Насрещен вятър

9

Ларами, Уайоминг

06:50 ч местно време

Притиснал с рамо клетъчния телефон към лявото си ухо, Джей Райнхарт чакаше заместник-министърът на правосъдието Алекс Маклафлин да се обади отново. Междувременно вдигна слушалката на домашния телефон и я поднесе към дясното си ухо.

— Още ли сте там?

С облекчение чу отсреща гласа на Шери Линкълн.

— На линия съм, мистър Райнхарт.

— Продължавам да действам. Не прекъсвайте — каза той, после отново остави слушалката до бележника, чиито първи две страници вече бяха запълнени със записки.

— Мистър Райнхарт — обади се Маклафлин от вашингтонския си кабинет.

— Да, слушам ви. — Той намести телефона и едва не го изпусна, но успя да го задържи с лява ръка. — Казвайте.

— Е, всички ще трябва да действаме светкавично. Радвам се, че президентът Харис успя да ви наеме толкова бързо.

— Беше голяма изненада — отговори Джей, разтривайки челото си.

— От Държавния департамент ме уверяват, че арестът ще бъде извършен с необходимото уважение и ще го настанят в първокласен хотел, но проблемите идват утре сутрин по римско време. Адвокатът на Перу вече е насрочил съдебно заседание по искането за екстрадиране в осем сутринта. В Рим нямаме никого от Министерството на правосъдието, а дори и да имахме, в общи линии ни се отрежда ролята на amicus curiae, тоест приятел на съда. Трябва ни предложение за отлагане на делото, но както казах, Министерството на правосъдието може само да подкрепи вашето предложение, не и да го направи от свое име. Има ли вашата фирма представител в Рим, който да внесе предложението и да пледира за отлагане?

— Аз… аз нямам фирма, мистър Маклафлин.

Отсреща настана смаяно мълчание.

— Вие нямате… не сте ли съдружник във фирма?

— Не.

— Значи сте адвокат на частна практика? — попита изуменият Маклафлин.

— Всъщност в момента дори не практикувам. Преподавател съм в Уайомингския университет.

— Разбирам. В Юридическия факултет ли?

— Не. Общообразователен курс.

Ново мълчание, нарушено от тихо прокашляне на напълно слисан човек.

— Извинявайте, че ви питам, мистър Райнхарт, но адвокат ли сте изобщо?

— Да. Имам разрешение да практикувам в Тексас.

— Може ли… може ли да попитам за юридическата ви специалност?

— Успокойте се, мистър Маклафлин. Аз съм специалист по международно право и бивш практикуващ юрист. Оставам в течение на правните новости, макар че за известно време стоях настрани.

— Ясно.

— Разбирам положението и съм наясно какво да правя, поне доколкото е възможно в момента.

— Извинете ме, мистър Райнхарт, но така няма да стане. Президентът Харис се нуждае от незабавните услуги на сериозна фирма с клонове в цяла Европа, откъдето някой да стигне до него за час-два. Сериозно се съмнявам дали дори и военновъздушните сили биха успели навреме да ви доставят лично от Ларами до Рим.

— Според италианските закони молбата за отлагане на делото е много проста, мистър Маклафлин — отговори спокойно Джей. — За половин час мога да наема оттук римски адвокат.

— Е… може и да сте прав, но сега се нуждаем от широки, утвърдени с времето правни връзки, практически опит за работа с нас и подкрепа на служебно и процедурно ниво.

— Знам това.

— Мистър Райнхарт, не искам да поставям под съмнение способностите ви, сър, но това не е работа за адвокат на самостоятелна практика.

— Президентът ме нае, мистър Маклафлин. Разговаряте с неговия юридически представител. Нека говорим по същество, за да имам време да проведа другите телефонни разговори.

— Запознат ли сте с нашите дипломати в Рим?

— Не.

— Не познавате ли посланика?

— Не.

— Познавате ли нашия представител за Международния съд в Хага или представителя ни в ООН и неговия екип?

— Не.

Гласът на Маклафлин загрубя и се засили.

— Тогава, мистър Райнхарт, как, по дяволите, се надявате да защитите не само правото на президента Харис да остане на свобода, но и цялостните интереси на Съединените американски щати по този спешен и изключително важен въпрос от пущинаците на вашия скапан Уайоминг?

