Маскарад

4.

От болничния коридор долитаха приглушени гласове и стъпки. Но никой не идваше до нейната врата и букети не облекчаваха голотата на нейната стая.

Развълнувана, неспокойна и уморена да гледа стените, които сякаш отразяваха празнотата на паметта й, тя отметна завивките и седна в леглото, провесвайки краката си. Зави й се свят. Стисна здраво края на дюшека и зачака стаята да спре да се върти, после бавно стъпи на пода и се изправи. Веднага почувствува студ по гърба си. Но нямаше какво да сложи върху нощницата. Обърна се, издърпа чаршафа от леглото и го уви около раменете си като индийка.

Почти бе стигнала до вратата, когато осъзна, че се подчинява на слабия вътрешен глас, който й казваше, че трябва да си тръгне и непременно да отиде на някакво друго място. Но къде? Защо? И защо това не търпеше отлагане? Беше ли опасно? Мъжът, с кого се беше боричкала, умишлено ли я бе наранил или се бе опитвал да я накара да отиде някъде с него? Къде? Каква беше опасността?

Измъчвана от безкрайните въпроси, отиде до прозореца, откъдето се откриваше подобна на пощенска картичка гледка към Ница — града на веселието и цветята, слънцето, морето и секса.

В далечината слънчевата светлина искреше в дълбоките средиземноморски води на Залива на ангелите, окръжен от частни плажове, препълнени сега със загоряла от слънцето плът и уморени души. Малко по-наблизо бяха жълто-кафявите сгради с керемидени покриви и църквите в италиански стил в старата част на града с нейните тесни улички, които тук-таме се разширяваха и образуваха малки площадчета.

Уви се по-плътно в чаршафа. Гледката напомняше картините на Матис и Сезан. Тук ужасният мистрал, който ревеше по долината на Лоара, огъвайки и събаряйки дървета, представляваше просто лек бриз, полюшващ листата на палмите по Алеята на англичаните. Архитектурата определено имаше средиземноморски, а не френски характер — нещо, което подсещаше, че преди по-малко от столетие и половина Ница е била италианска.

Къде ли очакваха да бъде тя? Какво я беше довело тук? Инспекторът твърдеше, че говори английски с американски акцент, но и френският й беше много добър. Роклята от скъп бутик, бижутата… Възможно беше да е богата американка, която живее в чужбина… В Ница… В края на краищата знаеше имената на улиците, прелестното кафене на Сент Франсоа-дьо-Пол и… Човек, който често посещава Ница, също би могъл да знае тези неща.

Ако все пак приемеше, че живее тук, то къде точно? Нещо отново заблъска в главата й. Извърна се от прозореца и разсеяно започна да масажира слепоочията си.

Инспектор Арман стоеше до вратата и явно я наблюдаваше от известно време. Щом го забеляза, тя рязко вдигна глава, погледът й бързо се плъзна по лъскавата му плешивост, тъмносивата му коса, преливаща до бяло по слепоочията, приятната закръгленост на лицето му и остротата на сините му очи. Не го беше чула да влиза. Беше се вмъкнал тихо — както училищен директор отива в дъното на класната стая, за да наблюдава мълчаливо оттам.

— Виждам, че вече сте на крак. — Острият му поглед продължаваше да я оценява. — Това е добре.

Направи крачка към него. После спря. Мускулите й се напрегнаха.

— Открихте ли коя съм?

— За съжаление не. Нашата проверка по хотелите не доведе до нищо.

Беше се подготвила за такъв отговор и все пак изпита разочарование.

— Никой, отговарящ на моето описание, не е бил обявен за изчезнал?

— Точно така.

Въздъхна.

— И сега какво, инспекторе?

— Сега разширяваме кръга на издирването с включване на стаи под наем, жилища, вили, яхти…

— Това ще отнеме време. — Гледаше надолу към ръцете си. Пръстите й се бяха сключили върху чаршафа, напрежението и вълнението ги бяха оплели така, както бяха оплели и цялото й същество.

— Да, за съжаление, доста време.

— Не знам дали ще мога да чакам толкова дълго, за да разбера коя съм… — Успя да накара пръстите си да се отпуснат. — Трябва да има някакъв друг, по-бърз начин.

— Когато се видяхте с доктор Сент-Клер тази сутрин, той можа ли да ви каже нещо?

Ъгълчето на устата му леко се сви.

— Само, че раната на главата ми зараства добре. Разбрал се е с някакъв специалист да ме види следобед. Психиатър или психолог… Не помня точно.

— Може би той ще има повече късмет.

