Насрещен вятър

32

Лондон, Англия

Вторник, 17:50 ч

Джей се върна на задната седалка и затвори вратата.

— Към аерогарата ли, сър? — попита шофьорът.

Държавният секретар кимна и шофьорът плавно потегли.

— Имаше ли в разговора ви нещо, което би трябвало да знаем? — попита Байър.

— Да, сър. Но сега не е моментът да го обсъждаме.

Байър въздъхна и кимна.

— Добре.

Той мълчаливо се облегна назад и замислено се загледа през прозореца. Десет минути по-късно колата спря пред терминала за частни полети.

— Ще ви помоля да ме изчакате тук, господа — каза Джей. — Имам да проведа още един-два разговора.

Той бързо се измъкна навън и влезе в разкошната зала на малкия терминал. От двете страни имаше остъклени чакални с множество телефони и Джей използва един от тях, за да набере номера на Джефри Уолас.

До ушите му най-напред долетя звукът на бутната и изтървана слушалка, после дрезгав глас:

— Ало? Уолас на телефона.

— Джефри, обажда се Джей Райнхарт. На какво мнение са ирландците?

— Моля? Питаш какво е мнението им за президента Харис и заповедта?

— Какво би било, ако той изведнъж им се натресе, гонен от Интерпол по петите?

Отсреща долетя кратък смях.

— Е, нали ги знаеш ирландците.

— Всъщност не ги знам. Би трябвало, защото баба ми е била емигрантка от Галуей, но никога не съм ходил там.

— Те са чудесни хора, но адски непокорни, понякога дори към собствените си власти. Много е трудно да се предскаже как ще постъпят в даден момент.

— Все пак Ирландия е правова държава и участва в договора, нали?

— О, да. Разбира се. Както знаете, правната им система до голяма степен съвпада с нашата. Но, типично за тях, ирландците подписаха договора преди повече от десетилетие, а се наканиха да го ратифицират едва миналата година.

— Така ли? Мислех, че още не са го ратифицирали.

— Трябваха им само дванайсет години. Но, така или иначе, вече са изцяло в играта.

С крайчеца на окото си Джей забеляза раздвижване в по-голямата чакалня. Озърна се и видя, че Байър оживено разговаря с помощника си, а останалите служители обикалят наоколо.

Джей отново насочи вниманието си към телефона.

— Познаваш ли практикуващи адвокати в Ирландия?

— Да, струва ми се, но първо трябва да потърся номера му. Ще ти позвъня по-късно.

— Не, остави линията отворена. Ще изчакам.

— Ами… добре.

Джей чу шумолене на отметнати завивки и недоволен женски глас.

— Извинявай, че те засякох в неподходящ момент — подхвърли той, леко развеселен.

Джефри още не бе оставил слушалката.

— О, беше си много подходящ, уверявам те! — изкиска се той. — Жалко само, че трябваше да го приключа. Мислех, че за днес сме свършили. Изчакай така. Веднага се връщам.

Уолас остави телефона и след три минути пак се обади.

— Добре, Джей. Преди няколко години бях в Единбург на семинар по международно право и човекът, чието име си записах, изнесе много впечатляващ доклад за Договора против изтезанията. Помня, че след това разговаряхме. Оказа се весел и много умен, макар че не знам доколко го бива.

— Значи е ирландски юрист?

— Адвокат.

— От Дъблин?

— Да. Интересен образ. Не пие, представи си. Дори и бира, поне така твърдеше. Предложих да го почерпя, но…

— Извинявай, Джефри — прекъсна го Джей, — но имам спешни задачи.

— Разбира се. Аз също… Чакай сега… — Уолас продиктува телефонните номера. — С какво друго да ти помогна, Джей? Искаш ли… искаш ли да му позвъня?

— Не, ще му се обадя оттук.

— Добре. Първият номер е домашен, сигурен съм.

— Джефри… ако в близките няколко часа чуеш нещо странно за президента Харис, не бързай да повярваш.

— Падам си по загадките, Джей. Няма ли поне да намекнеш какво става?

— Не, дори и толкова не биваше да ти казвам.

— Добре де, разбрах те.

Джей приключи разговора и набра домашния номер в Дъблин. Докато чакаше, той се озърна към дъното на салона, изненадан от внезапното раздвижване сред групата американски служители. Държавният секретар Байър кресна нещо на един от помощниците си и извади клетъчен телефон. В същото време се появи нова група, водена от Стюарт Камбъл.

