Нежен център

Глава втора

Сержант Джо Бейглър прокара дебелите си пръсти през ниско подстриганата си коса. Лицето му беше смръщено от напрежение. Той седеше зад очукано бюро в една голяма стая, в която имаше и други бюра с униформени полицаи зад тях, които работеха, говореха по телефоните или пишеха нещо в бележниците си.

Бейглър четеше доклад за някакъв дребен обир на бижутериен магазин. Беше шеф на всички сержанти и дясна ръка на Теръл. Неженен, на трийсет и осем години, пристрастен към кафето и цигарите, той беше смятан от шефа си за най-добрия сержант от много години насам.

Телефонът иззвъня и той отпусна дебелата си космата ръка върху слушалката, вдигна я и изръмжа:

— Даа?… Бейглър слуша.

— Шефът току-що дойде — каза дежурният. — Веднага в стаята му.

Бейглър изпъшка, хвърли върху бюрото папката, която разглеждаше, и се запъти с тежки стъпки към кабинета на Теръл.

Влезе тъкмо когато Теръл се канеше да си налее кафе от каната, която един от неговите хора току-що беше донесъл. Като видя Бейглър на вратата, Теръл извади още една чаша от чекмеджето на бюрото си и я напълни.

— Влизай, Джо. Нещо по оная работа с Бърнет?

Бейглър влезе, затвори вратата и седна на стола с права облегалка пред бюрото на Теръл. Той посегна към чашата с кафе и каза:

— Все още нищо. Съобщено е на всички патрули. За какво е цялото това вълнение?

Теръл започна да пълни една почерняла и очевидно доста използвана лула.

— Важни хора. Човекът е зет на Чарлз Травърс, а ако не знаеш кой е той, ще ти кажа, че е построил хотел „Ню Йорк Палас“, една фериботна връзка, язовир в Хавана и още няколко дребни работи от същия калибър.

Бейглър отпи от кафето и запали цигара.

— Е, и?

— Ами трябва да го намерим. Има едно усложнение. — Теръл замълча, пуфтейки с лулата си. — Той е психично болен. Когато се връщах от срещата с жена му, се отбих при доктор Густав, който е в течение. Мъжът е претърпял тежки наранявания на главата при автомобилна катастрофа. Доктор Густав казва, че има мозъчни сраствания. Те могат да се разнесат с времето, но засега човекът не отговаря за действията си. Не е карал кола от две години и в момента е съвсем сам в този мерцедес. С такава бърза кола може да причини много поразии и на себе си, и на други хора.

— Какво искаш да направя? — попита Бейглър, като допи кафето си. — Да се обадя ли пак на момчетата?

— Мисля, че да. Кажи им, че е спешно. Искам този човек да бъде намерен, и то бързо. Минаха повече от два часа от първото съобщение. Не е чак толкова трудно да се намери бял открит мерцедес.

— Може да е тръгнал по някой черен път — каза Бейглър, като стана от стола.

— Не ме интересува какво може да е направил. Искам да бъде намерен веднага!

Бейглър кимна и отиде в оперативната стая. Седна пред едно бюро, взе микрофона и започна да вика една след друга патрулните коли. В този момент един офицер се приближи и го потупа по рамото.

— Хари се обажда, сержант. Намерил е мерцедеса.

Бейглър остави микрофона.

— Кажи на момчетата — нареди той и отиде при друго бюро. Там вдигна телефонната слушалка, която лежеше на бюрото: — Хари?

— Да, сержант. Намерихме колата. Бял мерцедес с номер 33567, нюйоркска регистрация, на магистралата Олд Дикси. Спукана гума и смачкан калник. Следи от занасяне по платното. Колата е спряла в едно дърво. Трябва да се е движила доста бързо.

Бейглър потри върха на носа си.

— А шофьорът?

— Няма никой в колата, сержант.

— Задръж така — отсече Бейглър и се завъртя на стола си. — Хей, Джак, колко коли имаме близо до Олд Дикси?

— Три — информира го дежурният, който следеше движението на патрулните коли по картата. — Две на двайсет мили, третата на десет мили.

— Кажи им да се насочат към Хари и да побързат. Той се нуждае от помощ.

Бейглър продължи разговора с Хари:

— Три коли идват към тебе. Искам пълно претърсване на района. Шофьорът не може да е отишъл далеч. Стой там. Бъд ще ти даде описанието на човека.

