Мостът на Дрина

XV

Има много начини, по които тоя буен и така майсторски изхвърлен гост, ако не бъде хванат веднага пред хотела и отведен в участъка, може да се успокои и окопити от неприятностите, които са му се случили. Може да докрета до капията и тук да се освежи на хладината, която вятърът донася от водата и околните бърда. А може да премине и в Зариевата кръчма, която е само малко по-нататък, на общинската пиаца, и там свободно и безпрепятствено да скърца със зъби, да се заканва и да псува невидимата ръка, която така подло и непреодолимо го е изхвърлила от хотела.

Тук, след първи здрач, когато се разотидат семейните и работни хора, които идват да изпият своята „дажба“ и да поприказват с равните на себе си, няма и не може да има скандали, защото всеки пие, колкото желае и колкото може да плати, и всеки върши и говори, каквото му сърце иска. Защото тук не се иска от гостите да харчат и да се опиват, а да се държат като трезви. Накрая, ако някой мине всяка мярка, тук е тромавият и мълчалив Зарие, който със своето намръщено и зло лице обезоръжава и плаши и най-лудите пияници и скандалджии. Той ги усмирява със своята тежка ръка и дълбок глас:

— Хайде остави това! Откажи се от тая кьорава работа!

Но и в тая стара кръчма, гдето няма особени отделения, нито келнери, защото винаги прислужва някакво момче от Санджака в селско облекло, сега чудно се смесват новите навици със старите.

Насядали в най-отдалечените ъгли, мълчат известните и закоравели ракиджии. Те обичат мрака и тишината, гдето седят пред ракията като пред светиня, а мразят врявата и безпокойството. С изгорял стомах, възпален черен дроб, разстроени нерви, небръснати и отпуснати, равнодушни към всичко в света, непоносими сами на себе си, те седят така и пият и пиейки, очакват най-сетне в съзнанието им да пламне оная чаровна светлина, с която пиенето осиява ония, дето напълно му се отдават, заради която сладко се страда, пропада и умира и която за съжаление, с годините, се явява все по-рядко и сияе по-слабо.

По-разговорливи и по-шумни са начинаещите, най-много чорбаджийските синове, младежи в опасната възраст, дето правят първите стъпки по лошия път и плащат данъка, който всички плащат на порока на пиенето и мързела, кой за кратко, кой за по-дълго време. Но повечето от тях не остават дълго на тоя път, а се отвръщат от него, създават семейство и се предават на печалба и труд, на граждански живот с потиснати пороци и посредствени страсти. И само незначително малцинство прокълнати и предопределени продължават завинаги по тоя път и след като са избрали вместо живота алкохола, най-краткотрайната и най-измамна илюзия в тоя кратък и лъжовен живот, съществуват за него и изгарят в него, докато станат мрачни, тъпи и подпухнали като ония, дето седят на тъмно в ъглите.

Откак бяха настъпили тези нови времена на живот без дисциплина и зачитане, с по-оживена търговия и по-добри печалби, покрай Сумбо циганина, който със своята зурла придружаваше всички градски гуляи повече от тридесетина години, сега в кръчмата често идва и Франц Фурлан със своята хармоника. Той е мършав, червеникаворус човек със златна обица на дясното ухо, дърводелец по занаят, но страшно голям любител на музиката и виното. Обичат да го слушат войниците и чуждите работници.

