Насрещен вятър

40

Дъблин, Ирландия

Сряда, 11:00 ч

Джей бе насрочил среща в адвокатската кантора за единайсет сутринта, осъзнавайки много добре, че разговорите стават безпредметни, ако по това време Джон Харис вече лети за Ню Йорк. Сега, след като този вариант бе пропаднал, той държеше да се яви навреме. Щом щяха да се сражават, трябваше да се подготвят колкото се може по-добре.

В часовете преди срещата двамата с Шери се опитаха да наемат малък реактивен самолет, който да отведе президента до Ню Йорк, но усилията им се провалиха. Никой не можеше да организира презокеански полет в толкова кратък срок. Единственият вариант, който предложиха на Шери, беше да си поръчат презокеански „Гълфстрийм“ от Чикаго на безумна цена, но дори и тогава най-ранният срок за излитане от Дъблин щеше да е в четвъртък малко преди обяд.

— Свършиха ми се хитрините — каза Джей на Джон Харис в десет и четвърт. — Или ще оспорим тук проклетата заповед, или излиташ с боинга.

— Екипажът още ли е съгласен? — попита президентът.

Джей кимна.

— Разговарях с тях преди петнайсет минути. Отпочинали са и имат готовност да потеглят, когато решим. Рисковано е, разбира се. Може да им се наложи да завият обратно, ако насрещните ветрове са прекалено силни, или пък да отбият към Исландия или Канада, което ще предизвика нови неприятности.

Джон Харис седя мълчаливо почти цяла минута и накрая с въздишка поклати глава.

— Не, Джей, мисля да изчакам тук. Твоят Гарити ми харесва, а ако съдя по думите му… и по факта, че бих предпочел да атакувам, вместо да бягам… може би трябва просто да отпратя онези приятели във Франкфурт. Тук ще си намеря предостатъчно защитници.

— Не е сигурно, Джон. Още не е насрочено заседание, няма дори съдия.

— Все пак аз знам най-добре какво е станало в Овалния кабинет и какво не и вярвам, че ирландският съдия ще ми даде възможността да докажа, че записът е фалшив.

За няколко напрегнати секунди Джей се вгледа втренчено в президента. Джон Харис седеше на ръба на леглото, забил поглед в килима.

— Джон, парите са твои, но бих искал тези момчета да чакат в пълна готовност, докато разберем какво точно става.

Харис бавно кимна.

— Добре. Но не смятам да ги използвам.

Кантората на Шомъс Дънам от фирмата „Дънам и Макбрайд“, чиито услуги бе наел Джей по съвет на Майкъл Гарити, се намираше в невзрачна сграда в работнически квартал на няколко километра от центъра.

Майкъл Гарити вече ги чакаше, когато Джей, Шери и президентът влязоха в малката, леко занемарена заседателна зала, а Мат Уорд остана да пази в коридора.

След като приключиха с представянето, Гарити отново изложи накратко случая, като наблегна особено върху предполагаемото съществуване на запис. Изненада се от новината, че Камбъл е обещал до вечерта да осигури копие на Джей.

Шомъс Дънам бе започнал да обсъжда стратегията, когато повикаха Гарити на телефона. Няколко минути по-късно адвокатът се върна пребледнял и необичайно тих. Без да каже нито дума, той се отпусна на един стол в края на масата, но всички го забелязаха.

— Майкъл, зле ли ти е? — попита Шомъс Дънам.

Гарити хвърли поглед наоколо и се опита да се усмихне.

— Да, вероятно може и така да се каже.

— Какво има? — попита Джей от другия край на масата.

— Обади се Стюарт Камбъл. Имаме съдия.

— Как е разбрал къде си? — попита Джей.

— Очевидно Камбъл знае телефонните номера на целия западен свят — отговори Гарити. — Както предполагах, намерил е съдия от Върховния съд. Заседанието ще се състои утре сутрин в Четирите съдилища.

— А съдията? — обади се Дънам.

Гарити потропа с пръсти по брадичката си и за няколко секунди заби поглед в стената, преди да отговори.

— Наистина не знаех, че точно той е дежурен днес. Не ми и хрумна… не че бих могъл да променя нещо…

— Какво говориш? — попита Джей малко по-рязко, отколкото искаше.

Гарити извърна очи към него.

— Паднал се е най-лошият съдия, който можехме да получим в подобно дело. Съдия О’Конъл.

Челюстта на Шомъс Дънам провисна.

— Същият съдия О’Конъл — продължи Майкъл Гарити, — който никак не обича Съединените щати и който не прощава никому, освен на господа, с когото явно обича да се сравнява.

— Не можем ли… да му направим отвод? — попита Джей. — Ако и тук употребявате този термин… с други думи, да поискаме да се откаже от случая, защото има предубеждения спрямо американците.

— О, той няма предубеждения към самите американци, Джей — каза Гарити. — Просто има зъб на американското правителство по най-различни поводи. Понякога се чудя дали не го е яд и на Джон Кенеди, че се остави да го застрелят.

