Нежен център

Глава шеста

Теръл погледна иззад купчината доклади, когато Бейглър влезе в офиса му. Сядайки, Бейглър се пресегна за каната с кафе, която постоянно стоеше на бюрото на Теръл, и каза:

— Засега нищо. Все още проверяваме списъка на приятелите й. Стигнахме до номер петдесет и седем и всички до тук имат железни алибита.

Теръл сви рамене.

— Може всичките да са чисти, но не можем да си позволим да пропуснем някого. Моето предположение е, че е бил някой сексуален маниак, който я е проследил и нападнал. Ако съм прав, нашата работа е да го намерим. Нещо от проверката по бензиностанциите?

— Не. — Бейглър отпи от кафето и запали цигара. — Какво ще кажеш за Харди? Може тази Ланг да ни е излъгала.

— Мислих за това, но защо Харди ще я убива? — каза Теръл, смръщвайки вежди. — Досега действа, без да си навлича неприятности. Освен това не мога да си представя, че би я убил по този начин.

— Тя може да е имала нещо срещу него и той я е заклал, за да си помислим, че е сексуално убийство.

— Аха… това е така. Аз…

Телефонът иззвъня. Теръл не се доизказа и вдигна слушалката. Той слушаше и Бейглър видя как лицето му се изопва от изненада. После каза:

— Идвам веднага. Не пипай нищо — и затвори. Бутна стола си назад и се изправи. — Хенеки е намерен мъртъв. Изглежда са го пречукали. Хайде да тръгваме.

Бейглър смачка цигарата си и излезе бързо от стаята. Докато вървеше по дългия коридор към улицата, Теръл го чу да се обажда в отдела за убийства.

Час и половина по-късно доктор Луис излезе от бунгалото на Хенеки и се запъти към Теръл и Бейглър, които го чакаха на слънце.

— Сто процента е убит — каза Луис. — Убиецът го е обработил, преди да го довърши. Цялото му тяло е в изгаряния от цигари. Накрая е бил убит, като са сложили възглавница върху лицето му и някой е седнал върху нея. Трябва да е бил много тежък, защото носът на Хенеки е счупен.

Теръл и Бейглър се спогледаха. После Теръл каза:

— Благодаря, докторе. Ако си свършил, може да отнесат тялото.

След като под погледите на туристите тялото беше пренесено в линейката, Теръл и Бейглър влязоха в бунгалото на Хенеки. Отделът за убийства беше свършил работата си и Хес дойде при тях.

— Никакви отпечатъци, шефе. Има само едно интересно нещо.

Той влезе в банята, следван от Теръл, докато Бейглър остана на вратата. Хес вдигна една плочка от пода на банята:

— Може да е било скривалище за нещо, но сега е празно.

Теръл погледна в кухината.

— Сигурно затова е бил обработен — рече той. — Нека да погледнем в сейфа в кабинета.

Отварянето на сейфа отне на полицейския експерт половин час, но вътре не намериха никаква улика. Върнаха се в бунгалото. Хес и хората му си тръгваха.

— Все още нищо, шефе — каза Хес. — Това е професионално убийство. Хенеки си е легнал към два часа. Басирам се, че убиецът или убийците са го чакали в бунгалото му. По ключалката личи, че е имало взлом. Трябва да са носили ръкавици. Отпечатъците от пръсти са само на Хенеки.

Теръл изпъшка.

— Провери всички бунгала. Виж дали някой не е чул нещо. След това провери отпечатъците на Хенеки. Той може и да има досие.

Хес си тръгна, като остави вратата на бунгалото отворена. Теръл седна на масата, докато Бейглър тършуваше из стаята.

— Какво мислиш, шефе? — попита накрая Бейглър. — Смяташ ли, че това има връзка с убийството на Парнъл?

Теръл извади лулата си и започна да я пълни.

— Да… изглежда повече от вероятно. Хенеки може да е лъгал, когато каза, че не познава момичето. Може да е скрил нещо и убиецът се е върнал, инквизирал го е и накрая го е убил.

Една сянка, която се появи на пода, накара двамата мъже да се обърнат рязко. На вратата стоеше малко момиченце на около осем години. Беше хубавко, с дълга руса коса, която падаше върху раменете му. Чертите на лицето му бяха дребни и изящни, очите му сини и нащрек. Носеше синьо-бял кариран гащеризон и беше босо.

