Мостът на Дрина

XIII

Настъпваше четвърта година от окупацията. Изглеждаше, че всичко се е достатъчно смирило и „утъпкало“. Макар и да не се връщаше безвъзвратната „сладка тишина“ на турското време, почваше поне да се установява ред по новите схващания. Но тогава изведнъж в страната отново се размъти, ненадейно пристигна нова войска в градчето и на капията пак се появи стража. До това се стигна така:

По това време новата власт почна да взема набори от Босна и Херцеговина. Това предизвика жива тревога сред хората, особено сред турците. Преди петнайсетина години, когато султанът въведе първия низам, редовна войска, облечена, обучена и въоръжена по европейски, те вдигнаха бунт и водиха цели малки, но кървави битки, защото не искаха да облекат гяурски дрехи и да носят каиши, които се пресичат на гърдите и образуват мръсния символ на кръста. А сега трябваше да облекат същите тия омразни „тесни дрехи“, и то в служба на чужд цар от друга вяра.

Още веднага след първата година от окупацията, когато властите почнаха да извършват номериране на къщите и преброяване на населението, сред турците тия мерки предизвикаха недоверие и пробудиха неопределена, но дълбока боязън.

Както винаги при такива обстоятелства, най-видните и най-учените градски турци се събраха, за да се уговорят незабелязано за значението на тия мерки и поведението, което трябва да имат спрямо тях.

Един майски ден тези първи хора сякаш случайно се срещнаха на капията и заеха всички места на софата. Като пиеха спокойно кафе и гледаха пред себе си, те почти шепнешком говореха за новите съмнителни мерки на властта. Всички бяха недоволни от тия нови мерки. По своята природа те бяха против всички техни схващания и навици, защото всеки от тях чувствуваше като излишно и неразумно унижение това бъркане на властта в неговите лични работи и в неговия семеен живот. Ала никой не можеше да изтълкува истинския смисъл на това преброяване, нито да каже по какъв начин би трябвало да му се противопоставят. Между тях седеше и Али ходжа, който иначе рядко идваше на капията, защото дясното му ухо винаги го засърбяваше болезнено само като погледнеше каменните стъпала, които водят за софата.

Вишеградският мюдерис Хюсеин ага, човек книжовен и бъбрив, като най-осведомен обясняваше какво би могло да значи това отбелязване на къщите с номера и записването на децата и възрастните.

— Това е гяурски обичай, струва ми се, от край време. Преди трийсет години, ако не и повече, в Травник беше везир Тахир паша Стамболията. Беше потурнак, но неискрен и сплетник, останал в душата си влах, какъвто си е бил по-рано. Разправяха хората, че при себе си имал звънци, та когато викал някого от прислугата, дрънкал със звънците като влашки поп, докато оня не се обади. Е, тоя Тахир паша пръв взел да брои къщите в Травник и на всяка да удря дъска с номер. (Затова го нарекли „дъскар“.) Но хората се разбунтували, събрали всичките дъски от къщите, занесли ги на едно място и ги запалили. Кръв е щяло да се лее за това. Но за щастие, чуло се в Стамбул, та го вдигнали от Босна. По дяволите да върви! Та сега това е нещо от тоя ред. Иска швабата да има тефтер за всичко, че и за нашите глави.

Всички гледаха пред себе си, слушайки мюдериса, който бе известен с това, че предпочита надълго да разправя чужди спомени, вместо ясно и накратко да изложи своето мнение за нещата, които стават днес.

Както винаги Али ходжа пръв изгуби търпение.

— Не му е до вярата на швабата, мюдерис ефенди, а до сметката. Не си играят те и не си губят времето, а си гледат работата, дори и като спят. Това сега още не се вижда, но ще се види след някой месец или година. Защото, право казваше рахметлията Шемси бей Бранкович: „Швабските мини са с дълъг фитил“. Това броене на къщите и хората, както аз хесапя, или му трябва за някой нов данък, или мисли да събира хората за ангария или във войската. А може и за едното, и за другото. И ако питате мене какво трябва да правим, аз мисля така. Веднага да вдигнем бунт, ние не сме войска за такова нещо. Това и бог вижда, и хората знаят. Но не трябва да слушаме всичко, което ни се нарежда. Никой не трябва нито да помни техните числа, нито да казва годините, нека те сами отгатват кой кога се е родил. А ако задълбаят, та стигнат до челяд и чест, да не се даваме, а да се браним, пък каквото ни е от бога съдено.

Още дълго разговаряха върху тия неприятни мерки на властта, но главно останаха на онова, което каза Али ходжа: на пасивния отпор. Хората криеха годините или даваха погрешни сведения, като се извиняваха със своята неграмотност. За жените пък никой не смееше и да пита, защото това се смяташе за кръвна обида. Въпреки всички напътствия и заплашвания на властта табелките с къщните номера поставяха на затулени места или наопаки. Или веднага варосваха къщите, та с варта, сякаш случайно, замазваха номера.

Като виждаха, че съпротивата е дълбока и искрена, макар и прикрита, властите гледаха през пръсти, избягваха строгото прилагане на закона с всичките му последици и сблъсквания, които в тоя случай неминуемо биха настъпили.

От това време минаха две години. Безпокойството около преброяването се бе забравило, когато наистина почна повикването на младите във войската, без разлика на вяра и съсловие. В Източна Херцеговина тогава избухна открито въстание, в което тоя път заедно с турците участвуваха и сърби. Водачите на разбунтувания народ търсеха връзка с чужбина, особено с Турция, като твърдяха, че окупаторската власт е превишила пълномощията, които й бяха дадени на Берлинския конгрес, и че няма право да взема набори от окупираните области, които са още под турски суверенитет. В Босна нямаше организирана съпротива, но през Фоча и Горажда въстанието стигна близо до Вишеградска околия. Отделни въстаници или малки остатъци от разбити отреди искаха да се оттеглят в Санджака или в Сърбия, минавайки през вишеградския мост. Както винаги при подобни обстоятелства, покрай въстанието почна да цъфти и разбойничество.