Често се случва да дойде и гуслар, обикновено някакъв черногорец, постнически мършав, бедно облечен, но изправен и със светъл поглед, изгладнял, но стеснителен, горд, но очакващ милостиня. Той седи известно време в ъгъла, предизвикателно необщителен, не поръчва нищо, гледа пред себе си и се прави на невежа и равнодушен, но въпреки това се вижда, че има не такива мисли и намерения, каквито държанието му показва. В него невидимо се борят много противоположни и непримирими чувства и особено големината на онова, което носи в душата си, с бедността и слабостта на другото, което може да изрази и покаже на околните. Затова е всякога малко смутен и несигурен пред хората. Той гордо и търпеливо чака някой да поиска песен, па и тогава колебливо вади от торбата гусла, духа в нея, гледа лъкът да не е овлажнял, настройва струните и при всичко това иска очевидно да привлича по-малко внимание върху тия свои технически приготовления. Когато за пръв път мине с лъка по струните, чува се все още несигурен звук, пълен с грапавини като изровен път. Но щом мине няколко пъти така, той сам със затворена уста, през нос, почва тихо да придружава звука на гуслата и със своя глас да го допълва и изравнява. И когато двата гласа напълно се слеят в тъжен и равен звук, който тъче глухата основа на песента, тогава тоя бедняк се променя като чаровник; мъчителната стеснителност изчезва; всички негови вътрешни противоречия се примиряват и гаснат, всички външни мъчнотии се забравят. Гусларят изведнъж вдига глава като човек, който захвърля маската на скромността, защото няма нужда повече да крие кой е и какъв е, и неочаквано започва със силен глас, по-скоро извиква уводните стихове:

Гостите, които дотогава също са се правили, че не разбират нищо, изведнъж млъкват. При тия първи стихове, през всички редом, и през турци, и през християни, минава една и съща тръпка на неопределена жажда и желание за същата оная роса, която живее в песента, както и у всички тях без разлика. Но щом гусларят продължи тихичко:

и вдигайки завесата, със своите сравнения почне да изброява турски или сръбски истински блянове и съдби, които се крият зад образа на росата и босилека, чувствата на слушателите веднага се разделят и тръгват по противоположни пътища, в зависимост от това, кой какъв е, какво носи в себе си, желае и вярва. Но все пак по някакво неписано правило всички кротко слушат песента до края и търпеливи, и сдържани, с нищо не издават своите чувства; само гледат в чашката пред себе си, гдето по бляскавата повърхност на ракията съзират желаните победи, гледат боеве и юнаци, и слава, и блясък, каквито няма нийде в света.

Най-оживено е в кръчмата, когато се случи да се запият младите градски газди и газдински синове. Тогава имат работа и Сумбо, и Франц Фурлан, и Чоркан, и циганката Шаха.

Шаха е кривогледа циганка, дръзка мъжкарана, която пие с всекиго, който може да плаща, но никога не се напива. Без нея и без нейните смели шеги не може да се помисли нито един гуляй.

Хората, които се веселят с тях, се сменят, но Чоркан, Сумбо и Шаха са винаги едни и същи. Те живеят от песни, шеги и ракия. Тяхната работа е в чуждото безделие, печалбата в чуждото разсипничество, а техният истински живот през нощта, по-скоро през ония необичайни часове, когато здравите и щастливи хора спят, когато ракията и потисканите дотогава инстинкти създават необуздани и възвишени настроения и неочаквани възторзи, всякога същите, а сякаш винаги нови и ненадминати. Те са мълчаливи и платени свидетели, пред които всеки може да се покаже такъв, какъвто е, т.е. „кървав под кожата си“, и няма нужда отпосле нито да се кае, нито да се срамува; с тях и пред тях е допустимо всичко, което пред хората би било срамно, а в родната къща грешно и невъзможно. Под тяхно име и за тяхна сметка всичките тия имотни и угледни бащи и синове на добри семейства могат да бъдат за миг такива, каквито пред никого не биха посмели да се покажат, но каквито са в себе си, поне от време на време или с една част от своето същество. Жестоките могат да ги подлагат на присмех или на побои, страхливите — да ги псуват, щедрите — да ги даряват; суетните купуват техните ласкателства, мрачните и капризните — техните шеги и странности, развратниците — тяхната смелост и услуги. Те са вечната и непризната потреба на градските хора, чийто духовен живот е потиснат и извратен. Те са нещо като артисти в една среда, гдето изкуството е непознато. Такива мъже и жени, певци, шегаджии, чудаци и бъбривци има винаги в града. Когато един от тях остарее и умре, заменя го друг, защото покрай известните и прочутите растат и се развиват други, които ще скъсяват времето и ще веселят живота на новите поколения. Но много време ще мине, докато се появи такъв, какъвто е Салко Чоркан.

