Насрещен вятър

31

Лондон, Англия, 17:35 ч

Антъни Шефилд се обади по телефона, когато потегляха от хотела.

— Извинявайте, че не ви позвъних по-рано, мистър Райнхарт. Бях останал с впечатлението, че вашингтонската делегация говори от ваше име.

— Не, сър. Работим в най-тясно сътрудничество, но защитник на президента съм аз.

— Много добре. Разговарях надълго с министър-председателя и мога да ви кажа, че смятаме задълженията си по Договора против изтезанията за съвършено ясни и неизбежни. Премиерът е убеден, че в случая с Пиночет е било крайно безотговорно да се въздържим от категорична изява на отношението си по въпросите на съдебния имунитет и екстрадирането.

Джей усети лека тръпка на облекчение.

— Значи според вас премиерът Блеър е трябвало по-решително да се противопостави на молбата за екстрадиране и да подкрепи идеята, че Пиночет притежава имунитет срещу съдебно преследване в Англия?

— Не, за бога. Точно обратното. Правителството на Блеър трябваше на всяка цена да убеди британския съд незабавно да екстрадира Пиночет в Испания. Заповедта и молбата за екстрадиране бяха напълно законни, а съдебният имунитет вече просто не съществува. Ако позволим на бившите президенти да се укриват зад подобна остаряла идея, това ще унищожи самия договор, защото кой друг, освен най-висшият държавен ръководител би могъл официално да разпореди употребата на изтезания? Допуснем ли такава глупост, по-добре да зачеркнем договора. В края на краищата разни престъпни отрепки като Милошевич и Саддам Хюсеин също ще поискат имунитет, а това е абсурдно.

Джей се приведе напред и лицето му пламна.

— Един момент, мистър Шефилд. Разбирате ли, че ние изобщо не претендираме за съдебен имунитет?

— Но ще стигнете и дотам, нали, мистър Райнхарт?

— Не знам. Рано е да се каже. Та той дори не е пристигнал в страната! Основният ни аргумент е, че в заповедта се изтъкват престъпления, които нямат никаква връзка с президента Харис.

— Но нали тъкмо това е същността на всеки съдебен процес? Липсата или наличието на доказателства трябва да се прецени от компетентните съдебни власти. Аз също съм професионален юрист, мистър Райнхарт.

Джей забеляза, че Джо Байър е протегнал шия напред и се мъчи да разбере по думите му какво казват отсреща. Изглеждаше разтревожен от вълнението на Джей.

— Мистър Шефилд, моля ви да разберете, че в Лима няма да има компетентни съдебни власти, а марионетен процес, организиран от един кръвожаден диктатор на име Мирафлорес, който е решил на всяка цена да хвърли Джон Харис в затвора.

— Моля ви, мистър Райнхарт! — отвърна Шефилд със снизходителен смях. — Говорите за една суверенна държава, която между другото ратифицира Договора против изтезанията няколко години преди Съединените щати. В Перу уважават закона и сега ще ви посоча една от причините да смятаме вашите твърдения за неоснователни. Премиерът току-що получи уверения от перуанското правителство и лично от мистър Мирафлорес, че отношението към мистър Харис ще бъде в най-строго съответствие с установените съдебни процедури и че вратите ще бъдат широко отворени за международно наблюдение и надзор над процеса. Следователно тревогите ви са напълно безпочвени.

— Премиерът е разговарял с Мирафлорес?

— Да, разбира се. Както става между държавни глави.

Джей набързо благодари, приключи разговора и като се обърна към държавния секретар, обясни какво е казал Шефилд.

— Донякъде съм шокиран, Джей, но така става, когато притиснеш в ъгъла хора като Шефилд и неговия шеф.

— Нима наистина вярвате на тези уверения? — рязко попита Джей и в гласа му звучеше горчивото осъзнаване, че боингът наближава, а минутите безвъзвратно изтичат.

— Ясно е, че не са говорили искрено — кимна Байър.

— Защо са се свързали с Перу? Само не казвайте, че подобен контакт е чисто формално изискване на дипломацията.

— Да, наистина е малко… малко необичайно, а знаем, че на Мирафлорес не може да се вярва.

Джей затвори очи и прогони от главата си всички мисли освен главната: да кацне ли Харис в Лондон, или не.

— Спрете колата, моля — каза внезапно той.

Шофьорът извърна глава.

— Моля, сър?

— Спрете, ако обичате. Трябва да сляза за малко.

Байър видя, че шофьорът го гледа, и кимна.

— Спрете.

Колата се плъзна към банкета на магистралата и Джей дръпна ръчката.

— Изчакайте, моля. Нужни са ми пет минути.

Шумът на движението по магистралата за Хийтроу бе оглушителен. Джей мина зад колата, извади телефона, набра номер и зачака.

— Тук „Юро Еър“ десет десет — изрече отсреща глас с английски акцент.

— Обажда се Джей Райнхарт. Докъде стигнахте?

— В момента сме над Ламанша, мистър Райнхарт. Говори вторият пилот. Започваме снижаване.

— Значи сте над морето?

— Преди малко прекосихме френската брегова линия.

— Трябва да разговарям с президента, а след това с командира.