— Майкъл Гарити слуша — раздаде се мъжки глас и Джей отново насочи вниманието си към телефона.

— Мистър Гарити, вие сте адвокат, нали?

— Носят се подобни скандални слухове, но в Дъблин малцина им вярват. А кой сте вие, сър?

Джей се представи и набързо обясни положението, като в същото време наблюдаваше все по-оживената активност из фоайето. Хората на Байър наблюдаваха групата на Камбъл, без да влизат в контакт.

— И тъй, вие сте американски адвокат, натоварен със защитата на бивш президент. Доста интригуващо начало. С какво мога да ви помогна, мистър Райнхарт?

Джей неволно се усмихна на топлия, дружелюбен баритон с лек ирландски акцент.

— Трябва ми спешен съвет — каза той, — а след това може би ще се наложи да ви наема. А междувременно можем ли да смятаме разговора си за адвокатска тайна?

— Е… — Гарити се поколеба за миг. — Строго погледнато, би трябвало да ме наемете чрез адвокатска кантора, преди да приема каквито и да било инструкции, но това може да се уреди и по-късно. Нищо не ми забранява да давам съвети по телефона. Колкото до адвокатската тайна… Дадено! Питайте.

Джей потърси с поглед държавния секретар Байър, който в момента стоеше до едно разкошно тапицирано канапе, после се зае да описва ситуацията, без да пропуска мнението на английското правителство и необходимостта президентът да бъде отведен в държава, която не е решила на всяка цена да го изпрати в Перу.

— Как смятате, мистър Гарити, умен ход ли ще бъде да го насочим към Дъблин, или пълна лудост?

— О, зависи. Бих казал, че нито един съдия от Върховния съд в Дъблин няма да екстрадира американски президент в Перу, но това си е мое мнение. Може би не знаете, че миналата година ратифицирахме проклетия договор и сега сме обвързани както от него, така и от европейските споразумения по тези въпроси. При все това, ако питате мен, най-вероятно заповедта от Интерпол ще бъде призната, ще се издаде ирландско разрешение за арест и някой смахнат гард…

— Моля?

— Гардове, това са нашите полицейски сили. Охраняват обществения ред. Мразят да ги наричат полицаи, макар че с удоволствие подражават на нюйоркските ченгета от началото на века. Та смятам, че някой смахнат гард може дори да арестува президента, но всеки опит за екстрадиране ще отнеме невероятно много време, през което ще разполагате с безброй възможности за обжалване. Откровено казано, дори не съм сигурен дали с перуанците сме подписали договор за екстрадиране.

— Има ли значение?

— Вероятно не. Ако мистър Харис подлежи на екстрадиране по обвиненията, за които споменахте, то това ще стане според Договора против изтезанията, дори и да нямаме междудържавно споразумение.

— А позицията на правителството?

— По принцип тя не е особено важна. Е, някои юристи може и да се позамислят, но като цяло съдиите ни са крайно свободомислещи, а министър-председателят ще бъде много предпазлив в изказванията си.

— Можем ли да си изберем съдията? — попита Джей.

— По-добре питайте можем ли да впрегнем вятъра. Не, в Ирландия няма начин. Просто хвърляш заровете и чакаш. Имаме всякакви съдии. Добри, лоши, изкукуригали, та дори и двама-трима, дето не могат да спят в собствените си спални.

— Също като у нас.

— Тъй ли?

— Аз съм бивш съдия. Но това е дълга история.

— Става все по-интересно, мистър Райнхарт. Между другото, немски произход ли имате?

— Доста далечен, по бащина линия. Ако искате, смятайте ме за тексаски германец.

— Господи, каква комбинация!

— Така си е.

— Като Уолтър Кронкайт.

— Аз… да, прав сте. Но баба ми по майчина линия е емигрантка от Галуей. Вижте, мистър Гарити, имам още един важен въпрос. За да представят перуанците заповедта, трябва ли президентът непременно да е на ирландска земя?

— Не. Трябва само да кажат на съдията, че го очакват да се появи някой ден, и ще си получат разрешение за арест.

— Можете ли да обмислите това много внимателно, сър? Проучете го колкото се може по-скоро и нека пак да се чуем след няколко часа.