Когато след австрийската окупация в градчето дойде първият цирк, Чоркан се влюби в момичето, което играеше на въже, и заради него направи толкова много глупости и изстъпления, че бе затворен и бит с тояги, а чорбаджийските обесници, които го подлудяваха и насъскваха, платиха големи глоби.

Оттогава минаха много години, хората свикнаха с много неща и идването на чужди свирачи, пехливани и фокусници не будеше вече такава всеобща и заразителна възбуда, както първият цирк, но за любовта на Чоркан в акробатката още се говори.

Отдавна той се разсипва да служи денем на всички за всякаква работа, а нощем за разтуха и джумбуш при гуляите на газдите и бейовете. И то от поколение на поколение. Когато едните се изгърмят и оттеглят, оженят и мирясат, идват други, по-млади, които трябва да изкарат своето. Сега вече е изнурен и преждевременно остарял; много повече е в кръчмата, отколкото на работа, и живее не толкова от труд, колкото от милостиня и от чорбаджийско пиене и мезета.

През дъждовните есенни нощи хората тънат в досада, събрани в Зариевата кръчма. На една маса седят неколцина газди. Мисълта е бавна и все се върти около тъжни и неприятни неща; разговорът тежък, звучи празно и раздразнително; лицата студени, разсеяни и недоверчиви. И ракията не може да ги оживи и да повдигне настроението им. На пейката в ъгъла на кръчмата дреме Чоркан, притиснат от съня, влажната топлина и първата ракия; днес е измокрен до кости, носил е някакви вещи чак на Околища.

Тогава някой от мрачните гости на чорбаджийската маса споменава уж случайно девойката от цирка и някогашната нещастна любов на Чоркан. Всички поглеждат към ъгъла, но Чоркан е неподвижен и се прави, че продължава да дреме. Нека си говорят, каквото искат; той е решил твърдо, и то сутринта, в тежък махмурлук, да не отговаря на техните шишове и подигравки и да не допуска да си правят с него такива жестоки шеги, каквито правеха миналата нощ газдите в същата тая кръчма.

— Аз мисля, че те и сега си пишат — казва един.

— Виж го ти, развратникът, ще води писмено любов с една, а друга тук му седи до коляното — подхвърля друг.

Чоркан се сили да остане неподвижен, но тоя разговор за него го засяга и вълнува, сякаш слънцето го гъделичка по лицето; единственото му око иска насила да се отвори, а всички мускули се разтягат в щастлива усмивка. Не може да издържи неподвижността и мълчанието. Най-напред махва неохотно и равнодушно с ръка, а после все пак се обажда:

— Минало, минало е това.

— А, минало, така ли? Ей, хора, чуден злодеец е тоя Чоркан! Една вехне там из чуждата земя по него, а другата лудее тук. Минало онова, ще мине и това, ще дойде трето. Къде ще ти отиде душата, клетнико такъв, като ги въртиш така една след друга?

Чоркан е вече на крака и се приближава към тяхната маса. Забравил е и сън, и умора, и сутрешното си решение да не завързва разговор. С ръка на сърцето уверява газдите, че не е виновен, че не е точно такъв любовник и прелъстител, за какъвто го представят. Дрехите му са още влажни, лицето и мокро, и мръсно, защото неговият евтин червен фес пуска боя, но залято с усмивка на блаженство. Той сяда при масата на газдите.

— Ром за Чоркан — вика Санто Папо, пълен и жизнерадостен евреин, син на Менто и внук на Мордо Папо, виден търговец на желязо.

Защото Чоркан напоследък пие, когато може, ром вместо ракия. Това ново питие е сякаш направено за такива като него; по-силно, по-бързо действува и приятно, по-другояче от ракията. Идва в малки бутилки от два децилитра, на етикета му има рисунка на млада мулатка със сочна уста и огнени очи, с широка сламена шапка на главата, с големи златни обици на ушите, а под нея червен надпис: „Jamaica“. (Тая екзотика за босненците в последния стадий на алкохолизма, непосредствено преди делириума, се фабрикува в Славонски Брод от фирмата Eisler Sirowatka & Comp). Когато види рисунката на мулатката, Чоркан вече усеща огъня и миризмата на новото питие и веднага си помисля, че ако бе умрял само преди една година, не би знаял за това земно благо. „А колко такива хубости има по света!“ Разнежва се при тая мисъл и затова винаги остава няколко мига замислен, след като отвори бутилката с рома. Но след насладата от тия мисли идва сладостта от самото питие.