— Здрасти — каза то. — Вие ли сте от полицията?

Бейглър не беше достатъчно зрял, за да се интересува от деца. Той се намръщи.

— Бягай оттук… изчезвай — скара му се той.

Момиченцето погледна въпросително Теръл.

— Кой е този кресльо с грозното лице? — попита то, облягайки дребното си, почерняло от слънцето тяло на рамката на вратата.

— Ти чуваш ли? — кресна Бейглър. — Бягай оттук!

Момиченцето сви пренебрежително устни.

— Пукни! — каза то със смразяващо презрение. — Ако не си много уморен от живота, върви да си смучеш пръстите на краката.

Теръл наблюдаваше сцената развеселен. Тъмночервеното лице на Бейглър беше като за картина.

— Ако ми беше дъщеря, щях да те напляскам по дупето — каза той вбесен. — Бягай оттук.

— Ако ми беше баща, щях да заведа майка ми на преглед — отговори незабавно момиченцето.

Теръл се постара да обърне смеха си на кашлица. Бейглър го стрелна с очи, след това с нарочно забавени крачки започна да се приближава към детето, което го гледаше без страх и с такова многозначително изражение, че той се спря разколебан.

— Ако ме докоснеш, ще те обвиня в изнасилване — каза детето.

Бейглър бързо отстъпи две крачки назад и погледна безпомощно Теръл.

— Малък ужас! — възкликна сърдито той. — Ти си добре там. Седиш си и се подхилкваш. Не виждам нищо забавно в това малко чудовище.

Теръл се наведе напред и сложи големите си ръце върху коленете.

— Аз съм началникът на полицията — каза той и се усмихна на детето. — Ти коя си?

Детето вдигна босото си ходило и си почеса другия крак, докато разглеждаше Теръл с интерес.

— Казвам се Ейнджъл Прескът. Кое е онова лице?

— Той е мой помощник — каза Теръл тежко. — Казва се Бейглър.

— Наистина ли мислиш, че ти помага? — Ейнджъл изгледаше изумена. — Никога не бих повярвала.

— Той е много умен — каза Теръл.

Детето наклони глава на една страна и започна да изучава моравото лице на Бейглър.

— Кой знае… — каза тя накрая. — Прилича на чичо ми… Той не е много добре. Трябва дори да го хранят.

Бейглър каза заплашително:

— Махай се оттук! Изчезвай!

— Малко е шумен, нали? — каза Ейнджъл. — Аз дойдох, защото искам да ви помогна.

— Много мило, Ейнджъл — рече Теръл. — Аз се нуждая от всякаква помощ. Влез и седни.

Бейглър изпусна тежка въздишка и влезе в банята. Озовал се вътре, без да знае какво да прави, той бързо излезе.

Ейнджъл ококори сините си очи, гледайки го с нездрав интерес.

— Хей! Ти си много бърз! — възкликна тя.

— Бърз в какво? — излая Бейглър с мораво от ярост лице.

— Не очаквай да обсъждам такива неща — каза Ейнджъл превзето. — Аз съм добре възпитана.

Бейглър изглеждаше като човек, който има проблеми с дишането. Той почна да се оглежда отчаяно около себе си, сякаш търсеше някакво оръжие.

— Вече не мисля, че искам да ви помогна — каза детето на Теръл. — Не виждам защо… Довиждане.

И тя слезе грациозно по стълбите, после прекоси алеята към своето бунгало.

— Ако ми беше дъщеря, щях да й одера задника от бой — експлодира Бейглър. — Деца! На кого са му притрябвали деца днес! Те…

— Успокой се — каза Теръл меко. — Може да е видяла нещо. Живее отсреща. Аз ще отида да поговоря с нея.

Бейглър пое дъх бавно и дълбоко.

— Ще отида да видя какво прави Хес — обяви той и тръгна с вдървена походка към трите паркирани полицейски коли.

Теръл се усмихна на себе си и чистейки лулата си, отиде до отсрещното бунгало. Почука на вратата. Отвори му младолика жена с износени дрехи и измъчено изражение на лицето. Тя отметна назад кичур права коса и изгледа Теръл въпросително.