Той повика друг офицер, предаде му слушалката и тръгна бързо към кабинета на Теръл.

В три без двайсет същия следобед Вал все още седеше до прозореца и чакаше. Тя си повтаряше, че нищо не може да направи и просто трябва да бъде търпелива, докато полицията намери Крис. Но с течение на времето тревогата й растеше. Самотното бдение започваше да й къса нервите. Тя вече се питаше дали Крис не е катастрофирал отново и дали… този път не бе мъртъв.

Изведнъж телефонът иззвъня. Тя се втренчи за миг в апарата, след това скочи, втурна се и вдигна слушалката.

— Мисис Бърнет… Капитан Теръл се обажда.

— Вие… намерихте ли го?

— Все още не, но намерихме колата — съобщи Теръл. — Открихме я на магистралата Олд Дикси, която не се използва много напоследък. Има спукана гума и се е ударила в едно дърво. Изглежда, че съпругът ви е напуснал колата и е тръгнал пеша. Четири наши коли са там и хората ми претърсват района. Теренът е труден, има много храсти, овощни градини и изоставени хамбари. Може да е влязъл в някоя запустяла постройка, за да си почине. Просто исках да ви кажа какво става. Не се тревожете. Скоро ще го намерим.

— Но той може да е ранен и…

— Не, не мисля. Ударът не е бил много силен. Само един смачкан калник. Сигурно е малко зашеметен и си почива някъде.

— Може би е по-добре да дойда. Бих могла да взема такси и…

— Най-добре е да останете там, където сте, мисис Бърнет — каза Теръл твърдо. — Така ще зная къде да ви търся. Ще ви се обадя веднага щом го намерим.

— Добре… благодаря, че ми се обадихте.

— Няма защо — каза Теръл, малко смутен от несигурния й глас. — Ще ви се обадя скоро — и затвори.

Вал отиде до прозореца и погледна към морето. Няколко души се къпеха, други се печаха на слънце. Гледката беше весела, но сърцето на Вал не беше.

Стана пет часът. Никой от полицията не се беше обадил и тя започна да се отчайва. Почака до пет и двайсет и измъчена от напрежението, поръча телефонен разговор с кабинета на баща си в Ню Йорк.

От най-ранно детство Вал беше в много добри отношения с баща си. Постепенно започна да обожава този преуспяващ, красив мъж. Беше убедена, че ако се обърне за помощ към него, той би могъл да реши който и да е от нейните проблеми. В миналото се опитваше да се обръща към него само за най-важните неща и в тези малко на брой случаи той оставяше всичко друго и хвърляше цялата си енергия за решаването на проблемите. Тя беше сигурна, че причината да проявява нетърпимост към Крис се състои в това, че Крис представляваше проблем, с който предприемачът не можеше да се справи — първият проблем, свързан с Вал, който той не бе в състояние да реши.

След десетминутно чакане я свързаха с кабинета му и секретарката й каза, че той е на съвещание.

— Обажда се мисис Бърнет. Бихте ли казала на баща ми, че трябва да говоря с него незабавно.

— Да, разбира се, мисис Бърнет. Ще почакате ли така няколко минути? Ще изпратя да му съобщят.

„Какво са няколко минути — помисли си Вал — след тези ужасни, безкрайни часове.“

— Ще почакам.

Пет дълги минути се проточиха, преди гласът на баща й да прозвучи от другата страна на линията.

— Вал?

— Татко, той изчезна. Като луда съм! След като говорих с теб, погледнах през прозореца и той беше изчезнал.

— Взел ли е колата?

Тя си пое дълбоко дъх. Гласът на баща й беше спокоен. Тя очакваше той да се разбеснее, да й каже, че я е предупреждавал, но този практичен, спокоен въпрос й помогна да се овладее.

— Да. Няма го вече пет часа.

— Посъветва ли се с Дюлак?

— Да. Той извика шефа на полицията. Полицаите намериха мерцедеса, но не и Крис.

— Продължават ли да го търсят?

— Сигурно… Не знам.

— Кажи на телефонистката да не прекъсва връзката и се обади в полицията. Искам да знам какво е положението в момента.

— Добре. О, скъпи, мислиш ли, че…

— Вал! Направи каквото ти казвам! Да не губим време!

Тя каза на телефонистката да не прекъсва връзката с Ню Йорк и да набере номера на Теръл.