И сега той държи тънката бутилка пред лицето си, сякаш нечуто й говори гальовни думи. А оня, който е започнал и успява да го вмъкне в разговора, го пита строго:

— Какво мислиш ти, клетнико, за оная девойка; ще я вземаш ли, или ще си играеш и с нея като с останалите?

Думата е за някоя си Паша от Душче. Тя е най-хубавата девойка в града, сираче без баща, бродирачка, каквато е и майка й.

На многобройните теферичи и гуляи през миналото лято момците много говориха и пяха за Паша и за нейната недостъпна красота. Постепенно и незабелязано край тях се палеше и Чоркан, без и сам да знае защо и как. Така почнаха да се шегуват с него. Един петъчен ден го заведоха на ашикуване в махалата, гдето зад вратите и решетките на прозорците можеше да се чуе приглушеното кикотене и шепот на невидими момичета. От един двор, в който била и Паша с другарки, хвърлиха пред Чоркан стрък вратика. Той спря смутен, за да не настъпи цветето, но не посмя да го вдигне. Младежите, които го водеха, взеха да го тупат по раменете и да му честитят, че между всички тях Паша е избрала тъкмо него и уж му оказала такова внимание, каквото още никой от тях не бил получил.

Тая нощ пиха до зори под орехите на Мезалин край реката. Чоркан седеше при огъня, отпуснат и тържествен, ту унесен и пеещ, ту загрижен и замислен. Тая нощ не го оставиха да прислужва, нито да работи около кафето и яденето.

— Знаеш ли, клетнико, какво казва един стрък вратика, хвърлен от момински ръце? — рече му един от тях. — Казва, че Паша ти съобщава: „Аз вехна по тебе като тоя откъснат лист, а ти нито ме искаш за себе си, нито ме даваш на друг“. Това казва.

И всички му говорят за Паша, бяла, скромна, единствена дъщеря, която се вие като зряла лоза през зида на градината и очаква ръката, която ще я обере. А тоя, когото чака, е той, Чоркан.

Газдите уж се сърдят и гласно се вайкат: отде на него да хвърли око? Други го защищават. А Чоркан пие. Ту вярва в това чудо, ту го отхвърля като невъзможно. В разговора се брани от шегите на газдите, доказва им, че това не е за него, че е сиромах, остарял и грозен, ала в мигове на мълчание сам мечтае за Паша, за нейната красота и щастието, което тя носи, все едно дали е възможно, или не. А в тая величествена лятна нощ, която ракията, песента и пламналият на тревата огън правят безкрайна, всичко е възможно; нищо не е действително, но нищо не е невероятно, нито напълно изключено. Газдите се подиграват и му се присмиват, той знае това; господата не могат да живеят без смях, трябва някого да позакачват и да си правят джумбуш с някого, винаги е било така, така е и сега. Но ако всичко това е шега, не е шега неговият блян за дивната жена и непостижимата любов, за която винаги е мечтал и днес мечтае, не са шега песните, в които любовта е също така действителна и недействителна и жената също така близка и непостижима, както в неговите мечти. За газдите всичко, дори и това, е шега, но за него е истина и светиня, която открай време носи в себе си и която съществува действително и несъмнено, и то независимо от забавленията на газдите, от пиенето и песните, независимо от всичко, дори и от самата Паша.

Всичко това той знае добре и пак лесно забравя. Защото душата му се топи и разумът се разлива като вода.

Така Чоркан, три години след своята голяма любов и скандала с швабката, която играеше на въжето, попадна в нова мощна магия на любовта и така безделните и богати хора намериха нова игра, достатъчно и жестока, и възбудителна, за да ги разсмива с месеци и години.