Тогава, след толкова години, на капията пак поставиха стража. Въпреки че бе зима и бе паднал дълбок сняг, на капията ден и нощ пазеха двама жандарми. Те спираха непознатите и съмнителни минувачи, разпитваха ги и ги преглеждаха.

А след две седмици в градчето пристигна отред щрайфкори и смени жандармите на капията. „Streifkorps“-ът бе организиран, щом въстанието в Херцеговина почна да взема сериозни размери. Това бяха бойки и подвижни отреди, избрани и подготвени за действия на труден терен, съставени от добре платени доброволци. В тях участвуваха хора, които бяха дошли като войници от първия набор с окупационните войски и не бяха пожелали да се върнат, а бяха останали да служат в щрайфкора. Имаше и такива, които бяха командировани от жандармерията в новия подвижен отред. И накрая, имаше известен брой местни хора, които служеха като довереници и шпиони.

Цялата тая зима, която не беше нито мека, нито къса, стража от двама щрайфкори пазеше капията. Обикновено бяха един чужденец и един местен. Те не направиха чардак, както турците някога, по време на Карагеоргиевия бунт в Сърбия. Нямаше нито убийства, нито рязане на глави. И все пак и тоя път, както винаги, когато капията се затвори, имаше необикновени събития, които оставяха следа и в градчето. Защото тежките времена не могат да минат без нечие нещастие.

Между щрайфкорите, които се сменяха на капията, имаше и един млад човек, русин от Източна Галиция, на име Грегор Федун. Тоя младеж на двайсет и три години имаше исполински ръст и детска душа, беше як като мечка и срамлив като девойка. Беше към края на службата си, когато изпратиха полка му в Босна. Участвува в боевете при Маглай и Гласинац. След това прекара година и половина из разните гарнизони в Източна Босна. А когато дойде време да бъде освободен, мъчно му бе да се върне в своя галицийски град Коломея и в бащината си къща с много деца и малко от всичко останало. Беше вече в Пеща, в своята част, когато обявиха призив за доброволно записване в щрайфкора. Като войник, който познава Босна от дългомесечни боеве, Федун бе приет веднага. И искрено се зарадва при мисълта, че отново ще види босненските планини и градчета, в които бе преживял и тежки, и весели дни, с които сега го свързваха спомени, дето тежките дни блестяха по-хубаво и по-живо от веселите. Топеше се от умиление и го обземаше гордост, като си представяше лицата на родителите, братята и сестрите си, когато получат първите сребърни форинти, дето ще им изпраща от голямата щрайфкорска заплата. И при това имаше щастието да бъде изпратен не в Източна Херцеговина, гдето борбите с въстаниците бяха уморителни и често много опасни, а в едно градче на Дрина, гдето цялата служба се състоеше в патрулиране и стоене на стража.

Тук прекара зимата, като често с часове тропаше с крака и духаше пръсти на капията в ледените, ясни нощи, когато камъкът се пука от студ и когато небето бледнее над градчето, а едрите есенни звезди стават дребни, зли свещици. Тук посрещна и пролетта и забеляза първите й признаци на капията: онова силно и глухо пукане на леда по Дрина, което човек усеща в утробата си, и оня глух рев на някакъв нов вятър, който по цяла нощ фучи по голите гори на стълпилите се планини над моста.

Младежът стоеше на пост, когато идваше неговият ред, усещаше как пролетта, която се показва през земята и водата, бавно навлиза в него, облива и смущава всичките му сетива, унася и обърква мислите му. Стоеше на пост и тананикаше всички малоруски песни, които се пееха в неговия край. Чрез песента му се струваше, че с всеки пролетен ден все повече и повече очаква някого на това опасно и ветровито място.

В началото на март командуването предупреди отреда, който охраняваше моста, да удвои вниманието си, защото по сигурни сведения известният хайдутин Яков Чекърлията се прехвърлил от Херцеговина в Босна и сега се криел нейде в околностите на Вишеград, откъдето вероятно ще се мъчи да се докопа до сръбската или турската граница. Щрайфкорите, които пазеха моста, получиха и описание на отличителните белези на Чакърлията с напомняне, че се отнася за хайдутин, който е дребен и неугледен, но силен, смел и необикновено лукав и който няколко пъти вече успял да излъже заобиколилите го патрули и да им се изплъзне.

При рапорта Федун също изслуша предупреждението и го прие сериозно както всички официални съобщения. Всъщност то му изглеждаше малко прекалено, защото не можеше да си представи как някой ще може да мине незабелязано тия десетина крачки пространство, колкото беше ширината на моста. Спокойно и без грижи той прекарваше по няколко дневни и нощни часове на капията. Наистина неговото внимание бе удвоено, но бе заето не от появата на този Яков, от когото нямаше ни кост, ни вест, а от безброй признаци и явления, които настъпват пролет на капията.

Не е лесно да съсредоточиш своето внимание само на един предмет, когато си на двайсет и три години, когато по тялото ти лазят тръпки от сила и живот и когато край тебе от всички страни шуми, блести и мирише на пролет. Снегът се топи по долищата, реката е бърза и сива като мътно стъкло, вятърът, който духа от северозапад, донася дъх на сняг от планините и на първите пъпки от долината. Всичко това замайва и разсейва Федун, който измерва разстоянието от едната тераса до другата, а ако стои нощем на пост, обляга се на оградата и тананика с вятъра своите малоруски песни. А и ден, и нощ не го оставя чувството, че чака някого, чувство, което е и мъчително, и сладостно и което сякаш намира потвърждение у всичко, което става във водата, на земята и по небето.

