплахата да се скарат вече беше налице, чувствуваше го по абсолютното спокойствие в гласа му.

— Права си. Безполезно е — каза сухо той, след което се насили да се усмихне.

След още една целувка и няколко прошепнати думи тя си тръгна.

На тротоара пред апартамента на Коул, Реми вдиша въздуха, напоен с хилядите миризми на Квартала — от мухъла на миналото до ароматичните подправки на настоящето. Дългите лъчи на залязващото слънце хвърляха бяла светлина върху старите сгради. Великолепен ден, реши Реми и потегли.

Когато зави на ъгъла по „Бърбън“, някаква ръка я хвана за лакътя. Реагирайки инстинктивно, Реми премести чантичката си и вместо да се опита да се измъкне от предполагаемия крадец, налетя върху него. Рамото й се удари в нещо твърдо и някой изсумтя от изненада, отпускайки хватката си. Тя освободи ръката си и в същия момент успя да зърне с периферното си зрение човека със силно прошарената брада.

Обърна се с лице към него.

— Кой сте вие? Какво искате? Защо ме следите?

Съзнанието й регистрира няколко неща наведнъж: грижливо подстригана, силно прошарена брада, дебел врат; едро туловище и широки плещи, които контрастираха с момчешки тънките бедра; остри бледосини очи. Те веднага й напомниха за инспектор Арман.

— Аз ще задавам въпросите, ако нямате нищо против, г-це Жарден. Вие сте Реми Жарден, нали? Веднага го разбрах, когато ви видях на балкона тази сутрин.

— Кой сте вие?

— Хауърд Ханкс. — Извади с два пръста една визитна картичка от малкото си джобче и й я подаде. Реми й хвърли един поглед, после видя и портфейла, който той разтвори, за да се легитимира. Беше детектив, работещ за застрахователна компания.

Реми отново погледна визитната картичка и усети как стомахът й се свива, а в главата й забиват предупредителни камбани. Глупава работа! Та тя дори не знаеше какво искаше той от нея. Но защо имаше чувството, че трябва да скрие нещо. Какво?

Взе картичката му и се опита да спечели време.

— Обикновено на улицата ли заговаряте хората, г-н Ханкс?

— Само онези, които откажат да говорят с мен по телефона и твърдят, че са неразположени, когато ги потърся у дома им. — Посочи с ръка входа на едно кафене, при което проблесна златната му халка. — Може ли да ви почерпя едно питие?

Тя се поколеба.

— Имам среща в четири и половина…

— Няма да отнеме много време.

— Добре. — Но не спокойната настойчивост в гласа му, която й даваше да разбере, че той няма да приеме „не“, я накара да се съгласи, а съзнанието, че трябва да разбере за какво става дума, да открие причината за своето чувство за беда.

Влезе в бара пред детектива. Миришеше на бира, уиски и цигари. Липсваше каквато и да било претенция за изисканост — стените бяха опушени, по кръглите дървени маси бяха издълбани инициали и дати, столовете евтинееха, а старият плот вероятно бе от махагон под напластената мръсотия.

Реми отиде до ъгловия прозорец. Седна с лице към Бърбън Стрийт и с гръб към апартамента на Коул. Брадатият Хауърд Ханкс се намести на още топлия от неговото доскорошно посещение стол и вдигна два пръста към бармана:

— Кафе.

Реми постави чантичката си върху масата и сключи ръце върху нея.

— За ваше сведение, г-н Ханкс, бях в чужбина и се върнах вчера, така че не съм се крила от телефонните ви обаждания, както намеквате. Сигурна съм, че са ви го казали.

Реми реши да не признава, че не са я информирали за тези обаждания. Предположи, че покрай безпокойството и облекчението от нейното завръщане у дома, семейството просто бе забравило. А що се отнася до тази сутрин, вероятно е била в банята, когато той е идвал. Обаче това не обясняваше защо не й казаха, че е искал да я види.

— Да, споменаха ми, че сте във Франция, но никой не пожела да ме информира къде точно се намирате.

Можеше да му обясни, че не са знаели, но нямаше желание да го осведомява за престоя си в болницата, нито за амнезията. Пристигна барманът с кафетата. Реми отмести чантичката си и той ги постави пред тях.

— Сметана или захар?