Това беше по средата на лятото. Мина есента и настъпи зимата, а играта с Чоркановата любов към хубавата Паша изпълва вечерите и прави по-кратки дните на хората от чаршията. Не наричат Чоркана другояче, а само младоженец и любовник. През деня, когато махмурлия и неотспал, върши дребни и тежки неща по дюкяните, услужва и разнася вещи. Чоркан се и чуди, и сърди, че го наричат така, и само повдига рамене, но щом падне нощ, запалят се лампите в Зариевата кръчма и някой извика: „Ром за Чоркан“, а друг запее тихо — и сякаш случайно:

тогава всичко се променя. Няма вече тежести, нито повдигане на рамене, няма го градчето, нито кръчмата, нито самия Чоркан такъв, какъвто е, премръзнал, небръснат, увит в парцали и остатъци от чуждо облекло. Има само някакъв висок балкон, светнал от залеза на слънцето, с лоза и девойка, която гледа и чака оня, комуто ще хвърли стрък вратика. Има наистина и гръмък смях около него и всякакви забележки и груби шеги, но всичко това е далече като в мъгла, а оня, който пее, е съвсем близо до него, до ухото му:

И той се грее на това слънце, което е залязло, както никога не се е греял на истинското, дето всекидневно изгрява и залязва над градчето.

— Ром за Чоркан?

Така минаваха зимните нощи. Към края на тая зима стана и Пашината сватба. Бедната бродирачка от Душче, със своята красота и непълните си деветнайсет години, отиде за хаджи Омер от Град, богат и виден човек на петдесет и пет години, и то като втора жена.

Хаджи Омер е вече над трийсет години женен. Жена му е от видно семейство, прочута със своята похватност и ум. Техните имоти зад Град са цяла махала, напредваща и пълна с всичко. Имат солидни дюкяни в града и големи доходи. И всичко това не е толкова заслуга на тихия и неподвижен хаджи Омер, който само два пъти дневно минава на кон от Град до чаршията и обратно, колкото на подвижната и умна, винаги засмяна хаджи Омеровица. За всички турски жени в градчето и околността нейното мнение е главна мярка и последна дума по много въпроси.

Това семейство е във всичко най-видно и най-добро, но тия двама вече остарели хора нямат деца. Надеждата ги крепеше дълго. Хаджи Омер ходи и на Каябето, жена му даряваше бедни хора и текета, годините минаваха, всичко у тях растеше и напредваше, но за главното нямаше благословия. Мъдро и достойно понасяха своята зла съдба и хаджи Омер, и неговата умна ханъма, ала надежда за рожба вече не можеше да има. Жената беше в четирийсет и петата си година.

Въпросът беше за голямото наследство, което щеше да остави хаджи Омер. С това се занимаваха не само многобройните негови и на жена му роднини, но и почти целият град. Едни искаха тоя брак да остане докрай без деца, а други пък смятаха, че е жалко такъв човек да умре без наследници и някакви роднини да разделят и раздърпат имота му, и затова го предумваха да вземе друга, по-млада жена, докато е още време и докато има изгледи за потомство. По този въпрос градските турци се деляха на два лагера. Разреши го самата жена на хаджи Омер, бездетната. Открито, решително и искрено, както правеше всичко, тя каза на своя нерешителен мъж:

— Всичко ни даде милият бог, благодаря му и хвала му — и съгласие, и здраве, и богатство, но не даде онова, което има всеки сиромах: да видим своя челяд и да знаем кому всичко това ще остане след нас. Такава е моята зла съдба. Но ако аз, по божия воля, трябва да я нося, ти не си длъжен. Виждам, че чаршията се е надигнала да те жени и да бере наши грижи. Ех, щом е дошло така, предпочитам да те оженя аз, защото никой не ти е по-добър приятел от мене.

И му разправи своя план: тъй като вече няма никакви изгледи двамата да имат деца, той трябва да доведе край нея и друга жена, по-млада, с която още ще може да има челяд. Законът му дава право за това. А тя, разбира се, ще си остане и по-нататък в къщата като „старата хаджийка“ и ще гледа всичко да става както трябва.