— Какво има?

— Аз съм началникът на полицията — каза Теръл. — Преди малко говорих с дъщеря ви. Бих искал да продължим разговора си, ако не възразявате.

— Говорили сте с Ейнджъл? — Изражението на жената стана още по-измъчено. — Но защо?

— Тя ме заговори първа — каза Теръл. — Мисля, че може да ми помогне.

— О, не. Не познавате Ейнджъл! Тя постоянно си измисля. Става въпрос за убийството, нали?

— Да.

— Съжалявам… Не искам Ейнджъл да се замесва в тази работа. Тя нищо не знае. Постоянно си въобразява, наистина.

Ейнджъл дойде при майка си.

— Мамо, не ставай смешна — каза тя. — Аз знам всичко. Видях ги снощи.

Мисис Прескът погледна безпомощно дъщеря си, която й отвърна с учтиво пренебрежение.

— Момиченце, знаеш, че нищо не си видяла. Недей да губиш времето на този господин. Влизай вътре и започвай да рисуваш.

Ейнджъл погледна Теръл.

— Мама винаги се държи глупаво с мен. Никога не вярва, каквото и да й кажа. Аз ги видях снощи.

— Ейнджъл! — възкликна мисис Прескът леко ядосана. — Прави каквото ти казвам. Върви и започвай да рисуваш!

Детето вдигна малките си хубави ръце в жест на нетърпение.

— Тя само за това си мисли… Въобразява си, че ще стана известна художничка, а аз имам талант по-малко и от крава.

— Тя наистина е много талантлива — каза мисис Прескът на Теръл. — Не можете да си представите. Само така приказва…

— Бихте ли ми позволила да говоря с нея? — попита любезно Теръл. — Мога ли да вляза?

Мисис Прескът отново отметна косата си от челото. Изглеждаше объркана.

— Мамо! За бога! Не ставай досадна! — рече Ейнджъл остро. — Знам, че умираш да стана известна. — Избутвайки леко майка си, тя се усмихна на Теръл. — Влизайте! — После се обърна и тръгна към мизерния хол.

— Е, добре — каза безпомощно мисис Прескът. — Тя наистина е странна за възрастта си. Сигурна съм, че нищо не може да ви каже, но щом нямате нищо против…

— Нямам нищо против — каза Теръл и влезе в стаята, където Ейнджъл вече седеше с ръце върху загорелите си колене.

— Мамо, би ли излязла? — каза Ейнджъл. — Не мога да говоря с него, докато ти пърхаш наоколо като нощна пеперуда.

— Виждате ли? — каза мисис Прескът с гордост. — Тя не е като другите деца. Тя…

— Мамо, моля те…

Мисис Прескът се поколеба, повъртя се още малко, но накрая излезе от стаята с думите:

— Тя наистина нищо не знае. Само си измисля.

Настъпи тишина, докато вратата се затвори. После Теръл извади лулата си и започна да я пълни.

— Разкажи ми, Ейнджъл — рече той, — какво видя снощи?

— Знаеш ли какво искам най-много на този свят? — запита детето, гледайки сериозно Теръл.

Теръл се слиса.

— Това не е отговор на въпроса ми. Слушай, Ейнджъл, много е важно да намеря убиеца на мистър Хенеки. Ти си длъжна да ми помогнеш, ако наистина можеш.

Ейнджъл се почеса по левия крак.

— Искам плюшено мече, голямо колкото мен и да ръмжи — каза тя. — Това е, което искам най-много на света.

Теръл се размърда и започна да пали лулата си.

— Ако помолиш майка си както трябва, тя сигурно ще ти купи — каза той. — Кажи ми сега кого видя снощи?

— Мама никога нищо не ми купува. Тя няма пари. Никога няма да получа от нея плюшено мече, голямо колкото мен и да ръмжи.

— Хайде да забравим плюшеното мече — каза Теръл твърдо. — Кого си видяла снощи? В бунгалото на мистър Хенеки ли влезе?

Ейнджъл почеса десния си крак, докато гледаше Теръл с невинни, широко отворени сини очи.

— Да, така беше. Бяха двама души.

— Помниш ли колко беше часът, когато ги видя?