— Не, благодаря! — обхвана с ръце дебелата керамична чаша. — Казахте, че искате да ми зададете няколко въпроса, г-н Ханкс. За какво?

— За потъването на „Дракон“.

„Дракон“. Беше чувала това име. Марк Жарден го бе споменал тази сутрин в солариума. Какво беше казал? Нещо за страхове, че застрахователната компания може да изпълни заплахата си и даде гласност на случая. Когато го бе попитала за подробности, чичо й бе представил работата като типичен спор със застрахователна компания по предявен иск, по който тя се опитва да се измъкне от плащането. Обаче… на пристанището Коул бе характеризирал загубата на „Дракон“ като „всяко зло за добро“ и бе обяснил, че с парите от застраховката е купил нов кораб. Платила ли бе всъщност застрахователната компания по иска?

— Какво за потъването на „Дракон“?

— Какво знаете за това?

— Длъжна ли съм да зная нещо за това?

— Вие сте акционер и директор на Кресънт Лайн, нали, г-це Жарден?

— Да.

— Тогава ми кажете какво знаете.

— За кое?

Той я стрелна с очи и се усмихна кисело.

— Не се правете на глупава блондинка, г-це Жарден. Зная, че сте завършили с много добър успех колежа Нюкъм.

— Щом сте ме проучили чак дотам, г-н Ханкс, трябва да знаете, че само формално съм директор. Почти не познавам операциите на компанията. Никога не съм си правила труда да се включа в семейния параходен бизнес.

— С други думи, искате да повярвам, че не знаете нищо за „Дракон“. — Скептицизмът в гласа му бе по-гъст от речна мъгла.

— Зная, че сме загубили един кораб. Също така зная, че застрахователната компания е създала затруднения при плащането по иска ни.

— А вие нямаше ли да постъпите така, ако откриехте, че някой по мошенически начин е прибрал парите за несъществуващ товар, след като умишлено е потопил в дълбоки води кораба, който уж го е превозвал, за да прикрие този факт?

Смаяна от обвинението, тя възкликна:

— Това е смешно! Защо изобщо някой ще го прави?

— За да получи два пъти парите за един и същ товар.

— Два пъти? — Преструваше се на объркана, но мозъкът й трескаво обмисляше намека му. — Страхувам се, че не ви разбирам, г-н Ханкс. Какво точно искате да кажете?

— Че танкерът е бил празен, когато е потънал, г-це Жарден. В някакъв момент от времето между натоварването му тук, в Ню Орлиънс, и потъването му в Залива, товарът от суров петрол е бил свален, след което съдът е бил потопен — вероятно с помощта на експлозиви, поставени на подходящи места.

— Но не го знаете със сигурност, нали? — Разговорът в солариума! Спомни си, че баща й, Гейб и Марк искаха да открият с какво доказателство разполага застрахователната компания, ако изобщо има такова.

— Г-це Жарден, има два основни начина за потопяване на кораб — да се отворят крановете и да се наводни, което може да отнеме двайсет и четири часа, или да се взриви дъното му с експлозиви, при което потъва за минути.

— И вие смятате, че точно това е станало с „Дракон“? — Отпи малка глътка кафе. Питаше се дали е вярно и си отговаряше, че не може да бъде. Значи ето защо семейството й бе толкова загрижено. Това бяха сериозни обвинения.

— Готов съм да се обзаложа.

Реми поклати глава.

— Не виждам много смисъл в теорията ви. А и какво бихме спечелили? Защо ще потопяваме нарочно един от корабите си само за да получим пари за товара, който твърдите, че не е бил на борда?

— „Дракон“ бе стар танкер, г-це Жарден. Вероятно след още няколко пътувания щеше да отиде за отпадъци. Сигурно сте получили повече пари от застрахователната компания, отколкото щяхте да вземете, ако се бяхте опитали да го продадете… Да не говорим, че тогава трябваше да платите и данък за сделката.

— Но щом е бил стар и в толкова лошо състояние, значи лесно е можел да се пропука в бурята и да отиде на дъното заедно с товара си от суров петрол.

— А защо тогава няма изтичане на петрол?

— Може би резервоарите му — или както ги наричате — не са се пробили! — Реми остави чашата си на масата и я стисна здраво. — Във всеки случай тези обвинения срещу Кресънт Лайн са нелепи. Семейството ми никога не би се забъркало в такава непочтена дейност.

