Насрещен вятър

Епилог

Международно летище Дъблин, Ирландия

Четвъртък, 15:20 ч

Джей отвори вратата на микробуса и скочи навън. Предпочиташе да изчака сам боинга на „Юро Еър“, който се спускаше над летището.

Погледна часовника си и се запита откъде пилотите намират такова хладнокръвие, та след като са се разминали на косъм със смъртта, да продължат към Дъблин, сякаш нищо особено не се е случило.

— Сигурно ще ни връчат по един медал за храброст преди екзекуцията — пошегува се Аластър по телефона, когато Джей им се обади след заседанието.

На неколкостотин метра южно от Джей бе спрял синьо-бял боинг 757 от военновъздушната база „Андрюс“ край Вашингтон. Джей се озърна през рамо, за да види дали държавният секретар и неговите сътрудници продължават да чакат в лимузината си.

Самолетът на „Юро Еър“ се зададе по пистата за рулиране към определеното му място и един служител в оранжево облекло размаха ръце, за да го насочи. Джей гледаше и си мислеше за Шери. По телефона гласът й звучеше спокойно, но той бе доловил остатъци от напрежение и я попита какво има.

— Добре съм. Е, усетихме, че нещо става, когато стюардесите ни наредиха да си сложим спасителните жилетки, но всичко мина добре.

Но си личеше какво е изпитала, защото посрещна новината за изключителните събития в съда само с едно лаконично „Добре!“ и продължи да разказва за невероятното майсторство на пилотите.

— Бяха великолепни — каза тя.

— Но сбъркаха в преценката за горивото, Шери — възрази Джей.

— Вярно, но въпреки всичко се справиха. Това е важното. Докараха ни дотук живи и здрави, макар че косата ми сигурно е побеляла.

Само Джон Харис изглеждаше незасегнат от въздушната драма и се интересуваше живо от заседанието на съдия О’Конъл.

— Филмово копие на Овалния кабинет! — възкликна той. — Изобщо не ми бе дошло наум, Джей. Знаех, че думите ми от онзи запис са подправени… но бих се заклел, че виждам себе си в истинския Овален кабинет.

Джей отново насочи вниманието си към наближаващия боинг. Самолетът вече завиваше към стоянката и шумът го накара да затули ушите си с длани. Щом машината спря и пилотите изключиха двигателите, вътрешната стълба започна да се спуска.

Джей тръгна към предната врата и махна с ръка на красивата стюардеса, застанала до изхода. Тя му направи знак да се качи и той изтича по стъпалата.

На върха Шери го прегърна с все сила, а зад нея стоеше Джон Харис, който му протегна ръка, сетне го сграбчи в прегръдката си.

— Браво, Джей! Много добре се справи!

— Благодаря, Джон, но…

— Никакво „но“. Ти успя.

Пилотите излязоха от кабината с изморени лица от напрежението през последните часове. Бдителният Мат Уорд надникна навън да огледа, но не видя нищо друго освен приближаващата лимузина.

— Джо Байър също идва да те поздрави — каза Джей и плъзна ръка по челото си, за да намести един непокорен кичур. — Тази сутрин ми предаде тъкмо навреме информацията за протокола на ООН… че Перу изтезава политическите затворници. А после долетя в последния момент, за да докажем, че записът е направен с декори и артисти, тъй че няма нищо общо с теб и истинския Овален кабинет.

Мат Уорд се отдръпна от изхода и застана до президента.

— Държавният секретар Байър и още трима души се приближават към самолета, господин президент.

— Посрещни ги, ако обичаш, Мат — отговори Харис и се обърна към командира. — Крейг, помниш ли, че когато летяхме към Рим, поканих теб и целия екипаж на вечеря?

Крейг Дейтън го изгледа смутено.

— Мисля, че си спомням, сър.

— Е, ще го уредим тази вечер, ако нямате полет.

— Благодаря, господин президент, но…

Президентът вдигна длан.

— Никакви възражения, Крейг. Имам да направя нещо за вас и ще е по-лесно, ако още сте тук, а аз плащам чартъра.