— Беше един без пет. Имам часовник до леглото. Събудих се внезапно и първото нещо, което направих, беше да светна батерията си и да погледна часовника.

— Какво направи после?

Детето се усмихна.

— Не си спомням.

— Ти погледна през прозореца — рече Теръл търпеливо — и видя двама мъже да влизат в бунгалото на мистър Хенеки. Нали така?

— Не си спомням.

Теръл пуфтеше с лулата си, гледайки детето.

— Защо каза, че искаш да ми помогнеш, Ейнджъл?

— О, аз мога да ви помогна. — Тя стана, отиде до радиото и го включи. Докато чакаше да се чуе звук, каза: — Има едно нещо, което искам най-много от всичко на света…

— Знам — каза Теръл. — Вече ми каза, но аз не мога нищо да направя. Трябва да помолиш мама.

От радиото долетя танцова музика и Ейнджъл започна да движи малкото си хубаво телце в нейния ритъм.

— Довиждане — рече тя. — Сега съм заета.

— Слушай, малка госпожице — каза Теръл остро, — трябва да ми разкажеш за тези двама мъже. Спри това радио!

За негова изненада тя му се подчини и седна обратно на стола си, след което започна да подрежда златистата си коса, повдигайки се малко, за да се види в огледалото на отсрещната стена.

— Това, което искам най-много на този свят… — започна тя, после спря и се усмихна на Теръл, който я гледаше безпомощно.

— В коя стая спиш? — попита той.

— В съседната. Върви и виж.

Той стана и излезе. Мисис Прескът стоеше нервно на вратата на кухнята.

— Мога ли да вляза? — каза Теръл, спирайки пред стаята на Ейнджъл.

Тя кимна и Теръл влезе в миниатюрната стаичка. Отиде до прозореца и видя, че той гледа точно към бунгалото на Хенеки. Детското легло беше близо до прозореца. Ако седнеше в него и погледнеше през прозореца, тя би могла да види всеки, който влиза в бунгалото на Хенеки.

Мисис Прескът дойде до вратата.

— Моля ви, не вземайте Ейнджъл насериозно. Тя е твърде развита за възрастта си и наистина има богато въображение. Не трябва да обръщате внимание на това, което казва.

— Всичко е наред — каза Теръл. — Не се тревожете — и той се върна в хола, като затвори вратата след себе си.

Ейнджъл стоеше пред огледалото и се разглеждаше съсредоточено. Тя се извърна и му се усмихна.

— Ако ти донеса плюшеното мече — рече Теръл, — ще ми кажеш ли кого видя да влиза в бунгалото на мистър Хенеки?

— Разбира се, но трябва да е голямо колкото мен и да ръмжи.

— Наистина ли видя тези двама мъже? Виж, Ейнджъл, аз ще трябва да платя твоето мече от джоба си. Няма да бъде красиво, ако ми разказваш измислици само за да получиш това, което искаш.

Детето завъртя глава.

— Не бих направила това. Бяха двама мъже. Мога да ги опиша. — Тя му се усмихна весело. — Проблемът е, че аз от много време моля мама, но тя няма пари. А пък аз наистина искам плюшено мече, което…

— Добре — рече Теръл. — Аз ще ти купя и тогава ти ще ми помогнеш… нали?

Тя му изпрати очарователната си усмивка.

— Благодаря ти. Разбира се, че ще ти помогна.

Теръл излезе от бунгалото и тръгна да търси Бейглър. Намери го.

— Джо, имам важна работа за теб. Искам да отидеш в Маями и да купиш плюшено мече, високо един метър, което да ръмжи — каза Теръл, едва сдържайки усмивката си.

Бейглър се вгледа в Теръл.

— Плюшено мече! Виж, шефе…

— Това е заповед, Джо. Тръгвай. Трябва да ръмжи и да е най-малко един метър високо.

Трябваше да се види лицето на Бейглър. Той изпусна дълга, сподавена въздишка и пъхна пръсти в яката си, за да я разхлаби.

— Кой ще го плаща? — попита той.

Теръл му подаде една петдесетдоларова банкнота.

— Тя е умно хлапе — каза той и се усмихна. — Знае нещо, тъй че трябва да го купим. Върви и го купи, Джо. И побързай.