Един ден, някъде около пладне, край стражата мина едно младо туркинче. Беше на ония години, когато турските девойчета още не се крият, но и не ходят вече съвсем открити, а се увиват с голяма тънка бохча, която закрива цялото им тяло, ръцете и косите, подбрадника и челото, но оставя незакрита още част от лицето: очите, носа, устата и бузите. Това е краткото време между детинство и моминство, когато мюсюлманската девойка целомъдрено и радостно показва чара на още детското си, но вече женствено лице, което можеше още утре фереджето да скрие завинаги.

На капията нямаше жива душа. С Федун пазеше някой си Стефан от Прача, един щрайфкорец. Тоя човек на години, комуто ракията не беше неприятна, дремеше, седнал не по устава на каменната софа.

Федун внимателно и боязливо погледна девойчето. Около него се увиваше шарената бохча, вълнувайки се и трептейки на слънцето като жива от повея на вятъра и ритъма на моминските стъпки. Спокойно и хубаво лице, здраво и тясно обрамчено от пристегнатата тъкан на бохчата. Очите наведени, но неспокойни. Така мина край него и изчезна през моста към чаршията.

Младежът пъргаво кръстосваше от едната тераса до другата и постоянно поглеждаше към пиацата. Сега му се струваше, че наистина има кого да чака. След половин час — на моста още владееше обедното затишие — туркинчето се върна от чаршията и отново мина край смутения младеж. Сега той погледна малко по-дълго и по-смело и, което е най-чудно, тя също го погледна с кратък, но открит поглед, косо, малко усмихнато, малко лукаво, но с онова ведро лукавство, с което децата се надхитрят едно друго в игра. И пак се отлюля нататък, като вървеше полека, и се отдалечи скоро с хиляди извивки и движения на широката бохча, в която бе загънато цялото му младо, но вече снажно тяло. Ориенталските шарки и живият цвят на нейната бохча дълго още се мяркаха между къщите на другия бряг.

Чак тогава младежът се съвзе. Стоеше на същото място и в същото положение, в което беше в момента, когато тя мина край него. Щом се сепна, попипа пушката и се огледа наоколо с чувството на човек, който е пропуснал нещо. Стефан дремеше на измамното мартенско слънце. На младежа се стори, че и двамата имат вина и че цял взвод войска е могъл да мине край тих през това време, за което и сам не можеше да определи нито колко е траяло, нито какво значение има за него и за останалите хора. Засрамен, той с прекалено усърдие събуди Стефан и двамата продължиха да пазят до смяната.

През целия ден, и в часовете на почивката, и през време на дежурството, туркинчето безброй пъти мина като видение в съзнанието му. А на другия ден, пак около пладне, когато на моста и на пиацата имаше най-малко хора, то пак истински мина по моста. Като в игра, чиито правила познава само наполовина, Федун пак погледна лицето, обрамчено от шарената тъкан. Всичко бе същото, както вчера. Само погледите бяха по-дълги, усмивките по-живи и по-смели. Сякаш по свой начин участваше в играта, Стефан пак дремеше на каменната пейка, а после, както обикновено, щеше да се кълне, че не е спал и че дори нощем в леглото си не може да мигне. На връщане девойчето почти спря, загледало се в очите на щрайфкора, а той му подхвърли две думи, неясни и незначителни, усещайки как краката му се подкосяват от вълнение и забравяйки съвсем мястото, на което беше.

Това бе оная невероятна смелост, която притежаваме само в сънищата. Когато девойката пак се изгуби на другия бряг, младежът затрепера от страх. Невероятно бе едно туркинче да се осмели да погледне швабски войник. Такова нечувано и незапомнено нещо може да се случи само в сънищата, в сънищата или напролет на капията. После, той добре знаеше, че нищо на тоя свят и в неговото положение не е така позорно и толкова опасно, както да задиря мюсюлманска жена. За това им говореха и във войската, и сега в щрайфкора. Наказанията за такава смелост бяха тежки. А имаше и такива, които бяха платили с главите си на самите обидени и разгневени турци. Той знаеше всичко това и най-искрено желаеше да се придържа към реда и наредбите, но пак вършеше противното. Нещастието на нещастните хора е и в това, че нещата, които иначе за тях са невъзможни и забранени, стават за миг постижими и леки или поне така изглеждат, а щом веднъж здраво заседнат в техните желания, те пак се показват такива, каквито са: недостъпни и забранени, с всички последствия за ония, които посягат на тях.

И на третия ден около пладне туркинчето се зададе. И както в сънищата всичко става според човешкото желание, като единствена действителност, която подчинява на себе си всичко останало, Стефан пак дремеше, уверен и винаги готов да уверява другите, че не е мигнал; на капията нито един минувач. Младежът отново продума, промълви нещо неясно, а девойката забави крачките си и му отвърна нещо, също така неясно и боязливо.

Тая опасна и невероятна игра продължи. На четвъртия ден при преминаването си девойката отново издебна момент, когато на капията нямаше никой и запита шепнешком пламналия младеж кога се пада следващия път да пази. Каза и, че при първи здрач, около акшам, ще бъде отново на капията.

— Ще заведа старата си баба в чаршията да преспи и ще се върна сама — прошепна девойката, без да се спира и без да обръща глава, но като му хвърли косо изразителен поглед. А във всяка от тия обикновени думи имаше скрита радост, че отново ще го види.