— Като използвам телефон, факс, логика, знания и факта, че съм негов адвокат! Колко време ще губим с този безсмислен спор? В момента човекът кръжи над Рим, зависи изцяло от добрата воля на двама граждански пилоти, а се обзалагам на стойността на служебната ви лимузина, че точно до техния терминал на летище Леонардо да Винчи кротко чака перуански самолет, част от мълчаливия заговор да го отмъкнат веднага след кацането, докато местната полиция си затваря очите. Сериозно се съмнявам дали Джон Харис ще стигне дори до хотела в Рим, камо ли до утрешното съдебно заседание. Утре вече ще е отвъд Атлантика, в очакване на съдебния цирк в Лима.

— Откъде разбрахте за самолета? Нашите разузнавателни източници току-що ми съобщиха за него.

— Логика, господин заместник-министър. Така бих постъпил аз, ако бях на мястото на сър Уилям Стюарт Камбъл.

— Познавате ли го?

— Да. А вие? — попита Джей, влагайки лек сарказъм в тона си.

— Не. Само съм чувал за него.

— Е, сър, аз го познавам твърде добре. Затруднен съм от разстоянието, но не ми липсва опит.

— Знаете ли нещо конкретно за подобен заговор, целящ, както твърдите, да отмъкнат президента Харис?

— Казвам ви какво може да опитат. Възможно е да греша, но не бих разчитал на това.

— Това би било отвличане, а не екстрадиране. Италия никога няма да го позволи, а цялата отговорност ще падне върху Перу.

— Искате ли да спорите по въпроса с Мирафлорес, докато президентът Харис гние в перуански затвор? Бих предпочел да не им попада в ръцете.

— Ние също, разбира се. Извинете ме за момент…

Джей чу как Маклафлин разговаря с някого. Зашумоляха хартии, после се раздаде смаяно сумтене. Когато заместник-министърът отново пое слушалката, в гласа му звучеше добре позната студенина.

— От Тексас ли казахте, че сте, мистър Райнхарт?

— Точно така. И преди да попитате, ще отговоря, че съм онзи същият Джей Райнхарт, бивш съдия на окръг Далас. Преди месец ми възстановиха правата. А сега, за бога, дайте да поговорим по същество и да обсъдим какво ще предприемем, докато все още имам връзка със самолета, защото не знаете една важна подробност.

— И каква е тя?

— Той няма да кацне в Рим и тепърва ни предстои не само правна, но и дипломатическа битка.

— Ако не в Рим, къде ще кацне тогава? И откъде знаете? — попита Маклафлин с раздразнен и саркастичен тон.

— Не мога да ви кажа, преди да е в безопасност. Адвокатска тайна.

— Разбирам.

— Освен това разговаряме по обикновен аналогов клетъчен телефон, тъй че всеки може да ни подслуша.

— О! — сепна се Маклафлин. — Е, поне това ми звучи разумно.

— Предполагам, че ще кацне след около четирийсет и пет минути. Междувременно искам да ми подготвите отговор дали армията на САЩ може да стори нещо за президента Харис и ако да, какво точно. Пак ще ви позвъня.

Когато Алекс Маклафлин се съгласи и затвори, Джей сгъна клетъчния телефон и седна върху единствения си кухненски стол с треперещи ръце и пресъхнала уста.

Всемогъщи боже! Току-що нахоках заместник-министъра на правосъдието на Съединените щати!

Поседя така няколко секунди, опитвайки се да обмисли какво ще предприеме сега и с какви хора ще трябва да поговори, а може би и да настоява да изпълняват негови нареждания: Държавния департамент, Белия дом, вероятно началника на кабинета и самия президент, италианското правителство, високопоставени служители от други държави и цялата инфраструктура на международната и европейската правна общност.

А ето че седеше насред „скапания“ Уайоминг, както бе казал Маклафлин, с два телефона и без нито един сътрудник.

Джей осъзна, че стомахът му се е свил на топка. Маклафлин бе прав. Няма начин да се справя.

Той вдигна слушалката на домашния телефон, като се питаше дали още има връзка с боинга.

— Ало, мис Линкълн. Още ли сте на линия?

— Тук е Джон Харис, Джей. Докъде стигнахме?

— Джон, съжалявам. Не мога да приема. Трябва да се оттегля по етични съображения.