Бейглър отвори и затвори устата си, взе банкнотата и тръгна с тежка крачка към колата си.

Вал вървеше по пътеката към декоративната градина, където седеше съпругът й. Тя го намери под едно сенчесто дърво да гледа апатично в ръцете си. На двайсетина метра зад него седеше една медицинска сестра, приличаща на амазонка, която се усмихна окуражително на Вал, без да престава да потраква тихичко с куките за плетене.

Недалеч от Крис имаше един празен стол. Когато Вал се приближи, той вдигна глава, смръщи се, след това се усмихна, пресегна се и придърпа стола към себе си.

— Здрасти — каза той. — Чудех се дали ще дойдеш.

— С нетърпение чаках да мине сутринта — каза тя. — Как си, скъпи?

— Добре съм. Кажи ти с какво се занимаваш. — Той я гледаше упорито. — Много си почерняла. Плуваш ли?

— Да. Водата е чудесна. — Тя искаше да каже още нещо, но не намираше какво. Това, което Хомър Хеър й беше казал, парализираше съзнанието й.

— Мисли ли за развода? — попита Крис внезапно. — Говори ли с баща си?

— Не искам да се развеждаме, скъпи.

Устата му потрепна, той изведнъж придоби раздразнен вид.

— Ти изобщо не си мислила за това. Не трябва да прекарваш цялото си време в развлечения… От време на време трябва и да мислиш.

Тя си спомни дългите часове, които прекара сутринта на плажа, след като Хеър си тръгна, и мислите, които кръжаха в главата й.

— Просто не искам да те загубя, Крис.

— Тя ни наблюдава, нали? — каза той. — Много е хитра. Стои така, че да не я виждам, но аз знам, че е там. Трябва да се разведем, Вал! Аз никога няма да се оправя.

— О, не, ще се оправиш — каза Вал настойчиво. — Представям си как се чувстваш. Това, което се случи… можеше да се случи и на мен. И аз бих била щастлива да знам, че ти се нуждаеш от мене, както и аз от тебе.

Той сякаш не я чуваше. Погледът му беше прикован някъде в ниско подстриганата трева. Лицето му беше безизразно.

— Добре, щом не искаш развод, ще трябва да обвиняваш само себе си — рече той.

— Да, знам, Крис.

Възцари се продължителна тишина. Накрая Вал каза:

— Мислиш си за оная нощ, когато изчезна… и не можеш да си спомниш нищо.

Той се облегна назад на стола си. Вал не беше сигурна дали е чул какво му каза.

— Тя е още там, нали? Няма да й доставя удоволствието да я погледна, но е там, нали?

— Да.

Вал умираше за една цигара, но тъй като знаеше, че Крис вече не пуши, потисна желанието си.

— Онази нощ, Крис…

— Защо питаш? — Той я изгледа с любопитство.

— Просто се чудех дали си спомняш какво се е случило.

Той се колебаеше, смръщил лице, без да я гледа.

— Струва ми се, че да. Но всичко е много объркано. — Той хвърли бърз поглед през рамо към сестрата, но извърна очи, когато тя улови погледа му и спря да плете. — Тя постоянно ме наблюдава — продължи той, — също като онази жена. И тя знаеше, че не съм нормален.

— Каква жена, Крис?

— Тази, която срещнах. Седях и чаках някой да ме закара обратно в хотела. Бях блъснал колата. Сигурно съм бил заспал или нещо такова. Сепнах се, когато колата се блъсна в дървото. — Смръщил лице, той покри очи с опакото на ръката си. — Няма смисъл да ти досаждам с всичко това. Баща ти обади ли се? Прибрал ли се е в Ню Йорк?

— Да, прибрал се е — каза спокойно Вал. — Какво стана, когато колата се блъсна в дървото?

— Почаках малко и тръгнах пеша. Опитвах се да спра някоя кола, но никой не спираше. Накрая ми писна и като видях една кола да се приближава, застанах пред нея на пътя. Беше вече тъмно. Всъщност надявах се да ме блъсне, толкова си бях омръзнал, но нямах късмет. В колата беше тази жена…

Вал почака, но той явно беше забравил за какво говореше, седеше отпуснат и гледаше в празното.

— Разкажи ми за нея — каза Вал накрая.

— За кого?