Шест часа по-късно Федун бе отново на капията със своя сънлив другар. След дъжда настъпваше прохладен сумрак, който му изглеждаше пълен с обещания. Минувачи имаше все по-рядко. Тогава по пътя от Осойница се появи туркинчето, увито в своята бохча, чиито цветове сумракът бе угасил. До него вървеше стара прегърбена туркиня, забулена с тежко черно фередже. Вървеше едва ли не пълзешком, като се подпираше с дясната ръка на тояга, а с лявата на ръката на девойката.

Така минаха край Федун. Девойката забавяше крачките си и ги нагаждаше по бавния ход на бабата, която водеше. Очите си, които бяха уголемени от сенките на първия мрак, сега бе устремила смело и открито в очите на младежа, сякаш не можеше да ги откъсне от тях. Когато изчезнаха в чаршията, младежът настръхна и почна бързо да крачи от едната тераса до другата, сякаш искаше да навакса онова, което е изгубил. С вълнение, прилично на страх, сега той чакаше връщането на девойката. Стефан дремеше.

„Какво ще ми каже на минаване? — мислеше младежът. — Какво да й кажа? Може би ще ме повика да се срещнем някъде нощем, на скрито място?“ Затрепера от сладостта и от възбуждащата опасност, която се съдържаше в тая мисъл.

Мина цял час така, в очакване, мина и половината от втория, а девойката не се връщаше. Ала и в това чакане имаше сладост. И сладостта растеше с мрака, който падаше. Най-после, вместо девойката, се появи смяната. Но тоя път не дойдоха само двамата щрайфкори, които трябваше да останат на пост, а с тях лично и вахмистърът Драженович. Строг човек с къса черна брада, той с някакъв зъл, остър глас заповяда на Федун и Стефан, щом отидат в казармата, да влязат в спалното помещение и да не го напускат до второ нареждане. Кръв нахлу в главата на Федун при мисълта за неизвестното провинение.

Голямото и студено спално помещение с дванайсет правилно наредени легла беше празно. Хората бяха на вечеря или в града. Федун и Стефан чакаха смутени и нетърпеливи, като премисляха всичко и напразно гадаеха защо вахмистърът така строго и ненадейно ги е задържал. След един час, когато първите войници почнаха да идват за спане, довтаса намръщен ефрейторът и високо и остро им извика да го последват. По всичко наоколо те долавяха, че строгостта към тях се засилва и че всичко това не отива на добре. Щом ги изведоха, разделиха ги и почнаха да ги разпитват поотделно.

Нощта напредваше. Идваха часовете, когато и последната светлина в градчето угасва, но прозорците на казармата бяха все така осветени. От време на време се чуваше звънецът на вратата, дрънчене на ключове и тракане на тежките порти. Ординарци влизаха и излизаха, бързаха из мрачния и заспал град между казармата и конака, където на първия етаж също така горяха лампи. Само по тия външни признаци можеше да се види, че в градчето става нещо необикновено.

Когато към единайсет часа въведоха Федун в канцеларията на ротмистъра, струваше му се, че дни и седмици са минали от онова на капията. На масата гореше метална газена лампа с абажур от зелен порцелан. До нея седеше ротмистър Кръчмар. Ръцете му бяха осветени до лактите, а горната част на тялото и главата му бяха в сянката на зеления абажур. Младежът познаваше това бледо и пълно, почти женско лице, без брада, с невидимо малки мустачки, с тъмни правилни кръгове около сивите очи. От тоя едър и спокоен офицер с бавни думи и тежки движения всички щрайфкори се бояха като от огън. Малко бяха хората, които можеха дълго да издържат погледа на тия големи сиви очи и които не заекваха, отговаряйки на неговите въпроси, при които всяка дума беше изговаряна тихо, но отсечено и разчленено от първия звук до последния, както в училището или на сцената. Малко встрани от масата стоеше вахмистър Драженович. Горната половина и на неговото тяло бе в сянка, само ръцете му бяха ярко осветени; отпуснати космати ръце; на едната блестеше масивна халка от злато.

Драженович задаваше въпросите:

— Кажете ни как прекарахте времето от пет до седем часа, когато с помощника от щрайфкорската служба Стефан Калацан бяхте на пост на капията?

Кръв нахлу в главата на Федун. Всеки човек прекарва времето си както най-добре умее и може, ала никой тогава не помисля, че по-късно ще трябва да отговаря пред някой строг съд и да дава сметка за всичко до най-малките подробности, до най-съкровените мисли и до последната минута. Никой, а най-малко, когато човек е на двайсет и три години и когато това време е пролет, прекарано на капията. Какво да отговори? Тия два часа на пост минаха както винаги, както вчера и завчера. Но в тоя миг той не може да си спомни нищо всекидневно и обикновено, което би могъл да каже. През неговата памет се нижат само нередни и непозволени неща, които се случват с всекиго, но които не се казват на началствата; че Стефан по навик бе дрямал; че той, Федун, бе разменил няколко думи с непознато туркинче; че след това, в падащия мрак, е пял тихо и унесено всички песни от своя край, очаквайки завръщането на девойката и с нея нещо вълнуващо и необикновено. Ах, как е мъчно да се отговаря, невъзможно всичко да се каже, а неудобно да се премълчи! А трябва да се бърза, защото времето минава и само увеличава смущението и неудобството. И колко вече трае това негово мълчание?

— Е? — обади се ротмистърът. Всички познават това негово „е“, ясно, гладко, мощно, като звук на някакъв силен, сложен и добре смазан механизъм.