Крейг се озърна към Аластър.

— Много ще се изненадам, господин президент, ако някога ни пуснат отново в самолет на „Юро Еър“, дори като пътници.

— Дай ми няколко часа — каза Джон Харис — и тогава ще видим. Между другото, трябва ми онзи списък с персонала на „Юро Еър“ и телефонните номера, за които говорихме.

— Добре — измънка Крейг и забеляза, че държавният секретар вече се изкачва по стълбата.

— И тъй — каза Джон Харис, — довечера ще обсъдим случая над най-доброто меню, което успея да намеря в Дъблин. За всички съм резервирал стаи в хотел „Шелбърн“. Никакви възражения, аз плащам.

Той се обърна и протегна ръка точно когато Джо Байър прекрачи в самолета.

Хотел „Шелбърн“, Сейнт Стивънс Грийн

Дъблин, Ирландия

След като прати Мат Уорд и Шери Линкълн по задачи, Джон Харис остана сам в двустайния апартамент. Точно това искаше.

След малко чу очакваното почукване на вратата и посрещна госта с учтиво ръкостискане.

— Мислех си, че е време да заровим бойната брадва — каза Харис, като посочи дивана и седна в отсрещното кресло.

— Съгласен съм — отговори сдържано Стюарт Камбъл.

— Никога не сме разговаряли за преговорите в ООН през осемдесетте години, Стюарт, и… изведнъж осъзнах, че така и не ти предложих обяснение или извинение за онова, което се случи.

— Да — кимна Камбъл. — Но предполагах, че си постигнал точно каквото искаше.

Джон Харис поклати глава.

— Нямах намерение да проваля твоята поправка.

— Тогава защо го направи? Какво точно искаше?

За няколко секунди Джон Харис се вгледа в килима, преди да отговори:

— По онова време ти беше на върха на славата, Стюарт, твоята сила движеше цялото начинание. Щом отвореше уста, почваха да се сипят перли на мъдростта. Майсторски бе успял да събереш около себе си цялата международна общност…

— А твоят клиент — прекъсна го Стюарт — бе решил чрез теб да отхвърли моята поправка за съдебния имунитет, поправка, която би накарала всички да се съгласят, че палачи като Пиночет не могат да се укриват зад държавните си постове.

— Нямах клиент, Стюарт — каза Джон Харис.

Стюарт Камбъл навъси вежди.

— Какво? Но… нали ти представляваше Саудитска Арабия…

— Представлявах единствено себе си. Ти просто предположи, че защитавам Саудитска Арабия, защото знаеше, че напоследък често работя с тази страна.

— Но… защо, Джон? Ти убеди целия Трети свят, че ще отвлека и изпратя на съд всичките им лидери, докато аз исках само едно — да не се измъкнат истинските престъпници.

— Знам.

— И… ти лично вярваше, че постъпваш правилно?

Харис бавно поклати глава.

— Много бих искал да кажа, че съм действал с най-благородна цел.

— Защо тогава? Заради теб цяла година стискахме зъби, докато Британия се чудеше как да отмени овехтелия съдебен имунитет на онзи кръвожаден негодник Пиночет!

— Лично ли беше, Стюарт? — попита внезапно Джон Харис. — Имам предвид тази акция срещу мен по поръчение на Перу.

— Лично?

— Затова ли прие поръчката? Защото те провалих в Ню Йорк?

Стюарт за дълго се вгледа в Джон Харис.

— И да, и не.

Харис се разсмя.

— Идеалният адвокатски отговор! Понякога и аз прекалявам с него.

Стюарт не се усмихна.

— Не аз създадох обстоятелствата, Джон. Президентът Мирафлорес ми показа записа и повярвах, че е автентичен.

Харис кимна.

— Е, дори и аз се подлъгах. Не от думите, защото знаех, че не са мои, а от картината.

— Реших да повярвам на записа — продължи Стюарт, — защото си мислех, че в това има чудесна поетическа правда.

— Поетическа?

— Да! Забрави ли другия текст, който вървеше заедно с моята поправка относно съдебния имунитет?

