Тъмнина, която я увлича все по-дълбоко — по-далеч от светлината. Тя се съпротивляваше и се опитваше да изплува. Болеше. Болеше много.
Опита пак за последен път. С мъка отвори очи, преодолявайки тежестта на клепачите. Светлината! Не можеше да разбере защо е толкова ярка. Нещо не беше наред. Объркана, тя се огледа наоколо — голите стени и светлите завеси на прозорците й бяха непознати.
Някакъв мъж се мержелееше близо до нея. Първо очертанията му бяха неясни, сетне дойдоха във фокус.
— Къде… — Устните й бяха изпръхнали и прекалено сухи. Навлажни ги и опита пак. — Къде съм?
— Американка — каза някой съвсем тихо на френски.
Замаяна, направи опит да установи откъде идва гласът и най-накрая видя до долния край на леглото един пооплешивял мъж, облечен в спортно вълнено палто и пуловер с висока яка. Приличаше на добродушен стар професор.
— Намирате се в болница, мадмоазел — отговори първият.
— Болница? — Тя се намръщи, явно бе очаквала нещо друго. — Трябва да тръгвам! — Знаеше, че това е важно. — Да си ходя! — Но щом се опита да стане, я проряза болка и тъмнината отново нахлу, опитвайки се да я увлече във водовъртежа си. Успя обаче някак си да се удържи. Продължаваше да чува гласа на мъжа, но не разбираше думите, които сякаш идваха някъде съвсем отдалеч. Постепенно болката намаля.
— … лежете спокойно. — Сега гласът се чуваше по-ясно. — Не се опитвайте да мърдате.
Отново отвори очи и се взря в правилните му черти.
— Кой сте вие? — Мъчеше се да си спомни дали познава този обикновен човек с кестенява коса и кафяви очи.
— Доктор Жул Сент-Клер. — По крайчетата на устните му се появи усмивка. — А вие как се казвате, мадмоазел?
— Аз съм… Аз се казвам… — Смръщи вежди. Не можеше да разбере защо не се сеща. Направи нов опит, но имаше само една объркваща празнота и едно туптене в главата й, което не преставаше. — Аз… Не мога да си спомня! — Забеляза леко изненадания поглед на доктора, последван от бързо присвиване на очите. Усети как я обхваща паника, но успя да я прогони. — Какво се е случило с мен? Тази болка? Аз… като че ли не мога да мисля!
— Получили сте тежко нараняване на главата, мадмоазел, сътресение на мозъка. Ще кажа на сестрата да ви даде нещо срещу главоболието. Сега си почивайте.
— Но името ми — как се казвам?
Отправи тази плаха молба, защото беше уверена в благоразположението му. И защото беше изморена, толкова изморена от борбата с болката, от усилията да проникне в гъстата мъгла на съзнанието си.
— По-късно, мадмоазел. Ще има достатъчно време за всичките ви въпроси.
Нямаше сили да спори. Затвори очи. Смътно чуваше тихите нареждания на доктора, отправени към някой друг в стаята. Почувствува, че той вече не е до нея, но не си направи труда да отвори очи, за да се увери, че си е отишъл. Постепенно се унесе.
Доктор Сент-Клер взе картона с историята на заболяването й и започна да пише нещо върху него. Известно време инспектор Клод Арман го наблюдаваше мълчаливо.
— Наистина ли е възможно да не помни името си?
— Да — отвърна докторът, без да отдели поглед от бележките, които нанасяше. — Често пъти пациентите с такива наранявания на главата са объркани и не могат да се ориентират, когато отново дойдат в съзнание. Загубата на паметта не е рядкост. В Повечето случаи това е временно явление.
— Колко временно?
— Трудно е да се каже, инспекторе. Няколко часа, няколко дни, няколко седмици… — Вдигна рамене, за да подчертае, че не може да даде точен отговор, и затвори с остро щракване химикалката си. — Вашият въпрос ме кара да мисля, че никой не е предложил услугите си да я разпознае.
— Никой.
— Лично аз, инспектор Арман — направи пауза и подаде картона на сестрата, — не намирам нищо необичайно в неспособността на нашата загадъчна лейди да си спомни името си. Но тя е била приета преди около трийсет часа. Как може никой да не се поинтересува за една толкова хубава жена? За мен това е странно.
— Да, така е. — Но не точно това озадачаваше инспектор Арман, когато той напусна болничната стая.