Хаджи Омер дълго се противи и уверява, че той по-добър другар не търси, че друга и по-млада жена не му трябва, но хаджи Омеровица не само остана на своето, но и му съобщи коя жена му е избрала. Щом трябва да се жени и да има дете, най-добре е да вземе здрава, млада и хубава бедна девойка, която ще му даде здраво потомство и докато е жива, ще благодари на своята щастлива съдба. Нейният избор паднал на хубавата Паша, дъщерята на бродирачката от Душче.

И така стана. По волята на своята по-стара жена и с нейна помощ хаджи Омер се ожени за хубавата Паша. А единайсет месеца по-късно Паша роди здраво мъжко дете. С това въпросът за наследника на хаджи Омер бе решен, пропаднаха много роднински надежди и се запуши устата на чаршията. Паша бе щастлива, а „старата хаджийка“ — доволна и двете живееха в хаджи Омеровата къща като майка и дъщеря.

Тоя щастлив завършек на въпроса за наследника на хаджи Омер бе начало на големи страдания за Чоркан. Главното забавление на безделниците в Зариевата кръчма тая зима бе мъката на Чоркан поради женитбата на Паша. Нещастният любовник пиеше както никога досега; газдите го черпеха и за парите си всеки можеше да се смее до сълзи. Обесниците му носеха измислени поръки от Паша, уверяваха го, че тя плаче ден и нощ, че вехне за него и никому не казва истинската причина за своята мъка. А Чоркан лудееше, пееше, плачеше, отговаряше сериозно и обширно на всички питания, оплакваше се от съдбата си, която го е направила така неугледен и сиромах.

— Добре, Чоркане, колко години си по-млад от хаджи Омер? — започваше някой от газдите разговора.

— Знам ли аз! И какво ми помага, че съм по-млад! — отговаряше горчиво Чоркан.

— Ех, ако е по сърце и младост, хаджи Омер не би имал това, което има, и нашият Чоркан не би седял, гдето седи — намесва се някой отстрана.

А на Чоркан не му трябва много, за да го трогнат и разнежат. Наливат му ром след ром и го уверяват, че той не само е по-млад и по-хубав и „по сърце“ много по-близък до Паша, но че не е, в края на краищата, такъв сиромах, за какъвто се мисли и както изглежда. Тия празни хора измислиха през дългите нощи и пред ракията цяла история: как неговият баща, непознат турски офицер, когото никога не е виждал, оставил нейде в Анадола голямо богатство на своя незаконнороден син във Вишеград, като на единствен наследник, но как някои тамошни роднини попречили на изпълнението на това завещание, как сега трябвало Чоркан само да се яви там нейде в далечния и богат град Бруса и да разбие всички сплетни и измами на тия лъжливи наследници и да си вземе онова, което му се пада. Тогава би могъл със своите трици да закупи и хаджи Омер, и цялото негово мнимо богатство.

Чоркан ги слуша, пие и само въздиша. От всичко това го боли, но му е и драго да се чувствува така и да се държи като човек, когото са измамили и окрали и тук в градчето, и там някъде, в далечната красива земя, отгдето е неговият неизвестен баща. А тия край него уж подготвят неговото пътуване за Бруса. Шегите са дълги, жестоки и изпипани докрай. Една нощ донасят готов лъжливия паспорт за пътуването му, изправят Чоркан насред кръчмата и тук го обръщат, разглеждат и с груби шеги и лудешки смях нанасят в паспорта отличителните му белези. Друг път пресмятат колко ли пари ще са му нужни за пътя до Бруса, как ще пътува, къде ще преспива. И в това минава голяма част от дългата нощ.