— Мисля… мисля, че съм забравил.

— Това, Джон, беше процедура за бърза проверка на всяка международна заповед за арест, целяща да защити бившите президенти и премиери от неоснователни обвинения. Всяка държава се задължаваше да проведе незабавно и задълбочено съдебно проучване дали обвиненията са подкрепени с реални доказателства, или не, както и дали засегнатата страна е в състояние да организира безпристрастен и честен съдебен процес. С други думи, Джон, точно това ти трябваше в случая.

— Значи ти си помисли…

— Каква великолепна възможност! Всемогъщият Джон Харис ще оплаква деня, когато провали онази поправка.

— Знаеше ли, че обвиненията са фалшиви?

— Не, разбира се. Боже мой, човече, не бих паднал толкова ниско.

— Но… искаше да ме изпратиш в Лима, нали?

— Знаех, че няма да се стигне дотам, Джон. Президентът Кавано не можеше да си го позволи. Знаех, че ще се намеси.

— Премълчаваш нещо, Стюарт. Ти си имал скрит коз, защото би трябвало да допуснеш, че има вероятност някой съдия да издаде заповед за екстрадиране и италианското правителство да я изпълни.

Камбъл кимна.

— Е, добре. Знаех, че адвокатският ти екип рано или късно ще стигне до нечовешкото отношение към политическите затворници в Перу, следователно няма начин да те изпратят там. И Райнхарт наистина се справи… с малко помощ от вашия Държавен департамент.

Джон Харис пак се загледа в килима и въздъхна дълбоко.

— Е, Стюарт, в интерес на пълната искреност ще ти кажа, че и аз имах лични причини да те проваля в ООН. Някой трябваше да ти натрие носа.

Стюарт Камбъл трепна от изненада.

— Значи е било най-обикновена завист?

Джон Харис кимна.

— Ако махнем всички мотиви и оправдания, така е. След това съжалявах през всеки изминал ден от цирка около Пиночет. Сега бих искал да ти се извиня от все сърце.

Стюарт Камбъл бавно кимна.

— Приемам, Джон, и също се извинявам.

Почти цяла минута двамата седяха мълчаливо. Накрая Джон Харис тръсна глава.

— Каква двойка сме само, а, Стюарт?

— Моля?

— Двама титани на международното право тайно си мерят силите. Като двама братя, които се бият на ъгъла, без изобщо да подозират, че смущават съседите.

За пръв път по строгото лице на Камбъл плъзна лека усмивка.

— Да, сигурно има нещо вярно. Мотивите ни в никакъв случай не бяха чисти и възвишени.

Стюарт Камбъл хвърли поглед към прозореца, през който нахлуваха червеникавите лъчи на следобедното слънце. В мислите си се върна към своето детство в Шотландия, през ума му прелетяха спомени за безбройните битки между младите братя Камбъл. Джон Харис дори не подозираше колко точно сравнение е налучкал.

— Джон, случвало ли ти се е някога да изнасяш реч пред важен световен форум, а мислено да се гледаш отстрани и да се чудиш с какво толкова си привлякъл всички тия солидни хора, след като все още се чувстваш пъпчив петнайсетгодишен хлапак?

Джон Харис кимна.

— По-често, отколкото ми се иска. — Той се приведе напред. — Виж, Стюарт, ако смъкнем блясъка, надутите фрази, възвишените цели и официалните назначения, ние наистина си оставаме вечните хлапета, които усърдно разиграват избраните роли.

Стюарт кимна.

— А това е доста добро описание и на самия живот.

Ресторант „Комънс“, Дъблин

Още от влизането в ресторанта Крейг Дейтън полагаше усилия да се наслаждава на високопоставената компания и изключителната възможност да вечеря с един бивш световен лидер и един действащ държавен секретар, защото Харис бе поканил и Байър. Освен това Джилиан седеше отсреща, изумително хубава в снежнобялата си рокля, която очертаваше великолепното й женствено тяло. Всичко това му даваше основания да забрави за днес предстоящата професионална катастрофа.