И Федун от самото начало взе да заеква и да се оплита като виновен.

Нощта минаваше, но нито в казармата, нито в конака лампите угасваха. Нижеха се разпити, протоколи, очни ставки. Разпитваха и други, които тоя ден бяха стояли на пост на капията. Намериха и доведоха и някои минувачи. Но се виждаше, че кръгът се затяга около Федун и Стефан, а в техните показания — около старата туркиня, която едно момиче беше превело.

На младежа се струваше, че върху него се сипят всички чудодейни и неразгадаеми отговорности от сънищата. На разсъмване му направиха очна ставка със Стефан. Селянинът примигваше лукаво и говореше неестествено, с някакъв тънък глас, като повтаряше постоянно, че е неграмотен човек, селянин, и се закриваше зад „тоя господин Федун“, както непрестанно наричаше своя другар от поста.

„Така трябва да се отговаря“ — си мислеше младежът, чиито черва куркаха от глад и който трепереше от тревога, макар още да не му бе ясно за какво става дума и в какво всъщност е неговият пропуск или вина. Но утрото донесе пълно обяснение.

Цяла нощ това необикновено хоро се въртя в кръг, в средата му ротмистърът — студен и неумолим; сам неподвижен и ням, той не позволи никому да бездействува и мълчи. Със своето държане и вид той не приличаше на човек, а на олицетворение на службата, на страшен свещенослужител на правдата, който е недостъпен за слабости и чувства, надарен с неземна сила, лишен дори от човешките нужди за храна, сън и почивка. А когато съмна, Федун за втори път бе доведен пред него. В канцеларията освен ротмистъра и Драженович имаше и един жандарм под оръжие и едно женско същество, което на младежа на пръв поглед се стори недействително. Лампата бе загасена. Стаята, обърната на север, студена и мрачна. Младежът гледаше с учудване как обърканият сън продължава и дори на дневна светлина не бледнее и не чезне.

— Тоя ли е, дето беше на пост? — попита Драженович жената.

С голямо усилие, което му причиняваше болка, Федун чак сега погледна добре. Беше оная мюсюлманска девойка от снощи, само че без бохчата, гологлава, с тежки кестеняви плитки, които леко се държаха около главата й. На нея има шарени турски димии, но оставалото й облекло, ризата, поясът и елекът, бе като у сръбските девойки от селата по височините над града. Без бохчата тя изглеждаше по-възрастна и по-яка. Лицето й бе променено, устата голяма и зла. Клепачите почервенели, а очите светли и ясни, сякаш от тях бе отлетяла снощната сянка.

— Да — отговори жената с равнодушен, твърд глас, който за Федун бе също така нов и необикновен, както и цялата й сегашна външност.

Драженович продължи да я разпитва как и колко пъти е минала моста, какво е казала на Федун и какво той на нея. Тя отговаряше точно, но нехайно и опърничаво.

— Добре, Еленке, какво ти каза последния път, когато мина?

— Каза ми нещо, но не зная какво точно, защото не го слушах, а само мислех как да преведа Яков.

— Това ли мислеше?

— Това — отговори насила жената, която очевидно бе уморена и не искаше да говори повече, отколкото трябва. Но вахмистърът бе упорит. С глас, в който имаше заплаха и който издаваше навик да му се отговаря без възражения, той искаше от жената да повтаря всичко, което бе казала при първия разпит в конака.

Тя се бранеше, съкращаваше и прескачаше отделни места от по-раншните си показания, но той винаги я спираше и с резки и умели въпроси я връщаше назад.

Малко по малко цялата истина излизаше на показ. Наричала се Еленка и била от Тасичите от Горна Леска. Миналата есен в тоя край дошъл хайдутинът Яков Чакърлията и зимувал там, скрит в една кошара над селото. От тяхната къща му носили храна и дрехи за преобличане. Най-често му носела тя. Тук се харесали и обрекли един на друг. Но когато снегът почнал да се топи и потерите на щрайфкора зачестили, Яков решил на всяка цена да се прехвърли в Сърбия. По това време от годината е много мъчно да се премине Дрина и без да бъде охранявана, а на моста има постоянна стража. Решил да мине през моста и съставил план да излъже стражата. Тя тръгнала с него, решена да му помогне дори с цената на живота си. Спуснали се най-напред над Леска, а след това в някаква пещера над Околища. Още по-рано в Гласинац Яков си набавил от някакви цигани турски женски дрехи: фередже, димии и бохча. И тогава тя, по негово упътване, почнала да минава през моста, когато няма много турци, та да не се пита някой кое е това непознато момиче и стражата да свикне с нея. Така тя минавала три пъти поред и тогава се решила да преведе Яков.

— А защо го преведе точно когато тоя войник беше на пост?

— Защото ми изглеждаше някак най-мек.

— Затова ли?

— Затова.

По настояване на вахмистъра жената продължи. Когато всичко било наредено така, Яков се загърнал във фереджето и с първи мрак тя го превела, сякаш бил наистина стара баба, пред стражата, която нищо не забелязала, защото тоя младеж гледал нея, а не бабата, а другият, по-старият седял на софата, като че дреме.