— А Коул Бюкенън? — Спокойно зададеният му въпрос й подействува като удар с чук.

— Коул — повтори автоматично тя. Направи опит да се засмее, за да се пребори с шока, от който стомахът й се сви. — Не ми казвайте, че подозирате, че той стои зад така описаната застрахователна машинация.

— А защо не?

— Защото е абсурдно. Какво ще спечели?

— Пари, разбира се.

— Как? Застрахователната компания. Тя би платила директно на Кресънт Лайн — освен ако не намеквате, че той краде компанията.

— Не директно. Но би могъл да продаде пратката суров петрол, да я разтовари на шлепове надолу по реката — или в някой петролопровод — и да си присвои парите. Вашата компания няма да загуби нищо, тъй като чрез застраховката ще получи компенсация.

— Не вярвам! — И все пак си спомни забележката на Гейб, че името на Коул е било свързано с някакви съмнителни сделки в миналото.

— Защо?

— Защото не вярвам! — Тя обичаше Коул. Как би могла да повярва? Дали обаче не е по-близо до истината да се каже, че просто не иска да го повярва. Без да издава съмненията си, Реми продължи: — Щом мислите така, трябва да представите подозренията си на Коул, а не на мен.

— Направих го. Той отрича.

— Тогава защо разговаряте с мен? Както вече ви казах, нямам нищо общо с комп…

— Но имате нещо общо с Коул — усмихна се той. Поне на Реми й се стори така. Беше трудно да се разбере при тази гъста сребриста растителност около устата му. — Спокойно може да се каже, че познавате Коул Бюкенън доста добре — толкова добре, че посещавате апартамента му.

— Не е тайна, че ние с Коул се срещаме и не виждам какво общо има това с цялата работа.

— Помислих си, че той може да е казал или направил нещо необичайно през последните месеци — да ви е подарил скъпо бижу или пък да е започнал да харчи по-нашироко; да е имал някакви странни телефонни разговори… Изобщо нещо смущаващо.

— Не си спомням. — И това беше истината. Разбира се, тя не му каза, че има амнезия.

— Помислете си. И ако си спомните, имате телефона. Непременно ми се обадете. Не искам да си имате неприятности заради това.

— Звучи почти като заплаха, г-н Ханкс.

— Сигурен съм, че знаете какво е съучастник. — Стана, извади пачка банкноти от джоба си, измъкна оттам две от по един долар и ги пусна на масата. — Благодаря ви, че ми отделихте от времето си, г-це Жарден. Ще поддържаме връзка.

Останала сама на масата, Реми си задаваше въпрос след въпрос. Вярно ли беше? Имаше ли мошеничество със застраховката? Това ли беше бедата, която усещаше? Взел ли беше участие Коул? Тя знаела ли е? Поради тази причина ли е скъсала с него? Дали е видяла, или чула нещо, както предполагаше брадатият г-н Ханкс. Заради тази работа ли беше толкова важно тя да бъде тук, в Ню Орлиънс?

— Още кафе, госпожице?

Стресна се, погледна към потъмнялата стъклена кана, в ръката на бармана и поклати глава.

— Не, благодаря.

Когато стигна до „Ла Луизиан“, шокът от сведенията вече бе преминал. Влезе във фоайето и забеляза Гейб до широкия, блестящ махагонов бар в средата на елегантната зала. Оглеждаше се. Щом я видя, взе две питиета й посочи с ръка тихата ъглова масичка. Срещнаха се там.

— Крайно време беше! Започвах да се безпокоя. Закъсня с почти петнайсет минути!

— Задържаха ме.

— Така си и помислих.

Реми отвори чантичката си, извади визитната картичка на детектива и я сложи на масичката.

— Какво е това? — Той я вдигна небрежно и настръхна.

— Откъде я взе? — Попита го с преиграно безразличие.

— Г-н Ханкс ми я връчи лично.

— Срещнала си се с него?

— Да. Имаше няколко въпроса към мен — затвори с щракване чантичката, — за застраховки, мошеничество… и потъването на „Кресънт Дракон“. За което и вие разговаряхте тази сутрин с татко и чичо Марк. Защо не ми разказахте? Защо всички твърдяхте, че няма причини за безпокойство, след като сте знаели много добре как стоят работите?