— Президентът Харис все още седи при нас в кабината. Изчакайте.

— Казвай, Джей — обади се след малко Харис.

— Имам само броени секунди за обяснение, Джон, но не можеш да кацнеш в Англия.

— Какво? Мислех си…

— Всичко се промени, сър. Повярвай ми. Сведенията идват направо от премиерския кабинет. Смятат, че са сключили с Мирафлорес споразумение в стил Чембърлейн. Той обещава да се отнася почтено към вас, а те са решили твърдо да ускорят процеса на екстрадиране.

— Но, Джей, съдът няма да им позволи.

— Не мога да поема такъв риск, Джон! Изучавал съм правните процедури и в тях има дупки, през които перуанците могат да те измъкнат.

Отсреща настана тишина. Джей запуши ухото си с длан и с всичка сила притисна телефона към другото.

— Чуваш ли ме, Джон?

— Да… Мъча се да осмисля положението. Какво друго можем да сторим?

— Аз… имам идея, но най-напред трябва да те измъкнем от Англия.

От кабината на боинга долетя горчив смях.

— Джей, не можем просто да увиснем тук.

— Знам! Слушай, Джон, дай ми съгласието си и остави да говоря с капитана.

Стори му се, че чу как Джон Харис въздъхна.

— В някои отношения — каза президентът — се чувствам толкова изморен, че просто бих искал всичко да свърши веднъж завинаги.

— Джон! Сър! Не можем да поемем риска наистина да те пратят в Лима. Знам какво ще се случи там. Докато летях за Лондон, проучих нещата около Мирафлорес. Той иска да те обеси, Джон. А британците са просто смешни, че му се доверяват. И… и…

— И след като Камбъл спомена за Бари Ренълдс, изведнъж вече не си съвсем сигурен дали можеш да спечелиш, нали, Джей?

Думите прозвучаха като плесница, но Джон Харис бе налучкал с един безпогрешен удар ядрото на неговите тревоги и сега нямаше време за увъртане. Джей неволно кимна, преди да отговори.

— Да.

Отсреща отново настана мълчание. Цяла вечност мълчание сред оглушителния шум на магистралата, докато часовникът в главата на Джей неумолимо тиктакаше, а в колата го чакаше самият държавен секретар на Съединените щати. Съчетано с умората, глада и замайването, всичко това превръщаше положението му в кошмарна сцена, измислена сякаш от самия Данте.

Най-сетне Харис заговори.

— Предавам телефона на командира, Джей. Съгласен съм. Постъпи както сметнеш за най-добре.

След кратка пауза се раздаде енергичният глас на Крейг Дейтън.

— Да, мистър Райнхарт?

— Капитане, ето какво е положението в най-общи линии. Ако се приземите тук, президентът не само ще бъде арестуван още щом слезе, но има и много голяма вероятност да го изпратят в Лима след броени дни или най-късно след няколко седмици. Грешка беше, че се доверих на британците. Изобщо не съм бил наясно.

— Какво да направим в такъв случай, мистър Райнхарт? — попита спокойно Дейтън.

— Променете посоката. Не бива да кацате в Лондон.

— Осъзнавате ли колко трудно беше да получим спешно разрешение за полет до Хийтроу?

— Съжалявам, това е положението — отговори Джей.

— А ще бъде ли нахално от моя страна, ако попитам къде точно искате да отидем? — каза Дейтън и веднага побърза да добави: — Не че искам да се правя на остроумен, но вече наближаваме британското въздушно пространство и сме под контрол на автоматичната система за кацане.

— Аз… не разбирам много от тия неща, капитане, но не може ли да измените сегашния план на полета и да продължите накъдето си искате?

— Не и без целият свят да разбере къде се намираме. Самолетът е твърде голям, за да изчезне току-така… а и времето ни изтича. Разбирате ли, вероятно мога да пренасоча към всяко летище в Обединеното кралство, Холандия или Дания, но ако си мислите за Исландия или Гренландия, просто няма да ни стигне горивото.

— Не, Европа отпада. Просто целият съдебен кошмар ще започне отново.

— Добре.

Джей чу някакви приглушени гласове в кабината.

— Какво беше това?

— Току-що ни разрешиха да слезем на три хиляди метра и да се насочим към Лондон.

— Можете ли да стигнете до Шотландия?

— Да, но Шотландия е в Обединеното кралство. Онзи, който ни чака в Лондон, просто ще си наеме самолет и ще долети почти веднага след нас.

Джей облиза пресъхналите си устни, затвори очи и напрегна мислите си до предел. Ирландската република беше един от възможните варианти, но не искаше да я спомене, защото не бе имал време да проучи отношението на Ирландия към Договора против изтезанията. Не можеше да рискува да прати Джон Харис в Дъблин, без да знае дали това няма да се окаже безсмислен скок от английската Сцила към ирландската Харибда.

Какво да правим?

Гласът на Дейтън прекъсна мислите му.

— Мистър Райнхарт, имам идея, но е малко рискована.

— Кажете! — отвърна Джей, като се питаше какво точно означава „рискована“.

Но не получи отговор и разбра, че връзката е прекъсната.

— По дяволите!

Джей отново набра номера. Чу само равномерен телефонен сигнал.