— Може би… — Отново въздъхна. — Да можех само да си спомня нещо… каквото и да е…

— Може би е по-удобно да не си спомняте.

Настръхна.

— Какво искате да кажете? Нима мислите, че симулирам амнезия? Защо? Какво бих спечелила от това?

— И аз се питам.

Впи поглед в него, зашеметена от недомлъвките му. — Господи, нима мислите, че съм престъпница? Защо не сте ме проверили?

— Това бе едно от първите неща, които направих. Просто такава е обичайната практика, нали разбирате. — Устните му се извиха в слаба извинителна усмивка и това облекчи болката й от неговата подозрителност.

— Очевидно „обичайната“ ви проверка не е довела до нищо, иначе щяхте да ме арестувате.

— Резултатите бяха отрицателни.

— Все още ли мислите, че има някаква вероятност?

— В моята професия не е разумно да се отхвърля нещо, докато не бъде установена истината.

— Предполагам, че имате право. Аз също искам да зная. Толкова се уморих от този безкраен кръг от въпроси.

— Животът е един въпрос. — Усмивката закръгли страните му. — Не е ли парадоксално, че много хора искат да забравят миналото си, докато вие толкова настойчиво се стремите да си спомните вашето.

В този момент един дребен човек с рошава коса и рунтави вежди влезе припряно. Под мишницата си носеше подложка за писане и мукавена папка.

— Аз съм доктор Жерве. Доктор Сент-Клер ме помоли… — Спря и примигна при вида на инспектора. — Имате посетител?

— Инспектор Клод Арман.

— Вие сте тук за разпит на пациентката? — Докторът отново примигна, в изражението му имаше някаква двусмисленост.

— А вие сте тук, за да я прегледате. — Инспекторът се усмихна, но както обикновено очите му останаха сериозни. — Нали нямате нищо против и аз да присъствувам?

За миг докторът изглеждаше изненадан от молбата, после сви рамене, показвайки, че му е все едно.

— Доктор Сент-Клер ми каза, че контузията на главата е довела до увреждане на паметта ви.

— Увреждане? Това е меко казано, докторе. Не си спомням нищо. Нито името си, нито адреса, нито семейството си, ако разбира се имам семейство.

— Хм — промърмори той, сякаш отговорът й го бе заинтересувал много, после махна с ръка. — Моля, разположете се удобно, за да поговорим.

— С други думи, легнете на кушетката — процеди сухо тя.

Докторът я изгледа сепнато.

— Тук няма кушетка. — Бръчката на недоумение, която бе събрала веждите му, премина в израз на прозрение. — Аха, вие се шегувате. Добре е, че сте запазили чувството си за хумор.

— Това е едно от малкото неща, които съм запазила.

Отказвайки се от леглото, тя отиде до един стол и седна.

Инспекторът стоеше отстрани и тихо слушаше и наблюдаваше.

Докторът зае другия стол и кръстоса крак върху крак. Постави подложката върху коленете си, отвори мукавената папка и прелисти книжата в нея.

— Може ли да започнем?

След трийсетина минути, през които той зададе голям брой въпроси, свързани с общата й култура, миналото и вероизповеданието й, нейното търпение се изчерпа. При една от поредните паузи тя попита:

— Защо правим всичко това, докторе?

Докторът я изгледа така, сякаш искаше да каже, че отговорът е очевиден.

— Опитвам се да определя степента на увреждане на паметта ви. Причините за амнезията са многобройни и тя има различни форми — старческо слабоумие, алкохолизъм, електрошокова терапия, остър енцефалит, мозъчни травми… При тежките случаи симптомите водят началото си преди всичко от поражения върху мамиларните тела, таламуса и…

Тя тръсна глава.

— Навлизате в прекалени подробности, докторе!

— Моите извинения. Първоначалните ми заключения показват, че вие страдате от това, което наричаме травматична амнезия, а тя е резултат от сътресение на мозъка.

— Кога ще се върне паметта ми?

— Не е възможно да се каже кога. Може днес, утре, следващата седмица, следващия месец. — Той се облегна на стола и затърка замислено веждата си. — Най-вероятно ще се връща постепенно, ще си спомняте отделни частици от миналото си, както когато сглобявате мозайка.

— Но загубването на паметта не е завинаги?

— Има случаи, при които пациентът никога не се възстановява, но те са много редки. — Поколеба се, после добави: — Все пак, има голяма вероятност никога да не си спомните събитията непосредствено преди инцидента.

— С други думи, може да не си спомня самоличността или лицето на мъжа, с когото съм се боричкала?

— Точно така.