— Но Джон Харис е бил глава на американското правителство — възрази Джей. — Това прави отвода още по-наложителен.

— Джей, не помня съдия О’Конъл някога да си е правил отвод и не вярвам тепърва да го направи. Бих казал, че маниакално вярва в своята безпристрастност. Можем да подадем жалба, но тя неминуемо ще се провали, ако не цитираме някое негово ужасно предубедено изказване, а той е прекалено предпазлив, за да допусне подобно нещо.

Шомъс Дънам кимна.

— Не ще и дума, тежък удар. Той е горещ привърженик на Договора против изтезанията. Дори написа няколко статии. Навремето побесня, когато Вашингтон се опита да се намеси в случая „Пиночет“.

— Не можем ли да си изберем друг съдия? — попита Джей.

— Тук не правим така — обясни Майкъл. — Каквото ти дадат, това е, тъй че още отначало си имаме сериозен проблем.

Джон Харис се приведе напред и привлече погледа на Майкъл Гарити.

— Очаквате ли да стори нещо, което не би сторил друг съдия?

Майкъл печално поклати глава.

— Той е тиран в съдебната зала, господин президент. Много е непредвидим и с него се работи ужасно трудно. Ядосва се от всяка дреболия и може да съсипе най-добрата адвокатска реч, като се разкрещи без никакъв повод. С други думи, нравът и щуротиите му не оставят шанс дори и на най-добрите адвокати.

— Често ли се случва Върховният съд да отмени решенията му? — попита Джей.

Гарити и Дънам поклатиха глави едновременно.

— Много рядко.

— Което подсказва — намеси се Джон Харис, — че тиран или не, той познава закона.

— Не ме тревожи тълкуването на закона — каза Майкъл Гарити. — Боя се, че в случая има прекалено голяма свобода за лична преценка.

— В такъв случай какво препоръчвате? — попита Джон Харис.

— Препоръчвам — започна Майкъл — да посветим остатъка от деня на сериозна работа по издирване на законни основания да отхвърлим идеята, че един случаен видеозапис и нечии непотвърдени изявления могат да представляват основа за арест.

— И какви са перспективите за успех? — попита президентът, гледайки втренчено двамата юристи.

Шомъс Дънам въздъхна и се озърна към Майкъл Гарити, после отново погледна президента в очите.

— Господин президент, настоятелно ви съветвам да бъдете готов за всичко. Срещу нас играят с белязани карти.

Хотел „Шелбърн“, Сейнт Стивънс Грийн

Дъблин, Ирландия

Стюарт Камбъл напусна трескавата дейност в президентския апартамент и се оттегли в спалнята си с видеокасетофона, за да направи копие от записа.

— Никой друг не бива да има достъп до това доказателство освен мен — предупреди той екипа. — Разполагам с необходимата апаратура и ще извърша копирането сам.

Часовникът на нощното шкафче показваше 16:30 часа, когато той отвори куфарчето си и извади добре опаковано пакетче. Сложи го на леглото и извади отвътре малка дигитална видеокамера и миниатюрна касета. Включи камерата, зареди касетата, седна на ръба на леглото и се загледа в черното екранче. След малко на него се появи черно-бяло изображение на мъжки гръб. Мъжът заобиколи някакво бюро и изчезна от кадъра. После човекът с камерата явно седна на диван и фокусира обектива. Изображението се проясни. Камерата показваше най-известния кабинет на света.

Звукът беше глух, но не прекалено. Както в Лима, когато видя записа за пръв път, Камбъл го изгледа от началото до края, за да е сигурен, че помни всяка казана дума.

В края на записа Ренълдс явно бе изключил камерата малко след напускане на Овалния кабинет. Последните кадри показваха подскачащо изображение на дългия коридор откъм източната врата. Отстрани се виждаше огледало и застанал до него униформен пазач.

Стюарт отдавна бе подготвил нотариално заверена фонограма на разговора. След като се срещна с Ренълдс и записа показанията му, той разполагаше с доказателство, че гласът от Овалния кабинет е негов.

Камбъл отвори куфарчето си, за да провери дали вътре лежи другата касета с многобройни записи от телевизионни изяви на Джон Харис — добра основа за първоначално сравнение с образа и гласа на събеседника от записа на Ренълдс. Извади фонограмата от разговора, като се питаше дали Джон Харис наистина си спомня изречените думи, или през онзи ден е чувал само онова, което би искал да чуе. Така или иначе, фонограмата щеше да го погуби.

Стюарт внимателно сложи настрани втората касета и фонограмата.

Помисли си, че правилно бе настоял Бари Ренълдс да му предаде оригиналната касета. Едно копие би имало много по-малка стойност пред експертите.

Спомни си как за пръв път се срещна с Ренълдс в Балтимор и колко бе изненадан от неговото убеждение, че президентът Мирафлорес е заповядал да го убият заради перуанската акция.