— Имате ли някакви новини? — попита тя, когато Теръл се обади. — Баща ми…

— Още нямаме, мисис Бърнет. — Вал веднага усети тревожната нотка в гласа му. — Хората ми продължават да търсят, но районът е труден. Не мога да отделя повече от осем души. Честно казано, ако искаме да намерим съпруга ви, преди да се е стъмнило, ще трябва да потърсим помощ, но това би означавало разгласяване на случая. Тъкмо се канех да ви се обадя, когато позвънихте. Какво да направя?

Вал се опита да измисли нещо, след това каза колебливо:

— Пак ще ви се обадя.

Тя помоли телефонистката да я свърже отново с Ню Йорк.

— Не са го намерили — съобщи на баща си. — Казах на шефа на полицията, че не искам никакво разгласяване. Според него обаче, ако искаме да намерят Крис преди мръкване, ще им трябва помощ и следователно печатът ще научи.

— Кажи им да повикат помощ — каза Травърс. — Кажи им, че очаквам да заваря Крис при теб, когато пристигна. Ще взема първия самолет. Не се тревожи, Вал. Скоро ще се видим. Тръгвам веднага.

— Но, скъпи, не си ли много зает? Нютън?…

— Да не губим време! Идвам! Само кажи на този полицай да повика още хора на помощ. Стой в апартамента си. Кажи на Дюлак да се заеме с журналистите. Аз ще уредя всичко, като пристигна. Господ да ни е на помощ! — И затвори.

Вал се обади на Теръл.

— Баща ми пристига. Моля ви, повикайте помощта, от която имате нужда. Трябва да намерим съпруга ми още днес.

— Да, разбира се — каза Теръл. — Съжалявам. Ние наистина не си почиваме. До половин час ще направя съобщение по радиото. Ще помоля фермерите да претърсят всички отдалечени постройки. Ще огледаме мотелите, болниците и хотелите. Пресата ще трябва да се намеси.

— Добре — каза Вал и затвори телефона.

Тя покри лицето си с ръце и се разплака.

Жълто-зеленият емайлиран часовник над камината в хола удари единайсет. Вал лежеше на канапето до отворения прозорец и гледаше звездното небе. Нощта беше тъмна, нямаше луна. Баща й седеше във фотьойла до нея. На малка масичка встрани от него имаше чаша уиски със сода, а между пръстите му бавно догаряше пура. Никой от тях не беше продумал през последния половин час. Когато пристигна, баща й беше неочаквано любезен и изпълнен със съчувствие. Добрите им отношения, нарушени по времето, когато Крис бе в санаториума, бяха възстановени. Сега Вал се чувстваше по-спокойна. Присъствието на баща й я утешаваше и й вдъхваше увереност.

Долу пред хотела вече се бяха събрали репортери и фотографи. Вал чуваше техните гласове, прекъсвани понякога от смях, който я караше да потръпва.

Телефонен звън разсече тишината в стаята. Травърс вдигна слушалката.

— Капитан Теръл е тук, сър — съобщи мъжът от рецепцията.

— Изпратете го веднага при мене — каза Травърс и постави обратно слушалката.

Вал скочи на крака и го погледна разтревожена.

— Теръл идва — успокои я баща й.

— Намерили ли са го?

— След малко ще разберем — каза той и стана.

На шейсет години Чарлз Травърс беше внушителен мъж. Бе висок метър и деветдесет, с широки рамене и здраво телосложение. Имаше светли, проницателни очи, оредяваща бяла коса и слабо лице с остри черти. Когато прекоси стаята, силата и сигурността на движенията му вдъхнаха нова увереност на Вал. Той отвори вратата и посрещна Теръл, който идваше по коридора.

Двамата мъже се погледнаха, след това си стиснаха ръцете.

— Все още никакви новини — каза Теръл, когато влезе в стаята. — Исках просто да се отбия при вас и да ви кажа как вървят нещата.

Той кимна към Вал, която стоеше до канапето пребледняла, с ръце, стиснати в юмруци.

— Няма го повече от дванайсет часа — каза Травърс и в гласа му прозвуча груба нотка. — Разбира се, че ме интересува какво сте направили досега.

— Разбирам вашите чувства, мистър Травърс — каза Теръл. — Не можем да направим повече от това, което вече сме направили. Теренът е много труден — блата, мангрови гъсталаци, декари висока трева, стотици стопански постройки по фермите. Досега сме обработили района на пет мили около мястото, където беше намерена колата. Очертават се две възможности, които трябва да обсъдим: или мистър Бърнет се крие нарочно, или е успял да стопира някоя минаваща кола, която го е извела от района. Ако умишлено се крие, задачата ни става почти неизпълнима. Едва ли съществува по-добър терен за игра на криеница. Ако пък е напуснал района, ще трябва да обявим тревога в четири щата и да помолим за помощ всички шофьори, които са минавали в това време през тези места.