— Не казахте нищо за евентуално лечение. Лекарства? Или хипноза?

— Хипнозата често помага при истерична амнезия — където няма физическа причина.

Впи поглед в него.

— Искате да кажете, че трябва само да седя и да чакам, докато паметта ми сама се върне, така ли?

— В общи линии, да.

— Не мога да се съглася. Трябва да има нещо, което да помогне. — Изправи се и отиде до прозореца. — Трябва да има такова нещо!

— Не сте в състояние да принудите паметта си да се върне, мадмоазел. Колкото повече я напрягате, толкова по-неуловима ще става тя. По-добре е да дадете почивка на съзнанието си.

— Горчиво лекарство, докторе. — Беше неспособна да прикрие разочарованието си.

— Най-доброто. — Поговори й още няколко минути и си тръгна.

Тя стоеше до прозореца, борейки се със сълзите си, когато някакъв лек шум й припомни присъствието на инспектора в стаята. Хвърли му бърз поглед, а след това повдигна леко глава и се загледа в разноцветните платна на яхтите в залива.

— Нямаше много полза от добрия доктор, нали?

— Така е, макар че от разговора ви с него стана ясно, че познанията ви по медицина и анатомия не са големи, така че спокойно можем да приемем, че не сте свързана с медицинската професия.

— Но аз трябва да правя нещо, да имам някакви интереси! — Обезпокоена отново от тази пустота, тя се обърна.

— Дрехата, която сте носили, е скъпа. Може би сте богата и изобщо не се налага да работите.

— Може би… Но не мога да си представя, че бездействам или прелитам от един моден курорт в друг, запълвайки времето си единствено с партита и благотворителни прояви. Такъв живот е прекалено безцелен.

— Тогава какво мислите, че сте способна да правите?

Потърси в съзнанието си някакъв отговор, но само въздъхна:

— Аз… Не знам.

— Кажете ми нещо за правото — първото, което ви дойде наум.

— Свободни асоциации? — Любопитството й се възбуди.

— Да, нещо такова.

— Правото? — Затвори очи и се опита да се отпусне, да остави мислите си да текат свободно. — Корпорации, углавни престъпления, призовки… — Мъчително търсеше думи. Поклати глава. — Нека опитаме друго.

— Банково дело.

— Безименни швейцарски сметки, депозити, обменни курсове, лихви, заеми, ипотеки, чекови сметки, спестявания.

Отново изворът от термини бързо пресъхна. Същото беше с рекламното дело, петрола, вътрешната архитектура, анимационните филми, компютрите, туристическия бизнес.

— Да опитаме още нещо!

Инспекторът се поколеба.

— Говорите свободно френски и английски. Може би сте преводач. Когато заговоря, превеждайте синхронно казаното от мен на английски.

— Добре. — Впери поглед в устата му и зачака. Напрегнатостта й растеше, независимо от опитите й да се отпусне.

Той започна — нито бързо, нито бавно:

— Роден съм в Приморските Алпи и съм израснал в Леван, тихо селце на входа на долината Везюби…

Успяваше да го следва при първите няколко думи, после започна да се запъва и се обърка. Колкото повече се стараеше, толкова повече се заплиташе.

— Спрете, моля! — Смеейки се на осакатения превод, тя вдигна ръце в знак, че се предава. — Не мога. Не успявам да раздвоявам вниманието си.

— Трудно е, нали?

— Да. — Веселото й настроение от несполучливия опит — постепенно се стопи и се превърна в разочарование. — Друго, инспекторе?

— Не може да се изключи вероятността, че не сте обучена да правите каквото и да било, мадмоазел.

— Освен да съм красиво допълнение, това ли имате предвид?

— Казвате го с известно презрение.

— Може би… — Неговата реакция не я интересуваше. — Чувството, което имам, че непременно трябва да бъда на някакво определено място… Ако е така обаче защо никой не е забелязал отсъствието ми? Защо никому не липсвам?

— Може би, когато открием коя сте, ще получите отговор на всички тези въпроси.

— Но кога ще стане това? — Цялото й разочарование и безпокойство излязоха наяве, когато се обърна и отиде отново до прозореца с кръстосани отпред ръце и впити в чаршафа пръсти. — Колко дълго ще трябва да чакам?

След кратко мълчание инспекторът заговори:

— Уредил съм днес да дойде фотограф и да ви снима. Вестникът се съгласи да публикува снимката ви в утрешния брой. Може би някой ще ви познае и ще се обади.

— Може би…

Взе си довиждане с него машинално, без да отвърне поглед от прозореца. Вниманието й бе изцяло погълнато от блестящото небе навън.