Насрещен вятър

15

Флотска авиобаза „Сигонела“, кабинетът на командира

Понеделник, 17:55 ч

Стюарт Камбъл стоеше в ъгъла на кабинета на капитан Суонсън и гледаше през прозореца към пистите, отдалечени на няколко километра от сградата. Същевременно говореше по телефона с директора на авиокомпания „Юро Еър“ във Франкфурт.

— Не, хер Ниман, не ви уча как да си управлявате авиокомпанията, но определено имате голям проблем. Трябва да заповядате на пилотите си да изпразнят самолета незабавно и да ги предупредите, че не бива да защитават един човек, който в момента се е превърнал в беглец от правосъдието до голяма степен по вина на вашия екипаж.

Обаждането до Франкфурт беше просто изстрел напосоки, но в момента всеки натиск вършеше работа. Очевидно пилотите на „Юро Еър“ 42 сами се бяха избрали за пазачи на Джон Харис.

— Няма време, хер Ниман. Трябва да им заповядате да се подчинят още сега по телефона от Франкфурт. Идването ви тук ще е излишно и закъсняло.

Доникъде няма да стигнем, реши той и като приключи разговора дружелюбно, доколкото бе възможно, извърна глава към влизащия в кабинета офицер от карабинерската служба.

— Синьор Камбъл? — попита офицерът на италиански.

— Да, Стюарт Камбъл — отвърна адвокатът и мислено си отбеляза, че пратеникът на Джузепе Анселмо не е в стаята.

— Имам инструкции да ви съдействам, сър — каза новодошлият и набързо описа с какви сили разполага пред входа на авиобазата. — Американците казаха на моите хора, че трябва да дойдат тук, а не на пистите.

— Майоре, искам да инструктирате хората си да потеглят бавно и решително към втора зона, независимо от протестите на военните. Просто не обръщайте внимание на съпротивата им. Те няма да стрелят по вас. Уверявам ви. Ако се наложи, минавайте направо през загражденията.

— Много добре.

— Пред летищната част ще има някакъв портал. Не влизайте, но изчакайте там в пълна готовност и… — Камбъл извади от куфарчето си втори клетъчен телефон и го подаде на майора. — Моля ви, обадете се, ако позвъни. Ще се свържа с вас, за да ви дам инструкции.

Майорът кимна и излезе. На вратата се размина с мрачен мъж в добре скроен раиран костюм.

— Какво беше това, мистър Камбъл? — попита първият заместник на Джузепе Анселмо.

— Нищо особено, мистър Сигерели. Помолих карабинерите категорично да отхвърлят предложението на американците да дойдат насам и вместо това да се разположат пред портала на летищната зона, но без да влизат.

— Мистър Камбъл, съзнавате ли, че от съседния кабинет разговарям с правителството?

— Да, сър, знам това. Тази сутрин Джузепе дойде да ме посети. Знам, че той командва от Рим.

— А знаете ли, че решението да не се приближаваме до пистите на тази база идва също от мистър Анселмо и най-висшите правителствени кръгове?

— Знам и не смятам да нарушавам това решение, докато не ви убедя, че тълкувате съвсем погрешно договора със Съединените щати за наемане на територия. И базата, и пистите са ваша собственост.

— В момента италианското правителство е на друго мнение, мистър Камбъл. Моля ви занапред да не давате заповеди на италиански служители без мое одобрение.

— Както желаете. Но ако нямате нищо против, смятам, че по този въпрос трябва лично да поговоря с Джузепе.

— Моля — отвърна Сигерели и посочи към коридора. — Постъпете както намерите за добре.

Ларами, Уайоминг

Телефонът иззвъня точно когато изкушението да позвъни в залата за извънредни ситуации бе станало почти неудържимо. Джей грабна слушалката и с облекчение чу отсреща гласа на Шери Линкълн.

— Мистър Райнхарт, в момента имам връзка със сержант Джоунс от залата за извънредни ситуации. Генерал Дейвидсън бе повикан в Овалния кабинет и засега изчакваме. Сержант Джоунс ще поддържа линията открита, аз също ще чакам и ви моля да не затваряте телефона си.

Изнизаха се петнайсет безкрайни минути, без напрежението да бъде нарушено от други събития, освен новината за пристигането на Суонсън в самолета и появата на журналистически хеликоптер в „Сигонела“.

Джей се пресегна да включи малкия телевизор върху кухненската маса, прехвърли на Си Ен Ен и неволно трепна, когато видя на екрана пистите на базата.