Травърс погледна изпитателно Теръл.

— Мога да тълкувам думите ви по един-единствен начин — че ви липсва организация, за да намерите един изчезнал на ваша територия човек.

— Никой щат не разполага с организация да намери бързо изчезнал човек, ако той не иска да бъде намерен — каза Теръл спокойно. — Но ние ще го намерим. Само че това може да ни отнеме време.

— Значи не очаквате да го намерите тази нощ?

— Не знам. Може би да, но изглежда малко вероятно.

— Това е всичко, което искам да знам — каза Травърс. — Добре, продължавайте. Ние ще чакаме. Благодаря ви, че дойдохте.

Теръл се почувства обиден и раздразнен от маниерите на Травърс. Той отиде до вратата, спря и погледна Вал.

— Ще го намерим, мисис Бърнет. Бих искал да мисля, че все още имате доверие в мен.

— О, да — потвърди колебливо Вал.

Когато Теръл излезе, баща й я прегърна и я притисна към себе си.

— Сега отиди да си легнеш — каза той. — Аз ще бъда тук. Всичко ще се оправи. Ще видиш… след няколко седмици, дори по-скоро, ще се чудим защо са били всички тези тревоги.

Вал се отдръпна.

— Татко, ти май не разбираш. Аз не мога да ти се отблагодаря за това, че дойде. Не мога да ти се отблагодаря за твоята доброта и за помощта ти, но ти май не разбираш, че Крис е моят живот. Аз го обичам. Наистина… какъвто и да е, както и да се държи, той е част от мене. Животът ми би бил безсмислен без него. Казвам ти всичко това, защото явно не си в състояние да приемеш факта, че той е много, много важен за мене. Той наистина е всичко в моя живот.

Травърс я погледна замислено, след това сви рамене примирително и каза:

— Хайде, Вал, върви в леглото. Сигурно няма да можеш да заспиш, но поне ще си починеш. Те ще го намерят. А докато го търсят, ще се тревожим заедно.

Вал нежно сложи ръка на рамото му:

— Просто исках да съм сигурна, че знаеш какви са отношенията ни с Крис. Отивам да си легна. Благодаря ти, скъпи. Не знам какво бих правила без теб.

Тя прекоси бързо стаята и влезе в спалнята си. Травърс се приближи до прозореца. Той дълго се взираше със смръщено лице в тъмнината, след това с рязко движение хвърли недопушената пура на терасата, където чакаха репортерите.

Миризмата на пържена шунка накара Теръл да побърза с бръсненето. Бе ръководил операцията по търсенето на Бърнет до три часа сутринта, след което, уморен и обезкуражен, бе предал работата на Бейглър и се бе прибрал вкъщи.

Привършвайки с бръсненето, той си помисли мрачно, че Бърнет сигурно не е намерен, тъй като в противен случай Джо би се обадил. Припомни си хубавата мисис Бърнет и изпита съжаление, че я бе разочаровал. „Но какво повече бих могъл да направя?“ — питаше се той.

Когато влезе в трапезарията, завари съпругата си Каралайн, едра и достопочтена жена, да чете вестникарските заглавия.

— Вярно ли е, че този нещастен човек не е с всичкия си? — попита тя, подавайки вестника на Теръл.

— Тъй ми се струва — каза той и седна. — Вярвай на вестниците, ако искаш да научиш подробностите. Сега те ще изкарат акъла на всички.

— Но той не е опасен, нали?

Теръл сви рамене.

— Не е с всичкия си.

След това седна и зачете, но след малко захвърли с отвращение вестника.

— Къде, по дяволите, може да е отишъл? — каза той повече на себе си, отколкото на жена си. — Какво ли прави през цялото това време?

Сякаш за да отговори на въпросите му, телефонът иззвъня. Теръл остави чашата с кафе, втурна се през стаята и вдигна слушалката.

— Шефе, Джо се обажда — гласът на Бейглър звучеше напрегнато. — Неприятен случай в Оджъс. Съобщение за убийство.

Теръл се почеса по челото. Убийство! През последните осем месеца не беше имало убийство на неговата територия.