— За жената, която спряла с колата.

— Няма нищо за казване. Тя спря… това е.

Вал изведнъж разбра, че той крие нещо, което го плаши. Погледна го с надигащо се усещане за хлад.

— Тя говори ли ти нещо?

Той се размърда неспокойно.

— Пътувахме известно време. Да, тя говореше. Не си спомням какво… Струва ми се, че някак си я съжалявах.

— Как изглеждаше?

— Не знам. — Той се намръщи. — Странно, когато мисля за нея, си спомням за слоновете.

Вал се изненада.

— Но защо? Толкова едра ли беше?

— Не… не мисля. Честна дума, не си спомням нищо за нея, освен слоновете. — Той погледна през рамо към сестрата. — Знаеш ли, тя смята, че мога да почна да буйствам.

— Защо да буйстваш? — попита Вал с внезапно пресъхнала уста.

— Често се случва на хора в моето състояние.

Вал трудно понасяше този вид разговори.

— Крис, трябват ми пари. Нямам достатъчно в моята сметка. Ще подпишеш ли един празен чек? Донесох чековата ти книжка.

Той седя неподвижен толкова дълго, че тя не разбра дали е чул какво му каза. След това бавно извърна глава и подозрението в очите му я смрази.

— Колко искаш?

— О, няколко хиляди долара. — Вал неуспешно се опитваше да изглежда разсеяна. — Виж, Крис, ние имаме доста разходи. Реших да не оставям татко да плаща сметката в хотела и…

— Не е необходимо да лъжеш — каза той. — Колко пари по-точно ти трябват?

Вал седеше неподвижно. „Трябваше да помоля баща ми“ — каза си тя отчаяно. Него би могла да излъже, но с Крис това никога не се получаваше.

— Аз ще се оправя, Крис. Хайде да забравим за това.

Той толкова рязко се наклони напред, че сестрата спря да плете и се приготви да стане.

— Да не би някой да те изнудва заради мен? — попита той, взирайки се във Вал. — Така ли е?

Тя се поколеба, след това разбра, че трябва да му съобщи, и каза:

— Да, Крис.

Той се свлече в стола си.

— Колко иска?

— Двайсет хиляди долара.

— Не е много, нали? Добре, трябва да кажеш на полицията. Никога не трябва да се плаща за изнудване. Аз ще призная, че съм го направил, и това е. Ако платим на някого, той ще продължи да иска още и още… Винаги е така с изнудвачите.

— Какво ще признаеш, че си направил? — възкликна Вал стреснато.

— Каквото този човек казва, че съм направил. Казах ти, нали, че може да съм направил всичко… може да съм убил някого.

Той погледна встрани, докато дългите му тънки пръсти се движеха нагоре-надолу по бедрата му.

— Снощи сънувах, че убивам една жена. Вероятно точно това съм направил… убил съм жена. Това ли е, което той твърди?

— Престани! — каза Вал яростно. — Ти не знаеш какво говориш! Никого не си убил!

— Това ли твърди? — повтори Крис с поглед, прикован в нея. След като тя не каза нищо, внезапно сви рамене: — Какво са парите все пак! Дай ми чековата книжка.

Тя я извади от чантата си и му я подаде заедно с писалката. Той подписа три празни чека и й подаде обратно книжката.

— Аз никога няма да изляза от тук, тъй че можеш да използваш парите ми. Оставям ги на теб, Вал. Закрий сметката ми и прехвърли парите на своята.

Вал прибра книжката в чантата си. Ръцете й трепереха, лицето й беше бяло.

— Коя е жената, която съм убил, Вал? — попита той.

— Няма никаква жена. Ти нищо не си направил! Знам, че не си!

— Предполагам, че е по-добре да платим откупа. Като помислих отново, реших, че на баща ти не би му харесало да ме съдят за убийство.

— Няма да те съдят за убийство, скъпи. Ти нищо не си направил.

— Кой е човекът, който те шантажира?

— О, обикновен човек. Не се тревожи.

— Ако не е бил достатъчно убедителен, ти не би му платила, нали?

— Нека да не говорим повече за това. Сега тръгвам, ще се видим утре.

— Не се тревожи за мен. Мога и сам да седя тук — каза той равнодушно със затворени очи.