Докато е трезвен, Чоркан се брани; и вярва, и не вярва всичко, което му се говори; повече не вярва, отколкото вярва. По-право, докато е трезвен, не вярва нищо, но щом е пиян, държи се, като че вярва. Защото, когато го грабне алкохолът, вече не пита кое е истина и кое шега и лъжа. Истина е, че след втората бутилка ром усеща ароматния вятър оттам, от далечната непостижима Бруса, и вижда, добре вижда нейните зелени градини и бели постройки. Истина е, че той е излъган, нещастен от рождение във всичко — в семейството, в богатството, в любовта; и му е сторено зло, толкова зло, че и бог, и хората са негови длъжници. Знае се, че той не е това, което изглежда и какъвто го смятат хората. И с всяка чаша все повече го измъчва нуждата да каже това на хората край себе си, макар и сам да чувствува колко е трудно да се доказва една истина, която е за него ясна и очевидна, но против която говори всичко в него и около него. Но все пак, още след първата чаша ром, той го обяснява на всекиго, по цяла нощ, с прекъсвани думи, гротескни движения, през пияни сълзи. И колкото повече и по-живо обяснява, толкова повече всички край него се смеят и шегуват. Смеят се толкова и така сладко, че слабините им се повдигат, а челюстите им пукат от тоя смях, който е заразителен, неутолим и по-сладък от всякакво ядене и пиене. В смеха забравят досадата на зимната нощ и заедно с Чоркан сами пият без мярка.

— Убий се — казва му Мех ага Сарач, който със своя студен и привидно сериозен начин умее най-добре да предизвика и дразни Чоркан. — Щом не си бил кадърен да вземеш Паша от оня дъртак хаджи Омер, Тогава не трябва да живееш. Убий се, Чоркане, това е моят съвет.

— Ех, „убий се, убий се“ — вайка се Чоркан. — Мислиш ли, че не съм мислил за това? Сто пъти съм тръгвал да скоча от капията в Дрина и сто пъти нещо ме е връщало.

— Какво те е връщало? Страх те е връщал. Пълни гащи, Чоркане!

— А, не! Не е страх, бога ми не е страх.

В общия хохот и смях Чоркан скача, удря се в гърдите, отчупва парченце от хляба, който е пред него, и го поднася до лицето на неподвижния и студен Мех ага.

— Виждаш ли това? Кълна се в тоя хляб и благодат, не е страх, а…

Тук изведнъж някой запява, тънко и неочаквано:

И всички подхващат песента и заглушават Мех ага, който вика към Чоркан:

— У-бий — се!

И така пеейки, сами изпадат в унеса, в който са искали да въвлекат тоя клетник, докато накрая всичко не се превърне в съвсем безумно пиянство.

Една февруарска нощ осъмнаха така, като вилнееха заедно със своята жертва Чоркан, сами също жертва на своето буйство. Беше вече съмнало, когато всички заедно излязоха от кръчмата и както бяха разгорещени, бесни и с набъбнали жили от пиенето, отидоха на моста, който беше почти пуст и покрит с поледица.

С голяма врява и гръмки смехове, без да обръщат внимание на редките ранни минувачи, те се обзалагаха кой ще смее да мине през моста, но по тясната каменна ограда, блеснала от тънкия лед.

— Чоркан смее! — викна един от пияниците.

— Не смее. Какъв ти Чоркан?

— Кой не смее? Аз? Смея, клетнико, това, което жив човек не смее — викаше Чоркан, като се биеше силно в гърдите.

— Не смееш! Ха де, ако ти стиска!

— Смея, валахи!

— Смее Чоркан! Смее!

— Не смее! Лъже!

Така се надвикваха и перчеха пияните хора, макар че дори на тоя широк мост едва се държаха на крака, защото всички се клатушкаха, залитаха и се хващаха един за друг.

Даже не забелязаха кога Чоркан се изкачи на каменната ограда. Изведнъж видяха, че се носи над тях и както е пиян и отпуснат, се мъчи да се задържи и да крачи по плочите на зида.

Каменната ограда е широка всичко три педи. Чоркан се навежда ту надясно, ту наляво. Наляво е мостът и на моста, под краката му, група пияни хора, които крачка по крачка го придружават и му подвикват някакви думи, но той едва ги долавя, и то като неразбираем шум. А вдясно е празно и в тая празнина, долу някъде дълбоко, шуми невидимата река; от нея блика гъста пара и като бял дим се издига в студеното утро.

Редките минувачи спираха и уплашени, с разширени очи, гледаха пияния човек, който вместо по моста, върви по неговата тясна и хлъзгава ограда, надвесен над дълбочината, махайки отчаяно с ръце, за да запази равновесие. Някои от пияната група, малко по-трезви и по-спокойни, също застанаха като събудени и бледи от страх наблюдаваха опасната игра. Другите, без да схващат опасността, вървяха край оградата и със своите викове придружаваха пияния човек, който с клатушкане и залитане подскачаше над пропастта.