— Някакви подробности, Джо?

— Собственикът на парк-мотела ни се обади. Съобщи за намерена мъртва жена в едно от неговите бунгала. Била жестоко накълцана.

— О’кей. Ела да ме вземеш. Някакви новини за Бърнет?

— Момчетата продължават да търсят. — На Бейглър очевидно му беше писнало от Бърнет. Убийството беше много по-важно за него. — Екипът е готов. Ще бъдем при тебе след десет минути.

Теръл постави слушалката и се върна на масата да допие кафето си. Каза на Каралайн за убийството, но това не я заинтересува — тя искаше да знае какво става с Бърнет.

— Още не са го намерили — каза Теръл раздразнено. — Според мен той е на километри далеч от мястото, където е блъснал колата. Няма друга възможност. Сигурно му е причерняло и е изпаднал в депресия.

Осем минути по-късно, тъкмо когато двете полицейски коли бяха спрели пред къщата на Теръл и той обличаше вече сакото си, телефонът иззвъня.

— Шефе, Уилямс се обажда. Намерихме Бърнет. Мотаеше се по северната магистрала на Маями Бийч. Сега е в колата ни. Какво да правим с него?

Виждайки, че Бейглър стои на вратата и едва сдържа нетърпението си, Теръл каза:

— Как е той?

— Държи се сякаш е бил ударен по главата. Не знае нито къде е бил, нито какво е правил.

— Стой там, където си — каза Теръл. — Ще ти се обадя пак.

Той прекъсна връзката и се обади в хотел „Испански залив“. Докато чакаше, съобщи на Бейглър:

— Намерили са Бърнет. Трябва да се оправя първо с него. Ти върви в парк-мотела. Аз идвам след тебе.

Бейглър кимна с глава и хукна по павираната алея към чакащата кола.

Когато се свързаха с хотела, Теръл поиска да говори с Травърс.

— Мистър Травърс? Шефът на полицията се обажда. Намерихме мистър Бърнет. Изглежда замаян. В момента се намира в една полицейска кола на северната магистрала на Маями Бийч — това е на около трийсет и пет мили от вас. Не мисля, че ще е разумно да го докараме в хотела, тъй като ще трябва да се сблъска с репортерите, които чакат там. Предлагам хората ми да го закарат направо в санаториума на доктор Густав. Вие и мисис Бърнет ще можете да го посрещнете там. Какво мислите?

— Да — каза Травърс. — Благодаря ви. Тръгваме веднага.

— Той ще пристигне там след един час — каза Теръл.

След това прекъсна връзката и се обади отново на Уилямс. Даде му инструкции, съобщи накратко на жена си какво се беше случило, качи се в колата си и подкара бързо към парк-мотела в Оджъс.

Оджъс се намираше на централна магистрала номер 4, преди години там имало индиански пазар. На индиански името означаваше „изобилен“ — малкото градче от шестстотин души беше кръстено така заради пищната растителност, която го обграждаше.

Съвсем близо до града, на главната магистрала, се намираше парк-мотелът — второкласен, но удобно разположен на директния път за Маями. Той се състоеше от четирийсет малки, разнебитени дървени бунгала, басейн, магазин на самообслужване, детски пясъчник и площадка за игра, както и утъпкан квадрат земя, където гостите можеха да танцуват под звуците на суинга, гърмящ от високоговорителите, закачени по дърветата.

Теръл пристигна пет минути след като полицейският екип беше спрял на огромния паркинг.

Фред Хес, шефът на отдела за убийства, каза, че Бейглър е на рецепцията и говори със собственика.

Теръл каза на Хес да почака, след това прекоси зле поддържаната трева пред бунгалото, върху което се мъдреше голям неонов надпис:

Десетина мъже и жени, облечени ваканционно, се бяха скупчили пред офиса и зяпаха. Те огледаха любопитно Теръл, преди той да влезе вътре. Появата му веднага предизвика оживление.

Малката гореща канцелария беше разделена с плот, върху който лежаха книгата за регистрация, телефон, няколко химикалки и препълнен с фасове пепелник. Зад плота имаше бюро и три стола, а на стената висеше карта на района в голям мащаб.

Бейглър седеше на един от столовете, между устните му висеше цигара. Зад бюрото седеше собственикът на хотела, висок, слаб мъж на около петдесет и пет години с рошава металносива коса и жълтеникав тен. Лицето му беше слабо, носът — прекалено дълъг. Протритият сив костюм очевидно му бе голям. Бялата риза беше мръсна, връзката на ластик — омазнена.