— Добре, само никога вече не ме наричайте „сър“, мистър Райнхарт. Да не си мислите, че съм някакъв скапан английски лорд?

— Добре. Дадено. За хонорара нямайте грижа, а ако намерите юрист, който да познава добре тази област, и го наемете от мое име, ще ви бъда дълбоко признателен.

Гарити се изкиска.

— Нямате представа колко бих искал да го направя. Чудесно ще е поне веднъж и аз да наема някого за разнообразие, но… боя се, че няма да бъде много етично. Мога да ви насоча, дори да помоля някого да има готовност, но за съжаление трябва лично да проведете деловите разговори.

Джей изслуша имената на двама юристи с опит в международното право и избра първия.

— Превъзходен избор — заяви Гарити с такъв тон, сякаш Джей бе избрал добра марка вино.

Той продиктува телефона на юриста и обеща да му се обади с подробности по случая.

— Мистър Гарити, трябва ли веднага да получите авансов хонорар? — попита Джей.

— Винаги оставяме това решение на юридическия посредник.

— Добре. Просто ще трябва да прехвърля известна сума…

— Няма да стане по-рано от четвъртък, защото утре е Денят на свети Патрик. Но няма значение. Посредниците винаги намират начин да изцедят необходимата сума, а междувременно аз съм изцяло на вашите услуги.

Джей изключи телефона и напусна малката чакалня, леко смутен от обсъждането на хонорара. Приближи се към сътрудниците на държавния секретар, които разговаряха напрегнато.

— Извинете, какво става? — попита Джей.

Държавният секретар Байър се обърна, хвана Джей за ръката и го дръпна към ъгъла.

— Самолетът на президента е изчезнал от радара над Ламанша, близо до английския бряг. Пилотът споменал, че опитва да се справи с някакъв проблем и отменил плана на полета.

Джей се обърка напълно.

— Какво?

— От въздушен контрол казват, че преди да загубят контакт, самолетът изпаднал в свредел. Спасителните екипи вече летят натам.

— Значи смятат… че е катастрофирал?

— Не знаят, но казват, че всичко било много странно — отвърна Байър, като гледаше Джей право в очите. — Трябва ли да смятаме другояче?

— Наистина нямам представа. Когато спряхме край магистралата, разговарях по телефона с тях, после връзката прекъсна… и оттогава не мога да се свържа.

За миг целият разговор прелетя през главата му и той сякаш отново чу думите на капитана: „Имам идея, но е малко рискована“. Побиха го тръпки.

— Подозирах, че се обаждате на президента — каза Байър. — Обещахте по-късно да споделите подробности. Мисля, че моментът е подходящ.

Джей се помъчи да преглътне. Устата му беше суха като памук.

— Аз… казах му, че не бива да кацат в Лондон, господин държавен секретар.

Думите увиснаха във въздуха между двамата. Държавният секретар мълчаливо се вгледа в Джей, после кимна.

— Разбирам. Нека се молим нещата да не излязат такива, каквито изглеждат.

— Амин — изрече Джей.

Постепенно той прогони обзелото го съмнение. Можеше наистина да се е случило нещо, но засега нямаше никакви доказателства. Питаше се какъв план е имал предвид Дейтън.

— Какво смятате да правите сега, господин държавен секретар? — попита Джей.

— Ще се върнем в хотела да чакаме вести. Не виждам какво бихме спечелили, ако останем тук. Да ви откарам ли?

Джей си припомни за багажа в „Савой“ и кимна.

— Бих приел с удоволствие, но засега предпочитам да остана. Имам да проведа няколко спешни разговора с Щатите.

По лицето на Байър отново се изписа въпросително изражение.

— С близките на президента — добави Джей.

Байър кимна.

— О, разбира се.

Той стисна ръката на Джей и тръгна към изхода.

Джей отиде до една масичка с напитки и докато си наливаше чаша кафе, забеляза, че ръцете му треперят. Почти физически усещаше как Камбъл и неговият екип действат някъде в сградата. Изчака колата на Байър да потегли, после излезе навън в нощта въпреки студа. Искаше да размисли на спокойствие. Естествено, самолетът все още беше във въздуха. Отказваше да приеме всяка друга възможност. Сега трябваше да се съсредоточи върху предстоящите задачи.