Когато стигнали на пиацата, от предпазливост не тръгнали право през чаршията, а по страничните улици. Това ги издало. Залутали се из града, който не познавали, и вместо да излязат на рзавския мост и така да стигнат до пътя, който води от града към едната и другата граница, озовали се пред някакво турско кафене, от което тъкмо излизали хора. Между тях бил и един жандарм, турчин, родом от града. Тая забулена баба с момичето, което никога досега не бил виждал, му се сторили съмнителни и той тръгнал след тях. Придружил ги до Рзав. Там се приближил да ги попита кои са и къде отиват. Яков, който през яшмака на лицето внимателно следял неговите движения, сметнал, че е дошъл момент да бяга. Захвърлил от себе си фереджето, блъснал Еленка към жандарма така силно, че двамата едва не паднали („защото той е дребен на ръст, но е силен като земята и сърцето му е по-смело, отколкото на другите хора“). Тя, както сама спокойно и делово признаваше, се заплела между краката на жандарма. Докато той се отдели от нея, Яков вече претичал през Рзав като през някаква локва, макар че водата му била над коленете, и се изгубил във върбалака на другия бряг. Нея после я отвели в конака, били я и я заплашвали, но тя не иска и няма какво да каже.

Напразно вахмистърът се мъчеше и със странични въпроси, и с ласкателства, и със заплахи да изтръгне от девойката нещо повече, да научи другите ятаци и помощници и по-нататъшните намерения на Яков. Всичко това не й оказваше никакво влияние. За онова, което искаше, говореше и повече, но нито дума не можеше да се изтръгне от устата й по онова, което не искаше да каже, въпреки всички настоявания на Драженович.

— По-добре е да ни кажеш всичко, което знаеш, отколкото да разпитват и измъчват Яков, когото досега сигурно са заловили на границата.

— Кого са заловили? Него? Ха!

И девойката погледна вахмистъра със съжаление като човек, който не знае какво говори, а дясната страна на горната й устна се повдигна презрително нагоре. (Изобщо движенията на тая горна устна, която изглеждаше като гърчеща се пиявица, изразяваха нейния гняв, презрение или упоритост, когато тия чувства ставаха по-силни от думите, с които разполагаше. Това конвулсивно движение даваше за миг тягостен и неприятен израз на цялото й иначе хубаво и правилно лице.) И с някакво съвсем детско и вдъхновено изражение на лицето, което бе напълно противоположно на грозното гърчене на горната устна, тя погледна през прозореца както селянинът гледа нивата, когато иска да провери влиянието на времето върху посевите.

— Бог да ви е на помощ! Вече съмна. А от снощи досега той е могъл да обиколи цяла Босна, камо ли да мине границата, която е на час или два часа оттук. Аз зная това. Мене можете да биете и убиете, затова и тръгнах с него, но него вече няма да го видите. Това и не мислете. Ха!

И горната й устна се сви и повдигна от дясната страна нагоре, а цялото й лице изведнъж стана много по-старо, хитро, дръзко и грозно. А когато устната й внезапно се успокои и спусна, лицето и отново доби детинския си израз на миловидна и несъзнателна смелост.

Като не знаеше какво да прави, Драженович погледна ротмистъра, който даде знак да изведат момичето. И отново започна разпитът на Федун. Той не можеше да бъде вече нито тежък, нито дълъг. Младежът призна всичко и не успя да приведе в своя защита нищо, дори и онова, което самият Драженович преднамерено вмъкваше в своите въпроси. Дори думите на ротмистъра, които съдържаха окончателната и безмилостна присъда в цялата й тежест, но от които все пак бликаше сдържана болка поради тая тежест, не можаха да изкарат младежа от тая вцепененост.

— Аз ви смятах, Федун — казваше Кръчмар на немски, — за сериозен младеж, който разбира своите длъжности и целта на своя живот, и мислех, че един ден вие ще станете съвършен служител, гордост на нашия отред. А вие ослепяхте пред първата женска бестия, която мина под носа ви. Постъпихте като слабак, като човек, комуто сериозна работа не може да се повери. Аз трябва да ви предам на съд. Но каквато и да е неговата присъда, най-голямото наказание за вас ще остане това, че не сте се показали достоен за доверието, което ви е било оказано, и че не сте могли в решителния момент да останете мъж и войник на своето място. Сега вървете.

Дори и тия думи, тежки, отсечени, скандирани, не можаха да внесат нещо ново в съзнанието на младежа. Всичко това той вече беше премислил. Появата и думите на тая жена, любовницата на хайдутина, държането на Стефан и целият ход на краткото разследване изведнъж му показаха в истинска светлина неговата лекомислена, наивна и непростима пролетна игра на капията. Думите на ротмистъра идваха само като официален печат на всичко това; те бяха необходими повече на самия ротмистър, за да изпълни някакви неписани, но вечни изисквания на закона и реда, отколкото на Федун. Като пред сцена с неочаквано величие младежът стоеше пред необхватната мисъл: какво може да значат няколко мига забрава в лош час и на опасно място. Ако бяха преживени и останали неизвестни там, на капията, тия мигове не биха значили нищо. Една от ония младежки несполуки, които по-късно се разказват на другарите през време на досадни нощни патрулирания. Но така, сведени на почвата на конкретните отговорности, значат всичко. Значат повече от смъртта: край на всичко, и то нежелан и недостоен край. Никога вече пълно и истинско обяснение нито пред себе си, нито пред другите. Никога писма от Коломея, нито семейни фотографии, нито пощенски записи, които с такава гордост изпращаше в къщи. Край на човека, който се е излъгал и допуснал да го излъжат.

Затова не намери нито дума да отговори на ротмистъра.

Охраната на Федун не бе особено строга. Дадоха му закуска, която той изяде като с чужда уста, след това му заповядаха да приготви личните си вещи, да предаде оръжието и служебните неща и в десет часа, придружен от един жандарм, да замине с пощенската кола за Сараево, гдето ще бъде предаден на гарнизонния съд.