В телефонната слушалка се чуваха приглушени звуци.

— Какво става там, Шери? — попита Джей.

— Президентът все още разговаря с командира на базата, а в момента преместват самолета, който беше между нас и С-17. Изтеглят го, за да не пречи.

Джей се озърна към телевизора и за момент загуби ориентация, виждайки едновременно с думите на Шери как изместват „Орион Р-3“.

— Гледам го по телевизията — каза той и се приведе напред. — Шери, виждам и още нещо. Операторът показва в близък план група… някакви автомобили, които чакат съвсем близо до пистите. Не са на самото летище, но изглежда, че стоят… пред портал или нещо подобно.

— Какви автомобили? — попита Шери. — Гледам през прозореца, но не мога да ги видя.

— Намират се пред вас, леко вдясно. Бронетранспортьори, джипове и още няколко коли. Опитвал ли се е някой да убеди президента да напусне самолета и да отиде в квартирите за гостуващи офицери или някъде другаде?

— Не.

— Не различавам емблемите им, но съм сигурен, че не са дошли да улеснят качването му в транспортния самолет.

— Все още не ги виждам.

Операторът от журналистическия хеликоптер даде още по-близък план и Джей видя как неколцина войници се мъчат да отключат портала, който ги отделяше от боинга, транспортния самолет и президента.

— Добре, Шери, работата става много дебела. Бих препоръчал да го качите на борда на С-17 веднага, преди онези да са излезли на пистата.

— Изчакай — каза Шери. Джей я чу как остави слушалката в скута си или върху някаква мека повърхност. След съвсем малко тя пак се обади: — Командирът на базата иска да изчака потвърждение от Белия дом. Казва, че хората му охраняват периметъра на зоната.

— Шери, ако някой охранява пистите, значи е невидим за телевизионната камера. Никой не пречи на онази група до портала. Струва ми се, че виждам подготовка за нападение, а ако това се случи, те могат или да нахълтат на борда и да го свалят, или да обкръжат боинга и да направят невъзможно прехвърлянето на Джон в транспортния самолет. Но ако той вече се е качил на С-17, няма да се намесват. Моля те! Накарай го да се размърда!

— Разбрано.

— Сержант Джоунс, още ли сте на линия? — попита Джей.

— Да, сър — отвърна веднага енергичен глас.

— Може ли да повикате генерал Дейвидсън?

— Той е в Овалния кабинет, сър. Изчакайте.

Отмина почти минута, докато отново се раздаде гласът на генерала:

— Слушам.

— Обажда се Джей Райнхарт, генерале. Имаме проблем. — Той описа набързо какво вижда около портала. — Не може ли да разрешите незабавното прехвърляне на президента Харис в транспортния самолет?

— Една секунда, мистър Райнхарт — каза генералът и подхвана с някого разгорещен спор, от който се чуваха само отделни думи. — Добре — каза най-сетне Дейвидсън. — Ето какво е положението. Президентът Кавано идва към Овалния кабинет, за да одобри плана. Вероятно ще бъде тук след броени секунди.

— Може да не разполагаме с тези секунди, генерале. Случайно да гледате репортажа на Си Ен Ен?

— Гледаме го и виждам същото като вас, мистър Райнхарт, но все още не са прекосили портала. Просто изчакайте.

На борда на „Юро Еър“ 42

Флотска авиобаза „Сигонела“, Сицилия

Както бе обещал, Крейг Дейтън отново се върна при пътниците, за да се опита да успокои донякъде яростта, която заплашваше да прелее в салона на първа класа и да усложни предстоящото прехвърляне на президента. Тъкмо затова агентът от тайните служби Мат Уорд бе минал в задния край на салона, силно разтревожен, че трима от най-сърдитите пътници, все европейци, ще решат да се нахвърлят върху него тъкмо когато би трябвало да придружи президента по пистата към транспортния самолет. Той наблюдаваше как командирът бавно се движи по пътеката, раздавайки обещания и опитвайки се да обясни какво се е случило, без да навлиза в подробности. Стратегията обаче не даваше резултат.

Накрая Крейг загуби търпение, проби си път между групичка от шест-седем мъже, които бяха наставали от местата си, и изтича обратно към микрофона, монтиран в предната част на салона.

Крейг закачи микрофона на място и с облекчение забеляза, че повечето от станалите почват да се връщат по местата си. След като прецени, че засега положението е овладяно, той се върна в първа класа и с изненада видя как президентът изчезва в кабината, а Аластър стои пред вратата.