Или поне така си повтаряше.

Но усилията му се проваляха и той вече не успяваше да прикрие унинието си, тъй че малко преди основното блюдо президентът Харис се извини и помоли Крейг и Аластър да го последват.

Отведе ги в съседната празна банкетна зала.

— Новините не са добри, нали? — попита Крейг, усещайки как му призлява от лошото предчувствие.

— Е, зависи от гледната точка — каза Джон Харис с непроницаема физиономия.

Аластър се опита да се усмихне.

— Няма значение, сър. Не сме очаквали от вас да убедите онези надути германци да ни простят подобна лудост.

— Каква лудост по-точно, Аластър?

— Ами…

— Да не би да имаш предвид героичните и доблестни действия на двама пилоти, чиято навременна намеса предотврати отвличането на един бивш американски президент?

— И… които едва не претрепаха същия бивш президент, като оставиха самолета без гориво. Да, за това става дума — разсмя се печално Аластър.

— Е — продължи президентът, — ако така смятате, май ще възникнат проблеми, защото тогава трябва да съобщя на шефа на „Юро Еър“, че парадът се отменя.

— Моля… какво? — сепна се Крейг.

Джон Харис се усмихна.

— Успокойте се и двамата. Авиокомпанията, за която работите, току-що сключи нов договор за чартърен превоз на американски военнослужещи, след като самолетите бъдат прегледани от инспекцията за въздушна безопасност в базата „Скот“, Илинойс. Ръководството на „Юро Еър“ е във възторг. А след дълъг и сериозен разговор с министъра на отбраната и държавния секретар същото това ръководство разбра, че има интерес да се гордее с вас и да си трае за великолепната проява на летателно майсторство, предизвикана от не чак толкова похвална грешка с горивото.

— Господин президент! Наистина ли? Не мога да повярвам! Изиграхте ги, по дяволите! — възкликна Крейг, изчервен от смайване.

Крейг сграбчи ръката на Джон Харис и я разтърси.

— Благодаря, сър! Благодаря! Сигурен ли сте? Аз… аз просто…

— По-кротко, момчета — усмихна се Джон Харис. — Истината е, че аз ви дължа благодарност и това е най-малкото, което можех да сторя. А сега да се връщаме към приятната вечеря.

Около девет и половина вечерта президентът пожела „лека нощ“ на Майкъл Гарити, Крейг Дейтън и останалите, после си тръгна заедно с Джо Байър.

— Ти каза, че си говорил с Вашингтон за Ренълдс — подхвърли Харис.

— Да, разговарях и историята се оказа най-долнопробна.

— Разкажи ми.

— Накратко ли? На Ренълдс била обещана пълна закрила, но той решил да сключи сделка и с Мирафлорес. Не само да ви предаде, ставало дума и за пари. Той продал за трийсет сребърника управлението и своя президент, а после поръчал да му изработят онзи запис, за да ви обвини. Казаха ми, че касетата била заснета в Лос Анджелис.

— Смятат ли в Лангли да предприемат съдебно преследване срещу него?

— Не знам — каза Байър. — Тия шпионски истории не са по моята част, господин президент. Просто ви предавам онова, което научих от ЦРУ.

След като напуснаха ресторанта, Джей и Шери Линкълн тръгнаха пеш към „Шелбърн“.

— Ще разрешите ли да ви почерпя едно питие, добри ми сър? — попита тя шеговито и кимна към хотелския бар.

Джей погледна часовника си и се усмихна.

— Дадено. При условие, че аз платя сметката.

— Ще го уредим някак — каза Шери, но бе забелязала погледа му. — Отиваш ли някъде?

— След малко.

— Как се казва момичето?

Джей се разсмя и поклати глава.

— Не. Нищо такова. Просто приключвам с някои професионални въпроси, това е.

— Добре. Сега вече изгарям от любопитство.

— Какво ще пиеш?

— Нещо простичко. Може би чаша местен бял зинфандел. А ти?

— И за мен същото. — Джей взе от бара две чаши вино и седна срещу Шери. — Кога се прибираш?