Докато младежът сваляше от полицата над леглото си вещите, неколцината другари, които още бяха в спалното помещение, изчезнаха на пръсти, като внимателно и безшумно затвориха вратата след себе си. Край него растеше оня кръг от самота и зловеща тишина, който винаги се създава край улучения от нещастие човек като около болно животно. Най-напред откачи от гвоздея черната табелка, на която с блажна боя бе написано на немски неговото име, чин, номер на отреда и частта, в която служеше, и я постави на коляното си с изписаната страна отдолу. На черния гръб на табелката младежът написа с парче тебешир бързо и ситно: „Всичко, което остава след мене, да се изпрати на баща ми в Коломея. Поздравявам всички другари и моля началниците да ми простят. Г. Федун“. След това още веднъж погледна през прозореца и видя от света толкова, колкото можеше да се види за миг от тоя ограничен кръгозор. Тогава свали своята пушка и я напълни с един-единствен тежък патрон, който лепнеше от смазката. След като се събу и разряза с ножче чорапа при десния си палец, той легна на кревата, обхвана пушката с ръце и колене така, че върхът на цевта й се впи дълбоко в подбрадника, намести крака си така, че дупката на чорапа се заплете в спусъка, и дръпна. Цялата казарма отекна от гърмежа.

След изпълнението на едно голямо решение всичко става лесно и просто. Дойде лекарят. Извършен бе оглед от комисия, а протоколът бе приложен към книжата за разпита на Федун.

Тогава се постави въпросът за погребението му. На Драженович бе заповядано да отиде при поп Никола и да се разбере с него: може ли Федун да бъде погребан в гробищата, въпреки че сам е отнел живота си, и съгласен ли е свещеникът да опее мъртвеца, който бе униат по вяра.

През последната година поп Никола бързо остаря и краката му взеха да слабеят; затова бе взел за помощник в голямата си енория поп Йосо. Той бе човек мълчалив, но неспокоен, слаб и черен като главня. През последните месеци той вършеше почти всички работи и обреди в града и по селата, а поп Никола, който вече мъчно се движеше, само ония, които можеше да върши в къщи или в черквата, която бе до самата му къща.

По заповед на ротмистъра Драженович отиде при поп Никола. Дядото го прие легнал на миндера, до него стоеше поп Йосо. Когато Драженович разправи за смъртта на Федун и за неговото погребение, двамата попове мълчаха един миг. Щом видя, че поп Никола не говори, поп Йосо почна пръв неопределено и боязливо: че работата е особена и необичайна, че има забрана и в църковните закони, и според приетите обичаи, и само ако се докаже, че самоубиецът не е бил в пълно съзнание и със здрав разум, може да стане нещо. Но тогава от своето твърдо и тясно легло, покрито със стара избеляла черга, се изправи поп Никола. Тялото му доби оная монументална сила, която имаше винаги, когато той минаваше през чаршията и тя го поздравяваше отляво и дясно. Първата дума, която произнесе, проясни неговото лице, широко, още румено, с грамадни мустаци, които се сливаха с брадата му, с червеникави, почти бели, гъсти и четинести вежди, лице на човек, който от самото си създаване се е научил да мисли самостоятелно, да изказва искрено своята мисъл и добре да я брани.

Без много колебания и без надути думи той отговори едновременно и на попа, и на вахмистъра.

— Сега, когато нещастието е станало, няма вече какво да се доказва. Кой в пълно съзнание ще вдигне ръка на себе си. И кой ще посмее да го вземе на душата си и да го зарови като безверник някъде зад плетищата и без свещеник? Но хайде, господине, ти да си жив, нареди да приготвят мъртвеца, та да го погребем, колкото е възможно по-скоро. И то на гробищата, ами как! Аз ще го опея. Пък после, ако някога дойде поп от неговата вяра, нека той прибави или поправи, ако намери, че нещо не е било както трябва.

А когато Драженович излезе, той още веднъж се обърна към засрамения и изненадан поп Йосо:

— Как да не пусна в гробищата кръстен човек? И защо да не го опея? Зер му е малко, дето е имал лоша съдба? А там нека го питат за греховете ония, които и всички нас, останалите, ще питат за нашите.

Така младият човек, който направи прегрешение на капията, остана завинаги в градчето. Беше погребан на другата сутрин със старческото пеене на поп Никола и исото на клисаря Димитрие.

Един по един щрайфкорите пристъпваха до трапа и хвърляха по буца постна пръст. Докато двамата гробари бързо работеха, те постояха още няколко мига около гроба, сякаш очакваха някаква команда, и гледаха как от другата страна на реката, до самата им казарма се вдига някакъв прав, бял стълб дим. Там, на зелената равнинна над казармата горяха кървавата слама от постелката на Федун.

Тежката съдба на младия щрайфкор, чието име вече никой не знаеше и който с живота си бе заплатил няколкото пролетни мига на непредпазливост и унес на капията, спадаше към ония събития, в които хората от градчето влагат голям смисъл и дълго помнят и разказват. Споменът за чувствителния младеж със зла съдба трая много по-дълго от стражата на капията.

Още следващата есен въстанието в Херцеговина затихна. Неколцина изтъкнати предводители, мюсюлмани и сърби, избягаха в Черна гора или в Турция. По тия краища останаха още неколцина хайдути, които всъщност нямаха истинска връзка с въстанието против набора, а разбойничествуваха за своя сметка. Но и те бяха изловени или пръснати. Херцеговина се усмири. Босна даде новобранци без съпротива. Но заминаването на първите новобранци от градчето не бе леко, нито просто.