— Мирафлорес знаеше, че аз съм организирал цялата операция — каза тогава Ренълдс. — Но не подозираше, че съм действал по лична заповед на президента.

— Кой му каза? — попита Стюарт.

— Аз — отговори тихо Ренълдс в сумрака зад дръпнатите пердета на апартамента си. — Преди да напусна Управлението, колегите потвърдиха, че за главата ми има обявена награда. Знаех, че убийците на Мирафлорес ще ме очистят рано или късно, ако той не отмени заповедта, но знаех също така, че той никога не би се опитал да убие един бивш президент.

— И макар че на практика вие поръчахте нападението, вярвахте, че Мирафлорес ще ви прости?

— Знаех, че Мирафлорес мрази Джон Харис, защото при онова нападение убиха брат му. Знаех, че е готов да размени моя скалп срещу скалпа на Харис.

— И му дадохте видеозаписа, с който искахте да се подсигурите.

— Пратих му копие — потвърди Ренълдс — и се съгласих да свидетелствам, ако Харис бъде изправен на съд по международните закони и ако Мирафлорес оттегли убийците. Дотук всичко върви добре.

Това беше преди два месеца.

Камбъл отново погледна видеокамерата — модел от края на деветдесетте години. Не бе подозирал, че подобна технология е съществувала преди мандата на Харис, особено пък в такъв вид: миниатюрна камера, скрита в щипка за вратовръзка, а записващото устройство — в куфарче. Но в Балтимор Ренълдс му показа камерата. Изглеждаше грубовата, но вършеше работа.

Дъблин, Ирландия

Джон Харис стоеше до прозореца на кантората, без да слуша напрегнатия правен спор зад гърба си. Мислите му се рееха в другия край на света.

Мислеше си за Алис, както му се случваше по няколко пъти на ден. Загубата й преди три години поради глупава и убийствена лекарска грешка щеше да го преследва вечно заедно с нелепото чувство, че ако бе стоял до нея в операционната, нямаше да й инжектират погрешно лекарство.

Той стисна зъби, за да удържи сълзите. Привидно бе посрещнал нейната смърт с достойнство. Отказа да съди лекарския екип, прости на хирурга, анестезиолога и трите сестри както публично, така и насаме, опита се да им помогне сред адската буря от обществено възмущение и неразбиране. И без това вече имаше национална кампания за предотвратяване на лекарските грешки, но смъртта на Алис — на една бивша първа дама — се превърна в катализатор и тя би се гордяла… не, тя се гордее, поправи се той, с напредъка, постигнат след нейната смърт, и с огромния брой хора, спасени през следващите години благодарение на реформите в здравеопазването.

А сега, помисли си той, ето ме пред ново лично предизвикателство. Как да постъпя, скъпа? Да бягам? Да остана? Да се боря? Да отстъпя? Вариантите бяха тъй ужасно объркващи, а на всеки няколко часа черната топка на страха в стомаха му изплуваше, за да го обгърне и да замъгли неговите решения.

Но нима чувството за дълг имаше някаква стойност, когато срещу него бе организиран опит за убийство, пременен нескопосно в одеждите на закона?

В този момент се нуждаеше до болка от Алис. Искаше тя отново да го упъти в правилната посока, както бе правила неведнъж в най-решителните моменти през онези четири невероятни години в Белия дом. Например в нощта, когато също като днес се двоумеше дали да не избяга. Как, попита я той, как да изостави партията си, след като преизбирането му е буквално гарантирано? Но нима не бе заложил цялата си репутация върху идеята за един-единствен шестгодишен мандат — промяна, която изискваше промяна в конституцията, но би донесла огромна полза на нацията? Беше дал това обещание пред американския народ по време на кампанията си. Как да му обърне гръб?

Тогава Алис дойде при него в Овалния кабинет, изгони секретаря и затвори вратата. Двамата застанаха заедно пред прозореца към Розовата градина и дълго гледаха далечния фонтан и паметника на Вашингтон. Алис стискаше ръката му и не казваше нищо.

— Какво да правя? — попита накрая той. — Как да обърна гръб на отговорностите си?

Алис се усмихна и посочи блестящия връх на паметника.

— Джордж е дал пример, нали? — каза тя. — Неговото величие ни учи, че принципите ще водят и защитават тази страна дори когато днешните политици бъдат забравени.

Помнеше какъв товар падна от плещите му в онзи миг и с каква лекота обяви новината, която потресе нацията и го превърна в изгнаник от собствената му партия.

Делото още не е приключило, напомни си той. Все още нямаше шестгодишен президентски мандат. Може би си заслужаваше да избяга, за да живее и да продължи битката. А може би не.

Но една истина винаги оставаше в мислите му — приета, неоспорима и безутешна: колко пуст е светът без нея.

Липсваш ми, скъпа, помисли си той и този път едва не загуби борбата срещу сълзите.