— Това е Хенеки — каза Бейглър и се изправи на крака. — О’кей, Хенеки, започвай. Нека чуем историята отново.

Теръл кимна на Хенеки, който го погледна бързо и смутено. Теръл седна до Бейглър.

— Ами както казах на сержанта, в седем и половина имаше телефонен разговор за това момиче. Аз й позвъних, но никой не вдигна, затова отидох при нея и я намерих. — Той направи гримаса. — Тогава се обадих на полицията.

— Коя е тя? — попита Теръл.

— Регистрира се като Сю Парнъл. От Маями. Пристигна снощи в осем часа. За една нощ.

— Виждал ли си я преди?

Хенеки сякаш се поколеба за миг, след това поклати глава:

— Не, доколкото мога да си спомня. През сезона тук идват много хора. Не, мисля, че не.

— Някой посети ли я?

— Не бих могъл да знам. Аз съм в офиса от седем и половина сутринта до един през нощта. След това заключвам и отивам да спя. Няма как да узная какво става в бунгалата.

Теръл стана.

— Хайде да я видим.

— Тя е в бунгало 24 — каза Хенеки и сложи един ключ на плота. — Ако нямате нищо против, шефе, аз вече я видях и нямам желание да я виждам отново.

— Добре — каза Теръл и Бейглър взе ключа.

Двамата мъже излязоха от канцеларията и тръгнаха към редиците бунгала, разположени на петдесетина метра от тях. Групата туристи ги последваха, но спряха изведнъж, когато двама униформени полицаи им препречиха пътя. Останалите от отдела за убийства и служебният фотограф излязоха от паркираните коли и се присъединиха към Теръл и Бейглър.

Те спряха пред бунгало 24 и Бейглър отключи вратата.

— Чакайте тук — каза Теръл на екипа и влезе с Бейглър в бунгалото, което представляваше квадратна стая шест на шест метра с оръфан килим, два фотьойла, телевизор, вграден гардероб, тоалетна масичка и двойно легло.

Миризмата на смърт накара двамата мъже да смръщят лица. След като хвърли поглед към леглото, Бейглър отиде до прозореца и припряно го отвори.

Теръл с килната на тила шапка гледаше голото, простряно върху леглото тяло.

Сю Парнъл беше двайсет и осем — двайсет и девет годишна руса и поразително привлекателна млада жена. „Трябва добре да се е грижела за себе си“ — помисли си Теръл, защото ноктите на ръцете и краката й бяха с безупречен маникюр, а косата й беше красиво подредена. Очевидно е била почитателка на слънцето, тъй като тялото й имаше силен загар.

Който и да я беше заклал, беше го направил с яростта на луд човек. Четири рани от намушкване зееха в горната част на тялото й. А надолу беше разпрана. Гледката изпълни устата на Теръл с жлъчен сок въпреки дългия му опит.

Бейглър каза само „Господи!“, усети, че му се гади, бързо се завъртя и излезе.

Теръл се огледа наоколо. Върху един от столовете стоеше изправен синьо-бял куфар. Той мина край леглото и отвори вратата към малката баня. На стъклената полица имаше шишенце с парфюм, паста за зъби и сапун. На друга полица до душа имаше жълта гъба и шапка за баня.

Той се върна в стаята и извръщайки поглед от леглото, излезе на тясната веранда, където го чакаха неговите хора.

— Донеси чаршаф — каза той на Хес. — Докторът дойде ли?

— На път е — отвърна Хес. — Трябва да пристигне всеки момент.

Докато говореше, една кола се приближи и доктор Луис, полицейският лекар, слезе забързан с чантата с инструментите в ръка.

— Влизай направо — каза Теръл. — Тя е изцяло твоя и те очаква.

Доктор Луис, нисък, дебел мъж, го изгледа въпросително и влезе в бунгалото.

Теръл събра хората си.

— Докато докторът свърши, претърсете мястото така, сякаш търсите песъчинка. Искам всичко, което може да ни подскаже нещо. Много бързо трябва да свършим тази работа. Сексуален убиец на свобода обикновено напада отново.

Той се върна в бунгалото и взе синьо-белия куфар.

— Добре ли прекарваш? — попита той Луис меко.

— Красиво момиче.

— Искаш да кажеш била е красиво момиче — каза Теръл и излезе на слънце.