В това опасно положение Чоркан изведнъж се открои над всички и сега бе като някакво исполинско чудовище високо над тях. Първите му крачки бяха предпазливи и тромави. Тежките му кундури всеки миг се плъзгаха по плочите, покрити с поледица. Струваше му се, че краката бягат изпод него и пропастта непреодолимо го привлича, че може да се катурне и да падне, че вече пада. Но това неестествено положение и близостта на голямата опасност му даваха нови сили и непозната дотогава мощ. Борейки се да запази равновесие, той все по-живо подскачаше и все повече се кършеше в кръста и коленете. Вместо да крачи, без сам да знае как, той почна да подскача ситно, безгрижно, сякаш бе на широка зелена поляна, а не върху тесния ръб и поледицата. И неочаквано стана лек и сръчен, както става човек понякога в сънищата. Тромавото му и изнурено тяло сега бе без тежест. Пияният Чоркан подскачаше и се рееше над пропастта като крилат. Чувствуваше се, че по неговото тяло, заедно с музиката, на която играе, тече радостна сила, която дава сигурност и равновесие. Играта го водеше там, където неговото ходене никога не би го завело. И без да мисли вече за опасността и възможността да падне, тупаше от крак на крак и пееше с разперени ръце, сякаш сам си съпровождаше с тамбура:

— Тиридам, тиридам, тиридиридиридиридиридиримда, тиридам… Хей, хей… хейхей!

Пее Чоркан и сам си дава такт, под който сигурно и с подскачане преминава тоя опасен път. Свива крака в коленете, а главата си обръща ту наляво, ту надясно.

— Тиридам, тиридам, хейхей!

В това невиждано и опасно положение, издигнат над всички, той вече не е оня веселяк Чоркан от чаршията и кръчмата; и това под него не е хлъзгавата и тясна каменна ограда на познатия мост, на която хиляди пъти е дъвкал своя сомун, и мислейки за сладката смърт във вълните, е заспивал в сянката на капията. Не, това е далечното и неосъществимо пътуване, за което всяка вечер му говорят в кръчмата с груби закачки и подигравки и на което сега, ето, най-после е тръгнал. Това е оная светла и желана пътека на великите подвизи, а там, на нейния далечен край, там е царският град Бруса с истинското богатство и законното наследство, а там нейде е и залязлото слънце, и хубавата Паша с мъжкото дете, неговата жена и неговият син.

Така, играейки в екстаз, премина и оная издадена част на оградата, която обкръжава софата, а след това и другата половина на моста. Когато стигна до края, скочи на пътя и погледна смутено наоколо си, учуден, че всичко е свършило пак на твърдия и добре познат вишеградски път. Тия, които дотогава го следяха с окуражителни викове и шеги, веднага го посрещнаха. Притичаха и ония, които бяха спрели от страх. Почнаха да го прегръщат, да го потупват по раменете и по избелелия фес. Всички викаха в един глас:

— Аферим, Чоркане, пиле соколово!

— Аферим, газийо!

— Ром за Чоркан! — дереше се Санто Папо с прегракнал глас, с шпаньолски изговор, като мислеше, че е в кръчмата, и разперваше ръце, сякаш го разпъват.

В цялата тая блъсканица и врява някой предложи да не се разделят и да не се разотиват по къщите, а да продължат пиенето в чест на Чоркановия подвиг.

Децата, които тогава бяха на осем или девет години и сутринта бързаха по замръзналия мост към своето отдалечено училище, спираха и гледаха необикновеното зрелище. От учудване малките им уста бяха отворени и от тях се виеше бяла пара. Така дребни, омотани, с плочи и книги под мишница, те не можеха да разберат тая игра на възрастните хора, но за цял живот, заедно с линията на техния роден мост, в очите им остана образът на добре познатия Чоркан, който, преобразен и лек, подскачайки смело и радостно, като носен от магия, ходи там, гдето е забранено и гдето никой не минава.