— В Щатите ли? Не знам. Джон още не е казал, но подозирам, че ще иска да си отдъхне няколко дни… след като всички сте твърдо уверени, че вече нищо не го заплашва.

— Поне в Ирландия.

— Защо питаш? — усмихна се тя.

Джей направи невинна физиономия.

— О, просто така.

— Ясно.

— Само дето ми хрумна, че не е зле да наема кола и да разгледам тази чудесна страна.

— Тук карат отляво, Джей.

— Знам. Затова ще ми трябва навигатор. Случайно да проявяваш интерес?

Шери пак се усмихна и Джей усети как го облива топла вълна.

— О, проявявам интерес, ако нямам затруднения със служебния график. Отделни стаи, нали?

— Разбира се, Шери — бързо отвърна Джей. — Знаеш, че съм джентълмен.

— Защо ми се струва, че и друг път съм чувала тия думи? — разсмя се тя. — Добре. Изчакай утре сутрин да поговоря с президента, после ще видим. Може да се измъкна за няколко дни. Много бих искала да дойда, ако Джон смята, че ще се справи и без мен.

— Искрено се надявам — каза Джей, като я погледна право в очите.

Шери се поколеба, после с широка усмивка отвърна тихо:

— И аз.

Река Лифи, Дъблин

Пешеходното мостче западно от знаменития мост Половин пени не бе много далеч от хотела. Само преди половин час Джей се беше сбогувал с Шери пред вратата на стаята й. Из главата му прелитаха противоречиви, объркани мисли — включително и тази, че трябва да довърши писмото до Линда, което бе започнал днес следобед.

Мъчно му беше за болката, която й причиняваше, както и за грубия начин, по който й съобщи, че напуска Ларами. Тя имаше право — споменът за Карън го държеше откъснат от живота. Но всичко щеше да се промени. Може би срещата със смъртта при полета до Денвър изведнъж го бе изтръгнала от капана на спомените или пък най-сетне времето смекчаваше болката. Сега можеше да си мисли за Карън без скръб, само с лека печал и това го изумяваше.

Мисълта за Линда обаче го изпълваше с чувство за вина. Още преди месеци трябваше да й каже, че връзката им не върви както трябва, но беше по-лесно да се остави на течението и нощ подир нощ да се потапя в нейната любов. Надяваше се тя да му прости и да останат приятели. Времето щеше да реши.

Ще довърша писмото веднага щом се прибера, помисли си Джей и отново се запита защо бе приел срещата.

Стигна до металния мост и продължи към средата, където се обърна да погледне как светлините на нощния Дъблин се отразяват в тъмното сребро на реката. Подухваше лек ветрец, а по моста се носеше непрестанен поток от минувачи и влюбени двойки.

Джей забеляза отдясно един човек, облегнат на парапета, и веднага го позна.

— Благодаря, че приехте да се срещнем тук, мистър Райнхарт — раздаде се звучният глас на Стюарт Камбъл. Видният юрист се приведе напред, въздъхна дълбоко и зарея поглед в нощта.

— Разбирате, че аз все още съм адвокат на Джон Харис — каза Джей. Любопитството му бе надделяло над професионалната предпазливост, когато получи поканата да се срещнат насаме в нощния мрак.

— Разбира се. Просто исках да ви кажа, че днес се сражавахте великолепно.

— Благодаря, сър Уилям — отвърна Джей колебливо и се запита какво ще последва.

Камбъл мълчеше, подпираше се на парапета и гледаше тъмните води под моста.

Джей наруши мълчанието.

— Може ли да ви попитам нещо?

— Разбира се.

— Защо го направихте?

Стюарт Камбъл го изгледа спокойно.

— Питате защо не възразих срещу предложението ви за отлагане на заседанието?

— Точно така. Ние не разполагахме с нищо, освен словесни уверения по телефона от Вашингтон. Лесно можехте да ни оборите.

— Да, но нямах избор — каза Стюарт.

— Не ви разбирам.