— Реми, на теб ти се събра много миналата седмица. Решихме, че няма да те безпокоим. И сме били прави. Виж как се разтрепери.

— Това е защото съм бясна! — помъчи се да укроти треперещите си ръце, като ги обви около студената изпотена чаша. — Трябваше да ми кажете!

— Може би… Но тъй като не си свързана с компанията…

— Но съм свързана с Коул — както не пропусна да изтъкне и г-н Ханкс.

— Какво точно каза той?

— Едва ли не обвини Коул, че стои зад тази застрахователна машинация, и предположи, че аз може да съм видяла или чула нещо подозрително.

— А ти какво каза?

— Какво можех да кажа? Малкото, което си спомням. Реми взе миниатюрната сабя, на която бе набодена маслинка и започна да мушка кубчетата лед.

— Това ли му каза?

— Казах му, че не си спомням нещо необичайно. Не му обясних защо.

— Това ли е всичко?

— Какви са тези въпроси, Гейб? Сега ти ли ме подлагаш на кръстосан разпит?

— Разбира се, че не. — Усмихна й се така мило, че й стана неудобно, дето му се бе троснала. — Просто от любопитство. Не ми харесва да те виждам така напрегната и разстроена. Точно това се опитвахме да избегнем.

— Вярно ли е, Гейб? — Гледаше го сериозно, с настойчива молба. — „Дракон“ умишлено ли е бил потопен? Мошеничество ли е това? Коул замесен ли е?

— Честно да ти кажа, Реми, не знаем. Разбира се, не искаме да го вярваме, обаче… Не мога да си представя, че застрахователната компания би отправила обвинения, без да има някакво доказателство за престъпление, макар че не успяхме да разберем какво е то. Случайно Ханкс да ти е споменавал нещо?

— Не. За съжаление не го попитах дали има някакво доказателство… Колкото повече мисля за това, толкова повече се убеждавам, че казаното от него е само догадка.

Гейб се замисли, разклати разсеяно чашата си и ледчетата изтракаха. Сетне сви рамене.

— Може би просто пускат въдици — отпи от питието си.

— Въдици? Защо?

— Застрахователни афери със стари и обикновено натоварени догоре кораби стават много по-често, отколкото на застрахователните компании им стиска да признаят, и е почти невъзможно да бъдат доказани, тъй като доказателството се намира на „двайсет хиляди левги под водата“. Може би „Дракон“ добре пасва на този шаблон.

Не го вярваше, а смяташе, че и Гейб не го вярва. Той просто се опитваше да омаловажи нещата заради нея.

— Ами ако Ханкс е прав, Гейб? Ако аз наистина зная нещо?

— За тая работа ли? — Изгледа я скептично. — Щеше да ни кажеш, Реми. Ако не на мен, то на татко.

Но може и да е мълчала — не непременно, за да предпази Коул, а за да му даде възможност да оправи тихо нещата. Дори може да го е заплашвала, че ако не го стори, ще разкаже на семейството си какво знае и това ще им даде основание да поискат оставката му — или да развалят договора и да го изгонят, ако откаже сам да се оттегли. Изобщо имаше дузина причини, поради които може да е мълчала. Може би затова е решила да отиде сама във Франция за няколко дни — за да има време да помисли и да реши какво е най-добре да направи.

— Неспокойна си? — Хвана ръката й и я стисна. — Не се тревожи!

— Защо не кажеш на Мисисипи да започне да тече обратно?

— Не се тревожи, Реми. Първо на първо, нищо не можеш да направиш. И второ, трябва да насочиш цялата си енергия към това да оздравееш по-бързо, а не да се занимаваш с тази работа. Ние ще се справим. Окей?

Ако я беше потупал по бузата и й беше казал да не напряга хубавата си главичка, посланието му щеше да бъде от ясно по-ясно: остави сериозните неща на мъжете. Но това беше нейният живот и нейният бизнес. Обаче Гейб никога нямаше да погледне така на положението. Не можеше.

— Ще ме държиш в течение, нали? Толкова неща са ми мътни сега, че няма да понеса да остана в неведение.

— Обещавам ти, че щом имаме някакви сигурни факти, ще ти ги съобщя на минутата.

Което означаваше, че ще й казва само неща, които биха я успокоили. Ако искаше нещо повече от една смекчена версия на истината, тя трябваше да го открие сама.