— Някой го търсеше по нашия сателитен телефон — обясни Аластър, когато Крейг се приближи към него. — Някой си Камбъл.

По знак на втория пилот Джон Харис се настани в креслото му и взе слушалката.

— Е, Стюарт, май си създаде доста работа — каза Харис.

— А вие, господин президент, бяхте извънредно хитър през последните няколко часа.

— Защо ме търсиш? Както сам знаеш, обикновено юристите предпочитат да контактуват само с адвоката на противника.

— Не знаех, че сте имали време да си осигурите адвокат. Естествено, ще се свържа с него и фирмата му, но само в знак на любезност, нали разбирате. В края на краищата става дума за престъпление, господин президент, а аз само представлявам интересите на ищеца, тоест Перу. Между другото, според мен би трябвало да знаете, че разполагам с железни доказателства. Затова ви се обаждам. Просто за да ви уведомя лично, че обвинението не е на шега.

— Какви ги говориш, Стюарт?

— Имаме доказателства. Смятам, че трябва да го знаете от самото начало. Известно ни е, че сте били в Овалния кабинет, когато е дадена заповедта за онова нападение, и че това е станало след първоначалните разкрития на ЦРУ. Знаем също така, че са предприети целенасочени усилия да изглежда, че този ден никой от Лангли не е припарвал до Белия дом, но в действителност е присъствал един много виден служител на ЦРУ и вие сте дали заповедта чрез него.

— Не съм давал нито преки, нито косвени заповеди за онова нападение — отсече Джон Харис — и нямам намерение да продължавам да споря с теб за подобни безсмислици. Всъщност целият разговор е безсмислен.

— О, напротив. Знам, че си държавник, Джон, и бягането от отговорност е под твоето достойнство. Тъй като вече си нямаш началник на кабинета, който да ти напомня това, заслужава си да го сторя аз.

Харис се разсмя тихо.

— Значи сега се надяваш да ме засрамиш дотолкова, че да се предам на перуанското правосъдие? Стюарт, моля те, не се прави на наивник. Искаш от мен доброволно да се изправя срещу скалъпени обвинения в един фалшифициран процес, воден от диктатора в Лима, който се е заклел да ме екзекутира? Не се надявай.

— Сега сме в Италия, господин президент. Очаквам да се предадете на италианското правосъдие. Нека то да реши дали и кога ще отидете в Лима, а аз ви уверявам, че въпреки вашите скандални твърдения за перуанския президент и перуанската съдебна система това е една цивилизована страна, уважаваща международното право и международните договори, което едва ли можем да кажем за Съединените щати. Онзи Джон Харис, когото светът познава… като морален човек и държавник… би избрал най-правилната постъпка и би прекратил този наивен опит за бягство, който несъмнено е под достойнството на единствения американски президент, отказал да приеме гарантирано преизбиране. Между другото, винаги съм смятал, че вашата страстна подкрепа на идеята за един-единствен шестгодишен мандат е изключителен исторически факт.

— Не виждам смисъл да продължаваме този разговор, сър Уилям, а твоите двусмислени комплименти не ме интересуват. Ти си прекалено опитен юрист, за да разчиташ на италианските съдилища. Всичко е било предварително нагласено, но не очакваше да ти се изплъзна.

— Така или иначе, не успя да избягаш. Все още си тук, съвсем близо до мен.

— Не предизвиквай дипломатически сблъсък, Стюарт. Няма начин да спечелиш. Преди петнайсет години се провали, ще се провалиш и сега.

— Миналото си е минало. Днес е съвсем друго. Доста самонадеяна позиция си заел. Като републиканец очакваш един президент от демократическата партия да те спаси. Вярата ти в президента Кавано е наивна и ти несъмнено го знаеш.

— Действащите американски президенти по принцип рядко приемат бившите им колеги да бъдат малтретирани, арестувани или подлагани на пропагандни съдебни процеси. Приятен ден, Стюарт. За по-нататъшни разговори се опитай да се свържеш с моя адвокат мистър Джей Райнхарт.

Харис продиктува номера и прекъсна връзката, после стана от пилотското кресло и се върна в салона, без да крие гнева си.

— За какво ви търсеха? — попита Шери, но той само й махна с ръка. Напрегнато се мъчеше да си припомни всичко за събитията, довели до катастрофалната акция в Перу.

— Остават броени минути, сър — каза Шери.

Харис въздъхна и разтърка очи.

— Дано да е тъй, Шери. Много бих искал да се махна.