От цялата околия не бяха взети повече от стотина младежи, но в деня, когато пред конака се събраха селяните със своите торби и малцината граждани с дървените си сандъчета, изглеждаше, сякаш в градчето има мор и безредие. Мнозина новобранци още от сутринта безпаметно пиеха, като не подбираха напитките. Селяните са в чисти бели ризи. Малко са ония, дето не пият, а седят до нещата си край зида и дремят. Повечето са неспокойни, зачервени от пиене и изпотени от горещия ден. По четири, пет момци от едно село се прегръщат, допират главите си, люлеят се като жив плет и викат грубо и проточено, сякаш са сами в света:

— Ой, деее-вой-кооо! Оооой!

Много по-голяма врява от самите новобранци вдигат жените — майки, сестри и роднини на младежите, дошли от далечните села да ги изпратят и още веднъж да им се нагледат, да се наплачат и навайкат и да им дадат за път още някой последен дар и нежност.

Пиацата при моста бе пълна с жени. Седяха вкаменени, сякаш очакваха присъда, разговаряха помежду си и от време на време бършеха очи с края на шамиите си. Напразно им бе обяснявано и по-рано по селата, че младежите не отиват нито на война, нито в затвор, че във Виена ще служат на царя сити, облечени и обути, че след две години пак ще се върнат в къщи, че и младежите от всички краища на империята служат, и то по три години. Всичко минаваше край тях като вятър, чуждо и съвсем неясно. Те слушаха само своите инстинкти и само от тях можеха да се ръководят. А тия стари и наследствени инстинкти докарваха сълзи на очите им, хленч в гърлото, влачеха ги упорито да изпращат, додето могат, и с последен поглед оногова, когото обичат повече от живота си и когото непознат цар води в непозната земя, на непознати изкушения и работа. Напразно и сега жандарми и чиновници от конака сновяха между тях и ги уверяваха, че няма причина за толкова прекалена скръб и ги съветваха да не задръстват входа и да не тичат подир новобранците по пътя, да не причиняват безредие и смут, защото всички ще се върнат живи и здрави. Всичко бе съвсем напразно. Жените ги слушаха, съгласяваха се тъпо и покорно, но веднага след това избухваха в плач и почваха да се вайкат. Изглеждаше, че обичат сълзите и виковете толкова, колкото и тоя, за когото плачат.

А когато дойде време за тръгване и когато младежите се наредиха както трябва в редици по четирима и тръгнаха през моста, настана бъркотия и блъсканица, в която и най-спокойните жандарми едва пазеха самообладание. Жените тичаха и като се изтръгваха всяка да се приближи до някой близък, блъскаха се една друга и се събаряха. Техните вайкания се смесваха с провиквания, молби и последни заръки. Някои изтичваха чак пред редиците на новобранците, предвождани от четирима жандарми под строй, падаха пред краката им, биеха се в разголените гърди и викаха:

— През мене! Само през мене, клетата!

Хората с мъка ги вдигаха, като измъкваха внимателно ботушите и шпорите си от техните разпуснати коси и засукани поли.

Някои новобранци, засрамени, сами с груби движения гонеха жените да се връщат в къщи. Но повечето младежи пееха и подвикваха и това още повече увеличаваше общата врява. Неколцината граждани, бледи от вълнение, пееха съгласувано, по градски:

Песента предизвикваше още по-голям плач.

Когато най-сетне някак си минаха през моста, на който цялото шествие се беше задръстило, и излязоха на сараевския път, от двете страни ги очакваха подредени хората от града, които бяха излезли да изпратят новобранците и да ги оплачат, сякаш ги водеха на разстрел. И тук имаше много жени, и всички наред плачеха, макар че нямаха свои сред тия, които заминаваха. Защото всяка си имаше по нещо, за което винаги може да заплаче, а най-сладко се плаче за чужда жалба.

Но малко по малко редиците отстрани оредяваха. И някои жени от селата изоставаха. Най-упорити бяха майките, които като петнадесетгодишни тичешком надминаваха редицата, прескачаха рововете край пътя от едната страна на другата и се мъчеха да излъжат жандармите и да останат по-близо до децата си. Като виждаха това, и самите младежи, бледи от вълнение и от някакво смущение, се обръщаха и викаха:

— Връщай се в къщи, като ти казвам!

Но майките вървяха още дълго, ослепели за всичко освен за своя син, когото отвеждаха, и без да чуват друго освен своя собствен плач.

Но и тия тревожни дни минаха. Хората се пръснаха по селата и градчето се умири. А когато почнаха да идват писмата и първите фотографии на новобранците от Виена, всичко стана по-леко и по-поносимо. Жените плачеха дълго и над тия писма и фотографии, но вече по-нежно и по-кротко.

Щрайфкорът бе разтурен и напусна градчето. На капията отдавна вече нямаше пост и хората седяха там така, както си седяха и преди това.

Двете години минаха бързо. И тая есен наистина се върнаха първите новобранци, чисти, остригани и добре охранени. Хората се събираха около тях, а те разправяха за войнишкия живот и големите градове, които бяха видели, като при това в говора си смесваха необикновени имена и чужди изрази. И при изпращането на редовния набор вече имаше по-малко плач и тревоги.

Изобщо всичко стана по-леко и по-обикновено. Израснаха младежи, които нямаха ясни и живи спомени от турско време и които в много неща бяха възприели новия начин на живот. Но на капията се живееше според старите навици на градчето. Без оглед на новия начин на обличане, новите знания и занятия, тук всички пак ставаха вишеградчани, каквито са били от памтивека, с разговорите, които за тях бяха и си останаха истинска потреба на сърцето и въображението. Новобранците заминават без суматоха и ропот. Хайдутите се споменават само в приказките на старите. Щрайфкорската стража е забравена, както и някогашната турска, когато тук, на капията, имаше чардак.