— Вече знаех, че сочат Перу като страна, прилагаща изтезания спрямо затворниците. Вие открихте ключа и по един или друг начин щяхте да осуетите екстрадирането, след като получите документите от ООН. Защо да отлагам неизбежното?

— Струва ми се, че ви разбирам.

Стюарт Камбъл отново погледна Джей.

— Онзи ваш замисъл беше блестящ.

— Моля?

— Вторият звукозапис, с който доказахте, че фалшификацията е възможна. Безупречна логика.

— Благодаря.

— И какво ще прави сега бившият окръжен съдия Джей Райнхарт? Както виждате, знам за миналото ви.

Джей поклати глава.

— Всъщност не знам. Сигурно ще се върна в Уайоминг. — Той се усмихна скептично и погледна Камбъл. — Защо? Да не би да ми предлагате работа или нещо подобно?

— Божичко, не! — разсмя се Камбъл, но веднага млъкна. — От друга страна… знае ли се? Ако почнете да водите дела по тия места, ще се наложи да ви наемам, за да не заставаме един срещу друг.

Джей изсумтя.

— Току-виж съм повярвал, че представлявам заплаха за сър Уилям Стюарт Камбъл.

— Не се подценявайте, мистър Райнхарт. Ако бях ваш шеф, още сега щях да ви отрупам с поздравления и награди.

Джей се отдръпна от парапета и извърна глава към стария юрист.

— Знаете ли какво, сър Уилям? За вас всичко това може да е игра, но за мен законът е нещо много сериозно, особено когато става дума за нечий живот. Това значи много за мен. Ето защо се радвам, че не сте ми шеф. А сега кажете каква е истинската причина да се срещнем тук.

Стюарт Камбъл се усмихна, бръкна в джоба си и извади малка аудиокасета.

— Какво е това? — попита Джей.

— Запис от телефонния разговор, който проведох преди няколко седмици с президента Мирафлорес. Мислех си, че може да ви свърши работа.

— Какво… е записано? — попита Джей.

— Гневният глас на президента Мирафлорес, който изгаря от нетърпение да види как Джон Харис пристига окован в Лима, за да бъде разследван, съден… и изгорен жив. Виждате ли, един от братята на Мирафлорес беше наркотърговец и неговата смърт при онова нападение е основната причина за яростта на перуанския президент срещу Джон Харис. Ако се беше наложило, заканите от тази касета щяха да осуетят екстрадирането.

— И вие я укривахте?

— Естествено. Смятах, че спада към адвокатската тайна.

— Добре, но в такъв случай… все още не може да се разгласява…

Стюарт се усмихна и поклати глава, а веждите му театрално подскочиха.

— Очевидно съм сбъркал. Проверих дневника за телефонните си разговори и открих, че по онова време още не съм бил поел случая. Следователно можете да употребите касетата както сметнете за добре. Мистър Мирафлорес вече не е мой клиент.

Джей взе касетата и я подхвърли на длан.

— Защо ми я давате сега, сър Уилям?

Стюарт Камбъл се разсмя тихичко и отстъпи от парапета, готов да си тръгне.

— Защото законът и правосъдието означават много за мен, мистър Райнхарт. Открай време.

Видният юрист се обърна и тръгна по моста, изпроводен от смаяния поглед на Джей.

И тъй, сър Уилям Стюарт Камбъл бе контролирал всичко от самото начало, помисли си Джей. Дори провалът на Камбъл пред съдия О’Конъл бе част от плана му да тласне бившия президент до ръба на пропастта и да го дръпне в последния момент. Той беше едновременно преследвач и спасител на Джон Харис. И както винаги — ненадминат играч.

А аз накъде да тръгна сега? Какво ме чака в професията? После Джей си спомни за Шери и за пътешествието, което щяха да предприемат утре, ако Харис се съгласеше.

В ума му се мярнаха думите на сър Уилям за бъдещи съдебни битки.

Може би не е зле да се захвана отново с международното право, помисли си Джей. Трябваше да проучи тази възможност, а Ирландия изглеждаше чудесно място, откъдето да започне.